Серия
Нина Уайлд и Еди Чейс (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sacred Vault, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 7 гласа)
Сканиране
ehobeho (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Анди Макдермът. Свещената крипта

Американска. Първо издание

ИК „Ергон“, София, 2011

ISBN: 978-954-962-579-0


Пролог

Италия

Беше хладна, освежаваща ноемврийска вечер, но докато караше своя камион — цистерна по криволичещия път през гората в Националния парк Касентинези, в главата на Джанкарло Мистрета вече се въртяха коледни мисли. Тази година щяха да празнуват в неговия апартамент; трябваше да осигури развлечение и храна за двайсет и трима души, може би двайсет и четирима, ако сестра му родеше поредното си бебе по-рано от очакваното…

Фаровете осветиха остър завой и той бързо забрави за плановете си. Намали скоростта почти до пълзене и погледна часовника си. Малко изпреварваше разписанието си — оставаше да зареди още една бензиностанция, преди да се прибере в депото, но все пак щеше да се прибере във Флоренция преди седем часа. А после можеше пък двамата с Леани да поработят върху плана им за тяхно собствено бебе…

Той прекара цистерната през завоя — и натисна рязко спирачката. Сивкаво БМВ беше спряло напреки на пътя, а едното му колело беше хлътнало в канавката. Някаква жена, облечена в тъмен костюм, му махаше да спре.

Джанкарло потисна една въздишка. Колата блокираше пътя му. Край с мечтите да се прибере по-рано у дома. Но пък какъв пример щеше да даде на бъдещите малки Джанкарловчета, ако не спреше да помогне на дама в беда?

Той спря камиона и се взря в жената. Дълга, лъскава черна коса и тъмна кожа — индийка, може би? Двайсет и няколко годишна, доста привлекателна по един строг, делови начин. Почти чу гласа на Леани в главата си да го смъмря за това, но женен или не, той все пак имаше очи, нали?

Жената тръгна към камиона. Джанкарло слезе от кабината, за да я посрещне.

— Здравейте — каза той. — Като че ли имате нужда от помощ.

Докато се приближаваше към него, жената хвърли бърз поглед към гората. Джанкарло установи, че лицето и е обезобразено; помръдна само лявото й око, дясното остана втренчено в него. Блед белег се спускаше от челото през очната ябълка към бузата й. Стъклено око.

Той погледна към колата.

— Заседнахте ли? Бих могъл да ви…

С рязко движение тя измъкна пистолет със заглушител и го простреля три пъти в лицето.

Безжизненото тяло на Джанкарло се свлече върху асфалта. От сенките на гората излезе някакъв мъж. Висок, мускулест и облечен изцяло в черно, Урбано Фернандес погледна трупа с изражение на подигравателно извинение.

— Горкият човечец — каза той. Говореше на английски, но акцентът определено беше испански. — Никакви любезности, а? — продължи той, обръщайки се към жената, която прибираше пистолета в кобура си.

— Чиста загуба на време — изрече студено Мадиракши Дагду. Както беше предположил клетият Джанкарло, жената беше индийка. Говореше английски сковано, със силен акцент — ползваше езика отскоро. Тя кимна с глава към тялото на шофьора. — Отърви се от него.

Фернандес отдаде подигравателно чест.

— Да, мадам. — Той измъкна чифт черни кожени ръкавици и се спря за миг, за да приглади тънките си мустачки, преди да завлече трупа в шубраците. — Защо изобщо дойде? Нямаме нужда от… как беше думата? Бавачка.

Той много добре знаеше каква е думата, но му беше забавно да гледа намръщеното и чело, докато жената се опитваше да си я преведе.

— Тази операция е по-скъпа от останалите — каза тя, след като се досети за значението на думата. — Работодателите ми искат да бъдат сигурни, че парите им се използват по предназначение.

— Заслужава си всеки един долар — каза Фернандес, захвърляйки тялото. Нямаше смисъл да го прикрива — скоро тук щеше да се напълни с хора. Той се приближи до цистерната. — А сега тръгвай. Ще се видим малко по-нататък.

Мадиракши безмълвно се върна при беемвето. Фернандес я изпрати с поглед, размишлявайки колко е жалко, че такава привлекателна фигура е похабена за толкова противна личност, и докато колата се измъкваше на заден ход от плитката канавка, той отиде до клапаните, монтирани отстрани на цистерната.

Дори след изпълняването на повечето доставки, в цистерната имаше повече от две хиляди литра гориво. Испанецът завъртя кранчето на едната зейнала стоманена дюза. Потече струя бензин. Разнесе се остра миризма, която го накара да примигне, след което той разви още повече кранчето, отдръпвайки се встрани, за да не бъде опръскан. Струйката се превърна в гейзер, който обля горските дървета.

Мъжът се качи в кабината. Двигателят все още работеше. Той освободи спирачката, натисна съединителя, за да превключи на скорост и бавно последва отдалечаващото се с бърза скорост беемве.

Цистерната с рев потегли в нощта, заливайки с бензин трупа на Джанкарло Мистрета.

 

 

На около половин километър по-нататък Фернандес забеляза фаровете на чакащото го беемве. Той отби встрани, слезе и се запъти към колата.

