Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Sirens, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 2 гласа)
Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Ерик ван Лустбадер. Сирените на Холивуд — книга 1

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1994

Редактор: Евелина Димитрова

Коректор: Зоя Решавска

ISBN: 954-8009-32-3

 

 

Издание:

Ерик ван Лустбадер. Сирените на Холивуд. Книга 2

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1994

Редактор: Евелина Димитрова

Коректор: Зоя Решавска

ISBN: 954-8009-32-3


Посвещава се е памет на майка ми

На баща ми, на Сид и на единствената В.

„Седнали в цветна ливада, от всички страни обградени с купища кости на хора изтлели и с кожи изгнили. Но ти, преди да преплаваш край тях, да затъкнеш със сладък восък ушите на твойте другари, от тях да не може никой да чуе гласа им…“[1]

Кирка (Цирцея) към Одисей

Омир, „Одисея“

„Огледах празната стая, която вече не беше празна. В нея имаше един глас и една висока, елегантна, хубава жена.“

Реймънд Чандлър, „Плейбек“

Книга първа
Играта на светкавиците

„Играта на светкавиците — ако вчера са били на изток, днес на запад ще лудеят.“

Кикаку

Първа глава

Даяна Уитни превключи на по-ниска предавка и навлезе в тесния стръмен завой по западния скат на хълма. Прогнозата за времето се сбъдна и студеният въздух нахлу точно след здрач — прочисти каньоните и хълмовете на Лос Анджелис, като издуха ленивия влажен въздух на изток и препрати смога с мирис на изгоряла гума от долината обратно там, където се образуваше.

Размазаните светлини на града, губещи се далеч в хоризонта, изглеждаха от билото на Бевърли Хилс като сгушени под колоните на палмите и отдалеч сякаш припламваха в мъглявината.

Даяна насочи сребристия мерцедес към средата на криволичещия път и превключи за малко на трета. Вслуша се в гърления рев на ауспуха и си припомни една мисъл на Йън Флеминг: „Тя караше като мъж — с чувствена наслада.“ Или нещо подобно. Мислите й скочиха към Мариън, режисьора на „Хедър Дюел“. Повече от месец и половина работеха над филма и съвсем наскоро се бяха върнали от външни снимки край потопените в слънце хълмове на север от Ница. Мариън, който беше известен със склонността си да внася автентичност във всеки кадър, все пак настоя да заснеме всички вътрешни снимки в Холивуд.

— В студиото мога да контролирам времето, да задържа светлината на небето, да спра вятъра, да направя дъжд — каза й той, когато се върнаха. — На открито зависиш от атмосферните условия. А аз държа да имам контрол над всичко. Ето защо се връщам в Холивуд.

Той ходеше напред-назад, убеждаваше я с енергията на двигател, пуснат на пълни обороти.

— Този контрол обаче е за сметка на част от волята ти. Дойдеш ли в Холивуд, ти си вън от действителността. Колкото повече му се поддаваш, толкова повече той те изсмуква — точно като първокласна курва. И това усещане е толкова приятно, че не ти се иска да свършва.

Даяна си спомни момента, когато Монти, нейният импресарио, за първи път й спомена за този сценарий. „Кралско червено“ тъкмо бе получил отлични отзиви след премиерата. Филмът беше зрелищен, спорен, пълен с режисьорска пиротехника. Но по-важното — това беше първата й главна роля и, както самият Монти отбеляза, повратен момент в кариерата й.

— Мисля, че си готова — каза той на един обяд в „Ма Мезон“ — да надминеш „Кралско червено“.

Заведението бе събрало елита на Бевърли Хилс и тя трябваше да се накланя към Монти, за да го чува сред звънтежа на чаши и глъчта от медени гласове.

— Не че омаловажавам филма. Всяка работа на Джефри Лесър става обект на огромно внимание. Но ми се струва, че тъкмо сега трябва да надскочиш този вид филми, пълни с пукотевица. Трябва да го разбереш. Заринат съм от сценарии за теб.

— Виж ти! — засмя се тя. — Това е друг разговор.

— Много внимавай, Даяна. Сега няма нищо по-лесно от това да ти осигуря участие във филм. Но моето желание е да те предпазя от някоя „боза“. Ако искаш, ела в кабинета ми и ще ти покажа цял куп „бози“. Този град смила сценаристите на кайма. От месеци не съм попадал на нещо смислено.

Даяна, разбира се, долови неговото неизречено „но“, отнасящо се до нея, ала не пожела да му достави удоволствието да я види, че проявява любопитство. Чувстваше се като куче на каишка, знаеше, че това чувство се дължи донякъде на скуката от нейното бездействие, докато в същото време Марк не преставаше да снима политическата си епопея. И това, изглежда, още повече я вбесяваше.

— Не искам — остро рече тя на импресариото си — да чакам цяла година, за да се появи мечтаният от теб митически сценарий. Искам да работя. Иначе ще полудея.

Едва сега Монти се усмихна. А той, помисли си Даяна, имаше изключително пленителна усмивка — широка, озаряваща цялото му лице и, най-същественото, сърдечна. Когато се усмихнеше така, Даяна се улавяше, че му вярва безгранично, защото той умееше да те накара да повярваш, че жестът, който прави, е само заради теб, че за друг не е правил подобен жест.

— Какво ще кажеш — весело продължи Монти, — ако започнеш веднага работа? — и й подаде подвързан в синя папка сценарий.

— Ах, ти, мошеник! — засмя се тя.

Монти й даде срок само една нощ, за да го прочете и на нея й стана ясно защо — искаше да задържи нивото на възбудата.

На закуска в Малибу той я попита:

— Как намираш сценария?

Тя отгатна по лицето му какво мисли. Очите й го загледаха с насмешка.

— Не мога да кажа още. Не съм го дочела.

— По дяволите, Даяна! Нали ти казах да… — но млъкна, като видя как тя тихичко му се присмива. После продължи: — Аха! Значи, ако мога да отговоря на някои твои въпроси, ще ти помогна да вземеш решение.

Тя отпи спокойно от айскафето си, изпълнена с чувство на удовлетвореност.

— Кой е режисьорът?

— Мариън Кларк.

Тя повдигна вежди.

— Имаш предвид англичанина, който постави Стопард на Бродуей преди две години?

Монти кимна.

— Съшият. За онази постановка той получи „Тони“.

— Какво прави тук? — продължаваше да недоумява Даяна. — И то в киното?

Монти сви рамене.

— Явно му се работи кино. И това няма да е първият му филм. Има вече два зад гърба си, но те не се броят. Правил ги е почти без никакви средства. Сега „Туенти Сенчъри Фокс“ влага луди пари в този сценарий.

— Как им е хрумнало да вземат Кларк?

— Ами… — кафявите му очи се отместиха от нейните и се загледаха в месинговия отблясък, който ранните слънчеви лъчи хвърляха върху водите на Тихия океан. Няколко чайки закръжиха една през друга досами водната повърхност, за да си потърсят закуска. — Продуцентът го предложи. Очевидно се е запознал доста по-отдавна със сценария, направил е съществени промени, получил е гаранция от продуцента и го е преправил, в резултат на което… — кимна той с малката си като на птичка глава към Даяна — имаме ето това.

— А продуцентът — предпазливо попита тя — кой е?

Монти потърка нос, после забарабани с вилицата си по дървената маса.

— Е, хайде, Даяна…

— Монти…

Той добре познаваше този неин предупредителен тон и с неохота отвърна:

— Рубънс.

— О, Господи!

Монти трепна от резкия й тон, кокалчетата на пръстите му, впити в ръба на масата сякаш в очакване да последва силен писък, побеляха.

— Този мръсник се опитва да ме вкара в леглото си откакто дойдох тук! И сега ти искаш да работя в неговия филм? Как можеш!

Тя стана, бутна назад стола си, напусна хладния, шумен ресторант и тръгна по мекия пясък. Отдалечи се от сградата. Зад нея сутрешното автомобилно движение свистеше по посока на булеварда Сънсет.

Даяна се наведе, събу обувките си и се отправи към плискащите вълни. Стигна водата и усети разликата в пясъка — тук той беше по-едър и по-хладен. Една вълна обля краката й и погъделичка глезените. Тя потрепери, странно чувство на ужас пропълзя по тялото й при мисълта да работи с Рубънс. Толкова дълго и старателно го бе отбягвала, а ето че сега случаят щеше да ги събере. Даде си сметка, че изля несправедливо гнева си върху Монти и изведнъж я обхвана срам, задето му се разкрещя.

По-скоро усети, отколкото видя приближаващия зад гърба й Монти. Ходенето по плажа не му понасяше — затрудняваше дишането му и той едва си поемаше дъх. Малко късно Даяна се сети, че Монти взема хапчета за сърце.

— Според мен — заговори той тихо, — се правиш на примадона. Това ще бъде ролята на живота ти. Затова…

— Не ми е приятно, когато кроиш планове зад гърба ми.

— Ние с Рубънс сме приятели. Познаваме се от… колко… от десет и повече години. Ако погледнеш нещата обективно, ще осъзнаеш, че предложението е много изгодно за теб, Даяна.

Тя отново кипна:

— Какво знае Рубънс за моите способности? Аз поне знам на какво той се надява.

— Струва ми се, че тук грешиш — рече Монти.

Даяна го прекъсна с едно махване на ръката.

— Нали ти е приятел…

Тя извърна глава от втренчения му — поглед, в нея бушуваха смесени чувства. Рубънс, с жлъч й мина през ума, е името, което отваря всички врати в Холивуд. Но коя ли врата в нея самата отвори то?

На запад, в далечината, небето над Тихия океан заблестя и увисна като театрален декор, което й напомни за трудната битка за роли — от никакви до малки, после до второстепенни.

Слънцето позлати гърбицата на носа й, заблестя в очите й, замъгли тъмновиолетовия им цвят. Чувствените й устни сега бяха плътно стиснати.

Когато пак заговори, гласът й бе нисък и изпълнен със заплаха.

— Аз не съм момиче за всичко. Ако Мариън Кларк ме иска за „Хедър Дюел“, той сам можеше да ти се обади!

— Той — спокойно отвърна Монти — точно това направи.

 

 

Мариън Кларк съвсем не изглеждаше тъй, както си го бе представяла. Беше по-възрастен, от набръчканото му лице най-много се набиваше дългият патрициански нос. Меката му стоманеносива коса бе сресана напред върху челото като на римски сенатор. Даяна се улови, че си задава въпроси, неприсъщи на една американка: дали той е от английското висше общество, дали е възпитаник на Оксфорд и все неща от този род, които Джон Фаулс[2] възхвалява като най-висши добродетели. Както и дали Холивуд ще го погуби, както безразсъден бял ловец прострелва великолепен див звяр?

Тя се вгледа в проницателните му сини очи, наподобяващи топчета лед, и си рече: „Едва ли ще го допусне.“ Ала тогава той заговори и ледените топчета мигом се превърнаха в течаща вода и многоцветни дъги.

