Серия
Братята Торсен (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In the Market, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 29 гласа)
Сканиране
Desi_Zh (2009)
Корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Дей Леклеър. Рог на изобилието

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-11-0119-4


Първа глава

Райнър Торсен потърка с ръка издадената си брадичка и се размърда нетърпеливо. Не му харесваше това безкрайно чакане. Нито му допадаше да се мотае наоколо, да убива времето си и да не върши нищо.

Всички край него бързаха нанякъде, както нормално правеше и той. Обаче това тържище за стоки на едро не бе неговото поле за действие. Защото в търговията си на дребно само използваше услугите на търговците на едро. Колкото и да му се искаше да грабне една количка, за да помогне на заетите продавачи, не биваше да прави това. Беше дошъл със съвсем друга цел.

Макар да можеше да гледа до безкрай всяка хубава жена, размотаването на тържището в покрайнините на Сиатъл го подлудяваше. А и просто не бе в неговия стил. Беше човек на действието и точно така предпочиташе да овладява проблемните ситуации. Затова и девизът му беше: „Докато се съмняваш, по-добре да се заемеш сам с решаването на проблемите“. Което означаваше, че е дошло време да действа.

Присви очи и си помисли, че не може да отиде при госпожа Джордан Робъртс и да й каже: „Лейди, продайте ми вашия магазин за хранителни продукти“. Усмихна се при мисълта за това как щеше да настръхне тя. А всичко, което би я впечатлило, го интересуваше изключително.

Отново отправи поглед към нея. В момента се бе надвесила и отваряше кашон с пъпеши, вероятно за да провери качеството им. Очертанията на тялото й изпъкнаха под възтесните джинси и привлякоха вниманието му. Усмихна се по-широко. Гледката бе наистина прелестна. В този момент тя доближаваше лице до един от едрите пъпеши. Затвори очи и го помириса. На устните й заигра лека усмивка. Жената си разбира от работата, реши той. Още повече, че демонстрираше начина, по който тя се отнасяше към нея.

Райнър заговори на продавача, който в този момент се оказа наблизо:

— Явно е, че познава отлично работата, макар да е твърде млада за този бизнес. А е и твърде хубава, което ме прави подозрителен. Би трябвало в нея да има още нещо, освен това ангелско лице. Нали, Марко?

— Има го и още как! — последва категоричният отговор.

— Веднага го усетих. Външно е нежна като праскова, но характерът й сигурно е…

— … като на прелестно голямо дете — довърши случайният събеседник вместо него.

Райнър се засмя тихо и отново погледна стройната фигура на Джордан.

— Да, така е. Едно прелестно дете, което има остри зъби.

— Не това имах предвид — поклати глава Марко. — Познавам я от десет години и винаги е била весела и безгрижна. Макар отначало да работеше с лудия си чичо, а сега — сама.

— От толкова отдавна ли е в този бизнес? — повдигна вежди Райнър и започна още по-внимателно да изучава привлекателната тъмнокоса жена.

Тя вървеше бавно и се заглеждаше в стоката. Спря да прегледа кашон с ябълки. Изглеждаше на не повече от двадесетина години.

— Да не мислиш да я сваляш? — попита с нескрита тревога Марко. — Това едва ли е най-добрият начин да й отнемеш бизнеса!

Райнър се намръщи, явно това напомняне не му хареса. Макар да не го разтревожи особено. Защото нямаше да разреши нищо да попречи на семейния му бизнес, дори жена, след която се обръщаха всички мъже. Реши да отговори честно:

— Щеше да ми е неприятно, ако магазинът беше неин. Обаче той е на чичо й. Тя само го управлява. Ако успея да я спечеля, всичко останало ще се нареди. — Замълча и след известен размисъл добави: — Дори мога да се хвана на бас, че като я отърва от това задължение, ще й направя голяма услуга. Когато има на главата си такава всепоглъщаща работа, едва ли би могла да мисли за нещо друго.

— Никога досега не бях мислил за това — погледна го изненадан Марко. — Обаче е странно, че тя винаги изглежда истински доволна от начина, по който живее. Освен когато е принудена да покаже заядливата страна на характера си.

— Още по-добре — отговори Райнър, без да отмества възхитения си поглед от обекта на разговора. — Предпочитам честните битки.

