Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pelican Brief, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

20

Гарсия се обади за последен път. Звънна на Грантам в събота на разсъмване, по-малко от два часа преди първата им среща. Отказвал се, заяви той. Моментът не бил подходящ. Ако историята се разчуела, някои много силни адвокати и техните много богати клиенти можели да се сгромолясат, а тези хора не били свикнали да падат и щели да завлекат със себе си един куп други. Самият Гарсия можел да пострада. А той имал жена и дъщеричка. Имал и работа, която можел да понася, защото вадел чудесни пари. За какво да поемал рискове? Не бил сторил нищо лошо. Съвестта му била чиста.

— Тогава защо ми се обаждате непрекъснато? — попита Грантам.

— Струва ми се, знам каква е причината да бъдат убити. Не съм съвсем сигурен, но имам някаква представа. Доста точна. Видях нещо, нали разбирате?

— Вече седмица водим един и същи разговор, Гарсия. Видели сте нещо или разполагате с нещо. Но то си остава съвсем безполезно, ако не ми го покажете. — Грантам отвори една папка и измъкна увеличената снимка на мъжа в телефонната кабина. — Вие имате чувство за морал, Гарсия. Затова искате да говорите.

— Да, но съществува и вероятност те да са научили, че аз зная. Отнасят се с мен някак странно, сякаш искат да ме питат дали съм го видял. Но не могат да попитат, защото не са сигурни.

— Това са хората от вашата фирма, нали?

— Да. Не. Почакайте. Откъде знаете, че работя във фирма? Не съм го споменавал досега.

— Лесно беше за отгатване. Ходите на работа прекалено рано, за да сте на държавна служба. Работите в една от ония фирми с по двеста адвокати, където се очаква съдружниците и младшите партньори да работят по сто часа седмично. Когато ми се обадихте първия път, казахте, че отивате на работа, а беше някъде около пет сутринта.

— Добре, добре, какво друго знаете?

— Не много. Само си губим времето, Гарсия. Ако не желаете да говорите, затворете и ме оставете на мира. Предпочитам да спя.

— Приятни сънища. — И Гарсия затвори.

Грантам се втренчи безпомощно в слушалката.

 

 

Три пъти през последните осем години бе правил заявка да махат номера му от телефонния указател. Живееше чрез телефона и най-добрите му материали се дължаха на него. Но след всеки успех или дори докато той още траеше, го безпокояха хиляди ненужни обаждания на хора, които се чувстваха задължени да звънят по всяко време на нощта, за да му доверяват незначителните си скандали или новини. Той се славеше като репортер, който предпочита да се изправи пред наказателна рота, отколкото да разкрие източниците си, така че те звъняха ли, звъняха. Накрая му писваше и си изкарваше нов номер, който не фигурираше в указателя. Но пък наставаше сушав период. Следваше постъпка да се включи отново в указателя на Вашингтон.

Сега беше вътре. Грей С. Грантам. Нямаше друг със същото име. Можеха да му се обаждат в службата дванайсет часа на ден. Но пък беше толкова по-тайнствено и интимно да му звънят вкъщи, особено по никое време, когато се опитваше да подремне.

Грантам фуча по адрес на Гарсия близо половин час, после заспа. Сънуваше нещо, забравил за външния свят, когато телефонът отново иззвъня. Той напипа слушалката в тъмното.

— Ало?

Не беше Гарсия, а някаква жена.

— Вие ли сте Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“?

— Да. А вие коя сте?

— Занимавате ли се още с убийството на Розенбърг и Дженсън?

Той се изправи в мрака и погледна часовника. Беше пет и половина сутринта.

— Много хора се занимават с него — голяма новина е. Всъщност да, продължавам разследването.

— Чували ли сте за досие „Пеликан“?

Той пое дълбоко дъх и се помъчи да събере ума си.

— Досие „Пеликан“ ли? Не. Какво е това?

