Серия
Хекс Хол (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spell Bound, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 49 гласа)
Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Tais (2014)

Издание:

Рейчъл Хокинс. Хекс Хол

Американска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София, 2012

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-619-151-021-4


На изключителната ми агентка Холи Рут за подкрепата й, способността й да убеждава (и разубеждава), както и за това, че намери за мен и Софи най-прекрасния дом!

Първа част

Дали не ме е сменил някой през нощта? Чакай да помисля: бях ли същата, когато станах тая сутрин? Струва ми се… като че ли се чувствах някак особено. Но ако не съм същата: коя съм, тогава? Ах, ето голямата загадка!

„Алиса в Страната на чудесата“

Глава 1

Понякога магията е кофти работа.

Да, наистина е супер, когато я използваш, за да си смениш цвета на косата или пък да полетиш, или да превърнеш деня в нощ. Най-често обаче заклинанията завършват с експлозии, сълзи или се оказваш проснат по гръб насред нищото. И при това имаш чувството, че въоръжено с кирка джудже търси диаманти в главата ти.

Е, може би последното се случва само на мен.

Един от недостатъците на Итинериса — вид магически портал, чрез който можеш да се пренесеш от едно място на друго — е ужасното въздействие, което оказва върху тялото ти. При всяко пътуване досега имах чувството, че са ме обърнали с хастара навън, но този път бе особено зле. Буквално се тресях. Разбира се, това може би се дължеше на целия този адреналин. Струваше ми се, че сърцето ми ще изскочи от гърдите.

Поех си дълбоко въздух и се постарах да укротя пулса си. Добре. Значи Порталът ме е изтърсил… ами някъде. Все още не бях установила къде точно, най-вече защото не бях в състояние да си отворя очите. Където и да бях, мястото беше тихо и топло. Опипах с длани земята под себе си. Трева. Камъчета. Клечки.

Поех си въздух на пресекулки и се зачудих дали да не рискувам да вдигна глава. Самата идея накара всички нервни окончания в тялото ми да изръмжат едновременно: „Да, бе! Хич не си го и помисляй!“

Простенах и реших, че моментът не е лош за равносметка.

До тази сутрин бях демон и притежавах невероятни, макар и ужасяващи на моменти магически способности. В резултат на направеното ми заключващо заклинание сега те бяха изчезнали. Е, не наистина — все още усещах магията да трепка в мен като пеперуда в стъклен буркан. Но понеже не можех да я използвам, все едно я нямаше.

Да помислим, кой още бе изчезнал? Най-добрата ми приятелка Джена. Както и баща ми. А също и Арчър — момчето, в което бях влюбена. Да не забравяме Кал, годеника ми (да, любовният ми живот е доста сложен).

Когато се сетих за тях, за миг болката в главата ми отстъпи пред онази в сърцето, която бе много по-силна. Честно, не бях сигурна за кого от четиримата да се притеснявам повече. Джена бе вампир, което означаваше, че може и сама да се грижи за себе си. Да, обаче на пода в абатство Торн бях намерила кръвния й камък — счупен. Основната му роля бе да предпазва Джена от всички опасни за вампирите неща. Така например, ако не го носеше през деня, слънчевата светлина щеше да я убие.

После идваше баща ми. Подложили го бяха на Очистване, което означаваше, че в момента е по-безсилен и от мен. Аз поне все още притежавах магическите си сили, макар и безполезни, докато тези на баща ми бяха изгубени завинаги. Последния път, когато го видях, лежеше в една килия. Беше в безсъзнание, много блед и покрит с ярковиолетовите татуировки от Очистването. Арчър бе с него и — доколкото ми бе известно — и двамата все още бяха заключени в онази килия, когато стана нападението над абатство Торн.

Бяха там, когато Съветът използва Дейзи, друг демон, за да подпали абатството.

Кал бе влязъл в горящата къща да ги спаси, но първо ми каза да използвам Итинериса, за да открия майка си. Тя пък, по неизвестна причина, била с Айслин Бранник, водачката на група ловци на чудовища. А тъй като Бранник ме смятаха за едно от тези чудовища, изобщо не схващах какво прави майка ми с тях.

