Включено в книгата
Оригинално заглавие
Reach for a Star, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 10 гласа)
Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
tanqdim (2014)
Последна корекция
Допълнителна корекция и форматиране

Издание:

Патриша Ричардс. Протегни ръце към звездите

Американска. Първо издание

ИК „Ведрина“, София, 1995 год.

Редактор: Милко Стоименов

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-404-049-8


1.

— Още хиляда.

Гласът на непознатия прозвуча ясно и отчетливо, очевидно за да изрази недвусмислените му намерения пред тези двеста-триста души, насядали на позлатени столчета. В същото време бе достатъчно силен, за да достигне до водещия аукциона, застанал на подиума до Франси.

Когато го чу, несъзнателно младата жена се стресна и усети как тръпки пробягват по гърба й. Може би защото през последните десет минути безуспешно се бе опитвала да откъсне мислите си от осветения със свещи павилион, където бе сервиран студеният бюфет.

Беше гладна; през целия изморителен ден бе хапнала набързо само един сандвич. Сега копнееше за салати и сьомга, ягоди и сметана.

На лейди Вейл бе хрумнала идеята да съчетае своя годишен благотворителен бал с модно ревю. Планът й бе подет с такъв ентусиазъм от женския комитет, че тя дори се осмели да помоли дизайнера на дрехите да предостави някои от моделите си за аукцион. Като всички останали той установи, че е невъзможно да й откаже.

Идеята се оказа добра, тъй като вече бяха събрали няколко хиляди лири, което беше почти двойно повече от миналогодишните приходи. Поради тази причина Франси трябваше да се появи отново във вечерната рокля, която бе показала по-рано.

Младата жена не беше особено въодушевена, когато разбра за ролята, отредена й във вечерното забавление. Едно е да минаваш по подиума с гъвкава походка — в края на краищата през целия си живот Франси бе правила точно това, — но съвсем друго да стоиш там с усмивка на лицето, за която си сигурна, че става все по-измъчена и по-безжизнена с всяка изминала минута, докато напрежението сред наддаващите расте. Тя реши, че вече знае как са се чувствали робините, продавани на пазара, и това въобще не й хареса. Но никой, който я погледнеше, не би могъл да предположи за какво мисли. За присъстващите сякаш бе оживяла от страниците на книга с вълшебни приказки, облечена в атлазена рокля с цвят на слонова кост, деколтето, на която бе украсено с напъпили рози, същите цветя обсипваха стегнатия й корсаж. Косата й изглеждаше още по-руса под светлината на прожекторите. Тъй като Франси беше достатъчно добра професионалистка, страничният наблюдател едва ли би предположил, че стойката й се дължеше по-скоро на необходимостта да крепи диадемата на главата си, отколкото на царствената поза, подхождаща на роклята й. Вратът я болеше от усилието, а мускулите на лицето й бяха застинали в усмивка, но още по-лошо бе, че стомахът й започваше да негодува от начина, по който го беше пренебрегвала през целия ден.

Но притежателят на гласа, който предизвика тръпките по гърба на Франси, я беше уловил да мечтае. Тя беше професионалистка, а професионалистите не мечтаеха.

Естествено предложението на непознатия предизвика вълна от предположения в залата, но може би имаше някаква грешка? Никой не наддаваше с повече от двеста лири, дори и най-богатите, а в залата имаше доста хора от тези среди.

„Знае ли какво прави този непознат участник, който толкова драматично е хвърлил ръкавицата?“ — запита се Франси, като го чу да наддава още веднъж. Но гласът му бе уверен, със съвсем лека нотка на нетърпение, като на човек, който е решил какво иска и ще направи всичко, за да го постигне възможно най-бързо.

Не можеше да го различи в морето от хора пред себе си, но който и да бе той, беше успял да привлече вниманието на всички. Присъстващите, облечени във вечерно облекло, любопитно се озъртаха, опитвайки се да открият човека, превърнал това наддаване в гвоздея на вечерта. Коприна и тафта шумоляха, бижута проблясваха, отразени от кристалните полилеи; дори и лейди Вейл не можа да устои на обзелото я любопитство. Смарагдите й хвърлиха зелени отблясъци, когато се извърна, опитвайки се да открие човека, така заинтригувал всички.