— Нищо не разбираш — въздъхна Марко. — Ти я ядоса с тези проклети банани и тя няма да ти остане длъжна.

— Не съм я ядосал аз — погледна го внимателно Райнър. — Нали ти ми ги продаде!

— Но съвсем не нарочно. — Набръчканото от годините лице на по-възрастния мъж се намръщи. — Когато ти ги обещах, не знаех, че вече са продадени. И бъди сигурен, че тя ще си ги поиска. Няма дори да й мигне окото да вдигне скандал. Всичко ще опре до Ник Константин, който несъмнено ще вземе нейната страна. В крайна сметка тези банани по право са на госпожица Робъртс.

— Добре. Това няма значение — сви рамене Райнър. — Макар че имам намерение да довърша това, което започнах, независимо от крайния резултат.

— И какво ще правиш?

— Искам да разбера какъв е точно характерът й. Нали не мислиш, че ще се сбие с мен заради бананите?

— Няма да ми се налага да мисля, защото зная със сигурност, че ще се бие!

— Това ще ми достави истинско удоволствие — усмихна се Райнър и потупа Марко по рамото. — Няма нещо, което да харесва на един Торсен повече от схватка със силен и решителен противник. И няма нищо по-значимо от победата.

— Слушай — размърда се нервно Марко, — ние с баща ти се познаваме от дълги години. Докато работех за Аларик, бих направил за него всичко. Може би ти обаче ще намериш по-подходящ начин да проверяваш характера на госпожица Робъртс. Тя е добро момиче, Райнър. Защо искаш да се караш с нея?

— Защото това ще направи живота ми по-интересен.

— Не и за нейна сметка! — Възрастният мъж го погледна с укор.

— Да не искаш да кажеш, че външността й лъже — усмихна се иронично по-младият събеседник — и скрива избухлив характер?

— Вече ти обясних, че избухва само когато я предизвикат. Тогава обаче тя се превръща в истински вулкан, който не бих искал да виждам да изригва.

— Напротив, сигурно би представлявала прекрасна гледка — проблесна нов интерес в очите на Райнър.

— Може би, ала от безопасно разстояние — добави Марко. — Едва ли би било толкова прекрасно, ако стоиш на пътя на лавата.

— Ей, говориш като съвсем друг човек. Къде остана този прочут авантюристичен дух, за който толкова съм слушал?

— Разделих се с него още на петнадесетия си рожден ден. — Марко сложи молива зад едното си ухо и пъхна бележника с поръчките в джоба. — През всичките десет години госпожица Робъртс купува продукти само от нас и при това се държи с достойнство. Така че защо не избереш друго място, на което да се заяждаш с някоя друга жена?

Сякаш без да го чува, Райнър продължаваше да наблюдава Джордан. Беше стигнала до кашоните с грозде и в момента опитваше едно зърно, преди да кимне със задоволство. Грациозните й движения наистина предизвикваха възхищение. При по-обикновени обстоятелства с удоволствие би се постоплил на огъня, който тя можеше да възпламени. Бизнесът обаче стоеше над всичко, а удоволствията трябваше да отстъпят на почетното второ място.

— Ако съществуваше друг начин, можеш да ми повярваш, че бих предпочел него. Ала този малък вулкан стои между мен и нещо, което желая, при това — силно! И ще намеря начин да я накарам да се отмести, за да мога да си го взема.

— Така ли смяташ? — засмя се тихо Марко. — Много по-лесно би пренесъл на гръб два петдесеткилограмови чувала с картофи.

— Щом смяташ така, само стой настрана и гледай какво ще стане — потри доволно длани Райнър. — Само искам да те помоля да направиш така, че госпожица Робъртс да разбере кой е взел нейните банани. Ще ми е любопитно да видя как реагира.

— Нали вече ти казах каква ще е нейната реакция? — Марко издаде звук, наподобяващ избухването на бомба. — Ще се взриви точно така.

 

 

Джордан усещаше с всички свои сетива, че мъжът отново е впил поглед в нея. Почувства как по гърба й полазиха тръпки. Така бе през цялата сутрин, макар да се правеше, че не забелязва нищо.

