Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pelican Brief, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

10

Ерик Ийст не се бе срещал никога с президента, нито пък бе ходил в Белия дом. Не се бе срещал лично и с Флетчър Коул, но знаеше, че няма да го хареса.

Той последва директора Войлс и К. О. Луис в Овалния кабинет. Беше събота, седем часът сутринта. Усмивки или пък ръкостискания нямаше. Войлс представи Ийст. Президентът кимна иззад бюрото си, но не се изправи. Коул четеше нещо.

Във Вашингтон и околностите бяха запалени двайсет порно салона и в много от тях пожарът още тлееше. Бяха видели от колата пушекът да се вие над града. Портиерът на някаква бърлога, наречена „Ангелите“, бе получил сериозни обгаряния и май нямаше шансове да оцелее.

Преди час дойде информацията, че неизвестно лице се е обадило в една радиостанция и е поело отговорността от името на Подземната армия, като бе обещало още събития от същия характер в чест на смъртта на Розенбърг.

Пръв заговори президентът. Изглежда уморен, помисли си Ийст. Толкова беше рано за него.

— На колко места е имало експлозии?

— Тук на двайсет — отвърна Войлс. — На още седемнайсет в Балтимор и на петнайсетина в Атланта. Изглежда нападението е било внимателно подготвено, защото всички бомби са избухнали точно в четири сутринта.

— Смятате ли, че е Подземната армия, директоре? — Коул вдигна поглед от листа, който четеше.

— До момента те единствени поемат отговорността за акцията. Прилича на тяхна работа. Съвсем вероятно е да са те. — Войлс не гледаше Коул, докато говореше.

— И кога ще почнете да ги арестувате? — запита президентът.

— В момента, когато се сдобием с правдоподобни основания, господин президент. Такъв е законът, знаете.

— Знам, че според вас тази организация е най-вероятният извършител и на убийствата на Розенбърг и Дженсън и вие сте сигурни, че те са убили един федерален съдия в Тексас и, както изглежда, са вдигнали във въздуха поне петдесет и два порно салона през изминалата нощ. Но не знам защо могат така безнаказано да палят и убиват. По дяволите, директоре, ние сме обсадени.

Вратът на Войлс почервеня, но той не каза нищо. Просто отмести поглед встрани, докато президентът се взираше яростно в него.

К. О. Луис се изкашля.

— Ако разрешите да кажа, господин президент, ние не сме убедени, че Подземната армия е замесена в убийствата на Розенбърг и Дженсън. Всъщност нямаме никакви улики, които да ги свързват с престъплението. Те са просто един от многото възможни извършители. Както казах и по-рано, убийствата са много добре организирани и са извършени забележително чисто и професионално. Изключително професионално.

Коул направи крачка напред.

— Искате да кажете, че нямате представа кой ги е убил и че може никога да не узнаете, така ли?

— Не, не казвам това. Ще ги намерим, но ни трябва време.

— Колко време? — попита президентът. Глупав, хлапашки въпрос, на който смислен отговор едва ли можеше да се даде.

Ийст моментално се настрои против човека, който го задаваше.

— Месеци — заяви Луис.

— Колко месеца?

— Много месеци.

Президентът завъртя очи и поклати глава, после се изправи и с израз на голямо възмущение застана до прозореца. И заговори на стъклото:

— Не мога да повярвам, че няма връзка между това, което се случи снощи, и убитите съдии. Може пък да съм прекалено мнителен.

Войлс стрелна една бърза усмивчица към Луис. Мнителен, несигурен, загубен, тъп, отнесен. Дано да не изреди още много други епитети.

Президентът продължи да размишлява на глас пред прозореца.

— Просто се изнервям, когато наоколо се разхождат свободно убийци и избухват бомби. Смее ли някой да ме обвинява за това? Не сме убивали президент от трийсет години насам.

— Мисля, че сте в безопасност, господин президент — заяви с весела нотка в гласа Войлс. — Секретните служби държат нещата под контрол.

— Чудесно. Защо тогава имам чувството, че сякаш съм в Бейрут? — Президентът почти бе опрял глава в прозореца.

Коул усети, че става неудобно, грабна една дебела папка от бюрото, вдигна я във въздуха и заговори на Войлс като професор, изнасящ лекция пред студенти.