— Една безобидна малка хипотеза за това кой ги е убил. Беше отнесена във Вашингтон миналата неделя от един мъж на име Томас Калахан, професор по право в университета Тулейн. Той я дал на свой приятел от ФБР и започнали да я подмятат насам-натам. Нещата се развиха светкавично и Калахан бе убит от бомба в колата си в сряда вечерта. В Ню Орлиънс.

Грантам вече беше светнал лампата и драскаше усилено.

— Къде се намирате?

— В Ню Орлиънс. Обаждам се от уличен телефон, така че не си правете труда да ме проследявате.

— Откъде знаете всичко това?

— Аз написах досието на тази версия.

Сега той беше напълно буден. Очите му заблестяха, задиша учестено.

— Чудесно. Щом сте го написали, кажете ми нещо повече за него.

— Не искам да действаме така, защото дори и да получите сведенията, няма да можете да пуснете материала.

— Защо не пробвате, пък да видим.

— Няма да можете. Има нужда от солидно потвърждение.

— Добре. Значи имаме Клана, терориста Камел, Подземната армия, арийците…

— Не. Не е за нито един от тия. Всички тях ги подозират. Досието е за съвсем неизвестен извършител.

Той крачеше напред-назад около леглото, здраво стиснал слушалката.

— Защо не можете да ми кажете кой е?

— Евентуално по-нататък. Изглежда вашите източници на информация са наистина вълшебни. Да видим какво ще откриете.

— Калахан ще е лесен. Трябва само да завъртя един телефон. Дайте ми двайсет и четири часа.

— Ще гледам да ви се обадя в понеделник сутринта. Ако ще вършим работа заедно, мистър Грантам, налага се да дадете и вие нещо от себе си. Като се обадя следващия път, ще трябва да ми кажете нещо, което да не знам.

Тя беше някъде навън, в тъмното.

— В опасност ли сте? — попита той.

— Струва ми се, да. Но засега съм добре.

Гласът беше на младо момиче, на около двайсет и четири-пет години. Бе написала досието. Познаваше професора по право.

— Вие юристка ли сте?

— Не, и не си губете времето да ровите около мен. Чака ви работа, мистър Грантам. Иначе ще отида при някой друг.

— Чудесно. А сега трябва да ви дадем име.

— Имам си име.

— Искам да кажа, псевдоним.

— Имате предвид като шпионите и разните там агенти. Ха-ха, става забавно.

— Или псевдоним, или ми кажете истинското си име.

— Добър ход. Наричайте ме Пеликан.

 

 

Като добри ирландци родителите му бяха ревностни католици, но той на практика се бе отказал от религията преди много години. Старците бяха внушителна двойка, достойни в скръбта си, с хубав загар на лицето и добре облечени. Калахан рядко ги бе споменавал. Хванати за ръка, те влязоха в параклиса заедно с останалите роднини. Братът, който живееше в Мобайл, беше по-нисък и изглеждаше по-стар от Томас, който казваше, че имал проблеми с пиенето.

В продължение на половин час студенти и преподаватели се изреждаха пред снимката му в параклиса. Мачът беше същата вечер и тълпите прииждаха. На улицата беше паркирана колата на снимачен екип от телевизията. Операторът се държеше на прилично разстояние и снимаше фасадата на параклиса. Полицай от охраната на университетското градче го държеше под око и не му даваше да мърда от мястото си.

Беше странно да ги видиш всичките тия студенти прависти с рокли и обувки с токчета или пък със сака и вратовръзки. Пеликана стоеше в една затъмнена стая на третия етаж на Нюкъм Хол и гледаше през прозореца как колегите й долу се мотаят наоколо, говорят тихичко и допушват цигарите си. Под стола бяха захвърлени четири вече прочетени вестника. От два часа беше в стаята в очакване да започне службата. Нямаше къде другаде да отиде. Беше сигурна, че ония, лошите, се крият някъде из храстите около параклиса. Но тя се учеше на търпение. Бе дошла рано, щеше да остане до късно и да си тръгне по тъмно. Ако я откриеха, може би всичко щеше да приключи бързо и веднъж завинаги.

