Включено в книгата
Оригинално заглавие
Morgan’s Run, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)
Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Колийн Маккълоу. Сага за Австралия

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Коректор: Олга Герова

ISBN 954-585-227-5


На Рик, брат Джон, Джо, Уейд, Хелън и стотиците хора, които са живи и до днес и които могат да се похвалят, че са преки потомци на Ричард Морган.

Но най-вече на любимата Мелинда, далечна правнучка на Ричард Морган.

Глава първа

Август 1775 — Октомври 1784 година

— Във война сме! — провикна се господин Джеймс Тисълтуейт.

Всички освен Ричард Морган надигнаха глави и се извърнаха към вратата, където едрият мъж размахваше лист от вестник. И муха да бръмнеше, щяха да я чуят, такава тишина бе настанала, след това обаче в пивницата гръмна от врява и всички по масите завикаха в един глас. Всички без Ричард Морган — той почти не обърна внимание на вълнуващата новина: чудо голямо, че били във война с тринайсетте американски колонии! За него най-важна бе съдбата на невръстното дете, което държеше скута си. Преди четири дни братовчед му Джеймс — аптекарят, го бе ваксинирал срещу едра шарка и сега бащата чакаше със свито сърце дали ваксината ще хване.

— Ела насам, Джем, и ни го прочети! — прикани иззад тезгяха кръчмарят Дик Морган, баща на Ричард.

Навън грееше пладнешко слънце, през прозорците със стъкла от кронглас и с перденца проникваше светлина, въпреки това в просторното помещение на пивницата беше сумрачно. Ето защо господин Джеймс Тисълтуейт отиде бавно до лъснатия дъбов тезгях с мазни петна по него, върху който светеше газениче, и се разположи на един от столовете, като изтрака с кавалерийските пищови, пъхнати в джобовете на балтона, след което зачете с очила, закрепени на върха на носа му.

Гласът му — внушителен и плътен — ту се извисяваше, ту глъхнеше театрално, ала до съзнанието на Ричард Морган като през мъгла проникваха само откъслечни думи:

— Нагло неприкрито неподчинение… ще сторим всичко по силите си, за да потушим бунта и да изправим предателите пред съд…

Ричард долови презрението в очите на баща си и се помъчи да се съсредоточи. Ето на, детето вдигаше температура. Дали само му се струваше? Ако малкият наистина гореше, значи ваксината беше хванала. В такъв случай дали нямаше все пак да се разболее? Дали щеше да умре? Мили боже, само това не!

Господин Джеймс Тисълтуейт навлизаше в заключителната част от гневната си реч.

— Зарът е хвърлен! Колониите или ще се подчинят, или ще възтържествуват! — избоботи той.

— Колко странно го е казал кралят! — прекъсна го кръчмарят.

— Че какво му е странното?

— Излиза, че негово величество смята за възможно колониите да възтържествуват.

— Съмнявам се, Дик. Авторът на речта — сигурно някой презрян писач, приближен на оня безделник лорд Бют, просто се е поувлякъл с реториката. Я! — възкликна той и с жест посочи, че му е пресъхнало гърлото.

Кръчмарят се ухили, наля в калаената чаша малък ром, сетне се извърна и драсна с калема по дъската, прикрепена към стената.

— Хубава работа, Дик! Нима не съм си заслужил едно от заведението? Все пак ви донесох новина, и то не каква да е!

— Не, не си заслужил. И без теб рано или късно щяхме да я научим. Това тук е почтено заведение, а не свърталище на учили недоучили драскачи.

— Добре де, от мен да мине — примирително рече господин Тисълтуейт, след което се намести на масата при Ричард и погъделичка невръстното момченце под брадичката.

— Няма да ме смаеш, Джем, с високопарните си думи. Ние сме обикновени хора, а не някакви Хоръсуолполовци, не го забравяй! — подвикна кръчмарят. Облакъти се на тезгяха и измери подозрително с поглед господин Тисълтуейт с неговите пищови и балтон въпреки летния пек. — Наистина, Джем, не ни идва като гръм от ясно небе, но все пак си е война, не е шега работа.

Никой не се и опита да се включи в разговора: Дик Морган се ползваше с добро име сред клиентите си, докато Джем Тисълтуейт отдавна се славеше като един от най-големите особняци интелектуалци в Бристъл. Хората в пивницата се задоволиха да слушат, докато отпиваха от рома, джина, бирата и бристълското мляко[1].

Двете жени от семейство Морган също бяха тук: сновяха между масите, събираха празните чаши и ги носеха на Дик да ги напълни отново — и да драсне с калема още чертички върху дъската. Наближаваше обед, сред миризмите, каквито се носят във всяка пивница край бристълското пристанище по време на отлив, се долавяше уханието и на току-що опечен хляб, който Пег Морган току-що бе донесла от фурната на Дженкинс. Повечето посетители: мъже, жени, дечурлига, щяха да поостанат, за да опитат от хляба — още топъл-топъл, към който щяха да добавят масълце, бучка съмърсетско сирене и калаена чиния задушено говеждо с мазен сос и с картофи, над които се виеше пара.

Ричард усети, че баща му се е втренчил в него, и му се сви сърцето. Знаеше, че го смята за отрепка, задето седи и дундурка синчето си, затова от немай-къде рече:

— Дано и другите колонии не се присъединят към Масачузетс. Бива ли такова нещо, да стигнат до там! Нима наистина си въобразяват, че кралят ще благоволи да им чете писмото? И че дори и да го прочете, ще се поддаде на исканията им? Та те са англичани! Негово величество е и техен крал!

— Я не дрънкай врели-некипели, Ричард! — скастри го господин Тисълтуейт. — Съвсем си се прехласнал по това дете, повредил си си мозъка! Кралят и ония блюдолизци, неговите министри, са склонни да обрекат острова ни на злочестини. За има-няма година тринайсетте колонии върнаха неразтоварени цели осем хиляди тона стока, натоварена в Бристъл. Манифактурата в Ретклиф хлопна врати, четиристотин души бяха оставени на произвола на съдбата и сега кретат, горките, на едните помощи. Да не говорим пък за тъкачницата край Порт Уол, дето правеше килими за Каролина и Джорджия! Ами производителите на лули, на сапун, на захар, ром и шишета! За бога, човече! Търгуваме главно със страните отвъд Западния океан, най-вече с тринайсетте колонии! Тръгнем ли да воюваме с тях, все едно се самоубиваме! Край на сделките!

— Я! — намеси се пак кръчмарят, след което се пресегна, взе страницата от вестника и се взря в нея. — Лорд Норт разпространил „Възвание за потушаване на въоръженото въстание“! Във войската сигурно ще се отвори работа за мъжете, Бог да се смили над тях и да ги закриля!

Не добави „и във флотата“. Всички в Бристъл знаеха, че ако военноморската флота — този ненаситен търбух, погълне мъжете, надали някога ще ги върне здрави и читави. Не че капитаните на търговските кораби бяха по стока, не че не изсмукваха също тъй безпощадно силиците на клетите хора, не че плащаха повече на моряците или ги налагаха по-малко с каиша. Особено пък на корабите, прекарващи роби — по тях членовете на екипажа мряха по-бързо и от негрите, ако това изобщо беше възможно.

— Това е война, която не можем да спечелим — отсече господин Тисълтуейт, след което вдигна празната си чаша към Маг Морган и зачака.

— Я не се занасяй, Джем! — подхвана лак Ричард. — Сломихме Франция след седемгодишна война. Ние сме най-храбрата и най-великата държава по белия свят! Кралят на Англия никога не губи войните си.

— Защото ги води в близост до Англия било срещу езичници, било срещу невежи диваци, чиито управници накрая се спазаряват. Но както с право отбеляза, хората в колониите са си англичани. Образовани, начетени. Наясно са с порядките тук. Наша кръв са. — Господин Тисълтуейт се облегна, въздъхна тежко и набръчка моравия си нос, който приличаше на гамба. — Смятат се за онеправдани, Ричард. Мислят си, че са потискани, пренебрегвани, презирани. Че са англичани, англичани са, но лично аз им нямам вяра, не са свестни хора. Освен това са на другия край на света, за какво им трябваше на краля и на министрите да си слагат този таралеж в гащите! Вярно, флотата ни не губи войни, но я ми кажи откога не сме печелели битка на суша, ако не броим нашите си острови, де. И как да спечелим война по море срещу враг, който няма кораби? Ще ни се наложи да воюваме по суша. На тринайсет различни парченца земя, които почти не са свързали помежду си. И срещу противник, който не знае как да се организира, за да воюва като хората.

— Ето, сам се опроверга, Джем — рече ухилен кръчмарят и връчи на Маг поредната чаша ром, този път обаче не се пресегна да драсне с калема върху дъсчицата. — Войската ни няма равна! Къде ти заселниците в Америка ще й се опълчат!

— Така си е, така си е! — викна Джем и вдигна чашата с рома за наздравица в чест на кръчмаря, който рядко се показваше особено щедър. Подобно на повечето бристълчани и Дик Морган цепеше косъма на две. — Преселниците надали някога ще извоюват и една-едничка победа. Но на тях, Дик, не им се налага да печелят сражения. Достатъчно е и да устоят. Все пак ще водим битките не в Англия, а на тяхна територия.

Бръкна в левия джоб на балтона и извади тежък пищов, който стовари с трясък върху масата — всички в пивницата се разпищяха ужасени, а Ричард, който още държеше върху коленете си своя невръстен син, отмести встрани цевта толкова бързо, че никой не го и усети. Както всички знаеха, пищовът беше зареден. Без изобщо да забелязва суматохата, която е предизвикал, господин Тисълтуейт продължи да рови из дълбокия си джоб и накрая извади сгънат вестник. Взе да разглежда страниците една по една — от очилата воднистите му кървясали очи изглеждаха по-големи, а изпод ширита, с който бе прихванал на две на три черната си къдрава коса, бяха увиснали няколко кичура — господин Джеймс Тисълтуейт не признаваше перуки и плитки.

— Ето на! — ахна накрая той и размаха една от страниците на лондонския всекидневник. — Преди седем и половина месеца, дами и господа в „Гербът на Купър“, в Камарата на лордовете се е провел разгорещен дебат, по време на който онова старче — Уилям Пит, граф Чатам, е държал — по собствените му думи, най-великата си реч… Ето… „Верни почтени хора.“ Всъщност не, това не го е казал лорд Чатам — уточни господин Тисълтуейт и вдигна грозноватото си лице към Ричард, който, притеснен от заредения пищов, продължаваше да притиска до себе си момченцето. — Това са думи на херцог Ричмънд и те ме развълнуваха дълбоко. Ето какво е казал херцогът: „И да сеете огън и разруха, пак няма да има управия!“ Точно така, няма да има! А сега идват слова, които според мен съдържат една от най-великите философски истини, макар че лордовете само са изхихикали, щом са ги чули: „Никой народ не може да бъде принуден да се подчини на власт, която отказва да приеме.“ — Той спогледа и кимна. — Ето защо и твърдя, че колкото и битки да спечелим, това почти няма да се отрази върху изхода на войната. Стига да устоят, преселниците в Америка няма начин да не победят. — Той сгъна с блеснали очи вестника, пъхна го обратно в джоба си и натика вътре и кавалерийския пищов. — Знаеш ли кое ти пречи, Ричард? Че разбираш прекалено много от оръжие. Какво толкова се уплаши, нямаше да пострада никой тук, нито детето, нито другите — викна гърлено Тисълтуейт и изду устни. — Цял живот съм живял в смрадливата помийна яма, наречена Бристъл, и за да не умра от скука, съм осмивал в памфлетите си някои от тия гнойни циреи — торите, намърдали се във властта, като се почне от квакерите[2] и шейкърите[3] и се стигне до шмекерите. — Господин Тисълтуейт явно реши, че го е казал много остроумно, и покрай тия думи мисълта му се отплесна в друга посока: — Бре, бре, бре! Ей на това му се вика лицемерие! Ах, ти, чудовище ниедно! Ах, ти, лицемерие! Муза на всеки религиозен разколник! А религиозни разколници в Бристъл — дал Бог!

— Я не се изхвърляй толкова, Джем — вметна едва чуто кръчмарят. — Вярно, в Бристъл има колкото щеш разколници, обявили се срещу англиканците, но надали някой от тях ще тръгне да обикаля пивниците! Не си хаби излишно патроните.

— Прав си, много си прав! — съгласи се господин Тисълтуейт и затворил очи, махна с опърпаната триъгълна шапка към своята публика. — Стига да устоят, преселниците в Америка ще победят — повтори той като курдисан. — Който живее в Бристъл, познава хиляди такива преселници — градът бъка от тях. Империята загива, Дик! Това е първата кост, заседнала на гърлото на Англия. Знам им и кътните зъби на преселниците и твърдя, че те ще победят.

Отвън долетя странен зловещ звук — тътен от гневни гласове, а изкривените силуети на минувачите, мяркащи се от време на време през прозорците, бяха изместени от стрелкащите се сенки на хора, хукнали кой накъдето види.

— Бунтовници! — възкликна Ричард и скочи като попарен, след което подаде момченцето на жена си. — Бързо горе, Пег, заедно с Уилям Хенри! И ти върви с тях, мамо! — Той погледна господин Тисълтуейт. — И с двата пищова ли смяташ да стреляш Джем, или ще ми дадеш единия?

— Я по-спокойно! — излезе иззад тезгяха Дик — беше по-висок от почти всички наоколо, бе едър и набит и си приличаше доста със сина си. — В тоя край на Брод Стрийт никога не е имало бунтовници, дори когато въглищарите от Кингзуд се вдигнаха и отвлякоха стария Брикдейл. Или когато моряците се впускат да плячкосват. Каквато и да е тая олелия, при всички положения не е бунт. — Той прекоси помещението и отиде при вратата. — Но нека все пак да видя — добави и се сля с множеството, юрнало се нанякъде.

Последваха го всички в пивницата, включително Ричард и Джем Тисълтуейт, който още не бе извадил от джобовете си кавалерийските пищови.

На калдъръмената улица гъмжеше от народ, наскоро покритите с плочник тротоари също се чернееха от хора, по верандите бяха наизлезли зяпачи. Тримата мъже се понесоха заедно с навалицата към Толзи и към кръстовището на Уайн и Корн Стрийт. Наистина нямаше никакви бунтовници. На улицата се бяха изсипали заможни, неописуемо ядосани господа, които не водеха със себе си жени или деца.

От другата страна на Брод Стрийт, в близост до деловото сърце на града — Общината и тържището, се намираше странноприемница „Белият лъв“, седалище на Дружеството на непреклонните, както се наричаше местният клуб на торите, оказващи безрезервна подкрепа на негово величество Джордж Трети, крал на Великобритания, и готови и да умрат за него. Суматохата бе възникнала заради Американското кафене в съседство. Отпред, на металния пилон, разкрасен с варакосани листа и плетеници, нагло се вееше червено-белият флаг на ивички, който повечето американски колонии използваха за свое знаме, ако флагът на Кънектикът, Вирджиния или някоя друга колония им се стореше неуместен.

— Я по-добре да се върнем в „Гербът на Купър“ и да гледаме от верандата — предложи Дик Морган, който, макар и застанал на пръсти, не виждаше нищо.

Речено-сторено — качиха се по паянтовото стълбище зад тезгяха и надзърнаха през прозорците, надвиснали опасно над Брод Стрийт. Уилям Хенри плачеше в задната стая, а майка му й баба му, притеснени от жалните му стонове, се бяха надвесили над легълцето и се опитваха да го залисат, глухи за олелията навън. Ричард също забрави за суматохата по улицата и изтича при жените.

— Нищо няма да му стане за минута-две — скастри го баща му от предната стая. — Я ела тук, дявол те взел!

Ричард се върна от немай-къде при него и се надвеси през отворения прозорец.

— Божичко, американци! — възкликна той изумен. — Какво правят с ония неща?

Нещата бяха две парцалени чучела, натъпкани доста вещо със слама, а после овъргаляни в катран и пера, над тях се виеше пушек. Виждаха се само главите им, върху които се мъдреха ужасно демодирани, затова пък удобни шапки, с каквито се разхождаха преселниците в Америка. Шапките бяха донесени чак от манифактурата край Мендип Хилс в другия край на Бристъл, а периферията им беше обточена с ширит, та филцът да не се раздърпа, и бе прихваната на три места. Но какво правеше преселникът в Америка веднага щом се сдобиеше с новата шапка? Откачаше периферията и тя падаше така, че плиткото дъно наподобяваше жълтък на пържено на очи яйце! А после й туряше и лента, в която забучваше орлово перо, случваше се да прихване и периферията само откъм едната страна. Оттам и в Бристъл бе плъзнала шегата, че видиш ли човек само с едно почерняло от слънцето ухо, можеш да се обзаложиш, че идва от американските колонии.

Лекият бристълски ветрец разнасяше смрадта от тлеещите по двете чучела на американски преселници пера и парцали, която се сливаше с обичайните за града зловония.

— Какво става, господин Харфорд? — провикна се с цяло гърло Джем Тисълтуейт, съгледал познатото лице на мъж в скъпи дрехи, който лъкатушеше сред навалицата с каруца, натоварена с високи бъчви.

— Ония от Дружеството на непреклонните разправят, че били обесили Джон Ханкок[4] и Джон Адамс[5]! — отвърна богатият квакер.

— Виж ти! И само защото генерал Гейдж[6] е отказал да ги пусне да си вървят по живо, по здраво след Конкъд[7]?

— Не знам, драги ми господин Тисълтуейт — отвърна Джоузеф Харфорд и притеснен да не би и той да бъде осмян по най-безпощаден начин в някой жлъчен памфлет, слезе от наблюдателния си пункт и се сля с множеството.

— Лицемер! — изсумтя тихичко господин Тисълтуейт.

— Сигурно все пак става дума за Самюъл[8], а не за Джон Адамс — вметна заинтригуван Ричард.

— Ако ония от Дружеството на непреклонните смятат да бесят най-богатите бостънски търговци, си прав — наистина става дума не за Джон, а за Самюъл Адамс. Но Джон приказва и пише повече — уточни господин Тисълтуейт.

В град, прехранващ се от мореплаване, не бе кой знае каква философия да се намери човек, който да завърже две въжета на моряшки възел. В миг като с вълшебна пръчка се появиха две такива въжета и тлеещите чучела с човешки ръст увиснаха на пилона пред Американското кафене, където взеха да се въртят лениво на вятъра. След като си изляха гнева, мъжете от Дружеството на непреклонните се скриха зад гостоприемните врати на странноприемница „Белият лъв“, боядисани в синьо, цвета на торите.

— Ах, тия тори! Изпечени негодници! — подметна господин Тисълтуейт и заслиза по стълбите — сега не мислеше за друго, освен за поредната чашка ром.

— Хайде, обирай си крушите, Джем! — подвикна кръчмарят и залости вратата, за да е сигурен, че онзи няма да му досажда повече.

 

 

Ричард не бе последвал баща си долу, макар че дългът му повеляваше — сега в книжата на Задругата името му бе вписано надлежно редом с името на Дик. Като ханджия Ричард Морган си бе платил вноската и вече се смяташе за свободен гражданин с право да гласува във втория по големина град в цяла Англия, Уелс, Шотландия и Ирландия, водещ се за графство, обособено от съседните Глостършир и Съмърсетшир. От общо петдесет хиляди жители едва някакви си седем хиляди бяха свободни граждани, получили правото на глас.

— Хваща, ли го? — попита Ричард жена си и се надвеси над легълцето на Уилям Хенри — детето се бе поуспокоило и дори се бе унесло.

— Да, любов моя — отвърна с разтреперани устни Пег и влажните й кафяви очи се напълниха със сълзи. — А сега да се молим, Ричард, дано не изкара шарката. Въпреки че няма температура, каквато имаше Мери. — Тя побутна лекичко мъжа си. — Иди да се поразходиш! Нищо не пречи да се молиш и докато вървиш. Хайде, Ричард, тръгвай! Ако стоиш тук, тате ще се развика.

След паниката, в миг сковаваща града всеки път, щом плъзнеше мълвата за бунтовници, Брод Стрийт бе потънала в унес. Докато минаваше покрай Американското кафене, Ричард спря да погледа поклащащите се на пилона чучела на Джон Ханкок и Джон или може би на Самюъл Адамс и чу как в „Белият лъв“ членовете на Дружеството на непреклонните ту избухват в смях, ту подмятат жлъчни забележки. Присви донейде презрително устни — Морганови се славеха като заклети виги, допринесли с гласовете си за успеха на Едмънд Бърк[9] и Хенри Кругър на миналогодишните избори. Божичко, какъв цирк! Ами лорд Клер! Щеше да се изяде от яд, задето, кажи-речи, никой не е гласувал за него!

Ричард закрачи вече по-бързо по Корн Стрийт, покрай прочутата странноприемница „Храсталакът“ на Джон Уийкс, където се събираха вигите. От там пое на север, нагоре по Смол Стрийт, и излезе при Каменния мост на река Кий. Гледката, разкрила се на юг, наистина бе невероятна, сякаш някаква много широка улица бе запълнена от кораби в скелета и такелажи, от мачти, рейки, щагове и ванти, щръкнали над лъскавите дъбови търбуси. Платноходите всъщност бяха хвърлили котва в река Фрум, там обаче човек не можеше да види нищичко, толкова много бяха те. Чакаха търпеливо да отминат петте месеца за почивка и товарене на стока, та пак да поемат на път. В Бристъл не бързаше никой, дори корабовладелците. Стоката се разтоварваше и се товареше мъчително мудно, с бързината на костенурка.

Отливът бе приключил, задаваше се приливът, който настъпваше удивително бързо — за има-няма шест и половина часа нивото на водата и във Фрум, и в Ейвън се покачваше с цели девет метра, та после, при отлив да спадне пак с толкова и корабите да полегнат в зловонната тиня. Доста плавателни съдове бяха изгнили и се бяха изкорубили, докато бяха лежали напречно в бристълските калища. В Задругата и в Търговската палата някой току надаваше глас да се премахнели тези деветметрови колебания, така щото и големите параходи да навлизат спокойно в Ейвън при Хънгроуд оттатък устието на реката и да стигат чак при бристълските кейове. Намираха се и смелчаци, които да чертаят планове, тогава обаче властите подскачаха като подплашени коне: ами цената, за цената помислихте ли? Така всички млъкваха, докато Ливърпул, разположен толкова удобно на Мързи, само това и чакаше и се възползваше от застоя в мореплаването в Бристъл, за да му отнеме сделките — а в Бристъл не се занимаваха с нищо друго, освен с мореплаване. Мендип и Котсуолд, както и безобразните изровени пътища означаваха, че всичко: енфие, пиринчени и медни съдове, вар, порцелан, стъкло, платове, рафинирана захар, ром, сапун и какво ли още не, може да напусне града само по море.

Тези факти хвърляха в смут всички жители на Бристъл, но сега на Ричард не му беше до корабите — той отново се върна към своите си тревоги.

„Господи боже, чуй молитвата ми! Смили се над сина ми. Не го отнемай от мен и майка му…“

 

 

Ричард Морган не беше единствен син, имаше и по-малък брат — Уилям, дърводелец с работилница надолу по Ейвън, при местността Свети Филип при Къколдс Пил и стъкларниците, а също три сестри, омъжени изгодно за свободни граждани. Морганови имаше из целия град, но родът на Ричард, вероятно преселил се навремето от Уелс, се бе установил в Бристъл доста отдавна и вече си бе завоювал завидно положение. В рода си имаха и знаменитости като братовчеда Джеймс — аптекаря, който притежаваше процъфтяващи предприятия, членуваше в Задругата и в Търговската палата, правеше прещедри дарения за приютите за бедни и се надяваше някой прекрасен ден да стане и кмет.

Виж, бащата на Ричард не беше знаменитост. Но и не позореше доброто име на рода. След отделенията се беше хванал чирак при един ханджия, после си бе получил удостоверението на свободен гражданин и си бе поставил за цел някой ден да има своя си пивница. Бяха го сватосали за мома от сой — от добро селско семейство. Маргарет Бигс беше родом от селце край Бедминстър и наред с всичко останало знаеше да чете, макар и да не можеше да пише. Първо им се беше родила щерка, после и други синове и дъщери, който бяха едва ли не породени, и родителите нямаха за кога да тъжат за няколкото деца, които бяха изгубили. Накрая Дик се научи да се владее в леглото и така, като теглим чертата, сега можеше да се похвали с двама синове и три дъщери, челяд, която не бе твърде многобройна, та да го затрудни с прехраната. Дик искаше поне един от синовете му да се изучи. Бе възложил всичките си надежди на Ричард, щом се разбра, че Уилям, две години по-малък от брат си, не си пада много-много по четмото и писмото.

И така, когато Ричард навърши седем години, го записаха в мъжкото училище „Колстън“, където му връчиха прословутата синя куртка — по нея бристълчани разбираха, че баща му може и да е беден, затова пък е уважаван англиканец. През следващите пет години къде с добро, къде с жилещия каиш и с жлъчните подмятания на даскала малчуганът се научи да чете и да смята. Имаше красив почерк, знаеше да смята наум, можеше да каже едно друго за Галската война на Цезар, за речите на Цицерон и за „Метаморфозите“ на Овидий. В школото Ричард не блестеше, но инак бе усърден и ученолюбив и това, съчетано с приятното му личице, му помогна да понесе по-леко от мнозина други дните в учебното заведение на вече покойния филантроп господин Колстън.

Щом навърши дванайсет години, напусна училище и се хвана да изучи занаят, който да съответства на знанията му до тук. За изненада на роднините си се посвети на поприще, в което никой от Морганови не си беше опитвал силите. Сред най-изявените му заложби беше умението да майстори и да сглобява, поназнайваше и механиката, освен това можеше да се похвали със завидно за възрастта си търпение. Сам си избра да се научи на занаят при Сенхор Томас Хабитас, майстора оръжейник.

Дълбоко в себе си баща му остана доволен от неговия избор — предпочиташе Морганови да дадат занаятчия, а не търговец или предприемач. Пък и войната беше неразделна част от живота им, а оръжията — неразделна част от войната. Човек, който знае да ги прави и поправя, надали ще стане пушечно месо.

Ричард си спомняше с радост седемте години на чиракуване, как е работил и се е учел на занаят, макар че се бе наложило да търпи доста несгоди. Като всички чираци живееше в къщата на майстора, който го използваше за момче за всичко, хранеше се с огризките от трапезата му и спеше на пода. За негов късмет Сенхор Томас Хабитас бе душа човек, а като майстор нямаше равен. Правеше прекрасни пищови за дуел и ловджийски пушки, но бе и достатъчно предвидлив да се досети, че за да преуспее в тази област, трябва да се мери с прочутия оръжейник Мантън, а това бе невъзможно извън Лондон. Ето защо се бе заел да произвежда бойни мускети, познати на всеки войник и матрос с гальовното име „Кафявата Бес“, понеже кремъклийката, като се почне от дървото да приклада и се стигне до стоманата на цевта, беше кафява.

На деветнайсет години Ричард си получи удостоверението и се изнесе от дома на Хабитас, но не и от работилницата му. Продължи да се труди там вече като признат майстор и да прави мускети. Освен това се ожени, нещо, което не можеше да стори, докато чиракува. Жена му беше щерка на вуйчо му, брат на родната му майка, сиреч, падаше му се първа братовчедка, но тъй като англиканската църква не възразяваше, двамата се венчаха в черквата „Свети Яков“ — благослови ги братовчедът Джеймс — свещенослужителят. Бяха ги сватосали без тяхно знание, въпреки това двамата се обикнаха и с годините любовта им ставаше все по-силна. Е, получи се доста голяма бъркотия с имената: Ричард Морган, син на Ричард Морган и на Маргарет Бигс, бе взел за жена друга Маргарет Бигс.

Докато оръжейницата на Хабитас процъфтяваше, двамата младоженци поминуваха добре — живееха под наем, в двустайно жилище на Темпъл Стрийт от другата страна на река Ейвън, зад оръжейницата на Хабитас и синагогата.

Бяха се венчали през 1767-а, три години след Седемгодишната война с Франция, приключила с неудовлетворителен мир. Макар и удържала обеда, Англия бе затънала в дългове и за да си осигури постъпления, Короната обложи с още данъци и налози своите поданици и намали разходите за войската и флотата, като съкрати поголовно числения състав. Вече нямаше нужда от оръжие. Така майсторите и чираците на Хабитас започнаха да напускат един по един, докато накрая останаха само собственикът на оръжейницата и Ричард. После, когато през 1770 година се роди и малката Мери, Сенхор Томас Хабитас се видя принуден да отпрати пряко волята си и Ричард.

— Ела да работиш при мен — предложи тутакси баща му. — Пушките днес ги има, утре — не, докато ромът е вечен.

Нещата потръгнаха въпреки бъркотията с имената. Открай време викаха на майката на Ричард Маг, а на жена му — Пег: и двете умалителни от Маргарет. Истината беше, че ако не се броят ония чешити, отцепниците протестанти, които си кръщаваха мъжките отрочета с някакви нечувани имена от рода на Кранфийлд и Уансайфъръс, кажи-речи, всеки англичанин се казваше Джон, Уилям, Хенри, Ричард, Джеймс или Томас, докато пък за англичанките като че не съществуваха други имена освен Ан, Катерин, Маргарет, Елизабет или Мери. Това бе един от малкото обичаи, към който се придържаха всички — и бедни, и богати.

Оказа се, че Пег, гальовната всеотдайна Пег, зачева трудно. След неуморни опити забременя за пръв път с Мери цели три години след сватбата. И майката, и бащата се надяваха, естествено, да им се роди момче, така че бяха доста разочаровани, когато им се наложи да умуват за женско име. Ричард си хареса името Мери, което не се срещаше често в рода и в което, както нетактично подметна баща му, имало нещо католишко. Но това не спря младия баща. Още в мига, когато гушна новородената си щерка и я погледна благоговейно, той усети в себе си океан от любов, каквато дотогава не беше чувствал. Уж беше търпелив, обичаше децата и винаги бе намирал общ език с тях, а не бе подготвен за чувствата, които изпитваше към малката Мери. Кръв от неговата кръв, плът от неговата плът.

Сега, след като се роди детето, се чувстваше много по-добре като ханджия, отколкото като майстор оръжейник — в пивницата работеха цялото семейство, той можеше да бъде постоянно с дъщеричката си, да я вижда заедно с майка й, да наблюдава това чудо на чудесата: как Пег поднася прелестна гръд и отпуснало главица върху нея, сякаш е възглавничка, невръстното дете суче. Пег не се жалеше, кърмеше я и изобщо не искаше да мисли за ужасния ден, когато волю-неволю ще се наложи да я отбива и да започне да й дава да пие слаба бира. В Бристъл, да не говорим пък за Лондон, не даваха на малките деца и да вкусват от водата. Е, не че в бирата имаше много алкохол, но все пак! Нали си беше селско чадо, Пег (а в един глас с нея и Маг) твърдеше, че пеленачетата, привикнали от ранна възраст на бира, по-късно се пропивали. Дик Морган не бе склонен да дава ухо на женски приказки, но нали имаше четирийсет години опит по кръчмите, този път и той ги подкрепи. Малката Мери вече бе навършила две годинки, когато Пег най-сетне започна да я отбива.

По онова време държаха „Камбаната“, първата пивница, която Дик бе притежавал. Намираше се на Бел Лейн, сред лабиринта от жилищни сгради, складове и подземия, собственост на братовчеда Джеймс — аптекаря, който държеше южната страна на тясната уличка заедно с „Люсли и сие“, американско дружество, търгуващо с вълна и помещаващо се в не по-малко порутени сгради. Трябва да се добави, че братовчедът Джеймс — аптекарят, държеше великолепна продавница на Корн Стрийт. Ала парите му идваха главно от производството и износа на лекарства и химически съставки, като се почне от меркуриевия сублимат (използван при лечението на сифилитичния шанкър) и се стигне до опиумната тинктура и други опиати.

Преди година издадоха разрешително на ъгъла на Брод Стрийт да се открие пивница и Дик Морган тутакси се възползва от изникналата възможност. Пивница на Брод Стрийт! Дори и след като платеше на Задругата годишния наем от двайсет и една лири стерлинги, съдържателят на пивница не другаде, а тъкмо на Брод Стрийт пак си прибираше в джоба чиста годишна печалба от цели сто лири! Всичко потръгна по вода. Морганови си бяха работяги, Дик Морган никога не разреждаше рома и джина, а храната на обед (някъде по пладне) и на вечеря (към шест вечерта) наистина беше много вкусна — пръстите да си оближеш! Маг бе ненадмината готвачка, а колкото до дребнавите разпоредби от времето на добрата кралица Бес[10], срещу които всички ханджии в Бристъл роптаеха — в заведението да не се пече хляб и да не се колят животни, — според Дик Морган те само увеличаваха печалбата. Стига да се разплащаш навреме с търговците на едро, те на драго сърце бяха готови да ти направят отбив от цената. Дори в тежки времена.

 

 

„Защо си тъй жесток, Господи! — рече Ричард на невидимия Бог. — Защо стоварваш гнева си все върху оногова, който не те е обидил с нищо? Много те моля, опази сина ми…“

 

 

Кацнал върху баирите и мочурищата, Бристъл бе обвит във валма гъст пушек, от който кулите и камбанариите на многото черкви почти не се виждаха. Лятото, се бе случило необичайно знойно и сухо, краят на август също не бе донесъл и капчица дъжд. Листата на брястовете и липите по Колидж Грийн на запад и по Куин Скуеър на юг, изглеждаха посърнали и спаружени. Накъдето и да се обърнеш, комините бълваха черен дим — леярните във Фрайърс и Касъл Грийн, рафинериите за захар около Луинс Мийд, фабриката за шоколад на Фрай, високите конуси на стъкларниците и тантурестите варници. Ако вятърът не духаше на запад, към този атмосферен пъкъл се добавяше и пушекът откъм Кингзуд, място, където никой жител на Бристъл няма и да стъпи, освен ако не е принуден. Каменовъглените рудници и огромните леярни над тях даваха поминък на полудиваци кибритлии, мразещи до смърт Бристъл. И как няма да го мразят при тоя задушлив дим и усойна влага на Кингзуд!

Ричард навлезе в царството на корабите, в сухия док на Тумс, зад който имаше още един сух док. Отвред се носеше миризмата на горещ катран, виждаха се недовършени кораби, наподобяващи гръден кош на грамаден звяр. При Канънс Марш Ричард тръгна не по подгизналата пътека, криволичеща покрай брега на Ейвън, а по въжения мост над мочурището и кимна на въжарите, които усукваха дългите — предълги нишки коноп или памук и според поръчката за деня майсторяха върви, канапи, шнурове или корабни въжета. Мускулите по ръцете и плещите им бяха не по-малко усукани от въжетата, дланите им бяха изпръхнали и мазолести и сигурно бяха станали съвсем безчувствени — как ли се наслаждаваха на допира до нежна женска плът?

Ричард подмина стъкларницата, възправила се самотно в началото на Бак Лейн, и няколкото варници и навлезе в Клифтън. В дъното се издигаше грамадата на Брандън Хил, а по склоновете и към река Ейвън се зеленееха дъбрави — ето тук си мечтаеше Ричард да живее някой ден. В Клифтън с неговия чист въздух, с долчинките и падините, където ветрецът гънеше килима от полски цветя: очанка и богородичен косъм, пирен, покрит с морави цветчета, риган и здравец. Незадушавани от сажди и прахоляк, дърветата бяха кичести и зелени, тук-там сред горичките се мяркаха и огромни къщи, заобиколени от малки паркове — имението на Манила, на Голдни, на Корнуолис, къщата на хълма Клифтън.

Четири лихтера с гребци, напрегнали мускули, теглеха към кейовете на Бристъл голям кораб — вероятно бе потеглил от Уелс, беше минал през Корнуол и бе докарал руда и зеленчуци. Щеше да хвърли котва в Уелш Бак, за да разтовари бързо развалящите се стоки, а после щеше да изчака да прекачат рудата на шлепове, които да я откарат нагоре по реката до леярните на Уилям Чампиън край Ханам и Уормли. Квакери! Уж са хрисими хорица, а са толкова ненаситни и честолюбиви. Чампиън и Харфорд, Фрай и Фарли, Тист и Бланин, Калоухил и Голдни. Уилям Пен беше женен за момиче от рода на Калоухил и Обществото на приятелите от Бристъл му бе дало пари назаем, след като един от служителите му го беше завлякъл с тлъста сума. Сега колонията, носеща неговото име — Пенсилвания, бе сред тринайсетте, на които кралят бе обявил война. Квакери, нарамили кремъклийки „Кафявата Бес“. Върви, че ги разбери!

 

 

„Колко много странни неща има по белия свят, Господи. Не ми взимай сина!“

Би дал всичко, само и само да живее в Клифтън. Тук никой не боледуваше от охтика, от дизентерия или ангина, от треска и едра шарка. Това важеше и за обикновените хорица, които живееха в бедняшките колиби покрай пътя за Хотуелс в подножието на хълмовете, и за богаташите, които си се разхождаха сред великолепните колонади на своите палати навръх баира. Жителите на Клифтън, били те моряци, въжари, занаятчии или богаташи, не знаеха що е болест и не мряха като мухи, покосени от някоя епидемия. Ето къде човек трябва да си отглежда децата.

Мери, светлината на неговия живот! Всички се надпреварваха да твърдят, че била наследила сивкавосините очи и чупливата черна коса на баща си, чипото носле на майка си, смуглата, безупречно гладка кожа на двамата си родители. Както обичаше да казва през смях Ричард, Мери бе най-доброто от два свята. Момиченцето се гушеше до баща си и засмяно, извръщаше очи — неговите очи, за да го погледне прехласнато в лицето. Баща й я боготвореше, все не можеше да й се нарадва, както и тя на него. Сякаш се бяха впили един в друг, както не особено одобрително подмяташе Дик Морган. А Пег, която не подвиваше крак, само се усмихваше и ги оставяше да се захласват един по друг — нито веднъж не изрече на глас, че нейният любим съпруг Ричард е обсебил детето и е отнел на нея, на майката, малко от обичта, която й се полага по право. Така де, най-важно бе да има любов, откъдето и да идваше тя. Не всеки мъж ставаше за баща, мнозина посягаха да бият децата си, а Ричард ни веднъж не бе вдигнал ръка на Мери.

И двамата бяха на върха на щастието, щом се разбра, че Пег пак е заченала. От раждането на Мери бяха минали три години и те вече се притесняваха да не би разликата да стане много голяма. Мечтаеха си този път да им се роди момченце.

— Наистина е момче — повтаряше убедена Пег, докато коремът й растеше. — Този път го износвам по-различно.

Избухна епидемия от едра шарка. Откакто свят светуваше, нямаше поколение, което да не я бе изживявало. Както и при чумата, едрата шарка вече не покосяваше всички наред, затова и само при най-страшни епидемии хората мряха поголовно. По улиците често се срещаха сипаничави лица — грозна гледка, но тя пак си бе за предпочитане пред смъртта. И лицето на Дик Морган бе белязано тук-там от сипаницата, затова пък като малки Маг и Пег бяха изкарали кравешка сипаница и едрата шарка им се беше разминала. Селяните вярваха суеверно, че ако си изкарал кравешката сипаница, едра шарка не те лови. Затова още щом Ричард навърши пет годинки, Маг го заведе при баща си на село край Бедминстър и въпреки невръстната му възраст го накара да се опита да дои кравите, докато момченцето не хвана тази лека сипаница, предпазила го от по-опасната едра шарка.

Ричард и Пег смятаха да сторят същото, ала на село така и не се появи кравешка сипаница. Момиченцето, което още не бе навършило и четири години, внезапно вдигна страшна температура, започна да стене и да се гърчи, да повтаря трескаво, че иска тате. Повикаха братовчеда Джеймс — аптекаря (Морганови знаеха, че мнозина, наричащи се лекари, не могат да му стъпят и на малкия пръст и той разбира много повече от тях), човекът дойде, но рече умърлушен:

— Детето ще прескочи трапа, ако, щом избият петната, температурата спадне. Няма лек, който да промени волята Божия. Дръжте го на топло, не бива да настива.

Ричард се опитваше да помага, доколкото може и седеше часове наред край люлката, която бе пригодил така, че да не скърца. На четвъртия ден, след като детето вдигна температура, избиха и петната: морави кръгове с нещо като оловно връхче по средата. Появиха се главно по личицето, по ръцете от лакътя надолу и по краката под коленете. Бяха грозна, ужасяваща гледка. Ричард говореше на дъщеричката си, опитваше се как ли не да я поуспокои, държеше я за пламналите ръчички, докато Пег и Маг й сменяха долните дрешки и й миеха дупето, сбръчкано и сухо като на грохнала старица. Температурата обаче не спадна, накрая мехурчетата взеха да се пукат и детето започна да крее и да гасне като свещица.

Братовчедът Джеймс — свещенослужителят, не можеше глава да вдигне от погребения. Ала Морганови все пак му бяха роднини, имаха предимство и въпреки заетостта си той погреба тригодишната Мери Морган с всички почести, полагащи й се според англиканската църква. Останала без капчица сили, Пег, на която вече й предстоеше да ражда, се отпусна в обятията на леля си, която й бе и свекърва, а Ричард се отдалечи и както стоеше сам, се разрида безутешно — не позволяваше никой да се доближи до него. Баща му, който също беше губил деца — кой ли всъщност не е губил? — се почувства унизен от този порой от мъка, каквато според него не прилягаше на мъж. Ричард пет пари не даваше какво е мнението на баща му. Всъщност Дик така и не го разбра. Милата му Мери се беше споминала, Ричард предпочиташе той да е отишъл в гроба вместо нея, а не да живее без ненагледното си момиченце в тоя жесток свят. Бог не беше добър и милостив. Бог беше чудовище, още по-зло и от дявола, който поне не се правеше на благодетелен.

 

 

Дик и Маг Морган бяха единодушни в мнението си, че е прекрасно, дето на Пег й предстои да роди второ дете. Само това щеше да изтръгне Ричард от мъката.

— Ами ако се озлоби срещу детето? — притесняваше се Маг.

— Не бой се, Ричард е душа човек, сърце няма да му даде да намрази детето — отсече мъжът й.

И се оказа прав. Ричард Морган повторно бе плиснат от океан от любов, макар че вече имаше представа колко дълбок е той. Знаеше колко непостижими са дълбините му, колко силни — бурите, колко безкрайни — пределите. Зарече се с това дете да се научи да плава безопасно и да не се пилее в излишни борби. Решение, траяло ден до пладне, до мига, когато зърна личицето на сина си и нежните му мънички ръчици и долови как бие сърчицето на това крехко създание, току-що появило на тъжния бял свят. Кръв от неговата кръв, плът от неговата плът.

Смяташе се за нередно жената да кръщава децата си. Тази задача се падна на Ричард.

— Кръстете го Ричард — предложи Дик. — Както си е по традиция.

— Не, няма да го кръстя така. Вече имаме един Дик и един Ричард, как ще му викаме — Дикън, Рич?

— Защо да не е Луис? — подметна уж между другото Пег.

— Пак католишко име! — ревна Дик. — При това французко!

— Ще го кръстя Уилям Хенри — отсече Ричард.

— Бил, като чичо си! — зарадва се баща му.

— Не, тате, никакъв Бил. Никакъв Уил. Никакъв Уил, Били и дори Уилям. Момчето ще се казва Уилям Хенри, всички ще го наричат така и по никакъв друг начин — натърти Ричард толкова категорично, че спорът начаса приключи.

Честно казано, целият род остана много доволен от решението му. Така де, човек, известен на всички само като Уилям Хенри, е орисан да се прочуе и да стане велик.

Ричард сподели тази присъда с господин Джеймс Тисълтуейт, когато му показа новородения си син.

— Бре, бре, бре — прихна той. — Точно като лорд Клер. Започна нашият като нищо и никакъв даскал, ожени се за три трътлести дърти вдовици, грозни като самата смърт, затова пък баснословно богати, и за свой късмет на бърза ръка ги прати на оня свят, а после — хоп! — стана член на Парламента от Бристъл и се запозна не с друг, а с принца на Уелс. Ей така се издигна нашият Робърт Нюджънт. И понеже не си знаеше парите, ги даваше с лека ръка на оня никаквец, нашия престолонаследник. Без да му прибира лихви, без да си иска и главницата, докато накрая и кралят нямаше как да се прави, че не знае за дълга. Така нашият Робърт Нюджънт, момче от народа, стана виконт Клер, сега една от улиците в Бристъл дори носи неговото име. Някой прекрасен ден ще осъмне и граф, така да знаеш. Според информаторите ми в Лондон той продължавал със страшна сила да отпуска заеми на принца. Няма как да не признаеш, драги ми Ричард, че нашето даскалче добре се оправя в живота.

— Вярно си е — съгласи се Ричард, без изобщо да се обижда. Помисли, помисли, пък добави: — Все пак предпочитам Уилям Хенри да си заслужи с честен труд благородническата титла, като стане пръв лорд на Адмиралтейството[11]. Пълководците така и така стават благородници, понеже армейските офицери се издигат в чин само ако си платят. Докато адмиралите могат да се издигнат и заради заслугите си.

— Говориш като истински бристълчанин! Който се е родил в Бристъл, рано или късно все стига до корабите. Само дето ти, Ричард, нямаш нищо общо с тях, ако не броим това, че от време на време ги гледаш.

Господин Тисълтуейт отпи от рома и зачака с радостна тръпка да усети как го плисва приятната топлинка.

— И това, че ги гледам, ми е предостатъчно — отвърна младият баща и притисна страна до личицето на Уилям Хенри.

— Не си ли мечтаеш да идеш някога по чужди земи? Дори в Лондон?

— Не. Роден съм в Бристъл и пак в Бристъл ще си умра. Не ми се ходи по-далеч от Бат и Бедминстър. — Ричард вдигна момченцето и се взря в очите му — за такова невръстно дете погледът му бе удивително съсредоточен. — Ей, Уилям Хенри! Знае ли човек, току-виж се оказало, че ти си пътешественикът в рода!