Вече бе намислила какво да направи. Промуши ръчната количка под тежките кашони ябълки с неимоверна лекота. Дръпна няколко сантиметра назад, после я плъзна през металната рампа върху механичната платформа, която щеше да я свали в каросерията на малкия светлозелен камион.

Сега непознатият наблюдател имаше предимството да разбере коя е и къде работи — на всяка от широко отворените задни врати с цвят, розов като току-що купените ябълки, големи букви оформяха надпис „КОРНКОП — плодове и зеленчуци“. Само да можеше и тя толкова лесно да разбере кой е той… Досега не бе успяла дори да го разгледа както трябва. Сега обаче бе напълно решена да навакса пропуснатото.

Отметна сплетената на плитка тъмна коса на гърба си и с ръце върху дръжката на количката започна да оглежда групите мъже, създаващи впечатление на бъркотия и хаос около платформите за товарене.

Джордан примижа с очи, върху които падна сноп лъчи от ранното юлско слънце. Почти веднага съзря непознатия. „Мили боже!“ — промърмори тя и затаи дъх. Не би била по-изненадана или по-объркана, ако той държеше в ръката си огромен чук или очите му хвърляха ослепителни светкавици. Пред нея бе застанал викинг! Мъжът, който не беше откъсвал поглед от нея през цялата сутрин, бе истински викинг от плът и кръв! Тя замръзна на място, без да може да отмести погледа си.

Прецени, че той е на около тридесет години, висок и широкоплещест — телосложението му беше много внушително. Слънцето проблясваше в русата му почти до бяло коса, отпред подстригана късо, а отзад доста по-дълга, като къдриците му достигаха яката на ризата. С широко разкрачени крака и скръстени върху широките гърди ръце той стоеше и съвсем демонстративно я оглеждаше. Неподвижността му обаче не можеше да я подведе. Имаше чувство, че всеки миг викингът ще нададе боен вик и ще се втурне да й пресече пътя.

Тя потръпна, не й харесваше усещането, което непознатият предизвикваше у нея. Започна да я обхваща необяснима паника, която постепенно завладяваше цялото й същество. С огромно усилие успя да скрие възхищението си от него и да запази безразлично изражение.

Как не го бе забелязала по-рано? Раздразни се, като помисли, че цяла сутрин бе усещала присъствието му, без да го разгледа както трябва. По-важно за нея обаче бе защо той не откъсваше поглед точно от нея. Какво ли искаше?

Насила отмести поглед от непознатия и се замисли как да овладее положението, ако изобщо бе възможно да се направи нещо. Едно бе сигурно — преди да предприеме каквото и да е, трябваше да направи всичко възможно, за да разбере кой е той. Веднъж взела решение, тя бутна количката към търговеца, който записваше поръчката й.

— Кой е този викинг, Тери? — попита спокойно Джордан.

— Какъв викинг? — отвърна с недоумение запитаният, без дори да си даде труд да погледне за кого става дума.

— Едрият блондин — намръщи се тя, — който е излязъл сякаш от някоя норвежка легенда.

— О, да, този… човек… — изкашля се Тери. — Мисля, че го доведе Марко, за да се срещне с шефа.

— И този някой ме е зяпнал като хипнотизиран! — почти му се скара Джордан.

— Да — съгласи се усмихнато Тери. — Както и всички останали мъже на тържището. Сигурно си даваш сметка, че тук си заобиколена от сластолюбиви животни, известни още и като мъже. Няма никакво значение дали са с един повече, или по-малко. Би трябвало отдавна да си свикнала с погледите им.

— Хм — захапа долната си устна Джордан. — Това не е един от тези погледи. Този като че ли иска нещо.

— Кажи му да се нареди на опашката. Ще има дълго да чака! — усмихна се Тери. След това сякаш се сети за нещо, бързо измъкна от задния си джоб лист и прокара пръст по списъка. Спря го на реда, където бе записал направената от нея поръчка за гъби. — Забравих да ти кажа, че цената на гъбите е скочила с един долар.

Доволен от свършената работа, Тери леко отмести количката и се съсредоточи върху другите поръчки.

Непознатият все още не помръдваше и Джордан не можеше да се отърве от усещането, че погледът му е забит като свредел в гърба й. Е, щеше да има достатъчно време да разбере що за човек е той, но първо трябваше да свърши работата си.