— Ето съкратения списък на потенциалните кандидати за членове на Върховния съд. Тук има осем имена, всяко съпроводено от биографични данни. Изготвен е от Министерството на правосъдието. Започнахме с двайсет имена, след това президентът, министър Хортън и аз ги намалихме до осем. Никой от тях няма представа, че е обсъждан за такава длъжност.

Войлс продължаваше да гледа встрани. Президентът бавно се върна до бюрото и взе своя екземпляр от списъка.

Коул заговори отново.

— Някои от кандидатурите са доста спорни и ако в крайна сметка бъдат издигнати, ще се наложи да водим война, за да получим одобрение от Сената. А предпочитаме да не я започваме точно сега. Всичко трябва да се върши в тайна.

Войлс изведнъж рязко се обърна и впери презрително очи в началника на кабинета.

— Ти си идиот, Коул. Правили сме ги тия работи и преди и мога да те уверя, че почнем ли с проверките, птичката е изхвръкнала от кафеза. Искаш пълно проучване на кандидата и очакваш всеки, към когото се обърнем, да си държи устата затворена. Не става така, синко.

Коул пристъпи още по-близо до Войлс. Очите му святкаха яростно.

— Ако трябва, ще си скъсаш задника от работа, но тия имена не бива да се появяват във вестниците, докато кандидатите не бъдат определени. Ти отговаряш за това, директоре. Ще запушиш всички дупки и ще държиш пресата надалеч, ясно ли е?

Войлс скочи на крака и посочи с пръст Коул.

— Слушай, глупак такъв, ти искаш проучване, тогава прави си го сам. И не ми нареждай като на ученик.

Луис застана между тях, а президентът се изправи зад бюрото и секунда-две никой не каза нищо. Коул остави папката си на бюрото и отстъпи няколко крачки назад, извръщайки поглед встрани. Президентът влезе в ролята си на умиротворител.

— Сядай, Дентън. Сядай.

Войлс се отпусна в креслото, впил разярен поглед в Коул. Президентът се усмихна на Луис и всички седнаха.

— Много сме изнервени — изрече задушевно домакинът.

— Ще извършим обичайните проучвания, господин президент — заговори спокойно Луис, — и всичко ще бъде запазено във възможно най-дълбока тайна. Но вие разбирате, че не можем да контролираме всеки човек, с когото контактуваме.

— Да, мистър Луис, знам това. Но искам извънредна предпазливост. Тези мъже са млади и ще оформят и дооформят Конституцията години след като мен няма да ме има на тоя свят. Те са убедени консерватори и пресата живи ще ги изяде. Трябва да не са опетнени с нищо, да нямат позорни тайни в семействата. Никакви наркотици в миналото или незаконни деца, или екстремистки акции в студентските години, или разводи. Разбирате ли? Никакви изненади.

— Да, господин президент. Но не можем да гарантираме пълна секретност на разследванията си.

— Просто се помъчете, ясно ли е?

— Да, сър. — Луис подаде папката на Ерик Ийст.

— Това ли е всичко? — запита Войлс.

Президентът погледна Коул, който бе обърнал гръб на всички и се взираше навън през стъклото.

— Да, Дентън, това е всичко. Бих желал да извършите проверките до десет дни. Искам да действам бързо по този въпрос.

— Ще ги имате след десет дни — изправи се Войлс.

 

 

Калахан почука на вратата на Дарби. Беше ядосан и доста объркан, искаше да й каже толкова много неща, но знаеше, че не бива да започва кавга, защото имаше нещо, което желаеше много повече, отколкото да се поразтовари с малко крясъци. Тя го избягваше от четири дни, играеше си на детектив и се барикадираше в библиотеката. Не ходеше на лекции и не му се обаждаше по телефона, изобщо го беше зарязала в критичен за него момент. Но той знаеше, че когато тя отвори вратата, ще се усмихне и ще забрави, че го е пренебрегнала.

В ръцете си държеше литър вино и истинска италианска пица от „Мама Роза“. Беше десет и нещо, събота. Почука отново и огледа спретнатите къщички и блокчета наоколо. Веригата отвътре изтрака и той моментално се ухили. Чувството за самота изчезна.