— Още сто.

Всички мечти за вечеря се изпариха от главата на Франси. Първият участник продължаваше борбата, отказвайки да се предаде толкова лесно. „Какво ли ще направи сега мистър Непознатият?“ — запита се тя.

— Още хиляда — чу се невъзмутимият му отговор.

— Още сто.

— Седем хиляди и петстотин лири — обяви водещият, удряйки с чукчето си.

— И още петстотин.

Осем хиляди лири! Дори в света на Франси осем хиляди лири бяха много пари за атлазена рокля, дори тя да бе обект на благотворителността на лейди Вейл. Младата жена предположи, че тази рокля, която бе станала причина за такава упорита борба, ще бъде положена като трофей в краката на някоя девойка от присъстващите в залата, която ще я облече един-два пъти на някой и друг бал, след което ще я захвърли. От друга страна, ако раменете се покрият, а ръкавите се преправят, би се получила, прекрасна сватбена рокля. Да, може би за това бе предназначена. „Надявам се, която и да я получи, да бъде щастлива с нея“ — помисли си тя.

— Продадено за осем хиляди лири.

Ударът с чукчето беше много силен. Из залата се разнесоха аплодисменти.

Франси наблюдаваше как към подиума се приближава някакъв висок и тъмнокос мъж. „Това би трябвало да е този безразсъден човек“ — си каза тя, като го видя да си проправя път сред поздравления и завистливи потупвания. С един скок непознатият се озова пред нея. Светлините хвърляха отблясъци в тъмните му коси. След кратка пауза, докато пишеше и връчваше чека си, той се изправи лице в лице с нея. Оглеждаше я така, сякаш току-що я бе купил заедно с роклята. Франси срещна погледа му, учудена, че някой мъж би могъл да я гледа така. Очите му бяха пълни с обожание, със следи от смях в сините им дълбини, сякаш това бе шега, която само те двамата споделяха. За да избегне неловкото положение, тя направи дълбок реверанс, като с едната си ръка придържаше диадемата си, и се поклони с престорено смирение.

Не успя да прикрие възмущението си, когато чернокосият мъж протегна загорелите си ръце и я притегли в обятията си. Аплодисментите в залата станаха оглушителни, щом устните му докоснаха нейните в целувка, в която нямаше нищо престорено.

 

 

— Все пак навярно си го срещала някъде?

Франси поклати глава в отговор на въпроса. Лейди Вейл бе настояла да се поставят огледала в гримьорната на звездите и под силната светлина на голите крушки прочете недоверие в погледа на Джаки. Приведе се към огледалото, за да изтрие остатъците от грима по лицето си, и изрече:

— Честна дума, не съм го виждала никога през живота си.

— Франси, разбирам, че си разгневена. — Джаки я наблюдаваше учудено. Кафявите й очи проблясваха под тъмния тежък бретон. — Не ми казвай, че този непознат мъж успя да смути недостъпната мис Уилсън?

Франси впери поглед в нея и бавно изрече:

— Слушай ме внимателно. Изобщо не съм разгневена!

— Е, там горе на сцената изглеждаше така, сякаш ти идваше да го удушиш. Учудвам се, че този тип още не е мъртъв.

— А ти не би ли се ядосала, ако някой непознат постъпи така с теб?

Пръстите й стиснаха по-здраво памучето, с което сваляше грима си.

— Но поне диадемата ми не падна — утеши се тя.

Вътрешно се гневеше на себе си, спомняйки си как устните му, топли и настоятелни, я бяха заварили неподготвена.

Наведе се, вдигна от земята изпуснатото памуче и яростно го захвърли в коша, облекчена, че с действието си прикрива руменината, обляла шията и страните й.

Нямаше намерение да казва на Джаки, че в един миг несъзнателно бе отвърнала на целувката, запленена от страстта на непознатия, но веднага след това се беше осъзнала и бе побързала да се отдръпне.

