Владимир Келер
Вера, Надежда, Любов

(приказка за спомени)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Вера, надежда, любовь, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Владимир Келер. Един ден в приказки

Руска. Първо издание

Издателство „Отечество“, София, 1981

Редактор: Добринка Савова

Коректор: Ана Николова


Таткото и момиченцето си имаха любима игра: на „вълшебно одеяло“. Те сядаха с подвити крака на дивана, покриваха се с едно одеяло и започваха да фантазират.

— Хайде днес да полетим към Луната! — предложи веднъж Грета.

— Дадено! Само че веднага си затваряй очите, за да не ослепееш от слънцето. В космическото пространство то е много ярко. Включвам двигателите на ракетата, готовииии! Вууууууууууууу — вууууу-вууу! Край, пристигнахме! Слизай, ние сме на Луната!

Момиченцето се огледа с напрегнато любопитство.

— А ти кой си и какъв си? — попита то.

— Аз съм Лунният цар. Здравей, Момиченце от Земята! Можеш да ходиш из моите владения, само без много-много лудории.

— Ще ме накажеш ли?

— Ще те накажа. Ще пусна срещу теб крокодила, който живее ей там, в кратера Алфонс. А той гълта всичко, което му попадне — камъни, боклуци, метални предмети… Миналата седмица глътна един будилник и сега си пълзи с него. Пълзи, а будилникът тиктака в корема му.

— Това е добре — щом чуя тиктакане и ще бягам!

— Не разчитай много на това. На Луната няма въздух. А щом няма, звукът не се разпространява. Нищо няма да чуеш.

А друг път Грета предложи:

— Хайде днес да полетим при твоите братовчедки!

И посочи снимката, която стоеше на бюрото на татко й.

— Няма нищо по-лесно. Само че до тях не трябва да се лети. Достатъчно е да влезем в кораба на спомените.

— Тогава по-бързо!

— Качваме се! Ту-тууууууу! Чуваш ли? Последен сигнал. Дай си ръката да не паднеш от стълбата.

Момиченцето стана сериозно, сериозен беше и татко й и нищо не говореше.

— Къде са братовчедките ти? Защо мълчиш? — нетърпеливо попита Грета.

— Не бързай, пътешественичке! Първо трябва да се спуснем в каюткомпанията. Няма да гледаме от палубата, защото от там нищо не се вижда. Ще гледаме ей през този илюминатор отляво, ясно ли е? През десния илюминатор се вижда като на длан външния свят: хората, предметите, звездите, растенията… А през левия — всеки човек се вглежда в себе си. Гледа в своите чувства, мисли, радости, тъги или както сега ние с теб — в своите спомени.

— Нищо не виждам.

— Не е чудно, спомените са мои! Ти надничай зад рамото ми в илюминатора, а аз ще ти обяснявам.

Момиченцето кимна утвърдително и още по-здраво се притисна до татко си.

— Странно съвпадение! — продължи таткото, сочейки снимката. — Имената им са такива, като че ли родителите им предварително са се уговаряли: Вера, Надежда, Любов. С имената на големите човешки чувства или по-точно казано — способности. Не е ли странно, а? Но още по-странно е, че всяка от тях прилича на своето име.

— Ти нещо се обърка, тате! Как може да приличаш на вяра, а? Или на любов?

— Ти погледни по-добре в илюминатора! Ето, тази в средата, със спуснатите коси е Вера. Най-голямата. Обърни внимание колко печално и в същото време колко решително е нейното красиво лице. Тя беше малка, когато изгоря майка й. Сваляла от примуса някаква смес за търкане на пода, паднала, обляла се, а сместа пламнала. Изтичала леля Лида на балкона като жива факла, но докато й помогнат станало късно. А няколко години по-късно в Черно море загина и бащата на Вера — спасил потъващо момиче, но той самият не могъл да излезе от водата… Вера много от рано остана сираче.

— Кой я взе тогава?

— Добри хора. Взеха я при себе си и я възпитаха. Помогнаха й да свърши училище, после университет. От тогава тя силно вярва в хората. И сама израсна такава, че всички вярват в нея. Когато са край нея, хората сякаш стават по-чисти. Сега тя е сред най-уважаваните учителки.

— Разкажи ми за Надя. Това ли е тя?

— Да, отдясно. Вера е в средата, а отляво — Люба. Животът на Надя е съвсем различен от Вериния. Тя не е изгубвала никого нито в детството си, нито в младостта си. Но и тя имаше много трудности. От малка мечтаеше за наука, а трябваше да се грижи за голямото си семейство. Труд на работата, труд в къщи, труд, за да облече, нахрани, обуе всички… И как да помниш за науката! Как да не изгубиш надеждата си да се занимаваш с наука! Но Надежда не я изгуби! Тя се оказа силна точно като надеждата. И ето резултатът: днешната Надя е професор по литература. Бореше се и постигна всичко. Свободно говори на четири езика. Прочута е с книгите си за Достоевски, щастлива е в личния си живот.

— Остана твоята любимка, Люба… Затова ли казваш, че прилича на името си, защото е твоя любимка, а?

— Не само за това. Погледни внимателно тази статуйка, която я е направила Люба и ще разбереш. Само гледай внимателно.

Грета утихна, загледа бронзовата узбечка-танцьорка на татковото бюро и изведнъж съвсем ясно чу музика. Статуйката оживя и започна да танцува. Грета се е родила в Москва, не познава узбекската музика, но сега тя ясно различи източните ритми и разбра, че пред нея е Узбекистан.

— Люба е скулптор — продължи таткото — и нейните скулптури ни поразяват не само със съвършеното извайване. А и с това, че живеят, живеят наистина. Малко художници притежават вълшебния дар да оживяват своите творби, да вдъхват душа в камъка, бронза, платното, в музикалния или литературния образ… Само най-талантливите! Това са художниците, чиято ръка се направлява от любовта към сътворяваното. Не от желание да спечелят много пари. Любовта — запомни това добре — единствено и само тя разкрива най-дълбоките пластове на таланта. Люба е дарена с нея и затова прилича на своето име.

— Татко! А защо тази снимка е винаги на бюрото ти? Спомняш си детството ли?

— Разбира се. Но си спомням не само тях трите. Спомням си и моя баща, твоя дядо. Той често казваше: „Не може да се живее без вяра, надежда и любов. Ако не вярваш в хората, в светлите идеали — ще подивееш, главата ти ще се изпълни с всякакви шашавости. Загубиш ли надеждата — загубваш и вкуса към живота, всичко ти се изплъзва от ръцете. Без любов и приятел няма да си намериш, и към никаква работа няма да се привържеш: завинаги ще си останеш посредствен!“ Колко вярно е това…

На Кораба на спомените скочи Кузма, сиамският котарак, любимецът на Грета. Той се размяука неприятно и монотонно. Явно искаше рибка.

— Това вече не е спомен — мръщи се таткото, — а самата реалност. Какво да се прави — спускай лодката в морето, откарай дрипльото на брега и го нахрани.

Играта завърши и Грета като куршум полетя към кухнята. С победоносно мяукане котаракът Кузма изпревари момиченцето и затича към чинийката си.

Край