Тя грабна някаква хартиена кърпичка и избърса очи. Сега можеше да поплаче, но й бе за последен път. Всички бяха влезли вътре и телевизионният екип си тръгна. Във вестника пишеше, че ще има заупокойна служба и после семейно погребение. Вътре нямаше ковчег.

Тя бе избрала точно този момент, за да избяга, да наеме кола и да стигне до Батън Руж, после да хване първия самолет за където и да било. Само да не е в Ню Орлиънс. Щеше да се измъкне от страната, да иде в Монреал или Калгари. Щеше да се потули там една година с надеждата, че престъплението ще бъде разкрито, а престъпниците наказани.

Но това беше само мечта. Най-прекият път към правосъдието водеше точно през нея. Тя знаеше повече от всеки друг. Ченгетата от ФБР се бяха доближили доста, после се бяха отказали и сега гонеха бог знае кого. Верхик не бе стигнал доникъде, а той беше близък с директора. Тя трябваше да сглоби парченцата в едно. Малкото й досие бе убило Томас, а сега гонеха и нея. Тя знаеше самоличността на човека зад убийствата на Розенбърг и Дженсън, единствено тя.

Изведнъж се наведе рязко напред. Сълзите по бузите й секнаха. Ето го! Кльощавия с дългото лице! Беше със сако и връзка и изглеждаше достатъчно опечален за случая, докато влизаше в параклиса. Той беше! Мъжът, когото последно бе видяла във фоайето на „Шератон“ в четвъртък, да, четвъртък сутринта. Докато разговаряше с Верхик, той мина оттам. Много подозрително.

Спря за миг на вратата и нервно се огледа — ама че глупак всъщност бе тоя, боже мой, от километри си личеше какъв е. Той се взря за миг в трите коли, паркирани невинно на улицата на не повече от петдесетина метра от него. Чудесно. Мръсниците го убиха, а сега идват да поднесат съболезнованията си на семейството и приятелите.

Тя опря нос в прозореца. Колите бяха твърде далеч, но беше сигурна, че в едната седи някой, който дебне за нея. Навярно знаеха, че не е толкова глупава или съкрушена от мъка, та да дойде да оплаква любовника си. Знаеха го. Изплъзваше им се вече цели два дни и половина. Сълзите й пресъхнаха.

Десет минути по-късно Кльощавия излезе самичък, запали цигара и тръгна към колите, пъхнал ръце в джобовете. Изглеждаше тъжен. Какъв тип!

Той мина пред колите, но не спря. Щом се скри от погледа й, от средната кола излезе някакъв мъж със зелен пуловер с емблемата на Тулейн и тръгна след него. Тоя не беше слаб. Беше нисък, набит и як. Истински пън.

Изчезна по тротоара зад параклиса. Дарби застина на ръба на сгъваемия стол. След минута двамата се показаха иззад сградата. Сега вървяха заедно и нещо си шепнеха, но това продължи само миг, защото слабият бързо се отдели и тръгна надолу по улицата. Дебелият пък се шмугна в колата си. Просто си седеше там и чакаше службата да свърши, та да огледа за последен път събраните хора да не би случайно тя да се е оказала достатъчно глупава да се появи сред тях.

На Кльощавия му трябваха по-малко от десет минути да се промъкне вътре, да огледа присъстващите поне двеста души и да реши, че нея я няма. Може би търсеше червенокосо момиче. Или русо. Не, по-разумно от тяхна страна е да имат свои хора вътре, насядали по пейките с печален вид, които да се оглеждат за нея или за всяка друга, с която поне малко си приличат. Тези хора могат да кимнат, да поклатят глава или да намигнат на Кльощавия.

Тук просто гъмжеше от тях.