— Не — гласът на приятелката й беше замечтан. — Не бих имала нищо против, ако някой така привлекателен като него, ме целуне.

— Е, ние двете коренно се различаваме — отбеляза Франси безцеремонно, сетне продължи: — Онзи знаеше, че не мога да направя нищо, не и пред толкова много хора. Но ако го срещна някога отново… — гласът замря, сякаш вече обмисляше отмъщението си.

Бе благодарна, че самообладанието й се възвръща. Протегна се, взе синьото шишенце с лосиона и навлажни памучето. Под силната светлина лицето й, изчистено от крема и грима, изглеждаше много по-младо.

— Какво ли ще каже приятелят ти по въпроса?

— Тони? Той не е тук тази вечер — гласът й заглъхна, когато наведе глава и започна да се реши. С облекчение почувства как с всяко движение лакът пада от косата й.

— Не е тук? — Джаки повдигна вежди. — Но нали той те убеди да участваш, при това безплатно. Това е истинско безобразие, Франси.

Въпреки че не го показа пред приятелката си, тя се съгласи с нея. Не искаше да участва в това ревю, но Тони познаваше лейди Вейл от дълго време и бе обещал на възрастната дама, че ще й осигури присъствието на Франси. Той винаги успяваше да постигне своето.

„Но този път, няма да му простя — тържествено си обеща младата жена, когато получи телеграмата му, с която съобщаваше, че ще отсъства тази вечер. — Няма да се предам лесно, ще ми платиш за това, Тони Фрийленд! — закани се тя през стиснати зъби. — Хич не ме интересува, че извинението ти с новия филм звучи правдоподобно.“ Отметна назад косата си и видя, че Джаки все още е ядосана на Тони и неговите своеволия.

— Не бих позволила на когото и да било от гаджетата ми да се държи така — заяви приятелката й, завършвайки тирадата си за мъжете изобщо и за Тони в частност.

— Той не ми е гадже. — Франси искаше да покаже, че няма място за спорове.

— Глупости! — отвърна Джаки. — Откакто се познавате, непрекъснато те води в най-изискани заведения. Хайде, Франси, признай си, че правиш с него каквото си искаш. На твое място бих се чувствала поласкана — да ме ухажва истински филмов продуцент. Та Тони би могъл да те направи и филмова звезда! — Тя ококори очи, докато обмисляше идеята. Изведнъж й хрумна друга мисъл, засмя се и продължи: — Надявам се, че никой няма да му каже за твоя непознат обожател. Бих направила всичко, за да разбера кой е той. Доста е загадъчен, нали?

— Дойде от задната част на залата. Седеше с Ферди Вейл и с приятелите му. Сигурно е някой от тяхната компания, безсъмнено те са дошли да аплодират сестрите и приятелките си на ревюто. Забелязах ги по-рано.

Бе сигурна, че нейният мистериозен обожател е един от тях. Можеше да си представи съвсем точно що за човек е. Богат, от аристократично семейство, и може би работещ в Сити, очаквайки да наследи семейните имоти; докато това стане, се държи така, сякаш светът му принадлежи.

Джаки ровеше в чантата си, използвайки момента, че Франси се е замислила. Бързо извади пакет цигари, — ако успее да запали една, преди приятелката й да забележи… Но тя строго я погледна и изрече:

— Джаки, нали обеща…

— Това е първата за днес, честна дума — усмихна се Джаки и щракна златната си запалка.

Ревюто беше приключило и гримьорната бе празна, с изключение на двете приятелки. Някъде далече свиреше оркестър. Останалите манекени и гримьорите им бяха отишли да танцуват на бала и след това да похапнат сьомга и студено говеждо, раци и салата, ягоди и сладолед. Франси бе съблякла великолепната атлазена рокля и седеше по бяла хавлия…

— Слава богу, че всичко свърши. Дали така ми се струва, или наистина тези благотворителни балове стават все по-отегчителни? — Тя се приведе и разгледа лицето си под ярката светлина; сетне постави пръсти под сините си очи. — Погледни — тъмни кръгове! Агентът ми би казал, че са от твърде многото тежки нощи, но не е от тях, а от възрастта.

