Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pelican Brief, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

4

Първата дама беше на Западното крайбрежие. Присъстваше на поредица закуски, където едно плато струваше пет хиляди долара. Но богаташите сноби с удоволствие пилееха луди пари за студени яйца и евтино шампанско заради възможността да бъдат видени, а може би и фотографирани с Кралицата, както я наричаха някои. Така че президентът си спеше самичък, когато телефонът иззвъня. Верен на великата традиция, завещана му от американските президенти, в миналото му бе минавала мисълта да си намери любовница. Но сега подобно нещо би изглеждало така не републиканско. Освен това беше стар и уморен. Често спеше самичък и когато Кралицата беше и Белия дом.

Спеше дълбоко. Телефонът иззвъня дванайсет пъти, докато го чуе. Вдигна слушалката и погледна часовника. Четири и половина сутринта. Президентът чу първите няколко думи, скочи от леглото и след осем минути беше в Овалния кабинет. Без да вземе душ, без вратовръзка. Взря се за секунда в началника на кабинета Флетчър Коул и седна официално зад бюрото си.

Коул се усмихваше. Безупречните му зъби и голото му теме сияеха. Само на трийсет и седем, той беше момчето чудо, което преди четири години бе спасило губещата предизборна кампания и бе поставило шефа си в Белия дом. Изкусен играч и безскрупулен подмазвач, той бе успял със зъби и нокти да си пробие път сред най-близкото обкръжение и сега беше вторият човек след президента. Мнозина смятаха, че всъщност командна той. Самото споменаване на името му всяваше ужас всред по-нисшия персонал.

— Какво се е случило? — запита бавно президентът.

Коул се разхождаше пред бюрото му.

— Не знам подробности. И двамата са мъртви. Двама служители на ФБР са намерили Розенбърг около един сутринта. Убит в леглото. Санитарят и един полицай от охраната на Съда също са убити. И тримата застреляни в главата. Много чиста работа. Докато ФБР и полицията разследвали случая, им се обадили, че намерили Дженсън в някакъв педерастки клуб. Открили го преди няколко часа. Войлс ми се обади в четири и аз ви позвъних. Той и Гмински ще пристигнат след минута.

— Гмински ли?

— ЦРУ трябва да се включи, поне засега.

Президентът скръсти ръце зад главата си и се протегна.

— Розенбърг е мъртъв.

— Да. Предлагам след няколко часа да излезете с обръщение към нацията. Мабри вече нахвърля черновата. Аз ще го доизгладя. Да изчакаме да стане светло, поне седем часът. Иначе ще е много рано и ще загубим голяма част от публиката.

— Пресата…

— Информирана е вече. Снимали са линейката, с която са откарали Дженсън в моргата.

— Не знаех, че е с обратни наклонности.

— Е, сега няма никакво съмнение. Това е идеалната криза за нас, господин президент. Помислете си само. Не сме я предизвикали ние. Не е наша вината. Никой не може да ни обвинява. Цялата нация ще бъде шокирана и обзета от чувство за солидарност. Време да се обединим около водача. Страхотно е. Не може да има никакъв обратен ефект.

Президентът отпи от кафето и се загледа в документите, пръснати по бюрото.

— А аз ще мога да преустроя Съда.

— Това е най-хубавото. Ето какво ще оставите след себе си. Вече се обадих на Дювал в Министерството на правосъдието и му наредих да се свърже с Хортън, за да набележат един предварителен списък от кандидати. Снощи Хортън е държал реч в Омаха, но сега вече лети насам. Предлагам да се срещнем с него по-късно тази сутрин.

Президентът кимна — обикновено предложенията на Коул се одобряваха. Винаги оставяше младокът да се мъчи с подробностите. Самият той никога не бе обичал да се занимава с тях.

— Има ли заподозрени?

— Засега никакви. Всъщност, не знам. Казах на Войлс, че очаквате от него информация, щом пристигне.

— Някой, струва ми се, беше казал, че ФБР охранява Върховния съд.

— Точно така — ухили се още по-широко Коул. — Войлс да си бърше лайната сега. Нещата се развиват доста неблагоприятно за тях.