— Ей, след като си забравил да ми кажеш за повишаването на цената, би трябвало да ти платя по старите цени. — Тя започна да се пазари по начина, който бе обичаен на това тържище. — Качеството на стоката не си струва повишението на цената. Виж тези жалки гъби — взе тя една от кашона и му показа започналата леко да загнива дръжка. — Вече са започнали да се развалят. Виж какъв е цветът им.

— Добре, добре — побърза да се съгласи Тери, ала продължи да мърмори: — Шефът ще ме уволни…

— Сигурно — усмихна се доволно, постигнала своето, Джордан. — Ще те уволни на куково лято.

Тя отлично знаеше, че Ник Константин никога няма да се скара на Тери — най-добрият продавач на тържището. След това се обърна и с опитно око огледа купчината кашони, приготвени за натоварване, като ги сравняваше с написаното във фактурата. Портокалите не отстъпваха по качество на кивито, краставиците не бяха по-лоши от чушките. Усмихна се доволно.

В следващия момент обаче се намръщи недоволно.

— Тери, я почакай малко. Не виждам къде са бананите.

— Какви банани?

— Не се прави, че не знаеш. Още от сутринта стана дума за тях, че са презрели.

— А, тези банани.

— Да, тези.

— Ами, знаеш ли… — Тери дръпна шапката си така, че закри очите му, обаче не и лицето, което почервеня. — Ох… Тези май са… продадени.

— Продадени? — повтори невярваща на ушите си Джордан. — Как продадени…

Едва обузда гнева си. Знаеше, че той няма да й помогне. По начало бе трудно да работи в бизнес, в който доминираха мъжете, без да си спечели репутацията на скандалджийка. Не можеше да си разреши да загуби авторитета, който бе спечелила с толкова дълъг и упорит труд. Бързината на ума и съобразителността й бяха помогнали да победи в не една битка като тази, която й предстоеше.

— Значи бананите са продадени, така ли? — заговори тя бавно и съвсем тихо. — От самото начало са били измъкнати зад гърба ми? Ти знаеш чудесно, че съм тук от пет и половина, Тери, и че не отказах нищо от това, което ми предложи.

— Да… Спомням си — неохотно се съгласи мъжът, без да я погледне. — Какво ще кажеш, ако следващия път…

— Никакъв следващ път, Тери — поклати тя глава, като не му позволи дори да продължи изречението си. — Знаеш, че идвам толкова рано, за да мога да купя от стоката с намалени цени. Как мислиш, че бих могла да печеля, ако не използвам всяка възможност за сключване на изгодна сделка? Конкуренцията на това тържище е равносилна на смърт!

— Може би ще успея да измъкна специално за теб един-два кашона — прозвуча с нескрита надежда колебливо предложение.

— Съжалявам, Тери. Един-два кашона не ми вършат работа. Разбери, че не мога да си позволя да се откажа от тази изгодна сделка.

Тери жално кимна с глава в знак на съгласие.

— Да, зная — и ритна ядосано един кашон, пълен с изгнили портокали и марули. — Почакай няколко минути и аз… ще се опитам да ти ги осигуря, както обещах сутринта.

Никога не бе виждала Тери толкова изнервен. А го познаваше от доста години. Сигурно нямаше да е трудно да се уреди едно неприятно недоразумение, помисли Джордан и се намръщи. Явно, че бе изпуснала нещо и сега започваше да разбира с кого е свързан пропускът й.

— А кой купи моите банани? — попита рязко тя.

— Има ли някакво значение? — повдигна рамене Тери. — Нали вече ти казах, че ще се опитам да ти ги върна.

— Кой? — повтори тя настоятелно.

— Почакай, не започвай скандал — заговори шепнешком притесненият мъж и инстинктивно погледна през рамото си. — Не точно с този клиент. Много по-добре ще направиш, ако забравиш за бананите.

— На него ли ги продадохте?

— До последния банан — въздъхна с облекчение Тери. — Защо обаче не поговориш с Марко? Може би той ще успее да направи нещо.

— Не се притеснявай — поклати глава Джордан и продължи да говори бързо: — Нали ти казах, че този приятел иска нещо, и това едва ли е пратка презрели банани на намалени цени. И сега му е времето да разбера за какво точно става дума.