Мадиракши го посрещна с неприветлив поглед. Фернандес не й обърна внимание. След тази вечер оставаше само още една задача, която дори можеше да се размине, ако работодателите му бъдат достатъчно убедителни — след което щеше да се отърве и от тях, и от изродите в антуража им.

Преди да успее да закопчее колана си, колата се стрелна покрай цистерната и продължи с пълна газ обратно по пътя. Разлято кърваво петно маркираше мястото, където беше застрелян шофьорът; Мадиракши спря колата до него.

Фернандес свали прозореца. Извади запалка „Зипо“ от джоба си и с едно-единствено отработено движение отвори капачето й и я запали. За миг се взря в отражението си в лъскавия метал, след което метна запалката към дърветата.

Експлозивната реакция настъпи още преди тя да докосне земята. Изключително леснозапалимите изпарения, които се издигаха над бензиновия басейн, се възпламениха за миг, запращайки огнено кълбо към дърветата. Гората се озари от пожар. Подгизналото от бензина тяло на Джанкарло беше погълнато от огнения ад също толкова лесно, колкото и изсъхналите клони. Плътната стена от пламъци се устреми надолу по пътя.

Фернандес вдигна облечената си в кожена ръкавица ръка, за да предпази лицето си от жегата.

— Време е да се махаме от тук. Бързо!

Мадиракши нямаше нужда от допълнително подканяне. Колата се отдалечи с рев. Когато приближиха завоя, Фернандес погледна назад — тъкмо навреме, за да стане свидетел на мащабната експлозия на цистерната, която разкъса гората и запрати към нощното небе ослепителен оранжево-жълт гъбовиден облак. От него се посипаха пламтящи капки бензин. Миг по-късно го достигна и взривната вълна — разтърсващ удар, последван от гръмотевичния рев на всмуквания въздух, нужен за подхранването на пожара.

— Идеално — рече Фернандес. — А сега фаза две.

Колата профуча през тъмната гора и се отправи към град Флоренция, като остави зад себе си огнената стена, поглъщаща дърветата.

 

 

Тракането на стола спря в мига, когато Брако Зек насочи пистолета си към младата жена, завързана за него.

— Престани — каза той на перфектен италиански. — Нали ти казах, че ако изпълняваш всичко, ще те оставим жива. — Той дръпна стола с бунтуващата се жена по-далеч от стената, след което се върна в дневната на малкия апартамент. Стаята беше изпълнена от шестима облечени в черно мъже и екипировката им, но той си проправи път до прозореца и свали черната си балаклава, разкривайки загрубяло лице и ниско остригана посивяваща коса. Дълбоките бръчки по челото му показваха, че за своите трийсет и четири години мъжът е видял и преживял много повече от връстниците си.

Наемниците бяха нахлули в апартамента същия следобед, като Зек беше успял да прилъже жената да отвори, заявявайки, че й носи пратка. Тя беше избрана по време на подготвителната фаза на операцията, защото живееше сама в един от подходящите горни апартаменти на тясната Виа дели Алфани. Като се имаше предвид какво се намира от другата страна на улицата, беше напълно естествено жената да се окаже амбициозна художничка.

Той погледна навън към сградите от осемнайсети век — музейния комплекс, в който се намираше Галерия дел’Академия, една от най-популярните туристически атракции и дом на много от най-прочутите произведения на изкуството.

Тяхната цел.

Телефонът на Зек иззвъня. Фернандес.

— Да?

— Тук сме. Пусни ни.

Босненецът изкриви врат, за да погледне по-добре към улицата. Двама души преминаха под уличните лампи и бързо се приближиха към сградата. Фернандес и индийката. Бръчките на челото му се задълбочиха още повече. Той приемаше присъствието на Дагду почти като обида, знак, че работодателят им не вярва, че ще успеят да свършат работата без надзор. Нима всичките им досегашни успехи, които включваха кражбата на комплект китайски керамични воини от музея в Сиан и отмъкването на една от най-свещените ислямски реликви от самата Мека, не бяха достатъчно доказателство за уменията им? Дори сега, осем месеца след първата им „поръчка“, Интерпол все още не беше попаднала по следите им. Познанията на Фернандес за това как работят полицаите и какъв е начинът им на мислене, ги държеше на няколко крачки пред полицията.

Той потисна раздразнението си — все пак тя беше представител на човека, който им плащаше — и отиде в коридора, където жужеше звънецът за входната врата. Натисна бутона за отключване и с леко безпокойство зачака двамата да се изкачат по стълбите. Ако някой от останалите обитатели решеше точно в този момент да излезе от апартамента си и видеше лицата им…

Не се случи нищо такова. Отвън се разнесе тихо потропване на ботуши, последвано от силно чукване по вратата. Зек я отвори и Фернандес и придружителката му влязоха.

Испанецът и заместникът му се поздравиха с кратки усмивки.

— Нещо ново?

— Има ви във всички новинарски емисии — каза му Зек.

— Пожарът се разраства — повикали са пожарни команди от всички околни градове. Както и хеликоптери — добави той многозначително.

— Отлично. — Фернандес набра някакъв номер на телефона си. — Статус?

— Планът на полета е предаден на управлението на въздушното движение — разнесе се глас от другата страна. — Готови сме.

— Тогава тръгвайте. — Той прекъсна връзката. — Къде е изходът към покрива? — Зек посочи таванския прозорец. — Добре, да заемем позиции. — Той отиде в дневната, за да поговори с останалите от екипа.

