Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pelican Brief, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 30 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джон Гришам. Версия „Пеликан“

Американска. Второ издание

ИК „Обсидиан“, София, 1992

Редактор: Рада Шарланджиева

Коректор: Петя Калевска

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

ISBN: 954-824-011-5


1

Трудно бе да се допусне, че този човек е способен да предизвика подобен хаос, но това, което ставаше под прозореца, се дължеше преди всичко на него. Какво по-хубаво! А той бе на деветдесет и една години, парализиран, в инвалидна количка. Непрекъснато го поддържаха с кислород. Вторият удар преди седем години едва не го довърши, но Ейбрахам Розенбърг все още дишаше и дори с тръбичка в носа думата му на правник тежеше повече, отколкото на осмината други. Беше единствената жива легенда във Върховния съд и самият факт, че още се държи, изглежда дразнеше повечето от събралите се долу.

Инвалидната количка със съдията Розенбърг бе в кабинета му на първия етаж във Върховния съд. Опрял крака на ниския перваз, той се наведе напред — шумът отдолу се надигаше все по-мощен. Мразеше полицаите, но сега стегнатите им плътни редици действаха някак успокоително. Те стояха неподвижни пред петдесетхилядната тълпа, която беснееше и крещеше настървено.

— Най-голямото сборище, което някога съм виждал — провикна се Розенбърг към прозореца.

Бе почти глух. Старшият му помощник Джейсън Клайн стоеше зад него. Беше първият понеделник от октомври, началото на новата сесия, и по традиция на този ден се честваше приемането на Първата поправка към Конституцията. Грандиозно честване, няма що. Розенбърг беше във възторг. За него свободата на словото означаваше свобода да протестираш.

— Индианците тук ли са? — запита високо той.

— Да — наведе се към дясното му ухо Джейсън Клайн.

— С бойна украса ли?

— Да! С пълно бойно снаряжение.

— И танцуват ли?

— Да!

Индианци, черни, бели, кафяви, жени, хомосексуалисти, зелени, християни, поддръжници на аборта, арийци, нацисти, атеисти, ловци, защитници на животните, бели расисти, черни расисти, гневни данъкоплатци, дървосекачи, фермери — беше наистина страхотно сборище. И всички протестираха. А момчетата от Отдела за борба с уличните размирици стискаха здраво черните си палки.

— Би трябвало индианците поне да ме обичат!

— Сигурен съм, че е така — кимна Клайн и се усмихна на дребничкия съсухрен старец, който бе стиснал ръцете си в юмруци. Неговата идеология беше проста: изпълнителната власт над бизнеса, личността над изпълнителната власт, околната среда над всичко. Що се отнася до индианците — да им се даде всичко, което поискат.

Подвикванията, молитвите, песнопенията, скандиранията и крясъците ставаха все по-силни и полицаите стегнаха още по-здраво редиците си. Днешната тълпа беше по-многолюдна и необуздана от предишните. Напрежението растеше. Насилието бе станало всекидневие. Бяха поставяли бомби в болници, където се правят аборти. Бяха нападали и пребивали лекари. На един доктор в Пенсакола му бяха натъпкали парцал в устата, бяха го свили като зародиш и го бяха залели с киселина. Всяка седмица имаше сбивания по улиците. Войнствени хомосексуалисти се нахвърляха върху църкви и свещеници. Белите расисти действаха чрез една дузина официални, твърде подозрителни полувоенни организации и ставаха все по-дръзки в нападенията си срещу черни, латиноамериканци и азиатци. В Америка омразата се бе превърнала в национално забавление.

Върховният съд, естествено, бе твърде лесна мишена за тази омраза. Заплахите срещу негови членове, при това само по-сериозните, се бяха увеличили десет пъти от 1990-а насам. Полицейската охрана на Съда се бе разраснала три пъти. Поне двама агенти на ФБР пазеха всеки от съдиите, а други петдесет проучваха отправените заплахи.

— Мразят ме, нали? — запита високо старецът, вперил поглед в прозореца.

— Да, някои от тях ви мразят — отвърна развеселено Клайн.

Розенбърг обичаше да чува такива неща. Той се усмихна и пое дълбоко дъх. Осемдесет процента от заплахите за кървава разправа бяха отправени към него.

— Виждаш ли някой плакат долу? — запита той.

