Серия
Уил Пайпър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 35 гласа)

13

— Икономката е на църква, дядо е глух като пън, аз бях под душа, а вие, страхувам се, бяхте изоставен навън в това противно време.

Антрето беше наистина тъмно, високо два етажа и облицовано с ламперия куполно помещение със стълбище, водещо към вътрешен балкон. Уил се почувства едва ли не като в музей и започна да се тревожи, че с цялата си непохватност ще събори някой порцеланов поднос, часовник или ваза. Жената щракна ключ и над главите им, подобно на избухнала ракета, заблестя гигантски кристален полилей.

Тя окачи палтото му на закачалката и остави сака, макар че той настоя да задържи куфарчето.

— Да идем при огъня, какво ще кажете?

Централното място в полутъмната голяма зала се заемаше от масивна камина, достатъчно голяма, за да побере цяло прасе. Рамката й бе древна, тъмна като абанос, богато украсена и блестяща. Имаше дебела облицовка и средновековен вид с правите си линии, но в някакъв момент някой бе покрил твърдото дърво с двоен ред сини и бели кахлени плочки. Горящият вътре огън изглеждаше малък и неподходящ за размерите на камината. Коминът не теглеше добре, струйки дим се връщаха в помещението и се издигаха нагоре към високия таван с орехови греди. От учтивост Уил се опита да сподави кашлицата си, но не успя да се сдържи.

— Съжалявам за дима. Трябва да направя нещо по въпроса. — Посочи му мекия масивен фотьойл най-близко до огъня. Когато седна, Уил усети стипчивата, кисела миризма на урина. Домакинята се наведе, постави още две цепеници в огъня и го разбута с машата. — Ще сложа кафе и ще се приведа в по-представителен вид. Обещавам, че няма да се бавя.

— Не се безпокойте, госпожо, добре съм.

— Наричайте ме Изабел.

Той й се усмихна.

— Уил.

Огледа помещението с раздразнените от дима очи. Беше без прозорци, натъпкано с мебели и събирани с векове вехтории. Зоната около камината изглеждаше най-функционалната и обитаема. Диваните и столовете бяха от миналия век, меки и удобни, имаше няколко лампи за четене, маси с купчини вестници и списания, пръснати чаши за чай и кафе, бели следи от мокри чаши върху дървото. В средата и покрай стените голямата зала приличаше по-скоро на музей и ако Хенри VIII можеше да се озове тук след лов, сигурно би се чувствал като у дома си с тази Тюдорова атмосфера и великолепие. Облицованите с орех стени бяха покрити до гредите с гоблени, ловни трофеи и картини; десетки брадати представители на рода Кантуел се взираха кисело от потъмнелите платна с набраните си яки, роби и двойни жакети, представяйки смяната на модата през вековете. Окачените еленови глави с изписана замръзнала предсмъртна изненада в очите показваха как тези хора са прекарвали свободното си време.

Повечето мебели се намираха върху или около огромен персийски килим, проскубан по краищата, но недокоснат в центъра, където бе защитен от дъбова банкетна маса с червена покривка, около която бяха наредени високи столове. Всяка тапицирана облегалка беше украсена с бродираната роза на Тюдорите. В двата края на масата имаше сребърни свещници с големината на бейзболни бухалки и високи дебели свещи.

Не след дълго Уил стана и направи обиколка из тъмните кътчета на помещението. Слой прах покриваше всяка повърхност и objet d’art. Щеше да е нужна цяла армия чистачи, за да се справят с нея. Надникна през вратата в съседната тъмна стая — библиотеката. Тъкмо се канеше да влезе, когато Изабел се върна с поднос с кафе и бисквити. Косата й бе вързана отзад на опашка и си беше сложила малко грим и гланц на устните.

— Трябва да сложа повече лампи. Тук е като същински мавзолей. Това помещение е било построено през петнадесети век. Явно не са имали никакво желание да допускат светлина вътре. Сигурно са си мислили, че е по-здравословно да се изолират.

Докато пиеха кафето, тя се поинтересува как е пътувал и сподели колко изненадани и заинтригувани са останали, когато се е обадил купувачът на книгата. Изгаряше от желание да чуе повече, но предпочете да изчака, докато дядо й се събуди от дрямката си. Страдал от безсъние и най-редовно заспивал по зазоряване, за да се събуди по обед. Докато чакаха, разказваха за себе си и всеки остана силно впечатлен от живота на другия.

Изабел беше очарована, че разговаря с бивш агент на ФБР — истински, от плът и кръв, който досега съществуваше за нея единствено във филмите и романите. Взираше се в магнетично сините му очи, докато той я забавляваше с тихия си глас с истории за стари случаи.

