Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pelican Brief, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

19

Мисис Чен, собственичката на апартамента, от петнайсет години даваше половината етаж на студентки по право. Подбираше си наемателките, но после се държеше на разстояние и не им досаждаше. Прави каквото искаш, стига да не пречиш на другите — това беше мотото й в живота. Квартирата се намираше на шест пресечки от университета.

Беше вече тъмно, когато на вратата се позвъни. Мисис Чен отвори и видя пред себе си хубавичко момиче с къса тъмна коса, което се усмихваше притеснено и нервно. Много нервно.

Мисис Чен я изгледа смразяващо и малката накрая се осмели да заговори.

— Аз съм Алис Старк, приятелка на Дарби. Може ли да вляза? — Тя хвърли един поглед през рамо. Улицата бе тиха и безлюдна.

Мисис Чен живееше сама и винаги затваряше плътно прозорци и врати, но момичето беше хубаво и се усмихваше така невинно, а щом казваше, че е приятелка на Дарби, значи можеше да й се вярва. Тя отвори вратата и Алис влезе.

— Нещо е станало — заяви мисис Чен.

— Да. Дарби е в беда, но сега не можем да говорим за това. Тя обади ли се днес следобед?

— Да. Каза, че една млада жена ще дойде да потърси нещо в квартирата й.

Алис пое дълбоко въздух и се помъчи да изглежда спокойна.

— Ще надникна само за минутка. Тя каза, че имало някаква вътрешна врата. Предпочитам да не използвам нейния вход, ако може да мина оттук. — Мисис Чен се намръщи и в погледа й се изписа едно голямо защо, но не каза нищо.

— Влизал ли е някой вътре през последните два дни? — попита Алис и тръгна след мисис Чен по тесния коридор.

— Не съм видяла никого. Вчера, още призори, се почука, но не погледнах кой е. — Тя премести една маса, зад която имаше врата, пъхна ключа в ключалката и я отвори.

Алис пристъпи в другата част на апартамента.

— Дарби поръча да вляза сама, нали разбирате?

Мисис Чен също искаше да надникне вътре, но просто кимна, дръпна се назад и излезе, затваряйки вратата. В малкото антре изведнъж стана тъмно. Вляво беше кабинетът и ключът за лампата, която не биваше да се пали. Алис замръзна в мрака. Апартаментът беше тъмен и задушен. Миришеше на неизхвърлен боклук. Знаеше, че ще е сама, но, за бога, нали е само една второкурсничка по право, а не някой печен частен детектив.

Стегни се! Тя зарови из голямата си чанта и измъкна миниатюрно колкото писалка фенерче. Носеше три такива. За всеки случай. Какъв случай? Не знаеше. Дарби я бе предупредила изрично. Никакви светлини. Може би те наблюдават квартирата.

Кои, по дяволите, са те, искаше да знае Алис. Самата Дарби не знаела, каза, че ще й обясни по-късно, но първо трябвало да се провери квартирата.

Алис бе идвала тук поне десетина пъти през последната година, но тогава влизаше през входната врата, лампите светеха, беше приятно и удобно жилище. Беше влизала във всички стаи и реши, че ще се оправи в тъмното. Но сега увереността й изчезна. Стопи се. Обзе я страх и тя затрепери.

Стегни се! Сама си. Могат ли да се разположат тук при такава любопитна съседка! И да са идвали, било е съвсем за малко.

Алис се взря във фенерчето и установи, че то все пак работи. Светлината му не бе по-силна от догаряща кибритена клечка. Насочи го към пода, където се появи бледожълто кръгче колкото портокал. Кръгчето се тресеше.

Тя тръгна на пръсти към кабинета. Дарби каза, че на поличката с книги до телевизора имало нощна лампа, която винаги оставяла да свети. Така и стаята, и кухнята не били съвсем тъмни през нощта. Или Дарби се заблуждаваше, или крушката бе изгоряла, или някой я бе развинтил, защото сега навсякъде бе тъмно като в рог.

