Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broker, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 24 гласа)
Сканиране
ehobeho (2014)
Корекция и форматиране
taliezin (2014)

Издание:

Джон Гришам. Брокерът

Редактор: Здравка Славянова

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-089-2

Издателство: Обсидиан

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново


По-долу е показана статията за Брокерът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Брокерът
The Broker
Автор Джон Гришам
Първо издание 2005 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр трилър
Вид роман
ISBN ISBN 0-385-51045-4

„Брокерът“ (на английски: The Broker), е роман на американският писател Джон Гришам публикуван в САЩ на 11 януари 2005 година.

Сюжет

Романът проследява историята на Джоел Бакман, бивш изтъкнат брокер, излежаващ 6-годишна присъда във федерален затвор. Неочаквано той получава амнистия от Президента Артур Морган, само няколко часа преди да завърши мандата му. Оказва се, че е освободен под натиска на директора на ЦРУ, защото се е добрал до ценна стратегическа информация за сателитна система за отбрана. Бакман е транспортиран в Италия с нова самоличност. Оказва се, че Саудитци, руснаци, китайци и израелци силно желаят да стигнат до него. Въпросът е кой ще го открие пръв и защо.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

1

В последните часове от един президентски мандат, обречен на по-малък интерес от страна на историците от всеки друг в историята на САЩ, с изключение може би на мандата на Уилям Хенри Харисън (общо 31 дни от встъпването в длъжност до смъртта), Артър Морган се беше скрил в Овалния кабинет заедно с единствения приятел, който му беше останал, и обмисляше последните си решения като президент. Точно в този момент беше напълно убеден, че се е провалил във всяко възможно начинание през последните четири години, и не му се вярваше, че по някакъв вълшебен начин ще успее да оправи всичко сега, когато краят бе толкова близо. Приятелят му също не вярваше, но както обикновено не говореше много и казваше само онова, което президентът би искал да чуе.

Президентът трябваше да реши въпроса с помилванията, да отговори на отчаяните молби от крадци, измамници и лъжци, някои от които бяха в затвора, други не бяха излежавали присъда, но все пак искаха да изтрият петната от доброто си име и да възстановят безценните си права. Всички до един твърдяха, че са му приятели, приятели на негови приятели или непоколебими негови поддръжници, макар че на пръсти се брояха сполучилите да дадат знак за тази своя подкрепа, преди да настъпи дванайсетият час. Беше доста тъжно, че след четири бурни години начело на свободния свят сега властта му се разпростираше единствено върху тази мизерна купчина молби от една банда мошеници. На кои от крадците следваше да се позволи да крадат отново? Ето това беше съдбовният въпрос, който занимаваше президента в изтичащите часове от мандата му.

Последният му приятел се казваше Криц и двамата се познаваха още от общежитието в „Корнел“, където Морган беше президент на студентския съвет, а Криц броеше бюлетините в избирателните урни. През последните четири години Криц беше работил като началник на отдела за връзки с обществеността, началник на президентския кабинет, съветник по въпросите на националната сигурност и дори като държавен секретар, макар че на последния пост се задържа едва три месеца, преди президентът да го премести на по-безопасна длъжност, на която уникалният дипломатически стил на Криц нямаше да предизвика трета световна война. Последното му назначение беше през миналия октомври, във финалните напрегнати седмици на предизборната кампания на Морган. След като предварителните допитвания показаха, че президентът Морган изостава драстично от съперника си в поне четирийсет от петдесетте американски щата, Криц лично се беше заел с кампанията му и беше успял да отблъсне и останалите десет, макар че за Аляска можеше да се спори.

Бяха уникални избори за историята на САЩ. Действащият президент на страната никога не беше получавал толкова малко гласове. Всъщност гласовете бяха само три, и всичките от Аляска — единствения щат, където Морган, по настояване на Криц, изобщо не беше водил предизборна кампания. Претендентът за президентския пост беше получил петстотин трийсет и пет избирателни гласа, президентът Морган беше получил три. Думата „катастрофа“ беше просто смешно слаба, за да опише гигантските размери на този провал.