Когато го срещна за първи път — на снимачната площадка, където щяха да се правят вътрешни снимки, — той носеше екземпляр от сценария, навит на стегнато руло. Но след като му се представи, той подаде свитъка на асистента си — слабичък, плешив младеж, после хвана твърдо и властно ръката й и я поведе встрани от струпания екип. Водеше я повече с ръка, отколкото с думи и това й помогна да разбере естеството на контрола, който, като всеки режисьор, и той искаше да упражнява над нея.

— До каква степен изучи сценария? — гласът му беше лек, безстрастен.

— Да си призная, нямах време да го наизустя — засмя се тя с известно неудобство.

Ала той побърза да разпръсне думите и с жест, сякаш гонеше досадни комари в иначе прекрасния летен ден.

— Не, не това имах предвид.

Тя зачака да се доизкаже, ала той мълчеше. Изглеждаше погълнат от свои мисли. Двамата наближиха лабиринт от улици — представата на някакъв телевизионен продуцент за нюйоркски квартал, макар че в действителност подобно място в града тя не бе виждала. Прожекторите бяха нагласени, но не светеха. Асфалтът току-що бе полят с вода и лъщеше. Изведнъж светлините блеснаха и почти веднага след това един черен линкълн се плъзна покрай тях, толкова бавно, че гумите му не издаваха никакъв звук. Някой се провикна за още вода. Прожекторите загаснаха. Никой не им обърна внимание.

— Е? — рязко попита режисьорът.

Даяна недоумяваше какво ли иска:

— Да опитаме ли някоя сцена?

— Помниш ли — рече той, сякаш точно това бе обмислял през цялото време — какво става непосредствено след прострелването на съпруга ти?

— Когато се обръщам и почвам да крещя на Ел-Калаам ли?

— Да. От там.

— Аз не…

Ала той беше дал знак за начало и тя нямаше вече избор, тъй като Кларк работеше с нея, като й въздействаше повече вътрешно, отколкото външно, както правеха повечето режисьори, с които бе работила.

Имаше чувството, че стои върху плаващи пясъци, които я спъваха, или по-точно, я теглеха надолу и тя така се обърка, че започна да изпада в паника, защото не си спомняше нито текста, нито как трябва да реагира.

Но Кларк каза нещо, което върна самообладанието й и тя изведнъж разбра какво трябва да прави героинята й Хедър Дюел. Едновременно с това проумя и намеренията на режисьора, разбра, че текстът е без значение в случая, че той се стреми да я определи като Хедър, героинята, да прецени дали тя би се справила, дали се покрива с образа. Може ли да вдъхне на тялото й нейния живот. Просто да продължи. Да живее.

И без да съзнава точно кога — както, според нея, ставаше винаги с наистина великите изпълнения — тя прекрачи бариерата и се превъплъти в Хедър Дюел.

Даяна излезе от образа замаяна и онемяла, след като хвърли бегъл поглед на монтажа на филма, на кадрите, които щеше да прегледа в края на деня, преобразяващи цялото платно, изпълнени с дълбоко хармонично чувство. Беше вкусила от сърцевината на работата и сега бе убедена, че иска тази роля повече от всичко на света.

Гърдите й бяха стегнати, слепоочията й бучаха — познато усещане, но толкова по-силно от друг път, че главата й се замая. Сякаш това беше жестокият, грандиозен, изумителен тласък на самия живот, който раздробяваше времето на малки, бързи човешки съществувания, различни, безбройни, непрестанно множащи се. И тя осъзна колко много време е минало от завършването на „Кралско червено“; колко страда за обектива на камерата, който да я проследява, да я проектира в прекрасния си цветен правоъгълник. На широкия екран тя щеше отново да се роди. Беше време за нов живот; по мускулите й премина тръпка, оголени електроди загъделичкаха мозъка й и тя разбра, че тази нощ няма да може да заспи, и може би не само тази нощ, а докато не се увери, че тази роля ще бъде нейна.

Даяна покорно се остави на Мариън да я води. Тръгнаха обратно покрай полупразните кофи за смет по изкуствената уличка с машинно разхвърлян „боклук“ и грижливо разкъсаните, избледнели постери, които се вееха от тухлените стени, направени всъщност от шперплат и мазилка. Изведнъж двамата отново се озоваха в Холивуд.

— Сега ме чуй добре — Кларк спря и се обърна с лице към нея; светлина обливаше лицето му, багреше розовите му като на пияница бузи. — Може да си помислиш, че „Хедър Дюел“ е от рода на екшъна. В „Туентиът“ със сигурност го смятат за такъв. — Всяка дума излизаше от устата му сякаш сама за себе см, със свой собствен живот. — Бъди сигурна обаче, че няма да допуснем подобно нещо. — Той се усмихна леко през тесните си устни и вдигна показалец. — Така че не се заблуждавай. Това е филм от съвсем друг тип. Тероризмът като схващане е епидемията на това десетилетие, така както комунизмът беше през двайсетте години. Те са напълно еднакви политически идеали. Но този филм не е за израелско-палестинската война. Няма да правим филм за война, разбираш ли? — вдигна още по-високо показалеца си. — Нашата цел е много по-широкообхватна, така че всеки да може да я разбере. Основната опасност е в тероризирането на съзнанието, последиците, които оказва то върху отделния човек. — Той сви устни и зарея поглед. — В края на краищата Хедър Дюел не е по-различна от теб или от милионите жени, които ще видят филма. До момента, който тъй драстично променя живота й, каква връзка е имала тя с тероризма, насилието, душевния тормоз? Джеймс я е държал настрани от всичко това. Но сега — размаха той пръст като учител, който иска да подчертае нещо особено важно, — сега действителността става част от нея и това именно вдъхва живот на филма. Как ще я промени този сблъсък с тероризма? Какво ще стане с нея? Разбираш ли? Тук е истинската сила на „Хедър Дюел“ и причината, поради която реших да се захвана с филма. Затова и Рубънс вложи толкова много собствени пари. Не заради пищовите, маските, барутната смрад и страха. Това са великолепни помощни средства и, ако се използват разумно, ще допринесат за въздействието на филма. Но това не е достатъчно. Покрай текста човек трябва да напрани разумен избор, нали разбираш? Не е достатъчно да се правят филми, които само развличат, Даяна. Ние сме създатели на мечти за света и като такива поемаме отговорност да не пълним непрекъснато главите на хората със стърготини. Трябва да се стремим да предизвикаме вълнения, да предлагаме на публиката нещо, което тя по друг начин не може да открие. В това се състои нашата неповторимост.

Тук Мариън се изправи на пръсти, бузите му пламтяха от прилив на кръв.

— Това е филм за ужасите на съзнанието, сблъсък на характери, лекият страх, който се засилва във всеки следващ момент, неизбухнала бомба, заплашваща цивилизованото общество, защото поразява до основи. Какво става с Хедър Дюел при това положение. Този въпрос трябва да си зададеш, Даяна. Ще умре ли тя или ще живее?

Такъв е Мариън, помисли си Даяна и превключи на по-ниска предавка, за да вземе един особено остър завой. Иска да започнеш да се вживяваш в ролята заради него и заради себе си, преди да е пуснал камерата да се върти, да улавя изражението ти през цялото време.

Тя си припомни последната си сцена, заснета с Ел-Калаам. Сблъсък на характери, както се изрази Мариън.

И онзи гняв и енергия извикаха в съзнанието и картини от Манхатън: сините сенки на улицата, масивните каньони от опушено стъкло и стомана, горещият августовски вятър, който подухваше безгрижно по Ривърсайд Драйв; паркът изпълнен с пуерториканци по ризи с къси ръкави, които пържеха банани и варяха черен боб върху импровизирани мангали, а отзад на кръста им стърчеше кафявата ръкохватка на 22-калибров пистолет. Уличен испански жужеше в ушите й, сякаш идеше от стар, несинхронизиран филм. Нима всичко това беше само преди пет години?

 

 

Даяна отново мина на по-ниска предавка. Тук тесният път беше почти отвесен и тъкмо затова го беше избрала — искаше да се наслади на багрите и формите, пробягващи край нея, на предизвикателството към рефлексите и координацията на движенията. Върхът бе превзет. Лосанджелиската нощ се промъкна незабелязано — сияйна, мимолетна любовница.

Даяна навлезе в един S-образен завой и изведнъж се почувства на прага на велика авантюра, все едно че беше Кортес, който с цялото си великолепие се носи по бурните морски води към покритото със злато Мексико.

Монти се оказа толкова прав! Нейният филм сега беше „Хедър Дюел“, той щеше или да я прочуе, или да я провали. Усети как призрачни пръсти опипват гърба й и се размърда в кожената седалка. Толкова много зависеше не от нея, а от други. Всяка отделна нишка трябваше да си намери мястото, за да дойде успехът. Чакаше я невиждан възход или…

Пръстите й трепнаха върху волана, измазаните в кремаво и бледосиньо стени профучаваха край нея. Тя яростно премести скоростния лост, насмалко да пробие със съединителя килимчето под краката си. За какво всъщност се притеснява толкова? Тя е актриса. От нея зависи да се заеме с напечатаните върху белия лист бездушни редове и да им вдъхне живот. Трябва да се превърне в Хедър Дюел и да даде възможност на ролята да се промъкне в нея несъзнателно, докато навлезе в новата действителност. В новия живот. Докато превърне себе си, Даяна Уитни, в заинтересуван, но далечен страничен наблюдател.

И какъв щеше да е тайнственият процес, чрез който щеше да извърши този подвиг? Не й беше ясно, знаеше само, че той й вдъхва огромна сила.

Тя настъпи здраво педала на газта.

Трескавата възбуда я тласкаше напред. Пое дълбоко вечерните ухания на зеленината наоколо. Марк трябва вече да се е върнал от снимки. Техните пътувания извън града се застъпваха — когато тя се връщаше, той заминаваше. Рядко успяваха да си кажат по някоя дума, изобщо не си пишеха и напоследък тя все по-често чуваше неприятни истории за обърканата работа над филма, в който той участваше: военен… крайно антивоенен… „Копола не успя да го съкрати“, беше й казал Марк. Заради постоянните поправки в сценария изоставаха със срока. А и парите трябваше да дойдат отнякъде.

Топла вълна я обля отвътре, когато се опита да пропъди тези мисли. Денят си беше отишъл и тя си представи как Марк я обгръща с тялото си като завивка, как силата му се влива в плътта й, в костите й, когато я гали по гърба, когато топлите му отворени устни се впиват в нейните…

Тя сви по алеята пред дома си и изключи двигателя. Лампите в къщата светеха — весел поздрав, но външните бяха загасени. Типично за Марк, рече си тя. Толкова е погълнат от политика, че всекидневните неща нямат значение за него.

Развеселена изкачи стълбите, като си тананикаше под нос и премяташе дръжката на чантата си, сякаш беше жезъл. Тъмнозеленият бръшлян, порасъл наперено от двете страни на вратата, лъщеше от отражението на последните лъчи светлина, процеждащи се от просторния небосклон. Тя пъхна ключа в бравата на широката дъбова врата и влезе в къщата.

Спря смразена на прага и като омагьосана от зла вещица загледа двете слети тела върху голия паркет.

Кръв нахлу в главата й, ушите й забучаха, докато наблюдаваше животинските движения на черния задник на Марк — напред-назад, напред-назад, като махало на адски часовник, отброяващ останалите в света любовни мигове.