Мадиракши, която вървеше след него, погледна към спалнята.

— Какво е това? — изсъска тя, щом зърна пленничката.

— Няма да представлява проблем — отвърна Зек. — Не е видяла лицата ни.

Лицето на Мадиракши беше застинало също като изкуственото и око.

— Никакви свидетели. — Тя влезе в спалнята. Завързаната жена извърна глава и започна да опитва да освободи ръцете си, издавайки панически звуци. Не й трябваше да разбира английски, за да разпознае опасния тон в гласа на новодошлата.

— Ако я застреляш, съседите може да чуят — предупреди я Фернандес.

— Не ми трябва пистолет. — Тя се спря точно зад жената, чиито приглушени викове ставаха все по-отчаяни.

— Остави я — рече Зек, влизайки в стаята. — Обещах й, че ще я оставя жива, ако не ни създава неприятности.

Мадиракши не му обърна никакво внимание. Тя постави пръстите си върху дясната си очна ябълка и натисна. Разнесе се тих, всмукващ звук и нещо падна в очакващата и длан с тихо пльокване.

Това беше стъкленото и око, което проблясваше влажно.

Зек беше виждал много ужасяващи неща през живота си, но въпреки това небрежността, с която жената свали протезата си, го погнуси. Отвращението му премина в объркване, когато тя стисна окото с двете си ръце и го завъртя. Разнесе се тихо щракване и то се разпадна на две полукръгли части. Какво правеше тя?

Отговорът дойде веднага, щом тя отпусна ръце. В окото се намираше навита тънка стоманена тел. Докато Зек осъзнае, че това е гарота, Мадиракши вече я беше омотала около гърлото на беззащитната млада жена и дръпна силно.

— Не! — изпъшка Зек, но Фернандес го стисна силно за рамото и го дръпна назад. Италианката не можа дори да извика, защото острата като бръснач жица спираше притока на въздух. Тя се сгърчи и опъна въжетата. Столът изтропа по пода; Мадиракши дръпна още по-силно и телта преряза кожата и плътта. Кръв плисна по шията на жената. Тя свиваше и отпускаше юмруци… после утихна. Едно последно изтрополяване и столът застина неподвижно.

Мадиракши разви гаротата и се обърна. За пръв път Зек видя лицето й такова, каквото беше в действителност; на мястото на дясното й око като малка уста зееше празната дупка на очната ябълка. Той отново потръпна от отвращение, придружено от прилив на гняв, и извика:

— Не беше нужно да го правиш!

— Никакви свидетели — повтори индийката. Тя извади един парцал и прекара през него окървавената жица. След като почисти гаротата, тя я намота на кълбо и отново сглоби двете половини на окото си. Щрак. Ново заучено движение и с тих, но смущаващ всмукващ звук протезата се озова на мястото си. — Така. Чака ви работа.

— Така е — обади се Фернандес, преди Зек да успее да отговори. Той се наведе към лейтенанта си и добави с нисък глас: — Може би бебето те е поразмекнало, Брако. Ако това ще създава проблеми…

— Няма проблем — отвърна твърдо Зек. — Но аз й обещах…

— Никога не давай обещания, които може би няма да успееш да изпълниш — каза му Фернандес и щракна с пръсти. Мъжете в дневната вдигнаха глави като един, готови за действие.

 

 

Десет минути по-късно всичките осем наемници се намираха на полегатия покрив над апартамента.

Фернандес надникна през ръба. Видя как Мадиракши напуска сградата. Изпита облекчение, че най-накрая се е отървал от нея, обърна се и погледна хората си.

— Готови ли сте?

Мъжете отговориха утвърдително. Всеки беше въоръжен с компактен картечен пистолет „Хеклер и Кох МП-5“, оборудван с лазерен мерник и заглушител. Останалата част от оборудването им висеше закачена на ремъците, с които се бяха опасали; не просто стандартна сбруя, а парашутна окачваща система, способна да издържи теглото им, че и повече.

Испанецът погледна часовника си. Разполагаха с пет минути, за да се прехвърлят на покрива на галерия „Академия“, още пет, за да елиминират охраната и да обезопасят стаята, в която се намираше целта им, други пет, за да подготвят нея — и себе си — за изтегляне…

Петнайсет минути, за да извършат най-дръзкия обир в историята.

Той махна на един от хората си, Франко, който вече беше подсигурил единия край на въжето през отворената капандура. На другия му край имаше метален харпун с шипове, които беше заредил в ръчно изработен газов катапулт.

Франко вече беше избрал целта си — нисък тухлен вентилационен бункер, който стърчеше над покрива на галерията като перископ. Той наклони катапулта. Фернандес го наблюдаваше внимателно. Това беше „неизвестната величина“, най-рисковата част от операцията. Ако бункерът беше твърде слаб, за да издържи тежестта, ако някой чуеше звука от катапулта или изтракването при удара и погледнеше нагоре в неподходящия момент…

Но поне можеха да намалят вероятността за последното до минимум. Франко вдигна палец. Друг от мъжете, Скляр, вдигна наниз от фишеци, запали фитилите им и ги хвърли долу на улицата.