— Чудесно. Искам Войлс да поеме своята част от вината. Погрижи се за пресата. Нека да го оплюят. Тогава можем да му натрием хубаво носа.

На Коул страшно му хареса тази идея. Той спря да крачи напред-назад и надраска нещо в големия си тефтер. Някой от охраната почука на вратата, после я отвори. Директорите Войлс и Гмински влязоха заедно. Четиримата се ръкуваха, а в стаята изведнъж се възцари сериозно и мрачно настроение. Новодошлите седнаха пред бюрото, а Коул зае обичайното си място до прозореца, встрани от президента. Той мразеше Войлс и Гмински; и те го мразеха. Коул цъфтеше, когато го мразеха. Президентът го слушаше и само това имаше значение за него. Сега щеше да помълчи малко. Когато в стаята имаше външни хора, бе важно да се покаже, че командва президентът.

— Съжалявам, че се наложи да дойдете, но ви благодаря, че сте тук — заяви домакинът. Те кимнаха мрачно, приемайки уж на сериозно тази очевидна лъжа. — Какво е станало?

Войлс заговори бързо и съвсем конкретно. Описа сцената при откриването на труповете в дома на Розенбърг. В един часа през нощта сержант Фъргюсън трябвало по правило да се обажда на сътрудниците, чакащи на улицата. Когато той не излязъл навън, те влезли вътре. Убийствата били извършени много чисто и професионално. После директорът на ФБР описа онова, което знаеше за смъртта на Дженсън. Счупен врат. Удушване. Открит от някакъв посетител на балкона. Явно никой не е видял нищо. Този път тонът на Войлс не бе толкова груб и рязък. Беше лош ден за Бюрото и той усещаше, че ударът иде. Какво пък, беше надживял петима президенти и със сигурност щеше да надиграе тоя идиот.

— Двете убийства очевидно са свързани — втренчи очи в него президентът.

— Вероятно. Разбира се, по всичко изглежда, че е така, но…

— Хайде, хайде, директоре. За двеста и двайсет години сме убили четирима президенти, двама или трима кандидат-президенти, половин дузина борци за граждански права, няколко губернатори, но никога член на Върховния съд. А сега, в една нощ, в рамките на два часа са убити двама. И вие не сте убедени, че убийствата са свързани помежду си?

— Не съм казал такова нещо. Трябва да има някаква връзка. Но просто убийствата са толкова различни… И толкова професионални. Сигурно си спомняте, че досега сме получили хиляди заплахи срещу Върховния съд.

— Много хубаво. И кого подозирате тогава?

Никой не можеше да подлага Ф. Дентън Войлс на кръстосан разпит. В очите му проблесна нескрита ярост.

— Още е твърде рано да подозираме когото и да било. Засега търсим следи.

— Как се е промъкнал убиецът в дома на Розенбърг?

— Никой не знае. Не сме го забелязали да влиза, нали разбирате? Явно е бил там известно време. Вероятно се е скрил в някой стенен гардероб или пък на тавана. Повтарям, не ни разрешаваха да влизаме вътре. Розенбърг не ни допускаше в дома си. Фъргюсън по правило оглеждаше мястото всеки следобед, когато съдията се прибираше от работа. Все още е много рано, но следи от убиеца не сме открили. Никакви, освен трите трупа. Късно следобед ще имаме балистичната експертиза и резултатите от аутопсията.

— Искам да са тук веднага щом ги получите.

— Да, господин президент.

— Искам още съкратен списък на заподозрените лица до пет часа следобед. Ясно ли е?

— Естествено, господин президент.

— Бих желал също така и доклад от вас за мерките по охраната и къде точно се е пропукала.

— Вие приемате, че охраната се е пропукала?

— Двама съдии са убити, и двамата са били под охраната на ФБР. Струва ми се, че американският народ заслужава да чуе какво точно се е объркало. Да, пропукала се е вашата охрана.

— На вас ли трябва да докладвам или на американския народ?

— Ще докладвате на мен.

— А после вие ще свикате пресконференция и ще докладвате на американския народ, нали така?

— Боите ли се от чужди очи, директоре?