Странно, учудващо, Даяна се улови, че се пита дали не му е студено — на момичето на пода. После, като през мъгла, дочу тежкото дишане и характерните влажни звуци. Излезе от шока унизена, объркана като малко дете и си спомни как навремето за пръв — и последен — път тихо се вмъкна рано сутринта в спалнята на родителите си. Почувства виене на свят, особен, силен натиск в гърдите, сякаш бе бродила в кухина с огромна гравитация. Прониза я страхотен студ, беше като вцепенена.

В този миг момичето изстена и магията се развали. Сякаш ток, истински и силен, премина през Даяна. Замахна с чантата си и с един скок се намери при двамата почти едновременно с чантата, която перна Марк по главата.

— Ей! — той изви врат и започна да се отделя от момичето.

— Не, не, не! — женският глас прерасна в писък, дългите бледи пръсти се впиха в издутите бицепси на Марк. — Не ме оставяй сега! Недей… Оох! — въздишката й прогърмя като експлозия.

Даяна сви юмрук и замахна към пламналото лице на Марк. Улучи ухото му. Той изохка. После рамото й се заби в неговото и той се прекатури от момичето с едно пук!, подобно на изтеглена от бутилка тапа.

Марк вдигна ръце.

— Ей! Какво, по дяволите… — щръкналият му член взе да спада.

— Тъпо копеле! — единствено това успя да изкрещи Даяна. Имаше чувството, че ще се задави от всички неизречени думи.

Останало само на пода, момичето се сгърчи и се търкулна настрана, притиснало пръсти между мокрите си бедра; зачервените й гърди потрепваха. Тънка нишка течност още я свързваше с Марк.

— За бога, Даяна!

Ала тя продължаваше да го налага и не му даваше възможност да се изкаже. Предостатъчно беше говорил. Нападаше го с бързи движения, но не по женски, а като мъж — тренировките, на които се беше подложила, за да се подготви за филма, се оказаха от полза, опресниха онова, което бе усвоила в Ню Йорк, където бе израснала — как да се отбранява, как да хвърля футболна топка в съвършена спирала на разстояние трийсет ярда. Гневът, колкото и яростен да е, не променя нищо.

— Даяна, Даяна, за бога… ох… за бога, ще ме изслушаш ли?

Не! Тя знаеше, че го бива в приказките, познаваше логиката му, разсъжденията за същността на политическото му становище. Юмрукът й го улучи право в устата; в последния момент кокалчетата на ръката й се извъртяха и златният пръстен с нефрит — беше си го купила като прощален подарък, когато каза сбогом на Ню Йорк и се пресели тук — се заби в долната му устна и разцепи нежната кожа. Бликна кръв.

Марк отскочи настрани, очите му се разшириха от уплаха. В този ужасяващ момент той осъзна, че не е в състояние да я усмири. Даяна отгатна това по изкривеното му тъмно, хубаво лице.

Очите й горяха; тя се пресегна отново към тежката си чанта.

— Изчезвай от тук, кучи сине! — вече не можеше да изрече името му. — Веднага се измитай! И вземи тая… — ритна тя бедрото на момичето, с което го измъкна от транса — със себе си.

Предпазливо, без да откъсва поглед от Даяна, Марк я заобиколи и изправи момичето на крака. То беше слабо, почти крехко, гладката му кожа бе почерняла от калифорнийското слънце. По тялото му нямаше следи от бански костюм и дори в този момент то не прояви никакво чувство за свян. Даяна едва сега го огледа добре и видя, че то няма повече от петнайсет години. Малките му гърди бяха само набъбнали зърна, космите по венериния хълм бяха обръснати.

Стиснал под мишница своите и на момичето дрехи, сякаш на път да си сменя перушината, Марк се опита още веднъж да я заговори, ала Даяна побърза да го отреже.

— Не! Не казвай нищо! Ти беше само един наемател тук. Само наемател и нищо друго. Не желая да чуя нито дума от това, което искаш да ми кажеш. Не може да има никакво извинение… Никакво…

И той се упъти към вратата, като побутваше голото и вече треперещо от студ момиче пред себе си, и се запрепъва в мрака навън към колата си, паркирана встрани от къщата.

Сякаш от дълбините на морето до слуха на Даяна долетя краткото покашляне на мотора, живнал отново. Ехото му обходи върхарите и полека-лека заглъхна. Погледът й проследи от прозореца две рубинени точици, блещукащи като очи на пепелянка в тайнствен отвъден свят, които ту просветваха, ту гаснеха от въздишките на дърветата. Загубиха се в далечината и лимонените отражения на фаровете.

Тя остана неподвижна, заслушана в свистенето ма вятъра в дърветата; чувстваше се като попаднала в друг свят, като морска сирена, заплела се от глупост в рибарска мрежа и извадена от хладните тъмни дълбини над ярката безжизнена повърхност, където всичко е ново, непознато и плашещо.

Отново я побиха ледени тръпки; тя обви с ръце раменете си и хлопна вратата с крак. Кожата й беше настръхнала. Моят дом. Моят дом. Тези думи се въртяха в главата й. Това е мой дом, повтаряше си наум. Тук той беше просто наемател. Един проклет приходящ гост, когото поканих преди година и половина. За да споделя с него… Боже мой! Боже мой!

Тя се извърна от прозореца и тръгна бавно към гостната; спря пред барчето и огледа наредените напитки. Отвори бутилка ром „Бакарди“ и я наклони с такава ярост, че прозрачната течност се разпени в чашата като бурно море. Наля три пръста и погълна рома наведнъж, сякаш беше лекарство. Затвори очи и потръпна. После остави чашата, тръсна глава и бързо излезе от стаята.

Прекоси антрето, нахълта в спалнята, отвори гардероба и свали всички дрехи на Марк на пода, отиде до бюрото и започна да изхвърля останалите му вещи направо върху килима. После натъпка каквото можа в един негов очукан куфар — свидетел, по думите на Марк, на жегата в Ла Пас и на блясъка на Буенос Айрес и го затвори с трясък. Взе го в ръка и с останалите дрехи под мишница закрачи с едри, тромави крачки. Удари пръста на крака си в един стол, изруга и излезе от къщата.

Навън сладко пееха птички й се стрелкаха между върхарите. Оттатък хълма яростно залая куче, усетило може би коварните стъпки на койота. От нечие радио прогърмя рок музика, но веднага бе спряна.

Даяна пое към онази част на хълма, където високата трева бе избуяла, а къпиновите храсти бяха гъсти и бодливи. Вдигна куфара и го претегли на ръка. Той беше неизменният спътник на Марк, докато се е придвижвал от Бирма до Тайланд, а от там, както твърдеше той, на свой огромен риск през границата в забранена Камбоджа. Защото такава беше неговата кауза — да пролива кръв за осакатените и умиращи хора отвъд зората, тъй като отчасти се чувствал отговорен за тяхното страдание и гибел. Но вероятно онова, на което е бил подложен там, подобно на облъчване го е заслепило за други, не по-малко съществени неща, по-близо до дома му. Беше се променил, помисли си сега Даяна, като космонавт, завърнал се у дома след разходка на Луната; съзнанието му се бе изкривило, възприятията му се бяха превърнали в комична пародия на някогашния Марк. Пламъците на някаква незнайна клада го бяха обгорили.

Най-сетне тя вдигна тежкия си товар и го запокити в нощта. Като в забавен каданс куфарът се запремята надолу по хълма, обрасъл с тъмна орлова папрат и гъсти като в джунгла шубраци. След двайсетина ярда се удари в една издутина, капакът се отвори и съдържанието му изригна в безшумна експлозия.

После съвсем бавно Даяна започна да мята една по една останалите дрехи, докато стигна до последната. Това беше копринената риза, която му подари за последния рожден ден — любимата му, както я определи веднъж. Смачка я на топка и я хвърли при останалите вещи. По пътя си надолу ризата се закачи за клона на една огромна акация и се развя като последно знаме на бойно поле след вече загубена битка. След малко студеният нощен вятър я грабна, издигна я високо във въздуха и като откъснато от въженцето си хвърчило я отнесе надалеч. Ала преди още да я изгуби от поглед, Даяна се бе обърнала да си върви.

Потрепери, когато влезе в къщата — за пръв път от много месеци заключи и залости външната врата, сложи и предпазната верига.

Глъчта на цикадите. Тиктакането на кухненския часовник. Даяна стоеше загледана с невиждащи очи, обхванала с ръце раменете си. Вцепенението бавно я напускаше. Отиде до телефона и набра номера на Маги, ала след четвъртия свободен сигнал се сети, че тя трябваше да бъде в студиото с Крис, а тази вечер нямаше никакво желание да присъства на бурни сцени.

Изрече едно „по дяволите!“ и се върна в стаята да се преоблече. Най-добре, реши, самата аз да изчезна от тук. „Уеърхаус“ беше мястото, където можеше да се успокои и отпусне.

Закова се на място, когато се зърна в огледалото на банята — призрачен образ отвъд времето и пространството. Невидима сила я придърпа в облицованата с плочки хладна баня. Всичко замря за миг. Тя може би е статуя, носена без посока в дифузна, размазана светлина. С рязко движение на тънката си почерняла ръка щракна лампите — дъга от светлини огради лицето й. Без да отделя поглед от отражението си, бавно седна пред огледалото. Вдигна ръце и прибра назад гъстата си меднозлатиста коса, падаща по раменете. Вгледа се в лицето си, сякаш беше образ от екрана. Погледът й последователно се спираше на ясно очертания овал, на раздалечените очи, удължени и леко дръпнати в края, с виолетов ирис, посипан със златни точици и накрая — на високите скули. Прецени, че повече прилича на майка си, отколкото на баща си.

Изведнъж заплака, макар да беше сигурна само миг преди това, че ще се удържи. Зарови лице в дланите си и захлипа. Остана така известно време, като се поклащаше леко напред-назад. Усети, че това движение я поуспокои. Когато престана да хълца, стана и наплиска лицето си.

Ала шумът от изтичащата се вода сякаш й зашепна с гласа на Марк: „Скъпа? Скъпа?“ Тръсна глава, отвратена от обзелото я самосъжаление. „Я се стегни!“, заповяда си рязко. За какво ти е притрябвал толкова? Тялото й имаше вече готов отговор. Това беше единственото нещо, което я разсмя тази вечер.

Бързо се съблече и влезе под душа. Минути по-късно вече закопчаваше синята си копринена блуза. Отначало беше решила да си обуе джинсите, но после прецени, че те не са особено подходящи за тази вечер и избра импримената пола-портфейл в тъмносиньо и бледожълто. Погледна се в огледалото: висок, стегнат бюст — като на Ким Новак, както се пошегува веднъж Рубънс; тънка талия, дълги като на танцьорка крака.

Потегли със сребристия мерцедес в нощта, бавно взе тесния завой, после натисна педала на газта. Вятърът развяваше косата й, размазаните от мъглата светлини в ниското сякаш й намигаха през пробягващите край нея шубраци, черни като небето.

Моторът на колата туптеше с ритъма на сърце. Отмина висока стена от камък и бетон, която върна в носа й острия мирис на бензин и удави уханието на храстите. Това й напомни за улиците на Ню Йорк, боботещи и опиянени от живот, необуздано насочени напред, величествени в своята суровост.