Когато започна да разказва тя, Уил я намери за очарователна и обаятелна, с възхитителна безкористна жилка — млада жена, посветена дотолкова на дядо си, че прекъснала университета за една година, за да се грижи за него и да му помага да свикне с живота си на вдовец, след като петдесет години е бил женен. Тъкмо се канела да започне последната си година в Единбургския университет със специалност европейска история, когато лейди Кантуел починала от удар. Родителите на Изабел се опитали да склонят стареца да се премести при тях в Лондон, но той категорично отказал. Бил роден в Кантуел Хол и щял да умре тук. Накрая една от двете страни трябвало да отстъпи, но Изабел доброволно предложила временно решение.

От малка обичала къщата и възнамерявала да остане тук цяла година, докато събира материали за бъдещата си дисертация за английската Реформация и утешава скърбящия си дядо. Родът Кантуел бил микрокосмос от разделянето между католици и протестанти през шестнадесети век и къщата била свидетел на част от този катаклизъм. Изабел се страхуваше, че след смъртта на лорд Кантуел данъците за наследство ще принудят семейството й да продаде имението в най-лошия случай на някой предприемач, а в най-добрия — на Националния тръст. Така или иначе, това би означавало край на родословие, достигащо назад във времето до тринадесети век, когато крал Джон дал на първия Кантуел, Робърт от Роксал, баронска титла и земя, на която той издигнал правоъгълна каменна кула.

Накрая тя насочи темата към книгата. Двамата с лорд Кантуел не били на себе си от радост, когато научили за астрономическата цена, за която била продадена, но Изабел била крайно нещастна, че книгата преминава в чужди ръце. Още като момиче била запленена от мистерията й. Сподели с Уил, че именно гравираната година запалила интереса й към този период от британската история. Надявала се някой ден да открие какво представлява книгата и как се е озовала в Кантуел Хол. Все пак, призна тя, парите от дълга щели да спасят имението още известно време, макар че нямало да решат някои много скъпи и належащи поправки. Имало много влага, изгнили греди, покривът се нуждаел от подмяна, електричеството също, а канализацията била в окаяно състояние. Пошегува се, че вероятно ще се наложи да продадат всичко в къщата, за да си позволят да ремонтират самата къща.

Уил изпитваше гузно удоволствие от разговора. Тази жена бе на възрастта на дъщеря му! Въпреки скарването с Нанси, той бе щастливо женен мъж с новороден син. Дните му на скитник и женкар бяха минало, нали така? Почти му се прииска Изабел да не беше така привлекателна. Високото й чувствено тяло и острият като сабя ум бяха истинска двуцевка, насочена право в гърдите му. Боеше се, че е на косъм да бъде поразен. Е, поне беше трезвен. Това го крепеше.

Уил провокативно й зададе въпрос, който я свари неподготвена.

— Каква сума е нужна за ремонт на това място и уреждане на бъдещите ви данъчни проблеми?

— Ама че странен въпрос.

— Все пак, колко според вас? Горе-долу?

— Е, не съм строител или счетоводител, но предполагам, че милиони!

Уил се усмихна дяволито.

— В чантата си имам нещо, което може би ще реши проблемите ви.

Тя повдигна вежди.

— Би било чудесно — отбеляза сухо. — Ще ида да видя защо дядо се бави.

Тъкмо стана от мястото си, когато старецът затътри крака в голямата зала, взирайки се въпросително в Уил.

— Кой е това? — попита той.

— Господин Пайпър от Америка — отговори тя високо, за да може да я чуе.

— О, вярно. Бях забравил. Много път сте били. Не разбирам защо просто не използвахте телефона.

Изабел помогна на дядо си да приближи и ги представи.

Лорд Кантуел наближаваше деветдесетте. Главата му бе почти плешива, ако не се брои един непокорен сребърен кичур. Червеното му като екзема лице бе същинска градина от стърчащи косми, пропуснати от бръснача. Беше облечен за неделен следобед — тъмен панталон, спортно сако на рибена кост и древна университетска вратовръзка, излъскана от дълго носене. Уил забеляза, че панталоните са му твърде големи и че наскоро е започнал да пристяга колана си с една дупка повече. Загубата на тегло не бе добър знак за възрастен човек. Кантуел бе вдървен от артрит и имаше походката на човек, който още не се е разкършил. Когато стисна ръката му, Уил долови още по-силно миризмата на урина и стигна до заключението, че е седял в любимия стол на домакина.

Уил му отстъпи мястото си и Изабел кимна одобрително на жеста му. Тя наля кафе на дядо си, разръчка огъня и предложи на Уил собствения си стол. За себе си придърпа една табуретка.

