Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pelican Brief, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

30

Магнетофонът беше в средата на масичката. Около него стояха четири празни бутилки бира.

— Кой ти каза за процеса? — Той си водеше и бележки, докато тя говореше.

— Едно момче, казва се Джон дел Греко. Учи право в Тулейн, в по-горния випуск. Миналото лято стажува в някаква голяма фирма в Хюстън, която е била в периферията на сраженията. Не е следил съвсем отблизо процеса, но е чул какви ли не приказки и слухове.

— И всичките фирми са били от Хюстън и Ню Орлиънс?

— Да, основните участници в спора поне. Но е имало компании от десетина други градове, които, естествено, са дошли със своите си защитници. Имало адвокати от Далас, Чикаго и няколко други места. Истински цирк.

— В каква фаза се намира процесът сега?

— След присъдата ще има обжалване пред Пети съдебен окръг на Апелативния съд. Молбата още не е подадена, но това трябва да стане до месец и нещо.

— Къде е тоя Пети съдебен окръг?

— В Ню Орлиънс. Някъде около двайсет и четири месеца след постъпването й тричленен съдебен състав ще изслуша страните и ще вземе решение. Губещата страна несъмнено ще поиска изслушване в пълен състав и това ще отнеме още три-четири месеца. Присъдата има достатъчно пропуски, за да се иска отменяне или връщане за нов преглед по реда на надзора.

— Какво значи преглед по реда на надзора?

— Апелативният съд може да направи три неща. Да потвърди присъдата, да я отмени или да намери достатъчно пропуски, за да върнат цялото дело за преразглеждане. Ако се върне, значи се налага преглед по реда на надзора. Освен това могат да потвърдят една част, да я отменят, да я върнат за преразглеждане и въобще да объркат съвсем нещата.

Грантам поклати безпомощно глава и продължи да драска усилено.

— Не мога да разбера защо някои хора искат да стават юристи.

— И аз си задавам тоя въпрос вече няколко пъти през последната седмица.

— Имаш ли някаква представа какво може да стане в Пети съдебен окръг?

— Никаква. Още не са го разглеждали. Ищците обвиняват ответниците във всякакви процедурни нарушения и като се има предвид характерът на дейността им, много от тях сигурно са верни. Би могло и да отменят присъдата.

— И тогава какво ще стане?

— Започва големият майтап. Ако една от страните не е доволна от тяхното решение, може да обжалва пред Върховния съд.

— Така, така.

— Всяка година във Върховния съд постъпват хиляди молби за обжалване, но той е особено придирчив по отношение на онова, което ще разглежда. Поради многото пари, натиска и характера на засегнатите проблеми нашето дело има доста добри шансове да бъде разгледано.

— Като се брои от днес, колко време ще му трябва на Върховния съд да се произнесе по него?

— Някъде от три до пет години.

— Розенбърг щеше да си умре от естествена смърт дотогава.

— Да, но в Белия дом може и да има демократ, докато старецът умре от естествена смърт. Така че по-добре да го ликвидираме сега, когато сме в състояние да предвидим кой ще дойде на негово място.

— Има някаква логика в тая работа.

— О, сценарият е просто съвършен. Ако си Виктор Матис и имаш само някакви си петдесет милиона, а искаш да станеш милиардер и можеш да претрепеш двама върховни съдии, без да ти мигне окото, сега му е времето.

— А какво ще стане, ако Върховният съд откаже да разгледа делото?

— Нашият човек няма проблеми, ако Окръжният съд потвърди присъдата. Но ако я отмени, а Върховният съд откаже да разгледа молбата му, тогава става сериозно. Според мен ще се върне пак откъдето тръгна, ще заведе някакво дело за оспорване и ще опита всичко наново. Прекалено много пари са намесени, за да се оттегли да си ближе раните вкъщи. След като се погрижи да ликвидира Розенбърг и Дженсън, трябва да се предполага, че е поел път, от който връщане назад няма.

— Къде беше той по време на процеса?

— Някъде зад кулисите. Абсолютно невидим. Имай предвид, че ръководната му роля в групата съвсем не е обществено достояние. Преди да започне процесът, вече е имало трийсет и осем защитници на фирмени интереси. Имена не се споменават, само корпорации. От трийсет и осемте седем са на акционерен принцип с широко обществено участие и той не притежава повече от двайсет процента във всяка. Другите са абсолютно частни и не можах да получа кой знае каква информация за тях. Но разбрах, че обикновено са собственост една на друга, а някои дори се притежават от първите седем. В тях е почти невъзможно да се пробие.

— Но той контролира всичко.

— Да. Подозирам, че притежава или контролира осемдесет процента от целия проект. Проверих четири от частните фирми и се оказа, че са регистрирани извън страната. Две на Бахамските, една на Каймановите острови. Дел Греко чул, че Матис действа чрез регистрирани в чужбина банки и компании.

— Спомняш ли си кои са седемте акционерни дружества?