В съзнанието й като странно, смущаващо ехо се върна онзи период от живота й, когато нямаше нищо свое, никого, към когото да се обърне. Сама, изпълнена със страхове и потиснат гняв, беше дошла до заключението, че единственият начин да оцелее, е като излезе на улицата; само там хората се отнасяха с нея като с личност, която мисли, чувства и живее като самостоятелно, отделно човешко същество.

Пак я обзе старият копнеж по Бейба и по бузите й отново потекоха сълзи. Недей, забрани си тя наум. Вече си била по този път и знаеш докъде води той. Потрепери. Почти съм на ръба на пропастта. Мариън ме тласка към дълбини, достатъчно плашещи, дори и Марк да не беше взривил връзката ни пред очите ми. Проклет да бъде! Чувстваше се като изтръгната от корена си и преместена на друго място; от друга планета да идваше, разкошните къщи, прелитащи край нея, щяха да й се сторят по-малко чужди.

Избърса очи, превключи на втора скорост и усети как мерцедесът дръпна и плавно взе острия завой. Започна да се надига мъгла и да я обгръща като призрачно було. Изведнъж я обхвана ужас — имаше чувството, че светът се изпълва с пустота, огромна като празнотата в душата й.

С мъчителен стон се наведе напред, включи касетофона и усили звука докрай. Разнесе се електрическият пулс на „Хартбийтс“: острото стакато на барабаните на фона на ръмжащата бас китара, съпровождаща сърдития глас на Крис, гърмеше от тонколоните като изстрели.

„Дълго време се опитвах

да те величая, да те проваля,

болка да ти причиня, да те уязвя,

знаеш, че ще те намеря, където и да си…“

Даяна отметна глава назад и вятърът развя косите й, откривайки цялото лице. Устните й оголиха зъбите под напора на вятъра и поне в този миг и се искаше да не размишлявала просто да се остави на музиката да я грабне подобно на течение, което тегли навътре в морето…

Синьо-лимонената полусфера на Лос Анджелис пулсираше под тежкия смог в подножието на хълма като дълбоко заровена душа, която се опитва да се освободи от мъчителната прегръдка на града.

Даяна засили по наклона, за да я посрещне.

 

 

„Уеърхаус“ представляваше сияние от ярки светлини, чиито отражения подскачаха по повърхността на водата като светещи морски обитатели, сбрани накуп. В този час „Марина дел Рей“ не беше претъпкан; „Адмирълти Уей“ изглеждаше толкова пуст, че никой от дневните му обитатели нямаше да го познае. Големи яхти се бяха смалили до двуизмерни сенки, антените им изпращаха тайнствени сигнали към небето.

„Уеърхаус“ беше любимият й ресторант в Лос Анджелис. Там познаваше всички и те я караха да се чувства като у дома си. Намираше се доста встрани от Родео Драйв в Бевърли Хилс, така че известните личности и сноби, които тя презираше, не го посещаваха.

Заведението беше построено така, че да отговаря напълно на името си — пристанищен склад. Вътре беше обзаведено с големи дъбови бъчви и огромни дървени щайги, щамповани с имената на най-екзотичните пристанища в света: Шанхай, Марсилия, Пирея, Одеса, Хонконг, Макао и дори Сан Франциско. Тежки конопени мрежи с по няколко бали в тях висяха от тавана.

Просторен и несиметричен, ресторантът й напомняше за извънградска странноприемница в Нова Англия — крайбрежната му страна представляваше огромна остъклена тераса на нивото на брега, от която се откриваше поразителна гледка към пристанището.

Както винаги заведението беше претъпкано, ала Франк, салонният управител, я посрещна усмихнат и я обсипа с безцелни комплименти. После я поведе, под погледите на посетителите, към една маса с изглед към морето, а на дългата върволица от чакащи за места, виеща се покрай бара, съобщи, че маса ще се освободи най-рано след час.

Даяна си поръча бакарди с лед и лимонов сок, което й бе сервирано почти веднага. Стори й се, че безкрайно дълго седи и отпива от питието, загледана в отражението на седящите на бара, които също надигаха чаши и се споглеждаха с помътнели погледи. За първи път си помисли, че знае как се чувстват.

Обърна глава и видя собственото си отражение в стъклото. Проследи с поглед извивката на носа — неправилен и гърбав — и със задоволство се поздрави, че не го е подложила на козметична операция. Единствено майка й настояваше да го направи.

Жан-Карлос не даваше и дума да се изрече за операция. С какво вълнение беше изкачила стълбите до втория етаж на Трета улица №8666 в Лос Анджелис, където се намираше школата му.

— Здрасти, Даяна! — широко усмихнат я посрещна той, поемайки ръката й с двете си длани. В плътта й се набиха дебелите му жълти мазоли, твърди като бетон. — Добре дошла в школата. — Сложи ръка върху, рамото й. — Тук всички сме на малко име. Sin ceremonia[3]. Казвам се Жан-Карлос Лихеро.

Не прилича на мексиканец, беше си помислила тя. Косата му беше ниско подстригана, къдрава и рижа; под тясното му чело горяха чифт светлосини очи.

— Яаа, chica[4] — възкликна той с глас, който сякаш излизаше от гърдите му, — това ти придава неповторим характер — и прокара твърдата възглавничка на пръста си по гърбицата на носа й.

Над широката му горна устна се извиваха старателно поддържани тъмнорижави мустачки, тънки като конец. Имаше твърда, волева брадичка, а като цяло формата на главата му беше почти квадратна. Бедрата му бяха стройни, а походката — гъвкава като на танцьор, без обаче да е женствена.

— От островите ли сте? — попита тя.

Той се засмя и бръчки набраздиха лицето му като пряко доказателство за разрушителното действие на времето върху човешката плът. Зъбите му изглеждаха странно жълти на фона на загорялата кожа.

— От Острова, cara, Куба! — усмивката изчезна подобно на облаци, минаващи пред залязващо слънце. — Избягах преди двайсет години; заедно с още трима напуснах Фидел… и семейството си. А сега…

Беше застанал пред нея с длани, свити в юмрук на ханша. Намираха се насред широката стая. Две огромни капандури пръскаха светлина из цялото помещение, дори и в ъглите. Покрай едната стена минаваше стругована дървена балетна греда, над която висеше продълговато огледало, а най-отгоре — мрежа, която да прави сянка. Подът беше дървен, покрит донякъде с обикновени сиви рогозки. Стаята изглеждаше гола.

— Само това ли е? — попита Даяна и се огледа наоколо.

— А ти какво очакваше? — усмихна се той закачливо. — Нещо по-екзотично, може би. Взето от страниците на роман за Джеймс Бонд?

Тя също се усмихна, беше се отпуснала вече.

— Ела — прикани я той с ръка, — дай да видя ръцете ти.

Даяна ги протегна към него.

— Всяко нещо по реда си — рече той сериозно и извади ножичка за нокти. — Нищо не можеш да направиш с този маникюр.

Той сръчно подряза ноктите й и ги скъси като на мъж, после прокара върха на пръста си по заобления край на всеки неин пръст и кимна, доволен от себе си. След това отстъпи крачка назад.

— Наясно ли си защо си тук?

— Да. Джеймс, съпругът ми във филма, ме е обучил да бъда опитен ловец.

— Чудесно! — гласът му беше остър, но все пак, както каза в началото, без официалности. — Това специализирано обучение е само за филма, така е, но всичко, на което ще те науча от тук нататък за трите седмици, ще е истинско. Това трябва да ти е съвършено ясно. Няма да е шега работа. Ще научиш истински неща: да познаваш оръжията, да ги държиш, да ги отличаваш едно от друго, да ги зареждаш, да стреляш с тях. Да нападаш с голи ръце, с нож и тъй нататък — той сви рамене. — Някои режисьори не държат особено на тези подробности… Искат само да изглеждаш добре и са доволни, ако го постигнеш. С такива не се занимавам. Препращам ги другаде. Нямам време за губене — вдигна дългия си показалец. — Мариън и аз сме прекарали много приятни вечери… познава той рома… и захарната тръстика. Пием, дъвчим тръстика, приказваме си… Знае какво иска тоя човек, затова ме търси. Ще отнеме повече време, рекох му, но пък когато твоите хора изкарат моя курс, ще знаят всичко, което им трябва.

Той плесна с ръце.

— И тъй, да почваме!

Даяна отново се огледа.

— Но тук виждам само рогозки.

— Търпение — рече Жан-Карлос. — Всичко, което ни трябва, е в стаята.

Незнайно откъде извади пистолет и й го подхвърли. Тя несръчно го пое.

— Не, не, не — спокойно я укори той. — Ето така — и й показа. — Този е автоматичен — поясни и обърна обратната страна на приклада. — Това е пълнителят — отново обърна оръжието. — Както виждаш, няма барабан — и вдигна показалец. — Не доверявай живота си на автоматичен пистолет. Той се натиска много по-лесно за удобство. Използвай револвер. Ето… — и пак незнайно откъде извади друг вид оръжие. — Опитай този, полицейски. По-тежък е, но има своите предимства: патрони с по-голям калибър, по-голяма застопоряваща сила, много точен. Щом ще ловуваш, всички тези фактори са важни за теб. Не, ето така — силните му сръчни пръсти направляваха нейните. Използвай двете си ръце, точно така. Струва ли ти се тежък? Да? Добре — извади чифт ремъци с тежести и ги скрепи с лепенки за китките и. — Ето така ще се упражняваме първите две седмици. После пистолетът ще ти се стори като перце. И като всеки изкусен стрелец няма да чувстваш тежестта му.

Верен на думата си, той работеше с нея усилено, претоварваше я, докато не я научи да разпознава десетки оръжия от разстояние, да стреля уверено и точно, да борави с нож, да одира животински труп, да троши кости през ставите — и всичко това в продължение на три седмици, преди снимачният екип да отпътува за Ница.

— По-нататък ще има и още — каза й той. — Но засега си готова.

 

 

— Даяна… Здравей!

Тя погледна през рамо и видя до себе си Рубънс. Беше висок и широкоплещест. Имаше черни очи, лице с остри черти като на ястреб, подчертани още повече от тъмния му загар. Излъчваше средиземноморска хубост, характерна за гърци и испанци. Устните му бяха стегнати, решителни; въздългата коса — черна като очите му.

Ала всички тези физически подробности бяха само като глазурата на тортата. Достатъчно беше Рубънс да се появи някъде и присъствието му веднага се усещаше. Той излъчваше сила, сякаш беше нов модел подвижен ядрен реактор. И може би тъкмо затова след него неизбежно вървяха слухове, като опашка на комета.

Говореше се например, че никога не е губил битка в заседателната зала — а такива имаше много; и че не победата го блазнела, просто е бил принуждаван да срине опонентите си.

Говореше се също, че се бил развел със съпругата си — красива и талантлива жена, защото отказвала да се докосва до него на публични места.

В море от акули Рубънс беше този, който поглъщаше акулите — слава, която той старателно поддържаше. Затова хората, свикнали да превиват гръбнак, дълбоко му се възхищаваха, търсеха го, ласкаеха го и му правеха мили очи.