Но това си бяха празни приказки. Поне на Ричард му беше предостатъчно да знае, че Уилям Хенри е до него.

Ала и Пег, и самият той се притесняваха до смърт. И двамата трепереха над момченцето и следяха и най-дребното отклонение от обичайното. Дали изпражненията му не са редички? Дали челцето му не е топло? Дали не трябва да е по-общителен на тая възраст? През първите шест месеца от живота на Уилям Хенри всичко това не бе от особено значение, ала бабата и дядото се опасяваха какво ще стане, когато детето поотрасне и започне да забелязва света около себе си, да пълзи, да говори и да мисли! Майка му и баща му го гледаха като писано яйце, нищо чудно да разглезят клетото дете! Не пропускаха и думица от онова, което братовчедът Джеймс им казваше по теми, за които повечето бристълчани, пък и англичани не се и замисляха. Например за състоянието на водосточните тръби, за мръсните води на река Фрум и Ейвън, за вредните изпарения, похлупили града и зиме, и лете. Заради една забележка за отходната яма на Брод Стрийт Пег завчас се зае да чисти клозета под стълбището, да търка с четки допотопното каменно клекало и пода, да белосва неуморно. А Ричард дотърча в общината и вдигна врява до възбог, че щом каруците изгребат отходната яма и лиснат отгоре вода колкото да не е без хич, после не си правят труда да откарат съдържанието по-далечко, ами го изсипват направо в река Фрум при Кий Хед, точно до рибното тържище.

След като Уилям Хенри премина вододела на шестте месеца и започна да се преобразява в малко човече, баба му и дядо му установиха, че е от децата, които не се разглезват. Беше толкова благ по природа, с такава хрисима душица, че приемаше благодарно всяко оказано му внимание, но не роптаеше, ако не го получеше. Плачеше само ако го болеше нещо или някой ненормалник в пивницата го стреснеше, макар че малчуганът хич и не се плашеше от господин Тисълтуейт (вероятно най-ужасния постоянен посетител тук), колкото и гръмогласно да ревеше той. Често се замисляше и си мълчеше, бе готов да се усмихне, но не и да се залива от смях и никога не се гневеше и не тъжеше.

— Обявявам, че по нрав си е същински отшелник — каза господин Тисълтуейт. — Нищо чудно да отглеждате и калугер.

 

 

Преди пет дена в пивница „Гербът на Купър“ плъзна мълвата: имало няколко случая на едра шарка, но не били на едно и също място, за да се говори за карантина — първата, а и последна отчаяна надежда на всеки град.

На Пег й причерня.

— Няма да го понеса, Ричард, ако ни сполети още веднъж!

— Ще ваксинираме Уилям Хенри — отвърна мъжът й.

Сетне прати да повикат братовчеда Джеймс — аптекаря.

Той само дето не припадна, щом чу какво искат от него.

— Божичко, Ричард! И дума да не става! Ваксинират се по-големи деца. Не съм чувал някой досега да е ваксинирал невръстно момченце, едва ли не пеленаче! Това ще го вкара в гроба! Далеч по-добре е или да го отведете на село, или да го държите тук, но далеч от другите. И се молете.

— Ваксина, братовчеде Джеймс! Няма друго спасение, освен ваксината.

— Няма да го направя, Ричард — отсече братовчедът Джеймс — аптекарят, и се извърна към Дик, който слушаше свъсен. — Кажи нещо, бе, човек! Направи нещо! Умолявам те!

Бащата на Ричард този път застана като никога на страната на сина си.

— Това, дето го предлагаш, Джим, е неизпълнимо. Не можем да изведем Уилям Хенри от града… не, изслушай ме, де! За да заведем детето на село, трябва да наемем екипаж, а откъде да знаем кой се е возил преди това на него? И кой ще пътува с нас на сала при Роунам Мийдс? И как да държим момчето далеч от хората, все пак това тук е пивница, а не „Свети Яков“ в неделя. При мен идват хора всякакви. Не, Джим, по-добре го ваксинирай!

— Но после ще се струпа на вашите глави, така да знаете! — викна братовчедът Джеймс — аптекарят, и кършейки ръце, тръгна да пита един свой приятел лекар къде наоколо да намери болен от едра шарка с вече избили по кожата мехури.

Не бе кой знае колко трудно да открие такъв човек: заразата поваляше хората наред. Главно децата, ненавършили петнайсет години. Повечето възрастни — и мъже, и жени, вече я бяха прекарали, кой по-тежко, кой по-леко. Не можеше да се каже кой ще прекара шарката тежко, така че да остане сипаничав, и на кого ще му се размине по-леко.

— Моли се за мен — рече братовчедът Джеймс — аптекарят, на своя приятел — доктора, сетне заби иглата най-обикновена губерка, в един от мехурите по лицето на дванайсетгодишното момиченце и я завъртя, та гнойта да полепне хубаво по нея. Клетото дете! Личицето му беше хубаво, но занапред момичето щеше да си остане грозотия. — Моли се за мен! — повтори той и се изправи, за да прибере губерката в тенекиената кутийка, където беше сложил бинт. — Моли се да не се окаже, че съм извършил убийство.

От жилището на болната на Троувър Лейн забърза към пивница „Гербът на Купър“, която беше на хвърлей от там. Сложи Уилям Хенри върху коляното си, извади от кутийката губерката и опря върха до… до… дали наистина трябваше да върши това убийство? И то пред очите на всички? Пред постоянните клиенти, насядали на обичайните си места. Господин Тисълтуейт всмукна шумно въздух между зъбите си, а Морганови бяха наобиколили в тесен обръч братовчеда Джеймс, сякаш се опасяваха да не би той да скочи и да хукне накъдето му видят очите. После, не щеш ли, братовчедът все пак се престраши й го направи, стисна между пръстите си ръчичката на Уилям Хенри малко под лявото рамо и заби губерката, сетне я изтегли.

Малчуганът не се разплака, дори не трепна. Само извърна огромните си невероятни очи към плувналото в пот лице на братовчеда Джеймс и го погледна озадачено: защо ми причини това? Боли!

Наистина, защо ли? Никога през живота си братовчедът Джеймс не бе виждал такива очи — не като на звяр, но не и като на човек. Какво необикновено дете!

Нацелува Уилям Хенри по лицето, избърса сълзите, избили в очите му, върна губерката в ламаринената кутийка, която смяташе по-късно да пъхне в най-нагорещената пещ, и подаде момченцето на Ричард.

— Готово. Сега отивам да се моля. Но не за душата на Уилям Хенри — неговата, както на всички невръстни дечица, не е опетнена от нищо. А за своята. Дано не съм извършил убийство. — След като бе сторил каквото искаха от него, му бе поолекнало и сега дори се чувстваше донякъде спокоен. Знае ли човек? Ами ако се окажеше, че колкото по-малък е пациентът, толкова по-лесно хваща ваксината? — Намират ли ви се малко оцет и катранено масло? Искам да се измия.

Маг извади отнякъде шишенце оцет и бутилка катранено масло, а също калаен леген и чиста кърпа.

— Първите три-четири дена детето ще е добре — поясни братовчедът, докато си бършеше ръцете, — после обаче, ако ваксината хване, малкият ще вдигне температура. Но няма да е висока, ако всичко е наред. По някое време на мястото на убождането ще се появи и мехурче, което ще се пукне. Дано всичко мине благополучно. Но не мога да ви го обещая и да знаете, че съм ви много ядосан, задето ме накарахте да го направя.

— Ти, братовчеде Джеймс, си най-свестният човек в цял Бристъл — подвикна развеселен господин Тисълтуейт.

Братовчедът Джеймс — аптекарят, поспря на вратата.

— Не съм ти никакъв братовчед, Джем Тисълтуейт, ти нямаш роднини. Дори майка си нямаш — добави с вледеняващ глас, след което си намести перуката и излезе.

Кръчмарят се запревива от смях.

— Хубаво те нареди, Джем!

— Да, бе! — ухили се невъзмутимо Джем. — А ти, Ричард, не се коси — успокои го той. — Бог няма да посмее да разлюти братовчеда Джеймс.

 

 

Ричард бе направил доста дълга разходка, през която не се беше молил кой знае колко, и накрая се върна в пивница „Гербът на Купър“, за да помогне с вечерята. Днес предлагаха варен телешки джолан с ечемик и както обикновено хляб, масло, сирене, сладкиш и освежителни напитки.

Паниката беше утихнала и Брод Стрийт си изглеждаше както винаги, ако не броим Джон или Самюъл Адамс и Джон Ханкок, които продължаваха да си висят на пилона пред Американското кафене. Сигурно щяха да се полюшват там, докато сламата на чучелата не опадаше и на въжето не останеха само опърпаните дрипи.

Ричард кимна пътем на баща си и по стълбите в дъното на помещението се качи на горния етаж, който Дик бе разделил по обичайния начин — с няколко дъски от пода почти до тавана, които обаче не прилепваха плътно една до друга и не бяха прихванати здраво, както по ръбовете на корабите. Помежду им имаше пролуки, през които човек дори можеше да надзърне от другата страна. Това, че не могат да се уединят, не притесняваше особено Ричард или Пег, понеже и в хубавите богаташки къщи на членовете на Градския съвет и на старшите съдружници в Търговската палата много от вътрешните стени бяха направени по същия начин — на две на три. Ако предстоеше увеселение или бал, просто махаха за следобеда или вечерта дъските, които на другия ден пак се появяваха, скрепени все тъй през пръсти.

В стаичката на Ричард и Пег имаше великолепно двойно легло с дебел ленен балдахин, окачен на корниз, крепен от четири високи подпори, скринове за дрехите, шкаф за обущата и ботушите, огледало, пред което Пег да се кипри, десетина кукички на същата стена и легълцето на Уилям Хенри. Нямаше тапети по петнайсет шилинга метърът, завеси от дамаска, килими по вехтото дъбово дюшеме, сигурно почерняло още преди два века, въпреки това обаче стаята си беше уютна, доколкото бяха уютни къщите на хора с тяхното потекло — от средната класа.

Пег беше при люлката и я поклащаше лекичко напред-назад.

— Как е малкият, любов моя?

Жената вдигна очи и се усмихна ведро.

— Ваксината хвана. Уилям Хенри вдигна температура, но не гори. Докато ти се разхождаше, братовчедът Джеймс се отби да го нагледа и доколкото можах да преценя, остана доволен. Според него детето ще се възстанови още преди заразата да се е проявила докрай.

Ричард предположи, че над лакътя лявата ръчица на детето се е подула и го боли и затова то спи, обърнато надясно и положило лява длан върху гърдите си. Там, където иглата бе пробола кожата, имаше зачервена подутина, която ставаше все по-голяма — Ричард положи ръка над нея и усети, че е гореща.

— Заспал е рано! — възкликна той.

— Братовчедът Джеймс обясни, че от ваксината ще го кара на сън.

С нозе, разтреперани от облекчение, че синът му е преживял изпитанието, Ричард отиде при една от куките на стената, свали престилката от твърдо платно и си я върза на кръста.

— Трябва да помогна на татко. Слава богу, слава богу!

Продължи да благодари на Бога и докато слизаше на бегом по стълбите. Съвсем му беше изхвърчало от главата, че се е отказал да се уповава на Господа, докато не е видял мехурчето върху ръката на малчугана.

В дългите летни вечери ведрата обстановка в заведения като „Гербът на Купър“ си имаше и своите хубави страни. Постоянните посетители в гостилницата бяха главно почтени граждани, печелещи достатъчно, та да си покриват разходите по прехраната и жилището и пак да им остава нещичко, търговци и занаятчии, които идваха тук заедно с жените и децата си. За три-четири пенита на човек можеха да си поръчат вкусна храна на корем и голяма кана слаба бира, а който предпочитате по-силничка бира, ром, джин или бристълско мляко (любимо главно на жените), трябваше да се изръси с още шест пенита, но после, като се прибереше, заспиваше като къпан и не се притесняваше, че ще го нападнат я разбойници, я ония от комисията за насилствено набиране на моряци и войници, които лете заради късата нощ не си разиграваха много-много коня.

И така, Ричард слезе при веселата компания долу. Помещението още бе озарено от златистата светлина на залязващото слънце, вътре обаче светеха и газениците, окачени върху голите греди, тъмнеещи върху белосаните стени и таван. Единственият преносим светилник беше сложен върху тезгяха, там, където седеше кръчмарят — точно срещу Джинджър, най-голямата атракция на пивницата.

Джинджър беше огромен дървен котарак, който Ричард бе измайсторил, след като бе прочел за прочутия Стар Том в Лондон, въпреки че за негова гордост творението му беше по-добро от оригинала. Ухилената животинка на оранжеви ивици и със закачливо вирната опашка бе сложена напреко на тезгяха, малко над посетителите. Ако на някой му се допиеше ром, бе достатъчно да пъхне монета от три пенита в отворената паст на котарака и да я намести върху подвижния език, който я пускаше надолу със звънко потракване. После клиентът подлагаше чаша под тестикулите на котарака — съвсем като истински, и дърпаше опашката: животното начаса пускаше четвъртинка ром.

То се знае, че най-често около котарака се навъртаха по-големите деца в пивницата — доста майки и татковци от немай-къде прекаляваха с пиенето колкото да угодят на отрочетата си, които си умираха от удоволствие да пускат монети в устата на Джинджър, да му дърпат опашката и да гледат как пуска ром. Дори и Ричард да не бе направил нищо друго за пивницата, пак се бе отплатил на баща си, прибрал го в труден момент да работи при него.

Всички в заведението бяха плувнали в пот и воняха на непран памук, лен и вълна. Никой не смееше да си изпере дрехите, понеже те се свиваха смехотворно и от слаб ръмеж, камо ли пък от вода. Виж, напоследък клозетът не смърдеше толкова много, понеже наскоро бяха изпразнили отходната яма под Брод Стрийт, макар че посетителите в пивницата нямаха достъп до него и трябваше или да стискат, или да изтичат на Бел Лейн зад ъгъла и да се скрият в някое тъмно местенце. Дори и някой да се изпуснеше върху обикновените дъсчени пейки и столове, те се миеха лесно с няколко лиснати кофи вода, а подът беше покрит с пет сантиметра стърготини, които Ричард и Дик караха веднъж седмично с ръчна количка от дъскорезницата на Уилям в Къколдс Пил. Количката беше пълна и в двете посоки — на път за дъскорезницата изкарваха старите стърготини, които воняха на вкиснато и бълвоч, и ги изсипваха в река Ейвън.

Ричард тръгна между масите, понесъл в двете ръце копани с телешко варено, като от време на време спираше да си размени с хората по някоя и друга дума и да им разкаже с грейнало лице как Уилям Хенри е понесъл леко ваксината.

Господин Тисълтуейт го нямаше. Идваше в единайсет преди обяд и стоеше до пет. Седеше на „своята“ маса при прозореца, на която се мъдреха мастилница и няколко пачи пера (но не и хартия — да си я купувал сам, както отбелязваше кисело Дик Морган) и съчиняваше памфлети, издавани от печатничката към книжарницата на Сендъл на Уайн Стрийт и продавани пак в нея, макар че господин Тисълтуейт носеше от творенията си и на сергиите на конското тържище, което бе достатъчно далеч от книжарницата, та памфлетистът да не подбива пазара на Сендъл. Памфлетите му се грабеха като топъл хляб, понеже той притежаваше изключително цветист език и умееше да се пазари. На мушка взимаше най-често шефове от Задругата, като се почне от кмета и се стигне до началника на митницата и шерифа, целеше се и в духовници, пристрастени към плурализма, и в съдиите. Имаше зъб и на калайджията Хенри Бъргъм, макар че никой не знаеше защо. Вярно, Бъргъм не беше цвете за мирисане, но какво ли толкова бе сторил на господин Джеймс Тисълтуейт?

След вечерята всички се преизпълниха с усещане за ситост и добруване, докато вехтият часовник върху стената до дъската не удари осем и Дик Морган не се провикна:

— Хайде, господа, да се разплащаме!

После, стиснал в ръка доста натежалата ламаринена кутия с парите, той изпроводи и последния посетител, плетящ нозе, до вратата, и я залости. Качи горе кутията и я пъхна под леглото, като предварително завърза за дръжката й канап, който пристегна за палеца на крака си. Бристъл гъмжеше от крадци и разбойници, някои от които пипаха много изкусно. На сутринта Дик щеше да прехвърли купчинката монети в платнена кесия и да ги отнесе в Бристълската банка на Смол Стрийт, оглавявана както и другите от представител или на рода Харфорд, или на семейство Еймс, или на рода Дийн. Беше все едно в коя от трите банки в Бристъл ще си внасяш парите — и трите се държаха от квакери.

 

 

Уилям Хенри спеше сладко-сладко, обърнат на дясната страна. Ричард премести креватчето по-близо до съпружеското легло, свали престилката, съблече широката бяла памучна риза, ленените панталони, изу си обущата и дебелите памучни чорапи, накрая смъкна и фланелените долни гащи. Навлече памучната нощница, която Пег бе метнала върху възглавницата, развърза ширита, с който беше прихванал дългата си къдрава коса, и си сложи нощната шапчица. Накрая си легна с въздишка.

През процепите между дъските, отделящи стаята от предното помещение, където спяха Дик и Маг, се чуваше хъркане — самото въплъщение на живота. Баща му хъркаше гръмогласно и гърлено, докато Маг само простенваше и подсвиркваше насън. Ричард се усмихна в тъмното, завъртя се и намери Пег, която въпреки жегата се гушна до него и го целуна по бузата. Той запретна много внимателно и своята, и нейната нощница, намести се, притисна жена си до себе си и прокара длан по стегнатата й гръд.

— О, Пег, само да знаеш колко те обичам! — пророни Ричард. — Никой мъж не е даряван с по-добра жена.

— Нито пък някоя е имала по-добър мъж.

Щастливи, започнаха да се целуват страстно. Тя намести между краката си набъбналия му член и простена доволно.

— Дали не сме направили някое братче или сестриче на Уилям Хенри? — пророни вече в просъница Ричард и след миг заспа.

Макар да бе не по-малко уморена от него, Пег придърпа нощницата му надолу, сетне избърса влагата между нозете си. „Ох, де да можеше татко и мама да не хъркат толкова! — помисли си. — Виж, Ричард не хърка. Твърди, че и аз не го правя. Но щом хъркат, значи спят непробудно и не ни чуват. Благодаря ти, милостиви боже, че бе тъй добър с малкото ми момченце! Знам, прекрасно е, сигурно ти се иска да краси небесата, но то краси и земята тук, долу, не му отнемай тази възможност. И защо ли, милостиви боже, ми се струва, че няма да имам други деца?“

Наистина не можеше да се отърси от това усещане и то не й даваше мира. Беше чакала цели три години, докато зачене първия път, после още три години с второто дете. Не че бе карала тежка бременност, обратното, не й се гадеше, не я прерязваше през корема. Но дълбоко в себе си усещаше, че занапред утробата й ще бъде безплодна. Ричард нямаше никаква вина. Бе достатъчно тя да го погледне въжделено, и той начаса откликваше — не пропускаше вечер (освен ако детето не е болно) да не я обладае, след като си легнат! И в любенето бе тъй нежен и внимателен! Във всичко беше нежен и внимателен. Не си гледаше собственото удоволствие, стараеше се да им е приятно на хората, които обичаше, най-вече на нея и на Уилям Хенри. И на Мери. Върху възглавницата се търкулна сълза, последвана от втора, трета… „Защо децата трябва да умират преди нас? — рече си Пег. — Не е честно, не е справедливо. Аз съм на двайсет и пет години, Ричард навърши двайсет и седем, а вече изгубихме първородната си дъщеричка. Не мога да я прежаля, и това си е! Утре — помисли си тя, след като се пребори криво-ляво със сълзите и започна да се унася — ще ида на гробищата зад черквата «Свети Яков» и ще занеса цветя на гроба й. Скоро ще дойде зимата и вече няма да има цветя.“

 

 

Зимата дойде, а заедно с нея и обичайната за Бристъл гъста мъгла, суграшицата и усойният студ, който сякаш се просмукваше в костите. Необезпокояван от леда, често сковаващ Темза, и другите реки в Източна Англия, приливът настъпваше, та Ейвън да се покачи както винаги с девет метра, сетне се отдръпваше и също както през лятото, реката пак спадаше с девет метра.

От дъжд на вятър доста след събитията пристигаха и новини от войната в тринайсетте колонии. Генерал Томас Гейдж вече не беше главнокомандващ на негово величество, краля на Великобритания. Бе заменен от Уилям Хау, мълвеше се, че Континенталният конгрес на бунтовниците ухажвал французите, испанците и холандците с надеждата да привлече съюзници и пари. Кралят отвърна на удара, общо взето, според очакванията — по Коледа Парламентът наложи пълна забрана върху търговията с тринайсетте колонии и обяви, че занапред те вече няма да се ползват със закрилата на Короната. За Бристъл новината прозвуча чудовищно.

Сред влиятелните жители на града имаше такива, които искаха мир на всяка цена и настояваха желанията на размирниците в Америка да бъдат удовлетворени. Имаше и хора, който смятаха, че бунтовниците не са прави, и настояваха Великобритания да запази властта си в колониите, понеже се опасяваха, че ако кралят остави на произвола на съдбата незащитения бряг, разпрострял се на хиляди километри, французите ще се върнат там, следвани по петите от испанците. Трети пък бяха възмутени от дън душа, кълняха размирниците, смятаха ги за предатели, достойни единствено да увиснат на бесилото, а после да бъдат хвърлени в морето или разкъсани на четири — те не искаха да чуят и за най-дребните отстъпки. То се знае, думата на последната група сред влиятелните бристълчани се чуваше най-силно в двореца „Сейнт Джеймс“[12], но представителите и на трите становища обсъждаха надълго и нашироко по гостните на най-красивите къщи създалото се положение и бистреха политиката на портвайн и пъдпъдъци в „Белият лъв“, „Храсталакът“ и „Перата“.

Ала освен тънката прослойка, от влиятелни бристълчани в града живееха и множество обикновени граждани, които знаеха само, че работа се намира все по-трудно, че все повече и повече кораби бездействат и не напускат доковете и че сега не му е времето да искат увеличение на надниците с по пени на ден. Парламентът знаеше как с лека ръка да харчи парите, но така и не се сещаше за нуждаещите се, затова и грижата за все по-големия брой безработни се стовари върху енориите, задължени и от обичая, и от закона да не ги зарязват на произвола на съдбата, стига те, разбира се, да се числят към тях. От наемите, които Задругата събираше, всяка енория получаваше годишно по седем лири стерлинги, с които покриваше помощите за бедните и другите си разходи.

В едно отношение Бристъл се различаваше от всички други английски градове. Каймакът на обществото там се открояваше със своята филантропия и приживе, и посмъртно — в завещанията. Сигурно причината бе в това, че ако някой приют за бедни, някое сиропиталище, болница или училище бъдеше наречено на своя благодетел, благодетелят, който не можеше да се похвали с благороднически сан, получаваше нещо като второ безсмъртие. По отношение на потеклото градските първенци на Бристъл обикновено произлизаха от простолюдието. Вероятно най-прочутият благородник в града бе не друг, а лорд Клер, по кръщелно Робърт Нюджънт, работил навремето като даскал. Затова и бристълчани разчитаха главно на Мамона, който да им помогне да се сдобият и с власт.

И така, 1776 година дойде точно като смътна сянка, която си мярнал с крайчеца на окото. Всички се бяха надявали, че досега кралската флота и кралската войска ще са потушили и последните въгленчета на революцията, припламващи между Ню Хампшир и Джорджия. Ала вестта за това славно събитие все не идваше и не идваше, макар че онези, които знаеха да четат — а в Бристъл, където се държеше много на образованието и благотворителността, грамотните никак не бяха малко, — взеха да се стичат в странноприемниците, за да чакат дилижанса от Лондон и да прегледат пристигащите от столицата вестници и списания.

„Гербът на Купър“ също се видя принуден да постегне колана — колкото и да е тъжно, от седмица на седмица редиците на постоянните посетители оредяваха все повече. Но и разходите се свиваха заедно с клиентелата: Маг готвеше за по-малко хора, Пег носеше по-малко самуни хляб от фурната на Дженкинс, Дик купуваше повечко долнопробен евтин джин и по-малко от дъхавия ром на Кейв.

— Не че съм някоя сметкаджийка — рече Пег един ден през януари, когато всеки момент щеше да завали сняг и заради това в гостилницата нямаше жив човек, — но ако някои хора пият по-малко, ще им остават повечко пари за храна.

Дик погледна накриво сина си, но не каза нищо.

— Любов моя — подхвана Ричард и взе Уилям Хенри от майка му, — какво да се прави, такъв е животът и ние успяхме да заделим някоя и друга лира именно защото е такъв. Мълчи си и недей да смяташ, че си сметкаджийка. Хората са в правото си сами да решават какво да слагат в стомасите си. Някои понасят болката на живота и без всеки божи ден да пият по четвъртинка ром или джин, други обаче не могат без тях. — Той сви рамене, разроши черните букли на Уилям Хенри и усмихнат, се взря в изумителните очи на детето — кехлибарени на тъмнокафяви точици. — Всеки понася болката различно, Пег.

 

 

Януари вече се изнизваше, а корабите в пристанището бяха далеч по-малко от очакваното. Градът, доскоро подкрепял бунтовниците в тяхната кауза, малко по малко заживя с горчивата омраза. Клуб „Юниън“ със седалище в странноприемница „Храсталакът“, който доскоро затрупваше краля с възвания да престане да облага с данъци и налози колониите и да спре с опитите да ги управлява от разстояние, потъна в неловко мълчание. През това време торите в „Белият лъв“ нададоха още по-гръмогласен вой. Продължиха да обсипват краля с клетвени декларации, че са му верни и ще го подкрепят до гроб, с което само увеличиха цената на набирането на местни попълнения за войската и флотата, и взеха да поставят под въпрос дейността на двамата виги, членове на Парламента от Бристъл — Едмънд Бърк и Хенри Кругър.

 

 

Блестящ оратор, Едмънд Бърк сипеше огън и жупел от задните банки на Парламента и настояваше, че Великобритания трябва да се откаже от това безсмислено завоевателско начинание и да установи мир, приемлив за тринайсетте колонии. Кажеха ли му, че носи отговорност най-вече пред своите избиратели в Бристъл, той отвръщаше, че носи отговорност единствено пред Парламента. На всичкото отгоре беше и ирландец. Какво били ограниченията, наложени на тринайсетте колонии, в сравнение с тегобите на Ирландия? Тя била лишена от правото на свободна търговия, не можела да изнася стоки през Ирландско море — списъкът с несретите на ирландците бил дълъг-предълъг, както и потисничеството, което нещастните хора били принудени да търпят. Ето що за човек бе един от двамата депутати от Бристъл в Парламента — бранеше, моля ви се, бунтовниците и Ирландия. Ако зависеше от Едмънд Бърк, той щеше да остави Бристъл да се удави в собствените си калища.

Но Бърк си беше невинно агънце в сравнение с Хенри Кругър! Американец, моля ви се! Беше потомък на прочут нюйоркски търговски род, беше се венчал за щерката на един от членовете на Търговската палата и откакто бристълчани го познаваха, непрекъснато сновеше от единия до другия край на Западния океан. В Парламента гласът му се чуваше толкова рядко, че хората от Дружеството на непреклонните с лекота разпространиха мълвата как той нямал и грамче дар слово.

Пак същото Дружество на непреклонните се вайкаше, че ето на, вече близо година Бристъл се обезкървява заради войната, а в Парламента го представляват двама виги — един хлевоуст ирландец и един американец, който мълчи като ням. Чувствата се променяха, страстите се нагорещяваха. Крайно време беше тая дандания на пет хиляди километра оттук да приключи веднъж завинаги и всички отново да се занимават с онова, което им е работа — със своята работа. Да опустеят дано бунтовниците!

 

 

В нощта срещу шестнайсети януари, по време на отлива, някой подпали кораба „Савана Ла Мар“, който товареше стоки за Ямайка на Широкия кей недалеч от Олд Никс Ентрънс. Беше го залял с катран, терпентин и масло, но по чиста случайност корабът не бе пламнал като факла. Докато двамата пожарникари на града пристигнат с каруцата с около двеста литра вода, неколкостотинте потресени моряци и докери бяха успели да угасят пожара, преди той да е причинил сериозни щети.

На заранта управата на пристанището и приставите установиха, че „Слава“ и „Хиберния“, единият хвърлил котва южно от „Савана Ла Мар“, другият — северно от нея, също са залети с леснозапалими течности и са подпалени. Но кой знае защо, пожарът не се бе разгорял и сега корабите само тлееха.

— Подпалвачи в Бристъл! Смятали са да опожарят цялото пристанище заедно с корабите, а после и града! — обясни Дик на Ричард веднага след като се върна от местопрестъплението. — И то при отлив! Какво ще спре пламъците, те преспокойно ще се прехвърлят от кораб на кораб! Божичко, Ричард, разминали сме се на косъм с пожар като онзи, дето изпепели Лондон! — потрепери той.

Нищо не хвърляше хората в такъв ужас, както огънят. Дори страхотиите, които можеха да сторят въглекопачите от Кингзуд, въоръжени с хиляди кремъклийки „Кафявата Бес“ — разярената сган си беше детска залъгалка в сравнение с пожара. Тълпата се състои от мъже и жени, помъкнали подире си и децата, докато пожарът е чудовищната Божия десница, отворените двери на пъкъла.

На осемнайсети януари братовчедът Джеймс — аптекарят, нахълта с пепеляво лице през вратата на Дик Морган — водеше и разриданата си жена и онези от децата, които още живееха при него.

— Ще наглеждате ли Ан и момичетата? — попита той разтреперан. — Не мога да ги убедя, че у дома са в безопасност, и туйто.

— Мили боже, Джим! Какво се е случило?

— Пожар — простена аптекарят и се хвана за тезгяха, за да не се свлече.

— Дръж! — подкани Ричард и му подаде чаша от най-хубавия ром, докато Маг и Пег се суетяха около разплаканата Ан.

— Дай й и на нея да пийне — настоя Дик, а господин Джеймс Тисълтуейт заряза пачите пера и дойде при тях. — Разправяй сега, Джим.

Братовчедът Джеймс — аптекарят, трябваше да изпие цяла четвъртинка ром, та да си възвърне дар словото.

— По късна доба някой е проникнал с взлом в основния ми склад, а знаеш колко вериги и катинари има на вратата, Дик! Докопал се до терпентина и наквасил с него цял сандък кълчища. После занесъл сандъка при касите с безир и ги подпалил. В склада нямало никого, разбира се. Никой не го е видял да влиза, никой не го е забелязал и да излиза.

— Нещо не разбирам! — викна Дик, и той подобно на братовчед си пребледнял като платно. — Живеем на ъгъла на Бел Лейн, а честен кръст, не сме чули нищичко, не сме видели жива душа, не сме надушили нищо!

— Касите не са се подпалили — отвърна със странен глас аптекарят. — Представяш ли си, Дик, не са се подпалили! А би трябвало да лумнат като факла. Намерих сандъка, когато отидох на работа. Отпърво си рекох, че вратата е разбил някой, който е търсел опиати или се е нуждаел от някакво лекарство, но още щом влязох вътре, надуших терпентина. — Сивкавосините му очи, каквито имаха всички Морганови, блеснаха, сякаш озарени от прозрение. — Същинско чудо! — възкликна той.

— Точно така, чудо! Бог се показа милостив, ще пусна хиляда лири стерлинги в кутията за подаяния в „Свети Яков“.

Дори господин Тисълтуейт остана възхитен.

— При толкова пари ми иде да се запретна и да пиша панегирици, братовчеде Джеймс, и да те възпея и в печатно слово. — Той сбърчи чело. — Ала, да ви призная, надушвам нещо гнило в град Бристъл, така да знаете! „Савана Ла Мар“, „Хиберния“ и „Слава“ са собственост все на „Люсли“, а това е американско дружество. Седалището му е точно до теб на Бел Лейн. Дали пък подпалвачът не е объркал вратите? На твое място ще кажа на Люсли. — Памфлетистът се ухили. — А после ще ида право в пожарната на Бристъл и ще си купя дял от нея. А ако решиш да потърсиш по-ново дружество, което да покрие щетите, нанесени на химическите ти препарати, иди да се застраховаш в „Юнивърсъл“.

Сумите му не предизвикаха реакцията, на която Джем беше разчитал. Беше очаквал да го скастрят, задето като курдисан повтаря „братовчеде Джеймс“, вместо това обаче видя пред себе си празен стол и предостатъчно ром на дъното на чашата на аптекаря, за да си допълни своята.

— Мен ако питате — натърти той и се върна бавно на своята маса, — братовчедът Джеймс се вслуша в съвета ми. Не е зле и ти, Дик, да сториш същото. В цялата тая работа пръст имат торите — искат да изпъдят от Бристъл американските пари.

— На теб, Джем, ти се привиждат тори навсякъде — усмихна се Ричард.

— Наистина са си навсякъде и със сигурност там, където се крои нещо подло. — Господин Тисълтуейт се намести на стола и завъртя очи към жените, притиснали се уплашено една до друга. — Я ги прати да си вървят по живо, по здраво, Дик. Остави тук Ричард с един от кавалерийските ми пищови — ето, вземи, Ричард! Аз мога да се браня и с един. Всъщност обаче настоявам за тишина! Музата ме споходи, имам нова тема, за която да пиша.

Никой не му обърна внимание, но когато постоянните клиенти започнаха да се стичат, за да хапнат на обяд, и всички взеха да питат един през друг какво точно се е случило в склада за лекарства на Морган, Ричард реши да се вслуша в съвета на господин Тисълтуейт. Пъхнал в единия джоб на сюртука кавалерийския пищов, а в другия — десетина патрона, той изпрати Ан Морган и двете й щерки — големи грозотии, до китната им къща на Сейнт Джеймс Бартън, Там се настани на стол в антрето, готов да отбива набезите на подпалвачите.

За някакви си два дена — от четвъртък до събота, Бристъл изпадна в безпомощен ужас. Пъдарите и стражарите станаха по-прилежни, по местата, извадили късмет да имат улично осветление, лампите светваха още в пет следобед, а хората, натоварени да ги поддържат, обикаляха със стълбите да доливат светилно масло, нещо, което инак правеха от дъжд на вятър. Всички бързаха да се приберат рано-рано по домовете си и съжаляваха, че е зима и навред се стеле дим от печките, та не могат да се усетят овреме, ако някъде избухне пожар. Оная събота никой не го ловеше сън.

На деветнайсети — неделя, черквите в града бяха пълни до пръсване, като се почне от молитвения храм на Уайтсън и се стигне до Дома за срещи на Уезли и Кметския параклис на Колидж Грийн. В Бристъл открай време е имало безчет съвсем искрени богомолци от всички протестантски вероизповедания, тази неделна утрин обаче всички без евреите се стекоха в храмовете, за да молят Бога да се смили и да накаже изверга. Братовчедът Джеймс — свещенослужителят, блестящ проповедник дори когато не бе във форма, надмина себе си, макар и да говори по начин, донякъде стреснал миряните в „Свети Яков“. Някои описаха думите му като определено йезуитски, други пък — като притеснително методистки.

— Лично аз — отвърна Дик, към когото бе насочена една от тези забележки, — пет пари не давам дали преподобният е говорил като йезуит или като методист. Ако искаме да спим спокойно в леглата си, подпалвачът трябва да увисне на бесилото. Пък и бащата на преподобния често кълнеше по време на проповед, толкова ли не помните? Стигна дотам да проповядва под открито небе на въглекопачите в Крус Хоул.

— Според Дружеството на непреклонните за всичко са виновни преселниците в Америка.

— Не ми се вярва! Те по-скоро ми приличат на жертви — възрази Дик и приключи с темата.

В неделя срещу понеделник някъде посред нощ Ричард се събуди внезапно от неспокойния си сън.

— Тате, тате! — викаше го Уилям Хенри от легълцето си.

Ричард скочи като ужилен от кревата, запали свещица и отиде с разтуптяно сърце при детето, което седеше, изпънато като струнка, в постелята.

— Какво има, Уилям Хенри? — прошепна бащата.

— Пожар — отвърна с ясно гласче малчуганът.

Толкова се бе вманиачил за здравето на сина си, че изобщо не бе забелязал пушека, изпълнил цялата стая.

В такива извънредни случаи запазваше самообладание и действаше точно, без да се суети. Събуди с вик баща си, докато навличаше дрехите и ботушите. Вече облечен, не седна да чака Дик, а хукна със свещта надолу по стълбите, грабна две кофи, отвори вратата на пивницата и се завтече по улицата, хлъзгава от падналия дъждец. Тичаше заедно с другите към Бел Лейн, а когато свърна зад ъгъла, спря като закован — складовете на „Люсли и сие“ горяха и пламъците се прокрадваха през процепите в покрития с аспидни плочи покрив и огненочервени, се протягаха към тясната мръсна уличка. Ричард бе оглушен от писъците и тътена — испанската вълна, зърното и сандъците със зехтин вътре подклаждаха огъня повече и от терпентина и кълчищата.

От всички посоки се бяха стекли мъже с кофи и наредени един зад друг, гребяха вода от река Фрум и я пренасяха от Кий Хед до складовете на „Люсли и сие“. Нямаше прилив, но водата беше предостатъчно и хората не губеха и миг — топваха кофите, пълнеха ги завчас и ги предаваха нататък по редицата. През следващите три часа работиха по-усърдно от всякога и смятаха, че са извадили голям късмет, задето с трескавите си усилия са ограничили пожара и не са позволили той да плъзне от складовете на „Люсли и сие“ и няколкото порутени къщи в съседство. Помещенията на братовчеда Джеймс — аптекаря, които бяха само на хвърлей оттам, изобщо не пострадаха. Нямаше и загинали — подпалвачът очевидно бе искал по-скоро да унищожи имуществото, отколкото да убива. Затова и хората, живеещи в опожарените къщи, бяха успели да избягат здрави и невредими заедно с малкото си вещи, които стискаха в ръце, и с децата, които се деряха оглушително.

Веднага щом шерифът и неговите хора обявиха, че Бел Лейн вече е вън от опасност, Ричард се прибра в пивницата — беше почернял от саждите. Двете кофи бяха изчезнали, един бог знае къде се бяха дянали. Баща му и братовчедът Джеймс — аптекарят, седяха съвсем омаломощени — бяха едно поколение по-стари, бяха се опитали да не изостават от другите, но накрая не бяха издържали и бяха връчили ведрата на по-млади мъже, притекли се да помогнат от по-далечни квартали.

— Утре, Ричард, ще има голямо търсене на кофи — отбеляза Дик и наточи на сина си халба бира, — още щом се зазори, ще ида при бъчваря да купя още десетина. В какъв свят живеем, а!

— Днес за втори път бог се смили над мен и теб — намеси се и братовчедът Джеймс — аптекарят. — Чувствам се… чувствам се като Павел на пътя за Дамаск.

— Намерил с кого да се сравнява! — ахна Ричард и отпи жадно от бирата. — Ти, братовчеде Джеймс, никога не си подлагал на гонения вярващите.

— Не, не съм ги подлагал на гонения, Ричард, но получих откровение. В знак на признателност към Бога ще даря по една лира стерлинга на всеки затворник в Нюгейтската тъмница и изправителния дом в Бристъл.

— Ха! — изсумтя Дик. — Няма нищо лошо в това да им дадеш по една лира, Джим, но да знаеш, че ще я изпият в затворническата лавка.

Шумът от гласовете им бе достигнал и до горния етаж. Жените слязоха, загърнати в халати, Пег беше гушнала Уилям Хенри, очите й блестяха.

— О, всичко е приключило и вие сте живи и здрави!

Ричард остави халбата и отиде да вземе детето, което се вкопчи в него.

— Тате — обърна се той към Дик, — събуди ме Уилям Хенри. Каза пожар, сякаш знаеше какво означава това.

Братовчедът Джеймс — аптекарят, погледна замислено малчугана.

— Омагьосан е. Орисниците са си го харесали.

— Бива ли да говориш така, братовчеде Джеймс! — възкликна Пег. — Ако наистина са го харесали, ще ни го отнемат.

Братовчедът Джеймс се изправи бавно и мъчително — мислеше си, че ако не се брои селяшкото суеверие, майката на Уилям Хенри също си дава сметка колко странен е синът й. „Всъщност, ако погледнем истината в очите, детето не би трябвало да преживее ваксината.“

 

 

Подпалвачът не се спря и след като изпепели склада на „Люсли и сие“. В понеделник след пожара в десетина други складове и заводи, собственост на американци или на хора, свързани с тях, бяха намерени още факли като тази, подпалила помещенията на „Люсли и сие“. Във вторник пламна рафинерията за захар на старши съветника от Градския съвет Барнс, свързан с мнозина американци. Ала сега вече цял Бристъл се озърташе, да не би да гори нещо, така че пожарът бе потушен още преди да е нанесъл големи щети. След три дена рафинерията беше подпалена наново — и този път огънят бе угасен бързо.

Колкото до политиците, и тори, и виги, се опитваха да спечелят от цялата тая дандания, като взаимно се обвиняваха. Едмънд Бърк обяви награда от петдесет лири стерлинги за всеки, предоставил му някакви сведения, Търговската палата — да не остане по-назад — добави още петстотин лири, кралят пък се присъедини с награда от хиляда лири стерлинги. Тъй като сумата от хиляда петстотин и петдесет лири стерлинги надвишаваше парите, които повечето бристълчани можеха да изкарат за няколко живота, всички на бърза ръка се вживяха в ролята на детективи и не след дълго се появи и заподозрян — макар че никой така и не получи наградата. Заподозреният беше шотландец, известен като Джак Бояджията, който бе живял под наем в различни къщи по Пити — порутена бедняшка уличка, прекосяваща река Фрум зад „Свети Яков“, и след втория пожар в рафинерията за захар на старши съветника Барнс най-неочаквано изчезна вдън земя. Макар и да нямаше никакви улики, които да доказват, че шотландецът е в дъното на пожарите, цял Бристъл бе убеден, че тъкмо той е подпалвачът. Всички се юрнаха да го търсят под дърво и камък, подкокоросвани от лондонските и провинциалните вестници. Никой в държавата — от Тайн чак до Ламанша, не искаше такъв злодей да се разхожда на свобода. Беглецът бе заловен, докато обираше къщата на някакъв богаташ в Ливърпул, и след като Задругата и Търговската палата покриха разходите от сто двайсет и осем лири стерлинги, бе докаран в окови в Бристъл, където да бъде разпитан. Точно тогава внезапно възникна непредвидена спънка — никой не схващаше и думица от онова, което шотландецът говореше, разбра се само, че се казвал Джеймс Ейтън. Така той бе експедиран в Лондон — там все пак си е столица, град голям, все ще се намери човек, който да знае шотландския диалект. То оставаше да не се намери! Джеймс Ейтън, известен още като Джак Бояджията, си призна чистосърдечно всички палежи в Бристъл, а също и един в Портсмут, където бил изпепелил до основи въжарницата на Кралската флота. Това последното престъпление си беше наистина чудовищно — де се е видяло кораб да плава без километри и километри въжета!

— Само не проумявам — сподели Дик Морган с Джем Тисълтуейт — как така Джак Бояджията е подпалил пожарите хем в Бристъл, хем в Портсмут. Въжарницата бе опожарена през декември, когато нашият човек със сигурност си живееше мирно и кротко на Пити, пред очите на всички.

Господин Тисълтуейт сви рамене.

— Какво толкова се чудиш, Дик, нарочили са го за изкупителна жертва и толкоз. Всички искат в Англия да цари спокойствие, а какъв по-лесен начин да си го осигурим от това да си намерим виновник? И то шотландец — пей сърце! За Портсмут не знам, но пожарите в Бристъл са подпалени от торите, готов съм да си заложа и главата!

— Значи смяташ, че и занапред ще има пожари?

— А, не! Било, каквото било. Номерът им мина. Американските пари се изнесоха, Бристъл се очисти от тях. Торите могат да си лежат върху лаврите, а Джак Бояджията ще опере пешкира.

Така и стана. Джеймс Ейтън, известен и като Джак Бояджията, беше изправен пред съдебните заседатели в графство Хампшир по обвинение, че е подпалил въжарницата на Кралската флота, и бе признат за виновен. После беше откаран в Портсмут, където специално за случая бе скована бесилка, около която се бе насъбрал сума ти народ. Беше висока цели двайсет метра, което означаваше, че щом бутнат Джак от стола и го запратят във вечността, примката ще му отсече главата по-бързо и от най-наточената брадва. После изложиха отнесената глава върху стената с бойниците в Портсмут, та всички да я видят, и Англия си получи спокойствието.

Джак Бояджията беше уверил разпитвалите го, че сам е извършил палежите и други няма.

— Лично аз не се хващам на такива приказки — отбеляза братовчедът Джеймс — аптекарят. — И все пак Великден мина и замина, а други пожари няма, така че, както биха казали квакерите, знае ли човек? — Той се пресегна през масата и взе тъничкото книжле под лакътя на господин Тисълтуейт. — Виж ти, „Указателят на Скечли“! Не е ли прекрасно, Джем? Ние, Морганови, със сигурност сме включени в него — рече той самодоволно и разлисти сто и десетте страници на книжката. — Това ще рече, че се числим към четирите хиляди най-видни жители на Бристъл.

— Не четири хиляди, а четиристотинте най-видни жители, драги ми господине — прихна господин Тисълтуейт. — Сбирщина! Всички са от кол и въже! Стотина капитани на кораби и в притурка сто шейсет и седем търговци. Виж, благородници няма и за цяр. Какво толкова се биеш в гърдите, че са те включили и теб! Ето на, има ги и Дик и Ричард заедно с други кръчмари и майстори оръжейници, има го и онзи келеш калайджията Бъргъм, срещат се и перукери, моля ти се! Двама майстори на органи, един — на клавесини, един — на спинети, ето го и Бенет, майстора на пясъчни часовници. Бристъл си е сбирщина от стиснати малодушни подли протестанти — обобщи той ухилен.

