Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2014)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 37/1975 г.


Напусна самолета последен от пътниците. Преходът от свежестта на климатичната инсталация в топлата влажна нощ почувствува първо върху кожата си, след това като леко замайване.

Паспортна проверка, митническа, от здравната служба — всичко бе, както преди. Приключи набързо и седна в таксито. Първоначално се обърка — кварталът, през който се движеха, бе съвсем нов. После откри познати места. В Лагос бе работил преди десетина години — строяха болница, театър, стадион; говореше се, че ще започнат и филмови павилиони някъде във вътрешността.

Таксито спря пред „Икой“, шофьорът извърна лениво глава. Плати и понесе лекия си багаж под сиянието на неона.

— Мистър Чанакчиев? — заедно с ключа мъжът от ресепсията подаде малък плик. — Запазена ви е стая на третия етаж. И това е за вас.

Отвори писмото, преди да разопакова багажа.

„Макар че не сме се виждали доста време, не вярвам да си ме забравил. От стари твои колеги научих, че ще караш отпуската си тук. Знам и това че твоето неугасимо любопитство към загадъчните неща е сменило професията ти. Необходим си ми и като приятел, и като криминалист. Подробности ще ти съобщя на място. Утре рано ще те вземе кола.

Иб.“

Иб Дем. Познаваше този едър датчанин още оттук — онзи снимаше за телевизията. Видяха се и в София. Но от последната им среща минаха години.

Със слизането в ресторанта мисълта за Иб и странното му писмо не го напусна. Местеше разсеяно поглед по масите, спря се само на една. Там седеше сама жена — красива мулатка на не повече от 25 години, големи издължени очи, които, макар и тъмни, сияеха в златисто. И все пак доста странни — смесица от топлина, умора и тъга.

Когато тръгна към стаята си, неволно удължи пътя, мина край нейната маса. И долови някакъв дъх — познат и забравен същевременно.

Вече полусъблечен, отново прочете писмото. Нещо леко го лъхна от плика и този път определението дойде изведнъж — дъх на пачули. Същият, който се излъчваше от младата жена. Трескаво се заоблича отново.

Но масата на мулатката бе вече празна, покривката — сменена.

* * *

Шофьорът на изпратената кола се оказа млад нигериец, който непрекъснато се усмихваше, но говореше малко. Преди Ибадан пътят се отклони на югозапад; във филмовото градче пристигнаха по тъмно. Колата спря пред широк двуетажен блок с плосък покрив. На входа чакаше едър мъж, който се усмихна и здраво раздруса ръката му.

— Вярвах, че ще дойдеш — Иб го въведе в апартамента. — Банята е вляво, а аз през това време ще приготвя нещо за пиене.

— За мен бакарди — помоли Чанакчиев.

— Добре. Аз предпочитам чист джин.

Освежен от хладния душ, Чанакчиев се отпусна в един фотьойл, взе приготвената му чаша и отпи. В малкото салонче цареше приятен хаос. Навсякъде се търкаляха книги, фотоси, кутии с лента. Иб предложи пурети.

— Слушам те — Чанакчиев запали и изпусна кръгче дим.

— Преди всичко да ти обясня моята теза за взаимоотношенията между изкуството и техниката — датчанинът се намести по-навътре в своя фотьойл. — Изкуството се е родило първо. Техниката го е последвала с голямо закъснение, но е имала по-бурно развитие. И в много отношения са се размесили. Най-много в киното. Но истински успехи са постигнати там, където постиженията на науката са използувани от интелекта на твореца, където се чувствува присъствието на художника. Превесът на чисто механичните трикове е просто кощунство…

— Разбирам те — Чанакчиев кимна. — Продължавай.

— Случаят, за който търся помощта ти — Иб пое няколко големи глътки, — можеш да наречеш „Голденберг“. Ако правиш анкета, сигурно ще ти кажат, че не го обичах, и това е вярно. Ненавиждах го.

— За анкета — ще видим. В отпуска съм, нямам пълномощия, освен това на чужда територия — напомни Чанакчиев. — Карай нататък.

Едрият мъж върна чашата си на масата.

— Неговото верую бе също като моето, само че по минус единица… Но да започна отначало. Голденберг дойде тук заедно с още двама режисьори, българи. И още с първия си филм започна трикове. Ще ти обясня някои. Първият е заимствуван от експериментите на американска рекламна компания. Ако през известен брой квадратчета на лентата монтираш само едно друго, което през равни интервали се повтаря, се получава интересен ефект. На това друго квадратче, вмъкнато в тъканта на филма, има например една дума: „глад“. А времето, за което зрителят вижда тази дума, е практически толкова кратко, че поетото от окото още не е стигнало до съзнанието, когато го задминава следващият кадър. От една страна, то като че ли не е видяно, а от друга — вече се набива в подсъзнанието. С излизането от салона хората се втурват към близките заведения, за да утолят натрапения им глад. Запитани защо го правят, вдигат с недоумение рамене… Добре подбрани, такива квадратчета подсилват емоционалното въздействие на несполучливите кадри. Голденберг бе домъкнал един полиграф, с който следеше степента на емоциите на няколко наети за целта зрители. И после премонтираше епизодите, които не въздействуваха достатъчно силно. С този „научен подход към работата“ успя да замае главите на някои от управлението. Като художествен ръководител аз се възпротивих. Но без успех. И Голденберг съвсем се разпусна. Преди година му се случи да снима документален филм и попадна на едно племе, все още отдалечено от цивилизацията. Три пъти гледах този филм и така открих следващите му престъпления.