— Рубънс — Даяна вдигна чашата си като за поздрав и си помисли: „Това е последният човек, когото ми се щеше да видя тази вечер.“

Още когато се запознаха, тя реши, че за разлика от другите, няма да се съобразява с него.

— Може ли? — той сложи ръка на плетения стол срещу нея.

Обхвана я ужас, усети, че се разтреперва и стаена ръце в скута си. Опита да намери в себе си друго, по-силно чувство, ала не успя. Такава самота я разтърсваше, че когато вдигна поглед към мъжа пред себе си, не можеше да пропъди мисълта за другия, виждаше го как побягна в нощта с младото момиче със стегнат задник, който пружинираше, докато подтичваше без притеснение към вратата и се усмихваше. Марк.

Сълзите напираха отвътре и единствено закалката я възпря да не допусне да се покаже пълна глупачка пред Рубънс. Не й се искаше да бъде с него, ала по-добре неговата компания, отколкото да остане насаме с мислите си.

Тя се изкашля и отвърна:

— Разбира се — гласът й сякаш не беше нейният.

— Франк, тоник и водка — поръча той на навъртащия се наоколо салонен управител, докато се настаняваше на стола. — Столичная.

— Столичная. Да, господине. Госпожице Уитни, още едно бакарди?

— И още как — тя му подаде празната си чаша. — Защо не!

Мъжът кимна и я пое.

Рубънс изчака да донесат поръчките и да останат сами. Пиещите на бара бъбреха, избухваха в шумен, дрезгав смях в противовес на усърдно контролираните им движения на ръцете и главите. С една дума не се отличаваха от пияниците в кой да е бар в коя да е част от света.

— Нали не съм аз причината?

— За кое?

— За мрачното ти настроение.

Даяна отпи глътка, като се питаше накъде ли бие. В друг случай можеше да го приеме като предизвикателство, ала сега…

— Просто лош ден.

— Всичко ли е наред със снимките?

Обзе я подозрение.

— Много добре ти е известно как вървят снимките. И знаеш, че не е това. За какво намекваш?

Той разпери ръце.

— За нищо. Като влязох, видях изражението на лицето ти… — вдигна чашата и отпи. — Не искам моите актьори да имат унил вид. Помислих си дали не мога да помогна с нещо.

— Да ме вкараш в леглото си, например.

Думите й се изплъзнаха, преди да се усети. О, Господи, сега я оплесках, ужаси се тя.

— Тогава си тръгвам — каза той и посегна към чашата си.

Даяна наблюдаваше лицето му, в главата й бушуваха мисли. Дори и да си мръсник, размишляваше тя, ти си всичко, което имам тази вечер. Късметлийката аз!

— Не, не си тръгвай — рече с половин уста. — Днес съм просто в гадно настроение. Изобщо не е свързано с теб.

Той стана и се усмихна накриво.

— Работата е там, че тъкмо с мен е свързано. Ти си напълно права — отново разпери ръце — негов характерен жест. — Вярно е. Ти го знаеш. И аз го знам. Пожелах да те вкарам в леглото си, откакто се запознах с теб преди година и половина. Но ти току-що се бе хванала с оня смахнат черен режисьор… как му беше името? Марк…

— Наситър — бързо му подсказа тя.

— Да — щракна той с пръсти, — точно така. Наситър — сякаш завъртя името с върха на езика си, после сви рамене. — Добре де, кой не изневерява от всички тия тук? — и съзаклятнически огледа посетителите. — Всеки се чука с някой друг. Та затуй си помислих, че…

— Не и аз! — сопна му се тя.

— Така е, не и ти — говореше с известна тъга. — Но ми трябваше повече от година и половина, за да се уверя в това — той вдигна чашата си като за тост. — До скоро виждане.

Тогава Даяна предположи, че може и да е бъркала в преценката си за него; може би през цялото време е виждала само едната му страна, отъждествявала го е с екранен образ, оставяла се е другите да определят начина, по който да му се противопоставя — чрез всички истории, клюки, възбудени шепоти зад гърба му: храната на встрастените към славата. Не, не, не! Даяна Уитни няма дял в това.

За малко да се присмее на себе си, задето е толкова сериозна и винаги търси под вола теле.

Едновременно с това обаче призна в себе си и друга, по-дълбока, по-скрита причина, задето го отблъсква. За Рубънс казваха, че е безсърдечен и твърд като диамант. Но той беше и властен, беше Лос Анджелис. Затова ли я привличаше? Какво ли можеше да бъде той за нея? Беше опасен и тя го знаеше, дори започна да я избива пот при тази мисъл. Изведнъж прозря как събитията в живота й я доведоха право към този момент. Да. Раната е била нанесена преди още да излезе от къщи тази вечер. Ала тя знаеше, и то с все по-голяма увереност, че събитията от тази вечер рано или късно щяха да се случат.

Дълбоко в себе си усети вълнение: неговото преследване, нейната съпротива — комбинация, която не си бе позволявала да признае, че забелязва. До този момент.

Бавно сложи ръката си върху неговата.

— Остани — беше всичко, което продума, без да сваля поглед от лицето му. Пръстите му бяха твърди, груби и необяснимо защо си помисли за Жан-Карлос. Рубънс също притежаваше жилавото изящество на звяр — огромна сила, залостена здраво. Цялата му външност пръскаше искри.

За първи път Рубънс изглеждаше неуверен и тя додаде:

— Хайде стига! Ти си мръсник, аз съм кучка. Но това не значи, че не можем да прекараме няколко часа заедно. Може всичко да е било недоразумение.

Рубънс седна отново и отпи голяма глътка. Тя отмести ръката си и видя, че той я наблюдава втренчено.

— Какво искаш?

— Знаеш, че си наистина най-красивата жена, която съм…

— О, за бога, Рубънс!

— Не, не — той вдигна длан към нея, — говоря сериозно. Никога не съм… ще прозвучи странно… мисля си, че всъщност никога досега не съм те оглеждал. Ти просто беше поредната нова…

— Плячка.

— Добре, виновен съм — ала в гласа му не се долови извинение. — Меа culpa[5]. Толкова бързо се свиква с конвейера. Ние сме като производство, само дето боравим с човешка плът — отпъди последните думи с ръка. — Във всеки случай, след време се превръща в хипноза. Жените идват и си отиват… както е казал Микеланджело — засмя се; тя също, развеселена от парафразата на Т. С. Елиът. — Толкова е лесно, толкова е адски лесно, че ти иде да крещиш.

— Искаш да кажеш — направи кисела гримаса Даяна, — че това не е представата на всеки мъж за рая?

— Слушай какво ще ти кажа — заговори той сериозно, като се наклони към нея, — раят е място, годно само за блян. Той не приляга на действителния живот. И знаещ ли защо? Защото в рая не дебне опасност. Ние… — размаха той свободната си ръка — всички ние имаме нужда от заплаха, за да оцелеем. За да живеем и да вършим работата си, ние трябва да се изкачваме с едно стъпало нагоре всяка година — наблюдаваше внимателно лицето й. — Смяташ ли, Даяна, че си по-различна от всички нас? — той поклати глава: — Не, не си и го знаеш — отмести празната си чаша настрани, за да няма нищо между тях на масата. — Вземи „Хедър Дюел“ например. Ще бъдеш ли доволна, ако филмът не се окаже „бомбата“, както всички ние очакваме? Разбира се, че не. Няма да си щастлива, докато не станеш номер едно. А без стръв, без вяра в собствените си възможности няма да оцелееш тук… или където и да е. Има нещо особено в теб, което не мога да определя. Все едно, че си дошла от друго време, от друго място — той наклони глава на една страна. — Не знам. Ще помислиш, че ти цитирам нещо, ако ти кажа, че те намирам променена.

— Не, няма — този път беше наистина заинтригувана. Той не можеше да знае, беше сигурна в това. И все пак беше забелязал промяната в нея. Дали не се досещаше? Реши, че е случайност.

— Почти като… — отново характерният жест с размахването на ръката. — Не, не… — тръсна глава. — Не може да е…

— Какво не може да е? — сега тя се наведе през масата.

Той се усмихна някак смутено и за миг тя видя в него малкото момче. И нейните устни се разтеглиха в усмивка.

— Ама да не вземеш да се обидиш — той замълча за малко, сякаш премисляше. — Ако не знаех, щях да се закълна, че идваш от улицата. Но прочетох биографията ти: богато буржоазно семейство от модния квартал на Бронкс. Тогава, де, не сега — поправи се той. — Какво са означавали за теб улиците на Ню Йорк? Кина, книги…

Бейба, мислено отвърна тя и затвори тайното си сърце. Но в същото време беше изненадана и доволна, че беше познал, макар никога да не му беше споменавала за това.

— Как беше в Ню Йорк? — попита го тя.

— О, нали знаеш, едно и също. Боклукът натрупан на камари, всички мразят кмета и „Метс“ продължават да губят.

— Сега там е пролет — замислено каза Даяна. — Май започвам да губя представа как изглеждаха различните сезони. Сякаш се намирам в страна извън времето.

— На мен пък точно затова ми харесва тук — рече Рубънс.

— Не ти ли липсва Източния бряг?

— Какво да ти кажа — вдигна той рамене, — моята компания има седалища в Ню Йорк и аз ходя там най-малко веднъж в месеца. Приятно ми е, но не мога да кажа, че ми липсва — отпи глътка. — Обичам да се разхождам по Парк Лейн. Истинско удоволствие ми доставя… гледката на север от Сентръл Парк към Харлем. Любопитно е да наблюдаваш къде живеят бедните.

— Значи работата те е довела тук.

— В крайна сметка, да — кимна Рубънс. — Но всичко започна с романите на Реймънд Чандлър. Покрай тях се влюбих в Лос Анджелис.

— Знаеш ли, много е странно — Даяна говореше с поглед, обърнат към морето. — Във всички други градове, в които съм била: Рим, Лондон, Париж, Женева, Флоренция… навсякъде утрините са изпълнени с вълшебство, с някаква едва ли не свръхестествена непорочност — тогава всички шумове на техниката са замрели до такава степен, че сърцето ти се размеква — тя поклати глава. — Не като тук. В този град нощната стихия няма край. Защото Лос Анджелис не притежава непорочност, която да губи всеки ден. Той просто се е родил порочен.

— Жестоки думи за град, в който си решила да живееш — отбеляза Рубънс.

Даяна потопи пръст в почти празната си чаша и започна да върти остатъците от разтопените ледени кубчета.

— Е, той си има други качества — гледаше го през мигли. — Това е най-луксозният град на света, изпълнен с капризни въздишки и платинени гривни.

— Щом толкова ти харесват нощите, можем да предприемем нещо.

— Какво например?

— Берил Мартин прави купон. Познаваш ли я?

— Познавам само рекламните агенти на студията.

— Е, Берил е най-добрата независима рекламна агентка. Понякога е много хаплива, но опознаеш ли я, разбираш какъв остър ум притежава.

— Не знам…

— Можем да тръгнем, когато пожелаеш. Обещавам ти да се грижа за теб.

— Аз съм с мерцедеса.

— Дай ми ключовете. Ще освободя Тони и ще го пратя да закара колата ти вкъщи. Ние ще идем с моя линкълн.