— Значи смяташ, че той ги е измъкнал под носа ти, за да се запознае с теб, така ли? — В тона на мъжа се долови задоволство, явно тази идея му допадаше. — Защо ли не се сетих за това по-рано? Да купи всички тези банани само заради теб! Трябва да се съгласиш, че това е нещо ново.

— Едва ли е решил да ме ограби само за да се запознае с мен — не се съгласи с него Джордан. — Ако искаше да се срещне с мен, просто можеше да дойде и да ме поздрави.

Въпреки ласкателното предположение на Тери тя подозираше, че едва ли в отмъкването на бананите има нещо романтично. Повече от ясно бе, че непознатият желае да се срещне с нея, ала искаше да я предизвика тя да предприеме първата стъпка. По този начин той щеше да бъде в по-изгодно положение. Много, много нечестно от негова страна!

Джордан продължи да обмисля положението, в което се бе оказала. Можеше да постъпи по два начина: или да го принуди със сила да й върне бананите, или да зареже всичко и да си тръгне победена. Както правеха кучетата, които като интелигентни и прозорливи създания винаги разбираха кога да завъртят опашка и да напуснат полесражението.

Кучетата обаче нямаха отговорностите на един търговец. Защото, ако тя не осигуряваше на „Корнкоп“ печеливши сделки, нямаше кой да го постигне вместо нея. Плюс това, ако оставеше едрия нахалник да спечели днес, той щеше да постъпи по същия начин утре. Много по-добре бе веднага да разбере какво иска той от нея и така да реши проблема веднъж завинаги.

— Включи в сметката и бананите — подаде тя фактурата на Тери. — Ей сега ще се върна. Може и без глава, но задължително с бананите.

Разстоянието, което трябваше да измине, не изглеждаше голямо. Веднъж взела решение, нямаше смисъл да отлага конфронтацията нито миг. Пое си дълбоко дъх и тръгна по циментовия под. Стори й се, че всички мъже, които бяха в огромното хале, спряха работа и се втренчиха в нея.

„Запази спокойствие — повтори си тя наум. — Може би все пак този крадец на банани ще ти даде някакво логично обяснение.“ Обаче трябваше да предвиди и възможността, че той е съвременен викинг, в чиято кръв е да покорява другите.

Тя решително заобиколи грамада от ледени кубове, някакъв контейнер със зелен лук и нещастно гледащия Марко. Спря точно пред непознатия.

Пред него изглеждаше като джудже. Не че ръстът му я впечатли. През дългите години на работа в тържището бе свикнала да се справя с неудобните ситуации, в които обикновено я поставяше нейната височина от метър и шестдесет сантиметра.

Смути я изсеченото му като с длето загоряло, с тъмнозлатист тен лице, рязкото очертание на скулите и решителната брадичка с малка трапчинка. Гъсти руси вежди, няколко тона по-тъмни от косата, бяха като изваяни над яркозелени дълбоки очи, от които надничаше агресивният дух на дедите му.

Нещо проблесна и привлече вниманието й. Погледна към лявото му ухо и с учудване видя, че на него е закачена златна обеца във формата на светкавица. Джордан веднага разпозна символа на Тор. Да, истински викинг не само по външен вид!

Погледът й се спусна надолу и проследи широките мускулести рамене и гърди, тънкия кръст и добре очертаните под изпънатите джинси силни бедра. Преглътна и отново погледна към лицето му. То изразяваше самоувереност и готовност да посрещне всякаква атака с пълно хладнокръвие.

— Явно сте разбрали, че искам да ви видя, и сте решили да дойдете — промърмори той, като поглади с пръсти счупения си сигурно при някакъв бой нос. — Много мъдро от ваша страна.

Джордан сви юмруци, едва устоявайки на желанието да му нанесе едно кроше.

— Така ли? — престори се тя на изненадана. — Аз пък помислях, че това е вашето странно разбиране за шега.

— Изобщо не е шега, госпожице Робъртс. Съвсем сериозен съм.

Знаеше името й. Значи беше права, че нарочно е купил запазените от нея банани, за да предизвика среща! Но не както бе сметнал романтичният Тери. Този викинг с положителност не се интересуваше от Джордан като от жена.

