Серия
Уил Пайпър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 34 гласа)

32

Дейн Бентли пилотираше двайсетгодишния „Бийчкрафт Барон 58“, двумоторен спортен самолет с максимална скорост 370 километра в час и обхват почти 2400 километра. Едва ли имаше място в континенталните щати, където да не бе кацал, и най-много от всичко обичаше да си намери оправдание за някой сериозен полет.

Когато старият му приятел Хенри Спенс му се обади от името на Клуб 2027 и му каза, че ще поеме разходите за гориво, Дейн бързо се озова зад волана на стария си „Форд Мустанг“ модел шейсет и пета и потегли към хангара на муниципално летище „Бевърли“ на каменистото крайбрежие на Масачузетс. По пътя остави гласова поща на приятелката си, че му се налага да замине за няколко дни, както и второ съобщение до по-младата жена, с която тайно се срещаше. Дейн беше шейсетгодишен младок.

В далечината, на около петнайсет морски мили на север, следобедното слънце се беше надвесило над дългото и тясно Уинипесоки, голямо и дълбоко езеро с двеста обрасли с борове острова. Дейн потисна инстинкта си на туристически гид да им го посочи. Тримата му пътници бяха зад него и спяха дълбоко в гледащите една срещу друга седалки. Вместо това започна да бъбри с кулата на летище „Лакония“ и няколко минути по-късно се снишаваше към пистата.

Джим Зекендорф беше оставил една от колите си и бе предал ключа в плик на гишето на летището. Уил качи семейството си в джипа и пое към къщата, оставяйки Дейн да направи справка за времето, да попълни летателния план и да дремне в пилотския салон.

До Алтън Бей, едно от многобройните малки градчета около Уинипесоки, имаше петнадесет километра по правото като опънат конец шосе 11. Уил беше ходил там веднъж преди няколко години за уикенд, посветен на риболов и пиене. Май беше довел и приятелка, но нямаше абсолютно никакъв спомен коя точно бе тя. През онзи период жените се появяваха и изчезваха от живота му с такава скорост, че ги виждаше едва ли не размазано. Единственото, което помнеше със сигурност, бе, че Зекендорф, който беше без съпругата си на това събиране, проявяваше по-голям интерес към приятелката му от самия него.

Втората къща на Зекендорф напълно подхождаше за преуспяващ бостънски юрист и съдружник в адвокатска кантора — с площ 550 квадратни метра, кацнала на скалист хребет високо над набраздените води на Алтън Бей. Нанси бе твърде уморена и вцепенена да оцени грубата, просторна засводена дневна, която преминаваше в открита кухня с гранитни плотове. В по-радостен ден щеше да тича от стая в стая като пчела на поляна с цветя, но сега бе безразлична към великолепието на постройката.

Смрачаваше се и през гледащата към езерото стъклена стена се виждаха люлеещи се на вятъра брези и борове, а сиво-черните вълни съвсем приличаха на морски и методично се разбиваха в каменния вълнолом. Нанси тръгна направо към главната спалня да смени пелените на Фили и да свали траурната си рокля.

Уил направи обиколка на къщата, за да се увери, че всичко е наред. Жената на Зек бе дошла от Бостън и бе напълнила хладилника и килера с провизии, бебешка храна и пакети пелени. Навсякъде имаше чисти кърпи. Термостатите бяха нагласени. Имаше дори чисто нова количка в спалнята, а в кухнята се мъдреше високо детско столче, все още с етикета на него. Семейство Зекендорф бяха невероятни.

Извади служебния пистолет на Нанси от кутията му, провери пълнителя и предпазителя и го остави на видно място на нощното шкафче, до предплатения телефон.

Бебето бе преоблечено и напудрено, а Нанси бе сложила удобни джинси и фланела. Уил притисна Филип до гърдите си и се загледа през прозореца, докато тя шеташе в кухнята. Разменяха банални приказки, преструвайки се, че изминалите два дни не са съществували, но все пак изглеждаше уместно да си дадат почивка. Изчака я да приготви храната за детето и постави шаващия Филип на столчето му.