 

 

Рубънс избягна Сънсет — предпочете тъмните тесни улици пред неоново осветения задръстен булевард. Постепенно псевдоиспанските къщи отстъпиха място на остъклените фасади на банки, на ярко осветени парцели с употребявани автомобили, с веещи се цветни знаменца.

След малко, седнала на плюшената седалка до Рубънс, Даяна се наведе напред, пусна радиото и затърси по скалата станцията KHJ. Само след секунди прозвуча последното парче на „Хартбийтс“ — „Крадци“.

— Харесва ти, нали? — обади се Рубънс.

— Питаш за музиката или за състава?

— И двете. Където и да ида, все тая песен звучи.

— Защото е номер едно във всички класации.

— Не го разбирам — каза той и зави наляво, — тия момчета са от памтивека на сцената, нали?

— Седемнайсет години, там някъде.

Той направи десен завой на червено и полетя като смел пътешественик напред в нощта, осветена сякаш единствено от лентата между двата фара на голямата кола.

— Да не повярва човек, че не са се разпаднали досега, или най-малкото, че не са поели всеки по свой път като Бийтълсите.

— Те са едни от последните представители на първото британско музикално нашествие — отвърна Даяна. — Бог знае как са се запазили като група толкова дълго време.

— Много хляб има в това, не ще и дума. Добър стимул.

— Не ти ли се иска да опиташ в този бизнес?

— Опазил ме Бог, не — засмя се той. — По-скоро ще си срежа вените, отколкото да стана зависим от банда дрогирани музиканти, които не могат да надраснат хлапашките си години — погледна в огледалото за обратно виждане. — Освен това не ми харесва тяхната музика. Никога не ми е харесвала.

— Изобщо ли не обичаш музика?

— Обичам, стига да имам време за нея… Джаз, малко класика, ако не е прекалено сериозна.

— Да сменя станцията тогава — и Даяна посегна към бутона.

— Не, остави я. Нали ти харесва.

Наближаваха вече равнинната част на Бевърли Хилс. Тук къщите бяха по-дълги, по-ниски, с по-богата архитектурна украса.

— Как е твоята приятелка Маги? Нали тя живееше с един от тоя оркестър?

— Да, Крис Кър, солистът. Ами добре е. Придружава Крис в студиото, където оркестърът записва новия си албум. Продължава да търси роля, която да я открие.

— Обзалагам се — изсумтя Рубънс, — че дава мило и драго, за да получи твоята роля в „Хедър Дюел“.

— Не и ако трябва да ме измести. Тя се радва за мен — Даяна забеляза погледа му. — Истина ти казвам. Тя ми е най-добрата приятелка тук. Много тежки моменти сме изживели заедно през последните пет години.

— Още по-разбираемо — рече той и сви в една широка алея за коли, осветена от двете страни с каменни японски фенери. — Сега е времето, когато момичетата се превръщат в жени.

 

 

Естествено, тя го загуби още щом се потопиха в пищната светлина, адския шум и водовъртежа от парфюми. Остана в полезрението й, докато Боб Лънт от „Уилям Морис“ със сериозно изражение го поведе нанякъде. След малко двамата доближиха глави и задълбочено се заеха да обсъждат нещо.

Гърмеше рок музика; Линда Ронстад се редуваше с Дона Самър и това придаваше на приема почти налудничава атмосфера. Даяна разпозна лица от всички по-големи студии, сред които и неколцина независими продуценти и режисьори, като всички те бяха повече от актьорите.

— А! Даяна Уитни!

Берил Мартин беше едра жена с лице на папагал. Човковидният й нос щеше да бъде отличителна черта на иначе плоското, овално лице с цвят на маджун, ако не бяха забележително зелените й очи — същински смарагди, поставени в гънки плът.

— Здравей, Берил!

Възрастната жена се завъртя изумително гъвкаво за пълното си тяло и попита:

— Е, как ме намираш? Имам предвид месищата ми? — и се засмя, без да дочака отговор.

После хвана Даяна за ръка и я поведе към претъпкания бар, където поръча питиета и за двете.

— Я ми кажи — заговори тя простодушно, — как успяваш да поддържаш приятелство с Крис Кър. Искам да кажа, че той… тъй де, всъщност всички рок музиканти са измислени образи. Или… — тя повдигна многозначително вежди — това е тайна? — и се изкикоти. — Те са толкова екстравагантни — добави и прегърна Даяна. — Каква прелест!

— Нищо подобно — отвърна Даяна на границата между възхитата и раздразнението. — Не разбирам защо смяташ, че музикантите са непонятни за останалите. Струва ми се, че повечето хора от нашия кръг ги канят на приемите си, защото изпитват едновременно възторг и превъзходство над тях.

— Музиканти… — Берил предъвка думата, сякаш беше залък. — Не! Музиканти са онези, които свирят в симфонични оркестри или в джазови състави. А рокендролът се изпълнява от… как да ги нарека? Хора извън закона — тя сви месестите си рамене. — Не знам, всички те ми се струват толкова глупави.

— Крис не е — възрази Даяна, малко объркана, че се налага да го защитава. — Ти не го разбираш, защото той произхожда от съвършено различна среда. Тук е чужденец. Представям си как продължава да се чувства неудобно. Дълго време не е имал нищо.

— Ще ти открия една моя тайна — без заобикалки каза Берил. — Когато дойдох за първи път тук, в джоба си имах петдесет цента. Тежах четирийсет и шест килограма и можех да стана модел — тя обърна лице към светлината. — Виж конструкцията на лицето ми. Както можеха и десетки хиляди други момичета, много по-хубави от мен. Някои все пак станаха. Аз пък трябваше да подвивам колене и да навирам главата си в скута на мнозина все по-влиятелни птици, за да се издигна, тъй да се каже. Понякога номерът минаваше, друг път ме изритваха през вратата. Този град е много коравосърдечен — тя се изсмя, пръскайки алкохол и слюнка. Имаше топла и суха кожа, ухаеше на Шанел 5. — Добре, ама един ден ми хрумна нещо. Точно насред акта. Толкова се бях възбудила, че само дето не му го отхапах — тя се изкикоти гръмко. — Докато работех оня рекламен агент, той разговаряше по телефона с клиентка. Веднага разбрах коя е и че рекламният му подход е несполучлив. Нямаше гледна точка. В този момент копелето притегли с длан главата ми към себе си. И тогава ме озари мисълта. Какво правя тук, рекох си, лапнала тоя член, когато мога да ида и да осигуря добра реклама за актрисата? Е, ха-ха-ха, пооплесках му панталоните и щом оня отиде до тоалетната, надникнах в тефтерчето и взех адреса на въпросната актриса. Излязох от кабинета му и подкарах към „Таймс“; нахвърлих на редактора моето виждане за рекламата. Той го прие. Оставаше ми само да убедя актрисата да ме наеме.

Берил пресуши чашата си, млясна от задоволство и продължи:

— Чакай да ти доразправя. Оказа се по-лесно, отколкото предполагах. Актрисата толкова дълго стояла на нулева, че забравила как се включва на първа. Материалът в „Таймс“ й се видя като пълен напред. Това беше началото — Берил се потупа по корема. — Всички тия закуски, обеди и вечери се отразиха върху фигурата ми на модел. Отначало се разтревожих, после си рекох: Какво ми донесоха моите четирийсет и шест килца? Едно нищо! След време започнах да обичам килограмите си. Направих ги част от цялостния си облик. Във всеки случай… — тя намигна — сега мъжете си навират устата в моя скут. Ха-ха-ха!

— Нямаше ли друг начин?

Берил поклати глава:

— За времето, за което ти говоря, не. Виж, сега има известна разлика: жените сами могат да изберат пътя, по който да тръгнат.

— Така е — засмя се Даяна. — Всеки ден чувам да се говори за свобода, но освен приказки друго няма.

Едрата жена й хвърли одобрителен поглед.

— В теб има нещо много повече, отколкото смята Рубънс. Сега разбирам защо проявява такъв собственически интерес към кариерата ти. Трябва да ти кажа, че според мен ти беше доста добра в „Кралско червено“, но рецензиите… по-точно липсата на рецензии беше скандална. „Парамаунт“ трябваше мен да наеме. Определено не те представиха в нужната светлина. Никак дори. Мисля, че Монти изпусна влака в този случай. Трябваше да ти осигури повече гаранции. Ако аз бях в екипа, „Кралско червено“ щеше да продаде теб, а не ти него.

— Монти направи каквото можа — каза Даяна. — В края на краищата това беше първата ми главна роля.

— О, мила, не бива да разсъждаваш така. Джефри Лесър излезе адски късметлия, че те взе за тази роля. Така е. Цялата тази шумотевица нямаше да представлява нищо без добра, убедителна игра, а ти я постигна — Берил обгърна с ръка рамото на Даяна. — Чух също, че смело си му излизала насреща.

— Е, нали го знаеш Джефри. Обича да сплашва. Той провали Марша Бойд за три дни. Тормози я заради една от сцените… направи й сто и петдесет дубъла… без причина, наистина. Отвратителен невротик. Марша все повече изпадаше в истерия и накрая той я замени. А я харесваше.

— И какво стана, когато опита и с теб? — Берил говореше с тих, съзаклятнически глас. — Не ми приличаш на истеричка.

— Аз не се засягам толкова лесно.

— Браво! — плесна с ръце Берил. — Какъв дух имаш! — после продължи с по-нисък глас и Даяна трябваше да доближи ухо, за да я чуе сред шума около тях. — Ама се опита, нали?

— Да — кимна Даяна, — опита се. Но аз просто му го връщах със същата монета.

— И не те изхвърли? — Берил изглеждаше смаяна.

— О, не — Даяна се разсмя. — Знаеш ли, навреме открих, че Джефри се чувства много по-спокоен, когато държи екипа на разстояние, защото смята, че по този начин се създава напрежение, от което печели актьорската игра.

— Така ли е наистина?

— Кой знае — сви рамене Даяна. — Според мен го прави, защото самият той работи по-добре, когато има такова напрежение. Видях какво се случи между него и Марша и разбрах как трябва да се държа.

— Умница си ти! — Берил прочувствено й стисна ръката.

— За какво си говорите вие двете? — чу се гласът на Рубънс, който се отдели от кръжащите наоколо групи хора и застана между тях.

— О, нищо особено — отвърна Берил и махна с ръка. — Женски приказки — допълни и се отдалечи от тях със смях.

— Какво става? — обърна се той към Даяна. — Отдавна не съм виждал Берил да се смее така.

— Сродна душа — отвърна Даяна. — Мисля, че си допаднахме.

— Много добре — той изглеждаше изключително доволен.

Даяна обходи с поглед тълпата и изведнъж хвана Рубънс под ръка и го притегли към себе си.

— Божичко! — ахна тя. — Към нас май се приближава Тед Кесъл.

— Какво от това?

— Този мръсник! Животът му не е пълен, ако няма кого да чука. Знаеш, че „Кралско червено“ първоначални трябваше да бъде филм на „Уориър Брадърс“.

— Да.

— Е, точно Кесъл им сложи крак в последния момент. И знаеш ли защо? Защото изпълнителката на главната роля трябвало да бъде известно име. Опасявал се, че аз не съм достатъчно известна, което щяло да провали филма.