След като избирателните гласове бяха преброени обаче, претендентът за президентския пост, следвайки един особено лош съвет на екипа си, реши да оспори резултатите в Аляска. Защо да не вземе всичките 538 избирателни гласа в страната? Все пак това щеше да бъде единственият случай в историята, когато един претендент можеше напълно да срази своя противник, като по този начин демонстрира най-убедителната от всички възможни победи. Действащият президент продължи да се измъчва още цели шест седмици, докато в Аляска трескаво се водеха съдебни дела. Когато в крайна сметка Върховният съд на САЩ все пак му призна трите избирателни гласа от този щат, двамата с Криц мълчаливо отпразнуваха победата, като си поделиха бутилка шампанско.

Президентът Морган направо се влюби в Аляска, макар че според последните преброявания, подкрепени от Върховния съд, за него бяха гласували само седемнайсет души повече, отколкото за претендента.

Може би поначало трябваше да се откаже от предизборната кампания и в други щати.

Успя да загуби дори в Делауер, родния си щат, където някога, когато електоратът все още беше с всичкия си, беше изкарал осем чудесни години като губернатор. Точно както Морган не беше успял да отдели време за Аляска, неговият противник напълно се беше отказал от Делауер — там практически нямаше местни партийни организации, нито телевизионни реклами, нито дори една предизборна проява. Въпреки това претендентът беше успял да спечели 52% от гласовете на избирателите.

Криц седеше в голямо кожено кресло и стискаше бележник със списък от стотина задачи, коя от коя по-неотложни. Не откъсваше поглед от своя президент, който бавно минаваше от един прозорец на друг, взираше се навън в мрака и си представяше как би протекло управлението му в един друг свят. Изглеждаше потиснат и унизен. Беше на петдесет и осем години, а животът му бе изгубил смисъл, кариерата му бе претърпяла катастрофа и бракът му се разпадаше. Мисис Морган се беше върнала в родния си Уилмингтън и открито се подиграваше с идеята да заживеят в дървена вила в Аляска. Криц също хранеше някои тайни съмнения, че приятелят му е в състояние да се занимава само с лов и риболов до края на живота си, но, от друга страна, шансът човек да се отдалечи на 3200 км от мисис Морган наистина изглеждаше много примамлив. На изборите може би все пак щяха да се справят в Небраска, ако твърде аристократичната Първа дама не беше нарекла местния футболен отбор „Бързаците“.

Бързаците от Небраска!

Само ден след това изказване рейтингът на Морган пропадна толкова дълбоко както в Небраска, така и в Оклахома, че той така и не успя да си възвърне позициите.

В Тексас пък Първата дама опита някакво чили, току-що получило награда на местен кулинарен конкурс, и започна да повръща още на място. Малко преди да успеят да я откарат в болницата, един микрофон все пак успя да улови вече историческите й думи: „Не е за вярване, че тия диваци умират да се тъпчат с подобна отвратителна гадост.“

Щатът Небраска носеше пет избирателни гласа. Тексас, от друга страна, имаше трийсет и четири. Обидата срещу местния футболен отбор не беше чак толкова страшна. Но нито един кандидат за президентския пост не беше в състояние да спечели в Тексас след подобно описание на гордостта на местната кухня.

Каква предизборна кампания само! Криц се изкушаваше да напише киша за нея. Някой трябваше да разкаже на идните поколения историята на тази катастрофа.

Съвместната им работа, започнала преди почти четирийсет години, отиваше към своя край. Криц вече беше приел предложението на голяма частна компания, която работеше по договори с Министерството на отбраната и където щеше да получава 200000 долара годишно, а освен това беше готов да изнася лекции навсякъде, където бяха толкова отчаяни, че да му плащат по 50000 за всяка. След като беше посветил целия си живот в служба на обществото, изведнъж се беше оказал без пукната пара на стари години и трябваше бързо да направи нещо по въпроса.