Кантуел не беше по изтънченото държане. Сръбна шумно от кафето си и гръмогласно попита:

— За кой дявол ви трябваше да похарчите цели триста хиляди долара за книгата ми? Вярно, доволен съм, но не виждам защо е толкова ценна, ако искате, вярвайте.

Уил заговори по-високо, за да пребори глухотата на стареца:

— Аз не съм купувачът, сър. Господин Спенс ви се обади. Той купи книгата. Проявява огромен интерес към нея.

— Защо?

— Смята, че тя е ценен исторически документ. Има някои теории и ме помоли да дойда тук и да видя дали няма да открия още нещо във връзка с тях.

— Да не сте историк като моята Изабел? Ти смяташе, че в тази книга има нещо важно, нали, Изабел?

Тя кимна и се усмихна гордо на дядо си.

— Не съм историк — отвърна Уил. — По-скоро съм по разследванията.

— Господин Пайпър е бивш служител в американското Федерално бюро за разследвания — обясни Изабел.

— От бандата на Едгар Хувър, а? Никога не съм го харесвал.

— Него от доста време го няма, сър.

— Е, не виждам с какво мога да ви помогна. Тази книга е в рода ми, откакто се помня. Баща ми не знаеше нищо за произхода й, нито пък дядо ми. Винаги е била смятана за нещо чудато, за някакъв градски регистър, вероятно от континента.

Беше време да изиграе картите си.

— Имам да ви кажа нещо — поде Уил и ги погледна последователно в очите, за по-драматичен ефект. — Открихме нещо скрито в книгата, което може да се окаже много ценно и би могло да помогне за намирането на отговор на въпроса за произхода на книгата.

— Прегледала съм всяка страница! — възрази Изабел. — Какво е било скрито? Къде?

— Под задния форзац. Лист пергамент.

— Мамка му! — извика Изабел. — Мамка му! Мамка му!

— Ама че език — сгълча я Кантуел.

— Стихотворение — продължи Уил, развеселен от цветистата реакция на момичето. — Нямаше време за подробно проучване, но един от колегите на господин Спенс предполага, че е свързано с книгата. — Вече ги дразнеше. — Можете ли да познаете кой е авторът?

— Кой? — нетърпеливо попита Изабел.

— Няма ли да се опитате да познаете?

— Не!

— Какво ще кажете за Уилям Шекспир?

Старецът и момичето се спогледаха.

— Шегувате се! — изсумтя Кантуел.

— Не вярвам! — възкликна Изабел.

— Ще ви го покажа — каза Уил. — И ето какво е предложението. Ако е автентично, според един от колегите ми то струва милиони, ако не и десетки милиони. Според него не съществува нито един документ, за който със сигурност може да се твърди, че е написан от ръката на Шекспир, а този е подписан, поне с инициали — У. Ш. Господин Спенс ще задържи книгата, но е готов да върне стихотворението на фамилия Кантуел, ако ни помогнете с нещо.

— С какво? — подозрително попита момичето.

— Стихотворението е карта. То споменава за следи за книгата и най-вероятно те са скрити в Кантуел Хол. Може би са все още тук, но може и отдавна да са изчезнали. Помогнете ми с намирането на великденското яйце и стихотворението е ваше, независимо от резултата.

— Защо му е на този Спенс да ни връща нещо, за което е платил и по право си е негово? — замислено попита Кантуел. — Не мисля, че бих го направил на негово място.

— Господин Спенс вече е богат човек. Освен това умира. Готов е да размени стихотворението срещу някои отговори, това е.

— Можем ли да го видим? — попита Изабел.

Уил извади пергамента от куфарчето. Беше защитен с прозрачен найлонов плик. Подаде й го тържествено.

След кратко проучване устните й затрепериха от вълнение.

— Не добро — прошепна. Беше открила намека на мига.

— Какво беше това? — раздразнено попита старецът.

— Споменава се за рода ни, дядо. Нека ти го прочета.

Зачете сонета с ясен глас, направо за запис, изразително, с нюанси и драматичност, сякаш го бе чела преди и бе репетирала представянето му.

Кантуел сбърчи чело.

— Хиляда петстотин осемдесет и първа, така ли?

— Да, дядо.

Той се облегна тежко на облегалките на фотьойла и се изправи, преди Уил или Изабел да успеят да му помогнат, после се затътри към един полутъмен ъгъл на помещението, като си мърмореше. Двамата го последваха.

— Дядото на Шекспир, Ричард, е бил от селото. Роксал е родното място на рода му. — Старецът оглеждаше стената. — Къде е той? Къде е Едгар?

— Кой Едгар, дядо? Имали сме неколцина.

— Знаеш го, реформистът. Не е най-черната ни овца, но почти може да мине за такъв. Би трябвало той да е бил господар на имението през осемдесет и първа. А, ето го. Вторият отляво, в средната част. Виждате ли го? Онзи с нелепо високата яка. Не е от най-красивите в рода. Имаме известни генетични вариации през вековете.

