Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pelican Brief, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

3

Можеше съвсем успешно да мине за стар фермер: сламена шапка, чист дочен гащеризон, изгладена памучна риза, ботуши. Дъвчеше тютюн и плюеше в черната вода под кея. Дъвчеше като истински фермер. Пикапът му, макар и сравнително нов модел, беше очукан и прашен, сякаш току-що бе напуснал нивата. Номерата бяха от Северна Каролина. Беше го паркирал на пясъка, на около стотина метра от другата страна на кея.

Бе понеделник полунощ, първият понеделник на октомври, и следващите трийсет минути трябваше да чака в хладния мрак на тоя пуст кей, да дъвче унило, облегнат на перилата, и да се взира напрегнато във водата. Наоколо нямаше жива душа и той знаеше, че ще бъде сам. Така го бяха замислили. В този час тук никога нямаше жива душа. По крайбрежното шосе проблясваха нарядко фарове, но колите не спираха. По това време никой не спираше тук.

Той се взираше в сините и червените светлинки, очертаващи канала в далечината. После погледна часовника си, без да помръдва глава. Гъстите облаци се бяха спуснали ниско и човек трудно можеше да види нещо, освен ако съвсем не се доближи до кея. Така го бяха замислили.

Пикапът изобщо не беше от Северна Каролина, нито пък фермерът. Номерата бяха свалени от някакъв потрошен камион, захвърлен на гробището за коли близо до Дърам. Пикапът бе откраднат в Батън Руж. А фермерът не беше точно фермер и той самият не крадеше каквото и да било. Беше професионалист и някой друг трябваше да свърши мръсната работа преди него.

След двайсетина минути чакане откъм водата започна да се приближава тъмна сянка. Тихото приглушено пърпорене постепенно се засили. Сянката се превърна в малка надуваема лодка. Неясен силует се бе привел над мотора. Фермерът не помръдна. Пърпоренето секна и черната гумена лодка застина в спокойната вода на десетина метра от кея. По крайбрежния път не просветваха никакви фарове.

Фермерът внимателно запали цигара, дръпна два пъти, после я хвърли в тъмното към лодката.

— Какви цигари пушите? — запита човекът от лодката. Отдолу виждаше силуета на облегналия се на перилата мъж, но не и лицето му.

— „Лъки Страйк“ — отвърна фермерът. Тая работа с паролите беше такава глупост! Каква друга черна гумена лодка щеше да дойде откъм Атлантика точно на тоя запустял кей и точно в тоя час? Щуротия, ама като толкова държаха на тия неща!

— Люк, ти ли си? — долетя откъм водата.

— Да, Сам — отвърна фермерът. Името на новодошлия беше всъщност Камел, но и Сам щеше да свърши работа за близките пет минути — поне докато вържеше лодката си.

Камел не отговори. Не беше и длъжен. Той бързо запали мотора и насочи лодката покрай кея към плажа. Люк го следваше отгоре. Двамата се срещнаха до пикапа. Ръкостискания нямаше. Камел постави сака си с емблемата на „Адидас“ на седалката между тях и камиончето пое по крайбрежния път.

Люк шофираше, Камел пушеше и всеки успешно се правеше, че не забелязва другия. Не смееха да се погледнат. Гъстата брада, черните очила и черното поло придаваха твърде зловещ вид на Камел. Невъзможно бе да се разпознае истинското му лице. Люк и не желаеше да го вижда. Освен да посрещне непознатия от океана, задачата му включваше и това да се въздържа да го гледа. Оказа се не чак толкова трудно. А това лице го търсеха в девет страни.

На моста при Мантео Люк запали нова цигара и реши, че са се виждали и преди. Беше съвсем кратка, но идеално съгласувана по време среща на летището в Рим преди пет-шест години, доколкото си спомняше. Официално представяне нямаше. Срещнаха се в тоалетната. Облечен в безупречен костюм като истински американски бизнесмен, Люк бе оставил дипломатическото куфарче от змийска кожа до стената, докато си миеше ръцете, и то изведнъж изчезна. Бе успял да мерне в огледалото мъжа, който го взе — същия този Камел, сега беше сигурен. Трийсет минути по-късно куфарчето избухна между краката на английския посланик в Нигерия.