Самият президент беше продал красивата си стара къща в Джорджтаун с огромна печалба. След това си беше купил малко ранчо в Аляска, където хората очевидно му се радваха. Планираше да прекара остатъка от живота си там, като ходи на лов и риболов, може би щеше да напише и някакви мемоари. С каквото и да се захванеше в Аляска, то със сигурност нямаше да има нищо общо както с политиката, така и с Вашингтон. Не можеше да влезе в ролята на стария държавник, любимия гост на всяко тържество, мъдрия глас на опита. Не му се полагаха прощални турнета в различните щати, речи на разни политически конгреси и почетни титли по политически науки. Нямаше да нарекат нито една държавна библиотека на негово име. Хората бяха изразили мнението си ясно и оглушително. Щом толкова много не го искаха, нямаше да им се натрапва.

— Трябва да решим нещо за Кучинело — обади се Криц.

Президентът продължаваше да стои до прозореца и да гледа навън в тъмното, като си спомняше за Делауер.

— За кого? — попита.

— За Фиги Кучинело, филмовия режисьор, който беше обвинен, че е правил секс с някаква млада актриса.

— Колко млада?

— На петнайсет, мисля.

— Била е твърде млада.

— Да, така е. Режисьорът избяга в Аржентина и живее там от десет години. Но сега го е обхванала носталгия и му се иска да се върне и отново да започне да снима ужасните си филми. Твърди, че не може да устои, когато изкуството го зове обратно у дома.

— Очевидно не може да устои и на малките момичета.

— И на тях също.

— Ако беше на седемнайсет, щях да го пусна. Но петнайсет ми е прекалено.

— Предлага до пет милиона долара.

Президентът се обърна и погледна Криц.

— Предлага пет милиона долара за помилване?

— Да, и няма никакво време. Парите трябва да се преведат от банкова сметка в Швейцария. А там е три часът сутринта.

— И къде ще отидат парите?

— Имаме офшорни сметки. Няма да е трудно.

— Ами ако пресата научи?

— Ще стане страшно.

— И без това е страшно.

— Така ще стане още по-страшно.

— Всъщност пресата не ме интересува особено — заяви Морган.

„Тогава защо изобщо попита?“ — възрази наум Криц.

— Могат ли да проследят парите? — попита президентът и отново се извърна към прозореца.

— Не.

Президентът повдигна дясната си ръка и започна да се почесва по врата. Винаги правеше така, когато предстоеше да вземе някое трудно решение. Десет минути преди онзи ужасен миг, когато едва не изпрати ядрените ракети към Северна Корея, беше разчесал кожата на врата си до кръв и беше изцапал яката на бялата си риза.

— Отговорът ми е „не“ — заяви той накрая. — Петнайсет е прекалено.

Някой отвори вратата, без да почука, и в кабинета нахълта Арти Морган, синът на президента, като държеше бутилка „Хайнекен“ в едната си ръка и някакви документи в другата. Беше облечен с протрити джинси и маратонки на босо.

— Обадиха се от ЦРУ — оповести той небрежно. — Мейнард идва насам.

После хвърли папките на бюрото и излезе от стаята, като затръшна вратата.

Криц си помисли, че Арти щеше да прибере петте милиона долара, без дори да се замисли, независимо на колко години е било момичето. За Арти петнайсет със сигурност не беше прекалено. Може би щяха да победят в Канзас, ако не бяха спипали Арти в една мотелска стая в Топика в компанията на три мажоретки, най-голямата от които беше на седемнайсет. Щатският прокурор най-сетне беше оттеглил обвиненията — два дни след изборния ден, — след като всяко от момичетата подписа декларация, в която твърдеше, че не е правила секс с Арти. Но всъщност тъкмо дотам щеше да се стигне, а вероятно и до всякакви неописуеми действия, ако броени секунди преди същинското деяние една от майките не беше нахълтала в мотелската стая и не беше предотвратила оргията.

Президентът се отпусна във въртящия се стол с кожена тапицерия зад бюрото си и се престори, че разглежда документите.

— Какво става с Бакман? — попита накрая той.