— Повечето да. Бяха, естествено, изброени под линия в досието, но аз нямам копие от него. На по-голямата част вече възстанових на ръка.

— Може ли да го видя.

— Ще ти го дам. Но е смъртно опасно.

— Ще го прочета по-късно. Кажи ми сега за снимката.

— Матис е от едно градче до Лафайет и в младите си години е представлявал доста добър източник на средства за политиците в Южна Луизиана. И тогава все е бил в сянка, все някъде отзад, дори когато е давал пари. Доста е похарчил за демократите на местна почва и за републиканците в национален мащаб. От тогава насам много големи клечки във Вашингтон са го канили на вечеря. Никога не е искал да се изтъква, но толкова пари трудно се скриват, особено пък когато се дават на политици. Преди седем години, когато президентът беше вицепрезидент, посетил Ню Орлиънс с цел набиране на средства за Републиканската партия. Всичките големи тежкари били там, включително и Матис. Едно място на вечерята струвало десет хиляди долара, така че пресата се опитала да се промъкне вътре. И някакъв фотограф успял да щракне Матис да се ръкува с вицепрезидента. На другия ден снимката излязла във вестника. Чудесна е. Усмихват си се сладко като първи приятели.

— Лесно ще я намерим.

— Аз я залепих на последната страница на досието, просто за кеф. Голяма смешка, а?

— Ще се размажа от удоволствие.

— Матис изчезнал от сцената преди няколко години и сега се твърди, че живее на няколко места. Страшно ексцентрична личност. Дел Греко каза, че повечето хора го мислят за съвсем откачен.

Магнетофонът изпиука и Грей се наведе да смени лентата. Дарби се изправи и протегна дългите си крака. Той я наблюдаваше, докато нагласяше ролката. Две други вече бяха напълнени и съответно маркирани.

— Уморена ли си? — запита той.

— Не мога да спя напоследък. Още колко въпроса имаш?

— Още колко знаеш?

— Основното го минахме. Има някои празнини, които можем да попълним сутринта.

Грей изключи магнетофона и се изправи. Тя бе застанала до прозореца, протягаше се и се прозяваше. Той се отпусна на канапето.

— Какво стана с косата ти? — попита след малко Грей.

Дарби седна и опря стъпала на ръба на стола си. Ноктите на краката й бяха лакирани в червено. Тя заби брадичка в коленете си.

— Оставих я в един хотел в Ню Орлиънс. Откъде знаеш за нея?

— Видях твоя снимка.

— Откъде?

— Всъщност бяха три. Две от годишника на Тулейн и една от университета на Аризона.

— Кой ти ги изпрати?

— Имам си хора. Пратиха ги по факса, така че не бяха много хубави. Но страхотната коса се виждаше ясно.

— Бих предпочела да не го беше правил.

— Защо?

— Всеки телефонен разговор оставя следи.

— Стига, Дарби. Позволи ми и аз да свърша нещо.

— Ти си ме шпионирал.

— Само малко предварителна информация, това е всичко.

— Повече няма да го правиш, ясно ли е? Ако искаш да научиш нещо от мен, просто попитай. Ако кажа не, не рови по-нататък.

Грантам сви рамене. Съгласен. Да забравим косата. Преминаваме към не толкова деликатни неща.

— И така, кой е подбрал Розенбърг и Дженсън? Матис не е юрист.

— Розенбърг е ясен. Дженсън е писал малко по въпроси, засягащи околната среда, но гласуваше твърдо против всякаква нова проучвателна дейност. Така че ако наистина има нещо общо между тях, то това е защитата на природата.

— И ти мислиш, че Матис сам е стигнал до това?

— Разбира се, че не. Някой гаден и зъл юридически мозък му е представил девет имена. Той има хиляда адвокати.

— И нито един във Вашингтон?

Дарби вдигна брадичка и смръщи вежди.

— Какво?

— Няма нито един адвокат във Вашингтон, така ли?

— Не твърдя такова нещо.

— Каза, струва ми се, че юридическите фирми били главно от Ню Орлиънс и Хюстън, и други градове. Не спомена Вашингтон.

— Много прибързваш — поклати глава Дарби. — Сещам се поне за две вашингтонски фирми, на които се натъкнах. Едната е „Уайт и Блазевич“, много стара, мощна и богата, крепост на републиканците, с четиристотин адвокати.

Грей се наведе рязко напред.

— Какво ти стана? — запита тя.

Той изведнъж скочи на крака, отправи се към вратата, после се върна.

— Това май ще пасне. Може би това е разковничето, Дарби.

— Слушам те.

— Чуваш ли, Дарби?

— Казах ти, че чувам.

Той застана до прозореца.

— Добре, значи миналата седмица някакъв адвокат от Вашингтон ми се обади три пъти по телефона. Представи се като Гарсия, но това не е истинското му име. Каза, че знае нещо и е видял нещо, свързано с Розенбърг и Дженсън, и че много иска да ми го съобщи. Но се уплаши и изчезна.