Алис стъпи на килима в средата на стаята и предпазливо се насочи към кухнята. Там, на масата, трябваше да има компютър. Тя се блъсна в малката масичка и фенерчето изгасна. Разтърси го. Нищо. Извади второто от чантата.

В кухнята дъхът на застояло бе по-силен. Компютърът беше на масата заедно с куп празни папки и учебници с казуси. Тя насочи към него едва мъждукащото фенерче. Копчето за включване беше отпред. Натисна го и екранът бавно избистри цвета си. Струящата от него зеленикава светлина озаряваше масата, но едва ли можеше да стигне до прозорците на другата стая.

Алис седна и затрака по клавиатурата. Влезе в менюто, после в поддиректорията и извика файловете. Списъкът им изпълни целия екран. Взря се в него. Трябваше да има около четирийсет файла, но тук не виждаше повече от десетина. По-голямата част от запаметеното в диска бе изчезнало. Тя включи лазерния принтер и след секунди имената на файловете от тази директория се изписаха на хартия. Откъсна листа и го пъхна в чантата си.

Алис се изправи и освети с фенерчето неразборията около компютъра. Дарби беше казала, че има около двайсет дискети. Всичките бяха изчезнали. Нямаше нито една. Справочниците по конституционно право и граждански процес бяха толкова скучни, че никой не би пожелал да ги вземе. Червените папки бяха подредени грижливо една до друга. Всичките празни.

Чиста, добре свършена работа. Той или те бяха прекарали тук няколко часа да си запишат файловете и след това да ги изтрият от диска, после си бяха тръгнали с най-много едно куфарче или чанта.

Алис отде в стаята и погледна през прозореца. Червената кола на Дарби — „Акорд“ — беше още там, на метър и половина от къщата. Изглеждаше непокътната.

Тя завинти крушката на нощната лампа до телевизора и бързо щракна ключа. Светеше. После бързо я развинти, както я беше оставил той. Или те.

Очите й бяха привикнали с тъмнината и сега ясно различаваше очертанията на врати и мебели. Изключи компютъра и се насочи към антрето.

Мисис Чен я чакаше там, където я беше оставила.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да, да — отвърна Алис. — Вие просто дръжте под око вратата. Ще ви се обадя след ден-два да ви попитам дали не е идвал някой. И моля ви, не казвайте на никого, че съм била тук.

Мисис Чен кимна със сериозен вид и премести масата пред вратата.

— Ами колата й?

— Добре си е там. Само й хвърляйте по един поглед.

— А тя как е?

Бяха почти на прага.

— Ще се оправи. Мисля, че ще се върне след няколко дни. Благодаря ви, мисис Чен.

Мисис Чен затвори вратата, заключи я и се спусна към малкото прозорче. Момичето тръгна по тротоара и изчезна в мрака.

Алис бе паркирала на три преки от къщата.

 

 

Петък вечер във Френския квартал. Утре на големия стадион играеше отборът на Тулейн, а в неделя — Светиите, и запалянковците бяха надошли с хиляди. Паркираха навсякъде, задръстваха улиците, движеха се на шумни тълпи, пиеха от картонени чаши и пълнеха баровете, вдигайки страхотен шум. Просто се забавляваха. Към девет часа центърът бе отцепен с прегради.

Алис паркира на Пойдрас стрийт — доста по-далеч от мястото, където обичайно спираше, и закъсня с цял час, докато стигне до претъпканото заведение за морски деликатеси на Сейнт Питър, в самото сърце на Френския квартал. Свободни маси нямаше, а правостоящите край бара бяха в три редици. Тя се насочи към ъгъла, където имаше автомат за цигари, и огледа присъстващите. Повечето бяха ученици, дошли в града за мача.

Един келнер се запъти към нея.

— Да не търсите едно момиче? — запита той.

— Ами да — поколеба се за миг тя.

— Зад ъгъла, първата стая вдясно. Има няколко масички — посочи зад бара той. — Струва ми се, че вашата приятелка е там.

Дарби седеше в миниатюрното сепаре, нахлупила шапка, с очила. Пред нея имаше бутилка бира.