— Кой е? — попита тя през едва открехнатата врата.

— Томас Калахан. Помниш ли ме? Стоя на прага и те моля да ме пуснеш вътре, за да си играем пак двамата и да си бъдем другарчета.

Вратата се отвори и Калахан влезе вътре. Тя пое бутилката и го целуна лекичко по бузата.

— Още ли сме приятели? — запита той.

— Да, Томас. Бях много заета.

Той я последва през разхвърляната стая до кухнята. На масата имаше компютър и куп дебели книги.

— Търсих те. Защо не ми се обади?

— Не бях вкъщи — отвърна тя, отвори едно чекмедже и извади тирбушон.

— Имаш телефонен секретар. Говорих си с него.

— Да не искаш да се скараме, Томас?

Той погледна голите й крака.

— Не! Кълна се, че няма да правя сцени. Обещавам. Прости ми, моля те, ако ти изглеждам разстроен.

— Престани!

— Кога ще си легнем?

— Спи ли ти се?

— Всичко друго, но не и това. Хайде, Дарби, три нощи минаха.

— Пет. Каква е пицата? — Тя измъкна тапата и наля вино в две чаши.

Калахан наблюдаваше всяко нейно движение.

— А, специална пица за събота вечер. Блъскат отгоре всичко, което имат за хвърляне. Опашки от скариди, яйца, рачешки глави. И евтино вино. Нещо съм закъсал с парите и утре ще пътувам, така че трябва да внимавам какво харча, и след като заминавам, си помислих, че просто ще намина да изкараме една бурна нощ, та да не ме изкуши някоя заразена мацка във Вашингтон. Какво ще кажеш по въпроса?

Дарби отвори кутията.

— Май че е с кренвирши и чушки.

— Ще има ли все пак нещо по-така?

— Може би по-късно. Пий си виното и дай да си поговорим. Отдавна не сме разговаряли.

— Аз си говорих, защо? Цяла седмица си говоря с твоя телефонен секретар.

Той взе чашата и бутилката и я последва в стаята. Тя пусна стереоуредбата. Двамата се отпуснаха на дивана.

— Хайде да се напием — предложи той.

— Толкова си романтичен.

— За теб съм готов на всичко.

— Цяла седмица пиеш.

— Не е вярно. Три четвърти седмица. Ти си виновна, защото ме отбягваш.

— Какво ти става, Томас?

— Друсат ме нервите. Страшно съм напрегнат и имам нужда от компания да се поразтоваря. Какво ще кажеш?

— Хайде да се напием, ама не съвсем. — Тя отпи от виното и преметна крака през скута му.

Той пое дълбоко дъх и го задържа, сякаш нещо го преряза.

— В колко часа ти е самолетът? — попита тя.

Той запреглъща често-често.

— В един и половина. Директен полет до Нашънъл. Трябва да се регистрирам до пет часа, а вечерята е от осем. След това може да съм принуден да бродя по улиците и да търся любов.

— Добре де, добре — усмихна се тя. — Почваме след малко. Нека първо да си поприказваме.

Калахан въздъхна с облекчение.

— Мога да говоря не повече от десет минути, после просто ще припадна.

— Каква е програмата за понеделник?

— Обичайните осем часа празни дрънканици за бъдещето на Петата поправка, после някаква комисия ще подготви проект за заключителен доклад, който никой няма да одобри. Още малко дебати във вторник, нов доклад, тук-там някоя промяна, закриваме конференцията, без нищо да сме свършили, и всеки си отива у дома. Ще се прибера във вторник късно вечерта и искам да си направим една среща в някой много хубав ресторант, а след това да идем у нас да се отдадем на интелектуални разговори и животински секс. Къде е пицата?

— Оттатък. Ще я донеса.

— Не ставай — продължи да гали краката й той. — Хич не съм гладен.

— Защо ходиш на тия конференции?

— Член съм на Асоциацията, а освен това съм професор и от нас просто се очаква да обикаляме страната, за да се срещаме с други учени идиоти и да приемаме доклади, които никой не чете. Ако не отида, деканът ще реши, че нямам достатъчно академичен принос.

— Много си напрегнат, Томас. — Тя напълни отново чашите.

