Владимир Келер
Гордата кралица

(приказка за мързеливците)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гордая Королева, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Владимир Келер. Един ден в приказки

Руска. Първо издание

Издателство „Отечество“, София, 1981

Редактор: Добринка Савова

Коректор: Ана Николова


Преди много, много години някакво си кралство било управлявано от една Горда Кралица. Тя била толкова горда, че не разговаряла с никого, освен с кралете. Но крале тя не виждала често — не са били много даже тогава… И освен това били заети да управляват и рядко пътували. Затова тя мълчала по цели дни или разговаряла със Слънцето — само него приемала за равно на себе си.

Нямало работа, която Гордата Кралица да не смятала за унизителна. Тя дори не подписвала държавните документи и закони и оставяла това на първия министър, когото дълбоко презирала.

Гордата Кралица била уверена, че единственото достойно за кралете занимание е да блестят. И смятала, че всички други крале само с това се занимават — блестят.

Денят на Гордата Кралица започвал така: придворните дами внимателно отвивали одеялото й и почтително я вдигали от постелята. След това я измивали и обличали, мажели я с благовонни масла, които правят кожата гладка, червосвали я, пръскали я с най-фини парфюми, и я пудрели. След тоалета Кралицата, съпроводена от блестяща свита, отивала на изискана кралска закуска.

След закуската приятелката на Слънцето била чинно придружавана до дворцовата градина и там си почивала от съня и закуската.

В градината я слагали на едно кресло, прилично на трон, и тя слушала музиката на скритите в храстите (за да не дразнят погледа й) музиканти или в горда самота мислела за своето величие.

Никой не можел да каже умна или глупава била тази кралица — като не правела нищо, тя не можела да покаже какви са умствените й способности.

Никой не знаел добра ли е, или зла, защото Кралицата никога не проявявала тези качества. Тя еднакво презирала както тези, които може би я обичали, така и онези, които може би я мразели. Дори и не помисляла за мъжете и жените, които не били родени с кралско звание.

Хората обикновено се примиряват с несправедливостта, но не прощават пренебрежението. И случило се така, че в една прекрасна сутрин Кралицата се събудила и не открила край своето ложе нито една придворна дама.

А това станало, защото първият министър, който бил свикнал да подписва кралските укази, малко по малко свикнал и да управлява, и решил да вземе властта в свои ръце. Придворните и слугите на Кралицата се зарадвали на промяната и веднага се прехвърлили към новия господар.

Но Гордата Кралица не знаела това. Тя продължавала да лежи спокойно в своето ложе и да чака някой да свали одеялото и да облече приятелката на Слънцето, както всяка сутрин.

Минавал час след час и никой не се появявал в кралската спалня.

На пладне Слънцето надникнало през прозореца. Като видяло Кралицата в постелята, макар и с отворени очи, Слънцето много се учудило:

— Сестро моя, Кралице — казало Слънцето, — защо не ставаш? Вече е пладне и по това време съм свикнало да те виждам в градината в креслото ти.

— С удоволствие бих станала — отговорила Кралицата, — но не виждам някой да сваля одеялото ми и да ме облича. Няма сама да правя всичко това. Та аз съм Кралица!

— Права си, права си! — усмихнало се Слънцето и се скрило зад рамката на прозореца.

Денят превалил, но никой не влязъл при Гордата Кралица. Тя не се и помръднала, само леко се намръщила: не й харесвало, че в мислите й за великолепието на царските церемонии, кой знае защо, все по-често се преплитал споменът за великолепието на масата, на която се хранела.

На другия ден по обед Слънцето отново надникнало в спалнята и като видяло Кралицата в предишната поза, учудило се още повече от преди.

— Как?! — възкликнало Слънцето. — Ти още ли лежиш в постелята?! Никак ли не огладня?

— Ах — отговорила Кралицата, — ужасно искам да ям и да пия. Но никой не идва тук и не ме облича. Че няма сама да се обличам и да си търся храна? Та аз съм Кралица!

— Права си. Права си! — казало Слънцето и продължило пътя си по небосвода.

Така изминали още няколко дни. Но веднъж, когато Слънцето отново погледнало в познатата му спалня, то видяло, че Гордата Кралица била умряла. По израза на лицето й личало колко много е страдала.

Страдала и все пак умряла така, както живяла — кралски. Никой не можел да се похвали, че е чул Кралицата да се оплаква. Никой не можел да каже, че е виждал нейните тънки благородни пръсти сами да обуват чорапи или да наливат освежаваща напитка от кристалния съд край постелята.

Тази печална история се е случила отдавна, даже много отдавна. Представете си моята изненада, когато наскоро в едно училище аз срещнах… Гордата Кралица.

Да, това несъмнено беше тя, макар и неузнаваемо променена. На вид беше не повече от единадесетгодишна и носеше пионерска връзка.

Смешно е, но тя сериозно започна да ме уверява, че се е родила в Москва, а не е дошла от собственото си кралство. Но мен не можеш да ме измамиш! Щом видях как се отнася към своите съученици, веднага се досетих коя е тя. Децата й говорят нещо, а тя се преструва, че не ги чува. Молят я да бъде дежурна, а тя вирва нос и процежда през зъби:

— Притрябвало ми е! Аз съм дошла тук да се уча, а не да чистя чиновете.

Отлично знам адреса й: специалното английско училище № 20 в Москва на улица „Всполна“. А виж, домашния адрес на Кралицата забравих.

Кажете, моля, да не би тя да живее във вашата къща?

„Да?“ А не ви ли е разказвала как е възкръснала в облика на съветска ученичка?

Ако ви е разказвала, напишете ми, моля, всички подробности. Много ме интересува продължението на тази история.

Край