— Радвам се да те видя — стисна ръката й Алис, огледа прическата й и се разсмя.

Дарби свали очилата. Очите й бяха зачервени и уморени.

— Не знаех на кого другиго да се обадя.

Алис я слушаше с безизразно лице, без да може да свали поглед от косата й. Въобще не й идваше наум какво подходящо за случая да каже.

— Кой ти направи косата?

— Страшна прическа, нали? Малко пънкарска пада, но те май се връщат на мода. Сто на сто ще впечатли всички, като тръгна да си търся работа.

— Защо, Дарби?

— Някой се опита да ме убие, Алис. Името ми е в списъка на едни много гадни хора. Струва ми се, че ме следят.

— Да те убият? Да те убият ли каза? Че кой би искал да те убива, Дарби?

— Не знам точно. Какво стана в квартирата?

Алис спря да се блещи на променената си приятелка и й подаде разпечатката на директорията. Дарби я прочете внимателно. Истина беше. Не сън или грешка. Бомбата бе поставена в колата, за която бе предназначена. Рупърт и оня каубой я бяха спипали. Онова лице търсеше нея. Бяха влезли в жилището й и бяха изтрили от паметта на компютъра онова, което са искали да изтрият. Сега я дебнеха.

— А дискетите?

— Няма ги. Нито една. Папките на масата бяха подредени най-грижливо и са съвсем празни. Всичко останало изглежда напълно в ред. Развъртели са крушката на нощната лампа, така че навсякъде е пълна тъмница. Проверих я. Работи си. Много умело пипат, да знаеш.

— Какво казва мисис Чен?

— Нищо не е видяла.

Дарби набута разпечатката в джоба си.

— Слушай, Алис, изведнъж взе да ме хваща страх. Не бива да те виждат с мен. Може би не трябваше да се срещаме.

— Кои са тия хора?

— Не знам. Убиха Томас и се опитаха и мен да убият. Тогава извадих късмет, но сега са по петите ми.

— А защо, Дарби?

— Не ти трябва да знаеш и аз няма да ти кажа. Колкото повече знаеш, толкова по-голяма става опасността и за теб. Повярвай ми, Алис. Не бива да ти доверявам какво съм открила.

— Ама аз на никого няма да кажа, кълна се.

— А ако те принудят да говориш?

Алис хвърли един разсеян поглед наоколо, сякаш всичко си беше съвсем наред, после впи очи в приятелката си. Сближиха се още в първи курс, когато всеки си избираше кръга от приятели. Учеха заедно часове наред, разменяха си записки, потяха се заедно на изпити, явяваха се като един екип на упражненията по съдебна практика, клюкарстваха за мъже. Алис бе единствената студентка, която знаеше за Дарби и Калахан.

— Искам да ти помогна, Дарби. Не ме е страх.

Дарби бавно завъртя бутилката пред себе си. Не беше я докоснала.

— Умирам от страх, Алис. Бях там, когато той умря. Земята се разтресе. Бомбата го разкъса на парчета. А се е очаквало аз да седя до него. Тази бомба беше за мене.

— Тогава иди в полицията.

— Рано е още. Може би по-късно. Томас отиде във ФБР и два дни след това някой реши да убие и двама ни.

— Значи теб те гони ФБР?

— Едва ли. Струва ми се, че те просто са се разприказвали, а някой е слушал много внимателно. И е чул каквото не трябва.

— За какво са се разприказвали? Хайде, Дарби! Та това съм аз, най-добрата ти приятелка. Престани да се правиш на интересна, казвай.

Дарби надигна бутилката. За първи път. Избягваше погледа на Алис и заби очи в масата.

— Моля те, Алис. Остави ме да изчакам. Няма смисъл да ти казвам нещо, което може да те убие. — Настъпи дълга пауза. — Ако искаш да ми помогнеш, иди утре на погребението. Наблюдавай внимателно. Всичко. Пусни слуха, че съм ти се обадила от Денвър — отишла съм там при някаква леля, чието име не си запомнила — и че ще пропусна тоя семестър, но ще се върна напролет. Постарай се мълвата да тръгне сред колегите. Убедена съм, че някой ще слухти най-усилено.