Люк бе чувал често да се шушука предпазливо сред невидимото братство за Камел, човека с много имена, лица и езици, убиеца, който нападаше светкавично и не оставяше следи, съвършения професионалист, който непрестанно обикаляше света, без някой да успее да го залови. Сега пътуваха заедно в тъмното. Отиваха на север. Люк се намести на седалката, нахлупи шапката си почти до носа и отпуснал небрежно китка на волана, се помъчи да си припомни разните истории, които бе слушал за своя спътник. Невероятни терористични акции. Английският посланик. И засадата, устроена на седемнайсетте израелски войници на Западния бряг през 1990-а минаваше за дело на Камел. Той беше и единственият заподозрян в поставянето на бомба в колата на богатия немски банкер през 1985-а, който загина заедно със семейството си. Говореше се, че хонорарът му за тази акция е бил три милиона в брой. Повечето специалисти от тайните служби смятаха, че той е мозъкът в атентата срещу папата през 1981-а. Защо пък не, Камел го обвиняваха за почти всеки неразкрит терористичен акт или убийство. Лесно беше да се хвърля вината върху него — нали никой не беше сигурен, че той наистина съществува.

Люк усети някаква странна възбуда. Камел щеше да действа на американска земя. Люк не знаеше нищо за бъдещите жертви, но едно бе ясно — щеше да се пролее твърде височайша кръв.

 

 

Призори откраднатият пикап спря на ъгъла на Трийсет и първа и М стрийт във Вашингтонския квартал Джорджтаун. Камел грабна сака, без да каже нито дума, скочи на тротоара и пое на изток. Мина няколко пресечки, стигна до хотел „Четирите сезона“, купи си „Вашингтон Поуст“ във фоайето и спокойно се качи с асансьора до седмия етаж. Точно в седем и петнайсет почука на една врата в дъното на коридора.

— Да, моля — обади се отвътре мъжки глас.

— Търся мистър Снелър — изрече бавно Камел, поставяйки пръст на шпионката. Произношението му беше безупречно.

— Мистър Снелър?

— Да. Едуин Снелър.

Топката на бравата не се завъртя, нито пък изщрака и вратата не се отвори. След няколко секунди под нея промушиха бял плик. Камел се наведе и го взе.

— Окей — рече той високо, за да го чуе Снелър или който там беше в стаята.

— Съседната врата — продължи отвътре Снелър. — Ще чакам да ми се обадите. — По гласа приличаше на американец. За разлика от Люк не бе виждал никога Камел, а и нямаше кой знае какво желание за това. Люк го беше виждал два пъти и наистина имаше късмет, че е още жив.

Стаята на Камел бе с две легла и малка масичка до прозореца. Плътните завеси бяха спуснати — слънцето нямаше достъп вътре. Той остави сака на едното легло, до две дипломатически куфарчета, приближи се до прозореца и надникна навън. После взе телефона и позвъни на Снелър.

— Аз съм. Кажете ми сега за колата.

— Паркирана е на улицата. Обикновен бял форд. Номерата са от Кънектикът. Ключовете са на масата. — Снелър говореше бавно и внимателно.

— Открадната ли е?

— Разбира се, но сме я проверили основно. Чиста е.

— Ще я оставя на летище Дълес малко след полунощ. Искам да я унищожите, ясно ли е? — Английският му наистина беше безупречен.

— Да. — Снелър беше сдържан и делови.

— Много е важно, ясно ли е? Смятам да сложа пистолета в колата. Пистолетите оставят куршуми, а колите могат да бъдат забелязани, така че искам колата да се унищожи заедно с всичко в нея. Разбрано?

— Получих вече същите инструкции — повтори Снелър. Изнесената с тон на превъзходство лекция не му хареса. Не беше новак в бизнеса с убийствата.

Камел приседна в края на леглото.

— Четирите милиона получих преди седмица. С един ден закъснение, държа да добавя. Вече съм във Вашингтон, така че искам следващите три.

— Ще бъдат преведени днес предобед. Такава е уговорката.

— Да, но почвам да се тревожа за тази уговорка. Закъсняхте с цял ден, нали така?

Снелър усети, че го обзема раздразнение и тъй като убиецът беше в съседната стая и нямаше изгледи да излезе оттам, си позволи това да проличи донякъде в гласа му.

— Банката е виновна, не ние.

— Виж ти — ядоса се на свой ред Камел. — Искам вие и вашата банка да преведете следващите три милиона на сметката в Цюрих, щом започне работното време в Ню Йорк. Значи след около два часа. Ще проверя лично дали е изпълнено.