Беше почти сляп.

— Виждам доста.

— Какво пише на тях?

— Обичайните работи: „Смърт за Розенбърг. Розенбърг в пенсия. Спрете му кислорода“.

— Размахват едни и същи парцали вече години наред. Защо не вземат да измислят нещо ново?

Помощникът му не отговори. Ейб трябваше да се пенсионира преди години, ала явно, че оттук щяха да го изнесат само на носилка. Тримата му помощници подготвяха почти всички материали, но Розенбърг държеше да пише сам становищата си. Дращеше с дебел флумастер в голяма тетрадка с чисто бели листа. Разкривените думи сякаш излизаха изпод ръката на първолаче, което сега се учи да пише. Много време отнемаше, но като си имаш пожизнена работа, какво те интересува времето? Накрая помощниците му изчитаха всичко и рядко намираха грешки.

— Трябва да подхвърлим Ръниън на индианците — изхили се Розенбърг.

Джон Ръниън, заклет консерватор, бе назначен за председател на Върховния съд от републиканец, и индианците и другите малцинства го мразеха жестоко. Седем от деветте съдии бяха назначени от президенти републиканци. От петнайсет години Розенбърг чакаше в Белия дом да дойде демократ. Искаше да се оттегли, имаше нужда да се оттегли, но не можеше да се примири някой от десните — от типа на Ръниън например — да заеме мястото, което той толкова много обичаше.

Можеше да чака. Можеше да си седи в количката, да си диша кислород и да защитава индианците, негрите, жените, бедните, инвалидите и природата, докато станеше на сто и пет. Освен ако не го убиеха. А то нямаше да бъде чак толкова трудно.

Главата на знаменития съдия клюмна, после се залюля и накрая се отпусна настрани. Отново бе заспал. Клайн тихичко се измъкна навън да си продължи работата в библиотеката. Щеше да се върне след половин час да провери кислорода и да даде хапчетата на Ейб.

 

 

Кабинетът на председателя на Върховния съд се намира на първия етаж и е по-голям и по-разкошен от останалите осем. Заличката отпред се използва за малки приеми и официални срещи, а в кабинета отзад работи председателят.

Вратата към вътрешната стая бе затворена. В нея сега се намираха самият председател, тримата му помощници, началникът на полицейската охрана, трима агенти от ФБР и К. О. Луис, заместник-директор на Федералното бюро. Всички бяха крайно сериозни. И упорито се стараеха да не обръщат внимание на шума, долитащ от улицата. А това не беше лесно. Председателят и Луис обсъждаха най-новата серия заплахи, а останалите почтително слушаха. Помощниците си водеха бележки.

През последните два месеца във ФБР бяха регистрирани над двеста различни заплахи към съдиите и това бе нов рекорд. Наред с обичайните крясъци от рода на „Взривете Съда!“ и „Бомба за Съда!“, се бяха появили и доста съвсем конкретни заплахи, отправени към конкретни лица във връзка с конкретни дела и процеси.

Ръниън не се и опитваше да скрие безпокойството си. Разтворил пред себе си поверителния доклад на ФБР, той зачете на глас имената на заподозрените лица и групи. Ку-клукс-клан, арийци, нацисти, палестинци, черни сепаратисти, противници на аборта, хомосексуалисти… Дори ИРА. Май всички, без ротарианците и младите скаути. Някаква група от Близкия изток, подкрепяна от Иран, бе заявила, че ще пролее кръв на американска земя като отплата за гибелта на двама министри на правосъдието в Техеран. Нямаше абсолютно никакви доказателства, че САЩ имат нещо общо със смъртта им. Тази нова местна терористична организация, която напоследък бе станала твърде известна под името Подземна армия, бе поставила бомба в колата на един федерален съдия в Тексас и го бе убила. Никой не беше арестуван, но Армията пое отговорността. Тя бе заподозряна в поне дузина бомбени атентати, но хората й пипаха чисто.

— А ония порторикански терористи? — попита Ръниън, без да вдига глава.

— Кокошкари. Те не ни тревожат — отвърна небрежно К. О. Луис. — Заплашват ни от двайсет години.

— Е, току-виж вече са решили да свършат нещо. Моментът май изглежда подходящ, а?

