Серия
Уил Пайпър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 34 гласа)

28

Уил и Изабел седяха в библиотеката, писмото на Нострадамус лежеше пред тях на масата. Откритията им през изминалите два дни ги бяха оставили без сили. Всяко следващо изглеждаше по-невероятно и важно от предишното. Чувстваха се като две души, носещи се в окото на ураган — всичко около тях бе спокойно и нормално, но в същото време осъзнаваха, че се намират в опасна близост до кипящата, убийствена буря.

— Книгата — промърмори Изабел. — Оказала е огромно въздействие върху велики хора. Когато всичко това приключи, ще изтичам да си купя пророчествата на Нострадамус и ще ги прочета отново, този път сериозно.

— Може би именно вашата книга е направила Калвин и Нострадамус велики — каза Уил и отпи от кафето си. — Нищо чудно без нея да си бяха останали незначителни хора.

— Може би тя прави и нас велики.

— Пак се почва. — Уил се разсмя. — Зная, че ти е все по-трудно и по-трудно да мислиш, че трябва да пазиш това в тайна, но бих предпочел да живееш анонимен живот вместо славен, но кратък.

Тя не му обърна внимание.

— Трябва да намерим последната следа, макар че не мога да си представя как тя би могла да засенчи първите три. Господи, та какви неща открихме само!

На Уил страшно му се искаше да се обади на Нанси и да й благодари за приноса. В момента би трябвало да е на работа.

— Свързано е със съгрешил син — рече той.

Изабел се намръщи.

— Нямам представа откъде да започнем.

Някой я повика по име от голямата зала.

— Дядо! — извика тя. — В библиотеката сме.

Лорд Кантуел влезе, стиснал вестник под мишница.

— Не знаех къде сте се дянали тази сутрин. Здравейте, господин Пайпър. Още ли сте тук?

— Да, сър. Надявам се днес да е последният ми цял ден.

— Нима внучката ми е била лоша домакиня?

— Не, сър. Беше страхотна. Просто е време да се връщам у дома.

— Дядо — намеси се Изабел, — според теб, кои от Кантуел могат да се нарекат големи грешници?

— Освен мен ли?

— Да, освен теб — игриво отвърна тя.

— Ами, прадядо ми изгуби голяма част от семейното състояние в спекулативна сделка с един корабостроител. Ако да си глупак е грях, той е страхотен грешник, предполагам.

— Имам предвид някой от по-старите — от шестнайсети век, някъде там.

— Ами, както вече споменах, старият Едгар Кантуел винаги е бил смятан донякъде за черна овца. Пребоядисвал се от католик на протестант и обратното със скоростта на хрътка. Доста хитро от негова страна, предполагам, но пък е успял да избегне Тауър и да запази главата си на раменете.

— Да се сещаш за някои по-черни от него? — попита тя.

— Ами… — По изражението му Изабел си помисли, че се е сетил нещо.

— Да?

— Едгар имал брат, Уилям. Някъде тук трябва да има негов малък портрет като момче. В началото на шестнайсети век без да иска убил баща си, Томас Кантуел. Онзи от голямата картина на южната стена на залата. Мъжът на кон.

— Сещам се. — Вълнението на Изабел растеше. — Какво е станало с Уилям?

Лорд Кантуел прокара пръст през гърлото си.

— Твърди се, че си е видял сметката. Нямам представа дали е истина.

— Кога е станало това? През коя година? — попита тя.

— Проклет да съм, ако знам. Най-добре иди да провериш надгробния му камък.

Уил и Изабел се спогледаха и скочиха на крака.

— Мислиш, че е в родовото гробище ли? — възкликна тя.

— Не мисля — подсмъркна лорд Кантуел. — Зная.

— Покажете ми къде се намира гробището! — каза Уил достатъчно силно, за да накара стареца да се намръщи.

— Ела! — извика Изабел и изтича към вратата.

Лорд Кантуел поклати глава, настани се в един от освободените столове и зачете вестника си.

 

 

Гробището на Кантуел се намираше на поляна сред дървета в един затънтен ъгъл на имението, който рядко се посещаваше — лордът се разстройваше при вида на гроба на съпругата си и празния участък, който очакваше неговите останки. Изабел идваше от време на време тук, но обикновено през някоя ярка лятна утрин, когато приповдигнатото настроение от деня омекотяваше тежката и мрачна атмосфера на това място. От няколко седмици за гробището не бяха полагани грижи и тревата бе избуяла. Бурените бяха повехнали в края на сезона и клюмаха лениво върху камъните.

В парцела имаше осемдесет или повече гроба — малко за селско гробище, но доста за семейно. Не всички Кантуел почиваха тук. През годините мнозина паднали в битки в една или друга война и били погребани на английските бойни полета или в чужди земи. Докато излизаха на поляната, Изабел обясняваше колко трудно било да убедят местния съвет да разреши на дядо й да погребе съпругата си тук.

