Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pelican Brief, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

39

Беше излязъл от стаята й около десет, след като изпи почти сам бутилката вино и изяде поръчаните сандвичи. Преди това позвъни на Майсън Пейпър, дежурния репортер на „Поуст“, и го помоли да се обади в полицията за сведения относно убийството на Морган. Бяха го нападнали в центъра, в един район, където рядко ставаха убийства; най-много да ограбят или набият някого.

Грей се чувстваше уморен и унил. И нещастен, защото тя заминаваше утре. Имаше да взема шест седмици отпуска и се изкушаваше да тръгне с нея. Ще остави нефта на Матис. Но се боеше, че няма да се върне във вестника, което лично за него едва ли щеше да е краят на света, ако се изключеше неприятният факт, че тя разполагаше с пари, а той — не. Можеха да тичат по плажовете и да лудуват на слънце, и да се забавляват два месеца с негови пари, но после щяха да опрат до нейните. И най-важното, тя не го бе поканила да я придружи. Все още тъгуваше. Когато се споменеше името на Томас Калахан, ясно долавяше мъката й. Сега се намираше в хотел „Джеферсън“ в изпълнение на нейните указания. Потърси Клийв в дома му.

— Къде си? — попита раздразнено Клийв.

— В един хотел. Тя е дълга история. Какво става?

— Дадоха на Старшия три месеца болнични.

— Какво му е?

— Нищо му няма. Разправя, че искали да се отърват от него за малко. Там е като в бункер. На всички са им казали да си затварят устите и с никого да не разговарят. Здравата са ги подплашили. Накарали са Старшия да напусне днес на обяд. Мисли, че ти си сериозно застрашен. Хиляди пъти чувал името ти през последната седмица. Само ти си им бил в главите и все се питали какво знаеш.

— Кои са тия?

— Коул, разбира се, и неговият помощник Бърчфийлд. Те се разпореждат в Западното крило като гестаповци. От време на време към тях се присъединява и оня плъх с папийонката, който завежда вътрешните работи.

— Емит Уейкрос.

— Точно така. Но главно Коул и Бърчфийлд отправят заплахите и чертаят стратегията.

— Какви точно заплахи?

— Без съгласието на Коул никой от Белия дом, освен президента не може да разговаря с журналисти, все едно дали го записват, или не. Това важи и за секретаря по печата. Всичко минава през Коул.

— Това е невероятно!

— Изпаднали са в ужас. Старшия смята, че са много опасни.

— Добре. Скривам се.

— Отбих се в квартирата ти късно снощи. Бих искал да ми казваш, като изчезваш.

— Утре вечер ще се мярна.

— Каква кола караш?

— Наех един понтиак с четири врати. Много е шик.

— Днес следобед видях волвото ти. Наред си е.

— Благодаря ти, Клийв.

— Как се чувстваш?

— Добре съм. Кажи на Старшия, че няма страшно за мен.

— Утре да ми се обадиш. Притеснявам се.

 

 

Спа само четири часа и беше буден, когато телефонът иззвъня. Навън беше тъмно и през следващите два часа нямаше да се развидели. Той изгледа недоверчиво телефона и го вдигна чак на петия път.

— Ало — каза неуверено той.

— Грей Грантам ли е? — попита много плах женски глас.

— Да. Кой се обажда?

— Бевърли Морган. Търсили сте ме снощи.

Грей скочи на крака и наостри слух, вече съвсем буден.

— Да. Прощавайте, ако сме ви разстроили.

— Няма нищо. Татко се престарава в грижите си. И е много ядосан, защото след убийството на Къртис журналистите прекалиха. Откъде ли не се обаждаха! Искаха негови снимки, мои, на детето. По всяко време звъняха. Беше ужасно и на татко му дойде до гуша. Дори изблъска двама от верандата.

— Значи ние сме имали повече късмет.

— Надявам се, че не ви е обидил. — Гласът й бе глух и безжизнен, но тя се мъчеше да звучи уверено.

— Не, съвсем не.

— Сега той спи долу на дивана, тъй че можем да поговорим.

— А вие защо не спите? — попита той.

— Вземам хапчета за сън, но съвсем обърках времето. През деня спя, а нощем снова из стаите. — Явно че сега не можеше да заспи и искаше да си поговори с някого. Грей седна на леглото и се помъчи да се отпусне.

— Не мога да си представя един такъв тежък удар.

— Човек го осъзнава чак след няколко дни. Отначало мъката е ужасна. Просто не се издържа. Не можех да помръдна тялото си, защото всичко ме болеше. Не можех да мисля от шока и не желаех да повярвам. Бях се натъпкала с лекарства, за да издържа погребението, което сега ми се струва като кошмарен сън. Отегчавам ли ви?