 

 

За осемнайсет години като директор на ЦРУ Теди Мейнард беше ходил в Белия дом по-малко от десет пъти. Нито веднъж не беше ходил там за вечеря (винаги отказваше подобни покани, като се оправдаваше със здравословното си състояние) и нито веднъж не беше отишъл, за да поднесе почитанията си на някой гостуващ държавен глава (защото изобщо не му пукаше за тях). Когато все още можеше да ходи, от време на време се отбиваше, за да поговори с който там е президент в момента или поне с човека, вземащ решенията вместо него. Но сега, когато беше в инвалидна количка, контактите му с Белия дом се ограничаваха до телефонни разговори. Историята помнеше и два случая, в които съответният вицепрезидент беше ходил специално до управлението на ЦРУ в Лангли, за да се срещне с мистър Мейнард.

Животът в инвалидна количка имаше едно-единствено преимущество: човек винаги разполагаше със страхотно извинение да ходи — или да не ходи — където си ще, по дяволите. Все пак никой не би посмял да насилва един стар инвалид.

След близо петдесет години в разузнаването мистър Мейнард най-сетне беше постигнал мечтата на всеки шпионин — да гледа право зад себе си, докато отива някъде. Пътуваше в бял ван без обозначителни знаци, с бронирани стъкла, оловни стени и двама тежковъоръжени охранители, които седяха зад шофьора (впрочем също тежковъоръжен). Когато отиваше някъде, фиксираха инвалидната му количка за пода на микробуса със специални скоби, обратно на посоката на движението, и Теди можеше да наблюдава колите, а хората в тях да не го виждат. На известно разстояние винаги ги следваха още два вана, така че всеки глупашки опит някой да се доближи до директора на ЦРУ щеше да завърши с провал. Не че се очакваха такива опити. По-голямата част от света отдавна смяташе, че Теди Мейнард или е умрял, или тихо изживява последните си дни в някой строго охраняван старчески дом за шпиони.

Теди точно това искаше.

Беше увит в дебело сиво одеяло, а до него седеше Хоби, верният му помощник. Докато ванът се носеше по околовръстното с постоянна скорост от 100 км/ч., Теди отпиваше от зеления чай, който Хоби му беше налял от един термос, и наблюдаваше колите зад тях. Помощникът му се беше настанил на кожено столче, монтирано специално за тази цел.

Между две глътки чай Теди попита:

— Къде се намира Бакман в момента?

— В килията си — отвърна Хоби.

— А нашите хора говорят с директора на затвора, така ли?

— Чакат в кабинета му.

Теди отново отпи от картонената чашка, която държеше внимателно. Ръцете му бяха крехки и нашарени със сини вени, а кожата им беше млечнобяла, сякаш вече бяха умрели и търпеливо изчакваха и останалата част от тялото да ги последва.

— Колко време ще ни трябва, за да го изкараме от страната?

— Около четири часа.

— Планът е готов, нали?

— Всичко е под контрол. Чакаме само зелена светлина от президента.

— Надявам се да убедя този кретен лично.

* * *

Криц и въпросният кретен седяха, вторачени в стените на Овалния кабинет, и тежкото им мълчание се нарушаваше единствено от спорадични коментари за Джоуел Бакман. Все трябваше да си приказват за нещо, защото нито един от двамата не искаше да говори за това, което наистина го занимаваше в момента.

Какво става, за бога?

Наистина ли ще свърши така?

Четирийсет години. От „Корнел“ до Овалния кабинет. И всичко свърши толкова внезапно, че не им остана никакво време да се подготвят. Бяха разчитали на още един четиригодишен мандат. Още четири години слава, през които внимателно да подготвят наследството си, а после с достойнство да отстъпят поста и да пришпорят конете към залеза.

Беше късно, но навън някак си успя да стане още по-тъмно. Прозорците, които гледаха към Розовата градина, бяха мастиленочерни. Часовникът над камината тиктакаше едва доловимо, докато отброяваше последните секунди.

— Как ще реагира пресата, ако помилвам Бакман? — попита президентът за пореден път.

— Ще изпаднат в истерия.

— Може да стане забавно.

— Да, но ти няма да си тук, за да гледаш от първия ред.