— Наслага прекалено много прилагателни — намеси се Ричард — да покаже, че и той е усвоил едно друго в школото на Колстън.

При тия думи господин Тисълтуейт избухна в неудържим кикот.

— Я да се върнем на пожарите — каза Дик. — Подочух, че от Търговската палата се канели да купят плаващия док на Уилям Чампиън при Роунам Мийдс, да го направят по-дълбок и да го използват при разтоварването на лесно леснозапалими опасни вносни стоки.

— На терпентин — кимна братовчедът Джеймс — аптекарят. — На черна смола и катран. — Той въздъхна тежко. — Нямаше да се налага да хвърляме такива усилия, ако не беше онзи ниедник Джак Бояджията. Винаги досега съм си прибирал суровините направо от кея, а занапред трябва да ги прекарвам с лихтер чак от дока на Чампиън, после да ги прибирам право в складовете и да не ги оставям на пристанището.

На вратата се мярна тъмна сянка и в пивницата влезе Сенхор Томас Хабитас, майсторът на оръжие.

— Заповядайте, драги ми господине! — възкликна Ричард и го посрещна с усмивка и с много радушно ръкостискане. — Седнете, седнете, де! Чаша бристълско мляко?

— Благодаря ти, Ричард.

Пивницата беше празна, ако не броим господин Тисълтуейт — от ден на ден хората обедняваха все повече. Ето защо и неочакваният посетител се озова в центъра на вниманието, нещо, от което очевидно му стана много драго.

Португалски евреин, преселил се тук преди цели трийсет години, Сенхор Томас Хабитас беше нисък и дребничък, с мургава кожа, черни очи, длъгнесто лице, камбест нос и месести устни. Излъчваше самообладание и сдържаност, по които се родееше с квакерите, а също и съзнанието, че е твърде различен, та да се вмести в обичайния бристълски калъп. Градът се отнасяше добре с него, както всъщност и с всички останали евреи — за разлика от католиците. Никой не пречеше на евреите да почитат Бога както си знаят, те дори си имаха еврейски гробища на Джейкъб Стрийт и две синагоги от другата страна на река Ейвън, в Темпълската енория. Най-прочутият еврейски род в Бристъл бяха Елтънови, а хора от семейства Ейбрахам, Айзак и Джейкъб се бяха издигали дори до кметове и до председатели на Търговската палата, а сър Ейбрахам Елтън бе получил наследствена благородническа титла баронет. От всичко това се виждаше, че ако си евреин, ще срещнеш по-малко спънки за обществен и стопански успех, отколкото ако си римокатолик. Това вероятно най-вече се дължеше на факта, че никой от евреите (а и от квакерите) не се домогваше до британския, всъщност германския престол. Всички още помнеха 1745 година и принц Чарли Хубавеца[13], а и Ирландия беше на някакъв си хвърлей разстояние.

— Какво ви води чак тук, драги ми господине? — поинтересува се Дик Морган и поднесе на госта голяма чаша (произведена от еврейското семейство Джейкъб) с кехлибарено, сладко пресладко шери.

Присвитите черни очи огледаха празното помещение и се спряха не на Дик, а на Ричард.

— Нещата вървят на зле — отбеляза с изненадващо гърлен глас евреинът, който говореше почти без акцент.

— Така си е, драги ми господине — съгласи се Ричард и седна срещу него.

— Сърцето ми се свива, като гледам, че тук няма жив човек — допълни Сенхор Хабитас, сетне известно време мълча. — Сигурно ще мога да ви помогна. — Той положи длани с дълги чувствителни пръсти върху масата и ги преплете. — Знам, трябва да сме благодарни за тая война с колониите в Америка. Покрай нея на някои им се отвори доста работа. На мен например — глава не мога да вдигна. Опрях до теб, Ричард. Ще се върнеш ли да работиш при мен?

Ричард отвори уста да отговори, ала Дик го изпревари.

— Какви са условията, Сенхор Хабитас? — попита той донейде язвително.

Знаеше и кътните зъби на Ричард — синът му си беше мека Мария, щеше да приеме, без да е разбрал условията.

Загадъчните очи върху опънатото лице дори не трепнаха.

— Добри са, господин Морган — натърти евреинът. — Два шилинга на мускет.

— Става! — извика начаса Дик.

Единствен господин Тисълтуейт гледаше Ричард, при това със съжаление. Дали момъкът все пак имаше някога думата, когато се решаваше съдбата му? В сивкавосините очи върху красивото му лице не се четеше нито гняв, нито раздразнение. Божичко, това момче имаше волски нерви! Търпеше баща си, жена си, майка си, клиентите, братовчеда Джеймс — аптекаря… Списъкът нямаше край. Единственият човек, заради когото бе готов на война, бе Уилям Хенри, при това без да се гневи и да фучи, а кротко и спокойно. „Какво ли есе пак се таи в душата ти, Ричард Морган? Наясно ли си със себе си? Ако Дик ми беше баща, досега да съм го поставил на място и да съм му разказал играта — щеше да лежи на земята. А ти му търпиш приумиците и прищевките, киселите настроения, жлъчните подмятания и дори зле прикритото презрение към теб. Каква е житейската ти философия? Откъде черпиш сили? А сили у тебе, дал бог. Те обаче сякаш вървят ръка за ръка с… с какво ли? С примирение? Не, не е това. За мен ти си тъмна Индия, въпреки това си ми по-симпатичен от всеки друг. И се притеснявам за теб. Защо ли? Защото имам чувството, че с такова бездънно търпение и издръжливост ще предизвикаш Бога да те подложи на изпитание!“

 

 

Без изобщо да забелязва угрижеността на господин Тисълтуейт, Ричард се върна в работилницата на Хабитас и се запретна да майстори кремъклийки „Кафявата Бес“ за войниците, сражаващи се в Американската война.

Оръжейникът сглобяваше пушката, но не изработваше частите. Те пристигаха от различни места: стоманената цев — от Бирмингам, където я ковяха с чук, пак от там идваха частите за затвора, ореховата дръжка пък се майстореше на десетина, места из цяла Англия, а месинговите и медните части се правеха в занаятчийниците край Бристъл.

— Сигурно ще се зарадваш, като узнаеш, че са ни поръчали къси мускети — по-леки и по-лесни за стрелба — възкликна Хабитас още първия ден, когато Ричард се яви на работа.

Тези мускети с дължина метър и пет бяха десетина сантиметра по-къси от стария модел, използван в Седемгодишната война, и определено бяха по-удобни, най-малкото за пехотинците. Стреляха все така точно, затова пък тежаха четвърт килограм по-малко и не ритаха толкова силно.

Ричард седна на високия стол пред тезгяха — беше подредил всичко нужно около себе си. Лъснатите до блясък приклади с вече прикачени към тях дълги, извити на полумесец люнети бяха наслагани на стойката вляво. Вдясно бяха заострените цеви с щифтове от долната страна. По тезгяха в кутийки бяха сортирани различните части на самия затвор: пружинки, спусъци, лостовете към тях, ударници, петлета, барабани, винтове, кремъци, както и месинговите пръстени, шпулки, фланци и люнети, с които при сглобяването Ричард ги скрепяваше в механизма. Между всички тия кутийки бе подредил и инструментите, които си бяха негови и които донасяше, а после отнасяше всеки Божи ден в тежкото махагоново сандъче с месингова плочка на капака, където се мъдреше името му. Имаше десетки какви ли не пили и пилички; отвертки, щипци, клещи, ножици за метал, чукчета, дрелка с няколко свредла, както и цяла колекция дърводелски сечива. Понеже по време на чиракуването си бе обучен добре, си правеше сам и шкурката: върху дебело платно, намазано с гъст рибен туткал, ръсеше черните шлифовъчни частици, пак по същия начин си майстореше и пилите — някои заострени, други заоблени, с тъп или вдлъбнат връх. Майсторлъкът в направата на оръжието се състоеше не само в това да сглобиш частите. Разковничето на успеха беше в изпиляването и Ричард бе ненадминат в това, ето защо и брат му, дърводелецът Уилям, викаше само него да му точи зъбците на триона и бичкията, които ставаха като нови.

Едва след като вдигна първата цев, за да смъкне ръждата и да я намаже с антимониево масло, Ричард си даде сметка колко му е липсвал занаятът. Цели шест години не се беше и докосвал до пушка! Не е шега работа! Въпреки това ръцете му пипаха сигурно, а разсъдъкът му се опияняваше, че ей сега ще сглоби частите от дулото, предназначено да убива хора. Ала докато работеше, оръжейникът не стигаше чак до този окончателен извод — той просто си обичаше работата и изобщо не се сещаше, че майстори нещо, което ще унищожава.

Най-трудоемък беше самият затвор. Дървената част трябваше да се изреже внимателно, та затворът да легне добре в нея, после всяка пружинка и движеща се част трябваше да се изпили, да се напасне, пак да се пили, пак да се напасва, докато се постигнеше хармония в механизма и дойдеше време вътре да се пъхне и самият кремък. Хората в Норфолк и Съфолк, които изсичаха кремъка, също си бяха майстори — камъкът трябваше да се издяла по такъв начин, че да отговаря на ред строго определени условия. Работата на Ричард бе да нагоди ъгъла така, че кремъкът да пада върху ударника, прилично на листо парче стомана с ширина два и половина сантиметра и с формата на буквата Г, чиято основа се застъпваше с легенчето за барута. Щом спусъкът отскочеше напред и удареше кремъка, ударникът се вдигаше над легенчето и пускаше искри. Стига кремъкът да бе разположен правилно между зъбците на спусъка, искрите бяха достатъчно силни, та да възпламенят барута в легенчето, който през мъничкото отверстие проникваше в цевта и запалваше барута в патрона. При „Кафявата Бес“ това бе оловна сачма с диаметър сантиметър и осем милиметра.

Ричард знаеше всичко от игла до конец за „Кафявата Бес“. Знаеше например, че мускетът не върши работа на разстояние, по-голямо от сто метра, и че най-добре стреля по мишени, отстоящи на четирийсет или по-малко метра. А това означаваше, че пушката е предназначена за близък бой и че войникът може да стреля с нея най-много два пъти, а после или да се впусне в схватка с щикове, или да премине в отстъпление. Знаеше освен това, че на пръсти се броят битките, в които човек стреля с „Кафявата Бес“ повече от двайсетина пъти. Зарядът барут бе някакви си седемдесет грана — някъде към четири грама. Ричард беше наясно и с всички особености на направата на барута. Докато бе чиракувал, беше ходил в барутницата в кулата Харатс на река Ейвън, в Темпъл Мийдс. Даваше си сметка, че по всяка вероятност най-много един от всеки три мускета „Кафявата Бес“, които е измайсторил, ще влезе в бой. Знаеше и че калибърът (сачмата бе два пъти по-малка от гладката вътрешна страна на цевта) се доближава до калибъра на френските, португалските и испанските пушки, така че кремъклийката можеше да стреля и с патрони, произведени в тези държави. Знаеше и че ако някой от тези патрони порази жива мишена, човекът надали ще прескочи трапа. Ако е прострелян в гърдите или в стомаха, вътрешностите му ще заприличат на накълцана карантия, ако ли пък го улучат в крайник, костите стават на сол и раненият ще се отърве на косъм само ако му отрежат ръката или крака.

Цели два часа Ричард майстори първата „Кафява Бес“, после обаче си възвърна бързината и надвечер вече правеше по мускет на час. Наистина печелеше добре — баснословната сума от два шилинга на кремъклийка, ала печалбата на Сенхор Хабитас бе още по-голяма. След като си приспаднеше цената на частите и на труда на Ричард, евреинът си слагаше в джоба чисти десет шилинга на пушка. Имаше и по-евтини оръжейници, ала мускетите на Хабитас стреляха. В ръцете на опитен стрелец никога не даваха засечки. Освен всичко останало Сенхор Хабитас държеше майсторите, изработили пушката, сами да я пробват.

— Няма да наемам чираци — обясни той на Ричард на път за импровизираното стрелбище, където щяха да проверят мускетите, преди да се е мръкнало. — Ще работя само с опитни оръжейници, за предпочитане обучени от самия мен. — Изведнъж евреинът стана много сериозен. — Не си прави илюзии, драги ми Ричард, и това ще свърши. Давам й на тая война най-много още три-четири години, а мен ако питаш, когато тя приключи, французите няма да са в състояние да тръгнат отново да се бият с нас. И така, сега сме затънали в работа, ала след време волю-неволю ще се видя принуден да те отпратя още веднъж. Затова смятам да ти плащам по два шилинга на кремъклийка. Не съм виждал досега човек, който да работи по-добре от теб, а и си чевръст.

Ричард не каза нищо — беше си мълчаливец, а и Хабитас всъщност не очакваше отговор. Момъкът умееше да слуша. Попиваше с пъргавия си ум всичко, което чуеше, но не си пилееше думите на вятъра, колкото да се намира на приказки. Сякаш складираше сведенията в ума си и чакаше да му дойде времето да ги разтовари. Евреинът си помисли, че освен за всичко останало вероятно го обича толкова много и заради това. Наистина си беше хрисим човек, който си гледаше работата.

Десетгодишното ратайче на Хабитас беше пренесло десетте мускета, измайсторени от Ричард през деня, и ги беше подредило върху поставката. Ричард взе първата, махна шомпола от долната страна на люнета и бръкна в кутията да извади патрон. Сачмата и барутът бяха вместени вътре в мукавената торбичка. Той събра в устата си слюнка, заби зъби в основата на мукавата, за да я разкъса и навлажни, изсипа барута в цевта, усука хартията и пъхна и нея при барута, накрая сложи и сачмата. Натисна чевръсто с шомпола и всичко това хлътна в процепа отдолу на цевта. Докато опираше мускета в рамото си, чукна бързо легенчето, така че да махне барута от процепа, и натисна спусъка. Спусъкът, между чиито зъбци бе прикрепен кремъкът, падна надолу и се стовари върху ударника. В миг блеснаха искри, после екна взрив и се вдигна облаче пушек — шишето, оставено върху рафта на четирийсетина метра от Ричард, стана на парчета.

— Не си забравил занаята — измърмори доволно Сенхор Хабитас, докато босоногото хлапе събираше с метлата парчетиите от мътнокафявата бутилка, и тя изработена в Бристъл.

— Чакайте да изпробвам и десетте пушки, пък тогава ме хвалете — ухили се Ричард.

Първите девет мускета стреляха безотказно. При десетата се налагаше да поизпили още малко пружинката на ударника, което нямаше да го затрудни ни най-малко, понеже пружинката се падаше откъм външната страна на спусъчния механизъм.

 

 

Щом влезе в странноприемница „Гербът на Купър“, Ричард грабна Уилям Хенри от високото столче и го притисна до себе си — идеше му да го прегръща, докато детето едвам си поема дъх, но се въздържа. „Уилям Хенри, Уилям Хенри, колко те обичам! Точно колкото живота, колкото въздуха, слънцето и Бога на небето!“ Допря страна до къдрите на сина си и затворил очи, усети, че малкото телце трепери едва доловимо, все едно мърка котка. Дали му беше мъчно? Мъчно ли? Ричард отвори в миг очи, поотдалечи момченцето и се взря в лицето му.

— Изобщо не личеше да му липсваш — подметна самодоволно Дик.

— И си изяде всичко до шушка — добави гордо Маг.

— Чувстваше се прекрасно и в моята компания — рече победоносно и Пег.

Ричард усети как нозете му се подкосяват, седна на стола при тезгяха и пак притисна сина си. Той вече не трепереше. „О, Уилям Хенри, какво ли ти се върти в главицата? Нима си решил, че тате няма да се върне никога вече? До днес не съм се отделял от дома за повече от час-два. Никой ли не се сети да ти каже, че по здрач ще се прибера? Не, никой. Включително аз.

А ти дори не си плакал, не си отказвал да се храниш, дори не си бил кисел. Ала си си мислел, че няма да си дойда никога. И няма да бъда до теб.“

— Винаги ще бъдем заедно — прошепна Ричард, долепил устни до ушенцето на малчугана. — До гроб.

Очите му се напълниха със сълзи. Ричард усети със свито сърце, че баща му го гледа така, сякаш е превъртял, и се постара да разсее предателските чувства, сетне избърса сълзите с опакото на дланта си.

— Как мина денят? — попита Пег, която вече цяла година и половина беше гледала как Ричард се разнежва в присъствието на Уилям Хенри, но въпреки това още не можеше да свикне със слабостта на мъжа си.

Или може би това беше просто дълбока обич. „При всички положения се отразява зле на малкия — помисли младата жена. — Ричард има нужда от детето, та то да подхранва нещо вътре в душата му, за което нямам и представа. Е, и аз обичам не по-малко от него Уилям Хенри. А сега ми се отвори случай синът ми да бъде само с мен.“

— Добре — отвърна Ричард и извърна отнесен поглед към баща си. — Днес, татко, изкарах една лира стерлинга. Десет шилинга за теб и десет — за мен.

— А, не — изсумтя Дик. — Пет шилинга за теб, петнайсет — за мен. Тия пари са ми предостатъчни, дори и по цял ден никой да не влиза в пивницата. Ще ми плащаш още два шилинга за храната на жена ти и на детето, а другите внасяй в банката. Хабитас ще ти плаща всяка събота, нали? Дано не те размотава с обещания, че ще се разплатите в края на месеца или щом продаде стоката.

— Не, татко, ще ми плаща всяка събота.

Вечерта, когато си легнаха и Ричард се пресегна към Пег, за да запретне нагоре нощницата й, тя го шляпна с все сила през ръцете.

— Недей, Ричард! — изшушука. — Уилям Хенри още не е заспал, а вече е голям и разбира.

Той продължи да лежи в тъмното, заслушан в хъркането и свистенето, долитащи от предната стая — беше отвикнал да бъхти толкова и бе капнал от умора, но въпреки това сън не го ловеше. Днес за пръв път му се бяха случили толкова много неща. Беше се върнал към работата, която обичаше, беше се разделил с детето, което обичаше, а също с жена си, която обичаше не по-малко, бе проумял, че без дори да го съзнава, може да нарани любимите си хора. А всичко би трябвало да е ясно като бял ден. Той се ръководеше само от едно — от любовта. Трябваше да работи, за да издържа семейството си и да е сигурен, че жена му и детето няма да се лишават от нищо. Въпреки това Пег го беше шляпнала през ръцете за пръв път, откакто бяха женени, а Уилям Хенри се бе разтреперил като листо.

„Какво да правя? Как да намеря изход от това положение? Днес заради мен зейна пропаст, въпреки че уж се ръководех от най-добри подбуди. Никога не съм искал много, не съм го и очаквал. Искал съм само едно: да бъда със семейството си. Щастието е тъкмо в това. Аз им принадлежа и те ми принадлежат. Поне така си мислех. Дали при всяка промяна зейва такава пропаст? И колко дълбока е тя? Колко широка?“

 

 

— Колко мускета очаквате да правя на ден, Сенхор Хабитас? — попита Ричард още рано–рано сутринта на втория си работен ден.

Евреинът дори не мигна — рядко го правеше.

— Защо, Ричард?

— Защото не искам да стоя тук от тъмно до тъмно, драги ми господине. Сега не е както в доброто старо време. Семейството ми има нужда от мен.

— Ама, разбира се — рече вежливо Сенхор Хабитас. — Намираш се на кръстопът, от който няма измъкване. Човек се труди, за да изкарва пари и да осигурява удобства и добър живот на своето семейство, семейството обаче се нуждае не само от пари. Няма как да бъдем на две места едновременно. Плащам ти на кремъклийка, Ричард. Това ще рече, че ще майсториш колкото пушки решиш — вдигна той рамене, както правят чужденците. — Да, ще ми се да правиш по петнайсетина-двайсет мускета на ден, но ще бъда доволен, ако майсториш и по един. Сам решавай.

— По десет на ден добре ли е, господине?

— Предостатъчно е.

Така, след като измайстори и успешно изпробва десет кремъклийки, Ричард се прибра в ранния следобед. Сенхор Хабитас беше доволен, а колкото до самия Ричард, той щеше да прекарва достатъчно време с Уилям Хенри и Пег и същевременно щеше да печели добре, така че да се сдобие с къщата на Клифтън Хил, за която си мечтаеше. Синът му вече бе проходил, не след дълго Брод Стрийт щеше да започне да го мами и зове и малкият щеше да прекрачи отворената врата на пивницата, за да тръгне да опознава широкия свят. Ричард предпочиташе синът му да ходи по пътеки, дъхтящи на цветя, вместо по улици, вонящи на застояла вода по време на отлив.

Но когато се прибра, към него се спусна не Пег или Уилям Хенри, а господин Джеймс Тисълтуейт, който скочи от „своята“ маса и стисна Ричард в мечешката си прегръдка.

— Пусни ме, Джем! Тия пищови по джобовете ти ще вземат да гръмнат.

— Ох, Ричард, Ричард! Вече си мислех, че няма да те видя повече.

— Няма да ме видиш повече ли? Защо? Дори и да работех от тъмно до тъмно, а както се убеждаваш, аз не работя чак толкова много, пак щяхме да се засичаме през зимата — възрази Ричард, след което се отскубна от обятията на памфлетиста и протегна ръце към Уилям Хенри, заситнил към него.

После в помещението влезе и Пег, която му се усмихна извинително и го целуна направо по устните. Затова и когато седна на масата на Джем Тисълтуейт, Ричард имаше чувството, че всичко в живота му пак си е дошло на мястото — пропастта беше изчезнала яко дим.

Дик му донесе халба бира — той отпи с наслада и усети тръпчивия вкус, но не беше много-много по алкохола. Беше син на кръчмар въздържател и също си беше трезвеник, не слагаше в уста друго, освен бира, а и с нея не прекаляваше. Затова и Сенхор Томас Хабитас го ценеше толкова, ако не броим, разбира се, че си го и обичаше. Работата в оръжейницата беше такава, че за нея се искаха силни, вещи ръце, направлявани от бистър остър ум, а такова съчетание рядко се срещаше при хора, които си падаха по чашката. Почти всички тук прекаляваха с алкохола. Най-вече с рома и джина. За някакви си три пенита можеше да се купи четвъртинка ром или — в зависимост от качеството, половинка джин. Нямаше и писани закони, които да наказват пияниците, макар че съществуваха закони, наказващи едва ли не всичко. Държавата изкарваше прекалено много пари от акцизите за алкохол, та да не насърчава пиенето.

В Бристъл се произвеждаше и се пиеше повече ром, отколкото джин — с джин се задоволяваха само голтаците. Градът беше най-големият вносител на захар на Британските острови и затова се бе прочул като столица на рома. Колкото до градусите, между двете напитки почти нямаше разлика, макар че ромът беше по-дъхав и гъст, задържаше се по-дълго в организма и причиняваше по-голям махмурлук.

Господин Тисълтуейт пиеше ром само най-добро качество и беше превърнал пивница „Гербът на Купър“ в свой втори дом именно защото Дик Морган се снабдяваше от спиртоварната на господин Томас Кейв на Редклиф Стрийт, а ромът на Кейв наистина нямаше равен.

Затова когато Ричард се прибра, господин Тисълтуейт беше почерпен доста добре — по-добре, отколкото други дни в три следобед. Беше му мъчно за Ричард, и туйто. Памфлетистът беше решил, че оттук нататък момъкът няма да се прибира преди пет, когато той си тръгваше. За него това беше ненарушимо правило, което не престъпваше вероятно от инстинкт за самосъхранение. Съзнаваше, че остане ли и минута повече, като нищо после ще лежи в канавката насред Брод Стрийт.

— Рожденият ти ден мина и замина — рече Тисълтуейт на Ричард.

— Да. Станах на двайсет и осем. Миналият септември.

— Живял си десет години повече от своя съученик Томас Чатъртън[14].

Ричард вдигна вежди и се усмихна.

— Не ми е бил съученик, Джем. Завърших „Колстън“ още преди Чатъртън да е постъпил в училището. Пак ли си се захванал с клетия Чатъртън? Заради това ли ме питаш кога ми е рожденият ден? Отново ли седиш тук и умуваш за Чатъртън и Хенри Бъргъм?

Господин Тисълтуейт се засегна.

— Признай, че имам право! Чатъртън не е имал и осемнайсет години, когато се е отровил в лондонската мансарда, а една от причините да го стори, е именно Хенри Бъргъм. Какво му е трябвало на горкото момче да се запретва да доказва, че Бъргъм не е презреният син на някакъв си докер, а издънка на барон Дьо Бергам, приближения на Вилхелм Завоевателя! Ба!

— Разправят, Джем, че „Ръкописите на Роули“ били невероятни, независимо кой е техният автор — дали монахът Роули, живял преди четири века, или младият Чатъртън. Макар че, мен ако питаш — отбеляза замислен Ричард, — поезия с такава мощ надали ще излезе изпод перото на голобрад младок, току-що навършил шестнайсет години.

— Защо пък да не излезе? Поезията не е занимание за старчоци, тя е израз на извисяването на младата душа към небесата. — Навремето и аз — натърти тъжно господин Тисълтуейт — пишех стихове. Когато бях млад и зелен, някъде четиринайсет — седемнайсетгодишен. А сега не ставам за нищо друго, освен за злъчни памфлети. — Той се поразвесели, нададе гръмовен смях и стовари пестник върху масата толкова силно, че мастилницата отскочи. — Но ти, Ричард, още не знаеш нищо! Бристъл току-що бе споходен от благодат благодарение на посещението не на друг, а на великия доктор Самюъл Джонсън[15] и на оня блюдолизец Бозуел[16], дето все се навърта около него.

— И аз подочух нещо такова. Сенхор Хабитас си е ерудит, пък и аз също съм чел епоса на Роули. Разбрах, че Джонсън и Бозуел преспали тук само една нощ и беж да ги няма — отсъдили, че Бристъл вони по-гадно и от труп, разлагал се един месец, че баирите ни са прекалено стръмни за изчакване, а условията — толкова лоши, че Бозуел си спомнил с умиление за родната Шотландия.

— Наистина са се омели на бърза ръка, но Джонсън първо е посетил сестрите Мор — уточни господин Тисълтуейт и завря камбест нос в чашата с рома.

— Заедно с Бозуел ли?

— Къде ти! Не, без него! В Лондон Бозуел се бил изпокарал с Хана Мор и сега не искал и да припари до вратата й.

— Помниш ли? — намеси се и Дик. — След последните избори Хана прати на Едмънд Бърк букетче и кокарда. Ако не друго, то жената поне е заклета привърженица на вигите.

— Точно така, пратила му е букет, придружен със стихче: „Разправят, груб бил Едмънд, но кажете как, гръд антична да поема въздуха за простосмъртни?“ — издекламира с ръка на сърцето господин Тисълтуейт. — Тя си пада и по онова американче Кругър, а да си виждал някъде по белия свят Дик, двама души, които да си приличат по-малко, отколкото Бърк и Кругър?

— По време на изборите — грейна в усмивка Ричард — неколцина поддръжници на Кругър се събрали под прозорците на Хана и се провикнали три пъти в прослава на Сафо. Да ти призная, това ме накара да се замисля. Тая жена си стои стара мома, въпреки че е богата и хубавка. Дали няма лесбийски наклонности?

— Пет пари не давам какви са й наклонностите — отсече господин Тисълтуейт. — Лично аз щях да се пръсна от смях, когато някои от привържениците на Кругър решиха, че Сафо е някакъв новоиздигнат кандидат. — Той се изкиска гръмогласно и пак подхвана старата си тема: — Е, да, Джордж Каткот си е наумил да прави, да струва, но да докаже, че „Ръкописите на Роули“ са автентични. Ако са фалшификат, „Бъргъм и Каткот“, калайджии, ще изгубят благоразположението на торите.

— Той се шляпна развеселен по коляното. — Представяш ли си, моля ти се, Каткот си направил труда и се охарчил да качи със стол носилка доктор Джонсън чак на Сейнт Мери Редклиф. Носачите спирали през пет метра да си поемат въздух. Щом стигнали горе, Каткот успял да убеди оная надута престорена торба лой да изкачи стълбите към северната колонада на заветното място, където се намира стародавното ковчеже, дало ни ръкописите на Роули, ала нашият запъхтян доктор Джонсън си останал непреклонен. Бил повече от убеден, че техен автор е голобрадото пале Чатъртън. Така че, ако зависи от доктор Джонсън, Бъргъм и занапред ще си остане син на докер от Бристъл. — Тисълтуейт пак се запревива от смях. — Божичко, какво разочарование! Залагам си главата, че Бъргъм си е мечтал да се порови из древните документи, където да изнамери някоя бумага от времето на норманите, даваща право на него, барон Дьо Бергам, да отнеме на херцог Бофор и лорд Ботур собствеността върху рудниците за въглища в Кингзуд. Домовете на Бъргъм и Каткот са удавени в сълзи. — След като приключи с разказа си, господин Тисълтуейт се изправи, залитайки, на нозе и се приготви да се сбогува. — Знам, раничко е, но щом те видях, Ричард, съвсем се ошашавих — оповести той и както се олюляваше, се запъти към вратата. — И аз не знам защо — чу се гласът му вече от Брод Стрийт. — И аз не знам защо, понеже кой си ти, синът на някакъв си кръчмар? Загадка, истинска загадка. — Иззад рамката на вратата се показа главата с опърпана тривърха шапка, килната хъшлашки на една страна. — Възможно ли е очите на един пиян човек да виждат в бъдещето? Дали вярвам в предчувствия ли? Бре, бре, бре! Наричай ме Касандра, понеже, честен кръст, аз съм си една окаяна грохнала бабичка. Ха-ха-ха! Античната ми гръд се изпълни с въздуха за простосмъртните!

— На тоя му хлопа дъската — рече Дик. — Наистина.

Войната срещу тринайсетте колонии в Америка продължаваше с толкова много победи на англичаните, че озадачените граждани на Бристъл очакваха преселниците всеки момент да обявят капитулация. Според мълвата те били превзели Бостън и били изтласкали оттам сър Уилям Хау, той обаче на бърза ръка се изнесъл към Ню Йорк очевидно с намерението да разделя и да побеждава, като прогони Джордж Вашингтон в Ню Джърси и се вклини между северните и южните колонии. Брат му адмирал Хау разгромил новоизлюпената американска флота при Насо и залива Нарагансет, така че Британия властваше над моретата.

Съвсем наскоро колониалната управа на Пенсилвания се бе опитала да намери изход и да помири двата лагера — на роялистите и на бунтовниците, но точно сега, когато — поне според бристълчани, колониите бяха обречени на разгром, Пенсилвания се отказа от верността си към Короната и се присъедини с огромно желание към размирниците! Всички и най-вече квакерите в Бристъл — кръвни роднини на преселниците, не виждаха никакъв смисъл в това.

През август 1776 година вестниците съобщиха, че Континенталният конгрес е приел проекта на Томас Джеферсън за тъй оспорваната Декларация на независимостта и я е подписал и без съгласието на Ню Йорк. Пръв под нея сложил името си председателят на Конгреса — Джон Ханкок, при това с размах, за който би могло да му завиди и неговото вече опърпано чучело с окапала слама, което още се полюшваше на пилона пред Американското кафене. След като и одрипавелите войски на генерал Вашингтон посрещнали с одобрителни възгласи Декларацията, Ню Йорк също я подписал от немай–къде. Независимостта вече била подкрепяна единодушно от всички, макар че районът около Манхатън в Ню Йорк пак продължавал да бъде верен на краля. Сега флагът на Континенталния конгрес се състоеше от тринайсет ивички — червени, по средата с бяло.

Мирните преговори, водени на остров. Статън, се провалили, след като заселниците в Америка отказали да отменят Декларацията на независимостта, ето защо и сър Уилям Хау нахлул в Ню Джърси със своите английски войници, подкрепяни от десет хиляди наемници от Хесен, на които кралят бе платил да подсилят войската му. Но още започнало–незапочнало, настъплението на англичаните било отбито. Вашингтон прекосил река Делауер и навлязъл в Пенсилвания, после, подгонен от канския студ, я прекосил отново и нанесъл съкрушителен разгром на хесенци, ударили го на пиянство край Трентън. След още една, по-незначителна победа при Принстън бунтовническата войска се изтеглила сред хълмовете край Мористаун, а генерал Хау се върнал вбесен в Манхатън, придружен от не по-малко стъписания си заместник лорд Корнуолис, чието семейство притежаваше къща на хълма Клифтън и затова името бе скъпо на всяко бристълско сърце.

За Ричард 1776-а бе година на кремъклийки и пари — той вече имаше в Бристълската банка цели двеста шейсет и пет лири стерлинги, а благодарение на петнайсет (а понякога и седемнайсет) шилинга, които даваше на баща си, „Гербът на Купър“ не затвори и след като доста други пивници в града пуснаха завинаги кепенци. Несретите не бяха пощадили никого — и бедняци, и по-заможни. Ужасни времена!

Ширеше се невиждана престъпност, съпътствана с един по-особен симптом на ожесточената, отчаяна Американска война — престъпниците с влязла в сила присъда и сиромасите, които енориите не можеха да изхранят, вече не биваха изселвани в тринайсетте колонии, където да бъдат продавани, макар и временно, за бели роби. В доброто старо време този обичай бе позволил на властите да налагат най-тежките наказания в Европа, но без да препълват до пръсване затворите. На всеки обесен французин се падаха по десет обесници в Англия, а на всеки обесен в Германия — по петнайсет англичани. Случваше се на бесилото да качват и жени. Ала повечето престъпници, осъдени за провинения, по-дребни от разбойничество по друмищата, от предумишлено убийство и палеж, биваха продавани на предприемачи, които ги товареха на кораби — доста от тях поемаха от Бристъл, — откарваха ги в някоя от тринайсетте колонии и там ги препродаваха изгодно като бели роби. Единствената разлика между тях и чернокожите роби се състоеше в това, че поне на хартия робията им рано или късно щеше да свърши. Това обаче ставаше рядко, особено пък при жени. Мол Фландърс[17] бе добър пример в това отношение.

Белите каторжници, продавани в робство, биваха откарвани главно в някоя от тринайсетте колонии, защото плантаторите в Западна Индия[18] предпочитаха негрите. Смятаха, че чернокожите са свикнали с непоносимия пек, работят по-добре и в горещо време и ако се загледаш по-отблизо в тях, не приличат чак толкова на господаря или господарката. Сега заточаването на престъпниците беше осуетено заради войната, това обаче ни най-малко не пречеше на английските съдилища да налагат тежки присъди и за най-дребни престъпления. Английското наказателно право бе написано така, че да брани правата не на шепата благородници, а на всички, успели някак да се сдобият с богатство, пък било то и не толкова голямо. Така броят на затворниците набъбваше с неимоверна бързина, замъци и стари постройки на бърза ръка биваха превръщани в места за лишаване от свобода и потокът от оковани във вериги осъдени престъпници продължаваше да се лее през портите, стари и нови.

Точно тогава на някой си Дънкан Камбъл, лондонски предприемач и спекулант от шотландски произход, му хрумна да използва стари, излезли от употреба военни кораби. Купи един от тях — „Пазител“, хвърлил по онова време котва в река Темза, при Кралския арсенал, и го напълни с двеста мъже престъпници. Според един нов закон затворниците можеха да бъдат пращани да работят на държавни обекти — така престъпниците от „Пазител“ отидоха да чистят реката като важен път към морето и да строят нови докове, работа, с каквато не би се заел никой свободен човек, освен ако не му обещаят много пари. Трудът на затворниците не струваше нищо, ако не броим разходите за храна и покрив над главата, неща, които господин Дънкан Камбъл осигуряваше на плаващия затвор „Пазител“. Е, в началото допускаше и грешки — бързо установи, че хамаците не са подходящи за оковани затворници, понеже веригите се заплитат в подпорите. Затова ги смени с койки, нещо, позволило му да увеличи броя на затворниците на кораба на триста. Правителството на негово величество бе до немай-къде доволно и на драго сърце плащаше пребогато на Камбъл за неговите усилия. Затворниците в повече можеха да бъдат товарени на бракувани военни кораби, докато войната свършеше и пак станеше възможно да ги прехвърлят през океана. Какво облекчение!

Според кръчмаря имаше очевидно обяснение за дребните престъпления — повечето бяха извършвани от подпийнали хора. Работа се намираше все по-трудно и ромът и джинът придобиваха все по-голяма стойност за онези, които не виждаха и лъч надежда в тежката си орис. Копринените рокли, кърпичките и дрънкулките бяха белег за по-голяма заможност. Мъжете и жените, дори децата, оставени от енориите да карат на просия, си изливаха гнева и отчаянието в пиене, стига да се сдобиеха с някоя и друга пара, а после, вече на пияна глава, тръгваха да плячкосват същите тези копринени рокли, кърпички и дрънкулки. Все неща, които не притежаваха и нямаше как да притежават. Неща, които за тях бяха като манна небесна. Неща, които — най-малкото в Лондон и Бристъл, — можеха да продадат на прекупвачите на крадени вещи срещу жалки грошове, които пак да пропият и да се сдобият с още няколко часа пиянско блаженство. Заловяха ли ги, тутакси ги изправяха пред съда, който ги осъждаше на смърт, на четиринайсет или най-често на седем години затвор. Присъда, към която добавяше и думата заточение. Заточение добре, но къде? Въпрос, който нямаше отговор, но никой не го и задаваше.

И Бристъл не беше пощаден от тегобите и също „произвеждаше“ своите осъдени углавни престъпници. Тъй като градът се смяташе за отделно, обособено графство, той си имаше свои си съдилища, а колкото до престъпленията, извършени извън пределите му, с тях се занимаваха в Глостършир и Съмърсетшир.

 

 

Поне за Ричард 1777-а би трябвало да е поредната година на кремъклийките и парите, но малко след Нова година, докато Вашингтон и силно оредялата му войска студуваха в тежката зима край Мористаун, Морганови от „Гербът на Купър“ понесоха тежък удар. Господин Джеймс Тисълтуейт ни в клин, ни в ръкав оповести, че напускал Бристъл.

Дик се свлече на стола, нещо, което правеше толкова рядко, че ръкавите му на лактите бяха протрити от подпирането в тезгяха.

— Заминаваш ли? — попита той с тих гласец. — Заминаваш?

— Ами да — отвърна нападателно господин Тисълтуейт, — заминавам, да те вземат мътните!

Пег и Маг се разплакаха, а Ричард ги прати да се нареват горе заедно със смаяния Уилям Хенри, после се извърна към господин Тисълтуейт, който не криеше гнева си.

— Без тия, Джем! Мястото ти е тук, никъде няма да ходиш!

— Мястото ми не е тук и ще ходя където си поискам!

— Я седни, бе, човек! Седни, де! И стига си се правил на бабаит! Ние не сме ти врагове — усмири го Ричард. Изглеждаш угрижен. — Седни, Джем, и кажи защо смяташ да ни напускаш.

— Я виж ти! Показа си зъбките, а? — отвърна господин Тисълтуейт, но се подчини и седна. — Толкова ли много означава за теб моето заминаване?

— Да, ужасно много — рече Ричард. — Тате, налей ми една бира, а на Джем — от най-добрия ром на Кейв.

Дик стана от стола и напълни чашите.

— Какво ти липсва тук? — попита Ричард памфлетиста.

— До гуша ми е дошло, Ричард. Нямам какво повече да търся в Бристъл. Кого да осмивам в памфлетите си? Грохналият епископ Нютън ли? Не бих направил такова нещо на човек, на който толкова му е акълът в главата, че нарича методизма копелдашка разновидност на католицизма. Джонсън сложи точка на домогванията на Бъргъм да се обяви за нормандски благородник, Каткот си е мухльо, а какво друго бих могъл да сторят на Задругата? Громил съм членовете й, каквото съм ги громил — не казах ли, че сър Ейбрахам Айзак Елтън си е един ненаситен търбух, който не признава закон, не писах ли, че и Джон Върнън, и Роулс Скюдамор не са по стока от него? Изобличих и преподобния Даниъл Харсън, който навремето сееше разкол, направих на пух и прах и Джон Пауъл, задето е търгувал с роби. Точно така, в Бристъл вече съм си изстрелял патроните, смятам да потърся по-зелени пасища. Затова и заминавам да си търся щастието в Лондон.

Как да му обясни човек, без да го обиди, че ярката му звезда ще бъде затъмнена от гъстата мъгла на град, двайсет пъти по-голям от Бристъл?

— Лондон е доста голям — вметна предпазливо Ричард.

— Имам приятели там — възрази господин Тисълтуейт.

— Няма ли да размислиш?

— Не, няма.

— Тогава, Джем, пия за това да ти провърви и да си ни жив и здрав — рече Дик, който вече се бе поокопитил. — Ако не друго, поне няма да се охарчвам за мастило и пачи пера.

— Нали ще ни пишеш — да знаем как си? — попита Ричард след малко, когато войнствеността на господин Тисълтуейт бе изместена от сълзливо самосъжаление.

— Само ако ми пишеш и ти — подсмръкна бардът на Бристъл, после пусна и една сълза. — Този град погуби младия Чатъртън, макар той да издъхна в Лондон. Десет шилинга, Ричард! Бъргъм плати на момчето някакви си десет шилинга! Две крони за такъв блестящ труд! А Чатъртън беше беден като църковна мишка, майка му, клетата, бе докарана до просешка тояга. Кой може да го вини, че се хвана на напразните домогвания на един калайджия? Ами стиховете му! Ами полетът на въображението! Ами изтънченият слог! Ами умението да борави със средновековния изказ! С памфлетите си съм спечелил достатъчно, за да живея в Лондон горе-долу на широка нога, ала горкият млад Чатъртън, посегнал на живота си едва седемнайсетгодишен, е задлъжнял с цели двайсет лири стерлинги, за да напише неща, които е занесъл на лондонските списания. О, Ричард, колко жесток е светът! И аз съм намислил също да бъда жесток, но на сцена, по-голяма, отколкото ми предлага Бристъл.

По-късно същата вечер Ричард взе Уилям Хенри на коленете си и го извърна с лице към себе си. Сега детето бе на две и половина години, беше яко и височко и както си мислеше баща му, имаше лице на вглъбен ангел. Огромните му очи бяха необикновени. Наистина необикновени, понеже никой не помнеше да е виждал някога такива кехлибарени отблясъци, но наред с това и овалът бе прелестен, а кожата — съвършена. Където и да отидеше малчуганът, хората се обръщаха, захласнати по невижданата му хубост, и това не бе само преценката на един родител, който примира за детето си. Според всички Уилям Хенри бе невероятно дете.

— Господин Тисълтуейт заминава — обясни Ричард на сина си.

— Заминава ли?

— Да, за Лондон. Занапред няма да го виждаме много често, ако изобщо го видим някога.

Очите на момченцето не се напълниха със сълзи, ала се промениха по начин, който Ричард вече знаеше, че издава стаена мъка.

— Не ни ли обича вече, татко?

— Обича ни, и още как. Ала се нуждае от повече простор, отколкото му предлага Бристъл, и това няма нищо общо с нас.

Докато ги слушаше, Пег се мяташе в своята си клетка, невидима точно както чувствата, бушуващи в сърчицето на Уилям Хенри. След онзи път, когато да отмъсти на Ричард, му бе отказала правото да я докосва, тя си бе взела поука и му се подчиняваше безпрекословно, а колкото до съпруга й, дори и да бе забелязал, че Пег не се люби както преди, а от немай-къде, той не го издаваше с нищо. Не че тя го обичаше по-малко — беше се отчуждила просто защото се смяташе за виновна, задето е бездетна. Утробата й беше изсъхнала, бе празна, неспособна да носи друго, освен месечното неразположение, а Пег беше жена на мъж, който обичаше на тоя свят най-много децата. И който искаше да има многобройна челяд, за да не залага всичко на една-едничка карта, наречена Уилям Хенри.

— Любов моя — подзе тя, докато двамата лежаха в кревата и чуваха хъркането в предната стая и спокойното дълбоко дишане на потъналия в дълбок сън Уилям Хенри, — опасявам се, че повече няма да зачена.

Готово! Ето, най-сетне бе изплюла камъчето!

— Говори ли с братовчеда Джеймс — аптекаря?

— Не се налага, пък и той надали би могъл да ми даде съвет. Знам едно — Бог ме е направил такава.

Ричард примига и преглътна тежко.

— Е, имаме Уилям Хенри.

— Знам. И той пращи от здраве. Но, Ричард — простена Пег и се понадигна, за да седне в леглото, — тъкмо за това искам да поговорим.

Мъжът й също седна и обви ръце около коленете си.

— Казвай тогава, Пег.

— Не искам да се местим в Клифтън.

Ричард се понаведе встрани, щракна с огнивото и запали свещта, та да вижда лицето на жена си. Заоблено, нежно и красиво, посърнало от тревога и притеснение, с големи кафяви очи като на преследвано животинче.

— Трябва да идем да живеем в Клифтън ако не за друго, то заради детето!

Пег стисна юмруци и внезапно заприлича на техния син — каквото и да изпитваше, явно не можеше да намери думи, за да го изрази.

— Тъкмо заради него не искам да се местим. Знам, имаш нари да купиш къща в подножието на хълмовете, там обаче ще бъда сам-сама с Уилям Хенри и ако се случи нещо, няма да има кого да повикам.

— По джоба ни е да вземем и слугиня, казах ти го вече, Пег.

— Да, но слугинята няма да ни е роднина, близък човек. Тук мога да се обърна към родителите ти, тук и тримата държим под око Уилям Хенри, за да не му се случи нещо, Ричард. — Тя, стисна хубавите си, здрави от варовиковата вода зъби. — Сънувам кошмари. Че Уилям Хенри е слязъл на реката и е паднал в нея, понеже аз не съм имала време да го наглеждам — месела съм хляб, а слугинята е отишла да донесе вода от Кладенеца на Джейкъб. Непрекъснато ми се присънва все тая страхотия!