— Именно?

— По правило всеки готов филм се приема от художествен съвет, след това се тиражира и пуска по екраните. А оценката на съвета е много важна за възнаграждението и възлагането на следващ филм. На съветите Голденберг започна да идва с една лула, чийто дим минаваше през всеки нос. Една експертиза ще определи точно, но при всички случаи тютюнът бе размесен с опиат, който притъпява всяка критична оценка и човек става много податлив на всяка дума, картина, звук…

Датчанинът извади кожена торбичка, подаде я на Чанакчиев.

— Откраднах я от стаята му. Имаше няколко такива. Готвех се да я дам за изследване, когато се случи това с Голденберг…

— Кое? — Чанакчиев помириса торбичката и погледна Иб в очите.

— Най-доброто, което можеше да се случи — отговори спокойно едрият мъж. — Умря. Това стана в малката зала, където въртеше последния си почти завършен филм и беше съвсем сам, при заключена врата.

— Тъкмо мислех, че си го убил.

— Надценяваш ме — поклати глава датчанинът. — Лекарят констатира сърдечен удар. Мисля, че не греши.

— Тогава случаят е приключен — повдигна рамене Чанакчиев. — Не можах да разбера само връзката между документалния филм и опиата, но все пак… Какво искаш от мен? С какво да помогна и на кого?

— Сега ще ти обясня. Във филма бе заснет един религиозен ритуал. А именно пушенето на тези треви предхожда танците, жертвоприношението и пр. Тази сцена е изпусната при монтажа — по изхвърлените парчета установих това, — но и сега има кадри, в които се мяркат тези торбички, с тревите. С това ти обяснявам и първата връзка — този опиат, който докарва туземците в транс, макар и в по-слаба степен, действува на всеки, който погълне част от дима. В случая — членовете на съвета. А сега вторият въпрос. Имали са невероятното щастие да заснемат този филм. Защото този езически ритуал се счита за нещо съвсем изключително, до него не допускат присъствието дори и на член от съседното племе. Макар някои легенди да са разпространени из цялата страна. И една от тях гласи, че ако чужд човек наблюдава дори и малка част от ритуала, ще се разболее неизлечимо. Ако ли пък този човек е бял, тогава смъртта ще го достигне до едва година.

— И ти мислиш… — усмихна се кисело Чанакчиев.

— Не, разбира се. Но за съжаление смъртта на Голденберг е вторият случай в екипа. Чиста случайност, но с лоши последици. Макар и тиражиран, филмът е замразен. Хората от снимачната група, а дори и тези, които само гледаха филма, са подтиснати. Двамата твои сънародници искат да си отиват…

Иб наля останалото от шишето в чашата си, после продължи:

— Няколко души дойдохме тук да помогнем в създаването на национално кино. И ако сега се разпръснем… Разбираш, това не бива да стане. Ти познаваш някои от старите български инженери в Лагос. Те могат да поговорят с тези ваши момчета. Освен това имаш опит с магиите и други подобни глупости. Затова те помолих да дойдеш — за съвет и помощ…

Чанакчиев не отговори. Надигна се бавно от фотьойла и закрачи из стаята. Имаше опит в тези неща, разбира се. През 70-те години тъмната вълна на мистиката отново бе плъзнала по света, заливайки и страни със стара и висока култура. С „бялата“ и „черната“ магия — atharvan и andiras — се бе сблъсквал в доста следствия.

Спря пред полиците на библиотеката. Ръката му се присегна и повдигна някакво женско украшение, изплетено от разноцветни кожени ремъчета. Приближи го до очите си. Майсторска изработка. Сега и ноздрите му доловиха нещо познато. Пачули. Обърна се рязко:

— Как се казва?

— Кой? — едрият мъж то погледна с недоумение.

— Жената.

— Улрта — масивното тяло на датчанина се напрегна.

— Много ли я обичаш?

Иб не отговори. С рязък тласък на ръката освободи тялото си от натрупаното напрежение. Чашата излетя и се разби в стената.