 

 

Хавана беше идеалното убежище. Нямаше никакво значение, че десет страни бяха обявили награда за главата му. Фидел беше негов почитател и от време на време клиент. Пиеха заедно, разменяха си жени и пушеха пури. Той се чувстваше тук идеално — хубав малък апартамент на Кале де Торе в старата част, кола с шофьор, банкер, който беше истински вълшебник в прехвърлянето на пари из целия свят, яхта в каквато големина си пожелаеше, военен самолет, ако се наложеше, и купища млади жени. Говореше езика и кожата му не беше съвсем светла. Той обичаше това място.

Веднъж се бе съгласил да убие Фидел, но не можа да го направи. Пристигна на съответното място, оставаха два часа до убийството, когато осъзна, че не иска да дръпне спусъка. Много му се възхищаваше. Това беше по времето, когато невинаги убиваше за пари. Той изигра една двойна игра и се изповяда на Фидел. Двамата инсценираха една засада и навред плъзна слухът, че великият Камел е бил застрелян на улицата в Хавана.

Никога вече нямаше да пътува с пътнически самолет. Снимките в Париж бяха срам за един професионалист. Губеше форма, ставаше небрежен в залеза на кариерата си. Да публикуват снимката му на първа страница в Америка. Какъв позор. Клиентът не беше доволен.

Яхтата беше дванайсетметрова шхуна с екипаж от двама моряци и една млада жена, всичките кубинци. Тя беше долу, в каютата му. Той свърши с нея няколко минути преди да зърнат светлините на Билокси. Вече беше напълно делови, огледа грижливо гумената лодка и си приготви чантата, без да каже дума. Моряците се свиваха на палубата, далеч от него.

Точно в девет спуснаха лодката във водата. Той хвърли чантата си вътре и сам скочи в нея. Те чуха бученето на мотора и Камел изчезна в мрака. Яхтата трябваше да остане на котва до зазоряване, после да се върнат в Хавана. Имаха напълно редовни документи на американски граждани, в случай че ги откриеха и почнеха да задават въпроси.

Той се плъзгаше бавно по спокойната вода, като избягваше светлините на шамандурите и редките рибарски лодки. Неговите документи също бяха съвсем редовни. А в чантата си имаше три пистолета.

От години не беше правил два удара в един месец. След като ужким го бяха застреляли в Куба, последваха пет години суша. Търпението беше най-силната му страна. Обикновено удряше един път годишно.

А и тая малка работа никой нямаше да я забележи. Никой нямаше да го заподозре. Жертвата беше толкова незначителна, но клиентът му беше непоклатим по въпроса, а той се оказа наблизо и парите не бяха лоши, така че сега отново се носеше в двуметрова гумена лодка към някакъв плаж. Дано приятелчето Люк да е там, и тоя път облечено като рибар, не като фермер.

Това щеше да е последният удар за много време напред, може би завинаги. Имаше повече пари, отколкото би могъл някога да похарчи или да раздаде. И бе започнал да прави малки грешки.

Видя кея в далечината и се отдалечи от него. Трябваше да убие още трийсет минути. Остави се да го влачи течението успоредно на брега в продължение на половин километър, после се насочи към сушата. На по-малко от двеста метра от брега изключи бучащия мотор, откачи го и го пусна във водата. После легна ниско в лодката, замахвайки при необходимост с пластмасовото гребло, и лекичко се плъзна към едно потънало в сенки място край ред евтини тухлени сгради на десет метра от брега. Застана до колене във водата и с джобното си ножче проби няколко дупки в лодката. Тя потъна и изчезна. Плажът беше пуст.

Люк стоеше сам на края на кея. Беше точно единайсет и той бе на линия, с въдица и макара в ръце. Носеше бяла шапка и козирката й подскачаше напред-назад, докато той оглеждаше водата, търсейки лодката. Люк погледна часовника си.

Изведнъж до него се изправи някакъв мъж, изниквайки просто от въздуха, като видение.

— Люк? — каза мъжът.

Това не беше паролата. Люк се стресна. В кутията с влакна и плувки имаше пистолет, но сега не можеше да го стигне.