Свещта изпука и взе да капе, Ричард я премести на скрина с дрехите и притегли жена си в обятията си.

— Пег, Пег… Това са само сънища. И на мен, любов моя, ми си присънват кошмари. Но по-различни — че каруца прегазва Уилям Хенри или че го отнася кървав прилив, или че пада в шахта. Все неща, които не могат да му се случат в Клифтън. Ако се притесняваш чак толкова, ще вземем и жена, която да го гледа.

— Ето, твоите кошмари всеки път са различни, докато моят е все един и същ. Че Уилям Хенри скача в река Ейвън при устието, ужасен от нещо, което не мога да видя.

Ричард я милва, докато тя се поуспокои и се унесе в прегръдката му. После легна и се забори с мъката си, загледан в капещата свещ. Знаеше, роднините му са се обединили срещу него. Майка му и баща му бяха обработили Пег, понеже Маг умираше за Уилям Хенри и обичаше племенницата си като родна дъщеря, а Дик — защото… ами защото вероятно дълбоко в себе си се страхуваше, че пренесе ли се Ричард в Клифтън, вече няма да получава тия петнайсет шилинга на ден — така де, човек, който поддържа собствена къща, се охарчва допълнително. Шестото чувство подсказваше на Ричард, че въпреки натиска трябва да се вдигне и да се пренесе заедно с жена си и с детето на чист въздух, сред злачните баири на Клифтън, ала онова, което Дик Морган смяташе за мекушавост у сина си, всъщност бе желание да се постави на мястото на другите и най-вече на семейството си и да се съобразява в постъпките си с тях. Ако настояваше да се преместят в оная къща в Клифтън — а той бе намерил къща за чудо и приказ, просторна, с хубав покрив, не много стара, с кухня в задния двор, та да се предотврати опасността от пожар, и с тавански помещения за прислугата, — та ако и занапред настояваше да се преселят в Клифтън, Пег все едно щеше да се съпротивлява със зъби и нокти. Вече беше решила, че там няма да й харесва. А уж е щерка на селянин! Странна работа! На Ричард и през ум не му беше минавало, че за разлика от него, градското чадо, Пег ще се дърпа и няма да иска да живее сред природата. Устните му се разтрепериха, ала Ричард Морган си наложи да не плаче в тъмната нощ. Волю-неволю прие голата истина, че никога няма да живее в Клифтън.

„Милостиви Боже, който си на небето, жена ми си е втълпила, че иде ли да живее в Клифтън, Уилям Хенри ще се удави в Ейвън. Аз пък имам ужасното предчувствие, че Бристъл ще го погуби. Моля те, милостиви Боже, умолявам те, закриляй сина ми! Остави ми поне това детенце! Майка му твърди, че няма да имаме други, и аз й вярвам.“

— Ще останем в „Гербът на Купър“ — оповести той на Пег, щом станаха малко преди зазоряване.

Лицето й грейна и тя го прегърна — камък й бе паднал от сърцето.

— О, Ричард, благодаря ти, много ти благодаря!

 

 

Известно време войната в Америка продължаваше да се развива в полза на Англия, въпреки че неколцина тори в Парламента се бяха настроили толкова много срещу нея, че напуснаха правителството в знак на несъгласие с провежданата от краля политика. Достопочтеният Джони Бъргойн получи нареждане да очисти Северен Ню Йорк и от последния бунтовник и прояви тактическите си умения, като нахлу в укреплението Тайкондерога край езеро Шамплейн, смятано от размирниците за непревземаемо. Ала между езерото и мястото, откъдето извираше река Хъдсън, се простираше пустош, която Бъргойн прекоси със скорост по километър-два на ден. Късметът го подведе, както и отрядът, пратен да отклони вниманието на противника и разгромен при Бенингтън. Хорейшо Гейтс бе поел командването на бунтовниците, към него се бе присъединил и блестящият Бенедикт Арнолд. На два пъти прилъгван да влезе в сражение при възвишенията Бимис, Бъргойн претърпя поражение и накрая капитулира при Саратога.

Вестта за Саратога разтърси цяла Англия по-силно и от земетръс. Капитулация! Кой знае защо, Саратога затъмняваше всички дотогавашни победи на англичаните, нещо твърде загадъчно и необяснимо, което нито лорд Норт, нито кралят бяха предвидили. Обикновените англичани тълкуваха Саратога като сигурен знак, че Англия губи войната и че бунтовниците американци притежават нещо, с което не могат да се похвалят нито французи, нито испанци и холандци.

Ако сър Уилям Хау бе тръгна нагоре по течението на Хъдсън и бе пресрещнал Бъргойн, развоят на събитията щеше да е съвсем различен, Хау обаче бе решил вместо това да нахлуе в Пенсилвания. Разгроми при Брандиуайн Джордж Вашингтон, после успя да превземе Филаделфия и Джърмантаун. Американският Конгрес се изнесе в Йорк в Пенсилвания, с което озадачи до немай-къде англичаните — и на бойното поле, и в родината. Хората не си изоставяха току-така столицата, така че неприятелят да я превземе, те я бранеха до смърт! Вече нямаше никакъв смисъл англичаните да превземат Филаделфия, щом като бунтовническото правителство не се намираше там. Върху лицето на земята се бе появило нещо ново.

Въпреки че като време победите на Хау в Пенсилвания горе-долу съвпадаха с кампанията на Бъргойн в Северен Ню Йорк, в Англия те изобщо не можеха да засенчат разгрома при Саратога. След Саратога Парламентът взе да умува дали Англия изобщо е в състояние да спечели тази война. Правителството на лорд Норт премина в отбрана, притеснено и заради събитията в Ирландия, която бе лишена от правото да търгува пряко по море — там вече обмисляха дали да не започнат да набират доброволци, които да се бият срещу французите, съюзници на американците. В Лондон обаче тутакси прозряха пъклените им кроежи! Ако ирландците смятаха да се бият, то това щеше да е не срещу французите, а срещу англичаните. Ето защо се налагаше да бъдат умилостивени — все пак войската бе на цели пет хиляди километра от тук. А това не бе никак лесно при надмощието на торите в Долната камара.

В Бристъл стопанското положение се влошаваше от ден на ден. Френските и американските капери кръстосваха надлъж и шир моретата и се справяха по-успешно, отколкото английските, Кралската флота също се намираше на другия край на Западния океан. Винаги готови да се възползват от каперството, мнозина първенци в Бристъл събираха пари, за да превърнат търговските кораби във въоръжени до зъби плаващи крепости. По време на Седемгодишната война с Франция английските капери се бяха прочули с успехите си и никой и не предполагаше, че при тази война изходът ще бъде по-различен.

„Но нашите вложители се издъниха с гръм и трясък — написа Ричард в писмо, което прати на господин Джеймс Тисълтуейт през втората половина на 1778 година. — Бристъл изпроводи цели двайсет и един каперски кораба, но само двата, с които навремето прекарваха роби: «Татарин» и «Александър», се върнаха с трофей — платноход от Френска Източна Индия, за който се мълви, че цената му възлизала на сто хиляди лири стерлинги! Мореплаването е западнало дотолкова, че според Общината пристанищните такси няма да покрият и заплатата на кмета.

Гъмжи от разбойници. Вече се смята, че е опасно в неделя да се ходи на излет дори до странноприемница «Белите дами» на кръстопътя при Ост — госпожа и господин Морис Тревилиън от прочутия корнуолски род били нападнати, както си седели в екипажа, и били обрани не другаде, а направо пред къщата си на Парк Стрийт, моля ти се! Взели им златен часовник, много скъпи накити и пари.

Накъсо, Джем, тъжна работа.“

Господин Тисълтуейт отговори удивително бързо на писмото на Ричард. Две птиченца на име Бъргъм и Каткот пееха веселата си песен, според която Джем Тисълтуейт се бил издънил в Лондон и се бил докарал дотам да обикаля издателствата и да се цани за жалък драскач на евтини пасквили.

„Ричард,

Само колко се радвам да получа писмо от теб! Липсва ми красивото ти лице, но благодарение на писмото отново го виждам пред себе си.

Единствената разлика между пиратския кораб и каперския е гербовото писмо от правителството на негово величество, което прибира лъвския пай от печалбите. Онова, което започна като местен сблъсък, прерасна в световна война. Английските аванпостове биват нападани почти във всички, дори в най-далечните ъгълчета на света — как впрочем светът може да има ъгли?

Не съм изненадан, че тъкмо корабите за прекарване на роби са се върнали с трофей. Особено пък «Александър» и «Татаринът». Те са с точната водоизместимост и размери. Сто и двайсет души на шестнайсет топа. Мечта! Пък и тези кораби са бързи и маневрени, плават чудесно. Освен това сега, когато търговията с роби е почти замряла, и те трябва да вършат нещо.

Ако Бристъл е в задънена улица, Ливърпул пък е на ръба на пропастта. Градът е голям, кажи-речи, колкото Бристъл, а благотворителните учреждения са една четвърт от тези в Бристъл. Хиляди хора са оставени на произвола на съдбата от енориите, които не могат да ги изхранят, понеже не получават дарения от филантропите. Тия хора буквално мрат като мухи от глад, а лорд Пенрин и такива като него в Ливърпул не са и чували думата филантропия. Ето какво става в град, където богаташите са натрупали парите си от търговия с роби.

Макар и Лондон да е обърнат на изток, милионното му население също се мъчи като грешен дявол, Ричард. Източноиндийската компания се чувства притисната до стената и се страхува от французите, които заедно със съюзниците си в Америка жънат успех след успех. Съединените американски щати! Гръмко име за някакъв си хлабав съюз между мънички колонийки, обединени от злободневни нужди — днес тия нужди ги има, утре изчезват като лански сняг. И тогава според предсказанията ми всяка колонийка ще продължи по своя си път, а Съединените американски щати ще се разпаднат и ще се превърнат в някаква си непостижима философска идея в ума на шепа блестящи, просветени, изключително талантливи люде. Жителите на американските колонии ще спечелят своята война — изобщо не съм се съмнявал в това, но в крайна сметка ще си останат тринайсет отделни държавици, свързани от някакъв си договор за взаимопомощ.

А сега една клюка, с която, сигурен съм, ще има да се забавляваш. Мълви се, че господин Хенри Кругър, американец и член на Парламента от Бристъл, е получил от краля пенсийка най-малко от хиляда лири стерлинги годишно за сведенията, които е предоставил за американците. Голям майтап, а? Цял Бристъл повтаря като курдисан, че Кругър е американски шпионин, а той, моля ти се, шпионирал за Англия!

Накрая, драги ми Ричард, ще ти кажа, че и лондонският въздух е просташки въздух, недостоен да изпълва античната ми гръд. Напук на всичко обаче аз съм добре, твърде често съм пиян като свиня, въпреки че ромът тук изобщо не може да се мери с рома на Томас Кейв.“

Докато оставяше писмото, Ричард си помисли, че както личи от последния абзац, птичките Бъргъм и Каткот са казали истината. Клетият Джем! В Бристъл се беше чувствал с вързани ръце и се беше надявал, че в грамадния Лондон няма да се натъква на спънки и ограничения. Но просташкият въздух си е просташки въздух. Лондон си имаше предостатъчно сатирици и не бе опрял до памфлетистите на Бристъл.

И така, писмата, с които Тисълтуейт продължи да обсипва Ричард, съдържаха новини, които момъкът вече знаеше, макар че сърце не му даваше да го каже в отговорите си.

— О, Джем! — възкликна той в края на 1780 година, след като прочете последното пространно послание на Тисълтуейт. — Съвсем си закъсал!

„Каква бъркотия цари в света, драги ми Ричард! Последният ни главнокомандващ сър Уилям Клинтън заряза Филаделфия, за да удържи Манхатън и съседните части на Ню Йорк. Мен ако питаш, това е все едно лисицата да се шмугне в дупката още преди хрътките да са се разлаяли. Французите признаха официално Съединените американски щати и станаха за смях и на кокошките с това умилкване около посланик Бенджамин Франклин с неговия прояден от молците калпак. Цяла Европа тръпне в очакване Екатерина, императрица на цяла Русия, да сключи договор за неутралитет с Дания, Швеция, Прусия, Австрия и Сицилия. Единственото, което обединява тези държави, е страхът от англичаните и французите.

Написах блестяща — и приета много добре! — дописка за пет хиляди и петстотинте Синове на свободата[19], пленени, когато сър Хенри Клинтън превзе Чарлс Таун, и натикани по корабите на флотата ни! Представяш ли си? Дописката ми се осланяше на един невероятен факт: американските военачалници не смеят да посягат на войниците и матросите! Сигурно се досещаш какво са си казали хората от Синове на свободата, когато нашите офицери са ги скъсали от бой!

Написах и дописка в защита на генерал Бенедикт Арнолд[20], който според мен е извършил предателство не заради друго, а защото му е дотегнало от тази ужасно мудна война. По мое мнение на него и на другите му събратя военачалници просто им е писнало да търпят и да чакат. Удобствата и пенсиите, на които се радват английските командващи, сигурно са твърде примамливи за мнозина американски нисши офицери. Да не говорим пък колко привлекателен е професионализмът на англичаните. Сигурно е ужасно един умен, кадърен пълководец да гледа как одрипавелите му войници ходят боси и голи и са готови да се вдигнат на бунт, понеже не им плащат, а също как, защото са независими по дух, хич и не се плашат да не изпълняват заповедите му и да го пращат по дяволите.

Заложил съм сто лири стерлинги при залог десет към едно, че бунтовниците ще победят. Което ще рече, че в крайна сметка ще забогатея с хиляда лири стерлинги. Божичко, Ричард, само как се влачи тая война, да ти скъса нервите! Парламентът и кралят съсипват Англия.“

Но Ричард си имаше своя мъка, свързана с дома, а не с някаква си война на пет хиляди километра разстояние. Пег се затваряше все повече в себе си.

По две причини — не можеше да има повече деца, Уилям Хенри беше едничката й надежда, а Ричард се губеше по цял ден и нямаше кой да я успокоява и да я вади от мрачните й настроения и потиснатост.

„Дали защото остаряваме, вече сме неспособни да съхраним младежките си мечти? Дали самият живот не ги потъпква? Дали и Пег не изживява това? Дали то не се случва и на мен? Навремето живеех с чудните си блянове: къщата в Клифтън насред градина, пълна с цветя, красивото конче, което да тегли впряга до Бристъл, как излизаме на излети до Дърдам Даун, мили съседи, хора от нашата черга, с които да се погаждаме, десетина дечурлига и всички мъки и радости, докато ги гледаш как растат пред очите ти. Нима не съм следвал чудния Божи промисъл, нима не бях мека глина в десницата му, нима съм причинил на някого зло, нима не съм бил добър с всички! А ето, вече навърших трийсет и две години, пък никоя от мечтите ми не се е сбъднала. Вярно, имам в Бристълската банка цяло състояние, едно пиленце в гнездото си, ала съм обречен до гроб да живея в бащиния дом. Никога няма да имам свой дом, и то не за друго, а защото жена ми, която обичам прекалено много, за да я нараня, се плаши до смърт от промените. Ужасена е, че може да изгуби едничката си рожба. Как да й обясня, че със страховете си само предизвиква Бога? Отдавна съм проумял, че бедите ни сполитат само когато живеем с мисълта за тях, че най-добрият начин да ги избегнем, е да живеем мирно и кротко и да не привличаме вниманието към себе си.“

Пег се беше вкопчила в Уилям Хенри и това промени донякъде отношението на бащата към момчето. Ричард го обичаше не по-малко от преди, ала страхът да не би той да се разболее или да се изгуби бе изместен от съжаление към малчугана, подложен на такова изпитание. Понечеше ли да се затича — дори вътре в пивницата, Пег начаса се втурваше, спираше го и го питаше накъде е хукнал. Когато Дик извеждаше Уилям Хенри на всекидневната му разходка, майката настояваше и тя да ги придружи, така че момчето волю-неволю вървеше, хванато от двете страни за ръчичка, и не можеше да припка на воля. Ако застанеше на самия край на Кий Хед, за да преброи (знаеше да брои до сто) корабите в залива, Пег го дръпваше и скастряше Дик, задето е толкова нехаен. И най-неприятното бе, че детето не беше палаво и за разлика от повечето си връстници не вършеше пакости и не се налагаше.

— Разговарях със Сенхор Хабитас — подхвана Ричард една дълга лятна вечер, след като пивницата затвори. — Поръчките на пушки надали ще секнат в скоро време, но нещата си влязоха в релсите и можем да отделим време и за човек, когото да обучим на занаята. — Той си пое дълбоко дъх и погледна Пег през подредената за вечеря маса. — От утре ще водя Уилям Хенри с мен в работилницата.

Смяташе да добави, че това ще трае кратко, че детето има нужда от нови впечатления и хора около себе си и че също като баща си, може да се похвали с търпение и с умението да сглобява и да майстори. Ала не успя да каже нищо.

Пег се разпищя.

— И дума да не става! — кресна тя толкова оглушително, че Уилям Хенри се дръпна, разтрепери се и скочи от стола, за да зарови главица в скута на баща си.

Дик стисна пестници и впери свъсен очи в тях, Маг скочи като ужилена, грабна от тезгяха кана вода и я лисна в лицето на Пег. По-младата жена престана да пищи, затова пък нададе вой.

— Просто ми хрумна да водя детето със себе си — обясни Ричард на баща си.

— Нямаш ли си друга работа, Ричард, та дърпаш дявола за опашката!

— Рекох си, че… Ела, Уилям Хенри! — Прегърна момченцето и го сложи върху коленете си, после изгледа баща си така, че той не посмя да продума и дума, макар да смяташе, че внукът му вече е голям и не е редно баща му да го прегръща. — Не се притеснявай, Уилям Хенри, няма страшно. Всичко е наред!

— Ами мама? — попита момченцето с ококорени очи, бе пребледняло като платно.

— На мама й призля, но скоро ще й стане по-добре. Ето на! Баба знае какво да направи. Просто казах нещо, което не биваше да изричам, и толкоз — приключи Ричард, като разтъркваше гръбчето на сина си и гледаше вторачено Дик. Едвам се сдържаше да не прихне. Но не защото му беше много весело, а защото имаше чувството, че ще полудее. — Все обърквам нещо, татко — рече той. — Не исках да се получи така.

— Знам — отвърна Дик, после се изправи и отиде да дръпне опашката на котарака. — Я пийни — връчи той на сина си чаша ром. — Не си много–много по рома, но понякога силният лек е най-добър.

За свое изумление Ричард установи, че от рома му олеква, че се успокоява и вече не го боли чак толкова.

— Какво да правя, татко? — попита той.

— Ако не друго, то поне недей да водиш Уилям Хенри при Хабитас.

— На Пег не й прилоша, друга е работата, нали?

— Опасявам се, че да, Ричард. Най-лошото е, че не бива да го държи под стъклен похлупак.

— Кого да държи под похлупак? — намеси се Уилям Хенри.

Двамата мъже извърнаха очи към детето, после се спогледаха.

— Теб, Уилям Хенри — отвърна решително баща му. — Вече си достатъчно голям и можем да ти кажем, че майка ти се притеснява прекалено много за теб.

— Знам, тате — рече Уилям Хенри. Скочи от коляното на Ричард и след като отиде при майка си, я потупа по раменете, които се тресяха от хлиповете. — Недей да се притесняваш толкова, мамо. Вече съм голямо момче.

— Но той си е съвсем невръстен — простена Пег, когато Ричард я заведе горе и я сложи да си легне. — Бива ли да си толкова глупав, Ричард? Малко дете в оръжейница!

— Ние, Пег, наистина правим пушки, но не стреляме с тях — отвърна търпеливо мъжът й. — Уилям Хенри е достатъчно голям, за да… — затърси той думата. — За да поопознае света.

Пег се дръпна рязко от него.

— Я не ставай за смях! Та той расте в кръчма, какво повече има да му опознава на света!

— Кръчмата не предлага на едно дете нищо друго, освен безумие — натърти Ричард, като се постара да не дава воля на отчаянието си. — Откакто е отворил очи, Уилям Хенри вижда само едно: пиянство, самосъжаление, непремерени думи, побоища, простащина, разпътно поведение, разправии. Въобразяваш си, че всичко това става приемливо само защото си до детето, смяташ, че то не може да пострада, но и аз съм кръчмарско чедо и помня много добре детството си. Да ти призная, бях много доволен, че отивам на пансион в училище „Колстън“, и още по-доволен, че няма да чиракувам при кръчмар. На Уилям Хенри ще му се отрази чудесно, ако се среща и общува с трезви хора.

— Казах вече, само да си посмял да го водиш в работилницата на Хабитас! — изсъска Пег.

— Не е нужно да ми напомняш, разбрах. Ала тази случка ми показа — отпусна се той в леглото и положи ръка върху рамото й, — че е крайно време да поговорим. Не можеш само защото Уилям Хенри ти е единствено дете, да го държиш цял живот в повои. Днес проумях, че синът ни на всяка цена трябва да получи малко повече свобода. Ще се наложи да му я предоставиш, догодина все пак тръгва на училище, а за това няма да отстъпя, така да знаеш!

— Не мога да го пускам да се разхожда без надзор! — проплака тя.

— Длъжна си, Пег. Не го ли сториш, значи мислиш не за детето, а за себе си.

— Знам, знам, знам! — изхлипа тя през длани, върху които бе захлупила лицето си, и се люшна напред-назад. — Но сърце не ми дава. Той е едничкото нещо, което имам… и което ще имам някога.

— Имаш мен.

За миг тя се умълча.

— Да — рече накрая. — Имам теб. Но не е същото, Ричард, не е същото. Ако на Уилям Хенри му се случи нещо, няма да го преживея, така да знаеш.

Вече се бе смрачило, през процепите между дъските се процеди сивкав лъч, който падна като паяжина върху лицето на Ричард. Той продължаваше да седи в леглото и да гледа жена си. „Да, не е същото — помисли си. — Не е същото.“

Благодарение на мъжкото училище „Колстън“ доста синове на бристълчани с по-скромни възможности бяха успели да се изучат на четмо и писмо. Но то не беше единственото — всяко вероизповедание без римокатолическото поддържаше благотворителни училища, най-вече англиканската църква. Ала само две от тези благотворителни учебни заведения бяха въвели униформи за момчетата, издържани с доброволни пожертвования. Учениците в училище „Колстън“ носеха сини куртки, а момичетата от девическото училище — червени рокли. И двете се издържаха от англиканската църква, макар че ученичките в девическото училище нямаха чак такъв късмет — тях ги учеха само да четат, но не и да пишат, и почти през цялото време ги караха да везат копринени сюртуци и жилетки за благородниците, работа, за която учителките, но не и ученичките получаваха пари. Сред английските градове, включително и Лондон, Бристъл можеше да се похвали с най-много грамотни мъже. Другаде това бе по-скоро запазена територия за заможните.

Стоте момчета в „Колстън“, приети на благотворителни начала, живееха, естествено, на пансион, съдба, сполетяла и Ричард — покрай училището и чиракуването от седем до деветнайсетгодишна възраст той бе виждал родителите си само в неделя и през ваканциите. Как ли Пег щеше да го преглътне? За щастие в „Колстън“ предлагаха и друг вид обучение — срещу тлъста такса отрочетата на по-заможните ходеха на училище само от седем сутринта до два следобед.

Оная първа сутрин, когато Уилям Хенри ситнеше до дядо си на път за училището (Маг бе получила нервен пристъп и това бе попречило на Пег да дойде и тя), пред него се отвори не само вратата към учението — това бе първият ден от един съвършено нов живот и момченцето си умираше от любопитство. Ако го бяха пуснали да иде с баща си и да види какво е това оръжейница, сигурно нямаше да се прехласва толкова по всичко ново, ала занданът, който майка му бе издигнала около него, така и не рухна и на Уилям Хенри му бе втръснало да живее като зазидан. Ако беше по-палав и непослушен, вероятно щеше да се опълчи съвсем открито срещу родителите си, той обаче бе също тъй търпелив и хрисим като баща си. За него ключовата дума беше чакай, И сега най-сетне чакането беше свършило.

Мъжкото училище „Колстън“ се намираше от другата страна на река Фрум, на Хорс Стрийт точно зад „Свети Августин“, и не се различаваше особено от десетината други грамади, радващи се на гръмките имена училище, приют за бедни, болница или сиропиталище. Сградата беше окадена от саждите и зле поддържана, стъклата по прозорците вечно тънеха в прахоляк, мазилката се лющеше, дограмата се беше изметнала. Влагата се просмукваше от темелите, та чак до комините в стил Тюдор, вътре помещенията изобщо не бяха предвидени за класни стаи, а вонята откъм река Фрум, която беше само на хвърлей, бе толкова непоносима, че на нея издържаше само кореняк бристълчанин.

Училището си имаше портал и двор, в който припкаха към хиляда момчета, около половината с прословутите сини куртки. Подобно на другите ученици, които си плащаха за обучението и стояха тук само през деня, Уилям Хенри не бе задължен да я носи — някои от съучениците му бяха синове на градски съветници или на членове на Търговската палата, които нямаха намерение да унижават отрочетата си дори с намек за благотворителност.

При Дик и Уилям Хенри дойде висок, слаб като върлина мъж с черен сюртук и бяла якичка като на свещеник и им се усмихна, при което се видяха жълтите му развалени зъби.

— Добър ден, преподобни Причард — поздрави Дик и кимна.

— Добре дошли, господин Морган. — Тъмните очи се извърнаха към Уилям Хенри и се разшириха. — Това сигурно е синчето на Ричард.

— Да, това е Уилям Хенри.

— Тогава ела с мен, Уилям Хенри.

Преподобният Причард тръгна през двора, без дори да поглежда назад.

Уилям Хенри го последва, и той без да се обръща — беше погълнат да осмисля суматохата, която цари във всеки пълен с момчета двор, преди да въдворят дисциплина.

— Наистина ти е провървяло, господин Уилям Хенри Морган — подхвана учителят на момчетата платено обучение, — че рожденият ти ден съвпада с първия учебен ден. — Ще започнеш с азбуката и с цифрите. Гледам, носиш си и дъсчицата, това е добре.

— Нося я, драги ми господине — потвърди Уилям Хенри, който бе възпитан безупречно.

Това бяха единствените думи, които изрече, без да го питат, чак докато не стана време за обяд и не отиде в столовата. В мислите му също цареше пълен безпорядък. Всичко тук беше толкова объркващо! Съществуваха куп какви ли не правила и всичките толкова смехотворни. Стани. Седни. Коленичи. Кажи си молитвата. Повтаряй като курдисан някакви думички. Отговаряй на въпросите, не отговаряй на въпросите. Кой какво направил и на кого. Къде се намирало еди-какво си и къде не се намирало.

Класната стая представляваше огромно помещение, където бяха наблъскани стоте момчета от малките класове — неколцина учители кръжаха от групичка на групичка или пък се занимаваха с някои от учениците, без да обръщат внимание на другите. Затова и Уилям Хенри имаше огромното преимущество, че дядо му, който в тези тежки времена нямаше много работа, го бе научил на азбуката, а също да брои и да прави простички сметки. Инак детето сигурно щеше да онемее от притеснение.

Преподобният Причард също беше в класната стая, но не обучаваше децата. Учител на Уилям Хенри и на няколкото момченца с него беше някой си господин Симпсън и много скоро си пролича, че той си има любимци, а с други деца се отнася предубедено. Тъй като беше само кожа и кости, бе блед като смъртник и имаше вид на човек, който — аха, и ще повърне, съвсем естествено бе взел на мушка хлапетата, които подсмърчаха шумно и с наслада, бъркаха си в носа или показваха на всички лепкавите си кафяви пръстчета, с които очевидно си бяха бърсали задниците.

На Уилям Хенри не му беше никак трудно да изпълнява нарежданията: Мирувай! Не се върти! Не ритай чина! Не си бъркай в носа! Не подсмърчай! Не приказвай! Затова и господин Симпсън сякаш изобщо не го и забелязваше, ако не броим това, че го попита как се казва и му съобщи, че тъй като в „Колстън“ вече имало двама Моргановци, той щял да бъде Морган Терций. На същия въпрос друго момченце отвърна горе-долу по подобен начин, но има глупостта да възроптае, че не искало да му викат Картър младши, заради което си заслужи четири злобни удара с пръчката, първият — задето не бил казал „драги ми господине“, вторият — задето нахалствал, а останалите два — за късмет.

Пръчката хвърляше в ужас всички и най-вече Уилям Хенри, който никога досега не бе ял бой. Цели седем години бе живял, без да му ударят и един-едничък шамар. Ето защо и се зарече да не дава повод на никой от учителите в „Колстън“ да го налага. В единайсет часа, когато цялото училище се изсипа в столовата и насяда около дългите маси, Уилям Хенри вече бе проумял кой яде пердаха. Който говори в час, който си бърка в носа, който палува, подсмърча, не схваща урока, държи се нагло, а най-вече малкото малчугани, които не можеха да си наложат да не вършат бели.

Съучениците, които седяха около него и в класната стая, и в столовата, не му бяха особено симпатични. Затова пък му хареса едно момченце, което седеше през едно дете — беше будно и жизнерадостно, но не и пакостливо, за да го налагат с пръчката. Уилям Хенри го погледна и му се усмихна плахо, при което един от учителите на масата на директора затаи дъх.

Още щом съгледа усмивката на Уилям Хенри, другият малчуган успя някак да бутне момченцето помежду им, което се пльосна шумно на пода, провинение, заради което го дръпнаха за ухото и го отведоха при масата на директора върху подиума в предния край на огромното кънтящо помещение.

— Мънктън младши — представи се хлапето, което тутакси се намести до Уилям Хенри, и го озари с щърба усмивка. — Тук съм от февруари.

— Морган Терций, днес ми е първият учебен ден — пророни Уилям Хенри.

— След като кажем „Отче наш“, ни е разрешено да разговаряме, само че тихо. Баща ти сигурно е богаташ, Уилям Хенри.

Той погледна синята куртка на Мънктън младши и се натъжи.

— А, не е богаташ, Мънктън младши. Най-малкото не е баснословно богат, и той е учил тук и също е носел синя куртка.

— Виж ти! — позамисли се другото дете, после кимна. — Баща ти жив ли е?

— Да. А твоят?

— Моят не е жив. Мама също. Кръгло сираче съм. — Мънктън младши се понаведе и попита с блеснали сини очи: — Как ти е истинското име, Морган Терций?

— Имам си две имена. Уилям Хенри. А твоето?

— Джони — отвърна хлапето и го погледна вече съзаклятнически. — Ще ти викам Уилям Хенри, а ти на мен — Джони, но само ако не ни чува никой.

— Грях ли е да си викаме така? — полюбопитства Уилям Хенри, който още се опитваше да схване кое тук се смята за добро и кое — за лошо.

— А, не, но учителите не гледат с добро око на такива неща. На мен обаче ми е ужасно неприятно да съм младши.

— А на мен пък — Терций.

Уилям Хенри откъсна очи от новото си приятелче и погледна гузно към масата на директора върху подиума, където тяхното бутнато от пейката другарче бе подложено на наказание, много по-страховито, както бе разбрал Уилям Хенри, от няколкото удара с пръчката — трябваше да седи, без да мърда, на висок стол чак до вечерта. Момчето срещна вторачения поглед на учителя до господин Симпсън, премигна и тутакси се извърна — сам не знаеше защо.

— Кой е онзи там, Джони?

— Кой, дето е до директора ли? Дъртофелника. Господин Причард.

— Не, не той, другият, който седи до Симпсън.

— Господин Парфрай. Преподава латински.

— И той ли си има прякор?

Мънктън младши успя да докосне с издути устни връхчето на сплескания си нос.

— Дори и да има, ние, малките, не го знаем. Латинският е само за големите.

Докато двете момченца ги одумваха, господин Парфрай и господин Симпсън пък одумваха Уилям Хенри.

— Както гледам, Нед, имаш си сред свинете един истински Ганимед[21].

Господин Едуард Симпсън не се нуждаеше от повече уточнения.

— Морган Терций ли? Наистина си е Ганимед… а някой ден ще стане и Зевс!

— Я не се занасяй, Джордж, щом поотрасне, ще погрознее и ще пъпчаса като всички останали — възрази господин Симпсън и продължи да ровичка с вилицата из чинията, въпреки че храната за учителите беше къде-къде по-вкусна, отколкото гозбите за учениците.

Ала Симпсън си беше болнав и не се надяваше някой ден да оздравее — беше му наследствено, той произхождаше от род, където всички мряха млади зелени.

Този свойски разговор не свидетелстваше за някакви похотливи намерения, той по-скоро си беше симптом на неизбежната им участ. Джордж Парфрай си бе мечтал да бъде Зевс, но със същия успех би могъл да си мечтае да стане като Робърт Нюджънт, днес граф Клер. Учителите бяха бедни като църковни мишки. За господин Симпсън и господин Парфрай „Колстън“ бе връхната точка в живота им, тук те получаваха по една лира стерлинга на седмица, ала само по време на учебните занятия, имаха и осигурен покрив над главата и храна през цялата година. А тъй като училището се славеше с отличната си кухня (директорът бе прочут епикуреец) и учителите си имаха всеки собствена стаичка, те не виждаха причина да напускат, освен ако не им предложеха работа в Итън, Хароу[22] или в класическата гимназия в Бристъл. Един брак би усложнил доста нещата — и дума не можеше да става преподавателите в училището да се оженят, освен ако не получеха съществено повишение. Не че им беше забранено да минават под венчило, но кой ще тръгне да се жени при мисълта, че ще трябва да се смести заедно с жената и децата в тясна като кутийка стая! Пък и господин Симпсън и господин Парфрай не се интересуваха от представителките на противоположния пол. Предпочитаха своя си пол и най-вече компанията един на друг. Но влюбен бе само клетият Нед Симпсън. Джордж Парфрай далеч не споделяше чувствата му.

— Дали след службата в неделя да не отскочим до Хотуелс? — попита обнадежден господин Симпсън. — Минералната вода ми се отразява добре.

— Добре, но само ако ме оставиш да порисувам с водните бои — отвърна господин Парфрай, все така зазяпан в Уилям Хенри Морган, който от миг на миг се оживяваше — и разхубавяваше, все повече и повече. — Умът ми не го побира как може да ти се отразява добре да пиеш от помията на Ейвън, но стига да нямаш нищо против да се усамотя край скалите Сейнт Винсънт, на драго сърце ще те придружа. — Той въздъхна тежко. — Само как ми се иска да нарисувам това божествено дете!

Ричард дойде да прибере Уилям Хенри със свито сърце. Ами ако завареше разревано момченце, което го моли от дън душа утре да не ходи на училище?

Излишни притеснения. Накрая Ричард откри с поглед сина си — търчеше презглава из двора и се превиваше от смях на лудориите на русоляво, болезнено слабо хлапе — негов връстник със синя куртка.

— Тате! — провикна се Уилям Хенри, после се завтече към баща си, следван по петите от своето другарче. — Тате, това е Мънктън младши, но ако не ни чува никой, му викам Джони. Кръгъл сирак е.

— Приятно ми е да се запознаем, Мънктън младши! — каза Ричард и в миг си спомни дните, които е прекарал в „Колстън“. Наричаха го Морган младши, а след като навърши единайсет години — Морган старши. Само най-доброто му приятелче му беше викало Ричард. — Ще попитам преподобния Причард дали в неделя след службата ще те пусне на обяд у нас.

Докато се прибираха с Уилям Хенри към къщи, Ричард имаше усещането, че води чуждо дете — синът му току подрипваше и си тананикаше едва чуто.

— Както гледам, ти е харесало в училище — усмихна се бащата.

— И още как, тате! Там мога да си тичам и да си крещя на воля.

Очите на Ричард се напълниха със сълзи, ала той не им даде воля.

— Но не в класната стая, нали?

Уилям Хенри го прониза с поглед.

— Тате, какви ги говориш! В класната стая съм по-кротък и от агънце. Нито веднъж не са ме шляпнали с пръчката. А другите момчета все ги налагаха, едно дори припадна, понеже му биха трийсет пръчки. А това е страшно много. Аз обаче разбрах как да не ме бият.

— Виж ти! И как?

— Не приказвам, пиша и смятам прегледно.

— Да, Уилям Хенри, помня какво трябва да правиш, за да отървеш пердаха. А големите момчета разплакаха ли те, докато си играехте навън?

— Питаш дали са ни строили в редичка в клозета ли?

— Значи още го правят.

— Ами да, най-малкото нас ни накараха да се строим. Аз обаче написах каквото ми казаха на стената с лайненцето, с което ме замери Джоунс старши — размина ми се на косъм, уцели ме само малко от него, — и те ме оставиха на мира. Джони разправя, че това е най-добрият начин да се отървеш от тях. Заяждат се само с момчетата, които крещят и им правят напук. — Детето подскочи много високо. — Избърсах си пръстите в куртката. Виж!

Стиснал устни, Ричард огледа кафявото размазано петно върху пеша на новичката бежова куртка на Уилям Хенри и преглътна няколко пъти. „Само не се смей, Ричард! — каза си. — Само не се смей, за бога!“

— На твое място — подхвана, след като се поуспокои от напушилия го смях — няма да казвам на майка ти за случката с лайненцето. Няма и да й показвам къде съм си обърсал пръстите. Ще помоля баба да изчисти петното.

И така, Ричард вкара сина си в „Гербът на Купър“ с победоносен вид, който не убягна само на баща му. Пег изписка и нали досега не се беше отделяла от детето си, го сграбчи в обятията си и го обсипа с целувки. Уилям Хенри обаче я отблъсна.

— Не прави така, мамо! Вече съм голямо момче! Дядо, само да знаеш колко хубаво си прекарах днес! Обиколих десет пъти на бегом двора, паднах и си нараних коляното, написах върху дъската цяла редичка „а“-та и господин Симпсън каза, че съм бил много развит за възрастта си и щял да ме прехвърли в горния клас. Само че няма никакъв смисъл. Пак той е учител и на по-горния клас, и то в същата класна стая. Мамо, само съм си одраскал коляното, не се притеснявай толкова.

Ричард запълни остатъка от деня, като се зае да кове дъски и да прави в дъното на спалнята нещо като стаичка за Уилям Хенри — момчето вече спеше на голямо легло. Докато работеше, се успокояваше, пък и бе далеч от олелията долу, където Уилям Хенри посрещаше всеки влязъл със съкратен вариант на разказа си за своя първи учебен ден. Дърдореше като латерна! Не млъкваше! А инак трябваше да му вадиш думите с ченгел!

Ричард изпитваше към Пег огромно съжаление, поохладено от ледения повей на здравия разум. Уилям Хенри бе излетял от гнездото и занапред нямаше да позволи да го ограничават и да му се налагат. За един ден направо се бе преобразил — какво ли е таял в душата си през всички тия години? Надали за един ден е възможно да възникнат толкова нови мисли, цял един нов кодекс на поведение. „Значи не е такъв светец, какъвто го изкарвах. Значи, Бог да го поживи, си е момченце като всички останали!“

Опита се да го каже и на Пег, ала удари на камък. Както и да подходеше, тя все не искаше да прогледне за истината, че синът й прелива от живот и се наслаждава неописуемо на един съвършено нов свят. Търсеше утеха в сълзите и изпадаше в такива мрачни настроения, че Ричард съвсем се отчая, уморен от реките от сълзи — нямаше и представа колко непосилна е вината й, задето се е провалила в едничкото нещо, за което жената всъщност е орисана — да ражда деца. Беше все така търпелив с нея, но направо се вбеси, когато я хвана да пие ром.

— Кръчмата не е място за теб — рече й благо. — Нека все пак купя онази къща в Клифтън, моля те, Пег!

— И дума да не става! — разпищя се тя и този път.

— Любов моя, женени сме от четиринайсет години, освен съпруга ти си ми и приятелка, но вече прекали. Не знам какво те мъчи, ала ромът няма да го излекува.

— Остави ме на мира!

— Не мога да те оставя, Пег. Баща ми се дразни все повече, но това все ще го преживеем. Ала виж, Уилям Хенри вече е голям и няма как да не забележи, че майка му се държи доста странно. Много те моля, ако не за друго, то поне заради него се дръж като хората.

— Уилям Хенри пет пари не дава за мен, защо да се старая заради него? — подвикна разлютена жена му.

— О, Пег, това не е вярно!

Имаше чувството, че се върти в омагьосан кръг, от който няма излизане. Колкото и търпелив да беше, колкото и раздразнен да бе баща му, чудовищата, впили остри зъби с душата на жена му, не искаха да се умилостивят, въпреки че Пег все пак не посегна повече към рома, след като Уилям Хенри я попита направо в очите защо е пияна заляна. Беше толкова прям, че майка му се стресна.

— Умът ми не го побира — сподели Ричард с баща си по-късно същия ден. — Уилям Хенри се възмути, а уж е кръчмарско чедо.

* * *

Към края на февруари 1782 година господин Джеймс Тисълтуейт прати на Ричард писмо по нарочен човек.

„Пиша ти, драги ми приятелю, в нощта срещу двайсет и седми и сега съм по-богат с хиляда лири стерлинги. Платени в брой от банката на беззащитната ми жертва. Всичко вече е черно на бяло! Днес Парламентът гласува да прекрати бойните действия срещу тринайсетте колони и в скоро време се очаква да започнем да изтегляме войските си.

Мен ако питаш, за всичко е виновен прояденият от молците калпак на Франклин. Жабарите ведно с адмирал Дьо Грас и генерал Дьо Рошамбо се оказаха непоклатими съюзници, което иде да подскаже, че е възможно всичко, стига веднъж да разбереш каква е последната френска мода. Джордж Вашингтон и жабарите ни обкръжиха в тесен обръч при Йорктаун, макар че лично според мен Парламентът е взел решението си не заради това, а заради капитулацията на лорд Корнуолис. Да, знам, Клинтън се е чувствал прекрасно в Ню Йорк и не му е било до това да се вдигне и да помогне на Корнуолис, съзнавам и че именно френската флота е подготвила почвата, та Вашингтон и жабарите пехотинци да превземат Йорктаун, това обаче не прави капитулацията по-малко позорна. Бъргойн на нов глас. На Лондон му иде да се продъни вдън земя от срам.

Разгласи вестта, Ричард, понеже моят пратеник ще пристигне пръв при вас, и не пропускай да кажеш, че неин източник е не друг, а Джеймс Тисълтуейт, и той подвизавал се навремето в Бристъл на Корнуолис.

Сигурно се питаш какво ще сторя с тия хиляда лири стерлинги. Ще си купя от спиртоварната на господин Томас Кейв бъчва ром — а тя побира цели четиристотин и петдесет литра, така да знаеш! Ще отскоча и до «Зелената кутия» на Хаф Мун Стрийт и там ще си купя от госпожа Филипс цяла гроса от най-хубавите презервативи. Тия лондонски проститутки като нищо ще ти лепнат я шарка, я трипер, но госпожа Филипс вече предлага най-великото изобретение, правено някога по белия свят, ако не броим, разбира се, рома. Така на воля ще си топя захарната пръчица където ми душа иска.“

Мина още една година и чак тогава, някъде през март 1783 година, Сенхор Томас Хабитас се видя принуден отново да освободи Ричард. В Бристълската банка се пазеха три хиляди лири стерлинги, които Ричард почти не бе и докосвал. И защо да го прави? Пег не искаше и да чуе да се местят в Клифтън, баща му (когото той се бе опитал да убеди да вземе странноприемница „Черният кон“ на хълма в Клифтън) се кълнеше, че се чувства прекрасно и в „Гербът на Купър“. Дори добави най-чистосърдечно, че не бил изхарчил всичките пари, които Ричард му е броил през последните седем години — по петнайсет шилинга на ден. Можел да си позволи да изчака тежките времена да отминат и тук, на Брод Стрийт, в епицентъра на събитията.

Точно така, войната в Америка беше свършила, всеки момент щяха да скрепят този факт и с мирен договор, ала благоденствието така и не се беше завърнало. Това отчасти се дължеше на суматохата в Парламента, където Чарлс Джеймс Фокс и лорд Норт вдигаха врява до възбог, задето лорд Шелбърт правел на американците отстъпки, за каквито никой не бил давал съгласие. Всички нехаеха за такива скучни делнични неща като управлението на държавата. Заради правителства, които траеха ден до пладне и не вършеха нищо друго, освен да се боричкат за власт, в Уестминстър[23] цареше пълен хаос — голата истина си беше, че никой, дори философски настроеният крал, не знаеше какво да прави с военния дълг, възлизащ на цели двеста трийсет и два милиона лири стерлинги, и с все по-малките постъпления в хазната.

Моряците в Бристъл се вдигаха на гладни бунтове, понеже получаваха някакви си трийсет шилинга на месец, и то само по време на плаване. Ако ли пък бяха на сушата, не взимаха и пукнат грош. Когато ножът опря до кокала, кметът успя някак да убеди корабовладелците да отпускат все пак на моряците по петнайсет шилинга месечно и докато са на сушата. През 1775 година корабите, плащащи пристанищни такси, възлизаха на петстотин двайсет и девет, през 1783-та броят им бе паднал до сто и два. Тъй като повечето от тези кораби бяха хвърлили котва именно в Бристъл и чакаха по-добри времена по кейове и докове, както и нагоре по реката при Пил, бристълчани нямаше как да не се съобразяват с десетките хиляди моряци.

В Ливърпул от четирийсет хиляди жители десет хиляди разчитаха на оскъдните подаяния в града, а в Бристъл местният налог в полза на бедните беше скочил сто и петдесет на сто. Задругата и Търговската палата нямаха друг избор, освен да започнат да разпродават част от имуществото. Бяха издадени строги разпореждания, с които бристълчани да се справят с все по-големия приток от разорени селяци в града, където енориите ако не друго, то поне им осигуряваха прехраната. Ако някой бъдеше заловен, че мами и граби енориите, биваше изправян на позорния стълб и налаган с камшици, а после и изритван от града, въпреки това обаче притокът на преселници бе все така мощен, както приливната вълна в река Ейвън.