— Добре. Във вестника се казва, че на местопроизшествието е била забелязана бяла жена, сякаш е заподозряна или нещо подобно.

— Нещо подобно. Аз бях тази жена и трябваше да съм една от жертвите. Прочетох вестника едва ли не под лупа. Ченгетата нямат никакви улики.

— Добре, Дарби. Ти си по-умна от мен. По-умна си от всички, които съм срещала. Какво ще правим сега?

— Първо, излез през задния вход. В края на коридора, до тоалетните, има боядисана в бяло врата. Минаваш през склада, после през кухнята и оттам се измъкваш навън. Не спирай. Алеята води до Роял. Вземи такси и иди с него до колата си. И внимавай да не би да те следят.

— Ти сериозно ли говориш?

— Погледни ми косата, Алис. Щях ли да се обезобразя така, ако си играех разни игрички?

— Добре де, добре. И после какво?

— Иди утре на погребението и пусни слуха, а аз ще ти се обадя след два дни.

— Къде си отседнала?

— На разни места. Непрекъснато съм в движение.

Алис се изправи, целуна я по бузата и изчезна.

 

 

В продължение на два часа Верхик кръстосваше стаята, вземаше разни списания, хвърляше ги наоколо, поръчваше разни неща по телефона, разопаковаше си багажа. И все се разхождаше, напред-назад, напред-назад. Следващите два часа прекара в легнало положение, вперил очи в телефона, с бутилка топла бира в ръка. Щеше да чака до полунощ, каза си той, и после? После какво?

Тя обеща, че ще се обади.

Можеше да й спаси живота, само да се обадеше.

В полунощ той захвърли поредното списание и излезе. Един агент на ФБР в Ню Орлиънс му бе дал малко полезна информация и бе споменал няколко заведения близо до университета, където висяха студентите по право. Щеше да иде там, да се смеси с младежта, да изпие една бира и да си отваря ушите. Тълпи студенти бяха наизлезли заради мача. Тя нямаше да е там, но все едно, защото той никога не я бе виждал. Но може да подочуе нещо или пък да спомене името й, да остави картичката си, да се сприятели с някой, който познава нея или нейни приятели. Стрелба в тъмното наистина, но все пак можеше да свърши повече работа, отколкото като се блещи в телефона.

Намери си място на бара в едно заведение, наречено „При адвокатите“, на три преки от университета. Изглеждаше много младежко и приятно с разлепените по стените програми за футболни мачове и снимки на пищни мацки. Посетителите бяха твърде шумни и всичките под трийсет години.

Барманът приличаше на студент. След като Верхик изпи две бири, тълпата се изнесе нанякъде и заведението почти се опразни. Новата вълна щеше да се изсипе след миг.

Верхик поръча трета бира. Беше един и половина.

— Право ли следвате? — попита той бармана.

— Уви, да.

— Защо, толкова ли е лошо?

— Е, и по-весело съм живял — поклати глава младежът и обърса тезгяха около купата с фъстъци.

Верхик си спомни с копнеж за барманите, които му сипваха бирата като студент. Ония момчета знаеха как да те предразположат. Никога не се отнасяха с клиентите като с непознати. И можеха да разговарят за всичко.

— Аз съм юрист — заяви Верхик отчаяно.

Ау, така ли, страхотно, тоя бил юрист. Колко интересно. Какъв специален чичко. Хлапето изчезна някъде.

Копеленцето му недно. Дано те скъсат на изпитите. Верхик грабна бутилката и се обърна с лице към масите. Почувства се като дядо сред внуците си. И макар че мразеше Правния факултет и спомените си за него, мило му бе за някои дълги петъчни вечери из баровете на Джорджтаун, които кръстосваше с приятеля си Калахан. Тия моменти бяха хубави.

— И с какво точно се занимавате? — Барманът се беше върнал.

Гавин се обърна към него и се усмихна.

— Специален съветник съм във ФБР.