До югозападния ъгъл на галерията се намираше малък площад. Фойерверките паднаха в края му. Хората подскочиха стреснато от поредицата слаби експлозии. Щом премина първоначалната уплаха, някои от зяпачите се ядосаха, а други се забавляваха с изпълнението… но всички те гледаха към земята.

— Сега — каза Фернандес.

Франко натисна спусъка. Разнесе се тъп звук, когато сгъстеният азот изстреля харпуна над улицата — и силно издрънчаване, когато острието прониза стената на бункера.

Хората долу продължаваха да гледат фойерверките.

Франко остави катапулта и дръпна въжето, първо внимателно, след това по-силно. Харпунът се задържа. Франко дръпна едно лостче отстрани на катапулта, за да активира навивния механизъм и въжето бързо се изпъна.

Фернандес кимна на трети мъж, Кристоф — най-дребния и лек член на екипа. Германецът подръпна кабела, за да се увери, че ще издържи тежестта му, след което закачи сбруята си към него и внимателно се спусна от покрива.

Останалите затаиха дъх. Ако харпунът се изтръгнеше от стената, всичко щеше да свърши.

Увиснал над улицата, Кристоф започна да се придърпва напред. Кабелът потрепна, но издържа. Фернандес не сваляше поглед от харпуна. Гърмежите на фойерверките бяха спрели и той можеше да чуе хрущенето на напуканите тухли, търкащи се една в друга…

Кристоф достигна покрива на галерията.

Всички въздъхнаха с облекчение. Фернандес осъзна, че се поти въпреки студа. Кристоф се откачи от кабела, след което го намота няколко пъти около бункера.

Вдигна окуражително палец.

Фернандес се закачи за кабела и се спусна напред, следван от останалите. Когато последният човек стигна до покрива на галерията, той погледна часовника си. Бяха успели дори да спестят трийсет секунди.

Време беше за втората фаза.

Той извади телефона си и набра друг номер. Но след като набра последната цифра, не го вдигна до ухото си. Ослушваше се за нещо друго.

 

 

В едно флорентинско предградие, на около три километра югозападно от тях, бяха паркирали два автомобила, по един в двата края на една невзрачна уличка.

Във всяка кола беше оставен по половин килограм експлозив С-4, свързан с детонатор, активиращ се чрез мобилен телефон. Телефоните бяха с еднакви номера и звъннаха едновременно.

През детонатора премина електрически импулс…

Когато осем секунди по-късно звукът от експлозията достигна галерия „Академия“, мъжете на покрива вече се придвижваха към следващата си цел.

Те тичаха по покривите, разделени на четири групи по двама. Зек и Франко бяха в един екип и първи достигнаха целта си, докато останалите продължиха напред.

Двамата се спуснаха върху секцията с равен покрив, където бяха монтирани външните тела на климатиците, поддържащи постоянна температура във вътрешността на музея. Точно под стряхата на съседната долепена, малко по-висока сграда, се виждаше малък прозорец. Зек светна през стъклото с малко фенерче. Както и очакваше, оказа се офис.

Един бърз поглед под рамката разкри тънък електрически кабел. Прозорецът беше оборудван със сигнална аларма.

Зек откачи една черна кутия от сбруята си, размота малко жици и заби острите зъби на щипката — крокодил в кабела така, че да достигне до вътрешната медна жица. Втората щипка беше защипана в другия край на прозореца. Той натисна бутона на кутията. Светна зелен индикатор.

Франко извади чифт клещи — секачи и с едно щракване преряза кабела между двете щипки.

Индикаторът си остана зелен.

Зек докосна микрофона на яката си, за да го активира.

— Вътре сме.

 

 

Лампите в коридорите и залите в музея излъчваха мека светлина. Ако зависеше от уредниците, те щяха да ги угасят съвсем, за да запазят картините от избледняване, но неудобната, чисто човешка нужда на охраната от осветление изискваше компромиси.

Галерия „Академия“ не е много голям музей, така че нощната охрана обикновено се състои от шестима души. Макар изложбите да представляват огромна културна ценност за италианците, привидно малкият охранителен екип не е проблем: всяко включване на алармата води до незабавната поява на полицейски коли.

Но тази нощ полицията си имаше други проблеми.

Двама пазачи влязоха в една от залите на долния етаж. Ежедневната среща с безценните произведения на изкуството ги беше превърнала в обикновена мебелировка, монотонността на обиколките из коридорите биваше прекъсвана единствено от минаването през контрола в стаята на охраната. Затова неочакваното изпукване на уоки-токито, което висеше на колана на единия мъж, привлече вниманието им; следващата контрола трябваше да бъде чак след двайсет минути.

— Какво става?

— Най-вероятно нищо — разнесе се насеченият от пропуквания на статични смущения отговор. — Но лампите в трети коридор угаснаха. Можете ли да погледнете?

— Няма проблем — отвърна пазачът и погледна кисело колегата си. В тяхната работа проверката за изгорели крушки се считаше за силно усещане.

Отправиха се към малкото стълбище. Веднага се видя, че става нещо с лампите в трети коридор, защото в него цареше пълна тъмнина. Единият пазач откачи фенерчето от колана си и двамата влязоха в галерията.

Лъчът не освети нищо нередно. Вторият пазач сви рамене и се обърна към стената, за да провери ключовете на осветлението…

Пред него в тъмнината плуваха две очи.