Тя усети, че кръвта й кипва. Може би защото разбра, че интересът му към нея е съвсем делови. Ядоса се и на себе си, защото му бе обърнала внимание. Трябваше да се стегне. „Нямаше смисъл сама да накърнявам самочувствието си“ — помисли тя. Той представляваше истинска заплаха и без този вид усложнения.

Джордан погледна към Марко, който бе забил поглед в един кашон с развалени домати, захвърлен в ъгъла на тържището. За всеки, който го познаваше, бе абсолютно ясно, че горкият човечец не би могъл да изрази притеснението си по-красноречиво, дори ако подскачаше на един крак и крещеше с цяло гърло, та всички да го чуят.

— Защо не престанем да си играем на криеница и да се заемем с бизнес — предложи сухо тя. — Вие взехте моите банани и аз бих била благодарна, ако ми ги върнете.

— Моите банани — поправи я той и я загледа упорито.

Как бе възможно погледът на тези ледено зелени очи да изгаря така силно? Тя тръгна към палета с нейните банани, като държеше гърба си колкото може по-изправен. Отвори капака на най-горния кашон, извади един банан и след като внимателно го обели, отхапа от него. Искът е предявен, говореше красноречивият й жест.

— Какво искате, господин…

— Торсен. Райнър Торсен.

Джордан дълбоко си пое въздух, като почти се задави с банана. Фамилията Торсен и репутацията на нейните членове бяха така добре познати сред производителите на плодове и зеленчуци в Сиатъл, както типичният им за викингите външен вид и арогантност. Притежаваха над дузина магазини, всеки един печеливш поне толкова, колкото „Корнкоп“. Трябваше да се досети кой е непознатият по-бързо, да го познае поне по предизвикателно висящата на ухото му обеца.

— Не мислите ли, че моите банани са малко зелени? — попита той с ехидна усмивка.

— Благодаря за вниманието, но моите банани са много вкусни — предизвикателно вдигна глава тя.

— Тогава внимавайте да не се задавите с името Торсен. Зная, че то предизвиква подобна на вашата реакция у доста хора.

— Бъдете спокоен, това няма да ми се случи — отвърна Джордан, без да знае думите му шега ли са, или предизвикателство. — Що се отнася до бананите…

— … Тъй като и двамата претендираме за тях, предполагам, че трябва да си ги разделим — довърши той вместо нея.

Тя сви устни. Не разбираше ли той колко сериозно е положението?

— Това все пак е някакво решение, макар и не съвсем честно — отвърна Джордан. — И двамата знаем прекрасно, че тези банани са мои. Затова разделянето им не ме удовлетворява. Поръчала съм цялата палета. Предполагам, че съзнавате правотата ми и няма да ми правите спънки да ги получа.

Шеговитият израз на лицето му изчезна и на негово място се появиха твърдите черти на безмилостен търговец. Значи физиономията на закачлив чаровник е била само маска. Трябваше да запомни това добре, кой знае, можеше да й потрябва в бъдеще.

— Не — поклати глава Райнър. — Нямам намерение да претендирам за чужда собственост. Искам само моята.

— Така и очаквах — въздъхна Джордан и затвори демонстративно очи. — Тогава трябва да решим възникналото недоразумение по единствения възможен начин.

— И бихте ли ми казали какъв е той?

— Ще се бия за тях!

Той бавно огледа нея, после себе си и след кратко мълчание отвърна:

— Няма да ви е лесно. Аз съм доста едричък.

Тя не можеше да издържа повече, без да се засмее. Този път хитрата сврака падна с двата крака в капана.

— Да хвърляме ези-тура, господин Торсен. Вие какво избирате?

— Знаеш ли, Райнър… — опита да каже нещо Марко, но му бе даден знак да замълчи.

— Ези — отговори Райнър Торсен и без да му обръща повече внимание, бръкна в джоба си за монета.

Джордан го изпревари:

— Моля ви, разрешете ми.

Ако преди младата девойка предполагаше, че мъжете я следят с погледи, сега бе уверена, че всички очи са впити в нея. Виковете и спорадичните спорове, които се извисяваха над общата глъчка, затихнаха. Облечените в най-различни работни дрехи мъже, събрани на малки групички, бяха насочили цялото си внимание към тях. Настъпи пълна тишина.