— Значи сте от Вашингтон.

— Да, дойдох за мача в неделя. Луд съм по Червенокожите. — Мразеше Червенокожите и всички други футболни отбори. Не биваше да оставя хлапето да се раздрънка на тема футбол. — Къде учите?

— Тук. В Тулейн. Завършвам през май.

— И после къде?

— Вероятно в Синсинати. Ще стажувам година-две.

— Сигурно сте добър студент.

Хлапакът сви рамене с безразличие.

— Искате ли още бира?

— Не. Имахте ли при вас един Томас Калахан?

— Разбира се. Познавате ли го?

— Бяхме заедно в университета в Джорджтаун. — Верхик измъкна една визитна картичка от джоба си и му я подаде. — Казвам се Гавин Верхик.

Хлапакът я погледна, после учтиво я остави до леда. Барът беше полупразен и той беше уморен от приказки.

— Познавате ли една студентка на име Дарби Шоу?

— Не — рече хлапето и хвърли един поглед към масите. — Не я познавам лично, но знам коя е. Мисля, че е във втори курс. — Последва дълго, доста неловко и подозрително мълчание. — Защо?

— Ние трябва да поговорим с нея. — Ние, като ние от ФБР. Не просто той, като Гавин Верхик. Множественото число звучеше много по-тежко. — Тя идва ли тук?

— Виждал съм я няколко пъти. Не може да не я забележи човек.

— И аз така съм чувал. — Гавин погледна към насядалите по масите. — Мислиш ли, че някой от тях може да я познава?

— Съмнявам се. Всичките са първа година. Не си ли личи? Чуйте ги само как спорят за вещни права, огледи и конфискации.

Да, помнеше го той това време. Измъкна дузина картички от джоба си и ги сложи на бара.

— Ще бъда в хотел „Хилтън“ няколко дни. Ако я видите или пък чуете нещо, пратете една.

— Разбира се. Снощи идва едно ченге, задаваше въпроси. Да не би да мислите, че има нещо общо със смъртта му?

— Не, в никакъв случай. Просто трябва да поговорим с нея.

— Ще си държа очите отворени.

Верхик плати бирата, благодари отново на хлапето и се озова на тротоара. Вървя пеш три преки до следващата кръчма. Наближаваше два през нощта. Беше уморен до смърт и доста пийнал и в момента, когато влезе, някакъв оркестър засвири оглушително. Беше тъмно и претъпкано и най-малко петдесет студентчета с още толкова девойки от някакъв женски колеж подскачаха около масите. Той си проби път през развилнялата се тълпа и се добра до едно безопасно местенце в дъното, близо до бара, където хлапетата бяха рамо до рамо, в три редици. И никой не се помръдваше. Верхик ги разбута с лакти, взе си една бира, за да го раздава като младежта, и осъзна, че пак е най-старият от всички. Оттегли се в тъмния, но претъпкан ъгъл и усети, че положението е безнадеждно. Не можеше да чуе дори гласа на собствените си мисли, камо ли да се опита да заговори някого.

Гавин се загледа в барманчетата — все млади, явно всичките студенти. Най-старият беше на двайсет и две-три. Той внимателно проверяваше чек след чек, като че ли щяха да затварят. Действаше бързо, явно беше време да си ходят. Гавин не изпускаше нито едно негово движение.

Момчето бързо развърза престилката си, метна я в единия ъгъл, мушна се под бара и изчезна. Гавин си проправи път с лакти през тълпата и го хвана на вратата за кухнята. Беше извадил картата си от ФБР.

— Извинете. ФБР — каза той и я бутна в лицето му. — Как се казвате?

Хлапакът замръзна и се втренчи ужасен във Верхик.

— А-а, такова… Фаунтън. Джеф Фаунтън.

— Добре, Джеф. Слушай, няма нищо, не се безпокой. Просто искам да ти задам няколко въпроса. — Кухнята бе приключила работа преди няколко часа и тук бяха сами. — Я си поеми дъх.

— Добре съм. Какво е станало?