Прегърна я дълго и я пусна само колкото да избърше с палци двете струйки сълзи на зачервените й бузи.

— Ще ти се обаждам на всяка стъпка — рече той.

— Гледай да го правиш. Аз съм ти партньор, нали помниш?

— Помня. Също като в доброто старо време, отново на работа.

— Планът ни е добър. Би трябвало да проработи — категорично заяви тя.

— Ще се оправиш ли? — попита той.

— И да, и не. — Увереността я напусна. — Уплашена съм.

— Няма да те открият тук.

— Не за мен, а за теб.

— Мога да се погрижа за себе си.

Тя стисна ръката му.

— Можеше. Вече си пенсиониран старец.

Той сви рамене.

— Опит срещу младост. Ти избираш.

Тя го целуна по устните и нежно го отблъсна.

— Избирам теб.

 

 

Беше полумрак, когато Дейн излетя. Направи вираж над езерото, последван от грациозен завой на запад. Когато излезе на курс и самолетът достигна крайцерска височина от 5500 метра, пилотът се обърна към свития на съседната седалка Уил и започна да говори. Трудно му беше да мълчи толкова дълго. Трудно можеше да се намери по-приказлив и общителен човек от Дейн Бентли и през следващите осемнадесет часа Уил беше хванат за канарче.

Първият етап от пътуването щеше да ги отведе до Кливланд, на около хиляда километра оттук. Когато четири и половина часа по-късно кацнаха да заредят, да се разтъпчат, да хапнат нещо от автоматите и да използват тоалетната, Уил вече беше научил много за пилота си.

Когато в гимназията Дейн решил да стане военен, било предрешено, че ще постъпи във ВМС. Израснал край вода в Глостър, Масачузетс, където семейството му имало риболовна компания, а и баща му и дядо му на времето служили във флота. За разлика от повечето си съученици той не се ужасил от призовката си за Виетнам, защото бил доброволец и изгарял от желание да изразходва натрупаната си енергия в пролива Тонкин и да гърми с големи оръдия.

При второто си пътуване до Виетнам постъпил във военноморското разузнаване, бил обучен за свързочник от специалните части и прекарал този тур и още един в плаване по Меконг и набелязване на вражески цели. Когато войната приключила, бил убеден да остане на добре платена служба в разузнавателния отдел на флота в Мериленд, където станал старшина в морския оперативен център.

Бил хващащ окото женкар, който бил не на мястото си във военното предградие с женени мъже и семействата им. Започнал да се двоуми дали да не продължи образованието си и да стане офицер, или пък да зареже всичко и да се върне към семейния бизнес. Нямал представа, че морският оперативен център бил основен източник за набиране на служители в Зона 51. Повече от половината наблюдатели в Грум Лейк минали през Мериленд в един или друг момент от кариерата си.

Подобно на всички вербувани в Зона 51, Дейн бил съблазнен от мистерията на ултрасекретната военноморска база насред пустинята в Невада. След като минал последните проучвания и му била разкрита мисията на базата, си помислил, че това е най-страхотното нещо, което бил чувал някога. Въпреки това бил човек на действието и реакцията. Никога не задълбавал в нещата и нямал намерение да съзерцава пъпа си или да размишлява върху загадките на вселената. Примамливите допълнителни облаги и животът във Вегас били предостатъчни да убеди сам себе си, че е взел правилното решение.

Уил беше поразен, че човекът, който му помагаше да се измъкне от наблюдателите, някога е бил един от тях. Отначало беше подозрителен, но трябваше да се довери на способността си да разпознава хората, а искрената непосредственост на Дейн го увери, че пилотът не представлява заплаха. Пък и какво можеше да направи? Може би да скочи от самолета без парашут?