— Не си губете времето с порториканците, председателю. — Ръниън обичаше да се обръщат към него с „председателю“. Не с „г-н председател“ или „г-н председател на Върховния съд на САЩ“. Просто „председателю“. — Опитват се да ни сплашат, защото всички други го правят.

— Много смешно — сряза го Ръниън кисело. — Много смешно. Няма да позволя да изпуснем някой от тях. — Хвърли доклада на бюрото и потърка слепоочията си. — Дайте да видим сега с каква охрана разполагаме. — И притвори очи.

К. О. Луис остави своя екземпляр от доклада на бюрото.

— Директорът смята, че трябва да отделим по четирима телохранители за всеки съдия поне за през следващите три месеца. Ще ги придружаваме с охрана до Съда и обратно, а вътре в самата сграда за сигурността ще отговаря вашата полиция.

— Ами при пътувания извън града?

— Такива не се препоръчват, поне засега. Директорът смята, че съдиите не бива да напускат района на столицата най-малко до края на годината.

— Вие да не сте луд? И директорът също! Ако помоля колегите си за подобно нещо, още довечера всичките ще хукнат нанякъде и няма да им видим очите повече от месец. — Ръниън смръщи вежди към помощниците си, които възмутено заклатиха глави. Пълен абсурд!

— Както желаете — не се трогна особено Луис. Това се и очакваше. — Просто ви правя едно предложение.

— Глупаво обаче.

— Директорът не се е и надявал на разбиране по този въпрос. Но очаква да бъде уведомяван за всички намерения да се пътува извън града, за да можем да осигуряваме охраната.

— Искате да кажете, че възнамерявате да пращате полицейски ескорт за всеки съдия при всяко негово излизане извън града?

— Да, председателю. Точно това възнамеряваме.

— Няма да стане. Тези хора не са свикнали да се отнасят с тях като с малки деца.

— Разбирам. Но не са свикнали и да ги дебнат убийци. Просто се опитваме да ви защитим — вас и уважаемите ви колеги. Разбира се, никъде не е казано, че трябва да правим нещо. Струва ми се, че вие ни повикахте, сър. Можем да си идем, ако желаете.

Ръниън се залюля на стола си, грабна един кламер и почна яростно да го изправя.

— А как стоят нещата тук, вътре?

Луис въздъхна и едва не се усмихна.

— Не ни безпокои тази сграда, председателю. Лесно може да се охранява. Не очакваме никакви проблеми вътре.

— Къде тогава?

Луис кимна към прозореца. Шумът растеше ли, растеше.

— Там, навън. По улиците е пълно с идиоти, маниаци и всякакви екстремисти.

— И до един ни ненавиждат.

— Очевидно. Освен това, председателю, много ни тревожи съдията Розенбърг. Все така отказва да допусне нашите хора в дома си и ги кара да висят по цяла нощ в колата на улицата. Позволява само на любимия си полицай… как му беше името, Фъргюсън май, да пази отвън пред задната врата, и то само от десет вечерта до шест сутринта. Никой не може да припари в къщата, освен съдията и санитарят му. А вътре се прониква съвсем лесно.

Ръниън зачопли ноктите си с кламера и лекичко се поусмихна, сякаш на себе си. Смъртта на Розенбърг, причинена с каквито и да било средства или начини, щеше да бъде истинско облекчение. Не, щеше да бъде направо празник. Председателят щеше да се облече в черно и да произнесе трогателна и много хвалебствена реч на гроба му, но зад заключените врати на кабинета той и помощниците му щяха да ликуват. Идеята страшно му допадна.

— Какво предлагате?

— Не можете ли да поговорите с него?

— Опитах вече. Обясних му, че вероятно е най-мразеният човек в Америка, че милиони хора го проклинат всеки ден, че повечето от тях искат смъртта му, че получава четири пъти повече заплашителни писма, отколкото всички ние, взети заедно, и че е твърде лесна, направо идеална мишена за всеки убиец.

Луис почака малко.

— И какво?

— Рече да го целуна отзад, после заспа.

Помощниците захихикаха тихичко — спазваха приличие — а хората от ФБР усетиха, че тук може да се прояви малко чувство за хумор, и от своя страна също се засмяха.

— И какво ще правим? — запита Луис с непроменено мрачно изражение.