Преди да успее да издаде звук, в сърцето му се забиха два куршума от картечния пистолет на Зек. Заглушителят превърна двата изстрела в две почти беззвучни пропуквания. Колегата на убития се обърна — и една облечена в ръкавица ръка запуши устата му, а бойният нож с черно острие на Франко се заби дълбоко в гърлото му.

Завлякоха двете тела в сенките. Зек свали балаклавата си и взе уоки-токито на мъртвия пазач.

— Нещо жужи — каза той на италиански, а евтиният уред изкриви гласа му. — Сигурно камерата е дала на късо. Можеш ли да провериш системата?

— Ще пусна диагностиката. Изчакай малко.

Зек захвърли уоки-токито. Следващите трийсет секунди компютърът щеше да проверява камерите и алармите из сградата, като най-накрая щеше да стигне до извода, че камерата в трети коридор е повредена — което не беше кой знае каква изненада, тъй като той я беше прострелял.

Но докато компютърът беше зает, охранителната система нямаше да функционира.

Той включи микрофона си.

— Двамата са елиминирани. Тръгвайте!

 

 

Фернандес и Скляр висяха на две въжета, спуснати от покрива на южната стена на сградата, и чакаха сигнала на Зек; веднага след обаждането му Фернандес отвори с ритник прозореца на горния етаж, залюля се и скочи вътре, вадейки пистолета си. Украинецът скочи зад него.

Екипът беше проучвал галерията няколко пъти през последния месец и Фернандес знаеше точно къде се намира — на най-горния етаж, до главното стълбище. Точно в този момент друг екип влизаше в приземния етаж.

Тази фаза от мисията беше свързана с търсене — и надпревара с времето. Да намерят останалите пазачи… и да ги убият, преди те да успеят да вдигнат тревога.

Фернандес знаеше къде се намират двама от тях — в контролната стая на охраната. Двамата със Скляр хукнаха надолу по стълбите. Местонахождението на останалите двама пазачи беше друга „неизвестна величина“, и точно затова той беше избрал входни точки, които да позволят на екипите да се разпръснат колкото се може по-бързо. Бързината и изненадата бяха от изключително значение — достатъчно беше един от пазачите да натисне бутона на алармата…

Стигнаха до приземния етаж. Петнайсет секунди, преди камерите отново да се включат. Скляр хукна към коридора към главния вход. Междувременно Фернандес се шмугна през една врата с надпис „Privato“ и тръгна по тесния коридор.

Още една врата. Оставаха пет секунди. Той вдигна пистолета и я ритна.

Пазачът, който седеше пред мониторите, се обърна изненадано…

Пук. Пук. Пук. Пазачът се стовари от стола си, вдигайки конвулсивно ръце към главата си, в която се забиха трите куршума, опръсквайки с кръв празните екрани на мониторите.

По дяволите! Къде ли беше другият?

Диагностиката приключи и мониторите оживяха. Той забеляза един от хората си във Византийското крило, друг — във Флорентинското. Къде бяха пазачите?

Ето ги — в Салоне дел колосо. Скляр се намираше най-близо до тях…

И двамата пазачи се строполиха на земята в предсмъртни конвулсии, покосени от безшумните куршуми на Скляровия МП-5. След миг дойде и потвърждението:

— Двама са отстранени.

Оставаше само един мъж — но къде?

Отговорът беше почти комичен в яснотата си. Фернандес изхвърча от контролната стая и побягна обратно по коридора към една врата с надпис WC.

Отвори я. Малка стая с фаянсови плочки по стените, две кабинки, едната затворена…

Бързото пук, пук, пук прозвуча по-силно тук, отеквайки в тясното пространство. Дървената врата на кабинката се напука и от вътре се чу изненадано изохкване — заедно с дрънченето на трошащия се порцелан и тъпите удари на олово в плътта. Изпод вратата се процеди струя вода, прошарена от розовеещи ручейчета.

Бяха се справили и с шестимата пазачи.

Фернандес се върна обратно в музея, сви вляво по входния коридор и погледна към галерията, в дъното на която се виждаше целта му.

Давид на Микеланджело.

Може би най-известната статуя в света, ренесансов шедьовър, който се извисяваше над посетителите с височината си от над пет метра, без да се смята пиедестала, върху който беше поставен. През деня, осветявана най-вече от слънчевата светлина, проникваща през стъкления купол, мраморната статуя изглеждаше много светлосива и почти се сливаше с убития цвят на стените на полукръглата камера, в която беше поставена. Но през нощта, осветена от едната страна сред заобикалящия я сумрак, голата фигура изпъкваше ярко, придобивайки почти заплашителен вид; устните на младия бъдещ цар се изкривяваха в лека презрителна усмивка, сякаш се подготвяше да влезе в битка с Голиат.

Фернандес се отъждествяваше донякъде с него. Та нали той също беше Давид, който беше победил Голиата на обединените световни правоохранителни организации…

„Все още не си съвсем успял“ — помисли си все пак той, докато вървеше към статуята, подминавайки други творения на Микеланджело. Трима от хората му вече го чакаха до краката на Давид, а зад гърба му се разнесоха и други стъпки — Зек и Франко също приближаваха. Колкото до последните двама членове на екипа му…

Той погледна нагоре към купола и мярна движение отвън. Намираха се точно там, където трябваше да бъдат. Всичко вървеше по план.