— Възрастта! — възмутено я прекъсна Джаки.

— Да — продължи тя тъжните си размишления. — Ето и бръчки.

— Бръчки! Не забелязвам дори една!

— За съжаление фотоапаратът е безмилостен. А по лицата на по-младите нашумели модели няма и следа от бръчки. Направо ме карат да се чувствам на сто години. Някои от тях са едва на петнайсет!

— Е, и ние бяхме осемнайсетгодишни, когато започнахме — отбеляза приятелката й.

— Да, но тогава беше различно. Нямаше такава конкуренция и беше по-лесно. Ще дойде време, когато ще станем твърде стари, за да продължим. — Въодушевлението, което изпитваше по-рано, се бе изпарило и тя се почувства престаряла.

— Винаги сме знаели, че това не може да продължи вечно. А ти донякъде си осигурена — имаш Тони, на когото можеш да разчиташ. Късметлийка си.

„Дали долових завист в гласа на Джаки — зачуди се Франси, — нотка, която не бях забелязала преди?“ Но очите на другата манекенка бяха невинни като на дете, когато срещнаха погледа й в огледалото.

— Джаки — решително поде тя, — не възнамерявам да разчитам, както се изрази ти, на никой мъж. Досега съм се справяла сама и смятам да продължа и занапред. А що се отнася до Тони, понякога се питам как въобще се случи всичко. Около един филмов продуцент винаги има хиляди момичета, готови да му се хвърлят на шията, така че защо избра точно мен?

— Може би защото си единствената, която не му се хвърли на шията — заяви категорично приятелката й, въпреки че според нея Франси постъпваше глупаво, като не използваше Тони. Бе отказала да приеме огърлицата от аквамарини, която той се опита да й подари. Бижуто беше много красиво, със златен филигран бяха обковани сините камъни, чийто цвят бе точно като очите на Франси; Джаки би дала мило и драго да го притежава. Не можеше да повярва, че въпреки съветите й приятелката й я върна. Това не спря обожателя й, въпреки че сега се задоволяваше да й подарява само цветя, но от най-скъпите. Тази вечер орхидеите му, които очевидно идваха чак от Сингапур, вече я очакваха на масата в гримьорната. Ала Франси не изглеждаше особено ентусиазирана. Джаки я мислеше за луда да се отнася така с Тони и се питаше защо ли го прави.

Не знаеше, че и приятелката й често си задава същия въпрос. Но всеки път стигаше до едни и същи отговор: ако веднъж започне да приема подаръци от Тони, това би повлияло на независимостта й, а тя нямаше намерение да го допусне. Продуцентът и така беше успял да навлезе в живота й, а Франси ценеше съветите му и му позволяваше да организира екскурзии или забавления. И ако той бе мъжът, по когото понякога въздишаше в тъмнината на нощта, то с идването на деня, тези сънища изчезваха. Тя се върна към действителността, докато прибираше дългата си коса на конска опашка. Обикновено я носеше сплетена на дебела плитка, с изключение на тази вечер, когато фризьорът, когото лейди Вейл бе ангажирала за ревюто, й бе направил сложна прическа. Но сега вече нямаше кой да я гледа — ревюто бе свършило.

Докато си обуваше джинсите, срещна изненадания поглед на Джаки.

— Няма ли да останеш за танците? — Нахлузи през главата си черна вечерна рокля. Хубавата й тъмна коса се разпиля върху раменете й и тя оправи тънките блестящи презрамки. Роклята бе прилепнала, с обемна пола, скроена по верев, подчертаваща стегнатата фигура на Джаки и кожата й с цвят на праскова.

Нямаше нищо общо е пастелните цветове на тафтата и коприната, които преобладаваха в залата и Франси можеше да се обзаложи, че приятелката й ще привлече вниманието на всички мъже в залата.

— Не. — Франси се бореше с ципа. Не беше ли качила някой килограм през последните дни? Ще трябва да се премери на кантара. — Отивам си вкъщи. Не бих рискувала да срещна отново онзи нахалник. Един път ми е предостатъчно. Казах на лейди Вейл, че си тръгвам.