— Така е.

След официалното предаване на властта по обяд на следващия ден бягството на президента от Вашингтон щеше да започне на борда на един частен реактивен самолет (собственост на петролна компания), който щеше да го откара във вилата на стар приятел на остров Барбадос. По нареждане на Морган всички телевизионни приемници бяха махнати от вилата, там нямаше да се получават никакви вестници или списания, а телефонните линии щяха да бъдат прекъснати. Бившият президент не искаше да общува с никого, дори с Криц и особено с мисис Морган, поне един месец. Не му пукаше, дори междувременно Вашингтон да изгореше до основи. Всъщност тайничко се надяваше да стане точно така.

След почивката си на Барбадос щеше тайно да замине за вилата си в Аляска и там щеше да продължи да се крие от света, докато зимата не отминеше и не дойдеше отново пролетта.

— Да го помилваме ли? — попита президентът.

— Според мен да — каза Криц.

Президентът беше започнал да говори в първо лице множествено число — нещо, към което винаги прибягваше, когато му се налагаше да вземе някое потенциално непопулярно решение. Когато вземаше лесните решения, винаги говореше в единствено число. Но когато искаше да раздели отговорността и особено в случаите, когато по-късно щеше да му потрябва човек, върху когото да стовари цялата вина, винаги отваряше процеса на вземане на решения и за външни хора, например за Криц.

Криц се занимаваше с поемане на вината вече четирийсет години и макар че наистина беше свикнал, това не означаваше, че не му е писнало.

— Ако не беше Джоуел Бакман, най-вероятно нямаше да сме тук — отбеляза той.

— Може би си прав — съгласи се президентът.

Винаги беше твърдял, че е избран заради блестящата си предизборна кампания, очарователните си лични качества, свръхестествената си проницателност по отношение на световните проблеми и ясната си визия за бъдещето на Америка. Признанието, че всъщност дължи абсолютно всичко само на Джоуел Бакман, беше шокиращо.

Но Криц беше твърде уморен и очукан от живота, за да се шокира.

Преди шест години скандалът с Бакман се беше разпрострял като горски пожар и беше погълнал по-голямата част от Вашингтон, като беше стигнал и до Белия дом. Облаците над главата на тогавашния президент, който до момента се радваше на неизменна популярност, се бяха сгъстили дотолкова, че отвориха пътя на Артър Морган, който в крайна сметка грубичко се възползва от този шанс, за да се намъкне в Белия дом.

И сега, когато се готвеше все така грубичко да се измъкне от него, му допадаше идеята да зашлеви един последен, с нищо незаслужен шамар в лицето на вашингтонските политици, които го бяха отхвърляли в продължение на четири години. Помилването на Джоуел Бакман щеше да разтърси из основи всички държавни служби във Вашингтон и да докара пресата до състояние на пълна истерия. Морган точно това искаше. Щеше да се скрие на Барбадос и за пореден път да остави столицата в състояние на политическа обсада, при която конгресмените щяха да настояват за публични изслушвания, прокурорите щяха да разиграват актьорски етюди пред телевизионните камери, а надутите политолози да дърдорят нонстоп глупости по кабеларките.

Президентът се усмихна в тъмното.

 

 

Докато ванът прекосяваше река Потомак по моста „Арлингтън Мемориъл“, Хоби отново напълни картонената чашка на директора на ЦРУ със зелен чай.

— Благодаря ти — каза меко Теди. — Какво ще прави нашето момче утре, след като предаде властта?

— Ще бяга от страната.

— Трябваше да избяга по-рано.

— Планира да прекара един месец на Карибите, да си ближе раните, да се преструва, че светът не го интересува, да се цупи и да чака някой да му обърне внимание.

— А мисис Морган?

— Тя вече замина обратно за Делауер и сигурно играе бридж по цял ден.

— Ще се разделят ли?

— Ако той прояви малко здрав разум. Кой знае?

Теди внимателно отпи от чая си.

— А какво ще правим, ако Морган вземе, че откаже?