— Закони за обществено здраве и безопасност — изсумтя възмутено тя. — Ами традициите?

— Харесва ми идеята за семейно гробище — любезно рече Уил.

— И аз съм си избрала място. Под онази прекрасна стара ябълка.

— Хубаво място — отбеляза Уил. — Но не е нужно да бързаш.

— Не зависи от мен, нали? Всичко е предопределено, не помниш ли? Добре, къде е нашият грешник?

Надгробният камък на Уилям Кантуел бе от най-малките в гробището и бе почти изцяло скрит от тревата и бурените, така че се наложи старателно търсене из вековете, за да открият гроба в централната част на парцела. Върху камъка пишеше само името му и датата — 1532 г.

— Синът със черен грях — рече Уил. — Май ще ни потрябва лопата.

Изабел се върна от градинската барака с две лопати. Бяха скрити от чужди погледи, но работеха смутени и гузно се оглеждаха през рамо, тъй като не се занимаваха с особено благопристойно дело.

— Никога не съм разкопавала гроб — нервно се изкиска тя.

— Аз съм го правил — призна Уил. Беше преди години при един случай в Индиана, но не искаше да се впуска в подробности, а и тя не настоя да научи повече. — Колко ли дълбоко са ги заравяли по онова време?

Тежката работа се падаше на него и той започваше да се поти. Наблизо почиваха и други прадеди, така че нямаше достатъчно място за двамата да копаят едновременно.

Съблече якето и пуловера си и продължи да върти лопатата, издигайки купчина тлъста черна пръст върху съседния гроб. След около час двамата започнаха да се обезкуражават и да се питат дали Уилям изобщо е погребан там. Уил излезе от изкопа и седна на тревата. Светлината на следобедното слънце бе рязка, типична за есента, въздухът бе мразовит. Ябълковото дърво на Изабел шумолеше над главата му.

Изабел пое щафетата и скочи в изкопа като малко момиченце в плувен басейн. Двата й крака удариха едновременно земята и се чу странно глухо изкънтяване.

— Какво беше това? — едновременно попитаха те.

Изабел сграбчи лопатата, застана на четири крака и започна да стърже дъното. Показа се някаква метална повърхност.

— Господи, Уил! Май го намерихме! — извика тя.

Започна да копае около предмета и очерта краищата му. Имаше правоъгълна форма със страни около четиридесет и пет на двадесет и пет сантиметра. Уил гледаше как тя заби лопатата в земята до една от дългите страни и натисна.

Предметът се оказа покрита с тъмна патина метална кутия. Под нея се виждаше гнилото, зеленясало дърво на капака на ковчега. Изабел подаде кутията на Уил.

Въпреки дебелата зеленикава патина си личеше, че е великолепно изработена, с малки кръгли крачета. Ръбовете на капака бяха покрити с някакъв твърд червен материал. Уил заби нокът в него и отчупи парченца.

— Това е восък — установи той. — За печати или от свещ. Искали са да предпазят вътрешността от вода.

Изабел седна до него.

— Дано са успели — каза тя, изпълнена с очакване.

Проявиха достатъчно дисциплинираност да засипят гроба, преди да се заемат с кутията, но действаха с пълна скорост. Когато приключиха, изтичаха обратно в къщата и отидоха в кухнята, където Изабел намери здрав малък нож. С негова помощ свали твърдия восък покрай капака и го вдигна досущ като дете, отварящо първия коледен подарък.

Вътре имаше три листа пергамент, покрити със зелени петна, но сухи и четливи. Изабел моментално разпозна какво представляват.

— Уил — прошепна тя. — Това са последните страници от писанието на Феликс!

Седнаха на масата в кухнята. Уил гледаше как очите й се стрелкат по редовете и устните й мърдат беззвучно, и я помоли да превежда в движение. Тя зачете бавно.

На деветия ден на януари лето Господне 1297 настъпи краят на библиотеката и на Ордена на имената. Писарите, които бяха повече от сто, се държаха странно и не бяха така отдадени на работа, както обикновено. Сякаш, беше започнало да им омръзва. Всъщност, като че ли ги бе обхванала умора, която не можехме да проумеем, тъй като те не можеха да кажат какво им тежи. А преди този ден дойде предвестник, който предупреждаваше за предстоящите събития. Един от писарите по най-невероятен начин наруши правилата човешки и Господни — отне собствения си живот, забивайки в окото си и в мозъка перото, с което пишеше.

А през последния ден бях извикан в библиотеката, където видях картина, споменът за която и до днес вледенява кръвта ми. Всички писари до последния, всеки зеленоок мъж и момче, със собствената си ръка бе забил перото в окото си и бе предизвикал смъртта си. А на писалищата лежаха завършени последните им страници, много от които бяха изцапани с червена кръв. И на всяка страница бяха изписани едни и същи думи: 9 февруари 2027, Finis Dierum. Делото им беше завършено. Вече не бе нужно да пишат повече имена. Бяха достигнали Края на дните.