Тя навлече дебел пуловер — беше ранна пролет и нощите все още бяха студени — и сетне продължи:

— По това време няма много движение, така че бях могла да стигна до Лондон за два часа.

— Карай внимателно — предупреди я Джаки, докато червеше плътните си устни.

Франси взе малкия си куфар и метна през рамо тежката чанта с гримовете и другите принадлежности, необходими за професията й.

— Довиждане, Джаки. Приятно прекарване.

— Довиждане.

Младата жена въздъхна с облекчение, след като тихичко слезе по големите каменни стълби към вътрешния двор.

Никой не бе забелязал бягството й. Дори шофьорите не се виждаха наоколо. Вероятно вечеряха в големите кухни, така че ягуарите и бентлитата стояха самотни.

Тя твърдо отхвърли всяка мисъл за храна. Вечерята би била твърде висока цена за риска да срещне отново тези сини очи, които сякаш проникваха в душата й и я караха да забрави всичко.

Както предполагаше, нощта бе студена и пълната луна надничаше над облаците. Малката й кола се губеше сред редиците луксозни лимузини, но все пак имаше достатъчно място да даде на заден ход и да се измъкне.

— Мис Уилсън?

Ръката на Франси замръзна върху дръжката на вратата. Мъжкият глас й бе познат — въпреки че го беше чула само веднъж, не можеше да го сбърка.

Обърна се по посоката, от която идваха стъпките му, и въздъхна тихо, като го видя да бърза към нея откъм тъмните сенки.

— Да? — попита рязко, с леден тон.

— Дойдох да се извиня. — Той се изправи пред нея с половин глава по-висок, а косата му изглеждаше още по-черна на лунната светлина.

Тя повдигна въпросително вежди, като съзнателно не му помагаше.

— Да — продължи непознатият. — Пред вас стои човек, изпълнен с разкаяние, който от дъното на душата си се надява, че ще му простите.

„Не изглежда ни най-малко разкаян“ — помисли си Франси, въпреки че й бе трудно да види лицето му на слабата светлина.

— Е, вече се извинихте — каза тя неучтиво, като му обърна гръб и сложи багажа в колата си.

— А вие простихте ли ми?

— Вижте, мистър…?

— Кит, Кит Ренсъм.

— Вижте, мистър Ренсъм, онова, което се случи на сцената, бе част от рисковете, които носи професията на манекена. Много мъже, явно вие също, смятат, че могат да се отнасят с нас както си искат. Разбрах го в началото на кариерата си и вече дори не може да ме разгневи. Много бързо забравям човека, който се е държал по подобен начин.

Не видя руменината, обляла лицето му, но по свитите му устни разбра, че думите й са го засегнали.

— Значи не ми е простено? — попита меко непознатият.

— Има ли значение?

— Да, мис Франси Уилсън, има.

— Откъде знаете името ми? — Тя спря пред отворената врата на колата.

— Лейди Вейл ми го каза. А също и че си тръгвате. Бях много разочарован, защото се надявах да танцувам с вас. От дълго време чакам тук на студа, мис Уилсън — засмя се той. — Никога не съм предполагал, че някой може да се преоблича толкова бавно. Вече започвах да си мисля, че съм ви изпуснал. — Той се усмихна и зъбите му проблеснаха на лунната светлина. — Моля ви, кажете, че ми прощавате за целувката. Бяхте неотразима, цялата в кремаво, златно и бяло. Какво можех да направя? — Мъжът повдигна безпомощно рамене.

Франси затаи дъх и си помисли: „О, по дяволите, не е честно!“. Защо трябваше да е толкова хубав, с това изтънчено лице и с устни, които така внезапно се извиваха в чаровна усмивка? Наистина приличаше на пират. Представи си го с копринени дрехи, шапка с пера и сабя, с дръзко изражение. Сепна се. Бе започнала да си фантазира. В пролетната нощ луната грееше високо над тях, старият замък зад гърба им блестеше с хиляди светлинки, а музиката долиташе, носена от студения вятър…

О, Боже, тази вечер бе романтична като ученичка! Какво става с нея? Това бе само един мъж от многото в залата. Може би беше женен и със сигурност имаше приятелка, съдейки по начина, по който наддаваше за роклята, така че защо й губеше времето?

