Владимир Келер
Вечно живата

(приказка за следобедна почивка)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Живущая вечно, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Владимир Келер. Един ден в приказки

Руска. Първо издание

Издателство „Отечество“, София, 1981

Редактор: Добринка Савова

Коректор: Ана Николова


Това се случило в Индия, край свещените брегове на реката Ганг.

Дъщерята на махараджата се влюбила в млад водач на слонове. Юношата също я обикалял, но той бил беден и не можел и да мечтае да се ожени за дъщерята на своя господар. Ако махараджата научел за тяхната любов, не би ги пощадил и двамата. Щял да ги хвърли на тигрите да ги разкъсат или би измислил друго, не по-малко страшно наказание.

И младите решили да бягат.

Те дълго скитали из джунглите. Най-после излезли на едно уединено място край брега на голям ручей и спрели запленени от природната красота.

— Да се заселим тук завинаги! — предложил юношата. — Тук е толкова хубаво. Има вода и горски плодове. Дърветата ще ни правят сушина, а нощем ще се крием в тях от хищниците. Ясно е, че наблизо няма хора и можем да не се страхуваме, че ще ни намерят и ще ни отведат при баща ти.

— Добре — отговорило момичето. — Съгласна съм.

Те си построили колиба на едно дърво и заживели тих, щастлив живот.

Изминали пет години и никой не ги тревожел в тяхното горско усамотение. Родили им се две момиченца. С децата грижите им нараснали, но заедно с това нараснали и радостите.

Една вечер мъжът не се върнал от лов. Жената се страхувала от хищниците и не могла веднага да потърси своя мъж. Цяла нощ тя прекарала без сън, вслушвайки се в шумовете, притиснала до себе си децата.

Когато дошло утрото, жената хванала за ръка дъщеричките си и тръгнала по пътеката, по която обикновено отивал на лов нейният мъж.

След малко открила този, когото търсела. Ухапан от змия, той бил умрял на няколко крачки от дома си.

Дълго и безутешно плакала жената. После прегърнала децата си и им казала:

— Ние осиротяхме, деца, и никой повече няма да се застъпи за нас. Няма къде да отидем, освен при моя баща и ваш дядо, махараджата. Той е много богат и може би няма да ни изгони от дома си.

Много дни вървяла жената и двете й деца към града на махараджата. Все по-често срещали хора и все по-малко жената се страхувала от хищниците.

Но един поток, стичащ се от планините, преградил пътя им. Потокът бил плитък и не много широк, но бил буен — от дъното му се вдигали камъни и се премятали във водните струи.

— Почакай тук — казала майката на по-голямата дъщеря. — Аз ще преведа на другия бряг сестра ти, а после ще дойда за теб.

След тези думи жената взела по-малката си дъщеря и я пренесла на другия бряг. Заръчала й да седи и да не мърда и се върнала за по-голямата.

— Тръгвай — казала майката, без да излиза от потока, и протегнала ръце към момичето.

В това време се чул плясък на грамадни криле, последван от силен детски вик. Жената се обърнала и видяла един орел да отнася малкото й момиче. Майката с писък се хвърлила натам, но орелът бил вече нависоко.

Изведнъж завикала по-голямата дъщеря — пред очите на майката потокът я подел и понесъл към камъните.

Напразно жената се мъчела да спаси поне едната от дъщерите си.

Потокът блъснал жертвата си в камъните и я отнесъл безследно.

Съсипана от мъка, майката се отправила към дървото, под което, според преданието, някога поучавал мъдрецът-отшелник Тидарт. Тя паднала на колене и замолила:

— Учителю! Толкова много се струпа върху главата на една слаба жена, която никога никому не е причинила зло. Твоят закон ми забранява да се убия сама. Но как да живея, след като изгубих всичко, което ме свързваше с живота? Върни ми мъжа и децата или убий и мен! Не можеш да ми откажеш, ако си добър и справедлив. Чакам и вярвам, че ще ме чуеш.

Мъката на жената била толкова голяма, а молбите и сълзите й така искрени и силни, че Тидарт я съжалил и се появил пред нея.

— Добре — казал Тидарт, — ще ти върна дъщерите и мъжа. Но при едно условие: ако ми донесеш бобени зърна, отгледани от Вечно Живата.

Нищо не му струвало на мъдреца да обещае това: той прекрасно знаел, че такива бобени зърна още никой не е отгледал, защото всеки умира и никой не живее вечно.

Тидарт смятал, че жената ще разбере колко напразни са нейните надежди и ще сподави мъката си или постепенно ще разсее мислите си и ще престане да страда. И в единия, и в другия случай, мислел си той, неговите думи ще бъдат благодеяние за жената.

Но тя не забелязала в думите на учителя никаква тайна умисъл.

— „Бобени зърна, отгледани от Вечно Живата“ — повторила си жената. — Кой живее вечно? Къде да търся такива бобени зърна?

Мъката на жената била толкова силна, а жаждата да върне близките си толкова голяма, че тя не се колебала нито миг. Забързала към най-близкото село и почукала на вратата на първата къща.

— Какво ти трябва? — попитала стопанката.

— Моля те, кажи ми нямаш ли бобени зърна, отгледани от Вечно Живата? Или може би знаеш къде мога да ги намеря?

— Но такива бобени зърна не съществуват — учудила се стопанката. — Всеки, който отглежда храни, в края на краищата умира. Аз, разбира се, ще ти дам колкото искаш бобени зърна от моята градина, но и аз все някога ще умра. Никой не живее вечно.

Нещастната жена забързала към друга къща, но и там й отговорили по същия начин. Тя обходила цялото село, но никой не можел да й даде бобени зърна, отгледани от Вечно Живата, нито да й посочи, къде може да ги намери.

И жената разбрала, че мъдрецът я е измамил, като е заселил сърцето й с несбъдващи се мечти. И скръбта още по-силно налегнала сърцето на осиротялата жена.

Върнала се нещастната при дървото, под което разговаряла с Тидарт, седнала на земята и се обляла в сълзи.

Тя плакала дълго, защото вече на нищо не се надявала. И земята под краката й се намокрила от сълзите.

Неочаквано жената усетила, че някой ласкаво я докосва. Тя вдигнала лице и през сълзи видяла този, към когото се обърнала с молбата си и който жестоко я измамил. Мъдрецът стоял замислен и смутен, и гледал бобените зърна, олюляващи се на стъбла, по най-странен начин израснали пред краката на жената.

— Ти направи това, което смятах за невъзможно — казал Тидарт. — Ти намери бобени зърна, които е отгледала Вечно Живата. В тази почва случайно е имало зрънце. Ти си го оросила със сълзите си и от него е израснало най-обикновено на вид бобено растение. Но то е необикновено. Отгледала го е Верността, най-доброто в човешкия род. Самото й име говори, че тя никога не умира. Тя ще съществува, докато я има Земята и докато диханието на живота сгрява света. Върви и притисни до гърдите си тези, които със своята любов ти отне от смъртта.

Той изчезнал, а жената продължила пътя си и не знаела какво да мисли, и накъде да върви.

Неочаквано от гората излязъл мъжът й с двете й дъщери. Изглежда, че идвали отдалече.

Те видели застиналата от изненада жена.

— Деца! — извикал радостно мъжът. — Вижте кой е там! Та това е вашата майка! Хайде, кой ще я прегърне по-бързо!

И три чифта ръце, най-скъпите на света, се обвили около тази, която ги обичала.

Край