Джордан запази самообладание. Бавно пъхна ръка в десния си джоб, извади една монета и умело я хвърли високо. Всички проследиха полета на сребърната монета. Тя падна със звън на циментовия под, претърколи се няколко пъти и спря.

— Тура — обяви тя. В тона й нямаше никакво тържество или задоволство. Сякаш изобщо не бе изненадана от резултата.

— Моите поздравления — каза Райнър и повдигна едната си вежда. — Струва ми се, че губя за първи път. — Сякаш сетил се за нещо, той се намръщи. — Всъщност сигурен съм, че ме побеждавате за първи път. И съвсем не съм убеден, че това ми харесва.

— Трябва да свикнете, господин Торсен — усмихна се предизвикателно тя. Наведе се с преднамерено безразличие, взе монетата и демонстративно я пъхна обратно в джоба си. След което не се стърпя и добави заядливо: — Когато се наложи, мога да бъда находчива и изобретателна.

После сви розовите си пръсти, допря с тях устни и изсвири остро. Като повикан с вълшебна пръчка, пред нея застана Тери.

— Моля те, сложи моите банани в камиона — нареди му тя. Обърна се към Райнър и отново се усмихна. — Приятно ми бе да извърша тази сделка с вас, господин Торсен. — След кратко колебание добави: — Вече свършихме, нали?

— Не съвсем — отговори той, като поклати глава и скръсти ръце на гърдите си. — Аз обаче, госпожице, ще се въздържа до следващия път.

Протегна към нея голямата си и силна ръка. След известно колебание Джордан я пое. Ръкостискането му бе силно и твърдо като самия него. Стисна ръката й и не побърза да я пусне. Очите й блеснаха сърдито и тя опита да издърпа пръстите си. Но колкото и да се мъчеше, не успя да се освободи.

— Свикнал съм да вземам това, което искам, госпожице Робъртс. Моля ви добре да запомните това.

Джордан не смееше да се довери на гласа си и затова се задоволи само да кимне с глава. В следващия миг усети, че ръката й е свободна, побърза да се обърне и тръгна през халето. Разстоянието сега й се стори огромно. Усещаше изпитателните погледи на всички присъствали на току-що разигралата се сцена. Инстинктивно пъхна ръка в десния си джоб и докосна с пръсти фалшивата монета с двойна тура. Колко ли време щеше да му трябва, за да разбере, че е бил измамен?

Когато стигна до своя ъгъл, Тери не се сдържа и побърза да каже с нервен шепот:

— Знаеш ли кой е този мъж?

— Разбира се.

— И въпреки това го измами с една от тези монети, които имат две еднакви страни?

Тя се обърна рязко към него.

— Знаеш, че бананите са мои. Нали още от самото начало ти казах, че така или иначе ще си ги взема. — Обхваната от някакво съмнение, тя попита търговеца, без да скрива тревогата си: — Мислиш ли, че Марко ще му каже какво направих?

— Едва ли — отговори Тери. — Макар че до преди няколко години работеше за Торсен, Марко, както и останалите, сме готови на всичко заради теб. Все пак, ако някой те издаде, това ще бъде господин Константин. И то не заради друго, а защото майтапът е огромен.

— Тогава ще загазя!

— Така е — наведе се доверително към нея търговецът. — Надявах се да не стигнете до сблъсък. Ала ти не забрави тези проклети банани. Освен това по-добре е да знаеш, че Торсенови винаги са купували стоката си от другаде. Чух Марко да увещава господин Торсен да опита при нас. Разбираш какво означава това, нали?

— Утре ще има подобно представление, така ли?

— Да, но и още нещо. — Лицето на Тери придоби необичайно сериозен израз. — Господин Торсен купува огромни количества и винаги получава това, което иска. А реши ли да купува от Константин, около него ще се въртят постоянно поне двама търговци. Освен това, макар да не плаща повече, той винаги плаща само в брой. А това са много пари! Ще се съгласиш, че не е като кредита, който Константин отпуска на „Корнкоп“.

— Сега Ник сигурно подскача от яд — промърмори тя.