— Добре.

— Чудесно. И не желая никакви усложнения, след като приключа тук. Ще бъда в Париж след двайсет и четири часа, а оттам отивам направо в Цюрих. Искам всичките пари да са преведени, като пристигна.

— Ще стане, ако работата е свършена.

— Работата ще бъде свършена преди полунощ, мистър Снелър — усмихна се на себе си Камел. — Ако, разбира се, информацията ви е вярна.

— За момента е вярна. А днес не се очакват никакви промени. Нашите хора са на улицата. Всичко, което поискахте, е в двете чанти — карти, диаграми, графици, инструменти.

Камел хвърли поглед към двете куфарчета на леглото и потърка очи с дясната си ръка.

— Трябва да дремна — промърмори той в слушалката. — Не съм спал двайсет часа.

Снелър не можа да измисли какво да отговори на това. Време имаше много и ако Камел искаше да подремне, можеше спокойно да го направи. Плащаха му десет милиона.

— Искате ли нещо за ядене? — запита Снелър с известно неудобство.

— Не. Обадете ми се след три часа, точно в десет и трийсет. — Той остави слушалката и се просна напряко на леглото.

* * *

Улиците бяха пусти и спокойни. Започна вторият работен ден от есенната сесия на Върховния съд. Адвокат след адвокат заставаха пред деветимата върховни арбитри, за да изложат обърканите си и твърде скучни дела. Розенбърг спа почти през цялото време. Оживи се за малко само когато главният прокурор на щата Тексас настоя един осъден на смърт да приеме лекарство, което да просветли за малко помрачения му мозък, преди да получи смъртоносната инжекция. Как може да се екзекутира луд човек, запита недоумяващо Розенбърг. Много лесно, отвърна прокурорът от Тексас. Болестта му може да бъде контролирана с лекарства. Значи слагаш му една инжекцийка да стане нормален и после още една, да го убиеш. Всичко е много чисто и съвсем конституционно. Розенбърг крещя и се дра известно време, после загуби хъс. Малката му инвалидна количка беше много по-ниска от масивните кожени тронове на колегите му и старецът изглеждаше доста жалък. В миналото той беше тигърът, безмилостният съдник, който разкъсваше на парчета дори и най-ловкия адвокат. Прокурорът се ухили презрително и продължи нататък.

При последното разглеждане — беше някакво скучно дело за прояви на расова ненавист във Вирджиния — Розенбърг захърка. Председателят Ръниън метна сърдит поглед надолу от високата си банка и Джейсън Клайн, помощникът на Розенбърг, разбра веднага намека. Той бавно задърпа количката назад, изведе шефа си от съдебната зала и бързо го забута през задното фоайе.

Розенбърг се събуди в кабинета си, взе си хапчетата и заяви на помощниците, че иска да си иде у дома. Клайн уведоми ФБР и само след секунди Розенбърг вече се намираше в пикапчето си, паркирано в подземния гараж. Двама агенти от Федералното бюро наблюдаваха процедурата. Санитарят Фредерик завърза количката за металните рамки и сержант Фъргюсън от полицейската охрана към Върховния съд седна зад кормилото. Съдията не позволяваше около него да има сътрудници на ФБР. Можеха да го следват в тяхната кола и да наблюдават къщата му от улицата. Имаха късмет, че им се разрешаваше и толкова. Той не вярваше на ченгетата и въобще не се доверяваше на ония тъпаци от Бюрото. Нямаше нужда от охрана.

На Волта стрийт в Джорджтаун пикапчето намали и влезе на заден в алеята пред къщата му. Санитарят Фредерик и полицаят Фъргюсън внимателно свалиха количката и я вкараха в къщата. Служителите на ФБР гледаха от спрелия на улицата черен служебен додж. Градинката отпред беше толкова малка, че те бяха просто на метри от входната врата. Наближаваше четири следобед.

След няколко минути Фъргюсън излезе навън — според правилата, които си бяха изработили — и каза нещо на агентите. След много спорове Розенбърг бе склонил преди една седмица Фъргюсън да оглежда тихичко всяка стая на горния и долния етаж при неговото пристигане у дома. После трябваше да напусне къщата, но можеше да се върне точно в десет вечерта и да седи отвън, пред задната врата, до шест сутринта. Никой, освен Фъргюсън нямаше право на това, а на него му беше писнало от извънредна работа.