— Според мен няма да откаже. Предварителните разговори протекоха добре. Криц, изглежда, е на същото мнение. А в момента той усеща нещата много по-добре от Морган. Криц знае, че никога нямаше да видят как изглежда Овалният кабинет отвътре, ако не беше скандалът с Бакман.

— Ще повторя въпроса. Какво ще правим, ако Морган откаже?

— Нямаме с какво да го притиснем. Може да е идиот, но миналото му е чисто.

От Конститюшън Авеню завиха по Осемнайсета улица и скоро влязоха в Белия дом през източния вход. От тъмното се материализираха няколко мъже с автомати, а миг по-късно агентите на тайните служби с черните си шлифери спряха вана на алеята. Размениха се пароли, чу се пращене на радиостанции и след няколко минути инвалидната количка на Теди беше свалена. Претърсиха я, макар и символично, но не откриха нищо друго в нея, освен един стар, увит в одеяло инвалид.

 

 

Арти, този път без бирата си, но отново без да почука, надникна от вратата и съобщи:

— Мейнард пристигна.

— Значи е жив — отбеляза президентът.

— Общо взето.

— Вкарайте го тогава.

Хоби и един служител от охраната на име Приди вкараха инвалидната количка в Овалния кабинет. Президентът и Криц приветстваха гостите си с „добре дошли“ и ги поканиха да се настанят пред камината. За сметка на Мейнард, който отбягваше Белия дом, Приди на практика живееше в него и всяка сутрин докладваше на президента по въпросите на разузнаването.

Докато се настаняваха, Теди набързо огледа помещението, сякаш търсеше скрити микрофони и подслушвателни устройства. Беше почти сигурен, че няма, поне след скандала „Уотъргейт“. Тогава Никсън беше прекарал толкова много жици в Белия дом, че с тях можеше да се захранва с електричество един малък град — но, разбира се, си беше платил за това. От друга страна обаче, самият Теди носеше бръмбар. Внимателно скрито над носещата рама на инвалидната му количка, на броени сантиметри под седалката, работеше едно мощно записващо устройство, което нямаше да пропусне нито дума от разговора през следващия половин час.

Опита се да се усмихне на президента Морган, но всъщност му се искаше да каже: „Ти без никакво съмнение си най-ограниченият политик, когото съм виждал. Единствено в Америка е възможно идиот като теб да се изкачи на самия връх.“

Президентът Морган също се опита да се усмихне на Теди Мейнард. Всъщност му се искаше да каже: „Трябваше да те уволня още преди четири години. Агенцията, която ръководиш, е позор за тази страна.“

Теди: „Бях направо потресен, че все пак спечели в един щат, макар и само със седемнайсет гласа преднина.“

Морган: „Не можеш да откриеш нито един терорист, дори ако е платил да отпечатат адреса му на рекламни билбордове.“

Теди: „Приятен риболов. Сигурен съм, че и пъстървите ще ти кълват толкова, колкото избирателите.“

Морган: „Защо просто не пукна, както ми обещаваха всички?“

Теди: „Президентите идват и си отиват, но аз винаги ще бъда тук.“

Морган: „Всъщност само Криц настояваше да те задържа. На него трябва да благодариш, че не остана без работа. Аз се канех да те изритам още на втората седмица, след като положих клетва.“

— Някой иска ли кафе? — предложи на глас Криц.

— Не — отвърна Теди.

След този отговор Хоби и Приди също отказаха. А тъй като ЦРУ не искаше кафе, президентът Морган се почувства задължен да поиска.

— Да, черно, с две бучки захар.

Криц кимна на секретарката, която чакаше до полуотворената врата. После отново се обърна към останалите и заяви:

— Не разполагаме с много време.

— Дойдох да поговорим за Джоуел Бакман — побърза да каже Теди.

— Да, затова дойде наистина — рече президентът.

— Както знаете — продължи Теди, като почти не му обърна внимание, — мистър Бакман влезе в затвора, без да каже и дума. Но продължава да крие някои тайни, които, честно казано, са заплаха за националната сигурност.

— Не можете да го убиете — възрази Криц.