— Интересно какво е лъгал, за да обясни на шефовете си твоя успех.

Кесъл наистина ги бе забелязал и се упъти към тях. Имаше ниско подстригана бяла коса и лъскава, гладко обръсната розова челюст — само човек, току-що свалил гореща кърпа от лицето си, можеше да изглежда така. Беше облечен в светлокафяви панталони и риза тип сафари; само най-долното копче на ризата беше закопчано, като по този начин имаше възможност да се видят неокосмените му гърди и издутото бирено шкембе.

— Даяна, какво правиш с този пират! — възкликна той засмян, после потупа Рубънс по гърба и се наведе към него: — Това служебна срещичка ли е или за удоволствие? Имате ли нещо против трети човек? — и пак се засмя.

— По малко и от двете — отвърна Рубънс. — С Даяна обсъждахме следващия филм.

— Вече? Че вие дори не сте преполовили този.

— Тед — Рубънс сложи ръка на рамото му, — когато човек постигне такъв успех, трябва да мисли за напред.

Кесъл не спомена нищо за „Кралско червено“, само премести поглед от единия към другия.

— Предполагам, че „Туентиът“ има опция върху филма ти.

Рубънс доста се забави, преди да погледне Даяна и да отвърне:

— Не, няма.

— Така ли? А ти имаш ли предвид някоя студия?

Даяна почти го видя как точи вече зъби.

— Знаеш моето положение в „Уорнърс“, Рубънс — продължи той. — Само една твоя дума и ще ти пратя договора още на следващата сутрин — сега вече не говореше на двамата.

Рубънс изглеждаше колеблив.

— Не знам, Тед. Та ти дори не си чул нищо за този сценарий.

Кесъл размаха дебелите си пръсти във въздуха. Беше надушил, следа и нищо не бе в състояние да го отклони от нея.

— Няма значение. Оставям всичко на теб, Рубънс. Твоето име е достатъчна гаранция.

— И на Даяна. И нейното име е гаранция.

— Да, да, разбира се — бързо се съгласи Кесъл. — Всички чуваме най-прекрасни неща за „Хедър Дюел“.

Рубънс усети, че Кесъл е нетърпелив да чуе повече за филма и продължи:

— Ние ще искаме страхотно много гаранции.

— Ами аз за какво съм? Ще получите всички видове гаранции, повярвай ми.

— О, вярвам ти, Тед — отвърна Рубънс и отново сложи ръка на рамото му. — Сигурен съм, че и Даяна ти вярва. Само че, нали разбираш… — той се огледа наоколо. — Слушай, Тед, ще ти кажа нещо поверително…

— Да? — лицето му грейна в очакване да чуе нещо пикантно.

— Може да е всяка друга студия — каза Рубънс, — но не и „Уорнърс“ — и гръмко се разсмя след Кесъл, който гневно се изтръгна от измамната прегръдка и с почервеняло лице наперено напусна залата.

 

 

— Доколкото виждам, не ме връщаш вкъщи — заяви тя подигравателно. Все още не можеше да спре да се заяжда — изглежда това беше единствената й защита сега. Дори и да му беше неприятно, той се стараеше да не го показва.

— Да, но знам, че обичаш морето.

И сякаш като велик магьосник направи вълшебство, защото точно в този момент пред тях се разкри крайбрежният булевард, водещ към плажовете на Малибу.

Даяна натисна автоматичния бутон и спусна стъклото на прозореца от своята страна до долу, после изключи радиото. В тишината се долавяше само шумът на вълните, равномерен и успокояващ като ударите на сърце. Но докато се приближаваха до ленивата морска повърхност, болезнен копнеж изпълни Даяна, копнеж да зърне отново бурния, тъмносин Атлантически океан, който се блъскаше в огромните голи скали и ги заливаше с буйна бяла пяна; да се гмурне във водите му, толкова ледени, че кожата вкочанясва, а устните посиняват от студ.

Дългият линкълн тихо бръмчеше по крайбрежния Олд Малибу Роуд и покрай смълчаните тъмни къщи, сгушени една в друга; чуваше се накъсаният плисък на вълните.

— Става късно — спонтанно каза Даяна. — Утре рано съм на работа.

— Не се безпокой.

Той плавно спря пред пустееща ивица пясък. Странно, че тук нямаше нито една къща.

— Къде се намираме?

— Ела — беше отговорът му, докато слизаше от колата.

Даяна го последва и пое дълбоко въздух. Поне това е същото, помисли си тя, вдишвайки силните ухания на море, сол и фосфор и на още нещо — на амалгамата от живинки, които с вълнообразни движения ту се подаваха на повърхността, ту се гмуркаха под нея в една дълга, непрекъсната верига.

Тя погледна Рубънс над лъскавия покрив на колата. Беше свалил сакото и изуваше с крак обувките си.

Той протегна ръка към нея. Даяна заобиколи колата, за да я поеме и цялата тръпнеща, се остави да я поведе към брега. Втурнаха се напред, препъвайки се в пясъка. Отминаха низ от светлини, които сякаш очертаваха границата на цивилизацията. Вече се намираха на друга територия — нова и неизследвана.

Стигнаха ръба на водата, но той продължи да крачи напред, без да пуска ръката й. Даяна се наведе, свали обувките си и без да се замисля, нагази редом с него.

Отначало дрехите им се издуха от насъбрания в тях въздух, ала водата бързо ги просмука и те прилепнаха по телата им, тежки като олово.

Двамата се хвърлиха във водата и заплуваха навътре. Рубънс плуваше малко пред нея и едва когато тя съзря яхтата, разбра накъде я води.

Беше едномачтова платноходка, дълга трийсет и три фута, завързана за шамандура и закотвена. Рубънс се приближи откъм извитата й част и протегна нагоре дългите си мускулести ръце. Изглежда пръстите му напипаха нещо, защото изведнъж увисна във въздуха и цопна обратно във водата заедно с въжена стълба, цялата във водорасли.

— Ще се качиш ли?

Даяна сепнато вдигна глава нагоре. Яхтата се чернееше отляво. Мокра ръка я улови — Рубънс се бе качил вече на борда. Тя вдигна единия си крак, ала водата някак неохотно я пускаше от теглещата си надолу прегръдка.

Импулсивно Даяна потопи глава под водата и отвори очи, сякаш така щеше да чува по-добре. Стори й се, че доста дълго напрягаше слуха си, преди пламналите бели дробове да й заповядат да изплува над повърхността. Не бе чула нищо, освен шума на водното течение — нещо като приглушен тътен, своеобразен, почти беззвучен, сякаш яростен зачатъчен рев на ентропия, който се дипли във вселената — територия извън властта на времето, където всички неща живеят и умират едновременно, разпознаваеми и безвластни.

Даяна се показа над повърхността и тръсна глава, за да изкара водата от очите и носа си и издиша. Изпълни я смътно чувство на поражение и тъга. Тя пое дълбоко нощния въздух и улови протегнатата ръка на Рубънс.

— Обичаш ли риболова? — попита я той, докато й подаваше пухкава тъмносиня кърпа. — Често влизам навътре в морето с тази лодка, за да ловя риба в дълбоки води. Много е подходяща за това.

— Не особено — отвърна Даяна и зарови глава в кърпата, за да изсуши косата си.

— Недей — спря я Рубенс и дръпна кърпата, преди тя да успее да я вдигне отново към главата си. Очите му блестяха на лунната светлина като ярки звезди. — Моля те!

Даяна вдигна поглед към него; стоеше неподвижно с дебелата кърпа, надиплена върху тънките й китки, сякаш се готвеше да извърши някакъв обред.

— Харесва ми косата ти, когато е мокра. Същинска морска сирена — изглеждаше леко развълнуван, докато говореше; после се обърна и разпери широко ръце: — Как я намираш?

Даяна огледа яхтата: една мачта, плоска палуба от тъмносин вълнообразен материал, съвършено гладък при кърмата. В ниското различи лъскавия покрив на бялата каюта.

— Много е красива — отбеляза тя. — А какво става, когато няма вятър?

Рубънс се усмихна.

— Под палубата е монтиран дизелов двигател. Обвивката му излиза от линията на кила. Така е по-стабилна в бурно време. Естествено, увеличава се и палубната площ.

С този разговор за яхтата моментното му смущение се стопи. Беше се облегнал удобно на парапета на палубата с кърпата около врата си, с гръб към сушата и протегнати напред крака.

— Не съм предполагала, че имаш яхта.

— И с право — засмя се той. — Тя се пази в дълбока тайна. От време на време просто изпитвам необходимост да избягам от всички и от всичко. Светският ми спорт е тенисът; хем помага на работата, хем ме отморява — той пак се разсмя жизнерадостно. — Нали ни знаеш мъжете; сприятеляваме се, леем пот заедно, хващаме загар от слънцето, поспречкваме се и веднага решаваме, че можем да си имаме доверие за цял живот. Това е нашият маджонг[6].

Даяна подскочи като ужилена.

— Искаш да кажеш, че нас, жените ни бива за неща като маджонг.

— Е, аз, естествено, не разбирам от тези работи — пошегува се той. Но като видя изражението й, побърза да добави: — Виж какво, съвсем нямах предвид това. Аз само… За бога, Даяна, какви ги дрънкаме. Нали знам, че не си втора Бони Грифин.

Бони Грифин беше заместник-директор по административната част в „Парамаунт“ и Рубънс знаеше, че Даяна беше имала работа с нея по време на снимките на „Кралско червено“.

— Какво, по дяволите, означава това?

Рубънс разбра, че несъзнателно е налял масло в огъня, смятайки, че е вода, но в същото време не беше готов и да отстъпи.

— Много добре знаеш… и двамата знаем какво представлява тя. Падне ли й случай може да те направи на салата.

— И смяташ, че аз съм същата — очите й святкаха гневно, но обратно на очакванията, я правеха още по-желана.

— И през ум не ми е минавала подобна мисъл и ти добре го знаеш. Само исках да кажа, че… добре де, знаеш какво си говорят жените като се съберат.

— Не, не знам. Какво? — а всъщност знаеше.

— О, за бога, просто исках да кажа, че и при мъжете е същото. Не ми се сопвай така.

Известно време двамата се гледаха безмълвно. Наоколо водата се плискаше на малки вълни, сякаш дете си играеше с нея. Бордните съоръжения проскърцваха ритмично, като че ли шепнеха утешителна молитва, извикваха в съзнанието й образи от страната на сънищата и спомени от детството, ярки като светкавици, от летните дни и нощи в Кейп Код.

— Тя е страхотен администратор — заговори Рубънс, — но много трудно се работи с нея.

— То е само защото… — започна Даяна, но млъкна; яхтата се поклащаше с движението на водата. — Да, така е.

Той се усмихна и напрежението се стопи — сякаш тропическо течение се вряза в огромен леден блок. Стори й се, че той въздъхна, а може и да беше от вятъра, когато едрата му фигура изплува от сумрака и тръгна към нея — гъвкаво нощно създание, на което се бе натъкнала в късна доба.