И защо се бе облегнал така безгрижно на капака на колата й, с кръстосани крака, изкривена папионка и с ръце скръстени на гърдите. Този тип знаеше точно какво прави. По дяволите, знаеше какво прави, когато наддаваше за роклята, знаеше и сега! Бавачката сигурно е била първата жертва на чара му и всички останали жени оттогава насам ги е сполетявало същото… Е, Франси нямаше да се хване в мрежата му като другите.

— Значи ми е простено? — попита той.

Не биваше да се поддава на завладяващия му чар. Чарът не означаваше нищо и от горчив опит младата жена знаеше колко подвеждащ би могъл да бъде.

— Да — отвърна студено тя. — Не го взимайте толкова навътре, мистър Ренсъм. Вече го забравих. А сега ще ми разрешите ли да си отида у дома?

Трябва да работя и имам ангажимент утре рано сутринта.

„Махай се! — подсказваше й вътрешен глас. — Махай се веднага! Животът ти е уреден, организиран. В него няма място за високи и тъмнокоси непознати, колкото и пленително да ти се усмихват.“

Той сигурно бе прочел намеренията в очите, докато й държеше вратата на колата.

— Мога ли да ви видя утре? — попита той.

— Не, мистър Ренсъм. — Тя се стараеше да не гледа сините му очи и тонът й да звучи недостъпен и леден, така както само тя умееше. — Нито утре, нито вдругиден или по-вдругиден. Може би сте изненадан, но не искам да ви виждам повече.

И това бе истина. Твърде лесно би могла да попадне в клопката на тези сини очи… твърде лесно и твърде рисковано. А Франси не искаше да се излага на риск.

— Само защото се осмелих да ви целуна? Нима това е такова престъпление?

— Както вече ви обясних, мистър Ренсъм, това е един от рисковете на професията ни.

— Но независимо от това ми се струва, че ви хареса — като че ли на себе си каза той. Устните му трепнаха. Твърде тъмно бе, за да види гнева, изписан на лицето й, но предположи, че той бе там — беше ясно от начина, по който стисна волана. Сега вече наистина я беше ядосал, но все пак бе по-добре от студеното безразличие, с което се отнасяше към него преди.

Чудеше се какво ли ще каже. Имаше чувството, тя няма да отмине забележката му току-така, и беше нрав.

— Мистър Ренсъм — тонът й беше леден, също като погледа й, — не зная дали имате успех сред жените, но мога да ви уверя, че мъжественото ви поведение не ме развълнува изобщо. Когато ме целунахте, вие знаехте, че нямам избор, и нека веднага да ви кажа, че ако имах някаква възможност, бих ви казала „не“. — Франси побесня от това, че малко се запъна, но гневът й бе причината думите й да се заплитат.

— Вие да не би да се взимате на сериозно? — попита той.

Как смееше, тя се задушаваше, изненадана от силата на обземащия я гняв. Никой не я беше разтърсвал така от години.

Вдигна поглед към него с ръка върху стартера, а бадемовите й очи й придаваха провокиращо изражение, напълно в съзвучие със следващите й думи.

— Мистър Ренсъм — каза, — има едно момиче на това парти, което просто умира да се запознае с вас. Името й е Джаки и напълно би ви подхождала. Тя си пада по мъже като вас, докато мен те ме отегчават до смърт. Няма начин да не я забележите. Има тъмна коса и е облечена в черна рокля, а що се отнася до мен, аз си отивам в къщи. Утре ме чака напрегнат ден.

И тя завъртя ключа, заглушавайки думите му.

Обърна рязко и след това натисна педала на газта, оставяйки облак прах зад себе си.

Беше детинско, но изпита чувство на задоволство, когато видя в огледалото, че той трябваше да отскочи встрани.

„Довиждане, мистър Ренсъм — си каза тихо тя. — Довиждане.“