Включено в книгата
Година
???? (Обществено достояние)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2013)

Издание:

Дядо, баба и внуче. Трето издание

Издателство: „Български писател“, 1984, София

Редактор: Любен Петков

Коректор: Янка Василева


Един човек имал две магарета, с които работел. Но бил голям бедняк, нямал с какво да изхрани магаретата през зимата и ги продал. Едното продал на един богаташ, а другото на един майстор каменар. Богаташът купил магарето, за да го яха седемгодишното му дете, а пък каменарят, за да товари камъни.

След време двете магарета се срещнали на едно място, зарадвали се, направили живо–здраво, разцелували се и в надпревара се питали:

— Как си ти бре, брате, как поминуваш? Какъв е стопанинът ти? Живееш ли добре при него? Какво работиш?

— От добро по-добро си поминувам, побратиме — рекло магарето, което било купено от богатия човек. — Аз работя само два часа на ден. Господарското дете ходи далече на училище, та аз го нося на гърба си. Дават ми много чисто и хубаво сено, яслите ми всякога са пълни, ечемикът пресят ми го дават. Там, дето лежа, е много чисто: винаги изметено, измито — мед да изсипеш и пак можеш чист да го събереш. Само радост търся, приятелю, всичко ми е наред. А ти как си, как живееш?

— Ох, брате мой — изплакало магарето, дето било купено от каменаря. — Най-напред виж раните ми по гърба, че тогава ме питай. Пустият лош късмет мой, как се случи да попадна при един каменар, ама милост няма. По цял ден ме товари с камъни и ги мъкна на гърба си. Храни ме само с магарешки тръне и сухи сламки. Едно ми е само радостта. Вечер, като се прибера от работа, свалят ми самара, та мога да се изпърпешкам в прахта, колкото си искам. Само тогава отпочивам.

— Ах, защо не бях на твоето място, побратиме? — въздъхнало другото магаре. — Нека да нося цял ден тежки камъни, но поне веднъж вечер да мога да се изтъркалям на воля в прахта и да се наям тръне и стърнища! Ах, защо ли ме продадоха на този богат човек, та да живея така нещастно?

Край