— Ако не друго, едно е сигурно — не рони сълзи над халбата си с бира. При количествата, които купува Торсен, господин Константин може да реши, че твоите поръчки са твърде дребни. И ако загуби някаква сделка с твоя викинг заради днешния случай, повярвай ми, хич няма да го интересува колко близка си с дъщеря му. Ще изхвърчиш като тапа.

— Това не е честно! — започна да протестира Джордан. — С Андреа винаги сме държали приятелството си настрана от бизнеса. „Корнкоп“ има открит кредит, защото е надежден партньор, а не защото са намесени някакви личности.

Независимо от протеста тя започна да изпитва странна загриженост. Това, което ставаше, определено не й харесваше. Ник Константин бе особняк, който поставяше търговските интереси над всичко. Нямаше никакво съмнение, че ако Торсен реши да я тормози, Ник би взел страната на клиента с повече пари, без да се замисля много-много за подробности като, например, десетгодишна лоялност.

Упорито стиснала устни, Джордан реши, че все още не е победена. Всъщност борбата още не бе започнала.

— Знаеш ли, Тери, „Корнкоп“ може да не е от калибъра на Торсеновите магазини, ала не е за подценяване.

— Не е точно така — въздъхна Тери и пристъпи по-близо до нея. — За да получи техните поръчки, старецът би продал и собствената си дъщеря, ако се стигне дотам. Така че внимавай! После да не ме обвиниш, че не съм те предупредил!

— Добре, добре. Приемам, че съм предупредена съвсем официално.

Тя погледна през рамо към другия край на халето. Викингът стоеше изправен, заел, както изглежда, любимата си поза — със скръстени на гърдите ръце, и я наблюдаваше.

И Джордан Робъртс съвсем ясно си даде сметка, че бизнесът между тях в никакъв случай не може да се смята за приключен…

Райнър Торсен проследи с очи как младата жена се качи в кабината на малкия камион и запали мотора. Бе успяла да го впечатли, при това — силно. По време на краткия им сблъсък, според него, тя не бе проявила никаква склонност към избухване. Когато обаче разбереше какво точно иска от нея, със сигурност щеше да реагира като изхвърлящ огън и пепел действащ вулкан.

Дяволска работа! Джордан Робъртс наистина го бе заинтригувала. В немигащите й синьо-сиви очи прозираше ум и проницателност. Освен че бе красиво, лицето й издаваше твърдост на характера. Брадичката и тъмните извити вежди се свиваха по начин, който издаваше решителност. Високите и изпъкнали скули говореха за вътрешна сила, твърде рядка за жените от неговата среда. А инстинктивният жест, с който често приглаждаше къдриците на черните си коси, издаваше умението й да се контролира.

В мислите му изникна сравнение за черно кадифе, обвило твърда стомана. Интересна представа, която за него бе и прозрение, и откритие.

— Ако се съди от това, как впи зъбите си в този нещастен банан — обърна се Райнър към Марко, — мога да си представя как ще реагира, когато разбере, че това, което искам, е „Корнкоп“. Но трябва да й се отдаде дължимото за риска, който пое с приемането на облога. Тя явно има здрави като корабни въжета нерви.

— Щом твърдите така — промърмори с леко неудобство Марко и погледна настрана.

— Точно така твърдя… — повтори Райнър и се намръщи. — Изглежда, че трябва да избирам между три възможности: да се откажа от идеята си, да купя „Корнкоп“ или да наруша монопола му в северната част с конкурентноспособен магазин. Тъй като не съм свикнал да се отказвам от желаното, а да го получавам, една от възможностите автоматично отпада.

— Не зная — закашля се смутено Марко. — Понякога до целта се стига по-бързо по заобиколни пътища. Разбиването на скали за прокарването на по-пряк път отнема много време.

— Тунелите се правят, за да скъсят дългите разстояния при заобикалянето. Пък и работата е по-чиста. По една или друга причина „Корнкоп“ започва да запада. Много по-добре е агонията му да не се протака.

И след като погледна към посоката, в която изчезна светлозеленият камион, кимна решително и каза сякаш на самия себе си:

— Е, госпожице Робъртс, получихте бананите, които искахте толкова много. Обаче съвсем скоро ще паднете в ръцете ми…