— Всичко е наред — рече той на седналите в колата служители.

— Още ли е жив? — запита единият от тях. Обичайният въпрос.

— Уви, май да. — Фъргюсън изглеждаше уморен, докато отиваше към пикапчето.

Фредерик беше пълничък и съвсем не як, но не му беше нужна кой знае каква сила, за да се справя с пациента си. Той пооправи възглавниците, после вдигна стареца от количката и го постави внимателно на дивана. Там съдията щеше да прекара неподвижно следващите два часа къде в дрямка, къде в гледане на Си Ен Ен. Фредерик си направи сандвич с шунка, отвори пакет бисквити и запрелиства „Нешънъл Енкуайрър“ на кухненската маса. Розенбърг измърмори нещо на висок глас и смени канала с дистанционното управление.

Точно в седем часа на масичката до него се появи вечерята му — пилешки бульон, варени картофи и задушен лук. Храна за човек, получил удар. Фредерик го повдигна нагоре и го подпря с възглавниците. Съдията настояваше да яде сам и гледката не беше особено приятна. Фредерик се зазяпа в телевизора. Щеше да почисти мръсотията после.

Докъм девет часа Розенбърг беше вече изкъпан, облечен в пижама, грижливо завит с одеяла и положен върху твърдия матрак на тясното, сгъващо се бледозелено легло, взето от военната болница. До ръката му беше таблото с контролни копчета, а подвижните рамки бяха свалени по настояване на болния. Розенбърг спеше в малката стая зад кухнята, която в продължение на трийсет години — преди първия си удар — бе използвал като кабинет. Сега тя приличаше на болнична стая и миришеше на антисептични разтвори и на приближаваща смърт. До леглото му беше поставена голяма маса, на която имаше настолна лампа и поне двайсет шишенца с хапчета. Дебели и тежки книги и учебници по право бяха натрупани на купчини из стаята.

Санитарят седна на протрития фотьойл до масата и почна да чете на глас някакво дело. Щеше да продължи, докато не чуеше хъркането на стареца — такъв беше ритуалът всяка вечер. Четеше бавно, почти крещеше, а Розенбърг лежеше вдървен и неподвижен, но слушаше. Това бе досието на дело, за което трябваше да напише становище на мнозинството. Старецът поглъщаше всяка дума. За известно време.

След около час крещене Фредерик се умори, а съдията вече се унасяше. Старецът повдигна леко ръка, после затвори очи и натисна едно копче до леглото си да намали светлината. Стаята потъна в сумрак. Фредерик се облегна назад и облегалката се спусна до долу. Той остави папката на пода и затвори очи. Розенбърг вече хъркаше.

Нямаше да хърка още дълго.

 

 

Малко след десет часа в тъмната и притихнала къща се открехна вратата на стенния гардероб в една от спалните на горния етаж и Камел се измъкна навън. Лентите около китките, спортната шапка и шортите му бяха турскосини. Ризата с дълги ръкави, чорапите и маратонките бяха бели, със сини ивици. Идеална цветова комбинация. Камел бегачът. Беше избръснат, а съвсем късо подстриганата му коса под шапката сега беше руса, почти бяла.

Спалнята бе тъмна, антрето също. Дъските проскърцаха леко под стъпките му. Той беше висок метър и седемдесет и шест и тежеше по-малко от седемдесет кила, без грам тлъстина. Поддържаше формата си съвсем старателно, та движенията му да бъдат пъргави и безшумни. Стълбите свършваха в антре, което водеше към входната врата. Той знаеше, че отпред до тротоара има кола, в която седят двама агенти на ФБР. Но те по всяка вероятност не наблюдаваха къщата през цялото време. Знаеше, че Фъргюсън е пристигнал преди седем минути. Чуваше и хъркането от стаята отзад. Докато чакаше в гардероба, се бе поколебал за миг дали да не нанесе удара по-рано, преди Фъргюсън да дойде, та да не трябва да убива и него. Не че самото убийство представляваше проблем, но оставяше още един труп, за който да се грижи. Накрая реши — и погрешно — че в началото на дежурството си Фъргюсън вероятно се обажда първо на санитаря. В такъв случай Фъргюсън щеше да открие касапницата, а Камел щеше да загуби няколко часа. Затова по-добре да изчака.