— Видя ли, Дик? — попита братовчедът Джеймс — аптекарят, който се прибираше от продавницата си на Корн Стрийт и на път за вкъщи се бе отбил в пивницата. Братовчедът размаха вестник. — Обява, пусната от нашите престъпници в „Нюгейт“, моля ти се. Съобщават, че било невъзможно да се изхранват с двете пенита, които им отпускали на ден. Какъв срам и позор! Хлябът все пак струва шестнайсет пенита четвъртинката.

— Ако още чакат присъда, затворниците получават дори не две, а едно пени на ден.

— Ще намина към Дженкинс хлебаря и ще пратя на клетите хорица колкото хляб им е необходим. А също сирене и овча лой.

Дик се подсмихна лукаво.

— Няма ли да им пуснеш, Джим, и някой и друг шилинг в протегнатите ръце?

Братовчедът Джеймс — аптекарят, се изчерви като домат.

— Прав беше, Дик. Миналия път, когато им дадох милостиня, изпиха всичко по последното пени.

— То се знае, че ще го изпият! По-разумно е да им пратиш хляб. Но се постарай и останалите филантропи да сторят същото.

— Как я кара Ричард? Нали вече не ходи на работа? Нещо не го виждам.

— Криво-ляво я кара някак — отвърна рязко бащата на Ричард. — А не го виждаш по една простичка причина — тя е там горе, в леглото му.

— Пияна ли е?

— А, не. Не слага и капка в уста, откакто Уилям Хенри я попита право в очите защо се налива с ром. — Дик сви рамене. — Ако детето не е тук, тя лежи горе в леглото с празен поглед.

— А когато Уилям Хенри е тук?

— Държи се като хората — изграчи кръчмарят и се изплю юнашки върху стърготините. — Женска му работа. Върви, че ги разбери.

Братовчедът Джеймс — аптекарят, веднага се сети за жена си, която вечно беше свъсена като буреносен облак, и за двете си щерки стари моми, грозни като самата смърт. Усмихна се горчиво и кимна.

— Често съм се питал — подзе той отново — защо сравняваме грозниците със смъртта.

Дик прихна в неудържим смях.

— За своите момичета ли си спомни, Джим?

— Какви ти момичета! Отдавна им мина времето да се задомят. — Аптекарят се изправи. — Жалко, че съм изтървал Ричард. Надявах се да го заваря тук както в доброто старо време, когато още не ходеше да работи при Хабитас.

— Доброто старо време мина и замина, аз ли да ти го казвам? Я се огледай! В кръчмата няма жива душа, а пристанището е почерняло от ония клетници, моряците. Колко добродетелни са само бедняците, вписани в регистрите на енориите. И колко праведен е техният гняв! Хвърлят камъни по окаяните си ближни, изправени на позорния стълб, вместо да ги съжалят. — Дик стовари с трясък пестник върху масата. — За кой дявол ни трябваше да воюваме на цели пет хиляди километра оттук! Защо не им дадохме на ония негодници в Америка толкова лелеяната свобода — да си я чукат о главата! Защо не си продължихме войните с французите? Страната е опустошена, и то заради някаква си идея. При това чужда. — Кръчмарят погледна гузно. — Е, и аз не го проумявах в началото, знаеш го. Добре, че беше Джем Тисълтуейт да ми отвори очите.

— То оставаше той да не го стори! Но не ми отговори на въпроса. Къде все пак е Ричард, щом сега не ходи на работа? Къде е и Уилям Хенри?

— Разхождат се, Джим. Както винаги до Клифтън. Тръгват по Пайп Лейн, спускат се по Фрог Лейн, после поемат по пътечката на хълма Брандън и изкачват Клифтън, гонят кравите и овцете по мерата там и се връщат покрай Ейвън — мятат камъни във водата и се заливат от смях.

— Това ти го е разказал Уилям Хенри, а не Ричард.

— Ричард не ми казва нищо — отвърна кисело Дик.

— Вие двамата сте различни като небето и земята — отбеляза братовчедът Джеймс — аптекарят, и се запъти към вратата. — Случва се. Но ти, Дик, трябва да си благодарен на Бога, че Уилям Хенри си е същински бащичко. Двамата са чудна гледка — отсъди той и си пое въздух.

 

 

Следващата неделя, подир службата и проникновената проповед на братовчеда Джеймс — свещеника, Ричард и Хенри отидоха чак в другия край на Клифтън, при Хотуелс.

Преди десетина — двайсет години минералните извори на Бристъл за малко да започнат да оспорват първенството на Бат като богатски курорт — странноприемниците на Дауъри Плейс, Дауъри Скуеър, както и по Хотуелс Роуд бяха препълнени с изискани посетители в скъпи–прескъпи одежди, с господа с невиждано красиви перуки и везани сюртуци, ситнещи на високи токове до дамите си в пищни рокли, които държаха под ръка. Имаше балове и соарета, увеселения и гощавки, концерти и забавления, дори театрални представления в стария театър на Клифтън на Уд Уелс Лейн. За кратко паркът — имитация на Воксхол Гардънс[24], се превърна в средоточие на интригите, скандалите и маскените балове, писателите се запретнаха да пишат любовни романи, където действието се развиваше в Хотуелс, а прочути доктори превъзнасяха до бога целебните свойства на минералната вода.

После обаче тъканта на очарованието се разпадна, ала бавно, сякаш разядена отвътре от молец. Летовището се бе оказало в светлината на прожекторите просто заради модата, после, пак заради модата, отново потъна в забрава. Изтънчените посетители се върнаха в Бат или в Челтнам, а минералните извори в Хотуелс в Бристъл вече не служеха за друго, освен от тях да се черпи вода за пиене, изнасяна от града. Но и бристълчани пиеха от минералната вода на Хотуелс, налята в красиви, изработени пак в Бристъл бутилчици. Инак Хотуелс западна като курорт.

Това бе само добре дошло за Ричард и Уилям Хенри — в събота освен тях тук идваха твърде малко излетници. Маг им беше приготвила нещо за хапване: студено печено пиле, хляб, масло, сирене и няколко ябълки скорозрейки, които брат й бе пратил от село в Бедминстър. Ричард бе сложил обяда във войнишка раница, която бе преметнал през рамо и в която имаше и манерка слаба бира. Двамата със сина му си намериха хубаво местенце зад четвъртитата грамада на странноприемницата в Хотуелс, кацнала на издадена скала точно над края на ждрелото на река Ейвън, при рязката, отбелязваща докъде стига приливът.

Местността наистина бе ненагледно хубава — скалите Сейнт Винсънт и зъберите на ждрелото бяха обагрени във всички отсенки на червеното, моравото, розовото, ръждивото, сивото и бежовото, а реката се синееше като калена стомана, докато дърветата сякаш се бяха наговорили да се строят така, че да скриват дори комините на леярната на господин Кодрингтън.

— Знаеш ли да плуваш, татко? — попита Уилям Хенри.

— Не. Затова и седим тук, а не долу при брега на реката — отвърна Ричард.

Момчето погледна замислено бързея, който заради прилива, продължаваше да се покачва, а водата се въртеше и се пенеше.

— Движи се като жива.

— Би могло да се каже и че е жива. И гладна, не го забравяй. Ще те всмуче надолу, ще те излапа и ти никога вече няма да се измъкнеш на повърхността. Затова никога не скачай край брега, разбра ли?

— Да, тате.

След като похапнаха, двамата се излегнаха на полянката, като си подложиха куртките за възглавници. Ричард затвори очи.

— Симпсън си отиде — оповести ни в клин, ни в ръкав Уилям Хенри.

Баща му отвори очи и се усмихна.

— Ама теб не те свърта на едно място, не можеш да мируваш и миг, нали?

— Обикновено не — призна си момчето. — Та Симпсън си отиде.

Ричард най-сетне проумя какво му казва Уилям Хенри.

— В смисъл, че не ви е учител ли? Е, вече си в трети клас, би могло да се очаква да имаш други учители.

— Не, тате, той си отиде от училището! През лятото, докато сме били във ваканция. Джони ми каза, че бил много болен и не можел повече да остане. Директорът попитал епископа дали Симпсън може да иде в приют за бедни, но епископът отвърнал, че приютите не са за болници, а за… за… Как беше думата?

— За нисшите ли?

— Точно така, за нисши. Отнесли го със стол носилка в болницата „Свети Петър“. Джони ми каза, че Симпсън плакал горчиво.

— И аз щях да плача горчиво, ако се наложеше да ме носят и болницата „Свети Петър“ — отвърна трогнат Ричард. — Клетият човек! Но защо ми казваш чак сега?

— Изхвърча ми от главата — отвърна мъгляво Уилям Хенри, търкулна се два пъти, подскочи на тревата, въздъхна тежко, плесна с ръце, пак се търкулна и вдигна едно камъче от близкия сипей.

— Време е да си тръгваме, синко, че съвсем се разпалува — подкани Ричард и след като се изправи, пъхна куртките в раницата и я метна на рамо. — Искаш ли да минем през хълма Гранби и да видим пещерата на Голдни?

— Хайде, моля ти се! — извика Уилям Хенри и заприпка напред.

 

 

Скрит сред дърветата на скалата горе, господин Джордж Парфрай си каза, че двамата изглеждат така, сякаш пет пари не дават за света. И нямат никакви грижи. Момчето беше от учениците платено обучение. Двамата не бяха облечени кой знае колко скъпо, но господин Парфрай бе забелязал качественото тънко сукно на дрехите им, това, че не бяха с опърпани краища, а обущата им със сребърни токи бяха лъснати до блясък и двамата излъчваха независим дух.

Учителят знаеше, разбира се, всичко от игла до конец за бащата на Морган Терций. „Колстън“ не беше голямо училище и в учителската стая всички одумваха учениците платено обучение, защото в сиромашкия си живот, общо взето, нямаше за какво друго да си говорят. Бащата беше майстор на оръжие, сдружил се, моля ви се, с евреин и натрупал покрай войната в Америка цяло състояние. Рядко в училището се появяваше дете, красиво като сина. А и да се появеше, беше разглезено и придирчиво, а не скромно и свито като Морган Терций. Ала момчето още си беше малко и не съзнаваше какъв капитал може да натрупа от своята хубост.

Мъжът с него сигурно беше баща му. Приличаха си като две капки вода, сто на сто бяха роднини. Парфрай бе оставил върху коляното си скицника — на горния лист имаше рисунка, която бе направил на двамата, докато си почиваха край Ейвън. Рисунката си я биваше. Самият Джордж Парфрай беше голям хубавец и на младини тъкмо това беше попарило всичките му надежди да стане частен учител по рисуване в дома на някой богаташ, където да се грижи за ограниченото образование на щерка му. Ала никой богаташ, стига да беше с всичкия си, не би наел красив момък, който да надзърта през рамото на наследницата — като нищо ще й завърти главата. Учителите по рисуване най-често бяха шишкави грозници с развалени зъби и дъх, от който преспокойно ще припаднеш. А който имаше външност като на Джордж Парфрай — той бе снажен, смугъл, с хъшлашки вид, — беше обречен да даскалува в училище. При това мъжко. И още по-лошо — издържано от благотворителност. Всъщност повечето училища кретаха именно на подаяния.

Макар Парфрай да не бе лудо влюбен в клетия Нед Симпсън, той му липсваше повече, отколкото беше очаквал — другите със същите наклонности в „Колстън“ вече се бяха разпределили по двойки и Парфрай не хранеше надежди някой ни в клин, ни в ръкав да се влюби в него. Откакто Нед го нямаше — той се бе споминал малко след като го бяха откарали в болницата „Свети Петър“, никой нямаше нужда от Парфрай. И директорът, и епископът, и преподобният Причард не одобряваха гръцката любов, имаха си съпруги, които да ги търпят, и женички, с които да кръшкат. Затова и тайните връзки между стените на „Колстън“ бяха белязани с много напрежение. Учители — под път и над път, никой не се интересуваше дали умеят да преподават, дали си разбират от работата. Подбираха ги по препоръка на някое сдружение, на църковно настоятелство или на виден духовник, член на Градския съвет или на Парламента. А такива хора гледаха с лошо око на хомосексуалните връзки, колкото и тайни да са те. Въпрос на търсене и предлагане. Моряците можеха да се напиват като свине, да псуват и да се бият, да оправят всеки задник между Бристъл и Уомпоа и въпреки това да запазят доброто си име като безупречни работници — никой корабовладелец не се интересуваше дали наетите от него прекаляват с пиенето, дали са побойници и какви са сексуалните им предпочитания. Същото вероятно можеше да се каже и за адвокатите и счетоводителите. Но виж, при учителите беше друго — тях с лопата да ги ринеш. Никакво пиене, никакви свади — и опазил Бог! — никакви извратености! Особено пък в училище, издържащо се от доброволни пожертвования.

На господин Парфрай му се искаше да се махне от „Колстън“, ала съзнаваше, че надеждата е малка. Неговият свят беше твърде тесен, твърде затворен. Сигурно щеше да си изгние в училището, а щом излезеше от строя, епископът вероятно щеше да благоволи да го уреди в някой приют за бедни. Парфрай вече бе на четирийсет и пет и знаеше, че песента му е изпята.

Прибра скицника в кутията и си тръгна от зъбера, надвиснал над река Ейвън, все така замислен за Морган Терций и баща му. Наистина странно! Бащата бе не по-малко красив от изумителния си син, ала въпреки това не притежаваше обаянието на Уилям Хенри, заради което всички се обръщаха да го гледат.

 

 

След ваканцията Уилям Хенри отново бе тръгнал на училище и Ричард разполагаше с предостатъчно време, за да изкове ново приятелство и да се посвети на едно интересно предложение. Братовчедът Джеймс — аптекарят, все му натякваше да направел нещо с трите хиляди лири стерлинги, вместо да ги държи по банките, така че квакерите да печелят от тях повече, отколкото самият той. „Вложи ги някъде, пък било то и срещу лихва от три на сто, дори без лихва, но ги вложи“ — все подканяше най-предприемчивият в рода Морган.

Ричард се бе запознал с господин Томас Латимър, когато веднъж се бе отбил заедно с Уилям Хенри в работилницата на Хабитас. През седемте години, докато беше правил кремъклийки „Кафявата Бес“ по поръчка на Военното министерство, Сенхор Хабитас бе спечелил доста пари и можеше да живее на широка нога до края на живота си, ала човек, който като евреина си обича занаята, за нищо на света няма да си зареже току-така работата. Бе пуснал обява в местния „Бристъл Джърнъл“, издаван от Феликс Фарли, че приема поръчки за ловджийски пушки, и сега продължаваше да работи, без да се пресилва много-много.

След като представи господин Латимър на Ричард, Хабитас му обясни, че и той е занаятчия, макар и да майстори друго — помпи.

— Главно ръчни, но напоследък корабите преминават на верижни помпи и Адмиралтейството ми възложи да произвеждам самите вериги — поясни весело мъжът. — С ръчна помпа ще извадиш от трюмовете най-много по тон вода на седмица, докато с верижната вадиш същото количество буквално за минута. Да не говорим пък, че такава помпа се крепи на най-обикновена дървена поставка, каквато ще ти екове всеки корабен дърводелец. Единственото, което остава да се добави, е месинговата верига.

Ричард за пръв път научаваше тези любопитни подробности. Господин Томас Латимър на мига му стана много симпатичен, макар и да не се покриваше с разпространената представа за конструктор — беше възнисък, пълен и вечно ухилен, при него ги нямаше свъсеното чело с рунтави вежди и мускулестите ръце с опънати като на ковач жили.

— Купих леярната за мед на Уосбъро на Нароу Уайн Стрийт — обясни той — и си признавам най-чистосърдечно, че го направих, понеже тъкмо там се намира една от трите топлинни машини на Уосбъро.

Ричард знаеше, естествено, какво е топлинна машина, но щом синът му тръгна отново на училище и той разполагаше напълно с времето между седем сутринта и два на обяд, вече можеше да опознае много по-добре, в тънкости тази чудесия.

Беше изобретена в началото на века от Нюкъмън и тъкмо с нея изпомпваха водата в рудниците на Кингзуд и задвижваха водните колела в леярните за мед и месинг на Уилям Чампиън край река Ейвън, близо до въглищата. После Джеймс Ват изобретил отделния парен кондензатор, който повишавал мощността на топлинната машина на Нюкъмън дотолкова, че Ват успял да запали с хрумването си магната Матю Болтън, собственик на леярните в Бирмингам, и да го убеди да станат съдружници, така че двамата да държат пълния монопол върху производството на парния двигател. Изобретателят и индустриалецът водели дело след дело в съда и благодарение на съдебните решения изобщо не давали възможност на някой друг да ги конкурира, така че никой изобретател, каквито и подобрения да е внесъл в патентования отделен парен кондензатор, да не може да го включи в своята машина.

Точно тогава Матю Уосбъро, младеж някъде на двайсет и пет-шест години, се запознал с друг момък от Бристъл — Пикард. Уосбъро бил разработил система от скрипци и маховици, Пикард пък бил изобретил колянов вал, благодарение на който възвратно-постъпателното движение в парния двигател да се превърне в кръгово и движещата сила да се върти, а не да се мести нагоре–надолу.

— Водните колела се въртят и задвижват машините — обясни господин Латимър, докато развеждаше плувналия в пот Ричард из цеха, пълен с пещи, огнища, стругове, преси, пушек и олелия. — Това тук обаче — допълни Латимър, като сочеше, — може да накара машината да си се върти самичка.

Ричард погледна пухтящото съскащо чудовище, заело почетното място сред машините за спининговане, които превръщаха месинга в предмети, използвани по корабите. Желязото и плавателните съдове бяха несъвместими, понеже солената вода разяждаше метала.

— Може ли да излезем отвън? — извика с цяло гърло Ричард — ушите му вече пищяха.

След като Уосбъро съчета скрипците и маховиците с коляновия вал на Пикард, водното колело вече стана излишно продължи с разясненията Латимър веднага щом отидоха на брега на Фрум, при мястото, където се събираха перачките. — Изобретението е невероятно, защото означава, че вече не е задължително производството да се намира край река. Стига въглищата да са евтини, както в Бристъл, парата е за предпочитане пред водата, при положение, разбира се, че в двигателя имаме кръгово движение.

— Защо тогава изобщо не съм чувал за Уосбъро и Пикард?

— Как защо! Заради Джеймс Ват, който се запретна да ги съди, понеже, видите ли, били включили в машината си неговия патентован отделен парен кондензатор. Обвини Пикард и че му бил откраднал идеята за вала, а това си е пълна нелепица. При Ват кръговото движение се осъществява чрез зъбчата предавка, която той нарича планетна, понеже наподобявала движението на Слънцето и на планетите, тя обаче е ужасно бавна и сложна. В мига, щом видял патента за вала на Пикард, разбрал, че това е правилният отговор, и не могъл да преглътне, че друг го е ударил в земята.

— Нямах представа, че изобретателите са толкова честолюбиви. И какво стана после?

— Не е за разправяне! След като изгуби държавната поръчка за мелницата в Детфорд, Уосбъро се спомина — не можа човекът да преживее разочарованието и жалко, беше едва на двайсет и осем години, а колкото до Пикард, той избяга в Кънектикът. Аз обаче съм измислил как да мина и без патентования кондензатор на Ват и смятам да произвеждам модела на Уосбъро и Пикард, докато не им е изтекъл патентът и оня мръсник, Ват, не им го е задигнал.

— Направо не мога да повярвам, че най-гениалният човек по белия свят е такъв изверг — възкликна Ричард.

— Джеймс Ват — отвърна Томас Латимър, без изобщо да се усмихва — е един изпечен негодник, стиснат шотландец, на когото не му липсват способности. Но суетата му е къде-къде по-голяма от тях! Мен ако питаш, тъкмо той я е измислил. Ако го слуша човек, ще остане с впечатлението, че Бог му е чирак, а небето — негова бащиния. Мръсникът му с мръсник!

Ричард се загледа в мътните води на Фрум и забеляза, че течението влачи пънове, късове метал, умрели животни и какви ли не други боклуци, които като нищо щяха да затлачат всяко водно колело.

— Виждам огромните предимства на парата пред водата — вметна той. — Просто не можем да си позволим и занапред в големите градове да използваме водата за движеща сила. Бъдещето е на машините с кръгово движение, господин Латимър.

— Наричай ме Том. Помисли само, Ричард! Уосбъро си мечтаеше да приложи парния си двигател на някой кораб, така, че той да се движи по права като конец черта без оглед на теченията и вълнението, без да му се налага да спира, за да установява откъде духа попътният вятър. Мечтаеше си парният му двигател да задвижва витлата на видоизменени водни колела от двете страни на кораба. Приказка!

— Наистина, Том.

След като се прибра, Ричард повтори впечатленията си и пред публика, състояща се от баща му и от братовчеда Джеймс — аптекаря.

— Латимър търси хора, които да вложат пари в начинанието — оповести след това той. — Смятам да допринеса с моите три хиляди лири стерлинги.

— Ще си изгубиш парите — отсече мрачно Дик.

Братовчедът Джеймс не бе съгласен с него.

— Вестта за намеренията на Латимър събуди голям интерес, Ричард, пък и човекът е свестен, чувал съм за него само добри неща, макар и да е отскоро в Бристъл. И аз смятам да вложа хиляда лири.

— Значи и двамата нямате и капчица ум в главите си — беше категоричен Дик, мнение, от което той не пожела да се откаже.

Свел глава над учебниците, Уилям Хенри седеше на някогашната маса на господин Джеймс Тисълтуейт и си пишеше домашното — от дъската се бе прехвърлил на хартия и пачи пера и благодарение на търпението, наследено от баща му, имаше калиграфски почерк, който не бе изпъстрен с размазани петна, истинско проклятие за повечето малчугани.

„Ще спечеля достатъчно — помисли си Ричард, — за да изуча Уилям Хенри не другаде, а в Оксфорд. Няма да допусна на дванайсет години да попадне при някой адвокат или аптекар… или пък майстор на оръжие, колкото да им бъхти без пари като ратайче цели седем години. Аз пак извадих късмет с Хабитас, но колцина чираци могат да се похвалят, че са случили на добър господар? Не, не искам такава участ за едничкото си дете. От «Колстън» синът ми трябва да постъпи в класическата гимназия в Бристъл, а после — в Оксфорд. Или в Кеймбридж. Учението му върви и както забелязвам, чете книжките с радост, за него, както и за мен, те не са тегоба. Ученолюбив си е.“

Долу в пивницата бяха и Пег, и Маг, които приключваха с готвенето на вечерята, а Ричард сновеше между клиентите по масите, събираше празните чаши и носеше пълни. Обстановката бе много по-ведра, отколкото преди — най-сетне Пег като че ли се беше пооправила. Дори й се случваше да се усмихва, не трепереше над Уилям Хенри, в леглото понякога сама търсеше Ричард, за да му предложи малко любов. Е, не беше както едно време. Това си беше мечта, а мечтите на Ричард умираха една по една. „Само младите знаят как да преодоляват границите на ума — помисли си той. — А на трийсет и пет години аз вече не съм в първа младост. Синът ми е на девет и предавам мечтите си на него.“

 

 

Заедно с още десетина души Ричард предостави парите си на господин Томас Латимър за една-единствена цел: той да разработи нов парен двигател. Никой от вложителите, сред които беше и братовчедът Джеймс — аптекарят, не получи дял от леярната за месинг, където се правеха плоските вериги, поръчани от Адмиралтейството, и новите помпи за вадене на вода от трюмовете по корабите.

— Затварям за Коледа — съобщи господин Томас Латимър на Ричард (който бе направо възхитен, че едва ли не всеки божи ден ходи в леярната на Уосбъро) един мъглив, тъжно сив ден в навечерието на празника.

— Виж ти! Никой не го прави! — изненада се Ричард.

— О, работниците няма да получават заплащане. Просто съм забелязал, че по Коледа никой не се престарава. Прекалено много ром! Макар и да не проумявам какво толкова празнуват тия клетници! — въздъхна Латимър. — Пак живеем в тежки времена, въпреки че младият Уилям Пит бе назначен за министър на финансите.

— И как времената да не са тежки, Том? Пит може да плати за войната в Америка само като вдига съществуващите данъци и налози и въвежда нови. — Ричард се усмихна лукаво. — Е, ще ощастливиш работниците, ако им платиш и за коледните празници.

— И дума да не става! — отсече господин Латимър, но без да помръква. — Сторя ли го, всички работодатели в Бристъл ще ме прокълнат.

На Ричард обаче му беше приятно, че по Коледа ще има повечко време, което да прекарва в „Гербът на Купър“ — Уилям Хенри беше във ваканция и кръчмата беше пълна с пияници. Маг и Пег бяха направили вкусни пудинги с ликьор и печено на чеверме дивечово бутче, а Дик приготви празничната си напитка от топло сладко вино с подправки. Ричард пък раздаде подаръци: втори котарак за Дик — сив на бели ивички, който да разлива джина, слънчобрани от зелена коприна за майка си и жена си, а на Уилям Хенри — няколко книжки, тесте най-качествена хартия за писане, чудесна кожена топка и шест молива с къмбърландски графит.

Дик бе изключително доволен от джиновия котарак, а колкото до Маг и Пег, те изпаднаха в див възторг от слънчобраните.

— Бива ли да се охарчваш така! — затюхка се все пак Маг и отвори дъждобрана, за да види как изглежда запаленият светилник през тъничкия плат с цвят на нефрит. — О, Пег, ще бъдем по последната мода. Ще засенчим дори братовчедката Ан! — Тя се завъртя на пета и побърза да затвори слънчобрана. — Уилям Хенри, само да си посмял да мяташ топката тук!

Уилям Хенри се зарадва най-много на топката, разбира се, но си хареса и моливчетата.

— Трябва да ми покажеш, тате, как да ги остря, та да си ги имам по-дълго — рече хлапакът грейнал. — О, господин Парфрай ще им се възхити. Той си няма такива моливчета.

Уилям Хенри поставяше на първо място господин Парфрай — всички вече го знаеха. Момчето не можеше да нахвали учителя, беше им проглушил ушите с него още от началото на октомври, когато бе започнал да учи и латински. Учителят определено си разбираше от работата, щом още първия ден бе успял да запали Уилям Хенри, а и не само него. Дори Джони Мънктън смяташе господин Парфрай за ненадминат преподавател.

— Нека да им се възхищава, само да не ти ги взима! — предупреди Ричард и сложи ръчицата на сина си върху малко пакетче. — А това е подарък за Джони. Жалко, че директорът настоя всички, които са на пансион, да карат Бъдни вечер в училището, щеше да е много хубаво, ако Джони беше тук, с нас. Но все пак и той ще получи подарък.

— Моливчета — позна начаса Уилям Хенри.

— Точно така, моливчета.

Пег издебна сгоден момент, сграбчи Уилям Хенри в прегръдката си и долепи устни до широкото му, гладко като слонова кост челце. Момченцето сякаш разбираше, че ако не друго, може да й даде поне това, и колкото и неприятно да му беше, дори отвърна на целувката й.

— Имам най-добрия татко на света, нали? — попита то майка си.

— Да — потвърди Пег с непразното очакване да чуе, че тя пък е най-добрата майка.

Допреди година безразличието на сина й, съчетано с такива думи за бащата, сигурно щеше да отприщи необуздана омраза към Ричард, Пег обаче беше разбрала, че колкото и да мрази мъжа си, няма да промени нищо. И че е за предпочитане да се погажда с него и да не му прави напук. Синът й го боготвореше. Мъжка му работа! Какво друго можеше да очаква една жена!

 

 

Веднага след като настъпи новата година — 1784-та, Ричард се запъти по Нароу Уайн Стрийт към леярната на Уосбъро, за да се види с господин Латимър.

Онова, което съгледа от улицата, беше прилична на плевня постройка от варовикови блокчета, толкова окадени от пушека на комините, че вече бяха съвсем черни. Откъм предната страна имаше няколко огромни изметнати дървени врати, който вечно зееха, така че да се вижда какво става вътре и в помещението да не е толкова горещо и шумно.

Виж ти! Всички врати бяха залостени. Празниците се бяха проточили доста за клетите работници на Латимър, които още от Коледа не бяха получавали и грош. Ричард тръгна покрай сградата, като опитваше една по една вратите — всички бяха заключени. Реши да провери откъм задната страна. Пое по тясна пътечка, за да заобиколи постройката откъм река Фрум, и там видя, че една от вратите все пак е отворена. Влезе вътре и бе посрещнат от гробовна тишина — пещите не горяха, огнищата пустееха, угасените парни двигатели стърчаха някак замислено край становете.

Той отново излезе от леярната и тръгна към придошлата Фрум, сива и безжизнена като собственото му лице.

— Ох, Ричард, Ричард! Ами сега!

Обърна се и видя братовчеда Джеймс — аптекаря. Задаваше се по пътеката и кършеше ръце.

— Дик ми каза, че си бил тук. О, Ричард, какъв ужас!

По-младият мъж вече знаеше какво се е случило, но за всеки случай попита:

— Какво му е ужасното, братовчеде Джеймс?

— Как какво! Латимър! Няма го! Изчезнал е сякаш вдън земя заедно с парите ни.

Край реката имаше дървен стълб за връзване на лодки, останал вероятно още от римско време, и стиснал очи, Ричард се облегна на него.

— Ако наистина го е направил, значи е пълен идиот. Ще го пипнат.

Вместо да отговори, братовчедът Джеймс се разплака — сълзите му се стичаха под тихия съпровод на хлиповете.

— Я се стегни, братовчеде Джеймс! Не е настъпил краят на света, де! — взе да го утешава Ричард, сетне го прегърна през раменете и го поведе към купчина стар метал от леярната, където да седнат. — Хайде, ела! Недей да плачеш.

— Как да не плача! Аз съм виновен за всичко! Ако не те бях накарал да си вложиш парите, те и досега щяха да си бъдат непокътнати. Няма как, аз ще си платя за глупостта, но не е честно, Ричард, ти да загубиш всичко до последното пени.

Забравил за своята неволя, Ричард сега се притесняваше единствено за своя любим братовчед. Вторачи се невиждащо в реката. Това не бе като да загуби любимата си Мери, къде ти! Какво толкова, парите бяха нещо странично. Днес ги имаш, утре — не.

— Имам глава на раменете си, братовчеде Джеймс, толкова ли не ме познаваш, та не знаеш, че ако не искам да направя нещо, никой не може да ме убеди! Никой не е виновен, най-малкото пък ти. Хайде, избърши сълзите и ми кажи — настоя Ричард и му подаде парче плат да си избърши носа.

Аптекарят извади чиста носна кърпа, избърса сълзите и малко по малко се успокои.

— Няма да си видим повече парите, Ричард — поясни той. — Латимър ги е взел и е избягал в Кънектикът, където възнамерява заедно с Пикард да произвежда парни двигатели. Откак избухна войната в Америка, патентите на Ват вече не важат там.

— Каква лисица е тоя Латимър! — възхити се Ричард. — Защо да не вземем леярната на Уосбъро, за да си възмездим парите, които ни е отмъкнал? Ще ги изкараме отново, като произвеждаме вериги за Адмиралтейството.

— Опасявам се, че нямаме право. Латимър не е собственик на леярната. Тъст му е богат мандраджия от Глостър и я е купил като зестра на щерка си. Пак тя или по-скоро баща й е собственик и на къщата на Доув Стрийт.

— Ами тогава да се прибираме в „Гербът на Купър“ — предложи Ричард. — Ако не друго, братовчеде Джеймс, то поне можем да се утешим с по чашка от рома на Кейв.

Чест му правеше на Дик, че не изрече и думица, камо ли пък да седне да натяква: „Казвах ли ви аз!“ Само премести очи от спокойното лице на Ричард към братовчеда Джеймс, който бе направо сломен, ала каквото и да си помисли, го запази за себе си.

— Всъщност има само една неприятна последица — сподели с него Ричард малко по-късно. — Вече не разполагам с пари, за да изуча Уилям Хенри.

— Не си ли ядосан? — попита свъсен баща му.

— Не, татко. Ако най-голямата ми неприятност е да си загубя парите, трябва да съм само доволен. Ами ако бях изгубил Пег? — Той затаи дъх. — Или Уилям Хенри?

— Така си е. Наистина е така. — Дик се пресегна през масата и сграбчи сина си за ръката. — Колкото до образованието на Уилям Хенри, нека се молим да изпадне нещо. Момчето ще завърши „Колстън“, поне за това съм заделил пари. Разполагаме с цели три години, пък тогава ще му мислим.

— Междувременно трябва да си намеря работа. Нещата в пивницата не вървят чак толкова добре, та от нея да се издържа и моето, и твоето семейство. — Ричард отмести дланта на Дик от ръката си и го помилва по лицето. — Благодаря ти, татко, много съм ти признателен.

— О! — възкликна Дик колкото да прикрие смущението си от тази проява на обич, която никак не прилягаше на мъж. — Тъкмо се сетих! Старият Том Кейв търси човек за спиртоварната. Някой, който да умее да майстори и да поправя. Намини да се видиш, с него, Ричард. Това надали е отговорът на твоите молитви, но човекът все пак ще ти плаща по една лира стерлинга на седмица. Все е нещо, докато си намериш по-свястна работа.

На връщане от спиртоварната на Кейв, която се намираше, на Редклиф Стрийт 137, Ричард си помисли, че ако го попитат на кого от двамата няма вяра — на Том Латимър или на Том Кейв, е щял да посочи Кейв. „Сега вече си давам сметка, че вечната усмивка на Латимър всъщност е прикривала омразата му към света и той си е един изпечен мошеник. Том Кейв пък прилича на ония отрепки, престъпниците в Нюгейтския затвор в Бристъл. А надзирателят му Уилям Торн има още по-неприятен вид — да си речеш, че е най-големият злосторник. Въпреки това баща ми познава Кейв още от едно време, когато двамата са били млади, значи излиза, че съм сбъркал. Пък и парите са два пъти повече, отколкото очаквах — по две лири стерлинги на седмица. Пак си е нещо!“

 

 

Да притежаваш спиртоварна за ром в Бристъл бе равнозначно едва ли не да имаш разрешително да сечеш монети. Колкото и тежки да бяха времената, колкото и хора да бяха без работа, ром се пиеше, а цената му не падаше. Това бе не само любимата напитка в Бристъл, ром се товареше и на всеки кораб, да не би без него моряците да се почувстват нещастни и да се вдигнат на бунт. Но стига да си получаваха дажбата ром, нямаха нищо против и да карат на мухлясали клисави сухари и осолено месо, толкова сухо, че речеш ли да го свариш, направо се разпада, и да усещат върху гърбините си камшика.

Спиртоварната на господин Кейв приличаше на крепост. Заемаше почти цялото пространство между две пресечки на Редклиф Стрийт при един от задните докове на пристанището, откъдето Кейв си прибираше захарта, доставена чак от Западна Индия, и товареше различните по размер бурета на лихтери веднага щом му платяха поръчката. Избите му бяха просторни и сухи и подобно на повечето подземия в Бристъл, се падаха точно под улицата, обществена собственост. Бристъл всъщност се крепеше на куха основа — всичко под него бе прокопано и затова не бе разрешено из града да се движат коли с тежки товари. Всички стоки се прекарваха от каручки с плъзгачи, така че тежестта да се разпределя по-равномерно, отколкото при колелата. Там, където под улиците имаше подземия, човек можеше да се придвижва единствено с двуколки или с леки екипажи.

Казаните се намираха в просторно, общо взето, безформено помещение на приземния етаж, осветено главно от отразената светлина на пещите. Вътре човек имаше впечатлението, че се е озовал в медна гора със заоблени дънери и за корони — цели гроздове дъбови бъчви, наподобяващи скосени конуси. Вонеше на дим от въглища, на ферментирали джибри, на меласа и изпарения от ром, от които ти се замайваше главата, и на Ричард му беше до немай-къде неприятно — това, че ден подир ден вдишва смрадта на ром, не го изкуши да замени халбата бира с чаша от най-добрата напитка на Кейв.

Самият Кейв се вясваше само от дъжд на вятър — тук колеше и бесеше неговият надзирател Уилям Торн. Колкото и раболепно да се държеше с Кейв, той бе жесток с подчинените си — според Ричард мястото му беше на някой от корабите за превозване на роби, например на „Александър“. Торн си умираше да налага с камшика чираците, доставяше му неописуемо удоволствие да почерня живота на възможно най-много от работниците, наети от Кейв. Но виж, с Ричард се задоволи да го изгледа сурово от глава до пети и да му даде няколко кратки напътствия.

— И мисли му, само да си припарил до задния край на помещението! — избоботи Торн накрая. — Нямаш работа там, много мразя натрапниците и крадците. Там мога да ходя единствено аз и ще ти бъда много признателен, ако не престъпваш думата ми.

И така, Ричард гледаше да не ходи в задния край на спиртоварната, но по-скоро за да има мир, отколкото заради това, че Торн му е взел страха. Самите казани бяха от мед, както и тръбите, усукани, заплетени и гънещи се във всички посоки, а колкото до множеството клапи, канелки и скоби, те бяха от месинг. Затова и тук не можеха да минат без човек, който да открива изтънелия кожух още преди да са се появили течове, и който да поправя повредите, докато казаните не са излезли от строя. Те винаги бяха по два, така че докато поправят единия, другият да продължава да работи. Задължение на Ричард беше тъкмо в това да ги потяга — работа скучна до припадък, ала достатъчно постоянна, та да си я гледа като хората.

През първия ден се запозна и с най-ужасната дума в речника на Торн: акцизи.

Правителството на негово величество краля открай време е облагало с данъци спиртните напитки, внасяни от чужбина, а контрабандата им (особено разпространена край бреговете на Корнуол, Девън и Дорсет) се наказваше със смърт чрез обесване. После обаче управниците се усетиха, че могат да припечелят и като облагат с налози спиртните напитки вътре в Англия — така бяха въведени акцизите. Джин и ром можеха да се произвеждат само в спиртоварни с надлежно издадено разрешително, проверявани най-строго от инспектори от Акцизното управление, тъй като акцизи се дължаха за всяка капчица алкохол, излязъл от каците с ферментирала смес от малц и вода.

— И всичко това — отбеляза Ричард в края на първата седмица в спиртоварната — само и само, докато корабите кръстосват моретата, на тях да няма бунтове, а хората на сушата да забравят тегобите си. Какво чудо на чудесата е човешкият разсъдък — да вложи толкова много ум, за да роди една огромна глупост.

— Ти, Ричард, си квакер по душа, от мен да го знаеш — отвърна отчаян баща му. — Та ние се изхранваме от пиенето!

— Знам, татко, но съм свободен да мисля с главата си и според мен властите ни насърчават да се пропиваме, за да печелят те.

— Де да можеше Джем Тисълтуейт да те чуе отнякъде! — тросна се Дик.

— Знам, знам, за нищо време ще направи доводите ми на пух и прах — ухили се Ричард. — Успокой се, татко. Само се шегувам.

— Я го стегни този твоя, Пег! — подвикна Дик.

Тя се извърна с такава лъчезарна усмивка, че Ричард чак затаи дъх — жена му се чувстваше значително по-добре! Нима й бе достатъчно да знае със сигурност, че няма да се местят в Клифтън, за да си възвърне доброто настроение? Сега тя можеше да бъде сигурна, че ще си векуват тук, в кръчмата „Гербът на Купър“, понеже Ричард бе изгубил всичките си пари до последното пени, и явно това я правеше истински щастлива и уверена в бъдещето.

Пег изпусна празната чаша, която държеше, простена и веднага се наведе да я вдигне. После нададе такъв изпълнен с мъка писък, че всички в пивницата настръхнаха — изправи се, хванала се с две ръце за главата, сетне се строполи на пода като парцалена кукла. Около нея завчас се струпа толкова много народ, та се наложи Дик да разтиква с лакти хората, за да коленичи до Ричард, който бе положил главата на жена си върху скута си. Маг бе коленичила от другата страна заедно с Уилям Хенри, който се пресегна да хване майка си за ръка.

— Безсмислено е, Ричард. Мъртва е.

— Не! Не може да е мъртва! — възрази той и след като хвана и другата й ръка, взе да я разтрива. — Пег! Пег, любов моя!

Събуди се! Събуди се, Пег!

— Мамо, мамо, събуди се! — повтори и Уилям Хенри, толкова ужасен, че не можеше и да заплаче. — Събуди се, мамо, и аз ще те прегръщам и целувам! Моля те, много те моля, събуди се!

Ала Пег продължи да лежи бездиханно.

— Получила е удар — обясни братовчедът Джеймс — аптекарят, след като го повикаха.

— Невъзможно! — викна Ричард. — Та тя е млада.

— И младите получават удар, при това точно по този начин: надават мъчителен писък, после изпадат в несвяст и издъхват.

— Не може да е мъртва — продължаваше да се инати Ричард. „Как така ще умре? — каза си той наум. — Та тя е част от мен!“ — Не, не може.

— Повярвай ми, Ричард, мъртва е. Ето, няма никакви признаци на живот. Доближих до устата й огледалце, но то не се замъгли от дъха й. Преслушах я с дървените слушалки, не долових сърцето й да бие. Виж й и гледците — настоя братовчедът Джеймс. — Приеми волята Божия, Ричард. Дай да я занесем горе и да я положим на леглото.

Братовчедът Джеймс я уми заедно с Маг, после двамата я облякоха в официалната й рокля от розова батиста с извезани иличета, сложиха й червило по устните и страните, сресаха косата й и както бе последната мода, я прибраха нагоре, обуха й чорапи и официалните обувки на високи токове. Кръстосаха ръцете й върху гърдите, а очите бяха затворили веднага щом жената бе издъхнала — сега тя сякаш бе потънала в спокоен сън и изглеждаше най-много на двайсет години.

Ричард седна до покойницата и сложи Уилям Хенри до себе си така, че да не вижда личицето му. Видеше ли го, съвсем щеше да рухне, а това нямаше да е добре и за двамата. Стаята бе озарена от светилници и свещи, които трябваше да горят постоянно още цели два дена, докато положат мъртвата в ковчега и я откарат с катафалката за опелото в „Свети Яков“. Поради липса на по-точно определение можеше да се каже, че Пег е издъхнала от естествена смърт. Целият род щеше да се стече от близо и далеч, за да отдаде последна почит, да целуне устните, които още ставаха за целувка, да изкаже съболезнования на покрусения вдовец, после да слезе в кръчмата и да се почерпи за Бог да прости. Нямаше да има бдения, твърде странни и причудливи за протестантски Бристъл, който се отнасяше към смъртта с подобаващата тържественост, строгост и сдържаност.

Ричард седя часове наред, и денем, и нощем, край покойницата заедно с един или друг представител на рода Морган — както никога, иззад тъничката преграда не долиташе хъркане. Чуваха се само приглушени хлипове, въздишки, утешителен шепот. Насъбралите се не мигваха, легна си само Уилям Хенри, който плака толкова много, че накрая се унесе в неспокоен сън. Ударът бе тъй внезапен, че Ричард бе като вцепенен, ала той усети ужасен как изпод пластовете мъка и горест малко по малко избиват огорчение и омраза. „Щом си смятала да мреш, Пег, не можа ли да го направиш по-рано, преди да съм изгубил парите? Така поне щях да отведа Уилям Хенри в Клифтън и щяхме да заживеем там, без всеки божи ден да търпя вонята на ром. Щях да бъда господар на живота си!“

На втората нощ, по късна доба Уилям Хенри дойде при Ричард, както беше бос и по нощница, и седна до него. Държаха стаята възможно най-студена, доколкото го позволяваха светилниците и свещите, така че застиналото лице на покойницата изглеждаше все така ведро и красиво, както когато я бяха умили и облекли. Ричард се изправи и отиде да донесе дебело одеяло и два чифта чорапи. Заметна сина си с одеялото, сложи му и единия чифт чорапи, а другия обу той.

— Изглежда толкова щастлива — простена Уилям Хенри и избърса сълзите, избили в очите му.

— Беше много щастлива, когато издъхна — отвърна Ричард, като внимаваше да не дава воля на сълзите. — Усмихваше се, Уилям Хенри.

— Значи и аз трябва да се постарая да бъда щастлив — заради нея. Нали, тате?

— Да, синко. При такава неочаквана щастлива смърт няма от какво да се страхуваш. Мама е отишла на небето.

— Мъчно ми е за нея, тате.

— И на мен. Естествено е. Мама беше с нас през цялото време. А сега трябва да свикнем да живеем без нея, няма да ни е никак лесно. Ала ти не забравяй нито за миг, че в смъртта тя изглежда щастлива. Сякаш не я е докоснало нищо страшно. Защото наистина не я е докоснало, Уилям Хенри.

— А аз имам теб, тате. — Както се бе загърнало в одеялото, момченцето седна по-близо до баща си, отпусна къдрава главица върху ръката му и изхлипа. — Имам теб. Не съм кръгъл сирак.

На заранта братовчедът Джеймс — свещенослужителят, погреба до дъщеря й Мери Маргарет Морган, родена през 1750 година, любима съпруга на Ричард Морган и майка на Уилям Хенри. Беше краят на януари, затова и нямаше цветя, само зелени клонки. Ричард се държа мъжки и не се разплака. А Уилям Хенри бе плакал толкова много, че май вече се бе примирил с горчивата истина. Ридаеше единствена Маг, покрусена колкото за племенницата, толкова и за снаха си. Бог дава, Бог взима. Какво да се прави, такъв е животът!

 

 

Покрай смъртта на майка си Уилям Хенри се привърза още по-силно към баща си, той обаче се бе хванал на работа, заради която отсъстваше от тъмно до тъмно по шест дена в седмицата, така че двамата можеха да бъдат заедно само в неделя и в малкото откраднати мигове, преди да си легнат. В спиртоварната не беше както в работилницата за пушки, а Томас Кейв не беше Томас Хабитас. Единствен Уилям Торн се ползваше с по-облекчени условия на труд, случваше се да се губи някъде часове наред, а после се връщаше, до немай-къде доволен от себе си. Ричард забеляза, че изчезнеше ли надзирателят, Томас Кейв задължително идваше в спиртоварната и очакваше с нетърпение Торн да се върне. Но никога не му правеше забележка. Обратното, сякаш му се радваше. Странна работа! Стига да не бе погълнат от личните си тревоги и тъги, Ричард със сигурност щеше да забележи едно друго и да си направи изводите, но работата му носеше утеха само ако й се посветеше изцяло.