От разстояние усети магнетизма му, който я обгърна като самогенерираща се топлина. Бедрата й пламнаха, сърцето й замря, като в бързо спускащ се асансьор. Той още не я бе докоснал, но лунната светлина, перлените капки морска вода, които се търкулваха по кожата му и канеха върху палубата, полуразкопчаната риза, полепнала по мускулестите гърди — всичко това му придаваше едва ли не сластолюбив вид. Тя усети как зърната на гърдите й се втвърдяват, почват да наболяват от желание — вече виждаше неизбежния край на тази дълга нощ, сякаш той бе предопределен. Докосна с език горната си устна, за да я навлажни. Чувстваше устата си пресъхнала, сякаш току-що бе прекосила пустиня.

Знаеше, че е втренчил поглед в нея — очите му проблясваха, когато се спряха там, където мократа й, прилепнала блуза се бе разкопчала и откриваше дълбоката цепка на гърдите; после отново се вдигнаха към лъсналото и лице. Клепките й бяха натежали от солената вода, косата, влажна и потъмняла, бе полепнала по челото, ушите и раменете й като водорасло. Имаше чувството, че е морска сирена, омагьосана от него.

— Ела тук.

Това бе шепот, за който тя дори не беше сигурна дали излезе от неговата уста, но все пак го чу — тих и дрезгав като нощта, която идеше от морето и носеше със себе си примамливо загатване за далечни страни, покрай които някога отдавна бе преминала — Таити, Фиджи, дори Япония.

Тя се приближи до него, пламтяща като огън и изстена, когато зърната на гърдите й се отъркаха еротично в гърдите му миг преди отворените му устни да се долепят до нейните. Езикът му потърси нейния, ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й; усети, че се повдига на пръсти, тялото й се изви назад и увисна във въздуха, поддържано единствено от ръцете му; после върховете на пръстите му започнаха леко да я галят между бедрата. Тя се притисна към него, венериният й хълм усети ерекцията му под тънките панталони и тя завъртя ханш, без да отделя устни от неговите.

Ръцете й бяха обвили врата му, пръстите й нежно го галеха по тила, после бавно продължиха да се спускат по набраздения от мускули жилав гръб. Когато стигнаха до кръста, тя издърпа ризата от панталона и пъхна ръка под нея; ниско подрязаните й нокти го накараха да потръпне.

Рубънс вече бе разкопчал копчетата на полата и сега я отмотаваше от кръста й като чалма; дрехата падна в краката й като тъмна локва, от която сякаш поникна прелестно цвете. Той притисна хълбока й във възбудените си слабини и тя тихо изстена, когато го почувства като нажежен ръжен през дразнещата втора кожа на копринените си пликчета.

Докато той разкопчаваше блузата й, тя галеше гърдите и мишците му, чувстваше как подскачат опънатите му мускули. Когато се справи и с последното копче, дланите му се мушнаха под блузата и обгърнаха гърдите й. Лек стон се изтръгна от устата му, докосвайки твърдите зърна; наведе глава и горещите му устни се затвориха около връхчето на едната й гърда.

Докато удоволствието я завладяваше, Даяна отново си помисли за неизбежността на този момент, но този път мисълта й подейства различно.

— Не — спря го тя, — недей.

Хвана с две ръце главата му и я отдели от плътта си.

— Какво има? — гласът му бе изострен, напрегнат.

Тя прикри с ръце гърдите си, извърна се от него и застана срещу вятъра. Чувстваше се объркана, не можеше да се владее. Сякаш този неизбежен момент престана да бъде копнеж, а просто обстоятелство от живота, на което се бе натъкнала в мрака. Страх я впримчи в ледените си пипала и тя потрепери. Усети ръката му в извивката на лакътя си, кокалчетата на пръстите му върху чувствителните си гърди и безмълвно я отблъсна.

— Нещо лошо ли направих?

Тя дори не можеше да изрече дума. Мислеше за Марк, проклинаше го, защото още го желаеше, защото пламъкът в нея умираше трудно, гневът й още не се бе превърнал в утехата, която трябваше да бъде, която щеше да бъде занапред.

— Даяна…?

— Замълчи — прошепна тя, — моля те.

Мина й през ума, че ако му каже, ще й олекне, ала не можеше; на два пъти опита, но напразно — беше като онемяла. Знаеше, че никога няма да се върне при Марк, не можеше да се върне — сърцето й го изживяваше така, сякаш стрела се бе забила в него, ала старите чувства не бяха пресъхнали, все още се отцеждаха.

Тя се доближи до парапета и се загледа в морето. Нощта беше студена, може би защото беше съблечена, но полюляващата се вода излъчваше топлина. Отговаря на името си Тих океан, помисли си тя безцелно. Подобно на Лос Анджелис, той се бе проснал, поклащайки се лениво в неизменните си граници, с които бе свикнал през дълго натрупваните години. Нищо не можеше да му повлияе, както нищо не можеше да промени и града. Той продължаваше да съществува и да всмуква жизненост, да я превръща в слънчев блясък и смог, в палмови дървета и мерцедеси, в мирис на пари, вдишван от всички като заместител на наркотик.

Тя се обърна отново към Рубънс, който стоеше в очакване, застинал като статуя, и я наблюдаваше. Вече знаеше какво трябва да направи — да се отдаде изцяло на егоизма си. Или да изчезне като кълбо дим в маранята на Лос Анджелис. Сега Рубънс беше спасителното й въже, единствено той можеше да я спаси тази нощ, да й влее част от силата, от могъществото си.

Тя тръгна към него с отпуснати ръце и набъбнали гърди. Приближи го, улови главата му и я наведе към себе си. Когато опря устни до неговите, усети как дълбоко в нея запърха ужасно подозрение, че невероятната му сила може да я погълне като нощна пеперуда, привлечена от неустоимия огън.

— Гърдите ми — прошепна тя, когато се намери в прегръдката му.

Той наведе глава, плъзна ръце по голото й тяло и бавно повдигна гърдите й към отворената си уста.

Даяна потръпна от нежното докосване, от първата вълна на силен огнен плам, който се разля надолу през корема към влагалището й. Отметна глава назад, дългият й изящен врат се изви, клепките й буйно потрепваха. Бедрата й неволно се разтвориха и хълмът под корема започна необуздано да се търка в него. Той изохка. Главата му, заровена в пазвата й, продължаваше да се движи напред-назад. По гърдите и потекоха гъсти струйки пот и слюнка, зърната й станаха кървавочервени. Възбудата застрашаваше да я задуши, сякаш не й достигаше кислород; нощният въздух се бе превърнал в мускус.

Тя изстена леко и започна да откопчава колана му. Панталоните се изхлузиха в краката му и пръстите й тутакси обгърнаха члена, загалиха го по дължина, подпирайки отдолу топките му. Той нададе сдържан вик, устата му продължи да се впива в цепката между гърдите й; ръцете му бяха между бедрата й и ги галеха около краищата на пликчетата й.

Най-сетне и двамата останаха чисто голи, плът до плът. Тя отново го пое с пръсти и затърка връхчето му около устата си; едва се удържаше от този нежен допир и от усещането как набъбва в ръката й.

Те се хвърлиха един към друг и първият миг на кадифено съприкосновение изтръгна от устните им степания, докато той се плъзна докрай в нея, изпълвайки корема, гърлото й. Възбудата й растеше, бедрата й потръпваха, гърдите й се тресяха от препускащи емоции. Дъхът й излизаше някъде от дълбините и ритмично изтласкваше стегнатия й корем към него.

— Не мога повече… — успя да промълви той. — Съжалявам… ох… — И като наведе глава, потърси с отворени устни трепкащата й гръд; ръцете му се плъзнаха по гърба й и се впиха в задните й части. Тя имаше чувството, че неизмеримата й възбуда ще я сцепи на две.

Чу го още веднъж да простенва и го притисна към себе си. Оргазмът й я обля, изтече дълбоко някъде от нея. Захапа рамото му, без да съзнава какво прави, вкуси от солта и мириса му. В този миг вътрешните й мускули конвулсивно го стиснаха и тя усети началото на изригването му, което проникна във всяка нейна част. Нададе лек вик и се впи в него, опита се да се слее с твърдата му плът, от която струеше чиста течност.

После двамата се хвърлиха безмълвно във водата и заплуваха, като се премятаха ту един върху друг, ту върху гребените на вълните — една нерушима тройка, безгрижна и възторжена, която се чувстваше удобно и в друга естествена среда; от време на време докосваха ръце или пръстите на краката си. Случеше ли се обаче да отъркат бедра, същински шок разтърсваше Даяна, сякаш бе настъпила гол проводник — толкова чувствителна бе станала плътта й, че всеки допир граничеше с болка.

Качиха се отново на палубата и Рубънс мълчаливо я поведе надолу към каютата, като пътьом отваряше илюминаторите и светваше лампите. Към каютата имаше тоалетна и малка кухня, оборудвана с уреди от неръждаема стомана, трапезария с маса и две срещуположни скамейки, които можеха да се превърнат в двойно легло.

Рубънс сръчно зашета из кухничката, извади яйца, бекон, кафе. Морето беше съвсем спокойно. Даяна напрегна слух и този път долови тихите звуци, които се бе помъчила да чуе преди под водата. Сега успя да разпознае в тях сигналите, чрез които си общуваха китовете — те проехтяваха от дълбините по безкрайните коридори на океана. Нямаше гмуркане, нямаше буйни удари на опашки; никъде не се виждаха високи фонтани от изхвърлена вода или извити лъскави гърбове, изскачащи над повърхността, за да поемат дълга глътка въздух и отново да се гмурнат в морските недра. Тя долавяше други звуци — тайнствените, натрапчиви звуци, които морските обитатели издават, шествайки в бездната.

Заслушана в тях, Даяна надникна през малкото прозорче и лекият нощен вятър полъхна в лицето й. Спомни си за ярките горещи дни в разгара на едно лято — последното, което прекара с баща си преди неговата смърт и очите й се изпълниха със сълзи.

Клепките й бяха затворени, ала сълзите напираха и потекоха по бузите; тръбните звуци на китовете я върнаха назад в дните и нощите в Кейп Код; като в детски калейдоскоп се въртяха една подир друга цели картини, а не просто лъскави стъкълца, оцветени от времето.

Както седеше така, с плътно затворени очи, тя не можеше да види, че ръцете й са здраво стиснати в побелели юмруци, че ноктите до болка се впиват в плътта на дланите й. А когато по-късно забеляза белезите — низ от овални резки, не можа да си обясни тази загадка. Само обърса с почерняла ръка мокрите си очи и подсмръкна.

В дъното на малката каюта Рубънс се бе улисал в църкащия бекон и във внимателното отделяне на яйцата от черупките им и нито виждаше, нито чуваше. Но когато тръгна към нея, понесъл гордо двете димящи чинии, Даяна отново се бе превърнала в жената, която само допреди малко беше любил.

Бележки

[1] Преводът е на Георги Батаклиев, издание на ДИ „Народна култура“, 1981 г. — Б.ред.

[2] Съвременен английски писател. — Б.пр.

[3] Без официалности (лат.) — Б.пр.

[4] Малка (исп.) — Б.пр.

[5] Моя вина (лат.) — Б.пр.

[6] Вид китайска игра с плочки като на домино. — Б.пр.