Промъкна се безшумно през антрето. Слабата светлинка от настолната лампа в кухнята позатрудни нещата. Камел се прокле наум, че не провери преди това и не разви крушката. Тези малки грешки бяха непростими. Той се плъзна под прозореца, който гледаше към задния двор. Не успя да види Фъргюсън, макар да знаеше, че е метър и шейсет висок, на шейсет и една години е, има перде на очите и не може да уцели и слон със своя магнум 357.

И двамата хъркаха. Долепил ухо до вратата, Камел се усмихна лекичко и измъкна бързо автоматичния пистолет калибър 22 и заглушителя от навитата около китката му лента. Той завъртя десетсантиметровата тръба върху цевта и се вмъкна в стаята. Санитарят се беше проснал на походното легло и хъркаше с отворена уста, а ръцете му висяха отстрани. Камел доближи върха на заглушителя на два сантиметра от дясното му слепоочие и натисна спусъка три пъти. Ръцете трепнаха, краката се затресоха, но очите тъй и не се отвориха. Камел бързо се пресегна през Фредерик и изстреля три куршума в сбръчканата бледа глава на съдията Ейбрахам Розенбърг.

Стаята нямаше прозорци. Камел впи поглед в жертвите си и зачака. Цяла минута. Стъпалата на санитаря потрепнаха няколко пъти, после замряха. Телата лежаха неподвижно.

Искаше да убие Фъргюсън вътре. Беше десет и единайсет минути, напълно подходящо време някой съсед да реши да си изведе кучето за последна разходка преди лягане. Камел се промъкна в тъмнината до задната врата и видя полицая, който се разхождаше спокойно покрай дървената ограда на пет-шест метра от него. Без много да разсъждава, убиецът отвори вратата, запали лампата на верандата и извика високо:

— Фъргюсън!

После безшумно се плъзна в тъмния ъгъл зад хладилника, като остави вратата отворена. Фъргюсън послушно се затътри по верандата и влезе в кухнята. Такива неща често се случваха. Фредерик често го викаше вътре, след като съдията заспеше. Щяха да пият нескафе и да играят на карти.

Кафе нямаше и Фредерик не го чакаше. Камел изстреля три куршума в тила му и полицаят се строполи с трясък на кухненската маса.

Угаси лампата и разви заглушителя. Нямаше да му трябва повече. Заглушителят и пистолетът изчезнаха под бандажите около ръцете му. Той надникна през прозореца отпред. Вътре в колата светеше. Охраната четеше. Убиецът прескочи трупа на Фъргюсън, заключи задната врата и изчезна в мрака, покриващ моравата отзад. Прескочи безшумно две огради и излезе на улицата. Започна да тича равномерно. Камел бегачът.

 

 

Глен Дженсън седеше самичък на балкона в кинотеатър „Монтроуз“ и се взираше в голите, заети с активна дейност мъжки тела на екрана. Ядеше пуканки от голяма картонена кутия и не забелязваше нищо, освен тия тела. Беше облечен твърде консервативно — тъмносин пуловер, широки памучни панталони, мокасини. Големи очила — да скрият очите му, както и мека филцова шапка. За щастие лицето му не беше от ония, дето лесно се запомнят, и веднъж дегизиран, човек никога не би могъл да го разпознае. Особено пък на някакъв пуст балкон в почти празно педерастко кино посред нощ. Не носеше обици, лента на главата, златни вериги, бижута, нищо, което да сочи, че е излязъл да си търси партньор. Не искаше да привлича внимание.

Беше станало наистина забавно, играта на котка и мишка с ФБР и останалия свят все повече го увличаше. Тази вечер те се бяха инсталирали надлежно на паркинга пред блока. Друга двойка бе спряла до изхода близо до верандата отзад и той ги остави да си висят четири часа и половина, преди да се дегизира, да слезе най-спокойно до подземния гараж и да потегли с колата на един свой приятел. В тая сграда имаше прекалено много изходи, за да могат ония нещастници от ФБР да го проследят. Разбираше ги донякъде, но той си имаше свой начин на живот. След като ченгетата не можеха да го открият, какво оставаше за някакъв си убиец?

Балконът беше разделен на три части — по шест реда във всяка. Беше много тъмно, единствената светлинка идваше от тежкия син сноп лъчи, струящи от прожекционния апарат. На крайните пътеки от двете страни бяха натрупани счупени столове и сгънати маси. Кадифените завеси по стените бяха почти на парцали. Чудесно място да се скрие човек.