— Нямаме право да елиминираме американски граждани, мистър Криц. Законът ни го забранява. Предпочитаме някой друг да го направи вместо нас.

— Не ви разбирам — обади се президентът.

— Ето какъв е планът. Ако помилвате мистър Бакман и ако той приеме това помилване, ще го изведем от страната за броени часове. Той ще трябва да се съгласи да прекара остатъка от живота си в анонимност. Не би трябвало да има нищо против, защото доста хора искат главата му и той много добре го знае. Ще го прехвърлим в друга държава, най-вероятно някъде в Европа, където ще ни бъде по-лесно да го наблюдаваме. Ще му дадем нова самоличност. Ще заживее като свободен човек и с времето хората ще забравят за Джоуел Бакман.

— Но това не е краят на приказката — предположи Криц.

— Не. Ще почакаме, може би година или повече, после ще пуснем слуха за него на подходящите места. Оттам ще открият мистър Бакман и ще го убият, а когато това стане, много от нашите въпроси ще получат своя отговор.

Настъпи дълга пауза, през която Теди погледна първо към Криц, а после към президента. Когато се увери, че и двамата са напълно объркани, той продължи:

— Планът ни всъщност е много прост, господа. Да видим кой ще го убие.

— Значи ще гледате как го убиват? — попита Криц.

— Много внимателно.

— Кой би искал да го направи? — попита президентът.

Теди отново сключи пръстите на бледите си ръце и се отдръпна леко назад в инвалидната количка, после погледна събеседниците си отвисоко, сякаш беше строг учител и изнасяше лекция на третокласници.

— Може би руснаците или китайците, а може би израелците. Нищо чудно да има и други.

Естествено, че имаше и други, но никой не очакваше Теди да разкаже всичко, което знае. Той никога не разкриваше цялата си информация и никога нямаше да го направи, независимо кой беше президентът в момента и колко време му оставаше в Овалния кабинет. Президентите идваха и си отиваха. Някои оставаха четири години, други осем. Някои си падаха по разузнаването, други се интересуваха само от рейтинга си. Морган беше рядко неспособен по отношение на външната политика и сега, когато му оставаха само няколко часа на власт, Теди в никакъв случай нямаше да му разкаже повече от абсолютно необходимото, за да получи исканото помилване.

— Бакман ще приеме ли такава сделка? — попита Криц.

— Може и да не приеме — отвърна Теди. — Но все пак от шест години живее в единична килия. А това означава по двайсет и три часа на денонощие в миниатюрно помещение без прозорци. По един час на ден в двора. Баня три пъти в седмицата. Лоша храна. Казват, че е отслабнал с двайсет и пет килограма. Общо взето, не му се отразява много добре.

Преди два месеца, веднага след изборната катастрофа, когато Теди Мейнард беше започнал да планира операцията с помилването, той беше използвал една от многобройните си връзки, за да утежни положението на Бакман в затвора. Температурата в килията му беше свалена с десет градуса и от един месец насам той беше развил ужасна кашлица. Храната му, която и преди това беше по-скоро безвкусна, вече минаваше по два пъти през пасатора и се сервираше студена. Тоалетното казанче не работеше през половината от времето. Надзирателите го будеха през нощта, когато си поискат. Беше му отнето правото на телефонни разговори. Юридическата библиотека, която дотогава му разрешаваха да използва два пъти в седмицата, изведнъж се оказа забранена за него. Бакман, който беше адвокат, много добре знаеше правата си и заплашваше както самия затвор, така и правителството с всевъзможни процеси, но досега не беше завел нито едно дело. Престоят в затвора започваше да го измъчва. Вече настояваше за сънотворни лекарства и антидепресанти.

— Значи искаш да помилвам Джоуел Бакман, за да ти дам възможност да уредиш да го убият? — попита остро президентът.

— Да — отвърна безизразно Теди. — Но няма да се налага да уреждам нищо.

— И въпреки това той ще бъде убит?

— Да.

— И убийството му ще бъде в интерес на националната сигурност на САЩ?

— Твърдо съм убеден.