Великият Болдуин в своята премъдрост обяви, че библиотеката следва да бъде заличена, тъй като човечеството не е готово за откровенията, съдържащи се в нея. Аз надзиравах поставянето на мъртвите братя в криптата и бях последният човек, минал през огромните помещения на библиотеката, сред безбройните лавици със свещени книги. Със собствената си ръка запалих купчините слама около сградата и използвах като факли страниците, върху които бе написано Finis Dierum, докато всичко не изгоря. Гледах как гредите бяха погълнати от огъня и видях как постройката се срути сама върху себе си. Но не изпълних заповедта на Болдуин и не хвърлих факла в хранилищата. Не можех да понеса да бъда земната причина за унищожаването на библиотеката. Горещо вярвах тогава, както и сега, че решението трябва да бъде единствено в ръцете на Всемогъщия. Така че не зная дали огромната библиотека под сградата бе унищожена от пожара. Земята дълго време тлееше. Моята душа също тлееше дълго и когато вървя по изгорената земя, не зная дали под краката ми има пепел или страници.

Но признавам, Господи, че в пристъп на мерзко безумие взех напосоки една книга от библиотеката, преди тя да бъде запечатана и изгорена. И до ден днешен не зная защо го направих. Умолявам Те от цялото си сърце да ми простиш това прегрешение. Това е книгата, която лежи пред мен. Тя и това писмо са доказателство и свидетелство за случилото се. Господи, ако желаеш да унищожа книгата и писмото, с радост ще го сторя. Ако желаеш да ги запазя, с радост ще се подчиня. Дай ми само знак, Господи мой и Спасителю, и ще изпълня Твоята воля. Ще бъда Твой покорен и най-смирен слуга до края на дните си.

Феликс

Третата и последна чуплива и пожълтяла страница бе изписана с друг почерк. Думите сякаш бяха надраскани набързо. Върху листа имаше само два реда:

9 февруари 2027

Finis Dierum

Изабел заплака — отначало тихо, после все по-силно и по-силно, докато не избухна в ридания, зачервена и задъхана. Уил я погледна с мъка, но мислеше за сина си. Филип щеше да е седемнадесетгодишен през 2027 г., млад и пълен с надежди и обещания. Самият той бе на косъм да се разплаче, но вместо това стана и постави ръце върху тресящите се рамене на младата жена.

— Не знаем дали е истина — рече.

— Ами ако е?

— Май не ни остава друго, освен да изчакаме и да видим сами.

Тя се изправи, сякаш го канеше да я прегърне. Останаха в обятията си дълго време, докато той не й каза направо, че е време да тръгва.

— Трябва ли?

— Ако стигна до Лондон довечера, ще успея да хвана сутрешния полет.

— Моля те, остани и тази нощ.

— Трябва да се прибирам — просто рече той. — Липсват ми моите хора.

Тя издуха носа си и кимна.

— Ще се върна — обеща той. — Сигурен съм, че след като приключи с писмата, Спенс ще ги върне на рода Кантуел. Те са ваши. Може би някой ден ще можеш да ги използваш и да напишеш най-великата книга в историята.

— За разлика от посредствената дисертация, която ще защитя ли? — Погледна го в очите. — Ще оставиш ли стихотворението?

— Сделката си е сделка. Започвай с оправянето на покрива.

— Никога няма да забравя тези няколко дни, Уил.

— Аз също.

— Жена ти е късметлийка.

Той поклати виновно глава.

— Аз съм много по-голям късметлия от нея.

Изабел се обади за такси. Уил се качи в стаята си да си събере багажа. След като приключи, написа две съобщения.

До Спенс:

Мисията изпълнена. Открити и четирите.

Нося ги утре. Готви се за изненада.

И до Нанси:

Великолепна си. Закова пророка. Страхотно. Идвам си утре. Не мога да повярвам колко ми липсваш. Вече няма да те оставям.

Вечерта Кантуел Хол отново бе притихнал, този път с двама обитатели — спящ старец и внучката му, която се мяташе и въртеше в леглото си. Преди да си легне, Изабел бе отишла в стаята за гости и бе седнала на леглото. То все още пазеше миризмата на Уил. Вдъхна я и отново се разплака, докато не се чу да си казва: „Стига си се държала като глупачка.“ Подчини се на собствената си заръка, избърса очи и изгаси лампата.

Декорсо наблюдаваше от храстите. Светлината в стаята за гости угасна, след това лампата в стаята на Изабел светна. Декорсо погледна часовника си. Приклекна и затрака с коравите си пръсти по светещата клавиатура, после изпрати имейла до криптирания смартфон на Фрейзър.