— Знаете какво да правите — заяви той, след като стигна до статуята. — Време е да напишем историята.

— Или да отмъкнем историята — обади се Зек. Двамата мъже се ухилиха, след което всеки се зае със задачата си.

Единият изтича до контролния панел, монтиран на едната стена. Той беше защитен с метално покритие, но едно рязко натискане върху късия железен лост беше достатъчно, за да се справи с него. Останалите се събраха около статуята. Кристоф и Франко се изкатериха върху пиедестала — главите им достигаха едва до средата на давидовите бедра. Извадиха намотани ремъци, по-широки и много по-дебели от онези на сбруите им, и внимателно ги омотаха около краката на статуята.

Щом приключиха, Кристоф извади още едно намотано въже, хвана катарамата в единия му край и хвърли другия нагоре. Той се преметна през рамото на статуята и падна от другата страна. Един от мъжете го хвана и го промуши между краката на Давид към Франко, който го прекара през катарамата и стегна здраво. Повториха операцията с второ въже, което преметнаха през другото рамо.

Кристоф използва ремъците, за да се покатери бързо до гърдите на каменната статуя. Там увисна на една ръка, за да улови краищата на ремъците, които останалите хвърляха към него. Фернандес наблюдаваше как планът му постепенно се осъществява. Мрежата, която плетяха, наподобяваше сбруите, носени от него и хората му; тя трябваше да поеме максимално равномерно тежестта на предмета, след като го вдигнат.

А при Давид тежестта се равняваше на над шест тона — плюс пиедестала. Но те бяха помислили за всичко.

Испанецът махна с ръка към мъжа, който стоеше до контролния панел. Той натисна някакъв бутон. От пода се разнесе бучене на хидравлика.

Статуята започна да се издига много бавно.

Наскоро галерията беше похарчила значителна сума пари, за да инсталира система, която да защити Давид от вибрации, породени от земетресения, градския трафик или просто от непрекъснатите стъпки на посетителите. Мощните шокови абсорбатори, разположени под пиедестала, защитаваха статуята от трусове — но освен това позволяваха да бъде повдигана в редките случаи, когато трябваше да бъде премествана. Под нея имаше точно толкова място, колкото беше необходимо да се подпъхне самотоварач с вилкова хватка.

И то беше напълно достатъчно за Фернандес.

Зек и още един мъж подпъхнаха под основата на статуята нови ремъци, още по-дебели, обхванати с плътни метални обръчи. След като приключиха, те ги затегнаха над пиедестала и започнаха да привързват краищата на сбруята към тях.

Фернандес отново извади телефона си и набра номера, на който се беше обадил най-напред. Отговорът се чуваше неясно, заради големите смущения.

— До две минути сме там, но от УВД издадоха предупреждение, че сме се отклонили от курса.

— Почти сме готови — каза Фернандес. — Просто следвайте плана. — Той прекъсна връзката, чувайки почуквания откъм купола. Едната от двете фигури му показваше вдигнат палец.

Зек обиколи статуята.

— Всичко е готово. Надявам се сбруята да издържи.

— Ще издържи — увери го Фернандес. Той повиши глас. — Отстъпете назад!

Всички опразниха терена под купола.

Мъжете на покрива също отстъпиха назад, единият натисна бутона върху контролната кутия…

И експлозивите, които бяха поставили около купола, се взривиха едновременно.

Стъклените панели се пръснаха на милиарди парченца, изкорубената стоманена рамка полетя надолу и се разби върху мраморния под. Гръмотевичният шум отекна в коридорите на музея — последван от пронизителния писък на сирените, задействани от сензорите за вибрации, разположени из цялата сграда.

Скоро полицията щеше да се втурне към музея. Но тъй като вниманието им беше отвлечено от горския пожар на изток и взривените коли на югозапад, реакцията им щеше да бъде забавена, а броят им — намален.

А Фернандес и хората му вече щяха да са изчезнали.

Двамата мъже, които бяха заложили експлозивите, се спускаха по въжета в музея, докато останалите бързо разчистваха отломките. Дори през силния вой на алармите, испанецът можеше да чуе друг звук, приближаващо се пулсиращо боботене…

Вятърът, който нахлуваше през дупката в покрива, се усили стократно, когато над главите им се появи хеликоптер. Това беше вертолет — кран Сикорски S-64 Скайкрейн — масивна въздушна машина, способна да повдига изключително тежки предмети.

Като статуята на Давид от Микеланджело.

От хеликоптера се спуснаха кабели с тежки куки, които изтракаха върху напукания мрамор. Фернандес и хората му хванаха по едно въже и ги придърпаха към статуята. Шест кабела бяха прикрепени към металните пръстени в основата, а Кристоф и Франко отново се качиха на пиедестала и закачиха своите въжета за мрежата, която беше обгърнала гигантската статуя.

Фернандес се върна под разбития купол и погледна нагоре. Хеликоптерът беше боядисан в тъмнозелено, за да наподобява цветовете на пожарникарския S-64, който използваше италианската горска служба; предавателят му беше настроен така, че да излъчва към управлението на въздушния контрол идентификационния номер на един от истинските пожарникарски хеликоптери. Но отдолу, където при италианския вертолет се намираха гигантските резервоари с вода, тук издълженият корпус беше покрит с фалшиво алуминиево фолио, прикриващо мощна лебедка.