— Сам, ти ли си? — обади се накрая той. Дали не беше пропуснал нещо? Може би Камел не го виждаше от лодката.

— Да, Люк, аз съм. Извинявай, че се отклоних. Имах проблеми с мотора.

Сърцето на Люк заби по-равномерно и той въздъхна с облекчение.

— Къде е колата? — запита Камел.

Люк го погледна бързо. Да, Камел беше, Камел, който се взираше в океана през черните си очила. Люк посочи с глава към една къща.

— Червен понтиак, до магазина за спиртни напитки.

— Колко е до Ню Орлиънс?

— Половин час — отвърна Люк и занавива макарата. Не бе уловил нищо.

Камел отстъпи крачка назад и го удари два пъти в основата на врата. По един път с всяка ръка. Прешлените се счупиха и прекъснаха гръбначния стълб. Люк се строполи и простена веднъж. Камел го гледа, докато умира, после измъкна ключовете от джоба му. И изрита трупа във водата.

 

 

Едуин Снелър, или както и да се казваше, не отвори вратата, а само тихичко плъзна ключа отдолу. Камел го взе, отвори съседната врата, влезе, отиде бързо до леглото, остави чантата си и се приближи до прозореца. Завесите бяха дръпнати и в далечината се виждаше реката. Той ги спусна и се загледа в светлините на Френския квартал под него.

После отиде до телефона и набра номера на Снелър.

— Кажете ми нещо за нея — каза Камел тихо.

— В куфарчето има две нейни снимки.

Камел го отвори и извади снимките.

— Намерих ги.

— Номерирани са, едно и две. Номер едно е от годишника на Правния факултет. Отпреди една година, последната, с която разполагаме. Увеличена е от обща снимка, та не е много ясна. Другата е отпреди две години. Взехме я от годишника на университета в Аризона.

— Хубава жена. — Камел държеше двете снимки в ръце.

— Да. Много хубава. Само че сега разкошната й коса я няма. Четвъртък вечерта си плати хотела с кредитна карта. Изпуснахме я за малко в петък сутринта. По пода намерихме дълги косми и нещо, което се оказа черна боя. Много черна.

— Жалко!

— Не сме я виждали от сряда вечерта. Доказа, че може да се измъква — с кредитна карта е платила хотела в сряда, с кредитна карта другия хотел в четвъртък, след това от снощи нищо. Изтеглила е пет хиляди долара в брой от сметката си в петък следобед, така че следата почна да изстива.

— Може да е заминала.

— Може, но ми се струва, че не е. Някой влезе в апартамента й снощи. Монтирали сме вътре подслушвателна уредба и закъсняхме само с две минути.

— Май действате бавно, а?

— Голям град е. Имаме наши хора на летищата и гарата. Наблюдаваме къщата на майка й в Айдахо. Никаква следа от нея. Мисля, че е още тук.

— Къде може да бъде?

— Мести се непрекъснато, сменя хотели, използва улични телефони, не ходи по обичайните места. Полицията я търси. Говорили са с нея след експлозията в сряда, после са я изгубили. Ние я търсим, те я търсят, все ще се появи отнякъде.

— Какво стана с бомбата?

— Много просто. Не се е качила в колата.

— Кой направи бомбата?

— Не мога да кажа — поколеба се за миг Снелър.

Камел се усмихна леко и извади няколко карти на града от куфарчето.

— Кажете нещо за картите.

— А, само няколко интересни места в града. Нейният апартамент, неговият апартамент, Правният факултет, хотелите, в които е отсядала, мястото, където е избухнала бомбата, и няколко барчета, където е ходила като студентка.

— Засега се ограничава във Френския квартал.

— Умна е. Там има милион места, където да се скрие.

Камел взе последната й снимка и седна на другото легло. Хареса му това лице. Дори с късата тъмна коса е интересно, интригуващо. Ще я убие, но няма да е приятно.

— Направо е срамота, нали? — добави той сякаш на себе си.

— Да. Срамота.