— Никак.

— Трябва да спра с тези хапчета. Толкова много спя, че няма кога да си поприказвам с някого. Да не говорим, че баща ми прогонва хората. Това сега записвате ли го?

— Не, просто ви слушам.

— Днес стана седмица, откакто го убиха. Помислих си, че е останал да работи до много късно, което нямаше да е изключение. Застреляли го и му взели портфейла, така че полицията не могла да установи кой е. В късните новини видях репортаж — показваха мястото, където бил убит млад адвокат, и сякаш си знаех, че е Къртис. Не ме питайте как са разбрали, че е адвокат, без да знаят кой е. Странно е, много необясними неща има около едно убийство.

— Защо работеше до късно?

— Работеше по осемдесет часа седмично, понякога и повече. „Уайт и Блазевич“ просто те изстискват. Гледат да унищожат служителите си за седем години, а ако не успеят, тогава им предлагат съдружие. Къртис ненавиждаше тази фирма. Омръзнала му беше адвокатската работа.

— От колко време работеше там?

— От пет години. Изкарваше деветдесет хиляди на година, така че преглъщаше всичко друго.

— Знаете ли, че ми се е обаждал по телефона?

— Не. Татко ми спомена, че сте му казали, и аз се размислих тази нощ. За какво си говорехте?

— Той така и не каза истинското си име. Представи се като Гарсия. Не ме питайте как установих самоличността му, ще ми трябват часове. Знаеше нещо за убийствата на съдиите Розенбърг и Дженсън и искаше да го сподели с мен.

— Ранди Гарсия беше най-добрият му приятел от началното училище.

— Останах с впечатлението, че случайно е видял нещо в кантората, а някой там е разбрал за това. Беше много изнервен и винаги се обаждаше от улични автомати. Смяташе, че го следят. Бяхме се уговорили да се срещнем по-миналата събота, рано сутринта, но той се обади малко по-рано и каза „не“. Беше уплашен и заяви, че трябвало да мисли за семейството си. Вие имахте ли някаква представа за това?

— Не. Знаех, че е ужасно напрегнат, но напрежението продължаваше вече пет години, откакто заработи там. Никога не говореше за службата си вкъщи. Много мразеше тази фирма.

— Защо я мразеше?

— Работеше за пасмина мошеници, за банда главорези, готови да те убият за един цент. Луди пари хвърляха да поддържат фасадата на почтеността, но са отрепки. Къртис завърши с отличие и имаше възможност да избира. Когато го назначаваха, изглеждаха чудесни хора, но като поработи с тях, разбра, че са истински чудовища. Не признаваха етика и морал.

— Защо тогава е останал там?

— Все по-добри пари получаваше. Преди година без малко да ги напусне, но предложението за друга работа се осуети. Беше много нещастен, но гледаше да не се издава. Мисля, че се чувстваше гузен, задето прави този голям компромис. Ако говорехме за работата му, въпросите и отговорите бяха едни и същи. Като се върнеше, го питах как е минал денят. Понякога си пристигаше чак в десет и на мене ми ставаше ясно, че не му е било много весело. Но той винаги отвръщаше, че денят е бил печеливш. Тази дума използваше: печеливш. А после говорехме за детето. Нито той искаше да приказва за службата, нито пък аз да слушам.

Е, по този въпрос толкова. Гарсия беше мъртъв и не бе споменавал нищо пред жена си.

— Кой разчисти бюрото му?

— Някой от колегите. В петък донесоха книжата и вещите му, старателно подредени в три кашона, облепени със скоч. Ако искате, заповядайте да ги прегледате.

— Не, благодаря. Сигурен съм, че всичко е минало през съответния контрол. Каква застраховка за живот имаше той?

Тя помълча малко, а после каза:

— Умен човек сте, мистър Грей. Преди две седмици той се застрахова за един милион долара, като обезщетението се удвоява при внезапна смърт.

— Това прави два милиона.

— Да, толкова. Сякаш е имал предчувствие.

— Смятам, че не става дума за убийство с цел грабеж, мисис Морган.

— Не мога да повярвам — задавено изрече тя.

— Полицията разпитва ли ви дълго?

— Не. Едно от многото улични нападения в този град, е, с една степен по-сериозно. Чудо голямо. Случват се всеки ден.

Въпросът със застраховката беше интересен, но безполезен. Грей взе да се отегчава от мисис Морган и провлачения й монотонен глас. Мъчно му беше за нея, но след като нищо не знаеше, беше време да се сбогуват.