Фернандес махна с ръка и лебедката започна да намотава кабелите.

Мъжете заеха позиции от двете страни на статуята, притиснали длани към пиедестала. Кабелите се изопнаха силно, ремъците изскърцаха от напъна. Фернандес наблюдаваше отблизо мраморната фигура, надявайки се, че изчисленията му са правилни. Ако сбруята не успееше да издържи тежестта на Давид при издигането, нещата щяха да станат много грозни…

Пиедесталът се плъзна от шоковите абсорбатори и застърга шумно по пода. Всички започнаха да натискат с всички сили, за да му попречат да се залюлее, докато ремъците се опъваха. Статуята трябваше да застане директно под дупката и едва тогава те можеха да побягнат. Кабелите ожулиха ръба на съборения купол и по пода се посипаха парчета стъкло и разбита зидария.

Хеликоптерът се издигна, статуята подскочи рязко нагоре на около половин метър, преди основата и отново да остърже мрамора. Фернандес гневно размаха ръце към оператора на лебедката. Дори най-малката повреда щеше да се отрази на възнаграждението им.

Операторът разбра посланието. Статуята отново се издигна, този път по-внимателно. Оставаха още два метра, преди да заеме правилната позиция. Хората продължаваха да я бутат, да я направляват. Метър и половина, метър…

Пиедесталът издумка върху напукания под, правейки на сол начупените парчета стъкло. Фернандес видя, че кабелите минават почти през самия център на дупката.

— Закачайте се! — извика той.

Всеки от мъжете прикрепи куката на сбруята си към металните пръстени. След като всички бяха готови, Фернандес даде нов сигнал на оператора.

Боботенето на двигателя премина във вой и хеликоптерът започна да се изкачва.

Статуята се разклати отново и се издигна над пода — този път окончателно. Фернандес и екипът му се издигнаха заедно с нея. Шумът и вятърът от хеликоптера бяха ужасяващи, но ако всичко вървеше по план, то нямаше да се налага да ги търпят още дълго…

Хеликоптерът увеличи мощността си. Силата на вятъра накара статуята да започне да се върти и да се клати, докато се издигаше нагоре. Фернандес го беше очаквал; нямаше начин това да бъде предотвратено. Оставаше му единствено да се надява, че нещата няма да излязат от контрол.

Четири метра нагоре, пет, скоростта на издигане се увеличаваше. Галерията се завъртя около тях — и изведнъж се озоваха над покрива. Бяха се измъкнали!

Продължиха да се издигат, а Фернандес огледа града под краката им. Хеликоптерът мързеливо превключи от издигане към полет и носът му се завъртя на северозапад. По улиците, които водеха към музея, се забелязваха пулсиращи светлини. Полицията. Фернандес се усмихна. Идваха твърде късно.

Все пак се притесняваше от една от полицейските машини. В небето на югозапад се забелязваше пулсираща светлина. Друг хеликоптер.

Който се беше отправил към тях.

Фернандес очакваше, че ще го изпратят, за да осигури въздушна подкрепа за полицаите, предвид експлозиите на автомобилите — но след отклонението на техния хеликоптер от курса му и включените аларми в Галерия дел’Академия, някой беше събрал две и две и беше осъзнал, че както взривовете, така и горския пожар бяха просто за отвличане на вниманието.

Хеликоптерът набра скорост, Флоренция се изнизваше под краката им. Но не достатъчно бързо. Полицейският хеликоптер скоро щеше да настигне тежко натоварения Сикорски — а за да успее планът, следващата фаза трябваше да бъде изпълнена без свидетели.

Фернандес погледна напред, присвивайки очи заради брулещия вятър. Северният край на града не беше много далеч и с приближаването към хълмовете блещукащите градски светлини изведнъж бяха заменени от тъмнината на гората и полята. Нямаше никакви пътища; можеше да ги преследва само летателен апарат.

Но той беше предвидил и това. Друг член на екипа му беше заел позиция върху един покрив в покрайнините на града, точно под курса на хеликоптера.

Летателният апарат и странния му товар профучаха над последните къщи. Полицейският хеликоптер ги настигаше бързо. Прожекторът му освети зеления корпус на скайкрейна, преди лъчът му да се спусне надолу и да разкрие блестящата белота на висящата статуя.

Полицейският хеликоптер се приближи…

Но изведнъж полетя към земята, обвит в огнен воал, и се разби в гората, която се намираше отвъд покрайнините на града.

Човекът на Фернандес беше въоръжен с руски преносим зенитен комплекс „Игла“ и изстреляната от рамото му ракета се беше взривила в ауспуха на хеликоптера.

Испанецът се усмихна. Италианските въздушни сили щяха да организират преследване на хеликоптера — а той искаше точно това от тях. Защото само след няколко минути той и хората му щяха да се намират колкото се може по далеч от въздушния кран.

Хеликоптерът се спусна и забави ход, под краката им се появи тъмната гора. Приближаваха крайната си дестинация: отдалечен път, който криволичеше из хълмовете. Фернандес забеляза между дърветата примигваща червена светлина. Последният член на екипа му, който ги очакваше с камион.