От време на време в спиртоварната се отбиваха и посетители, най-вече акцизният инспектор. Уилям Торн винаги го развеждаше лично и гледаше край тях да не се навъртат хора.

Другият чест посетител явно наминаваше просто защото беше приятел на Торн. Странни отношения между двама мъже, които очевидно нямаха много допирни точки. Джон Тревилиън Сийли Тревилиън беше богато и невероятно смешно конте. Перуките му бяха бели-беленички като сняг, целите в скорбяла, и той не ги прихващаше с нищо друго, освен с черно кадифе, тъпото му лице пък беше напомадено и нацвъкано с изкуствени бенки, облеклото му задължително се състоеше от везани кадифени сюртуци и широки жилетки, токовете му бяха толкова високи, че той не можеше да се движи без бастуна от мътен кехлибар, а парфюмът му беше толкова силен, че изместваше дори миризмата на ром.

Първия път, когато господин Тревилиън дойде в спиртоварната, след като Ричард бе постъпил на работа при Кейв, Торн естествено не благоволи да ги запознае, но Сийли, както го наричаше надзирателят, поспря пред новия работник и го огледа преценяващо от глава до пети. Явно си падаше по голи мускулести ръце, помисли кисело Ричард, след като господин Тревилиън, вече след като се нагледа на воля, все пак последва, ситнейки, Торн. Ричард знаеше прекрасно кой е Джон Тревилиън Сийли Тревилиън — по-големият син на госпожа и господин Морис Тревилиън от Парк Стрийт, същото заможно семейство, обрано от разбойници направо пред парадния вход на къщата си. Бяха от Корнуол, участваха дейно в търговията в Бристъл и бяха потомци на много древен род лондонски търговци на име Сийли, известни още от XII век. Както знаеха и малките деца в Бристъл, този Сийли беше стар ерген с подозрителни сексуални предпочитания, безмозъчен лентяй и гуляйджия, напълно засенчен от по-малкия си брат.

Но след още няколко посещения на господин Тревилиън Ричард започна да се съмнява доколко основателно е мнението на цял Бристъл. С просташкото си смехотворно поведение, което по прилягаше на жена, той всъщност прикриваше ум, изобретателен и остър като бръснач. Разбираше от производството на спиртни напитки, а също и от предприемачество и търговия. Това, че се правеше на малоумник, му вършеше чудесна работа — и да се изправеше господин Тревилиън насред тържището, всички го мислеха за ненормалник и особняк и докато се пазаряха и сключваха сделки, хич и не си правеха труда да говорят по-тихо, та той да не ги чуе. Така понякога господин Тревилиън успяваше да ги изиграе.

За да бъде картинката пълна, веднъж през април господин Сийли Тревилиън се появи, хванал под ръка господин Томас Кейв. „Такава ли била работата! — рече си наум Ричард. — Значи наш Сийли има финансов интерес от това местенце, инак тая стара лисица Том Кейв нямаше да му се мазни така и да му пълзи в нозете.“ Въпреки това Сийли не се споменаваше в счетоводните книги, значи беше негласен съдружник, който не осигурява нищо друго, освен капитал, и то при нужда, затуй и не плащаше данъци.

Ричард се справяше добре с работата, макар и да му беше неприятно, че му остава толкова малко време, което да прекарва заедно с Уилям Хенри. Неделите му бяха безценни. Понякога променяше маршрута на разходките, та Уилям Хенри да опознае всяко кътче на Бристъл, ала пак обичаха да ходят най-вече в Клифтън — където бе къщата, която Ричард насмалко да купи. Лично той нямаше нищо против да се разхождат и другаде, но Уилям Хенри обожаваше Клифтън.

— Вчера господин Парфрай ни каза още една крилата фраза — рече момчето, както подскачаше до баща си.

Ричард въздъхна тихичко и се приготви да чуе поредното хвалебствено слово за този невероятен учител, успял да превърне скучния до смърт латински в игрословица и мнемоника. Уилям Хенри владееше латинския много по-добре, отколкото баща му на неговата възраст.

— Я да я чуем! — подкани той сина си.

— Caesar adsum iam forte — Цезар ад съм ям фортарарам.

— А можеш ли да го преведеш?

— По една случайност Цезар бил наблизо.

— Браво на теб. Този твой господин Парфрай е много остроумен.

— Да, тате, страшно забавен е. Непрекъснато ни разсмива, но директорът и господин Причард не одобряват. Мен ако питаш, не им харесва и че господин Парфрай никога не ни налага с пръчката.

— Учудвам се, че още го държат в „Колстън“ — отвърна сдържано Ричард.

— Всички сме отличници по латински! — обясни Уилям Хенри. — Нямаме друг избор. Инак господин Парфрай ще си има неприятности с директора. О, тате, само да знаеш колко ми е симпатичен. Винаги се усмихва.

— Значи си извадил голям късмет, Уилям Хенри.

 

 

В края на май всички плочки от главоблъсканицата в спиртоварната на Кейв си дойдоха на мястото.

Веднъж Уилям Торн пак се запиля някъде, а подлизурковците в спиртоварната, които вечно му правеха мили очи, само това и чакаха — и те се изнесоха досущ мишки, насушили сиренце, разтреперани от страх да не ги хванат, но и решени на всяка цена да излапат вкуснотията. В случая с работниците на господин Кейв тази вкуснотия представляваше ром. Но не качественият, с който пълнеха бъчвите и който се пробваше единствено от самия господин Кейв, а от вторият, по-слаб дестилат, от който и да източиш малко от съда, никой нямаше и да забележи.

Ричард не се нуждаеше нито от ром, нито от компания, затова и си продължи работата. В огромното помещение имаше толкова много ъгли, ниши и потайни кътчета, че бе трудно да определиш формата му, особено в задната част, където бяха забранили най-строго на Ричард да припарва. И той нямаше намерение да ходи там, ала чу съскане, което можеше да означава едно — че отнякъде изтича течност под налягане. Огледа един по един наредените в редица двойни казани и преплетените тръби и не откри нищо, но когато приближи последната двойка в редицата, вече бе убеден, че шумът идва иззад тях. Покатери се по напечените тухли на пещта и се промуши между левия и десния казан, а после пъхна отдолу глава, да не се удари в съдовете, където се стичаше ромът.

Точно тогава съгледа тръби, каквито не би трябвало да има там, и застина като попарен. Цяла минута стоя, без да се помръдва, изчака очите му да свикнат със здрача, след това погледна нагоре и видя две тръби, потулени зад валма паяжина, които човек би могъл да помисли и за топка разчепкани кълчища, увиснали отгоре. Всяка от тръбите бе свързана със съд, където се стичаше последният дестилат, при това не отдолу, а отстрани, под ъгъл, при който течността щеше да прелее само ако съдът е препълнен чак догоре. Към тези тайни тръби нямаше канелки — щом съдът се напълнеше до равнището на тръбата, течността се оттичаше към мрака в дъното на помещението.

Там, зад фалшива стена, бяха скрити две редици бъчви с вместимост двеста двайсет и пет литра. Ричард подсвирна тихичко и пресметна колко необлаган с акцизи ром изтича всеки божи ден — нищо чудно, че тъкмо Уилям Торн винаги източваше последния дестилат от съдовете! Само майстор с опит в друга спиртоварна щеше да се усъмни, че машинарията на господин Кейв е твърде мудна, а на Редклиф Стрийт 137 нямаше такива майстори. Ако не броим Уилям Торн. И Томас Кейв. Дали и той беше забъркан в далаверата?

Ричард скочи отгоре на пещта и видя откъде се чува съсъкът — на едно място износеният меден кожух на десния казан се бе пробил и през дупчицата на тънка струйка излизаше течност. Точно когато Ричард се наведе да я запуши, в спиртоварната влезе Торн.

— Я чакай! Какво търсиш там? — подвикна той с изкривено от злоба лице.

— Върша си работата — отвърна спокойно Ричард. — Надявам се, временна. Мен ако питаш, тия два казана вече са взели-дали.

— Ох, да му се не види! Откога разправям на стария Том да вложи малко от печалбата в нови казани, той обаче все си измисля поводи да не го прави!

Поукротен, Торн продължи нататък, за да се навика на подчинените си, които така и не го бяха усетили — котаракът се беше върнал по-рано, отколкото очакваха мишлетата.

Когато вечерта се прибра в „Гербът, на Купър“, Ричард не сподели с баща си на какво се бе натъкнал. Имаше време да му каже — първо трябваше да разбере повечко, например колцина са забъркани в тази огромна акцизна измама. Торн, естествено, беше вътре. Вероятно и Кейв. Ами Джон Тревилиън Сийли Тревилиън? Защо богаташ и безделник като Сийли ще се навърта в спиртоварна, вместо да си седи при хората от неговата черга? Например в „Белите дами“, „Белият лъв“, „Храсталакът“ на Парк Стрийт и Толзи. Не му беше мястото в окаденото помещение на Кейв.

„Кога ли изкарват контрабандните спиртни напитки?“ — запита се Ричард. То се знае, че през нощта, сигурно в неделя. Когато по улиците нямаше моряци и отряди за насилствено вербуване на войници.

Следващата неделя се измъкна на пръсти от пивницата — не беше кой знае каква философия да го направи, спеше сам, Дик и майка му хъркаха гръмогласно, а Уилям Хенри спеше непробудно и при гръмотевична буря. Имаше пълнолуние, беше ясно — какъв късмет! Ричард тъкмо наближи Редклиф Стрийт, когато някъде в мрака самотна камбана отброи полунощ. Той се спотаи в дъното на двора, при подемника на майстора на тръби, и зачака търпеливо.

Два часа. Ония негодници явно си бяха направили добре сметката — след още два часа щеше да се пукне зората. Ето ги и тях — Торн, Кейв и Сийли Тревилиън, който обаче беше неузнаваем. Изнеженото мамино синче, издокарано като от журнал, се бе преобразило в снажен, определено пъргав мъж, облечен от глава до пети в черно, с късо подстригана коса и ботуши на краката.

Кейв пристигна с крантавия си скопен кон, Торн и Сийли се явиха в каруца на плазове, теглена от два огромни жребеца. Тримата се запретнаха да разтоварват от каруцата към четирийсет очевидно празни бъчви. Кейв отключи врата откъм задната част на спиртоварната, която обикновено стоеше затворена, и бъчвите изчезнаха вътре. След миг Торн се показа отново в двора — търкаляше запъхтян една от каците, вече пълна, Кейв се завтече към каруцата, и свали дъска, която опря откъм единия й край, а откъм другия — в земята. Наложи се Торн и Тревилиън да обединят усилията си, за да изтикат догоре бъчвите една по една, после чевръсто, с опитни движения ги изправиха.

Според часовника на Ричард тримцата се справиха за шейсет минути — празните бъчви със сигурност бяха сложени под незаконните тръби. Колко често ли го вършеха? Едва ли всяка неделя — все някой е щял да ги забележи, но ако сметките на Ричард бяха верни, измамниците изнасяха незаконен ром най-малко веднъж на три седмици.

Томас Кейв се метна на коня и отпраши нагоре по Редклиф Стрийт, другите двама се качиха на каруцата с плазовете, която пое много тихо на изток към доковете на Темпъл. Ричард я последва. При реката бъчвите пак бяха обърнати да легнат откъм заоблената страна и бяха дотъркаляни при шлеп, на който стоеше непознат — непознат за Ричард, но не и за Торн и Сийли. След като натовариха каците, тримата разпрегнаха един от конете и го вързаха така, че да тегли шлепа, непознатият се покатери на яката му гърбина и го пришпори с все сила, докато той, горкият, не закрета по ниския равен бряг по посока на Бат, влачейки подире си натоварения шлеп, на който беше и Сийли. След като се увери, че всичко върви според плана, Уилям Торн се върна при каруцата.

„Сега вече си изясних всичко от игла до конец — каза си наум Ричард. — Ромът отива някъде край Бат, където Сийли и непознатият или го продават, или го прехвърлят на лодка, която да го откара било в Салисбъри, било в Ексетър, а после четиримата си поделят тлъстата печалба от безакцизния алкохол. Но съм готов да се обзаложа, че Сийли Тревилиън прибира лъвския пай.“

И какво щеше да прави Ричард сега? Умува върху това през целия път, докато се прибираше, и накрая реши, че е време да каже на баща си.

Дик и Маг вече бяха станали и шетаха, а Уилям Хенри още спеше като къпан, когато Ричард влезе в пивницата „Гербът на Купър“. Майка му и баща му се спогледаха съзаклятнически — преди да слязат долу, бяха забелязали, че леглото на сина им е празно. Беше овдовял човекът. Как да му дадат да разбере, че нямат нищо против от време на време и да отсъства?

— Излез, мамо — рече Ричард, без да се церемони много-много. — Трябва да поговоря с татко на четири очи.

С вид на голям познавач на човешките страсти Дик се приготви да чуе как синът му обяснява, че и той си има потребности и че вчера сутринта е видял в „Свети Яков“ хубава жена, а какво излезе — трябваше да изслуша разказ за нечувана непочтеност и измама.

— Какво да правя, татко?

Баща му сви рамене и го погледна кисело.

— Един почтен човек ще направи само едно — ще иде веднага, но така, че да не се разчува, при шефа на инспекторите в Акцизната служба. Казва се Бенджамин Фишър.

— Татко! Нали работиш с Том Кейв! Нали си му приятел! Отида ли, край на всичко!

— Я не се занасяй! — натърти Дик. — И други в Бристъл правят качествен ром, познавам ги всички до един. И с тях съм в най-добри отношения. Том Кейв ми е по-скоро стар познат, отколкото приятел, Ричард. Да си го виждал да ми вечеря на трапезата или аз — на неговата? Пък и — усмихна се по-възрастният мъж — открай време съм знаел, че не му е чист косъмът. Личи му по очите, правило ли ти е впечатление? Никога не те гледа право в лицето.

— Така си е, забелязвал съм — отвърна мрачно Ричард. — И все пак за него ми е по-мъчно, отколкото за Торн. Или за Сийли. — Той махна с ръка така, сякаш да отпъди някаква ужасия.

— Голям мръсник, ще знаеш. Какъв двуличник! И най-обиграният актьор не може да му стъпи на малкия пръст. Прави се на вода ненапита, а е страхотна лисица.

— Днес забрави за работата — побутна го Дик към стълбите за горния етаж. — Облечи си най-хубавите дрехи, сложи си моята нова шапка и беж в Акцизното управление. И на никого нито дума, чу ли? И недей да гледаш така, сякаш са ти потънали гемиите. Ако онези хубостници наистина са изнесли незаконен ром в количествата, които предполагаш ти, ще получиш огромно възнаграждение, задето си ги обадил. Предостатъчно, за да изучиш Уилям Хенри, където решиш.

Окрилян от тази мисъл, Ричард се отправи в тъмните си официални дрехи, с най-хубавата шапка на Дик върху главата, към Куин Скуеър. Акцизното управление се падаше в края на пресечката между площада и Принсис Стрийт (в богаташки квартал, където се намираше и къщата на господин Томас Кейв) и Ричард установи, че акцизните инспектори тук се различават доста от инспекторите, които обикалят на проверки. Инспекторите в управлението използваха писалищата, за да прогонват махмурлука, особено след неделя. Бяха разпилени, не проявяваха особено усърдие и предпочитаха да си клатят краката. Затова и на Ричард му отне няколко часа, докато изкачи йерархичната стълбица. Взрян във всяко от отегчените лица, пред които му се наложи да се изправи, той отказваше най-категорично да съобщи каквото и да било, освен че се е натъкнал на акцизна измама, и настояваше да се срещне лично с началника на инспекторите.

Без да е слагал залък в уста от сутринта, към три следобед, когато прословутото му търпение вече беше на изчерпване, Ричард най-сетне успя да разговаря с господин Бенджамин Фишър.

— Разполагате с пет минути, господин Морган — рече му той иззад писалището.

Отдалеч си личеше, че никога през живота си не е ходил на проверки. Началникът на инспекторите в Акцизното управление погледна посетителя иззад малките кръгли стъкълца на очилата, които не му трябваха, докато прехвърляше старателно наредените на купчинки бумаги по писалището. Беше късоглед. Не си беше показвал и носа от чиновническия кабинет. Което означаваше, че той няма да разбере Ричард така, както би го разбрал един инспектор, ходил на проверки. От друга страна, помисли си Ричард, това може би означава, че Фишър не взима рушвети. Защото инспекторите, които обикаляха да проверяват, със сигурност бяха подкупни, инак той нямаше сега да бъде тук.

Ричард изложи с няколко кратки думи за какво става въпрос.

— Как мислите, какви количества незаконен ром пласират тези хора на седмица? — поинтересува се господин Бенджамин Фишър, след като той приключи с разказа си.

— Ако изнасят буретата веднъж на три седмици, това, драги ми господине, прави към три хиляди и шестстотин литра на седмица.

Това вече извади господин Фишър от унеса. Той изправи гръб, остави пачето перо и изтика встрани листа хартия, на който си водеше записки. Пак си сложи очилата и ококори очи — две воднистосини топчета, шаващи зад пластовете стъкло.

— Но това, господин Морган, е огромна измама! Дали не бъркате в сметките?

— Бих могъл и да бъркам, драги ми господине. Но ако те подменят бъчвите на три седмици, значи изнасят три хиляди и шестстотин литра на седмица. Вчера беше първи юни и съм готов да свидетелствам, че буретата, които тримата мъже вкараха в спиртоварната, са били съвсем празни, единият ги подритваше като топка. Докато бъчвите, които вадеха отвътре, бяха пълни догоре, понеже се наложи двама от мъжете да ги тикат, за да ги качат по дъската на каруцата. Според мен следващата неделя, когато отново ще се впуснат в действие, е двайсет и втори юни. Ако вашите мъже отидат там някъде към полунощ и ги причакат, ще ги спипат на местопрестъплението — натърти Ричард, готов да се обзаложи, че е прав.

— Благодаря ви, господин Морган. Предлагам ви да се върнете на работа и да се държите така, сякаш не е станало нищо, докато не ви дадем знак от управлението. От името на цялата служба и на негово величество кралят, съм длъжен да ви благодаря най-искрено за проявената бдителност.

Ричард тъкмо понечи да излезе, когато началникът в управлението му рече:

— Ако измамата наистина е толкова голяма, както твърдите, господин Морган, се полага награда от осемстотин лири стерлинги, от които петстотин за вас. След като свидетелствате пред съда, разбира се.

Другият мъж не се сдържа и попита:

— А кой ще получи останалите триста лири?

— Мъжете, които ще задържат виновните, господин Морган.

Така срещата приключи. Ричард се прибра у дома.

— Беше прав, татко — каза той на Дик. — Ако всичко приключи, както се надявам, ще ми броят петстотин лири стерлинги от наградата, общо осемстотин лири.

Дик бе скептично настроен.

— Триста лири стерлинги ми се виждат множко за десетина инспектори, които не са свършили нищо друго, освен да задържат измамниците.

Ричард прихна.

— Какви ги говориш, татко! Бива ли да си толкова лековерен! Мен ако питаш, пак ще е добре, ако инспекторите, извършили ареста, получат и петдесет лири. Другите двеста и петдесет безспорно ще хлътнат в дълбокия джоб на господин Бенджамин Фишър.

 

 

В неделя, двайсет и втори юни, десетина инспектори от Акцизното управление се изсипаха пред задния вход в спиртоварната на Кейв, нахълтаха в празното помещение с вдигнати палки и там откриха към четирийсет бъчви с вместимост двеста и двайсет и пет литра, пълни догоре с незаконен ром, който се стичаше в тях от дванайсет двойни казана, необявени пред властите.

Когато в два часа през нощта срещу понеделник господин Томас Кейв дойде с коня си, а господин Уилям Торн и господин Тревилиън Сийли Тревилиън пристигнаха малко след това с каруцата, тримата начаса разбраха от изметнатата зееща врата и от печатите на Акцизното управление, които се мъдреха върху всичко наоколо, какво се е случило.

— Натопили са ни — подхвана господин Торн и оголи зъби.

Кейв потрепери ужасен.

— Какво ще правим, Сийли?

— Тъй като рома го няма, предлагам да се прибираме — отвърна преспокойно Сийли.

— А защо не са останали да ни задържат? — учуди се Кейв.

— Защото не искат да си навличат неприятности, Том. Ромът беше в огромни количества, акцизните са разбрали, че са замесени хора, които не си поплюват, още повече че за това се полага смърт чрез обесване. На инспекторите им плащат жалки грошове, те няма да си рискуват живота за едната гола слава.

— Нашите хора трябваше да ни предупредят!

— Точно така, трябваше, но не са го сторили — съгласи се свъсен Сийли. — Което иде да подскаже, че нареждането е дошло от много високо и че са пратени хора, които не са тукашни.

— Ричард Морган! — изграчи Торн и стовари пестник върху другата си длан. — Ето кой ни е натопил — тоя негодник!

— Ричард Морган ли? — сбърчи чело Тревилиън. — Онзи невероятно красив мъж, дето ви потяга казаните ли?

Торн впи озадачен очи в него, после вдигна фенера и се взря още веднъж изпитателно в лицето му.

— Не ти е чист косъмът, Сийли — проточи той бавно. — Я кажи, по кого си падаш, по мъже или по жени?

— Не ти влиза в работата, Бил. Прибирай се и измисли какво ще обясняваш на шефа на Акцизното управление. Понеже тъкмо ти ще опереш пешкира.

— Как така аз! Ами вие! Вие сте не по-малко виновни от мен!

— Опасявам се, че не е точно така — отвърна развеселен Тревилиън и скочи в каруцата. — Не си ли му казал, Том?

— Какво да ми е казал?

Ала господин Кейв трепереше като листо и сякаш бе изгубил дар слово. Само поклати глава.

— Том е прехвърлил разрешителното за производство на алкохол на твое име — поясни Сийли. — Преди известно време. Рекох му, че не е зле да го направи, и той тутакси се съгласи.

А колкото до мен, аз изобщо не съм свързан със спиртоварната на Кейв — подсмихна се Сийли, сетне дръпна юздите и подкара конете.

Уилям Торн продължи да стои като вкаменен.

— Къде отиваш, бе, човек? — попита с подкосени нозе.

Сийли прихна, при което оголи белоснежни зъби.

— Как къде, в Темпъл, за да предупредя нашия помагач.

— Чакай, идвам и аз!

— Ти, Бил — натърти господин Сийли Тревилиън, — ще се прибереш вкъщи.

Каруцата се скри, а Торн остана да се разправя с Кейв.

— Как можа да ми причиниш такова нещо, Том!

Кейв облиза устни.

— Сийли настоя — изблея той. — Кажи как да му се опълча, Бил!

— И какво излиза, прехвърлил си, значи, разрешителното на мое име. Ах ти, малодушен мухльо! — завайка се горчиво надзирателят.

— Сийли е виновен за всичко — заповтаря като навит Томас Кейв. — Няма да те зарежа на произвола на съдбата, честен кръст. Ще направя всичко, само и само да те измъкна.

Качи се с триста мъки, като пъшкаше и се задъхваше, на коня, Торн обаче не си направи труда да му помогне.

— Ще имам грижата да изпълниш обещанието си, Том. Сега-засега по-важно обаче е да убием Ричард Морган.

— И дума да не става! — викна Кейв. — Прави, каквото ще правиш, само не посягай на Морган. Толкова ли си глупав, ония в Акцизното знаят кой е донесъл за нас. Ако убием издайника, всички ще увиснем на бесилото.

— Стигне ли се до съд, и бездруго ще ме обесят, поне ще знам, че съм му видял сметката на оня никаквец — изкрещя с цяло гърло Торн. — Така че, Том, постарай се да не се стига до съд! Това важи и за Сийли! Ако загазя, ще повлека след себе си не само Ричард Морган, така да знаеш. Ще се погрижа да платите и вие двамцата със Сийли — всички ще идем на дръвника! Чу ли ме добре? Всички!

 

 

На другия ден — двайсет и трети юни, господин Бенджамин Фишър повика рано-рано сутринта Ричард в Управлението по акцизите.

— Съветвам ви, господин Морган, да не се връщате на работа — подхвана началникът, пламнал като домат. — Ония негодници, моите подчинени, да вземат да нападнат спиртоварната на Кейв посред бял ден! Не са заловили никого на местопрестъплението. Единственото, което са направили, е да открият алкохола.

Ричард зяпна от изумление.

— Майко мила!

— Точно така, драги ми господине, изразихте се много добре. Вече не може да се направи нищо. Споделям чувствата ви, но стореното е сторено. Управлението може да предяви обвинение единствено към човека, на чието име се води разрешителното, задето държи в спиртоварната контрабанден ром.

— Към стария Том Кейв ли? Но не той е мозъкът на измамата!

— Не, разрешителното се води не на Томас Кейв, а на Уилям Торн.

Ричард пак го зяпна недоумяващо.

— Ами Сийли Тревилиън?

Господин Фишър го погледна отвратен, закърши ръце и се облегна на стола.

— Господин Морган, можем да предявим обвинение единствено към Уилям Торн. — Той остави очилата и се свъси. — Господин Тревилиън има дебели връзки, в града минава за безобиден, добродушен бонвиван. Ще разговарям лично с него, длъжен съм обаче да ви предупредя, че стигне ли се до съд, не знам на кого ще повярват, на него или на вас. Съжалявам много, но ако не се появят нови доказателства, няма в какво да обвиним господин Тревилиън. Не съм сигурен дали разполагаме с достатъчно данни — въздъхна накрая началникът, — за да качим на бесилото и Уилям Торн, макар че на него не му мърдат седем години изселване.

— Защо все пак вашите подчинени не са изчакали и не са ги заловили на местопрестъплението?

— Защото са страхливци, драги ми господине. Това е положението. — Господин Фишър си свали очилата и се зае да ги чисти и лъска, като мигаше, та очите му да не сълзят. — Рано е, но господин Томас Кейв вече чака долу, сигурно за да се опита да се споразумеем и да потулим цялата работа срещу тлъста глоба. Ето къде са големите пари, господин Морган, и аз не съм слепец, та да не виждам, че Уилям Торн е просто изкупителната жертва. Би трябвало да удържим акцизите не от човека, на чието име е издадено разрешителното, а от собственика на спиртоварната. Това засяга и вас. В смисъл за наградата, де.

На излизане от управлението Ричард се сблъска в преддверието с Томас Кейв, но прояви благоразумие и не му каза нищо. Нямаше смисъл да ходи в спиртоварната, затова се упъти към пивница „Гербът на Купър“.

— И така, останах без работа, а най-малко двама от тримата виновници ще се измъкнат сухи от водата — обясни той на Дик.

— Само ако знаех, че ще стане така!

— Както е тръгнало, Том Кейв май ще успее да бутне някой и друг рушвет, за да не закачат Торн — завайка се баща му, после обаче добави по-бодро: — Но бъди благодарен за едно, Ричард. Както и да се обърнат нещата, ти пак ще си получиш петстотинте лири стерлинги.

Така си беше, но това за разлика от очакванията на Дик не утешаваше кой знае колко Ричард. Дълбоко в себе си той искаше господин Джон Тревилиън Сийли Тревилиън да си понесе наказанието и да бъде изправен на подсъдимата скамейка. И той не знаеше защо му има зъб, вероятно заради онзи път, когато Сийли го видя за пръв път и го огледа най-нахално от глава до пети. „За тоя глезен, изнежен наглец аз съм някаква презряна гнида. Мразя го. Точно така, мразя го. За пръв път в живота ми ме преизпълва чувство, каквото досега не съм изпитвал. Онова; което до вчера беше само куха дума, се превърна във факт.“

В тези времена на изпитания Пег му липсваше страшно. Беше много покрусен от смъртта й, макар че мъката му бе донякъде притъпена заради последните години, когато тя непрекъснато му беше правила напук, беше плакала за щяло и нещяло, беше се пропила и му бе изневерявала ако не телом, то духом. Ала дните отминаваха и докато Ричард обикаляше из Бристъл да си търси работа, тази Пег избледняваше и на преден план излизаше другата Пег, за която той се бе оженил преди седемнайсет години. На Ричард му се късаше сърцето, че не може да я притисне до себе си, да си побъбри едва чуто с нея преди лягане, да търси у нея единствената сексуална утеха, която според него си заслужаваше и при която страстта бе подклаждана именно от любов и приятелство. Сега вече нямаше с кого да си приказва — баща му бе на негова страна, но винаги щеше да го гледа отвисоко и да го смята за мекушав и донякъде безгръбначен. А колкото до майка му, тя си беше жена, която готви и мие съдовете, за друго не ставаше. След няколко години Уилям Хенри щеше да бъде зрял мъж, равен на баща си, и тогава единственото, което щеше да липсва на Ричард, бе утехата в леглото. Беше решил, докато Уилям Хенри не порасне, да търпи и да кара без жена. Не искаше да натрапва на единствения си любим син мащеха. Щеше да се оправя по петпръстната система — колкото и да му се любеше, не си представяше да легне с лека жена.

 

 

В понеделник, последния ден на юни, Ричард излезе от къщи още с първите лъчи на изгрева, което по време на лятното слънцестоене си беше много рано — предстоеше му да извърви тринайсетте километра от пивница „Гербът на Купър“ до Кийнзам, селце на брега на Ейвън, което покрай Уилям Чампиън, производителя на месинг, се беше разраснало и се бе замърсило. Чампиън бе патентовал нова тайна технология за пречистването на цинка от цинковата руда и остатъците от сплави и до ушите на Ричард бе стигнало, че той търси човек, който да разбира от цинк. Защо да не опита? Най-много да го отпратят!

Уилям Хенри тръгна както винаги в седем без четвърт за училище — мърмореше, задето директорът е настоял да учат и последния ден на юни, въпреки че се падаше в понеделник. Дядо му отвърна, като му издърпа лекичко и добродушно ухото — Уилям Хенри разбра и от половин дума и тутакси се отправи към училището. Утре започваше двумесечната ваканция и за учениците платено обучение, и за момчетата на пансион. Който си имаше дом и роднини, щеше да смъкне синята куртка и да напусне „Колстън“ до началото на септември, а който като Джони Мънктън си нямаше ни дом, ни близки, щеше да прекара лятото в училището, макар и на по-лек режим.

Ричард бе обяснил на Уилям Хенри защо през следващите два месеца не може да му прави компания и момчето го бе разбрало. Даваше си сметка, че баща му се трепе толкова именно заради него и това му тежеше като непосилно бреме, макар да не го съзнаваше. Ако се стараеше толкова с учението, то бе, за да достави удоволствие на баща си, който безспорно ценеше образоваността много повече, отколкото един деветгодишен малчуган.

Пред портала на „Колстън“ Уилям Хенри спря смаян — навсякъде се виждаха траурни знамена! Господин Хобсън, учител на малките, чакаше при портала и веднага хвана Уилям Хенри за ръката.

— Прибирай се у дома, момчето ми — рече учителят и завъртя детето в обратната посока.

— Да се прибирам ли, господин Хобсън?

— Да. Нощес директорът се е споминал, както е спал, днес няма да имаме часове. Родителите ти, Морган Терций, ще бъдат известени за погребението. А сега си тръгвай.

— Мога ли да се видя с Мънктън младши, уважаеми господине?

— Днес не. Довиждане — отсече господин Хобсън и побутна Уилям Хенри между плешките.

При Каменния мост малчуганът спря и сбърчи челце. Ама че работа! Баща му беше в Кийнзам, дядо му и баба му си вършеха понеделнишката работа, какво щеше да прави той цял ден без Джони?

Животът за пръв път му предоставяше възможност да прави каквото си иска, без да казва на никого. В „Гербът на Купър“ мислеха, че е в „Колстън“, а от „Колстън“ го бяха отпратили да се прибира. Защо да не се поразходи на воля! Речено-сторено.

Уилям Хенри изприпка по Каменния мост, но не към къщи. А по посока на Клифтън.

Най-напред спря на стръмния каменист баир Брандън — изкатери се чак на върха и си представи, че е войник пуритан от войската на Кромуел, обсадила Бристъл, после се загледа в комините на варниците и в мочурищата, сетне и в развалините на роялисткото укрепление, кацнало на хълма Сейнт Майкъл. След като му втръсна да играе на войник, заподскача от урва на урва и слезе при пътеката, откъдето заприпка към Кладенеца на Джейкъб, навремето единствения източник на вода за цял Клифтън. Наоколо имаше къщи, те обаче не бяха особено интересни за едно малко момче. Ето защо Уилям Хенри подмина на бегом черквата „Свети Андрей“, направи няколко кълба върху меката трева по мерата на Клифтън и реши да се отбие до имението на Манила, последното в редицата къщи по билото на хълма.

— Добре дошъл, млади палавнико! — рече приятелски глас.

Мъжът стоеше пред оградата на конюшнята до имението на Бойс.

— Добре заварили, драги ми господине.

— Днес нямате ли часове?

— Умрял е директорът — обясни накратко Уилям Хенри, сетне се покатери на оградата. — А вие кой сте?

— Казвам се Ричард, коняр съм.

— И тате се казва Ричард. А аз съм Уилям Хенри.

Човекът му протегна мазолеста длан.

— Радвам се да се запознаем!

Цели два часа момченцето обикаляше заедно с Ричард коняря, милваше конете, надзърташе в боксовете, повечето от които бяха празни, помагаше на човека да носи с ведрата вода от кладенеца и да дава на животинките сено, бъбреше весело. Накрая Ричард го почерпи халба лека бира, комат хляб и бучка сирене — доста освежен, Уилям Хенри му махна ведро за довиждане и си продължи нататък по пътя.

В имението Манила нямаше жива душа, точно както и в имението Фримантъл, Дънкан и Мортимър. Ами сега накъде?

Още умуваше какво да прави от тук нататък, когато чу зад себе си тропота на конски копита и се обърна, за да види ездача — беше човек, който му бе до болка познат и когото Уилям Хенри обичаше.

— Господин Парфрай! — извика хлапакът.

— Мили боже! — отвърна Джордж Парфрай. — Какво търсиш тук, Морган Терций?

Уилям Хенри, нали си беше възпитан, се изчерви.

— Излязъл съм да се поразходя, драги ми господине — изпелтечи той. — Днес нямаме часове, а татко отиде в Кийнзам.

— А разрешено ли ти е да идваш чак тук, Морган Терций?

— Аз, драги ми господине, се казвам Уилям Хенри.

Господин Парфрай се смръщи, сетне сви рамене и протегна ръка.

— Виждам повече неща, отколкото ти, Уилям Хенри, вероятно знаеш. Така да бъде. Мятай се на коня и да се поразходим, после ще те изпратя до вас.

Чудо на чудесата! Никога през живота си момченцето не се беше качвало на кон! А ето че сега седеше на седлото пред господин Парфрай, толкова високо, че чак му се виеше свят, ако погледнеше надолу към земята! Все едно беше попаднал в съвършено нов свят или се бе покатерил навръх дърво, което тича! Колко плавно и равномерно се движеше конят! Колко прекрасно бе да изживява това ново приключение с човек, който му бе приятел точно колкото и баща му! Уилям Хенри се остави във властта на пълното блаженство.

Спуснаха се в лек галоп надолу по Дърдам Даун, разгониха няколко стада овце. Смееха се на всичко, изпречило се пред погледа им. После Уилям Хенри започна да разпитва за едно или друго господин Парфрай и разбра, че той разбира не само от латински, но и от куп други неща. Отидоха при парапета над ждрелото на река Ейвън, където господин Парфрай посочи многобагрените зъбери и обясни на захласнатото момченце, че желязото се сивее, а варовикът се белее сред скалата, обагрена във всички отсенки на моравото и розовото, сетне посочи с дръжката на камшика цветята сред лятната трева и ги назова по имена, а накрая на шега попита Уилям Хенри дали е запомнил различните названия.

Пътеката ги изведе навръх ждрелото и се заспуска към странноприемница „Хотуелс“, кацнала на чуката над Ейвън.

— Тук сигурно ще ни дадат нещичко за обяд — рече господин Парфрай, после пусна момченцето да се плъзне на земята и слезе от коня. — Гладен ли си?

— Да, драги ми господине.

— Щом извън „Колстън“ ще те наричам Уилям Хенри, не е зле и ти да ми викаш чичо Джордж.

В помещението за пиене на минерална вода нямаше много хора — неколцина охтичави, един-двама болни от захарна болест или подагра, една грохнала старица и две по-млади сакати жени. Странноприемницата се беше радвала и на по-добри дни — позлатата беше помръкнала, тапетите тук-там се бяха смъкнали, завесите бяха избелели и си личеше, че по тях на цели пластове се е насъбрал прахоляк, столовете плачеха за нова тапицерия. Но киселият арендатор, който още водеше с Бристъл ожесточена битка по колко да взима за минералната вода, все пак предлагаше и обяд. На Уилям Хенри, свикнал в „Гербът на Купър“ на много по-добри гозби, храната тук му се стори същински нектар и амброзия просто защото беше различна и защото я споделяше с вълшебен спътник. Парфрай, след като похапнаха на две на три, предложи да се поразходят наоколо с коня и чак тогава да се приберат в града. Преди двамата да си тръгнат, старицата и двете сакати жени взеха да се захласват по Уилям Хенри и да повтарят, че бил момченце за чудо и приказ — той понесе възклицанията и потулванията им със същото търпение, както бе посрещал и милувките на покойната си майка, качество, на което Джордж Парфрай се възхити.

Понеже той също си бе намерил вълшебен спътник. Всъщност целият ден си бе вълшебство. Беше започнал с вестта, че нощес директорът се е споминал. Преподобният Причард, върху чието мургаво лице изобщо не личеше колко доволен е всъщност (той таеше надежди да стане новият директор), беше прекалено погълнат от мислите си, та да се занимава с учителите. Само им съобщи какво се е случило и нареди на Хари Хобсън да отпраща учениците, дошли на училище.

„Прекрасно! — рече си господин Парфрай. — Значи обявявам днешния ден за почивен. Остана ли тук, Причард или някой друг все ще ми намери работа. А ако не ми виждат лицето, изобщо няма да се сетят, че ме има.“

И той си позволяваше да се охарчва за нещо — за кон. Е, не беше негов — това не му беше по джоба, наемаше го за неделите от конюшня недалеч от бесилката на хълма Сейнт Майкъл. Когато отиде с водните бои и скицника в конюшнята, установи, че в понеделник има по-голям избор на ездитни коне. Красивият вран скопен кон, който Парфрай си бе харесал, преживяше кротко от сенцето, което му бяха дали, и безспорно се надяваше след трескавите неделни разходки да си почине хубаво. Но не би! Десет минути по-късно господин Парфрай вече беше на седлото и прекосяваше в лек тръст Кингсдаун по посока на пътя за Ост. Беше добър ездач и за нищо време успя да успокои врания кон, така че можеше да разчита на приятна разходка.

За миг отколешната потиснатост за малко да го погълне, ала денят бе твърде прекрасен, та Парфрай да не му се порадва в пълна мяра, затова се отърси от самотата и от страховете си за горчива старост и се съсредоточи върху прелестната природа наоколо. Тъкмо бе тръгнал нагоре по хълма Клифтън към Дърдам Даун, когато съгледа пред себе си Морган Терций! Ето че вече си имаше и компания! Малкото дяволче явно също бе решило днес да забрави за задълженията и отговорностите и да си почине на воля. Защо да не го сторят заедно? Въпрос, съпътстван от убедеността, че всъщност Парфрай ще направи услуга на момчето, като го пази.

Уилям Хенри! Двойното име му прилягаше — беше чудесно хрумване, което времето вероятно щеше да потвърди като мъдър избор. Всички учители бяха видели огромните възможности и заложби на Морган Терций, макар и момчето да бе толкова красиво, че някои не бяха особено обективни в преценката си. Както всъщност и Парфрай, докато успехите на Морган Терций в часовете по латински не му показаха, че личицето всъщност само отразява душевната красота, точно както мътно огледало отразява слънцето. Виж, до днес не бе предполагал, че малчуганът може да е и палав, и немирен — в час Уилям Хенри си беше същинско ангелче, понеже, както му обясни съвсем сериозно самият той, докато препускаха в тръс през Дърдам Даун, не искал да го налагат с пръчката, а също и да привлича вниманието.

Как да му обясни човек, че е орисан винаги да го привлича? Виж, на бащата, който в лице си приличаше досущ две капки със сина, му липсваше живецът на момчето. Ричард Морган не бе от хората, по които се заглеждаш, той никога нямаше да накара света да спре да се върти. Докато по Уилям Хенри се заглеждаха всички, при това всеки Божи ден, и нищо чудно след години той да накараше света наистина да онемее. Говореше като повечето свои връстници, въпреки че от думите му си личеше колко старателно е възпитаван, докато хлапакът не отвори дума за пивницата и не се разбра, че е видял с очите си и от най-долните човешки страсти, като се почне от побоищата с ножове и се стигне до похотта и маниашките изблици. Ала всичко това сякаш не го бе и докоснало — у него нямаше и следа от поквара.

Затова, щом двамата излязоха от странноприемница „Хотуелс“, сякаш от само себе си се насочиха към мястото, където Уилям Хенри бе идвал на излет заедно с баща си, а Джордж Парфрай ги бе наблюдавал горе от скалите. Полянката не беше голяма, не приличаше на дългия равен бряг на Ейвън откъм страната на Бристъл. Някакви си пет-шест метра трева между скалата Сейнт Винсънт и друга, разположена по-ниско чука. Такива места, само че сред дървета, наричаме долчинки.

От деня, когато Морган — баща и син, бяха идвали на излет тук, бяха минали цели девет месеца, ала всичко наоколо сякаш не се бе променило — да си речеш, че е застинало във времето. Водите на придошлата заради прилива Ейвън бяха на съвсем същото равнище, тревата беше в същите отсенки на зеленото, урвите отразяваха светлината под съвсем същия ъгъл. Безвремие! И възможност с единия крак да прекрачиш в бъдещето, а с другия да си останеш в миналото. Сякаш днешният ден бе изтръгнат от хода на бързолетното време!

Уилям Хенри седна, а Джордж Парфрай извади скицника и парченце въглен.

— Може ли да погледам, чичо Джордж?

— Не, защото ще те рисувам. Ще ми позираш, а това ще рече, че трябва да стоиш мирен и да забравиш, че те наблюдавам. Брой маргаритките. А щом те нарисувам, ще се видиш на портрета.

И така, Уилям Хенри седеше, а Джордж Парфрай го гледаше.

Отпърво въгленът се движеше бързо и уверено, ала лека-полека щрихите върху хартията ставаха все по-малко и накрая Парфрай спря да рисува. Беше в състояние единствено да гледа. Не само тази неописуема красота, но и своята съдба.

„Сега не му е времето, изобщо не му е времето. Влюбен съм до полуда в това непорочно създание, което е с цели трийсет и пет години по-младо от мен. Докато го пробудя за любовта, то вече не ще открива у мен нищо, достойно за обичане. Трагедия, достойна за перото на Бил Шекспир! Когато момчето стане Хамлет, аз ще бъда един грохнал Лир.“

Панделката, с която бе прихваната косата на малчугана, отдавна се беше смъкнала и сега буйните му черни къдри падаха върху лицето досущ гъст пушек, отнесен от вятъра високо в небесата. Кожата му беше като атлаз, не, като прасковка, като слонова кост, тъничкият орлов нос бе точно тъй патрициански, както и скулите, а в ъгълчетата на устните — пълни и чувствени, сякаш се бе загнездила потайна усмивка. Ала всичко това изобщо не можеше да се сравнява с очите!

Сякаш доловил промененото настроение на Парфрай, Уилям Хенри го погледна право в лицето и загадъчната му усмивка изведнъж се стори на смаяния учител едва ли не покана, отправена от някакво потайно кътче в душата на момчето, за чието съществуване то дори не подозираше. Очите на Уилям Хенри се изпълниха със светлина, тъмните точици затанцуваха сред златото, озарени от слънцето, което бе надзърнало иззад загладена от водата скала.

Джордж Парфрай не се сдържа. Скочи още преди да е имал време да помисли. Прекоси разстоянието, делящо го от неговата орис, и целуна Уилям Хенри по устата. После се наложи да хване момчето — точно сега просто нямаше да понесе, ако го пуснеше да си тръгне, трябваше да усети вкуса на кожата по челцето, страните и врата му, да помилва малкото телце, което трепереше едва доловимо като мъркаща котка.

— Колко си красив! Колко си красив! — заповтаря той през шепот.

Малчуганът се отскубна трескаво, скочи на крака, после се поколеба и завъртя очи — не знаеше в коя посока да хукне. Ужасът още не го беше сковал, единственото, за което си мислеше сега детето, бе как да избяга.

Поотърсил се от безумието, Парфрай също се изправи и протегна ръка, без да разбира, че е препречил единствения път, откъдето Уилям Хенри може да се измъкне.

— Извинявай, Уилям Хенри! Не исках да те обидя или нараня. За нищо на света не бих те наранил! Ужасно съжалявам — простена учителят и разпери ръце с молба да му простят.

Точно тогава Уилям Хенри изпадна в ужас. Видя ръце, които според него не искат прошка, а се домогват да го сграбчат, и се обърна на другата посока с надеждата да се отскубне оттам. Пред него блесна Ейвън с цвят на калена стомана — реката се гънеше и се виеше, водата съскаше и струеше на мощен поток към лъкатушното ждрело. Господин Парфрай пристъпи към малчугана, пак се опита да го сграбчи и да го повали, върху лицето му играеше усмивка, която — всъщност не беше точно усмивка. В „Гербът на Купър“ Уилям Хенри бе разбрал какво означават такива усмивчици. Беше се случвало, докато баща му и дядо му не гледат, и други мъже да му се усмихват така и да му нашепват някакви примамливи неща. Хлапакът знаеше колко престорена е тази усмивка, само не разбра какво я е породило.