— Какво според вас е надушил? — попита тя.

Това можеше да отнеме часове.

— Не ми е ясно — отвърна Грей и погледна часовника си. — Каза, че знае нещо за убийствата, но само дотам стигна. Бях убеден, че ще се срещнем някъде и той ще изплюе камъчето. И ще ми покаже каквото има. Явно съм сбъркал.

— Откъде е могъл да научи нещо за мъртвите съдии?

— Не зная. Обади ми се най-неочаквано.

— Ако е имал нещо да ви показва, какво ли ще да е било? — попита тя.

Той беше репортерът. Обикновено той задаваше въпросите.

— Нямам представа. Така и не даде да се разбере.

— Къде би скрил такова нещо? — Въпросът бе искрен, но той почваше да се дразни. Внезапно му просветна. Тя биеше нанякъде с това.

— Не зная. Той къде си държеше ценните документи?

— Имаме банков сейф за нотариални актове, завещания, такива неща. Знаех за този сейф, но той се занимаваше с всички юридически въпроси на семейството, мистър Грантам. В четвъртък отидохме с татко да го отворим, вътре нямаше нищо по-особено.

— Но вие не сте очаквали нещо особено, нали?

— Не. После, в събота рано сутринта, беше още тъмно, прегледах книжата в бюрото му, което е в спалнята ни. Имаме едно такова старинно писалище със сгъваем капак, което му беше за личната кореспонденция и документация, и там открих нещо по-особено.

Грей скочи от леглото и втренчи трескав поглед в пода. Обажда му се в четири часа посред нощ. Двайсет минути бърбори празни приказки. И изчаква, докато той не се накани да затвори, за да пусне бомбата.

— Какво е то? — попита той колкото се може по-сдържано.

— Един ключ.

В гърлото му заседна буца.

— Какъв ключ?

— За друг сейф.

— В коя банка?

— Във Фърст Кълъмбия. Нея никога не сме я използвали.

— Разбирам. И вие не сте знаели за този допълнителен сейф?

— О, не. Изобщо не съм подозирала за него до събота сутрин. Доста се озадачих, но понеже намерих всичките ни документи в първия, не съм си правила труда да проверявам и този. Реших, че сега не ми е до това, и го оставих за по-късно.

— Не искате ли аз да свърша тази работа вместо вас?

— Надявах се да кажете това. И ако откриете каквото търсите?

— Не зная какво търся. Но да речем, че намеря нещо вътре и то се окаже много… да речем, интересно за пресата, тогава?

— Използвайте го.

— Някакви условия?

— Само едно. Ако компрометира с нещо съпруга ми, не ви позволявам да го използвате.

— Договорихме се. Давам ви дума.

— Кога искате ключа?

— В ръката си ли го държите?

— Да.

— Ако излезете на верандата, след три секунди ще бъда при вас.

 

 

Частният самолет от Маями докара само петима мъже, тъй че Едуин Снелър трябваше да планира акцията си с по-малко хора. Само седем души и почти никакво оборудване. И никакво време. Не бе спал от понеделник. Хотелският му апартамент беше превърнат в малък щаб: цяла нощ се взираха в картите и планираха действията си за следващите двайсет и четири часа. Само няколко неща бяха сигурни. Грантам имаше квартира, но там го нямаше. Имаше кола, ала не я използваше. Работеше в „Поуст“ и редакцията му се намираше на Петнайсета улица. „Уайт и Блазевич“ се помещаваха на Десета улица, близо до Ню Йорк авеню, но тя нямаше да се върне там повече. Съпругата на Морган живееше в Александрия. А другото сигурно беше, че издирват двама души сред три милиона.

Не можело да измъкнат мъжете, които му били нужни, от първото общежитие. Трябвало да се подберат и съответно наемат. Обещаха му, че до вечерта ще разполага с колкото се може повече хора.

Снелър не беше новак в бизнеса с убийства, а това положение се очертаваше като безнадеждно. Пълно отчаяние. Всичко се разпадаше. Щеше да направи каквото бе възможно при сегашните обстоятелства, но бе вече с единия крак на вратата, готов да побегне.

Тя го бе смаяла. Сблъска се с Камел на негова територия и оцеля. Измъкна се изпод куршуми и бомби и остана невредима, след като я гонеха най-добрите в бранша. С радост би се срещнал с нея не за да я убие, а за да я поздрави. Отърва се девойчето и ще има да разправя.

Оставаше им единствено да се съсредоточат върху сградата на вестника. Това беше мястото, където той трябваше да се върне.