Приключих в Роксал. Получих данни за хотела и полета на Пайпър от оперативния център. Използвал е кредитната си карта! Все още няма представа, че сме по петите му. Смятам да го пресрещна, преди да стигне до „Хийтроу“. Чакам инструкции за Кантуел.

Фрейзър прочете съобщението и уморено разтърка темето си. В пустинята бе предобед, но под земята подобни неща бяха абстракция. Не беше ставал от бюрото си два дни и нямаше намерение да прекарва трети на същото място. Операцията вървеше към края си, но трябваше да се вземат последни решения, а шефът му ясно бе дал да се разбере, че предвид непривлекателните опции решенията трябва да са на Фрейзър, не негови.

— Тези неща са в твоята длъжностна характеристика, а не в моята — беше изръмжал Лестър по телефона и Фрейзър не бе намерил какво да му отговори. — Така че гледай твоите ръце да са чисти и твоите нощи да са спокойни.

Решението му за Пайпър бе най-простото.

Декорсо трябваше да го пресрещне в хотела му, да го неутрализира както намери за добре и да вземе всички неща, открити в Кантуел Хол. Екип на ЦРУ щеше да ги вземе от хотела и да ги пренесе в американската военновъздушна база Майденхол, където по заповед на секретаря Лестър чакаше транспортен самолет. Пайпър бе ОХ, така че нямаше вероятност Декорсо да убие копелето, но това не гарантираше, че няма сериозно да го повреди. Тъй да бъде, реши Фрейзър. Важното е да се доберем до материалите, които биха компрометирали целостта на мисията на Зона 51.

Фрейзър направи онова, което правеше често, когато се оказваше в подобни ситуации. Обърна се към Библиотеката да му помогне да вземе решение. Получи съответните дати и кимна разбиращо. Мислите му се насочиха към спецификите на плана. Не се съмняваше, че Декорсо може да свърши ефективно работата. Единствената му грижа бяха британците. От СРС се държаха като рой сърдити оси покрай историята с Котъл и последното, което му трябваше, бе да ръчка допълнително гнездото им. Трябваше да предупреди Декорсо да бъде внимателен, изключително внимателен. Но предвид очаквания резултат смяташе, че рискът си заслужава. Каква полза бе да неутрализират Пайпър, ако момичето и дядо й се раздрънкат за това какво са открили?

Написа имейл до Декорсо с нареждания и един куп предупреждения.

Това вероятно щеше да бъде последната му мисия с Декорсо, помисли си той без грам сантименталност.

 

 

Когато Изабел изгаси лампата си, Декорсо погледна през бинокъла за нощно виждане, за да е сигурен, че не е продължила да скита из къщата. Изчака половин час за всеки случай и се захвана за работа. Беше приготвил любимия си коктейл за подобни поръчения — евтин, лесен за набавяне, със съвършения баланс между скорост и потайност. Керосин, разредител за боя и газ за горене, в съответните пропорции. Замъкна двете туби до къщата и тихомълком започна да полива сградата от всички страни. Старите дървени греди бързо щяха да подхванат огъня, но той не искаше да оставя пролуки. Смяташе да създаде огнен пръстен.

Отново стигна до задната градина. Все още му оставаше половин туба. С помощта на елмаз и малка вакуумна чашка изряза стъклото на френския салон, точно под спалнята на Изабел. Изля остатъка от течността направо вътре. После с безгрижието на работник в завод, на когото му свършва смяната, драсна клечка кибрит и я метна през отвора.

 

 

Изабел сънуваше.

Лежеше на дъното на гроба на Уилям Кантуел. Тежестта на Уил я притискаше. Любеха се и от движенията им капакът на дървения ковчег скърцаше. Беше стресната и дълбоко смутена от неуместното удоволствие, което изпитваше насред ужасната обстановка. Внезапно погледна през рамото на Уил към небето. Залязващото слънце го обагряше в оранжево и ябълковото й дърво се люлееше на вятъра. Тихото шумолене на големите му зелени клони я успокояваше и тя се чувстваше безкрайно щастлива.

Докато Изабел се задушаваше от вдишания дим, приземният етаж на Кантуел Хол се беше превърнал в ревящ ад. Великолепната ламперия, гоблените и килимите, стаите със стари мебели бяха изиграли ролята на подпалки. В голямата зала маслените портрети на Едгар Кантуел, неговите прадеди и всички след него се покриваха със съскащи мехури, преди да изпопадат един по един от горящите стени.

Старият лорд Кантуел бе мъртъв в спалнята си от вдишания дим, преди пламъците да се доберат до него. Когато плъзнаха по стените и обхванаха мебелите, за да стигнат до нощната му масичка, те докоснаха последното нещо, което беше прочел, преди да си легне.

Стихотворението на Шекспир се сгърчи в гореща жълта топка и изчезна.