Дейн му разкри начина на мислене на наблюдателите. През тридесетгодишната си кариера вършил всичките им задължения, от работата с металодетектори при всекидневните проверки до действия срещу служители, заподозрени в неразрешено ровене в базата данни за близки и приятели или компрометиращи по друг начин целостта на операцията. Бяха консервативни типове, от които се искаше да бъдат безстрастни, без чувство за хумор, да общуват с останалия персонал горе-долу по същия застрашителен начин, по който тъмничарите общуваха със затворниците.

Дейн обаче бе твърде приветлив по душа, за да се издигне по стълбицата, и в ежегодните характеристики непрекъснато го съветваха и предупреждаваха да бъде по-сдържан и да не се сближава с другите служители. Първата му среща с Хенри Спенс извън работа станала случайно на една бензиностанция в събота, след което продължили с питие в едно казино.

Дейн знаел всичко за Спенс. На наблюдателите им било обяснено, че е истински спец, бивш служител на ЦРУ с мозък колкото диня. Двамата били пълни противоположности, акъл срещу мускули, но именно поради това помежду им се получила някаква химия. Спенс бил завършил „Принстън“ аристократ от хай-лайфа. Дейн бил наливащо се с бира градско момче от Масачузетс, което обичало да раздава юмруци и да се среща с момичета от нощни клубове.

И двамата обаче имали обща страст — летенето. Спенс притежавал „Чесна“ последен модел, докато Дейн наемал крилати таратайки на час. След като приятелството им укрепнало, Спенс позволил на Дейн да използва самолета му колкото иска и заради това наблюдателят завинаги останал негов длъжник.

Дейн сподели, че напуснал само преди година, малко преди да навърши задължителните за пенсиониране шейсет. Запазил квартирата си във Вегас за зимата и смятал да използва наследеното си бунгало в Масачузетс през лятото, по-близо до водата. Сключил чудесна сделка за самолета. Година по-късно планът му вече действал и се чувствал щастлив. Спенс не чакал дълго и го удостоил с честта да бъде единственият бивш наблюдател, поканен в Клуб 2027, за най-голям ужас на останалите членове, на които не им било лесно да свикнат с тази идея.

В далечината се виждаха светлините на Кливланд, изпълващи половината прозорец. Останалата половина беше заета от чернотата на езерото Ери.

— Познаваш Малкълм Фрейзър, нали? — попита Уил.

— Че как иначе, беше ми шеф! От мига, в който излезе от асансьора през първия му ден, всички разбраха, че ще се превърне в главната хрътка. Безскрупулен кучи син. Би предал и собствената си майка. Всички се страхувахме от него. Ние наблюдавахме другите, а той наблюдаваше нас. Можеше да натопи човек за откраднат кламер. Беше готов на всичко, за да излезе напред. Знаеш ли, издигна се с един удар. Един анализатор, който работеше в американския отдел, измъкна малка бележка с дати, увита в марля. Пъхнал я между бузата и венеца си като тампон. Не знаем какво е смятал да прави с информацията, но в списъка бяха всички жители на Лас Вегас с наближаващи дати. Типът се напил и се раздрънкал пред един друг в лабораторията. Точно така разбрахме! Фрейзър го улучи със снайпер от хиляда метра, докато кучият син си поръчваше сандвич от колата. Може би онзи е бил Марк Шакълтън на своето време.

— Какво знаеш за Марк Шакълтън?

— Горе-долу всичко.

— А за мен?

— Горе-долу всичко. С изключение на последните антики, които си намерил. Искам да чуя за тях след следващото ни кацане.

Уил се обади набързо на Нанси от летището. Била добре, той също. Фили спял. Посъветва я тя също да си почине. Нямаше какво повече да си кажат.

Когато бяха готови да продължат, Дейн прегледа самолета с чаша кафе в едната ръка и фенерче в другата.

— Следваща спирка — Оклахома! — заяви бодро той, когато прибра колесниците.

На Уил му се спеше.

На Дейн му се приказваше.