— Охранявайте го, доколкото можете, изложете подробно всичко в писмена форма и повече не му мислете. Той не се бои от нищо, включително и от смъртта, и щом на него не му пука, защо пък вие трябва да се вълнувате?

— Директорът се вълнува, така че и аз се вълнувам, председателю. Много е просто. Ако някой от вас пострада, на Бюрото няма да се гледа с добро око.

Председателят се залюля лекичко на стола. Бъркотията отвън наистина почваше да му действа на нервите. И тая среща продължаваше прекалено дълго.

— Стига с тоя Розенбърг. Може пък да си умре, докато спи. Повече ме притеснява Дженсън.

— Дженсън също ни създава проблеми — запрелиства доклада Луис.

— Знам, че създава проблеми — провлече глас Ръниън. — И големи неудобства. Сега е решил, че е либерал. Един месец гласува като Розенбърг. Другият пък ще защитава господството на белите и ще се обяви за сегрегация в училищата. После ще вземе да се влюби в индианците и ще поиска да им се даде Монтана. Все едно че си имаш работа с умствено недоразвит.

— Лекува се от депресия, нали знаете?

— Знам, знам. Каза ми. Аз съм му нещо като настойник. Какво взема?

— Прозак.

Председателят пак зачовърка ноктите си.

— Какво стана с оная преподавателка по аеробика? Още ли ходи с нея?

— Не съвсем. Той като че ли не си пада много-много по жените. — Голяма лисица беше Луис. Знаеше повече. Сега хвърли поглед към един от сътрудниците си — да потвърди тая сочна клюкичка.

Ръниън просто не й обърна внимание — не желаеше да чува такива неща.

— Той оказва ли ви съдействие?

— Разбира се, че не. В много отношения е по-лош и от Розенбърг. Позволява ни да го съпровождаме до блока му, после ни кара да стоим на паркинга цяла нощ. Живее на седмия етаж, нали знаете? Не разрешава да седим дори във фоайето. Съседите щели да се плашат, казва. Та си седим в колата. Има поне десет начина да се влезе и излезе от сградата и практически е невъзможно да го охраняваме. Обича да си играе с нас на криеница. Постоянно се измъква незабелязано и никога не знаем дали е вътре, или не. При Розенбърг поне е ясно, че цяла нощ си спи. Дженсън е просто невъзможен.

— Чудесно. След като вие не можете да го проследите, какво остава за някакъв си убиец?

Луис не се бе сещал за това. Не долови и подигравката.

— Директорът се тревожи много за безопасността на съдията Дженсън.

— Е, него чак толкова не го заплашват.

— Шести е в списъка, само с няколко писма по-малко от вас, сър.

— Така ли? Значи аз съм на пето място.

— Да. Веднага след съдията Манинг. Между другото, той например ни съдейства. Изцяло.

— Страх го е и от сянката му — засмя се председателят, после му стана неудобно. — Не биваше да го казвам. Съжалявам.

Луис се направи, че не е чул нищо.

— Всъщност, освен Розенбърг и Дженсън всички ни помагат, доколкото може да се очаква такова нещо от тях. Съдията Стоун доста се заяжда, но ни слуша.

— Той с всички се заяжда, така че не го приемайте като лично отношение. И къде според вас ходи Дженсън?

— Нямам никаква представа. — Луис стрелна с поглед един от агентите си.

Тълпата долу изведнъж започна да скандира нещо в нестроен хор и след миг като че не остана жива душа наоколо, която да не се присъедини към тях. Не можеше повече да се прави, че не ги чува. Председателят стана и обяви, че срещата е приключила.

* * *

Кабинетът на съдията Дженсън беше на втория етаж, далеч от уличния шум. Макар и най-малка от деветте, стаята беше достатъчно просторна. Дженсън бе най-младият от съдиите, та имаше късмет, че въобще се бе сдобил с кабинет. Когато преди шест години го избраха на тая длъжност, той беше на четирийсет и две години и минаваше за твърд конструктивист с дълбоко консервативни убеждения. Точно като човека, който го бе предложил. Одобрението от Сената дойде след тежки битки. Пред Законодателната комисия той се представи доста зле. По всички деликатни въпроси се опита да седне на два стола и получи ритници и от двете страни. Републиканците се почувстваха неудобно. Демократите надушиха възможност да падат глави. Президентът закърши ръце, но накрая му писна и Дженсън бе избран с един твърде неохотно даден глас.