Изабел включи един лампион и донякъде освети портрета на мъж с кисела физиономия и остра козя брадичка, застанал в арогантна надута поза. Беше облечен в тясна черна туника с големи златни копчета и имаше конична холандска шапка с периферия като чиния.

— Да, той е — потвърди Кантуел. — Преди време дойде един момък от Националната галерия, според когото картината вероятно е от Робърт Пийк Старши. Изабел, напомни това на баща си, след като пукна. Може да струва няколко лири, ако му потрябват.

От другия край на помещението се разнесе силен женски глас.

— Здравейте! Върнах се. Дайте ми един час и обядът ще е готов.

Икономката, дребна, набита жена, все още беше с мокрия си шал и чанта в ръка, но работата винаги беше на първо място.

— Гостът ни пристигна, Луиз — извика й Изабел.

— Виждам. Намерихте ли чистите кърпи, които извадих?

— Още не сме се качвали горе.

— Ама че сте груби! — сгълча ги тя. — Оставете господина да дойде на себе си. Много път е бил. И доведете дядо си в кухнята да си вземе хапчетата.

— Какви ги говори? — намръщено попита старецът.

— Луиз каза да си вземеш хапчетата.

Кантуел погледна предшественика си и сви съчувствено рамене.

— После ще продължим, Едгар. Онази жена събужда страх в сърцето ми.

Крилото за гости на горния етаж бе прохладно и тъмно — дълъг, облицован с ламперия коридор с месингови лампиони и мъждукащи крушки на всеки няколко метра, стаи от двете страни като в хотел, и дълги износени пътеки. Стаята на Уил гледаше към задната част на къщата. Той отиде до прозореца да погледа набиращата сила буря и разсеяно махна мъртвите мухи от перваза. Долу имаше застлан с тухли вътрешен двор и градина зад него. Плодните дървета се огъваха под силния вятър и валящия косо дъжд. На преден план, вдясно, различи ъгъла на нещо като конюшня, а зад нея се виждаше покривът на друга сграда с остър връх, но заради пороя не можеше да различи за какво служи.

Плисна малко вода на лицето си, седна на леглото с балдахин и се загледа в телефона си. На индикатора за обхват имаше само една чертичка. Може би беше достатъчно, за да се обади у дома. Представи си тромавия разговор. Какво можеше да каже, което да не го вкара в още по-голяма беля? По-добре да приключи тук колкото се може по-скоро и лично да се погрижи за стопяването на леда в семейството. Затова се задоволи със съобщение. Пристигнах без проблеми. Скоро се връщам. Обичам те.

Спалнята беше като за стара дама, с множество сухи цветя, везани възглавнички и дантелени завеси. Уил свали обувките си, отпусна тежкото си тяло върху бродираната завивка и прилежно дремна около час, докато подобният на звънче глас на Изабел не го повика за обяд.

Апетитът му се справи с всичко, което Луиз можеше да му предложи, че и отгоре. Неделното меню пасваше добре на предпочитанията му към месо и картофи. Уил погълна малки планини печено телешко, печени картофи, грах, моркови и соя, но се въздържа от третата чаша бургундско.

— Има ли някакви сведения, че Шекспир е посещавал Кантуел Хол? — попита Изабел дядо си.

— Никога не съм чувал за подобно нещо, но защо не? — отвърна с пълна уста старецът. — Много е обикалял в този район на младини. Били сме виден род, който до голяма степен е запазил католицизма си през онзи ужасен период, а Шекспирови са били вероятно другите най-близки католици наоколо. Пък и още по онова време сме имали чудесна библиотека, която би трябвало да запали интереса му. Напълно възможно е.

— Някакви теории защо Едгар Кантуел би си направил труда да поръча стихотворението, да остави уликите и после да скрие творбата в книгата? — попита Уил.

Кантуел преглътна граха и допи остатъка от виното си.

— Били са тежки времена и човек лесно е можел да изгуби живота си заради вярата. Вероятно са имали подозрението, че книгата е опасна; нищо чудно сърце да не им е давало да я унищожат. И решили, че е по-добре да скрият значението й по някакъв хитроумен начин. Може би обяснението ми е пълна глупост, но така си мисля.

Изабел цялата сияеше.

— Струва ми се, че дисертацията ми ще се окаже доста интересна.

— Е, какво ще кажете? — попита Уил. — Споразумяхме ли се?

Изабел и лорд Кантуел кимнаха. Бяха обсъдили въпроса, докато Уил си почиваше.

— Да, споразумяхме се — отвърна Изабел. — Можем да започнем малкото си приключение след обяда.