— Във Вашингтон има един милион адвокати.

— Два милиона. Но аз знам, че работи в частна фирма. Сам почти си го призна. Беше искрен и много се страхуваше, мислеше, че го следят. Питах го кои са те и той, естествено, не ми отговори.

— Какво стана с него?

— Бяхме си определили среща за миналата събота сутринта, но се обади по-рано и каза, че няма да стане. Имал жена и добре платена работа и нямало смисъл да рискува. Струва ми се, че разполага с копие от нещо, което искаше да ми покаже. Макар че сам нищо не спомена.

— Той би могъл да потвърди информацията ти.

— Ами ако работи в „Уайт и Блазевич“? Изведнъж стеснихме избора до четиристотин адвокати.

— За иглата и копата сено чувал ли си?

Грантам грабна чантата си, зарови в някакви книжа и, хоп, измъкна една черно-бяла снимка, дванайсет на осемнайсет.

— Ето го мистър Гарсия! — хвърли я в скута й той.

Дарби се взря в лицето пред нея. Беше излязло съвсем ясно. Мъжът вървеше по претъпкан с хора тротоар.

— Както разбирам, не е позирал специално за нея, нали?

— Е, не съвсем. — Грантам крачеше напред-назад.

— Тогава откъде я имаш?

— Никога не разкривам източниците си.

— Плашиш ме, Грей Грантам — плъзна я тя на масичката и потърка очи. — Тук нещо ми намирисва на мръсно. Кажи ми, че не е някоя мръсотия.

— Е, има съвсем малко мръсотийка, така де. Хлапакът използваше един и същи уличен телефон, а това е грешка.

— Да, знам. Това е грешка.

— А аз исках да разбера как изглежда.

— Попита ли го дали желае да го снимат?

— Не.

— Тогава си постъпил възможно най-гадно.

— Добре де, възможно най-гадно. Но тъй или иначе го сторих, ето я снимката и тя може да се окаже нашата следа към Матис.

— Нашата ли?

— Да, нашата. Мислех, че искаш да разобличиш Матис.

— Така ли казах? Искам да си плати, но май ще предпочета да го оставя на мира. Покрай него станах религиозна, Грей. Толкова кръв видях напоследък, че ще ми държи дълго време. Ти поеми топката, ако искаш, и давай нататък.

Той не чу последните й думи. Беше зает да кръстосва стаята от прозореца до барчето и обратно.

— Ти спомена две фирми. Коя е другата?

— „Брим, Стърнс и не знам си кой“. Нямах възможност да ги проверя. Малко е странно, защото нито една от тях не е регистрирана като защитник на процеса, но и двете, особено „Уайт и Блазевич“ непрекъснато се появяваха, докато работех по досието.

— Колко е голяма тая, втората?

— Мога да проверя утре.

— Колкото „Уайт и Блазевич“ ли е?

— Съмнявам се.

— Помъчи се да отгатнеш. Колко голяма?

— Двеста адвокати.

— Добре. Значи стигнахме до шестстотин адвокати в две фирми. Ти си юристка, Дарби. Как можем да открием Гарсия?

— Не съм юристка и не съм частен детектив. Ти си журналистът, който прави разследвания. — Не й хареса това „ние“.

— Да, ама аз никога не съм влизал в такава кантора, като се изключи разводът.

— Тогава си голям късметлия.

— Как можем да го намерим?

Тя взе отново да се прозява. Говореха вече три часа и беше изтощена. Можеха да продължат и сутринта.

— Не знам как да го намерим, пък и, честно казано, не съм мислила по въпроса. Нека сега да поспим, а утре ще ти обясня.

Грантам изведнъж се укроти. Дарби се изправи, отиде до бара и си наля чаша вода.

— Да си прибера нещата — завдига лентите от масата той.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита тя.

— Може би.

Дарби замълча за миг, после погледна към канапето.

— Ще имаш ли нещо против да спиш тук тая нощ? Искам да кажа, не съм спала като хората от доста време насам, а имам нужда от почивка. Ще бъде, тъй де, ще ми е приятно да знам, че си тук.

Той преглътна с мъка и погледна канапето. И двамата погледнаха натам. Беше не повече от метър и петдесет и не изглеждаше никак удобно.

— Естествено — прие удара мъжки той.

— Малко ме е страх, нали разбираш?

— Разбирам.

— Хубаво е да има някой като теб наблизо — примигна мило тя и Грей се разтопи.

— Нямам нищо против — заяви той. — Бъди спокойна.

— Благодаря.

— Заключи вратата, скачай в леглото и приятни сънища. Аз съм тук и всичко ще е наред.

— Благодаря. — Тя кимна и се усмихна лъчезарно, после затвори вратата към спалнята.

Той се заслуша. Тя не я заключи.

Грей Грантам седеше на канапето в мрака и се взираше в нейната врата. Малко след полунощ задряма, после заспа. Коленете му почти опираха брадичката.