— Знам. Тежка седмица беше. Просто ми става лошо, като си помисля, че няколко неандерталци ще преработват Конституцията. След десет години ще живеем в полицейска държава. Нищо не мога да направя срещу това, така че вероятно ще се отдам на алкохола.

Дарби отпиваше бавно от чашата си и го наблюдаваше. Музиката беше тиха, а светлината мека.

— Замота ми се главата — рече тя.

— Толкова ти трябва на тебе. Чаша и половина, и си готова. Ако беше ирландка, щеше да издържаш на пиене по цяла нощ.

— Баща ми беше наполовина шотландец.

— Не е достатъчно. — Калахан кръстоса крака на масичката и се отпусна назад. После нежно потърка глезените й. — Може ли да ти лакирам ноктите?

Тя не отговори. Той проявяваше някакъв фетишизъм към пръстите на краката й и настояваше да лакира ноктите й с яркочервен лак поне два пъти месечно. Бяха го гледали в някакъв филм, „Бул Дърам“ май, и макар че Калахан не беше нито толкова мил, нито толкова трезвен като Кевин Костнър, тя беше започнала да изпитва удоволствие от близостта, която този ритуал създаваше помежду им.

— Няма ли да лакираме днес? — запита той.

— Може малко по-късно. Изглеждаш ми уморен.

— Мъча се да се отпусна, но съм изпълнен с мъжка сила и енергия и няма да се отървеш от мен, като ми кажеш, че изглеждам уморен.

— Ето ти още малко вино.

Калахан обърна чашата и се просна на канапето.

— И така, мис Шоу, кой е убиецът?

— Професионалисти. Ти не четеш ли вестници?

— Разбира се, че са професионалисти. Но кой стои зад тях, а?

— Не знам. След снощи изборът май единодушно клони към Подземната армия.

— Но ти не си убедена в това.

— Не. Никого не са арестували. Въобще не съм убедена.

— И си изровила някой неизвестен престъпник, за когото никой в цялата страна не подозира.

— Бях се спряла на един, но сега вече не съм толкова сигурна. Три дни си играх да разработя тая версия, обобщих всичко най-ясно и прегледно в малкото си компютърче и отпечатах едно тъничко досие, което след това изхвърлих.

— Да не би да искаш да кажеш, че три дни поред заряза лекции и мен, работи денонощно, за да се правиш на Шерлок Холмс, а сега захвърляш всичко в коша?

— Ето го там, на масата.

— Не мога да повярвам. Страдах самотен цяла седмица, но знаех, че е в името на благородно дело. Знаех, че мъките ми са за благото на страната, защото ти ще разбулиш загадката и ако не тази вечер, то поне утре ще ми кажеш кой е убиецът.

— Не може, поне не и с правни разсъждения и анализи. Няма модел, няма обща нишка в тези убийства. Едва не изгорих компютрите в Правния факултет.

— Видя ли! Казах ти аз! Забравяш, миличка, че съм гений в областта на конституционното право и моментално ти заявих, че единственото, което свързва Розенбърг и Дженсън, са черните тоги и заплахите, които получаваха. Нацистите или арийците, или ония от клана или мафията, или някои други са ги убили, защото Розенбърг бе Розенбърг, а Дженсън беше най-лесната мишена и освен това караше всички да се чувстват неудобно.

— Добре, защо тогава не се обадиш на ФБР и не споделиш прозренията си с тях? Сигурна съм, че чакат на телефона.

— Не се сърди. Извинявай. Моля те, прости ми.

— Ти си магаре, Томас.

— Да, ама ти пак ме обичаш, нали?

— Не съм сигурна.

— Няма ли все пак да си легнем? Ти обеща.

— Ще видим.

Калахан остави чашата на масата и се впусна в атака.

— Слушай, миличка, ще прочета версията ти, наистина. А после ще си поговорим за нея, наистина. Но в момента просто не мога да разсъждавам съвсем ясно и няма да мога, докато не хванеш слабата ми и трепереща ръка и не ме отведеш в леглото си.

— Забрави за малката ми папчица.

— По дяволите, Дарби, моля те. Моля те.

Тя обхвана с ръце шията му и го притегли към себе си. Целувката им беше дълга и страстна, почти болезнена.