— Ни най-малко. Розенбърг и Дженсън са мъртви главно защото отказаха да ни сътрудничат. Много добре съзнаваха опасността и въпреки това не си даваха труда да ни помогнат. Останалите седем оказват съдействие и са още живи.

— Засега. По-добре да проверим, че взеха да измират като мухи. — Президентът се усмихна на Коул, който се захили и едва не се изсмя в лицето на Войлс.

После началникът на кабинета реши, че е време да се обади.

— Директоре, знаехте ли, че Дженсън ходи по такива места?

— Той е възрастен човек, заемащ пост, който е пожизнен. И гол на маса да вземеше да танцува, не можехме да го спрем.

— Разбира се, сър — отвърна учтиво Коул. — Но вие не отговорихте на въпроса ми.

Войлс пое дълбоко дъх и отклони поглед встрани.

— Да, подозирахме, че е хомосексуалист, и знаехме, че предпочита определени кинотеатри. Нямаме нито властта, нито желанието да разпространяваме подобна информация, мистър Коул.

— Искам ония доклади следобед — заяви президентът.

Вперил поглед в прозореца, Войлс явно чу това, но не реагира.

Президентът погледна към Робърт Гмински, директора на ЦРУ.

— Настоявам за ясен отговор, Боб.

— Да, сър — някак си се стресна Гмински и смръщи вежди. — Какво точно искате да знаете?

— Искам да зная дали тези убийства са свързани по някакъв начин с някоя агенция, група или каквато и да била организация, работеща за американското правителство.

— Хайде сега! Сериозно ли говорите, господин президент! Това е абсурдно! — Гмински се правеше на абсолютно шокиран, но и президентът, и Коул, и дори Войлс знаеха, че напоследък в ЦРУ е възможно всичко.

— Напълно сериозно, Боб.

— Тогава и аз ви отговарям сериозно. И ви уверявам, че нямаме нищо общо с тая работа. Ужасявам се, че дори можете да си го помислите. Абсурдно наистина!

— Ти пак провери, Боб. Искам да бъда напълно сигурен. Розенбърг не вярваше на службите за национална сигурност. И имаше хиляди врагове в разузнаването. Ти само провери пак, разбрано?

— Добре, добре.

— И искам доклада ти до пет часа днес.

— Ясно. Ще го имате. Но ще бъде чиста загуба на време.

Флетчър Коул се приближи до бюрото и застана зад президента.

— Предлагам да се срещнем тук в пет следобед, господа. Съгласни ли сте?

Двамата кимнаха и станаха. Коул ги изпрати до вратата без нито дума повече и внимателно я затвори зад тях.

— Чудесно се справихте — обърна се към президента той. — Войлс знае, че е уязвим. Усещам, че ще се пролее кръв. Ще се заемем с него заедно с пресата.

— Розенбърг е мъртъв — повтори си пак президентът. — Просто не мога да повярвам.

— Имам една идея за телевизията — закрачи пак Коул. Поел беше отново командването. — Трябва да се възползваме от шока. Трябва да изглеждате уморен, като че ли цяла нощ не сте си лягали, за да се справите с нещата. Нали така? Цялата нация ще ви гледа, ще очаква от вас подробности и утеха. Мисля, че трябва да облечете нещо топло, успокояващо. Сако и връзка в седем часа сутринта може да изглеждат малко изкуствено. Трябва нещо по-обикновено.

Президентът го слушаше внимателно.

— Халат за баня?

— Е, не чак толкова. Но какво ще кажете за жилетка и спортни панталони? Без връзка. Отдолу — бяла памучна риза с копчета. Все едно главата на семейството, седнал в дневната.

— Искаш да се обърна към нацията в такъв критичен момент по жилетка?

— Да, смятам, че е чудесно. Кафява жилетка и бяла риза.

— Не знам.

— Хубав имидж създава. Вижте, шефе, изборите са след година и месец. Това е първата ни криза от деветдесет дни насам. И е наистина чудесна! Хората имат нужда да ви видят по-различен, особено в седем часа сутринта. Трябва да изглеждате спокоен, по домашному отпуснат, но изцяло владеещ положението. Ще ви донесе пет, може и десет пункта в рейтинга. Повярвайте ми, шефе.

— Не обичам жилетките.

— Послушайте ме.

— Не зная.