Хеликоптерът помете върховете на дърветата, а статуята се залюля колебливо за няколко тревожни мига, преди да се успокои. Каросерията на камиона се намираше точно под нея — стандартен дванайсетметров контейнер без покрив. На пода му беше излята метална рамка със специфична форма, покрита с дебело дунапреново уплътнение. До каросерията се забелязваше грамаден предмет, скрит под брезентово платнище.

— Добре, скачайте! — извика Фернандес, откопчавайки един клипс на сбруята си. Помощното му въже се размота и увисна надолу. Той бързо се спусна в камиона, следван от останалите. След миг ботушите им се удариха в метала, те откачиха въжетата и се наредиха под статуята. Фернандес светна прожектора, за да осигури по-добра видимост на оператора на лебедката, след което се присъедини към останалите.

Основата на статуята се намираше на три метра над контейнера и бавно се въртеше. Фернандес даде сигнал с ръка да я спуснат по-ниско. Лебедката нададе вой, кабелите потрепериха. Мъжете внимателно протегнаха ръце. За една мъчителна секунда ъгълът на пиедестала закачи ръба на контейнера, стоманата се огъна със скърцане, но след това камъкът се плъзна вътре.

Вкопчили ръце в основата, осмината мъже се напънаха едновременно, за да насочат Давид в една посока, докато грамадната фигура продължаваше постепенно да се спуска. Фернандес махна с ръка на оператора да забави малко. Мъжете бутнаха по-силно, защото статуята продължаваше да се спуска под ъгъл. Оставаше по-малко от половин метър. Още едно бутване…

Основата се изравни с металния прът в единия край на рамката. Фернандес размаха ръце. Операторът отговори — и статуята се отпусна на пода с тласък, който разтърси целия контейнер.

Но задачата на хеликоптера не беше приключила. Контейнерът беше по-нисък от два метра и половина и статуята се извисяваше над ръба му. Мъжете се придвижиха към стените на рамката, докато хеликоптерът бавно се придвижи напред. Кабелите отново се опънаха силно, повличайки статуята след летателния апарат — но прагът на пода я спря.

Подобно на футболист, спънат при опит да овладее топката, Давид политна към пода…

В забавен каданс. Кабелите и сбруята се изпънаха. Лека-полека гигантът се наклони към очакващата го рамка, всяка част от която беше оформена така, че да поеме определена част от тялото на статуята. По-ниско. Фернандес затаи дъх. Давид сякаш беше вперил подигравателния си поглед право в него, предизвиквайки го да сбърка…

Но той беше изчислил всичко точно. Статуята полегна, дунапренът поддаде, стоманата изскърца — но издържа.

— Завържете я! — излая той. Трима от мъжете завързаха статуята за рамката, останалите разкачиха кабелите. Фернандес изтича към отворения край на контейнера и скочи на земята. Хеликоптерът набра височина и се отдалечи настрани, а куките издрънчаха в изкорубения метал. Вътре в контейнера мъжете се хванаха за въжетата, които висяха на едната му стена и започнаха да придърпват брезента върху отворения покрив.

Мърлявото синьо платнище разкри предмета, който лежеше на земята. Щом го зърна, Фернандес едва не се изсмя на абсолютната му наглост, макар че очакваше да види нещо подобно.

На земята лежеше копие на Давид.

Изработката му беше груба, едва девет десети от истинския размер на статуята; частите, които бяха подложени на по-голям натиск, бяха изработени от фибростъкло, останалото беше телена мрежа, мукава и кашони. Отблизо приличаше на подигравка, сякаш беше отмъкнато от някой училищен фестивал по народно творчество. Но никой нямаше да я види отблизо. Всички щяха да видят онова, което им бяха казали, че ще видят: безценно национално съкровище, висящо от хеликоптер.

Двамата с шофьора на камиона закачиха куките от сбруята за гърдите на дупликата, след което Фернандес махна с ръка на хеликоптера. Двигателите му завиха от увеличената мощност, имитацията се издигна във въздуха, хеликоптерът смени посоката и започна да се отдалечава от камиона.

Фернандес изпрати машината с поглед. Това беше последната фаза от плана му: идеалната примамка. Пилотът щеше да издигне хеликоптера на десет хиляди фута, щеше да се отправи на североизток, щеше да блокира управлението в курс на бавно, но стабилно падане — а той и оператора на лебедката щяха да скочат с парашути. Когато военните машини прихванеха хеликоптера, те нямаше да се осмелят да предприемат каквото и да било, от страх да не повредят статуята, а щяха безпомощно да наблюдават как се разбива в хълмовете на около петдесет километра по-нататък… а междувременно истинската статуя щеше да е отпътувала напълно безопасно към новия си собственик.

Фернандес се разсмя, неспособен да сдържа удовлетворението си повече. Бяха го направили! Той наистина беше най-великият крадец в историята. Още една задача и екипът му щеше да получи остатъка от обещаните сто милиона — половината от които бяха за лидера им и главен организатор на операцията. А последният обир, в Сан Франциско, щеше да е черешката на тортата в сравнение с онова, което бяха постигнали току-що.

Брезентовото покривало беше закопчано, задните врати — затворени. Без да спира да се усмихва, Фернандес се качи в кабината и даде знак на шофьора да подкара камиона в нощния мрак.