Отметна глава и загледа невиждащо слънцето.

— Тате-е-е! — простена и скочи в реката.

* * *

Тук Ейвън не ставаше за плуване, а и Парфрай не знаеше да плува. Въпреки това, докато тичаше като обезумял покрай късия бряг между зъберите и се взираше с надеждата да съгледа нещо в придошлата вода, бе готов да скочи в реката, стига да забележеше в нея длан, ръчица — каквото и да е! Но не се показа нищо. Ни листо, ни клонка, ни дърво, камо ли пък Уилям Хенри. Момчето беше потънало като камък, без изобщо да се съпротивлява.

Какво ли си бе помислило? Какво ли бе видяло, преди водите да го погълнат? Защо бе изпаднало в такъв ужас? Дали наистина беше предпочело реката? Дали е знаело какво прави, когато скочи? Или не е било в състояние да разсъждава трезво? Беше повикало баща си, и толкоз. А после беше скочило. Не се беше препънало. Не бе паднало. Беше скочило.

След половин час Парфрай се обърна с гръб към реката. Уилям Хенри нямаше да се покаже на повърхността, за да си поеме въздух. Беше мъртъв.

„Мъртъв! Аз го убих! Мислех единствено за себе си, за никой друг. Искаше ми се да ме приласкае и си втълпих, че момчето наистина ме зове. Но то бе едва на девет години. Само на девет години! Аз съм презряна отрепка. Над мен тегне проклятие. Убих дете.“

Намери коня, яхна го със сетни сили и пое към Бристъл, без да забелязва любопитните, озадачени погледи, които му хвърлят старицата и двете сакати жени в странноприемница „Хотуелс“. Виж ти! Мъжът си тръгва, но къде ли е момченцето?

Парфрай остави коня пред портала на потъналото в траур училище и прекоси двора, без да среща и жива душа, макар че някои хора го видяха и останаха доста изумени. Щом се прибра в стаичката, той подпря върху масата скицника така, че да вижда отвсякъде личицето на Уилям Хенри, после извади от джобчето за часовника ключе, с което отвори дървеното ковчеже, където държеше някои скъпи за него неща, така че да не ги виждат любопитковци като преподобния Причард. Вътре в ковчежето, сред неподредените вещи: една-две къдрици, лъснато камъче ахат, опърпано тефтерче, мъничка миниатюра, имаше друга кутийка, в която Парфрай бе скътал дамско пищовче, каквито жените носят по маншоните си, и всичко, необходимо за това то да бъде надлежно смазвано и да стреля.

След това се върна при масата, седна на тесния стол, топна пачето перо в мастилницата, изтръска по инерция мастилото в повече и написа в долния край на рисунката в скицника: „Аз причиних смъртта на Уилям Хенри Морган.“

Сетне се и подписа и се застреля в слепоочието.

 

 

В пивница „Гербът на Купър“ се притесниха много преди два и петнайсет на обед, времето, когато Уилям Хенри трябваше да се прибере от училище. Вестта, че директорът на „Колстън“ се е споминал, плъзна из града точно както слънчевата светлина — върху вода. Бяха отменили часовете за днес, а Уилям Хенри го нямаше и нямаше. Когато в три часа се прибра, уморен и обезсърчен, Ричард бе посрещнат от превъзбудените дядо и баба и от новината, че синът му не се е върнал.

Ричард сякаш изгуби дар слово, челюстта му отказваше да се помръдне, ала от умората не остана и следа. Той се опита да каже нещо, отвори уста, затвори я, пак я отвори и затвори и накрая изпелтечи някак, че ще иде да го търси.

— Ти върви към „Колстън“ — рече Дик, както си развързваше престилката, — а аз ще тръгна към Редклиф. Затваряй, Маг!

— Ако е отишъл някъде, то е към Клифтън, татко — каза Ричард, след като се поокопити. — Аз ще тръгна към хълма Брандън, а ти мини по въжения мост. Ще се срещнем при странноприемница „Хотуелс“.

Сърцето му биеше като обезумяло, устата му бе пресъхнала дотолкова, че Ричард нямаше слюнка и да преглътне, ала въпреки това забърза презглава към хълма, като спираше само колкото да разпита хората, които му се изпречваха пред очите. Когато излезе на пътеката при билото на Брандън, кажи-речи, вече нямаше кого да пита, но все пак почука на вратите на къщите около Кладенеца на Джейкъб. Не, никой не бил виждал изгубилото се момченце.

При имението на Бойс за пръв път успя да понаучи нещо. Ричард конярят още се разхождаше из двора на конюшнята.

— Да, драги ми господине, видях го днес рано заранта, момченце за чудо и приказ! И много възпитано. Помогна ми да нахраня и да напоя конете, а аз му дадох да пийне и да хапне нещо. После — волна птичка — тръгна нагоре по хълма Клифтън.

Нищо в лицето или очите на мъжа не накара Ричард да се усъмни, че той не му казва истината. Ричард конярят си беше такъв, какъвто изглеждаше — приятелски настроен добродушко, който е готов да се порадва на компанията на едно изгубило се момченце, без изобщо да се досети, че негов пръв дълг е да му издърпа хубавичко ушите, да му извърти един шамар и да го прати да се прибира час по-скоро.

Ричард изпелтечи едно благодаря и пак забърза нагоре по хълма Клифтън, докато се изкачи на високото, откъдето виждаше като на длан цялата околност на километри наоколо. Ала в долчинките нямаше никого, ако не броим кротко пасящите овце, и макар Ричард да обиколи всяка дъбрава и горичка, никъде под балдахина на листата не откри Уилям Хенри.

В шест часа влезе в странноприемница „Хотуелс“ и завари там Дик, който го чакаше, за да му съобщи важната новина.

— Бил е тук, Ричард, отбил се е да обядва. Дошъл е, яхнал кон заедно с някакъв мъж около четирийсетте според госпожа Харис — възрастна дама, която също е била по онова време в странноприемницата, — бил представителен господин. Двамата се погаждали чудесно. През цялото време се смеели и се шегували, сякаш се познават много добре. Тръгнали към скалата Сейнт Винсънт. След около час госпожа Харис и още две жени видели, че мъжът си тръгва сам с коня, изглеждал много зле. Уилям Хенри не бил с него.

Арендаторът на странноприемницата също се навърташе край тях, явно силно притеснен от развоя на събитията. Само това оставаше — да избухне скандал. Тикна в ръцете на Ричард голяма чаша, пълна с минерална вода от странноприемница „Хотуелс“, но не му поиска пари и се дръпна встрани, откъдето продължи да наблюдава.

Без да усеща тръпчивия вкус и вонята на развалени яйца, Ричард изпи на един дъх водата. Трепереше като листо, дрехите му бяха наквасени с пот. Когато извърна очи към баща си, в тях се четеше ужас.

— Хайде — подкани той и без да казва нищо повече, излезе от странноприемницата.

Личеше си, че Уилям Хенри и спътникът му са ходили на мястото, където Ричард бе водил предишния път сина си на излет — тревата беше намачкана, имаше и наръч откъснати маргаритки, които вече бяха повехнали. Бащата и дядото викаха и викаха момченцето по име, ала никой не им отговори, после, изкатериха скалите и огледаха педя по педя всяка долчинка, сипей и пещерка. И там нямаше никого. Отливът вече бе започнал и Ейвън се отдръпваше в ждрелото си.

Дик и не опита да предума сина си да прекратят издирването — чак когато взе да се здрачава, той хвана Ричард за ръката и я дръпна лекичко.

— Хайде да се прибираме в пивницата — настоя по-възрастният мъж. — Утре сутринта ще съберем повечко хора и пак ще дойдем да търсим.

— Той е тук, татко, сигурен съм — изхлипа Ричард.

„Само не отваряй дума за реката! Не му пускай тая муха, че съвсем ще рухне!“

— Щом си сигурен, че е тук, значи утре заранта ще го намерим. Хайде да се прибираме, Ричард!

Закретаха със сетни сили съм Бристъл, без да продумват и дума. Ричард се тресеше от болка, Дик бе вцепенен от ужас.

На вратата на „Гербът на Купър“ висеше табела, че е затворено, въпреки това вътре на маса при тезгяха седяха трима мъже, вперили погледи в ръцете си: братовчедът Джеймс — свещенослужителят, братовчедът Джеймс — аптекарят, и преподобният Причард. Пред тях на масата имаше скицник, захлупен надолу.

— Уилям Хенри! — проплака Ричард. — Къде е Уилям Хенри?

— Седни, Ричард — подкани братовчедът Джеймс — аптекарят. Понеже беше най-възрастен в рода, товареха все него да съобщава лошите новини.

Братовчедът Джеймс — свещеникът, пък винаги беше до него, за да му се притече на помощ, щом той огласеше вестта.

— Казвайте! — изсъска през зъби Ричард.

— Уилям Хенри има един учител по латински, казва се Джордж Парфрай — подхвана с безизразен глас братовчедът Джеймс — аптекарят, и все пак намери сили да го погледне в полуобезумелите очи. — Днес следобед Парфрай се е застрелял. Оставил е това.

Той обърна скицника.

Въпреки пръските кръв веднага си личеше кой е върху рисунката.

„Аз причиних смъртта на Уилям Хенри Морган“ — пишеше там.

Нозете на Ричард се подкосиха, той се преви одве.

— Но това е невъзможно. Невъзможно е! — викна той.

— Явно е възможно, Ричард. Мъжът се е самоубил — рече братовчедът Джеймс — аптекарят, и коленичи до Ричард, за да го погали по сплъстената коса.

— Само така му се е сторило. Ами ако Уилям Хенри просто му е избягал?

— Силно се съмнявам. От думите на Парфрай излиза… излиза, че той е убил детето. Щом не сте го открили, сигурно го е хвърлил в Бивън.

— Не, не, не! — простена Ричард и захлупил лице върху дланите си, се люшна напред-назад.

— А ти какво ще ни кажеш? — нахвърли се Дик на господин Причард.

Преподобният навлажни устни и пребледня като платно.

— Чух изстрела и открих Парфрай мъртъв, беше си пръснал черепа. Рисунката беше до него. Отидох право при преподобния Морган — кимна той към братовчеда Джеймс — свещенослужителя, — после всички дойдохме тук. Аз такова… не знам как да се изразя, няма как да го предам с думи… о, господин Морган, само да знаете колко съжалявам и колко покрусен съм! Ала Парфрай преподава в „Колстън“ от десет години, изглеждаше свестен човек, децата го обожаваха. Какво лежи в дъното на всичко това, за мен е пълна загадка.

Ричард продължаваше да стои на колене — чуваше гласовете като далечен тътен, който ту се усилва, ту глъхне. Дик разказваше как са ходили до Клифтън, какво се е случило в странноприемница „Хотуелс“, как на закътаната полянка край Ейвън са видели утъпканата трева и откъснатите маргаритки.

— Уилям Хенри сигурно е паднал в реката и се е удавил — предположи господин Причард. — Начинът, по който Парфрай се е изразил, е доста озадачаващ. Излиза, че просто е станал свидетел на смъртта на момчето, а не го е убил.

— Въпреки всичко именно той е причинил смъртта — настоя братовчедът Джеймс — свещеникът, с тон, доста рязък за Божи служител. — Да опустее дано!

Гласовете продължаваха да се засилват и да заглъхват, съпроводени от хлиповете на Маг, която се беше свила в ъгъла и си бе затулила главата с престилката — същинска скърбяща Хекуба.

— Уилям Хенри не е мъртъв — отсече Ричард сякаш часове по-късно. — Знам, че не е мъртъв.

— Обещавам ти, Ричард, утре ще вдигнем половината Бристъл да го търси — каза братовчедът Джеймс — аптекарят.

Виж, не уточни, че ще издирват детето главно покрай бреговете на Ейвън и на Фрум, особено след началото на отлива, подир който в тинята често оставаха трупове — главно на котки, кучета, коне, овце и крави, но понякога и на удавници — мъже, жени и деца, избълвани като ненужна вещ от пастта на реките.

Качиха Ричард горе, сложиха го да легне и го съблякоха. Обущата му се бяха износили, отдолу на подметките зееха дупки, понеже днес от изгрев до залез-слънце той бе изминал близо петдесет километра пешком. Ала когато братовчедът Джеймс — аптекарят, се опита да го накара да гътне доза опиумна тинктура, той изтика чашата и не пожела да го стори.

Не, Уилям Хенри не беше мъртъв. За нищо на света не би се доближил до реката толкова, че да падне и да се удави! Баща му го беше предупреждавал най-строго, беше му обяснявал, че Ейвън е ненаситен, и момчето го бе слушало внимателно и бе разбрало колко опасно е да го прави. Ричард знаеше не по-зле от Дик, от братовчедите Джеймс и от господин Причард какво точно се е случило между малчугана и мъжа: Парфрай му е посегнал и Уилям Хенри си е плюл на петите. Избягал е, но не към реката. И дума не можеше Да става умно, схватливо момче като Уилям Хенри да се завтече към водата. Не, сигурно е духнал нагоре към скалите, изкатерил ги е и е побягнал през полето, нищо чудно дори да се е сгушил край някой закътан бряг на Дърдам Даун и да е заспал, за да събере сили и утре да извърви дългия път към дома. Ужасен, ала жив.

Ето как се утешаваше Ричард, ето как отклоняваше мислите си от истината, ясна като бял ден за всички останали. Бе доволен за едно: че Пег се е споминала и не е доживяла да стане свидетелка на всичко това. Все пак Бог си беше милостив. Беше я прибрал при себе си, беше склопил очите й, преди те да видят този ужас.

 

 

Със съгласието на кмета се стекоха хиляди доброволци, които да помогнат в издирването на Уилям Хенри. Всеки моряк на пост огледа педя по педя тинята и калта в своя район, случваше се дори да слезе от кораба, за да се взре отблизо в някой мазен сив вързоп сред труповете на животните и отпадъците на петдесет хиляди души. Нищо! Хората, които можеха да си позволят кон, отидоха чак в Пил, Блейз Касъл и Кингзуд, обиколиха всяко селце и махала край Клифтън и Дърдам Даун, други пък обикаляха край бреговете, обръщаха изкорубени, довлечени от течението бурета, хлъзгави подгизнали чимове, всичко, на което може да се закачи труп или което да го покрие. Ала никой така и не намери Уилям Хенри.

— Мина цяла седмица, а от детето — ни вест, ни кост, сякаш е изчезнало вдън земя — рече покрусен Дик. — Кметът настоява да се откажем.

— Да, разбирам, татко — отвърна Ричард, — аз обаче няма да се откажа никога. До сетния си дъх!

— Приеми го! Помисли какво причиняваш на майка си!

— Не мога да го приема. И няма да го направя, чу ли?

Дали този вироглав отказ да погледне истината в очите не бе за предпочитане пред океаните от сълзи, които Ричард бе изплакал по Мери? Те обаче му носеха утеха. Докато сега беше ужасно. По-ужасно, отколкото след кончината на Пег и на невръстната Мери.

— Ако Ричард изгуби всякаква надежда, че все някога ще открие Уилям Хенри — отбеляза веднъж на чаша ром братовчедът Джеймс — аптекарят, — животът му ще се обезсмисли. Та той, Дик, изгуби цялото си семейство! Така поне може да храни някаква надежда. И аз, и преподобният Джеймс се молехме и се молим трупът на момченцето да не се намери. Така Ричард все ще го преживее някак.

— Това живот ли е! — завайка се Дик. — Това си е истински ад!

— Да, за теб и Маг е ад. Но за Ричард е продължаване на надеждата — и на живота. Не му се сърди.

 

 

Ричард не си беше намерил и работа, но това не бе чак толкова страшно — баща му все пак беше кръчмар. Бяха минали десет години, откакто Дик си бе издействал разрешителното за „Гербът на Купър“, пивница, надживяла повечето други, по-неподдържани кръчми в центъра на Бристъл. Е, тук никога не се бяха отбивали важни клечки като членовете на Дружеството на непреклонните или клуб „Юниън“, които да подклаждат славата на пивницата, но въпреки годините на стопански упадък тя пак си имаше своите посетители. Веднага щом някой постоянен клиент отново бъдеше назначен на работа или си намереше нова, той се връщаше ведно с цялото си семейство в любимото заведение. И така през лятото на 1784 година „Гербът на Купър“ можеше да се похвали с доста голям оборот — е, пивницата не беше препълнена както през 1774 година, но Дик, Маг и Ричард пак не можеха да подвият крак от работа. Пък и сега не се налагаше да се трепят и да се притесняват излишно дали ще набавят средства, за да изучат Уилям Хенри.

Минаха два месеца. През септември „Колстън“ отново отвори врати за момчетата платено обучение, макар че господин Причард така и не бе назначен за директор. Заради изчезването на Уилям Хенри Морган и самоубийството на Джордж Парфрай, учителя по латински, преподобният Причард трудно можеше да се надява да се докопа до височайшата длъжност. Тъй като старият директор вече не беше между живите, за да понесе вината за този кошмар, господин Причард наследи мантията… и позора му. Някои твърде влиятелни бристълчани додяваха на епископа с неудобни въпроси.

Горе-долу по същото време, когато „Колстън“ отвори отново врати, Ричард получи писмо, в което господин Бенджамин Фишър, началник на инспекторите в Акцизното управление, го молеше да се яви при него незабавно.

— Сигурно недоумявате — подзе господин Фишър, щом Ричард влезе в кабинета му, — защо още не сме задържали Уилям Торн. Ще го сторим само в краен случай — сега-засега сме насочили цялото си внимание към господин Томас Кейв с надеждата той да плати хиляда и шестстотинте лири стерлинги глоба, за да решим въпроса, без да се стига до съд. — Въпреки това обаче — допълни той, самодоволно усмихнат, — получихме сведения, хвърлящи нова светлина върху случая. Заповядайте, седнете, господин Морган. — Бенджамин Фишър се прокашля. — Разбрах за момченцето ви, много съжалявам.

— Благодаря — отвърна вдървено Ричард и седна.

— Имената Уилям Инсел и Робърт Джоунс говорят ли ви нещо, господин Морган?

— Не, господине — отвърна другият мъж.

— Жалко. И двамата са работели по едно и също време с вас в спиртоварната на Кейв.

— Като казанджии ли?

— Да.

Ричард се свъси и се помъчи да си спомни лицата — бяха към осем-девет, които бе виждал в здрачното, прилично на пещера помещение. Съжали, че се е държал отчуждено и не е участвал в почерпките на работниците, когато Торн е отсъствал. Не, нямаше и представа кои са тия Инсел и Джоунс.

— Съжалявам, но не ги помня.

— Карай! Та вчера Инсел дойде и си призна, че е укривал сведения, понеже се е страхувал да не би Торн да му стори нещо. Някъде по времето, когато сте се натъкнали на тръбите и буретата, Инсел е подочул разговор между Торн, Кейв и господин Сийли Тревилиън. Говорели са съвсем открито за незаконен ром. Инсел и не подозирал за измамата и си продължил работата, после обаче се усетил, че тримата са се наговаряли да излъжат Акцизното управление. Затова и смятам да предявя обвинение не само към Торн, но и към Кейв и Тревилиън, а управлението ще си прибере парите, като наложи запор върху спиртоварната на Кейв.

Макар и да седеше като вцепенен, Ричард най-сетне проумя какво му говорят — облегна се и се съсредоточи.

— Прекрасна новина, драги ми господине.

— Не предприемайте нищо, господин Морган, докато делото не влезе в съда. Налага се да проведем още едно разследване, преди да задържим тримата, но можете да бъдете сигурен, че и това ще стане.

Допреди два месеца Ричард щеше да се зарадва неописуемо на тази вест и щеше да хукне презглава към пивницата „Гербът на Купър“, за да я съобщи и на другите, днес обаче не прояви особен интерес.

— Не ги помня тия Инсел и Джоунс, но важното в случая е, че са потвърдили показанията ми — сподели той с баща си.

— Ето го Уилям Инсел — каза Дик и посочи към ъгъла. — Дойде, докато те нямаше, искал да те види.

Бе достатъчно Ричард да погледне в лицето Инсел, за да си го спомни. Млад момък, добродушен и работлив. За жалост Торн го беше взел на мушка — надзирателят го беше налагал два пъти с дебелото въже и момчето и двата пъти бе търпяло безропотно. Всъщност как да възроптае! Опълчеше ли се срещу Торн, щеше да си изгуби работата, нещо, което не можеше да допусне в тия тежки времена. Виж, Ричард не би търпял подобно отношение, макар че той не помнеше случай да е имало опасност да го налагат с въжето. Подобно на Уилям Хенри, и той умееше да избягва телесните наказания, без да се държи като някой презрян подлизурко, освен това беше подготвен майстор, а не какъв да е общ работник. Инсел, клетият, беше идеалната жертва. Но нямаше никаква вина. Просто такъв си беше по характер.

Ричард занесе на ъгловата маса двете чаши с по двеста грама ром и седна. Напоследък поведението му се бе променило, ала никой не смееше да отваря и дума за това. Той се пристрастяваше все повече и повече към рома.

— Как си, Уили? — попита и побутна чашата с рома към пребледнелия господин Инсел.

— Трябваше да дойда — простена момъкът.

— Какво има? — поинтересува се Ричард и зачака пърлещата течност да притъпи болката му.

— Торн! Надушил е, че съм ходил в Акцизното управление.

— Не се и изненадвам, че е надушил, щом си го казал едва ли не на всеки срещнат. А сега се поуспокой! Пийни от рома.

Инсел отпи жадно, преглътна и се оригна, толкова силен бе неразреденият ром на Дик. Спря да трепери. Ричард също си изпи рома и отиде да напълни отново чашите.

— Уволниха ме — подхвана пак Инсел.

— Тогава какво толкова се страхуваш от Торн?

— Ще вземе да ме убие — окото му няма да мигне. Ще ме открие и ще ми види сметката.

Ричард беше на мнение, че е по-вероятно Сийли Тревилиън да убие някого, ако не вижда друг изход, но реши да не спори.

— Къде живееш, Уили?

— В Клифтън. При Кладенеца на Джейкъб.

— И какво общо има Робърт Джоунс с цялата тази история?

— Казах му какво съм чул. Господин Фишър от Акцизното управление прояви интерес и към Джоунс, но смята, че аз съм бил далеч по-важен.

— Така си е. Торн знае ли, че живееш при Кладенеца на Джейкъб?

— Според мен — не.

— А Джоунс?

Най-неочаквано Ричард се сети кой е Джоунс — беше си влечуго, вечно се умилкваше на Торн. Надзирателят определено бе научил именно от него какво е направил Инсел.

— Не съм му споменавал.

— Тогава е излишно да се притесняваш, Уили. Ако нямаш какво да правиш, стой през деня тук. Пивницата „Гербът на Купър“ е последното място, където Торн ще дойде да те търси. Но ако си падаш по рома, ще се наложи да си го плащаш.

Инсел бутна ужасен втората чаша.

— И този ли да платя? — попита той.

— Не, сега аз черпя. Я горе главата, Уили! От опит съм се убедил, че мошениците не са особено умни. Тук си в безопасност.

 

 

Дните взеха да се скъсяват, затова и времето, през което Ричард можеше да търси Уилям Хенри, стана по-малко. Първото място, където задължително ходеше, беше полянката край Ейвън, откъдето се покатерваше на свъсените чукари и викаше момчето по име. От горния край на ждрелото цепеше направо през Дърдам Даун и така накрая излизаше на мерата в Клифтън. На път за дома минаваше покрай къщата на Уилям Инсел, но най-често срещаше момъка на пътеката през хълма Брандън. Инсел бързаше, за да не го застигне нощта, въпреки че не смееше да си тръгне от „Гербът на Купър“ преди залез-слънце.

Ричард бе износил още два чифта обуща, ала никой в многолюдния род на Морганови не се и опитваше да го разубеждава и кори — колкото повече обикаляше из околностите на града, толкова по-малко време щеше да му остава да се налива с ром. Брат му Уилям ни в клин, ни в ръкав реши, че тъкмо сега трионите и бичкиите му трябва да се точат по-честичко (бил работел с нова дървесина, докарана чак от Западните Индии, и зъбците бързо се изтъпявали), така Ричард ходеше и на други места освен в Клифтън. Знаеше ли човек? Малчуганът може би се беше залутал и бе стигнал чак в Къколдс Пил, ето защо Ричард си мислеше, че не си пилее съвсем времето, като ходи в дъскорезницата на брат си. Пък и докато поправяше трионите, трябваше да има точно око, затова не биваше да пие ром.

Не плачеше, очите му сякаш бяха пресъхнали. Ромът притъпяваше болката, а това бе болка на надеждата, че все някой ден Уилям Хенри ще се появи на прага. Пак ромът притъпяваше и болката от липсата на надежда.

— И през ум не ми е минавало, че мога да го кажа — сподели веднъж в средата на септември Ричард с братовчеда Джеймс — аптекаря, — но вече започвам да съжалявам, че не сме открили тялото на Уилям Хенри. Ако го бяхме намерили, нямаше да мога да се надявам. А сега все си мисля, че Уилям Хенри е жив, и това само по себе си ме тормози неописуемо: как ли живее момчето ми, щом не иска да се върне при нас? Страдам и от това, че се надявам, и от това, че вече губя надежда.

Вторият му братовчед го погледна тъжно. Ричард беше отслабнал, въпреки това физически бе по-здрав — обикаляше надлъж и шир околността и се катереше по зъберите, от което тялото му бе заякнало и сега Ричард сигурно като нищо щеше да вдигне и наковалня и да издържи и на най-тежката болест. На колко ли години беше? Наскоро имаше рожден ден. Точно така, бе станал на трийсет и шест. Морганови се славеха като дълголетници и ако Ричард не си съсипеше с рома черния дроб, сигурно щеше да доживее и до деветдесет. Но за какво му беше да живее? Дано забравеше някак този ужас, който му се бе стоварил на главата, дано си вземеше друга жена и си създадеше ново семейство!

— За предпочитане е да знаеш, Ричард, отколкото да се губиш в догадки — рече тихичко другият мъж.

— Два и половина месеца, братовчеде Джеймс! А от Уилям Хенри — ни вест, ни кост! Дали онази гнусна твар не е заровила някъде трупа му? — потрепери той.

— Драги ми приятелю, забрави всичко това, умолявам те!

— Не мога.

 

 

На другия ден Уилям Инсел не дойде в пивницата — Ричард сякаш само това и чакаше — да си намери повод да тръгне към Клифтън по-рано от обикновеното, нахлупи шапката и се запъти към вратата.

— Толкова рано? — изненада се Дик.

— Инсел не дойде, татко.

— Е, не е голяма загуба — изсумтя Дик. — До гуша ми е дошло да го гледам как седи в ъгъла така, сякаш са му потънали гемиите, и с тоя умърлушен вид да ми разгонва клиентите.

— Така си е — съгласи се Ричард и успя криво-ляво да се усмихне, — но въпреки това се притеснявам. Ще ида да проверя защо го няма.

Вече познаваше на пръсти пътеката през хълма Брандън и можеше да я извърви и със завързани очи. След има-няма четвърт час вече беше пред къщата на Уилям Инсел.

На верандата седеше момиче, което се бе навело напред. Ричард не му обърна внимание и понечи да го заобиколи. То обаче изпружи крак.

— Bonjour[25]! — поздрави го младата жена.

Той трепна, погледна надолу и съзря най-изумителното женско лице, което бе виждал през живота си. Огромни влажни черни очи като на кошута, дълги мигли, трапчинки върху румените страни, алени чувствени устни, по които нямаше и следа от червило, нежна като мляко кожа, лъскави черни букли, които се спускаха естествено по раменете. Божичко, колко красиво бе момичето! И колко чисто изглеждаше!

— Как сте? — попита той и след като свали шапка, се поклони лекичко.

— Чудесно, monsieur[26] — отвърна момичето на английски, но с френски акцент. — Но не мога да кажа същото за клетия Уили.

— За Уили Инсел ли, госпожице?

— Oui[27] — потвърди девойката, след това се изправи, при което се видя, че има тяло, не по-малко красиво, отколкото личицето, пременено в прелестна рокля от розова коприна. Скъпа прескъпа. — Да, Уили — повтори тя, произнасяйки името толкова сладко, че Ричард се усмихна. — О, monsieur! Колко сте красив! — ахна девойката.

Обикновено свит пред непознати, Ричард установи, че изобщо не се притеснява в присъствието на момичето, колкото и прямо да беше то. Усети, че се е изчервил като рак, и понечи да се извърне, ала почувства, че е безсилен да откъсне очи от младата жена. Тя наистина си беше изумително красива, още по-прелъстителни от лицето й обаче бяха полумесеците на белите й като мляко гърди, показали се в горния си край над деколтето.

— Казвам се Ричард Морган — представи се той.

— Аз пък се казвам Ан-Мари Латур и съм камериерка на госпожа Бартън. Живея тук. Но не с Уили — прихна тя.

— Та какво ми казахте, че е болен ли?

— Елате и вижте сам. — Тя тръгна пред него по тясното стълбище, повдигнала рокля достатъчно високо, та под пяната на дантелената фуста да се видят тъничките й изваяни глезени. — Уили! Уили! Имаш посетител! — извика момичето, след като се качи на площадката.

Ричард влезе в стаята на Инсел и го видя да лежи син зелен като смъртник.

— Какво ти е, Уили?

— Отрових се със стриди — простена момъкът.

Ан-Мари бе последвала Ричард в стаята и наблюдаваше Уили заинтригувано, но не и състрадателно.

— Взе, че изяде стридите, които госпожа Бартън ми даде. Казвах му аз, че дъртата няма да ми даде пресни стриди. Той обаче не искаше и да чуе, рече и отсече, че ставали за ядене, и ги излапа до последната. Et voila[28]! — посочи тя театрално.

— Бива ли такова нещо, Уилям? Ходи ли на лекар? Имаш ли нужда от нещо?

— Само от почивка — простена страдалецът. — Изповръщах си червата, докторът твърди, че надали е останало нещо от стридите в стомаха ми. Чувствам се като парцал.

— Все пак си прескочил трапа и това е добре. Ако не потвърдиш показанията ми, господин Фишър от Акцизното управление няма как да повдигне обвинение. Утре пак ще намина да те видя.

Ричард слезе по стълбите — усещаше, че Ан-Мари е на крачка след него, понеже долавяше свежото ухание на най-добрия сапун, какъвто се продаваше в Бристъл, Никакъв парфюм. Само сапун. С дъх на лавандула. Какво ли момиче като Ан-Мари търси тук, в Клифтън, и защо ли живее под наем? Камериерките обикновено живееха при господарките си — да са им под ръка. А и Ричард за пръв път срещаше камериерка, облечена в коприна. Дали не износваше старите рокли на госпожа Бартън? В такъв случай тая госпожа Бартън явно имаше телце на момиче.

— Bonjour, monsieur Ричард — рече на стълбите пред верандата госпожица Латур. — Ще ви видя и утре, нали?

— Да — потвърди той, нахлупи шапката и забърза през хълма към мерата на Клифтън.

Видя се в чудо, не знаеше какво да прави, мислите му бяха раздвоени: от една страна, трябваше да продължи да издирва под дърво и камък Уилям Хенри, от друга пък тук беше и Ан-Мари Латур и споменът за нея го гризеше като подло червейче. Още щом я беше зърнал, в този предател — неговото тяло, се пробудиха заспали инстинкти. Цял живот беше живял по кръчми и се бе нагледал на мъже, които губеха ума и дума при вида на женска фуста — от здравия им разум не оставаше и помен.

Ала защо точно сега и защо точно тази жена? Пег беше починала преди някакви си девет месеца и според обичая Ричард още беше в траур, за да се сеща за плътските си потребности. Не се беше любил през живота си с друга, освен с Пег, не бе и ухажвал сериозно друга освен нея.

„Сега не му е времето, особено пък в положението, в което съм се озовал — помисли той и продължи нататък по пътя си, износвайки четвъртия чифт обуща. — Ала тази жена е невероятна.“ Ан–Мари Латур! Където и да я беше срещнал, при каквито и да е обстоятелства, дори Пег да бе жива, той предполагаше, че Ан–Мари Латур пак би пробудила у него тези чувства. Добре, че Пег беше мъртва. Момичето излъчваше нещо, с което примамваше и съблазняваше, беше сирена, за която има само една наслада — да прелъстява. „А аз не съм Одисей, привързан към мачтата, ушите ми не са запушени с восък. Аз съм си най-обикновен мъж от плът и кръв, ангелите ми са слаби. Не я обичам, но, божичко, само как я желая!“

Сетне го замъчиха угризения на съвестта. Пег лежеше в гроба, той още беше в траур по нея. Уилям Хенри беше изчезнал яко дим преди, има–няма, три месеца. А той, Ричард, седнал да мисли за някаква си жена! Чувствата му бяха долни, нечестиви, отвратителни, противоестествени. Хукна накъдето му видят очите, като крещеше името на Уилям Хенри към бездушните скали на хълма Клифтън. „Уилям Хенри, Уилям Хенри, спаси ме!“

Ала на другата заран в осем часа пак беше пред вратата на Уили Инсел, въртеше припряно шапката в ръце и непразно се озърташе с надеждата да види Ан-Мари Латур. На верандата нямаше никого, вътре — също. Ричард почука тихичко на вратата на стаята на Инсел и го завари да спи в постелята — гърдите му се вдигаха и се спускаха равномерно. Ричард излезе на пръсти.

— Bonjour, monsieur Ричард!

А, ето я и нея! На стълбите за мансардното помещение.

— Той спи — рече недодялано Ричард.

— Знам. Дадох му опиумна тинктура.

Беше облечена далеч по-оскъдно, отколкото предния ден, но може би тъкмо ставаше от сън: наметка от розова дантела, под която прозираше тънка–претънка камизолка, и тя розова. Косата й не бе прибрана и се спускаше като буен водопад надолу по раменете й.

— Извинявайте. Събудих ли ви?

— Не. — Младата жена долепи пръстче до устните си. — Ш-ш-шт! Елате с мен горе.

Е, още щом я зърна, кръвта му заигра, затова и я последва горе в мъничкото й царство, където живееше — застана насред помещението с шапка пред дюкяна на панталоните си и се огледа като кръгъл глупак. Братовчедката Ан притежаваше много по-красиви мебели, затова пък госпожица Ан-Мари имаше по-изтънчен вкус от нея — стаичката беше подредена, ухаеше на лавандула, а не на просмукани с пот дрехи, всичко вътре бе снежнобяло.

— Ричард! Мога ли да те наричам Ричард? — попита тя и след като дръпна шапката, зяпна, ококорила очи. — Oh-la-la[29]! — възкликна и му помогна да си свали сюртука.

Ричард бе свикнал с благоприличието на нощниците и тъмата, Ан-Мари обаче изобщо не вярваше в такива неща. Когато той се опита да я убеди да не му сваля ризата, младата жена си направи оглушки, дръпна я, съблече го и го остави гол-голеничък и беззащитен.

— Я колко си красив! — заахка тя пак изненадана, като обикаляше в кръг около него и кършеше рамена, така че от тях първо се свлече розовата наметка, а после и камизолката. — Но и аз съм хубава, нали?

Изгубил дар слово, Ричард успя само да кимне. Не му се наложи да умува какво да прави оттук нататък — Ан-Мари пое нещата в свои ръце и по всичко си личеше, че предпочита да е така. По-опитен мъж не би загърбил обиграността си, ала Ричард си знаеше, че е новак в тия неща, затова и не напираше той да свири първа цигулка. Нека тя прави каквото знае, инак току-виж се вцепенил само защото е сторил нещо, което не й харесва или й се струва смешно.

В по-изисканите части на Бристъл: Куин Скуеър, Колидж Грийн, Кметския параклис в неделя, по приемите в балната зала на Принсис Стрийт, имаше колкото щеш ненагледно красиви жени. Ала нищо чудно богато нагънатите поли да криеха кльощави като спици пищяли или крака, дебели като на свиня, гърдите, пристегнати с банелите, да увиснат чак до корема, наподобяващ превтасало тесто. Виж, госпожица Ан-Мари си беше друго! Както сама бе оповестила самодоволно, наистина беше много красива. Гърдите й бяха големи и стегнати като на Пег, кръстчето й беше по-тъничко, хълбоците и бедрата й бяха заоблени, краката й — стройни и изваяни, коремчето й бе съвсем плоско и под него победоносно стърчеше хълмчето, покрито с черни косми.

Младата жена обиколи още веднъж Ричард, после долепи гърди до гърба му и се затърка о него с мъркане и стонове. Той усещаше между бедрата си нежните косъмчета по венериния й хълм и дори подскочи, когато тя заби дълги, безупречно поддържани нокти в раменете му и се понадигна, така че косъмчетата го загъделичкаха по задника. Ричард стисна зъби от страх, че ще свърши ей сегичка, и си наложи да не мърда, докато младата жена се търка и се гъне със стенания около него. Сетне тя се свлече на колене пред Ричард, отметна рамене, така че гърдите й щръкнаха като заоблени пирамидни с алени връхчета, вдигна кичурите коса, паднали върху лицето й, и се усмихна блажено.

— Я да посвиря на тихата свирка! — пророни гърлено. — Сториш ли го, драга ми госпожице — простена той, — музиката в миг ще бъде заглушена!

Тя обви длан около топките му и пак се подсмихна хитро-хитро.

— Нищо, cher[30] Ричард. В тази прелестна свирка има много музика.

Усещането беше невероятно. Ричард затвори очи — опитваше се да попие с всяка своя клетка тази неописуема наслада и да запомни възможно най-много подробности от върховното изживяване. Сетне, разгромен, се остави във вихрушката от цветове, движения и черно кадифе и впи пръсти в косата на младата жена, която продължаваше да всмуква и да целува члена му.

Тя обаче се оказа права — още щом тръпката премина, тиранинът долу под корема му отново щръкна и заиска още и още.

— Сега е мой ред — рече Ан-Мари, отиде кръшно, сякаш още беше на токове, при леглото, просна се и разкри моравите си набъбнали срамни устни, проблясващи между косъмчетата върху венериния й хълм. — Първо езикът с тра-ла-ла, после свирката в строен марш, а накрая — тарантелата! Дум-дум-дум — с палката по тъпана!

Ето какво искаше тя, ето какво и получи. Ричард отдавна беше престанал да се преструва, че следва здравия разум: щом драгата госпожица държеше на пълна програма, той щеше да й даде цяла симфония.

— Ти си музикална стръвница, така да знаеш — рече й няколко часа по-късно, останал без капчица сили. — Не, хич и не опитвай. Свирката е напълно омаломощена.

— Ти, драги, си пълен с изненади — измърка Ан-Мари.

— Ами ти! Но да ти призная, съмнявам се, че си усвоила такъв богат репертоар от новаци като мен с тяхната окаяна палчица. Сигурно си минала през доста свирки, кларнети, обои и дори фаготи.

— Е, човек все се учи някъде, cher Ричард.

— Пет години в „Колстън“ също си е някакво обучение. Но повечето познания съм усвоил, докато майсторях пушки.

— Пушки ли?

— Да, при един португалец, всъщност евреин от Португалия. Беше ми господар, научи ме на занаят — поясни Ричард — беше капнал от умора и му беше трудно дори да говори, но бе разбрал, че Ан-Мари обича да си бъбри след „концертите“. — Та той свиреше на цигулка, жена му — на клавесин, а трите му щерки — на арфа, виолончело и… свирка. Живях у тях цели седем години и честичко пеех, понеже те харесваха гласа ми. В жилите ми вероятно тече уелска кръв, а уелсците направо са пристрастени към пеенето.

— Освен това имаш и чувство за хумор — рече младата жена и докосна с къдрите си лицето му. — Действаш ми като свеж полъх в тоя Бристъл. И хуморът ти ли е по уелска линия?

Той стана от леглото, облече долните си дрехи, сетне приседна на крайчеца и обу и чорапите.

— Едно не проумявам, Ан-Мари, как така си камериерка? По ти приляга да си любовница на някой богаташ.

Тя завъртя пръсти във въздуха.

— Забавно ми е.

— Ами копринените рокли? И тази… тази целомъдрена стая?

— Госпожа Бартън — отсече Ан-Мари все тъй презрително — е дърта крава! Кучка!

— Не употребявай тази дума! — скастри я Ричард. — Не звучи добре в устата на една жена.

— Кучка! Кучка… кучка… кучка! Ето на! Хвърлих те в ужас, нали, cher Ричард? — Тя седна и подви нозе по турски под себе си. — Лъжа и мамя госпожа Бартън, Ричард. Правя я луда. Тя обаче се мисли за много умна, понеже ме е пратила да живея тук, да не би онзи смешник, дъртият й мъж, да ми посегне. — Момичето се нацупи. — А колкото до нея, тая проскубана кокошка дава мило и драго да обикаля къщите на богаташите в Клифтън и да се хвали наляво и надясно, че имала камериерка, французойка. Ба!

Вече облечен, Ричард я погледна присмехулно.

— Искаш ли да ме видиш отново? — попита я.

— О, да, драги ми Ричард, определено.

— Кога?

— Утре по същото време. Госпожа Бартън си е поспалана, става късно.

— Не можеш, до Второ пришествие да държиш Уили на опиумна тинктура.

— Не се и налага. Нали вече си мой! Не виждам защо Уили ще има нещо против.

— Така си е. Тогава до утре.

Тоя ден Уилям Хенри не бе забравен, но все пак беше погребан дълбоко в съзнанието на баща си. Ричард се върна веднага в пивница „Гербът на Купър“, качи се на горния етаж, без да казва и дума, и както беше облечен, легна и спа до другия ден. Без да е слагал и капка ром в уста.

 

 

— Твоята рибка се хвана на въдицата — оповести Ан-Мари Латур на Джон Тревилиън Сийли Тревилиън.

— Я стига с тия френски преструвки! — въздъхна господин Тревилиън. — Много ужасно ли беше, скъпа?

— Тъкмо обратното, cher Сийли. Дрехите му бяха чисти. Той също. Никакви въшки и бълхи, нищо — натърти младата жена.

— Къпе се човекът. — Върху устните й заигра жестока усмивчица. — А тялото му е като излято. Мъж и половина, така да знаеш.

Стреличката, която французойката метна, улучи целта и пусна своята отрова, ала Сийли не се издаде с нищо. Шляпна я по дупето, даде й двайсет златни гвинеи и я отпрати — всеки момент щяха да дойдат господин Кейв и господин Торн, които той не бе виждал от доста време. За човек, който живееше с грижовната си майка на Парк Стрийт, не бе препоръчително да приема твърде често в дома си хора от простолюдието.

— Най-доброто, което можем да сторим — отсече Уилям Торн, след като дойде заедно с Кейв, — е да отвлечем Инсел и да го цаним моряк в някой кораб, прекарващ роби.

— А, без тия! — възропта Сийли. — Ако го направим, над нас като черен пушек над комин на леярна ще тегнат подозрения в убийство.

— Ще имам грижата да го впишат надлежно във ведомостта.

— Трябва да обезвредим и Ричард Морган — каза Тревилиън.

— Не се налага! — изписка Томас Кейв. — Ричард Морган се познава с кого ли не, има дебели връзки, докато другият си е кръгла нула. Нека Уил уреди Инсел на някой кораб за роби, а аз ще ида в Акцизното управление. Не искам, Сийли, ти да плащаш глобата, но докато не я платим, над нас тегне опасността да ни изправят пред съд. Държат ни под око, така да знаеш.

— Слушай сега — провлече Сийли Тревилиън, — роден съм в богато семейство, прекалено изнежен съм, за да бъхтя колкото да си изкарвам прехраната, а покойният ми баща, дано да се пържи в ада, ме лиши от наследство. Мисълта, че трябва да се оправям с едната изобретателност, ме е направила наистина много находчив — в това нямам равен. Майка ми прави каквото може, ето, подслонила ме е, клетата, дава ми и злато, без брат ми да забележи, но имам нужда от ония пари от безакцизния ром и никак не ми е приятно, че сега съм на сухо. Няма да ми е приятно и ако ме лишат от свободата ми и от малките удобства, с които съм свикнал. Морган и Инсел ми спряха кранчето, нямам намерение да им се разминава току-така. — Лицето му се сгърчи. — Инсел си е кръгла нула, съгласен съм. Ако някой ни закопае, то това ще е Морган. Смятам да му почерня живота.

 

 

Щом Ричард се събуди от сън, първото, което направи, бе да надзърне в стаичката на Уилям Хенри. В очите му запариха сълзи, първите, откакто Уилям Хенри беше изчезнал, но той не им даде воля. Бе спал достатъчно, та тялото да не го боли толкова, макар че членът му смъдеше и Ричард още усещаше къде Ан-Мари го е хапала и драскала. Колкото и стъписващо бе да си го признае, тя си беше кучка от класа.

Още откакто се помнеше, в дома му имаше нещо като сутрешен обред: Дик слизаше в кухнята и се връщаше с кана топла вода и кофа студена, та Маг да се изкъпе в малкото ламаринено корито. Докато Пег беше жива, двете жени се бяха къпали заедно, сега майката на Ричард го правеше със слугинчето. А Дик и Ричард се къпеха долу. Едно от най-хубавите неща на живота в пивницата бе, че в нея задължително имаше огромна чугунена печка с въглища — когато готвиш за толкова много хора, няма как да минеш с плоча върху огнището и прът, на който да окачиш някое и друго котле. Което означаваше, че сутрин винаги им се намираше топла вода.

Дик мина с каната и кофата за Маг, за да ги занесе в тяхната стая, после на връщане хвърли пътем едно око на Ричард и се увери, че синът му най-сетне се е посъвзел. Ричард смъкна дрехите, с които беше спал, та слугинчето да ги изпере, извади от раклата друг кат и слезе гол долу при баща си, който вече се беше обръснал и стоеше в коритото. Поливаше се с тенекиеното канче и се сапунисваше.