— Тя вече е заминала. Не искаше и да ми каже къде. В Европа, може би и по-далеч… Работеше при Голденберг като монтажистка; мисля, че всички треви, задигнати от племето, бяха изпитвани най-напред върху нея. Непрекъснато бе в едно особено състояние. Често плачеше и казваше, че иска да се отърве от него, но в решителния момент волята й отново я напускаше…

Отведнъж Чанакчиев се почувствува много уморен. Искаше му се да не пита повече нищо, да не мисли, просто да се отпусне и затвори очи.

— Да продължим разговора утре, след като гледаме филма — помоли просто той. — Умирам за сън.

* * *

Светлините на малката прожекционна зала угаснаха и Чанакчиев скоро се вглъби в пренесения на екрана древен религиозен ритуал. Когато лентата се извъртя, обърна се към Иб.

— Ще те помоля нещо. Искам да гледам отново това, но сам.

— О. К. — едрият датчанин кимна. — Можеш да ме намериш в петата стая надясно, там монтирам — и безшумно затвори вратата след себе си.

Цигари, приготвени от съдържанието на торбичката, Чанакчиев си бе направил сутринта. Запали една и посегна към телефона пред себе си.

— Кабината? Моля, повторете още веднъж… Да, отначало.

Вкусът на цигарата напомняше „Чъри“. Почти я изпуши, докато екранът проблесна отново. Още с първите кадри усети разлика във възприятието. А когато задумкаха там-тамите, добре тренираното му тяло започна да губи контрол, да се гърчи спазматично в завладяващия ритъм.

Възстанови се няколко минути, след като в залата светна отново. Въздъхна, попи потта от лицето си и пак вдигна слушалката.

— Вижте при вас ли е още този материал, който Голденберг е гледал тогава… Да, проверете, моля ви… Там е? Чудесно! Пуснете го.

В началото филмът вървеше нормално — тривиална любовна история. После изведнъж го прободе остра болка. Почувствува я едновременно в главата, стомаха и сърдечната област. Тя трая само миг. Но след няколко секунди се повтори. После потрети. И продължи да го пронизва със същата периодичност. Затвори очи и пипнешком се хвърли към изхода.

* * *

Иб Дем бе сам пред мувиолата и тъкмо лепеше две парчета лента, когато в монтажната нахлу Чанакчиев. Косите му бяха залепнали от пот, мократа му риза — разкопчана и наполовин измъкната от панталона. Той захвърли на пода филмовия материал, който изпълваше ръцете му, задържа само най-горната лента и трескаво започна да я развива срещу светлината. Намери търсеното квадратче и тикна лентата пред лицето на датчанина.

— Погледни!

Иб се взря. Квадратчето явно бе прибавено — от двете му страни го ограждаха лепенки. Облещени очи, големи окървавени кучешки зъби, демонично бледо лице — типичен вледеняващ нервите кадър от филмите на ужаса.

— Какво е това? — той върна погледа си върху Чанакчиев.

— Точно това, за което ми разказваше снощи. Вмъкнато на интервали квадратче, което не се възприема в момента, но се набива подсъзнателно. Което поради краткия период на прожектирането уж остава невидяно, но действува с целия си емоционален заряд.

— Но… защо? — едрият мъж го гледаше безпомощно.

— Още ли не разбираш? Това е последният филм на Голденберг. Филмът, при чиято прожекция той е починал. И аз мога да се обзаложа, че този път трикът с квадратчетата не е негов…

— Улрта? — гласът на Иб прозвуча тъжно.

— Това е цената, на която се е отървала от него. Премонтирала е материала в нощта преди прожекцията. Ако потърсим, сигурно ще намерим някъде кадратчетата на Голденберг — вероятно предлагащи най-възвишени емоции. А тези са точно антиподът. И ако зрителят на този материал предварително е взел засилващ емоционалните възприятия опиат…

— То сблъсъкът на двата крайни емоционални полюса претоварва нервната система — завърши с безличен глас Иб. — Какво ще правим сега?

— Филмът е пред теб. Можеш да го оставиш така или веднага да премахнеш опасните квадратчета. — Чанакчиев направи опит да сложи в ред дрехите си. — Мисля, че ще направиш второто. Аз се връщам в Лагос. Ще видя старите познати, ще помислим как да въздействуваме на момчетата да останат… Потърси ме след няколко дни там.

* * *

На пазара в Лагос бе пусто. Денят се случи необикновено горещ; слънцето изгори и сенките и се задържа на зенита.

Чанакчиев спря пред малко магазинче, където млад мъж, седнал на пъстра рогозка, дълбаеше съсредоточено парче черно дърво. Полиците бяха отрупани с дървени фигури, които не изглеждаха просто сувенири — древното изкуство бе намерило продължение в една майсторска ръка. Погледът му се спря на една женска фигурка.

— Искам да я взема — каза той. — Колко струва?

Резбарят го погледна, надигна се плавно и му я подаде. Сега Чанакчиев я разгледа отблизо. Женската фигура странно напомняше Улрта.

Край