Едно време се притесняваше да не го разкрият. Няколко месеца след назначението си във Върховния съд направо се тресеше от страх. Не можеше да яде пуканки и, по дяволите, въобще не можеше да изпита удоволствие от филмите. Казваше си, че ако го хванат или разпознаят, или по някакъв ужасен начин разберат за него, ще заяви, че просто проучва предстоящо дело за нарушаване на обществения морал. Винаги имаше по някое в графика им и може би щяха да му повярват. Това оправдание щеше да мине, повтаряше си той, и ставаше все по-дързък. Но през 1990-а едно кино се запали през нощта и четирима души загинаха. Имената им се появиха по вестниците. Страхотна новина. Съдията Глен Джонсън се оказа в тоалетната, когато се чуха първите писъци. Той усети дима, втурна се към улицата и изчезна. Загиналите бяха все на балкона. Не познаваше никого от тях. Отказа се да ходи на кино два месеца, после пак започна. Трябва да се проучи по-добре делото, убеждаваше се той.

И какво, като го хванат? Назначението му беше пожизнено. Гласоподавателите не можеха да го отзоват.

Харесваше „Монтроуз“, защото във вторник филмите вървяха цяла нощ и никога не беше претъпкано. Обичаше пуканки, а наливната бира струваше петдесет цента.

Двама старци в средата се галеха и опипваха. Дженсън хвърляше поглед към тях от време на време, но вниманието му беше приковано от екрана. Тъжна работа, помисли си той, да си на седемдесет години, да гледаш смъртта в очите, да се мъчиш да се изплъзнеш от лапите на СПИН-а и да бъдеш прокуден на някакъв мръсен балкон да търсиш мъничко щастие.

Скоро на балкона се появи и четвърти. Той погледна Дженсън и прегърнатата двойка и се насочи тихичко към горния ред на средната част. Носеше бира и пуканки. Прожекционният апарат беше точно зад гърба му. Три реда по-долу и малко вдясно седеше съдията. Пред него посивелите влюбени се целуваха, нещо си шепнеха и се кикотеха, забравили за останалия свят.

Беше облечен съвсем подходящо. Тесни джинси, черна копринена риза, обица, очила с рогови рамки, късо подстригана коса и добре поддържани мустаци. Типичен хомосексуалист. Камел педераста.

Той изчака няколко минути, после се плъзна надясно и седна на стола до пътеката. Никой не му обърна внимание. На кой му пукаше къде сяда?

В дванайсет и двайсет старците сякаш се поизтощиха. Те се надигнаха, държейки се за ръка, и се измъкнаха на пръсти, като продължаваха да си шепнат и да се кикотят. Дженсън не ги и погледна. Беше погълнат изцяло от филма, някаква шеметна оргия на борда на яхта по време на буря. Камел се прокрадна като котка по тясната пътека и седна три реда зад съдията. Отпи от бирата. Бяха сами. Изчака една минута, после бързо се премести един ред по-долу. Дженсън бе на два-три метра от него.

Бурята бушуваше все по-силно — и оргията също. Ревът на вятъра и писъците на участниците кънтяха неистово в малката зала. Камел остави бирата и пуканките на пода и отмота около метър жълто найлоново въже от кръста си. После бързо уви двата края около дланите си и прекрачи облегалката на стола отпред. Жертвата му дишаше тежко. Кутията с пуканките се тресеше.

Атаката беше бърза и брутална. Камел преметна въжето точно под ларинкса и яростно го изви. После го дръпна надолу и главата падна на облегалката на стола. Вратът се счупи без усложнения, Камел усука въжето и го завърза зад врата, после промуши дванайсетсантиметрова метална пръчка през възела и завъртя турникета, докато месото се разкъса и почна да кърви. Всичко свърши за десет секунди.

Изведнъж бурята утихна и на екрана започна нова оргия, този път в чест на слънцето. Дженсън се смъкна на стола. Пуканките се бяха разпилели по краката му.

Камел не беше от хората, които умират да се възхищават на собствената си работа. Той слезе от балкона, мина спокойно покрай рафтовете със списания и съответни приспособления във фоайето и излезе на тротоара.

Стигна с обикновения бял форд до летище Дълес, преоблече се в тоалетната и зачака самолета за Париж.