— Майко мила! — ахна той, щом зърна сина си. — Къде си бил?

— С жена — отвърна Ричард и се приготви да се бръсне.

— Крайно време беше — отсъди баща му и му подаде сапуна заедно с канчето. — С лека жена ли?

Ричард грейна в усмивка.

— Дори и да е лека, татко, пак си е от някакъв рядък вид. Такова чудо не бях виждал досега.

— Не се ли изсилваш, все пак живееш в кръчма!

Дик излезе от коритото и се зае да се подсушава с бързи движения със стария ленен чаршаф, а Ричард стъпи във водата, вече използвана от баща му. Къпа се по-дълго от обикновено, забели кожичката върху члена си, за да го измие хубаво, насапуниса и ожулената кожа по ръцете и плешките си.

— Окъпахте ли се? — провикна се отгоре Маг.

— Още не! — отвърна Дик, после задърпа сина си, който още се бършеше, при прозореца с дантелено перденце, където в предизгревния здрач се виждаше малко по-добре. Там го огледа свъсен. — Дано не си пипнал трипер или шарка.

— Сигурен съм, че не съм пипнал нищо. Момичето е невероятно.

— Какво стана?

— Срещнах я в къщата, където живее Инсел.

— Не думай! Нима се задоволяваш с огризките на Инсел?

— Няма такова нещо. Тя ще предпочете да си пререже гърлото, отколкото да легне с тоя мухльо. Много изискана е, не е жена за всеки. — Той се свъси и поклати глава. — Да ти призная, и аз не знам с какво толкова я привличам. Ние с Инсел всъщност сме си един дол дренки.

— Я не говори такива врели-некипели. Инсел не може да ти стъпи и на малкия пръст.

— Ще се видим пак днес в осем сутринта.

Дик подсвирна.

— Както гледам, работата е дебела.

— Ами да. Не жена, а огън. — Ричард пристегна долните си гащи и си среса мократа коса. — Лошото, татко, е, че я смятам за покварена, а не мога да й се наситя. Да ходя ли изобщо при нея? Дали да не я зарежа?

— Върви, Ричард, върви! Ако наистина е огън, единственото, което можеш да сториш, е да минеш през него и да излезеш от другата страна.

— Ами ако се опаря?

— Ще се моля да не ти се случва.

В осем без четвърт, докато затваряше отвън вратата на „Гербът на Купър“, Ричард си помисли ведро, че има поне одобрението на баща си. Не беше и мечтал той да го разбере. Кой ли е бил неговият огън?

Още не проумяваше защо отива отново при жената, дали защото с любенето си тя го беше направила свой роб, или просто защото прекалено дълго се бе лишавал от секс. В Бристъл никой не употребяваше заедно с любене и думата секс — прекалено недвусмислена за един малък богобоязлив град, където хората предпочитаха да премълчават доста неща. Секс сякаш лишаваше любенето от любов и го превръщаше в нещо греховно, скотско. В такъв случай обаче именно заради секса, единствено заради секса и заради нищо друго сега Ричард се бе запътил към Кладенеца на Джейкъб и към Ан-Мари.

Точно тогава се сети за Уилям Хенри. Беше сигурен, че момчето му е живо, но в някакъв друг свят, откъдето не може да се прибере у дома. Което означаваше, че са го отвлекли и са го направили ратайче на някой кораб. Случваше се често, особено на хубавите момченца. „О, мили боже! Смили се над сини ми, не допускай това. Умолявам те, милостиви боже, по-добри да умре! Докъде се докарах — не мога и не мога да преглътна горчивата си орис, а тая френска пачавра ме е омагьосала точно както оная змия, която веднъж видях на панаира в Бристъл, бе обаяла един плъх…“

 

 

С всяка нова среща — а през следващата седмица Ричард се виждаше всеки божи ден с Ан-Мари, огънят се разгаряше все повече и повече. Болката от тоя огън, болката, че е зарязал Уилям Хенри на произвола на съдбата, докато той сигурно се мъчи на някой кораб, го тласкаше отново и отново към рома. Дните му се превърнаха в размазано петно, където във вихрушка се преплитаха Ан-Мари, разтревоженото лице на баща му, Уилям Хенри, който го вика от много далеч, чак от другия край на ширналото се море, секс, музика, змии и ром, ром, който да му донесе забрава след всяка ужасна среща с Ан-Мари. Ричард мразеше тая проклета френска кучка, но не можеше и не можеше да й се насити. Още по-лошо — мразеше и себе си.

После най-неочаквано тя му прати по Уили Инсел бележка, че известно време не можела да се среща с него, без обаче да посочва причина. Смаян от цялата тая разгоряла се любов, Инсел също не успя да му каже нищо, обясни само, че момичето не живеело горе в мансардата и сигурно е отишло при госпожа Бартън. „Няма да го преживея, ако изгубя и двамата — мислеше си Ричард, докато обикаляше с надеждата да намери някого от тях. — Чувствата ми към нея приличат на метал, тежък и тъмен като олово, защо тогава съм седнал да си скубя косите, задето я губя? Защото огънят още ме гори отвътре.“

Накрая се отказа да търси под дърво и камък момичето и по цял ден висеше в пивницата. Наливаше се с ром, говореше си сам, изобщо не посягаше към пачето перо и хартията, които бе приготвил, за да пише на господин Джеймс Тисълтуейт.

— Джим, кажи ми, моля те, какво да правя, в чудо съм се видял — рече Дик на братовчеда Джеймс — аптекаря.

— Аз съм аптекар, не лечител на души, а душата на клетия Ричард наистина е болна. Не, не виня жената. Тя е само симптом на заболяването, от което Ричард страда още откакто Уилям Хенри се удави.

— Наистина ли смяташ, че се е удавил?

Братовчедът Джеймс — аптекарят, кимна рязко.

— Не се и съмнявам — въздъхна той. — В началото си мислех, че сигурно е за предпочитане Ричард да таи някакви надежди, но откак взе да посяга към чашката, си промених мнението. Душата му се нуждае от доктор, ромът няма да го изцели.

— Да де, но преподобния Джеймс не го бива никак за тия неща — дай му да чете проповеди — възрази Дик. — Ето, ти си мъж на място, виждаш нещата от всичките им страни, докато при другия Джеймс не е така. Я си представи, ако вземем да му кажем за леката жена, за французойката де — нищо чудно да грабне молитвеника и разпятието и да тръгне да се бори със сатанинското изчадие. Защото ще отсъди, че жената е именно адово изчадие. Мен ако питаш, си е една нахалница, успяла да завърти главата на Ричард. Умът ми не го побира — толкова ли не вижда тоя мой син, че жените си умират за него! Така си е, Джим, дай да не си кривим душата. Сигурно си го забелязал и ти.

И този път братовчедът Джеймс — аптекарят, закима убедено, понеже ония грозотии, неговите щерки стари моми, от години бяха влюбени до уши в Ричард.

— Опасявам се, Дик, че единствен той може да си помогне и да се измъкне от огъня.

 

 

На двайсет и седми септември Ричард вече беше мъртво пиян, когато получи писъмце от Ан-Мари, в което тя му казваше, че се е върнала в Клифтън и умира от нетърпение да го види. Той изхвърча като тапа от пивницата и хукна презглава натам.

— Ричард! О, колко се радвам да те видя! Mon cher, mon cher[31]!

Тя го дръпна да влезе, покри лицето му с целувки, свали му шапката и сюртука, пак замърка и застена.

— Защо? — дръпна се той, решен поне този път да се покаже мъж на място. — Защо не те видях цяла седмица?

— Защото госпожа Бартън легна болна и бях при нея. Уили трябваше да ти каже. Помолих го да ти каже. Наложи се да й слугувам на тая дърта вещица — нацупи се обидена Ан-Мари.

Покосен от рома, Ричард седна тежко на леглото.

— Е, чудо голямо! Беше ми много мъчно за теб, момиче, радвам се, че отново си тук. Целуни ме, де.

И пак се впуснаха в бурен секс с устни, езици, длани, влага и огън, с блаженството на пълното, разголено безсрамие. Часове наред: той отгоре, тя отгоре, обърнати, прави, отзад, отпред. Ан-Мари бе неизчерпаема на хрумвания, Ричард пък бе готов да тръгне накъдето го поведе.

— Изумителен си — рече тя накрая.

Очите му се затваряха, той обаче си наложи да не се унася.

— В какъв смисъл?

— Вониш на ром, а пак чукаш — каква прелестна думичка! — та чукаш като деветнайсетгодишен хлапак.

— Е, щом казваш, скъпа — ухили се той и все пак затвори очи. — Искат се доста литри ром, за да сдам багажа — допълни в унес. — Издържах много по-дълго, отколкото Джон Адамс и Джон Ханкок.

— Моля?

Ала Ричард не отвърна. Ан–Мари се облегна на купчината пухени възглавници и загледана в тавана, се запита как ли ще се чувства, щом всичко това приключи. Когато Сийли я бе предумал — не без помощта на цяла шепа златни гвинеи — да прелъсти Ричард Морган, тя бе сподавила въздишката, беше прибрала парите и се бе примирила, че следващите няколко седмици ще си умира от скука. Лошото бе, че изобщо не скучаеше. Първо, Ричард си беше истински джентълмен. Което изобщо не можеше да се каже за онзи двуличник, за онова чудовище със странни сексуални предпочитания Сийли, който на хартия уж се водеше джентълмен, а си беше простак и негодник. И все пак тя се възхищаваше на Сийли. Фукльо, който обаче си имаше и потайна страна. Чудовище.

Виж, не беше предвидила, че жертвата ще я привлича толкова. На пръв поглед си беше мъж като всички останали, макар и добре възпитан. Нямаше и представа от контешката мода и не бе от хората, по които ще се загледаш. Ала когато й се беше усмихнал първия път, от лицето му сякаш се смъкна було и Ан-Мари видя, че той всъщност е изумително красив. А под дрехите, ушити така, че в тях всеки ще изглежда сгърбен и шкембест, се криеше тяло като на древногръцка статуя. „Както казват хората, хубав кон под продран чул. Ще го оцени само който има набито око. Колко жалко, че не си знае цената и не умее да отстоява своето! А и в леглото няма равен. Наистина!“

И така, какво ли щеше да изпитва, когато всичко свършеше? А това щеше да стане доста скоро, стига Ричард да се окажеше податлив. Сийли напираше да приключват бързо, а и ромът щеше да им помогне много. Ан-Мари подозираше, че нейната роля е малка и второстепенна и че тя така и няма да разбере какво е станало накрая. Ала изиграеше ли я, щеше да се сбогува завинаги със Сийли и с Англия. Още си беше хубавичка, преспокойно минаваше за двайсетгодишна, макар и да бе прехвърлила трийсетте, а с парите, които Сийли щеше да й брои тия дни, и с онези, които вече й бе дал през последните четири години, тя щеше да се махне от тая страна на мръсни нерези и да се прибере в родната обичана Жиронда, където да си живее като почтена дама.

Подремна към час, после се надвеси над Ричард и го разтресе.

— Ричард, Ричард! Хрумна ми нещо.

Главата му бучеше, устата му беше пресъхнала. Той стана от леглото и отиде при бялата кана, където Ан-Мари държеше бира. Отпи юнашка глътка и се почувства малко по-добре, макар и да знаеше, че трябва да минат няколко дни, докато организмът му изхвърли рома. При положение че спреше да пие. Но дали искаше да спира?

— Казвай! — отвърна той, после седна на леглото и се хвана за главата.

— Защо не заживеем заедно? Госпожа Хейл се изнася от долния етаж, а наемът за двата етажа е само половин крона на седмица — бихме могли да пренесем спалнята долу, за да не изкачваме толкова много стъпала, и да преместим Уили тук или долу в сутерена. И той ще помогне с наема — сега плаща един шилинг. О, колко хубаво ще бъде и ние да си имаме дом като хората! Кажи да, Ричард, много те моля!

— Нямам работа, скъпа — пророни той през длани.

— Но нали аз имам — при госпожа Бартън, пък и ти скоро все ще намериш нещичко — взе да го успокоява Ан-Мари. — Много те моля, Ричард! Ами ако тук се нанесе някой гаден тип? Как ще се браня от него?

Той свали ръце от лицето си и я погледна.

— Можем да кажем, че сме женени, така ще изглежда по-почтено.

— Женени ли?

— Колкото заради съседите, cher Ричард. Хайде, де! Моля те!

Беше му трудно да разсъждава трезво, от бирата му се гадеше. Все пак понапъна размътеното си съзнание и се запита дали наистина не е най-добре да заживеят заедно. Вече му беше дошло до гуша от пивницата.

— Добре — склони накрая.

Ан-Мари заподскача грейнала на леглото.

— Още утре! Уили ще помогне на госпожа Хейл да се изнесе още днес, после ще помогне и на мен. Утре!

* * *

При вестта, че Ричард ги напуска, родителите му направо се вцепениха, но само се спогледаха и решиха да не се възпротивяват. След като се прибереше, синът им пиеше, докато си легне — повече от всякога. Ако се пренесеше в Клифтън, щеше да му се наложи да плаща поне част от изпитото.

— Няма как да откажа на сина си онова, което му принадлежи тук — завайка се Дик.

— Вярно си е, то винаги му е под ръка — съгласи се Маг.

И така, Дик му даде ръчната количка, с която караха стърготините и хранителните продукти, и загледа как Ричард товари свъсен на нея две ракли.

— Ами инструментите?

— Пази ги — отвърна троснато по-младият мъж. — Съмнявам се да ми трябват в Клифтън.

Къщата, където госпожица Латур и Уили Инсел живееха под наем, се намираше между други две долепени до нея къщи на Клифтън Грийн Лейн недалеч от Кладенеца на Джейкъб. Личеше си, че някога трите постройки всъщност са били една къща: стълбите бяха прекалено тесни, отделните части бяха разделени с грубо сковани прегради — колкото хазяите да прибират повечко пари от наем. Вярно, преградите тук стигаха чак до тавана, ала между дъските пак имаше процепи, през които преспокойно се чуваше, ако някоя жена крещи у съседите. Мансардата на Ан-Мари се възправяше като едничка вита вежда и това им бе позволявало да се усамотят, както забеляза Ричард, докато гледаше прелестното ложе на любимата си един етаж по-долу.

— Вече всички ще знаят кога се любим — отбеляза той кисело.

Ан-Мари сви рамене.

— Цял свят се люби, cher Ричард. — Не щеш ли, тя възкликна и бръкна в дамската си чантичка. — Изхвърча ми от главата! Получи се писмо за теб.

Той пое сгънатия лист и се загледа заинтригуван в печата — не познаваше подателя. Ала името на Ричард Морган беше изписано отпред съвсем четливо, с калиграфския почерк на писар. В писмото се казваше:

„Драги ми господине,

Благодарение на милата госпожа Хърбърт Бартън научих вашето име. Ако не ме лъже паметта, сте майстор на оръжие. В случай че това е така и бъдете в състояние да ми представите добри препоръки, а може би и да ми покажете какво умеете, съм готов да ви наема на работа. Бъдете така добър са се явите в девет часа сутринта на 30 септември в жилището ми на адрес Уестгейт № 10 в Бат.“

Имаше и подпис, положен с несигурна, разтреперана ръка — Хорейшо Мидър. Кой, дявол го взел, беше тоя Хорейшо Мидър? Ричард смяташе, че познава по име всеки майстор оръжейник между Рединг и Уеймът, а не беше чувал за никакъв господин Мидър.

— Какво става? От кого е писмото? — попита Ан-Мари и опита да надзърне през рамото му.

— От един майстор на оръжие в, Бат, казва се Хорейшо Мидър. Предлага ми работа — примига Ричард. — Вика ме на трийсети сутринта, което ще рече, че утре трябва да замина.

— О, това е един приятел на госпожа Бартън! — изчурулика французойката и плесна с ръце от радост. Сетне сведе очи, така че дългите й мигли хвърлиха сянка върху страните й. — Споменах й за теб, cher Ричард. Нали не се сърдиш?

— Щом става дума за работа, пет пари не давам на кого какво си споменавала — отвърна Ричард, след което я вдигна и я метна във въздуха.

— Ама наистина ли трябва да заминеш утре? — нацупи се Ан-Мари. — Казах на всички наоколо, че сме женени и си дошъл да живееш при мен. Само да знаеш колко покани да им гостуваме получих! — Тя се намуси още повече. — Сигурно ще ти се наложи да останеш в Бат и в петък вечер. И ще те видя чак в събота!

— Е, все ще то преживеем някак, все пак става дума за работа — подметна Ричард и пренесе една от раклите на място, където според него Ан-Мари нямаше да пожелае да сложи нищо от вещите си. — Още съжалявам, че премести леглото долу — допълни той. — Можеше и да го оставиш в мансардата, нали Уили е решил да живее в сутерена.

— Ако получиш работа в Бат, е все едно — натърти младата жена с необорима логика. — Пак ще се местим.

— Така си е.

— Не е ли прекрасно, че си имам отделна стая за писалището! — изгука Ан-Мари. — Умирам си да пиша писма, а горе човек нямаше къде да се завърти.

Ричард отиде в стаята зад спалнята и погледна самотното писалище.

— Не е зле да купим още покъщнина, да му прави компания. Странно нещо! Никога досега не ми се е налагало да обзавеждам жилище, дори докато живеехме с Пег на Темпъл Стрийт.

— С Пег ли?

— Жена ми. Почина — отсече Ричард и изведнъж усети, че му се пие. — Ще ида да се поразходя, докато ти си пишеш писмата.

Тя обаче го последва долу, където бяха всекидневната и кухнята. Във всекидневната имаше четири дървени стола и една маса, а в кухнята — плот и примитивно огнище. Дали Ан-Мари знаеше да готви? Дали щеше да й остава време да го прави, щом всеки следобед и всяка вечер беше с госпожа Бартън, която си беше поспалана?

На прага младата жена се вдигна на пръсти и го целуна.

— Виж ти! — екна престорен глас. — Господин Морган, нали така?

Ричард се откъсна рязко от младата жена, която продължаваше да го целува, и се извърна, за да види господин Джон Тревилиън Сийли Тревилиън, който се бе изтъпанил на някакви си три крачки в целия блясък на цикламеното кадифе, извезано с черно-бели шарки. Ричард усети как настръхва целият, ала заради Ан-Мари все пак се въздържа и не направи онова, което му идеше да стори — да обърне гръб на Сийли Тревилиън и да продължи нататък по улицата.

— Същият, господин Тревилиън — отвърна той.

— Това ли е жена ви, за която всички мълвят? — изтананика контето, издул възхитено начервени устни. — Наистина е очарователна.

— Какво търсиш тук! — тросна се все така наежен Ричард.

— Как какво, драги ми приятелю, дошъл съм на фризьор — казва се господин Джойс, сигурно го знаеш. Живее до вас, именно от него научих, че си се оженил и си дошъл да живееш тук. — Той извади дантелената си носна кърпа и я долепи лекичко до челото си. — Какъв топъл ден за края на септември, нали?

— О, драги ми господине, заповядайте, влезте — изгука Ан-Мари и направи реверанс сред бухналите си фустанели. — Сигурно ще се почувствате по-добре, ако си починете в прохладата на нашата всекидневна. — Тя въведе неканения гост и го сложи да седне на един от столовете, сетне му завя с края на престилката си. — Ричард, скъпи, имаме ли какво да предложим на господина? — попита французойката със сладък глас, явно възхитена от толкова много стил.

— Не, нямаме, докато не купя от „Черният жребец“ бира — отвърна доста грубо Ричард.

— Тогава ще ти донеса една кана за бира и втора, по-малка, за слаба бира — рече младата жена и закърши снага към кухнята, като не пропусна да понадигне поли и да покаже на Сийли тъничък глезен.

— Нямам причини да съм ти особено благодарен, Морган — подхвана Сийли веднага щом останаха сами. — Заради ония изсмукани от пръстите небивалици, които си скалъпил за мен, се наложи да проведа няколко твърде неприятни разговора с шефа на Акцизното управление. Недоумявам с какво съм те засегнал, докато поправяше казаните на господин Кейв, но едва ли съм те обидил чак толкова, та да ходиш да разправяш на главния инспектор разни опашати лъжи за мен.

— Това не са лъжи — отсече с равен глас Ричард. — Видях те на светлината на пълната месечина в ясна нощ, чух и името ти — усмихна се той. — И понеже си имал неблагоразумието да говориш без недомлъвки с господин Кейв и господин Торн в присъствието на друг човек, сега, волю-неволю, ще си теглиш последиците, задето си сгазил лука, господин Сийли Тревилиън.

Ан-Мари се върна, понесла две празни кани.

— Нали ще пийнете бира, драги ми господине? — обърна се тя към госта.

— В този час на деня — с удоволствие — отвърна господин Тревилиън.

С по кана в ръка Ричард се запъти към „Черният жребец“, а Ан-Мари се разположи на другия стол и подхвана разговор с толкова представителния господин.

Щом се върна, Ричард установи, че само се е разкарвал — господин Тревилиън стоеше на верандата и целуваше в захлас ръка на французойката.

— Надявам се да ви видя отново, monsieur — изчурулика тя и лицето й с трапчинките се озари от свенлива усмивка.

— О, на всяка цена, обещавам — подвикна той с фалцет. — Не забравяйте, че фризьорът ми живее до вас.

Ан-Мари вдигна длан към устата си.

— Майко мила, госпожа Бартън! Ще взема да закъснея!

Господин Тревилиън й предложи ръка.

— Тъй като тя ми е добра позната, госпожо Морган, разрешете да ви изпратя до нейния дом.

Двамата тръгнаха, доближили глави. Той дрънкаше празни приказки, тя пък се заливаше от смях. Ричард ги изпроводи с поглед, докато се скриха зад ъгъла, при недостроените къщи, изръмжа ядно и подкара ръчната количка — трябваше да я върне на баща си. Ама че смешна беше френската му кучка! Така значи, ще прави мили очи на тая отрепка Сийли Тревилиън само защото се е издокарал в цикламено кадифе, извезано от някое клето ратайче, което не е получило за египетския си труд и грош!

 

 

Дилижансът за Бат тръгваше всеки ден по пладне от странноприемница „Агнето“ и изминаваше разстоянието за четири часа срещу четири шилинга за място вътре в дилижанса и два шилинга — на капрата. Макар и Ричард да беше цепил косъма на две и да бе пестил през шестте месеца, докато бе работил при господин Томас Кейв, почти не му бяха останали пари, а пътуването до Бат сигурно щеше да му излезе към десет шилинга, които той трудно можеше да си позволи. Така и не се беше разбрал с Ан-Мари за разходите по общото домакинство и вчера бяха обядвали и вечеряли в „Черният жребец“, където беше по-скъпо, отколкото в пивницата на баща му — французойката не предложи да помогне със сметката, нито възропта, задето той се черпи с ром. Тя пи портвайн.

Затова и Ричард реши да тръгне на ранина към другия край на Бристъл, така че да успее да си вземе от местата по два шилинга на капрата — волю-неволю щеше да се изложи на стихиите, добре че днес едва ли щеше да вали.

Станциите, където дилижансите сменяха конете, бяха оживено място с просторен вътрешен двор, там кочияши и коне, повлекли подире си сбруята, сновяха припряно напред-назад, конярите се стрелкаха във всички посоки, а келнерите обикаляха с подноси със закуски и освежителни напитки за пътниците за и от Тонтън през Бриджуотър, за Глостър през Страуд, Суиндън и още къде ли не в околността. Ричард научи, че впрягът от шест коня още не е откаран при дилижанса, плати два шилинга за място на капрата и отиде да почака при една от стените, докато повикат пътниците за Бат.

Продължаваше да чака, когато през портата нахълта Уилям Инсел и запъхтян, се заоглежда трескаво.

— Уили!

Момъкът дотърча при него.

— Ох, слава богу, слава богу — простена той със сетни сили. — Притесних се да не би да съм те изтървал.

— Какво се е случило? Нещо с Ан–Мари ли? Да не е болна?

— Не, не е болна — отвърна Инсел, ококорил воднисти очи. — По-лошо!

— По-лошо ли? — стисна го Ричард с все сила за ръката. — Да не е мъртва?

— А, не! Но си уговори тайна среща със Сийли Тревилиън!

Защо ли Ричард изобщо не се изненада?

— Карай нататък.

— Той дойде при фризьора, дето живее до нас — най-малкото така каза, но след малко довтаса на нашата врата и почна да чука — още не се бях качил по стълбите от сутерена, когато Ан-Мари му отвори. — Младежът избърса капчиците пот по челото си и погледна умолително Ричард. — Умирам от жажда. Тичал съм през целия път.

Ричард извади от кесията си пени за халба бира и Инсел я изпи на един дъх.

— Е, това вече е друго!

— Разправяй нататък, Уили. Дилижансът ми потегля всеки момент.

— Изобщо не се криеха, да си рече човек, че са забравили, дето и аз съм в къщата. Тя го попита дали искал да прави оная работа с нея и той отвърна, че да. После, нали си я знаеш, тя започна да го увърта и да разправя, че моментът не бил подходящ, току-виж си се върнел. Рече му: шест часът довечера, после можел да остане и да пренощува при нея. И така, оня ниедник отиде при Джойс фризьора в съседната къща, чувах го как боботи през стената. После изчаках Ан-Мари да се качи горе и хукнах да те търся. Момъкът впери очи като на пребито псе в Ричард, явно очакваше одобрението му.

— Бат! Бат! — провикна се някой.

Ами сега! Ричард на всяка цена трябваше да получи работата! Същевременно обаче бе възмутен като мъж, че Ан-Мари е предпочела пред него не друг, а Сийли Тревилиън — Сийли Тревилиън, моля ви се! Какъв срам и позор! Той изправи гръб.

— Нямам какво да търся в Бат — отсече покрусен. — Ела, ще идем при баща ми и ще изчакаме там. А в шест часа ще поднесем доста неприятна изненада на госпожица Латур и на господин Сийли Тревилиън. Дори и да не види отвътре съдилище, ще има да помни дълго тая вечер.

„Как — запита се Дик, който начаса надуши, че става нещо ужасно, но не знаеше какво да стори, за да предотврати бедата, — как да откажа на сина си ром. Какво ли става и защо той не обелва и дума? И тая мижитурка Инсел, дето все му се умилква — не че ще му навреди с нещо, но определено не е приятел като за Ричард. Ох, Ричард, Ричард, ще вземеш да загазиш с тоя ром!“

В шест без малко, тъкмо когато Маг се готвеше да пренесе вечерята на посетителите, а те си бяха доста, Ричард и Инсел станаха от масата; „Виж го ти него как носи на алкохол! — изуми се Дик, когато синът му мина по права линия, без изобщо да плете крака, през цялото заведение, следван по петите от оная отрепка Инсел. — Синът ми е мъртво пиян, чувствам, че се ще се забърка в някоя каша, а не мога да му помогна!“

Навън беше ясно, здрачът сякаш изпълваше небето с нежно сияние. Ричард вървеше толкова бързо, че Инсел едвам смогваше да не изостане, и от миг на миг се вбесяваше все повече.

Предната врата беше отключена и той се пъхна безшумно вътре.

— Стой тук, докато те повикам — изшушука Ричард на Уили и скръцна със зъби. — Кучка ниедна! Да се хване не с друг, а с тоя мухльо Сийли! Със Сийли, представяш ли си!

Стисна пестници и тръгна нагоре по стълбите.

Колкото да завари в спалнята сценка като от класически фарс. Похотливата му любима лежеше в кревата, навирила нозе, а Сийли беше върху нея, облечен с обточена с дантелки риза. Правеха обичайните за такива случаи движения, Ан-Мари стенеше едва чуто от удоволствие, а Сийли пъшкотеше гръмогласно.

Ричард си въобразяваше, че е подготвен за онова, което ще завари, ала при тая комична гледка така се вбеси, че в главата му сякаш не остана и капчица здрав разум. До едната стена имаше камина със сандък въглища отстрани и чукче, с което да се трошат по-едрите буци. Още преди ония двамата на леглото да са се усетили, Ричард прекоси стаята, грабна чука и се изправи с лице към тях.

— Я ела насам, Уили! — провикна се колкото му глас държи. — А, не, не мърдайте! Нека свидетелят ми ви види така.

Инсел влезе и зяпна налятата гръд на Ан-Мари.

— Готов ли си, господин Инсел, да свидетелстваш, че си видял как жена ми върши оная работа с господин Сийли Тревилиън?

— Да! — простена разтреперан момъкът.

Ан-Мари беше казала на Тревилиън, че Ричард вечно е пиян-залян, ала колкото и да бе репетирал тая сценка, той не си беше представял какво е да видиш пред себе си едър като канара мъжага, който не може да си намери място от гняв. Сдържаният далавераджия, който инак се владееше безупречно, усети как пребледнява като платно. Майко мила! Тоя Морган ще вземе да го пречука!

— Мръсница ниедна! — разкрещя се като обезумял Ричард и се обърна да изгледа кръвнишки Ан-Мари, не по-малко уплашена от Тревилиън. Разтреперана като листо, тя се дръпна назад към таблата на леглото. — Пачавра с пачавра! — Той премести яден поглед от жената към перваза на прозореца, където бяха оставени портфейлът, часовникът и кесийката към него на Тревилиън. — Къде ви е свещта, драга ми госпожо? — изфуча Ричард. — Леките жени привличат клиенти, като слагат свещ на прозореца, а вашата нещо не я виждам! — Отстъпи назад, олюля се, седна тежко в края на леглото и допря чука до челото на Тревилиън. — Колкото до теб, Сийли, ще те съдя, задето си ми отнел жената.

Тревилиън се опита да се измъкне, ала Ричард го стисна с все сила за рамото и го чукна лекичко с чука по плувналото в пот чело.

— А, без тия, Сийли! Никъде няма да ходиш. А си почнал да се дърпаш, а ще оцапаш с кръвта си прелестните бели завивки.

— Какво правиш? — попита, уплашена до смърт, французойката. — Пиян си, Ричард. Много те моля, не го убивай! — изписка тя истерично. — Остави чука, Ричард! Остави го! Не го убивай, чу ли! Остави чука!

Ричард наистина го остави с презрително сумтене, но така, че да е по-близо до него, отколкото до Тревилиън.

„Напъни си мозъка! — заповтаря си през това време Сийли Тревилиън. — Хайде, понапъни се. Иде му да ми види сметката, но по душа не е убиец — помъчи се да отклониш вниманието му, да го успокоиш някак, обърни нещата така, както искаше!“

— Много те моля, недей! Не ме убивай — изскимтя той.

— Я млъквай, гнидо презряна! — нареди му Ричард, после сред писъците на ужасената Ан-Мари пак вдигна чука, но колкото да оправи с тъпото ризата на Тревилиън и да му покрие шкембето. Сетне погледна изумен французойката. — Това ли предпочете пред мен? Майко мила, явно си доста сребролюбива! — Замахна светкавично с ръка, сграбчи Тревилиън за гръкляна и след като го вдигна във въздуха, го тури да коленичи върху леглото. — Ето, драги им господинчо, имам свидетел, че си ми откраднал жената. Смятам да те съдя за… — Той се подвоуми и накрая изтърси първото хрумнало му число: — За хиляда лири стерлинги нанесени щети. Никак не обичам ролята на рогоносеца, особено пък когато рога ми е надянал негодник като теб, Сийли Тревилиън. Искал си да платиш за услугите на жена ми? Е, тарифата скочи малко.

„Понапъни си мозъка, Сийли, хайде, понапъни го! Сега тоя кретен говори повече, поукроти се. Най-сетне ромът забавя движенията му.“

Сийли навлажни устни и изтърси думите, които предварително си беше репетирал:

— Признавам, Морган, че си в правото си да ме съдиш, признавам и че съм ти нанесъл щети, които ще се наложи да покрия. Но дай да се разберем като хора, какво да се мъкнем по съдилищата! Майка ми и брат ми!… Я помисли за жена си… помисли за доброто й име. — Той стрелна с хитри очички Ан-Мари, която още стоеше, долепила гръб о стената. — Момиче от простолюдието, което си вади хляба като камериерка на почтена дама… ти пък нямаш работа, разчитате на онова, което изкара тя. Тръгнем ли да се разправяме по съдилищата, ще опетним името й, всички ще я отритнат.

Точно така, гневът на Морган малко по малко се разсейваше, на него сякаш изведнъж му прилоша, той се обърка — явно не знаеше какво да прави.

— Тя ти е жена, Морган, тя в къщата изкарва насъщния. Какво да се прави, изкуши се от предложението ми — казах, че ще й дам повече пари, отколкото изкарва за месец. Какво да се прави, женска му работа! Знаеш, жените са си нисши същества, човек не може да им има вяра.

На Ричард му беше на езика да каже, че тая пачавра не му е никаква жена, после обаче видя огромните й черни очи, плувнали в сълзи. В миг възмущението бе изместено от състрадание.

Тревилиън продължаваше да дърдори като навит:

— Ето, признавам си най-чистосърдечно, че съм виновен, но остави ги съдилищата, дай да се разберем като мъже: още тук и още сега, Морган, тук и сега! Хиляда лири няма да получиш, но хайде, от мен да мине, ще ти броя петстотин. Много те моля, Морган, съгласи се да ти дам клетвена разписка за петстотин лири, и да се разделим по живо, по здраво!

Ричард се поколеба. Дилижансът за Бат отдавна беше заминал, а заедно с него бе угаснала и надеждата той да си намери работа — кога ли пак щеше да му се отвори възможност да се хване някъде? Затвори очи, ала главата му тутакси се завъртя, прилоша му и той побърза да ги отвори и примига няколко пъти.

— Предложението е справедливо, Ричард — намеси се плахо Уили Инсел.

— Добре тогава — отсече Ричард и стана от леглото. — Обличай се, Сийли, че си голям смешник с тия крачета като спици.

След като облече набързо нефритенозеления плюшен костюм, извезан с пауновосиньо, Тревилиън последва Ричард в другата стая и седна на писалището на Ан-Мари. С надеждата и той да се облажи малко покрай крупната сума, изсипала се сякаш от небето върху Ричард, Уили Инсел също отиде при тях — и през ум не му минаваше, че Ричард няма никакво намерение да осребрява клетвената разписка. Единственото, което искаше, бе да попритисне до стената Сийли Тревилиън, за да му е за урок, и да го накара да се поизпоти не само сега, но и в бъдеще.

Клетвената разписка беше за петстотин лири стерлинги, които да се изплатят на Ричард Морган от Клифтън, отдолу се мъдреше и подпис: Дж. Тревилиън.

Ричард я погледа, погледа, пък я скъса.

— Хайде отново, Сийли — рече той. — Ще ми я подпишеш с всичките, а не само с някои от имената си.

Както стоеше в горния край на стълбището, Ричард не издържа на изкушението и подритна с върха на обувката по мършавия задник Тревилиън, който се затъркаля надолу и дори направи едно кълбо. Просна се върху дюшемето на долната площадка с тътен, който отекна като гръмотевица. Докато стигне в антрето, вече пищеше като попарен. От хладнокръвния далавераджия не бе останал и помен! Дръпна с все сила вратата, изскочи като тапа навън и се пльосна с вой и стенания на улицата.

Ричард залости вратата и се върна в спалнята при Ан-Мари, но вече без Уили Инсел, който се затътри долу в сутерена си.

Младата жена не се беше и помръднала. Загледа как Ричард прекосява помещението и вдига чука.

— Би трябвало да те убия — рече й уморено, заслушан във врявата, която стенещият Тревилиън вдигаше отвън на улицата.

Французойката сви рамене.

— Няма да ме убиеш, Ричард. По душа не си убиец дори когато си мъртво пиян. — В ъгълчето на устата й заигра усмивчица. — Но Сийли реши, че ще му видиш сметката. Каква изненада за тоя надут пуяк, толкова самоуверен, толкова влюбен в усложненията.

Покрай тези думи Ричард би трябвало да се досети, че Ан-Мари познава Сийли Тревилиън не само от тая случайна среща в леглото и че явно го е виждала и преди, ала на входната врата се задумка толкова силно, че той се разсея.

— Сега пък какво има? — попита и слезе долу. — Да! — извика през залостената врата.

— Господин Тревилиън си иска часовника — отвърна някакъв мъж.

— Предай му на господин Тревилиън, че ще си го получи, след като бъда удовлетворен — кресна Ричард и пак се върна с тежка стъпка горе. — Искал си часовника, моля ти се — обясни на Ан-Мари.

Часовникът пак си лежеше там, където бе и преди Ричард да нахълта с гръм и трясък в стаята — върху перваза на прозореца, само дето сега портфейла и кесийката към часовника вече ги нямаше.

— Дай му го, mon cher — обади се ни в клин, ни в ръкав французойката. — Метни му го през прозореца.

— Дрън-дрън, да съм му го метнел! Ще си го получи, но когато реша аз. — Той го вдигна и взе да го върти и оглежда. — Добра изработка, дума да няма! Стомана. Последен писък на модата, изключително контешки.

Часовникът се озова заедно с клетвената разписка в джоба на сюртука му.

— Изнасям се от тук — оповести Ричард. Чувстваше се много зле.

Французойката скочи като ужилена от леглото, облече на две на три една рокля и нахлузи обувките на бос крак.

— Чакай, Ричард! Уили, Уили, ела да ми помогнеш! — провикна се тя.

Момъкът промуши глава точно когато двамата вече бяха при входната врата.

— Какво правиш, Ричард? Чакай, бе, човек!

— Ако се притесняваш от Сийли, излишно е — отвърна Ричард и след като излезе на улицата, си пое дълбоко от свежия въздух. — Него вече го няма. Представлението свърши преди две-три минути.

Тръгна към хълма Брандън, Ан-Мари заситни от едната му страна, Уили от другата — три размазани силуета в непрогледния мрак, спуснал се наоколо. Тук нямаше улично осветление.

— Какво ще стане с мен, ако ме напуснеш, Ричард? — проплака Ан-Мари.

— Пет пари не давам, да става, каквото ще. Оказах ти тази чест да оставя Сийли да си мисли, че си ми жена, но и дума не може да става да си имам вземане-даване с никаквица като теб. Е, не се е свършил светът, де! Какво толкова ще се промени за теб! Още си на работа, ние със Сийли се погрижихме да не пострада доброто ти име — усмихна се той тъжно. — Добро име ли? Я се погледни, пачавро мръсна!

— Ами аз? — простена Уили, сетил се за петстотинте лири.

— Ще бъда в „Гербът на Купър“. Няма как, трябва да сме заедно, докато не мине делото за измамата с акцизите.

— Хайде да те изпратим до хълма — предложи Уили.

— Няма да ме изпращате доникъде. Отведи госпожицата в дома й. Не е безопасно.

И така, те се разделиха в нощта, единият мъж и жената се върнаха на Клифтън Грийн Лейн, другият пък продължи нататък по пътеката към хълма Брандън, без изобщо да се замисля за дебнещите опасности. Госпожа Мери Мередит спря пред входната врата на дома си, доволна, че се е прибрала по-живо, по здраво, ала и изумена от безстрашието на човека, изоставен от своите спътници. Бяха си говорили тихичко и оставяха впечатлението, че се разбират чудесно, ала жената нямаше никаква представа кои са. Вече беше късно и лицата им не се виждаха в септемврийската нощ.

Ричард нахълта вкъщи — сега усещаше опиянението от рома много по-силно, отколкото по време на разправията. Ама че работа! И какво щеше да обяснява сега на баща си?

„Поне мога да кажа едно: огънят е угаснал — написа той на следващия ден — последния от септември 1784 година, в края на писмото си до господин Джеймс Тисълтуейт. — Не знам, Джем, какво ме прихвана, знам само, че човекът, който изведнъж видях вътре в себе си — огорчен, отмъстителен, жесток, — никак не ми харесва. Не само това, ами сега притежавам и две вещи, които изобщо не ми се иска да имам: стоманен часовник и клетвена разписка за петстотин лири стерлинги. Ще върна часовника веднага щом намеря сили да погледна отново в лицето Сийли Тревилиън, а колкото до клетвената разписка, нямам намерение изобщо да я осребрявам някога. Щом му върна часовника, ще я скъсам под носа му. И проклинам рома.

Баща ми прати човек в Клифтън да ми прибере багажа — не искам повече да я виждам тая Ан-Мари. Каква изпечена лицемерка, у нея няма нищо искрено! Какъв глупак съм бил! Уж съм на цели трийсет и шест години, а станах за смях и на кокошките. Баща ми разправя, че е трябвало да изживея нещо от рода на онова, което ми се струпа на главата с Ан-Мари, още докато съм бил на двайсет и една. Най-голям глупак е старият глупак — ето как се изрази той с присъщата си тактичност. Въпреки това е прекрасен човек.

Покрай цялата тая история проумях някои неща за себе си, за които и не подозирах. Най ме е срам, че предадох невръстния си син. От деня, когато срещнах Ан-Мари, до днес, когато се събудих и разбрах, че магията, с която ми е замаяла главата, вече я няма, съвсем забравих за сина си и за неговата участ. Сигурно е простимо един мъж да се увлече по жена. Но с какво ли съм обидил Бога, та Той да избере точно този миг на горест и загуба, за да ме подложи на такова ужасно изпитание?

Много те моля, Джем, пиши ми. Съзнавам, сигурно не е никак леко да ни пишеш след вестта за Уилям Хенри, ала ние очакваме да разберем как я караш и се притесняваме, когато мълчиш. Пък и имам нужда от твоите мъдри слова. Огромна нужда.“

Но дори и господин Джеймс Тисълтуейт да бе смятал да отговори на Ричард, писмото му така и не се получи в „Гербът на Купър“ до осми октомври, когато в пивницата влязоха двама свъсени мъже в износени кафяви костюми.

— Ричард Морган? — попита мъжът отпред.

— Ето ме — каза Ричард и излезе иззад тезгяха.

Човекът се приближи и стовари длан върху лявото му рамо.

— Ричард Морган, задържам ви в името на негово величество крал Джордж по обвинения, отправени от господин — Джон Тревилиън Сийли Тревилиън. Уилям Инсел? — попита сетне той.

— Майко мила! — изписка Уили и се сви в ъгълчето си.

Отново тежката десница се отпусна върху рамото на момъка.

— Уилям Инсел, задържам ви в името на негово величество крал Джордж по обвинения, отправени от господин Джон Тревилиън Сийли Тревилиън. Елате с нас, ако обичате, и не създавайте смут. Пред вратата стоят още шестима от нашите хора.

Ричард протегна ръка към баща си, който стоеше като ударен от гръм, и отвори уста още преди да е осъзнал, че не знае какво да каже.

Съдебният пристав го сръга силно между плешките със същата ръка, която бе отпуснал върху рамото му.

— Не говори, Морган, не говори! — Той огледа притихналата пивница. — Ако искате да се видите с Морган и Инсел, можете да ги намерите в затвора „Нюгейт“ в Бристъл.

Бележки

[1] Сух херес, внасян от Испания през Бристъл. — Б.пр.

[2] Квакери или Религиозно общество на приятелите — секта основана от Джордж Фокс в средата на XVII в., обявява се срещу даването на клетва и войните. — Б.пр.

[3] Протестантска секта, основана в средата на XVIII в. Отстоява безбрачието и простия начин на живот, обявява се срещу частната собственост. — Б.пр.

[4] Джон Ханкок (1737–1793), американски държавник, пръв подписал Декларацията на независимостта. — Б.пр.

[5] Джон Адамс (1735–1826), един от водачите на американците по време на Войната за независимост. Втори президент на САЩ. — Б.пр.

[6] Томас Гейдж (1721–1787), английски пълководец, предвождал британските войски по време на Войната за независимост в САЩ. — Б.пр.

[7] Град в Източен Масачузетс, където се води втората голяма битка по време на Войната за независимост в САЩ. — Б.пр.

[8] Самюъл Адамс (1722–1803), американски държавник, един от водачите на американския народ по време на Войната за независимост. — Б.пр.

[9] Едмънд Бърк (1729–1797), ирландски държавник, оратор и писател. — Б.пр.

[10] Така са наричали Елизабет I. — Б.пр.

[11] Така до 1964 г. във Великобритания наричат военноморския министър. — Б.пр.

[12] Бивша кралска резиденция в Лондон. — Б.пр.

[13] Един от прякорите на принц Чарлс Стюарт (1720–1788), претендент за трона на Великобритания и Ирландия. — Б.пр.

[14] Томас Чатъртън (1752–1770), английски поет. — Б.пр.

[15] Самюъл Джонсън (1709–1784), английски моралист, литературен критик и лексикограф. — Б.пр.

[16] Джеймс Бозуел (1740–1795), мемоарист, по рождение шотландец, близък приятел на Самюъл Джонсън и негов биограф. — Б.пр.

[17] „Мол Фландърс“, роман на Даниел Дефо, където за прототип на героинята е послужила реално съществувала жена (1584–1659). — Б.пр.

[18] Име, което Христофор Колумб дава през 1492 г. на Антилските и Бахамските острови, погрешно сметнал архипелага за източната част на Азия. — Б.пр.

[19] Патриотични дружества, противопоставяли се — първоначално нелегално, на Закона за гербовия налог и отстоявали независимостта на американските колонии. — Б.пр.

[20] Бенедикт Арнолд (1741–1801), американски генерал, който по време на Войната за независимост преминава на страната на врага. — Б.пр.

[21] В античната митология най-красивият сред всички смъртни. — Б.пр.

[22] Две от деветте най-стари престижни мъжки средни училища в Англия. — Б.пр.

[23] Квартал в Централен Лондон, където се намира сградата, на Парламента. — Б.пр.

[24] Увеселителен парк в Лондон, съществувал от 1661 до 1859 г. — Б.пр.

[25] Добър ден (фр.). — Б.пр.

[26] Господине (фр.). — Б.пр.

[27] Да (фр.) — Б.пр.

[28] Ето на (фр.) — Б.пр.

[29] Бре, бре, бре (фр.) — Б.пр.

[30] Скъпи (фр.) — Б.пр.

[31] Скъпи мой, скъпи мой (фр.). — Б.пр.