— Ти следваш право, нали така? — Кажи „да“, умолявам те. Неговият приятел му беше казал, че повечето от барманчетата тук следват право.

— Да, в Лойола.

Лойола! Къде, по дяволите, беше това!

— Да бе, да, така си и мислех. Е, чу за професор Калахан от Тулейн, нали? Погребението е утре.

— Чух, разбира се. Пише го във всички вестници. Повечето от приятелите ми учат в Тулейн.

— Познаваш ли една второкурсничка там, казва се Дарби Шоу. Много готина мацка.

— Да — усмихна се Фаунтън. — Миналата година ходеше с един мой приятел. Идва тук от време на време.

— Откога не е идвала?

— От месец-два. Какво се е случило?

— Трябва да поговорим с нея. — Той подаде на младежа куп визитни картички. — Дръж ги в тебе. Ще бъда в хотел „Хилтън“ няколко дни. Ако я видиш или чуеш нещо, прати една.

— Какво да чуя?

— Нещо за Калахан. Страшно ни трябва да поговорим с нея, разбираш ли?

— Разбирам. — Момчето пъхна картичките в джоба си.

Верхик му поблагодари и се върна при буйните младоци. Запромъква се през тълпата, опитвайки се да долови нещо от разговорите. Нахълта нова тълпа и той едва успя да се измъкне. Прекалено стар беше за тия места.

Шест пресечки по-надолу спря на забранено пред едно студентско кафене досами университета. Последната му спирка за деня беше една малка и тъмна зала за билярд, полупразна в момента. Той плати чаша бира на бара и се огледа. Имаше четири маси и играта беше съвсем спокойна. Някакво момче с тениска се приближи до бара и си поръча още една бира. Тениската беше в сиво и зелено и на нея пишеше Правен факултет, Тулейн. Под надписа имаше някакви цифри, нещо като факултетен номер или бог знае какво.

— Право ли следваш? — заговори го без никакво колебание Верхик.

Младежът го погледна, докато измъкваше парите от джинсите си.

— Уви, да.

— Познаваш ли Томас Калахан?

— Кой сте вие?

— От ФБР съм. Калахан ми беше приятел.

Студентът надигна бирата и изгледа с подозрение застаряващия мъж насреща си.

— Бях в неговия курс по конституционно право.

А така! Дарби също. Верхик се опита да говори с безразличие.

— А познаваш ли Дарби Шоу?

— Защо искате да знаете?

— Трябва да поговорим с нея. Това е всичко.

— Кои сте вие? — Студентът явно изпитваше все по-силни подозрения. Даже направи една крачка към Гавин, като че ли настояваше за незабавен отговор.

— ФБР сме — заяви Верхик небрежно.

— Имате ли значка или нещо подобно?

— Разбира се — измъкна визитна картичка от джоба си той.

Студентът я прочете внимателно, после му я подаде.

— Вие сте юрист, а не агент.

Много уместна забележка и юристът знаеше, че ще загуби работата си, ако шефът му узнае, че задава разни въпроси и, най-общо казано, се прави на ченге.

— Да, юрист съм. Калахан и аз бяхме заедно в университета.

— Тогава защо искате да се срещнете с Дарби Шоу?

Барманът се бе приближил и явно подслушваше.

— Познаваш ли я?

— Не знам — отвърна хлапакът. Беше съвсем ясно, че я познава, но не желае да говори. — Тя неприятности ли има?

— Не. Познаваш я, нали?

— Може би. А може би не.

— Слушай, как се казваш?

— Покажете ми значка на ФБР и ще ви се представя.

Гавин отпи голяма глътка от бутилката и се усмихна на бармана.

— Трябва да я видя, ясно ли е? Много е важно. Ще бъда в хотел „Хилтън“ тия дни. Ако я видиш, помоли я да се обади. — Той подаде картичката си на студента, който я погледна и отмина, без да я вземе.

 

 

В три часа отключи вратата на стаята си. Провери телефонния секретар. Никой не го бе търсил. Където и да беше Дарби, още не се бе обаждала. В случай, разбира се, че още е жива.