Серия
Уил Пайпър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 35 гласа)

3

Уил изчака дъщеря му да си тръгне, чиниите да бъдат измити и съпругата и синът му да заспят, преди да се измъкне от апартамента, за да се срещне с човека от караваната.

Беше вдигнал ципа на пилотското си яке, бе пъхнал ръце в джобовете на джинсите си и крачеше напред-назад, като се питаше със закъснение, дали постъпва разумно, като играе по свирката на този Хенри Спенс. От прекалена предпазливост бе сложил кобура през рамото и отново си припомняше тежестта на стоманата до сърцето си. Тротоарът бе пуст и тъмен и въпреки случайно минаващите коли Уил се чувстваше сам и уязвим. Внезапната сирена на някаква линейка, движеща се към болницата „Белвю“, го стресна и той усети как дръжката на пистолета опъва хастара на якето, движейки се в такт с ускореното му дишане.

Тъкмо се канеше да зареже всичко, когато караваната пристигна и спря, а въздушните й спирачки въздъхнаха. Вратата се отвори с хидравлично свистене и Уил зяпна нагоре към косматото лице зад волана.

— Добър вечер, господин Пайпър — поздрави го от високо шофьорът.

Отзад се раздвижиха някакви сенки.

— Това е просто Кениън. Безобиден е. Качвайте се.

Уил се качи, спря до седалката и се опита да запамети картината — навик от миналите години. Обичаше да оглежда местопрестъплението и да го възприеме цялото наведнъж, да го погълне подобно на някаква гигантска прахосмукачка.

Вътре имаше двама мъже — едрия шофьор и кльощавия, който се държеше за кухненския плот в средата на купето. Шофьорът, който изглеждаше към шейсетте, можеше спокойно да изпълни костюма на Дядо Коледа, без да са му нужни подплънки. Имаше буйна брада с цвета на катерича козина, която се изсипваше върху ризата му „Пендлетън“ и увисваше неподвижно между кафявите му тиранти. Гъстата му коса бе сиво-бяла и достатъчно дълга, за да я връзва на опашка, но я беше оставил да се спуска до раменете. Кожата му бе на петна, устните — зачервени, а очите — уморени и замъглени. Но бръчките около тях намекваха за някогашна жизненост и весел характер.

Имаше също и приспособления. Светлозелени пластмасови тръбички се виеха около врата му и влизаха в ноздрите. Тръбичките се спускаха надолу и свършваха в кутия с цвят на слонова кост, която тихо бръмчеше в краката му. Човекът беше на кислород.

Другият, Кениън, също бе около шейсетте. Представляваше предимно кожа и кости, напъхани в закопчан догоре спортен пуловер. Беше висок, с неловки движения, консервативно държане, прилежно подстригана и сресана на път коса, напрегната челюст и непреклонния поглед на военен, мисионер или ревностен вярващ в… нещо.

Отвътре караваната бе същински пир за очите, разкош на колела с черни мраморни плочки, полирани кленови шкафчета, черна и бяла тапицерия, плоскоекранни монитори, шикозно ненатрапчиво осветление. В задната част се намираше спалнята с все още разхвърляното легло. В умивалника се виждаха неизмити чинии, долавяше се миризмата на лук и наденички. Мястото изглеждаше дълго използвано, като при продължаващо и в момента пътешествие. На масата в дневната имаше карти, книги и списания, по пода се търкаляха обувки, пантофи и навити на топка чорапи, върху столовете се кипреха бейзболни каскети.

За момента Уил реши, че не се намира в опасност. Можеше спокойно да продължи играта известно време, за да види накъде ще тръгнат нещата.

Чу се клаксон. После друг.

— Сядайте — каза Спенс. Гласът му бе мек и настойчив. — Нюйоркчани не са от най-търпеливите.

Уил се подчини и седна, а Спенс затвори вратата и потегли. За да не изгуби равновесие, високият мъж се нагъна и се намести на дивана.

— Къде отиваме? — попита Уил.

— Смятам да пообиколя наоколо. Не можете да си представите колко е трудно да паркираш това чудовище в Ню Йорк.

— Беше голямо предизвикателство — обади се мършавият. — Името ми е Алф Кениън. Изключително много се радваме да се срещнем с вас, сър, въпреки че сутринта едва не ни уредихте прибирането на топло.

Макар да не се чувстваше застрашен, Уил не се чувстваше и особено удобно.

— За какво става дума? — остро попита той.

Спенс намали и спря на червен светофар.

— Споделяме общ интерес към Зона 51, господин Пайпър. За това става дума.

— Не мога да кажа, че съм стъпвал някога там — с равен глас рече Уил.

— Е, няма много за гледане, поне на повърхността — каза Спенс. — Виж, под земята е друга история.

Уил обаче нямаше намерение да захапва въдицата.

— Така ли? — Светофарът светна зелено и Спенс потегли. — Колко харчи това нещо?

— Това ли ви интересува, господин Пайпър? Колко харчи?

Уил завъртя глава така, че да държи и двамата под око.

— Вижте, момчета, нямам представа какво знаете за мен или си мислите, че знаете. За протокола нека само да кажа, че си нямам абсолютно никаква представа от Зона 51. Предполагам, че сте късметлии, ако изминавате по осем километра за галон бензин, така че мога да ви спестя малко пари, като сляза още тук и се върна пеша до дома си.

Кениън не закъсня с отговора.

— Сигурни сме, че сте подписали декларация за пазене на тайна. Ние също сме подписвали. И сме точно толкова уязвими, колкото и вие. Ние също имаме семейства. Знаем на какво са способни те. Това ни поставя в едно и също положение.

— Всеки държи в ръцете си другия — добави Спенс. — Не ми остава много време. Моля ви, помогнете ни.

Движението по Бродуей не беше натоварено. На Уил му харесваше да се вози на високо и да оглежда града като от трон. Представи си как завладява караваната, изхвърля тези двамата навън, обръща да вземе Нанси и сина си и продължава на юг, докато искрящите изумрудени води на Мексиканския залив не изпълнят огромното предно стъкло.

— И как мислите, че ще мога да ви бъда от полза?

— Искаме да разберем значението на две хиляди двадесет и седма — отвърна Спенс. — Да разберем защо девети февруари е толкова специална дата. Да научим какво ще се случи тогава. Смятаме, че вие също искате да знаете тези неща.

— Със сигурност искате! — разпалено се включи Кениън.

Естествено, че искаше. Мислеше си за това всеки път, когато гледаше спящия си син в креватчето. Всеки път, когато се любеше с жена си. Хоризонтът. Не беше чак толкова далеч, нали така? След по-малко от седемнайсет години. Само да мигнеш — и ще дойде. Той също щеше бъде там. Беше ОХ, „отвъд хоризонта“.

— На визитката ви пишеше „Клуб 2027“. Как се става член?

— Вие вече сте такъв.

— Странно, не си спомням да съм получавал членската си карта по пощата.

— Всеки, който знае за Библиотеката, е член. Де факто.

Уил стисна зъби толкова силно, че челюстта го заболя.

— Добре. Достатъчно. Защо не ми кажете кои сте вие?