Но победи. Получи доживотното назначение. През следващите шест години не успя да се хареса на никого. Пререканията по време на утвърждаването му го бяха наранили дълбоко и той се закле да преоткрие състраданието и в работата си да се ръководи само от него. Това доста ядоса републиканците. Почувстваха се измамени, особено когато той се отдаде на някаква тайна слабост да защитава правата на престъпниците. Без да изпитва кой знае какви идеологически угризения, Дженсън набързо изостави десницата, придвижи се към центъра и после зави наляво. И докато учените правници се почесваха по козите брадички, прескочи обратно в десницата и подкрепи съдията Слоун при едно от гадните му несъгласия с мнозинството по правата на жените. Дженсън не обичаше жените. Беше неутрален спрямо религията и твърде скептичен към свободата на печата, симпатизираше на протестиращите срещу данъчната система и се боеше от черните; беше безразличен към индианците и груб с разпространителите на порнография, мек с престъпниците и доста последователен в защитата на околната среда. И за още по-голям ужас на републиканците, които се бяха борили със зъби и нокти да го изберат, Дженсън демонстрираше някакво обезпокоително съчувствие към правата на хомосексуалистите.

По негово настояване му бе възложено едно възмутително дело, станало известно като случая „Дюмон“. Роналд Дюмон бе живял с любовника си осем години. Били щастливи, изцяло предани един на друг и готови да посрещат заедно превратностите на живота. Искали да сключат брак, но законите на щата Охайо не разрешаваха подобен съюз. После любовникът се заразил от СПИН и умрял в страшни мъки. Роналд искал сам да погребе любимия си, но тогава се намесило семейството на покойника и не му позволило дори да присъства на погребението. Обезумял от скръб, Роналд завел дело срещу тях, обвинявайки ги в нанасяне на емоционални и психологически щети. Делото се бе протакало из местните съдилища цели шест години и сега изведнъж се бе озовало на бюрото на Дженсън.

Ставаше въпрос за правата на партньорите в хомосексуалните двойки. Случаят „Дюмон“ се превърна в боен зов за техните активисти и споменаването му предизвикваше вълнение и сбивания по улиците.

И ето че с това дело се бе заел Дженсън. Вратата към вътрешната стая бе затворена. Дженсън и тримата му помощници седяха на заседателната маса. Бяха работили два часа по случая, без да стигнат доникъде, и се бяха изморили да спорят. Единият помощник, либерал и възпитаник на университета Корнел, настояваше за най-общо становище, даващо пълни права на партньорите. И Дженсън го искаше, но не беше готов да си го признае. Останалите се отнасяха доста скептично към това предложение. Знаеха, както и самият Дженсън, че да се получи мнозинство от пет гласа за подобно нещо е напълно невъзможно.

Заговориха за други неща.

— Шефът нещо ти е сърдит, Глен — каза помощникът от университета Дюк. Обръщаха се към него на малко име, когато бяха сами. Толкова неудобно беше да викаш на някого непрекъснато „съдия еди-кой си“.

— Нещо друго? — потърка очи Глен.

— Един от помощниците му държеше да ми съобщи, че председателят и ФБР са разтревожени за безопасността ти. Разправя, че не им помагаш с нищо, и шефът доста се безпокоял. Искаше аз да разпространя информацията по-нататък. — Всичко се разнасяше чрез невидимата мрежа на помощниците. Абсолютно всичко.

— Да се безпокои. Това му е работата.

— Иска по още двама агенти от ФБР за охрана, а те пък настояват да имат достъп до апартамента ти. И да те закарват и вземат от работа. И да ограничиш пътуванията си.

— Това вече съм го чувал.

— Да, знам. Но помощникът на шефа каза, че Ръниън настоява ние да те убедим да съдействаш на Бюрото, за да могат да те опазят жив.

— Ясно.

— Та значи ние се опитваме да те убедим.

— Благодаря. Бягай при тях и кажи на оня, че не само си се помъчил да ме убедиш, но си вдигнал страшен скандал и че аз съм се впечатлил много от тая работа, но всичките ти приказки просто са влезли през едното ми ухо и са излезли през другото. Кажи им: Глен смята, че вече е пораснал.

— Разбира се, Глен. Не те е страх, нали?

— Ни най-малко.