Ето така се озовах по гръб на земята, с пулсиращо главоболие, все още стиснала меча на Арчър. Може би трябваше да продължа да си лежа тук и да чакам мама да ме открие. Това би било доста удобно.

Вятърът прошумоля в листата над главата ми. Въздъхнах. Да, много добър план. Лежа си на земята и чакам някой да дойде при мен.

Изведнъж ярка светлина обгори стиснатите ми клепачи. Трепнах и вдигнах ръка, за да се предпазя от нея. Честно казано, като отворих очи, очаквах да видя надвесена над себе си някоя Бранник с фенерче… или с факла.

Но определено не подозирах, че ще срещна призрак.

И то призрака на Елодия Парис, ако трябва да сме точни. Стоеше при краката ми със скръстени на гърдите ръце и ме гледаше свирепо. Излъчваше толкова силно сияние, че като седнах, се наложи да присвия очи. Елодия бе убита от прабаба ми преди почти година (дълга история) и заради една споделена магия точно преди да умре призракът й бе свързан с мен.

— Уф, леле — изграчих. — Тъкмо си лежах тук и си мислех, че по-зле не може да стане, ама ето, че не познах.

Елодия ме изгледа многозначително и ми се стори, че за миг заблестя още по-силно. Раздвижи устни, но звук не се чу. Едно от неудобствата да си призрак е, че не можеш да говориш. Съдейки по изражението й и слабите си способности да чета по устните, в случая това бе за предпочитане.

— Добре де, добре — казах. — Сега не е моментът да ми се зъбиш.

Успях да се изправя на крака с помощта на меча на Арчър, който използвах като патерица. На небето нямаше луна, но благодарение на сиянието на Елодия виждах… ами дървета. Много дървета. И почти нищо друго.

— Имаш ли идея къде се намираме? — попитах.

Тя сви рамене и оформи с устни:

— В гора.

— Вярно ли?

Добре де, знам — сега аз се зъбех. Въздъхнах и се огледах.

— Все още е нощ, така че вероятно сме в същата часова зона. Значи не може да сме се отдалечили кой знае колко. Обаче е горещо. Много по-горещо от Торн.

Елодия отвори уста, но изминаха няколко секунди, преди да разгадая какво казва. Накрая реших, че ме пита: „Къде се опитваше да отидеш?“

— При Бранник — обясних.

Очите на Елодия се разшириха, а устните й започнаха да се движат много бързо. Без съмнение ми казваше каква идиотка съм.

— Зная — отвърнах й и вдигнах ръка, за да спра безмълвното й словоизлияние. — Страховити ирландски ловци на чудовища, това не е най-добрият план. Само че Кал каза, че майка ми е при тях. И не — допълних, когато призрачните устни отново се открехнаха, — нямам идея защо. Знам само, че на Итинериса явно му има нещо, защото единствената страховита червенокоса наоколо си ти. — Въздъхнах и потърках очи със свободната си ръка. — Сега просто ще…

Силен вой процепи нощта.

Преглътнах и стиснах по-силно дръжката на меча.

— Сега просто ще се надяваме това нещо, каквото и да е то, да не дойде насам — довърших отмаляло.

Нов вой, този път по-близо. Чувах как някакво същество троши ниските храсталаци не много далеч от нас. За миг си помислих да хукна да се спасявам, но краката ми бяха толкова омекнали, че едва успявах да се задържа права. Със сигурност не можех да надбягам върколак. Това означаваше, че трябва да остана и да се бия.

Или да остана и да ме направят на кайма.

— Страхотно — измърморих под нос и вдигнах меча.

Буквално чух как мускулите на рамената ми стенат.

Усетих, че заключените ми магически способности се завихрят ниско в корема ми и внезапно ме обзе ужас. Аз съм нормална, напомних си. Просто едно обикновено седемнайсетгодишно момиче, което се кани да се изправи срещу върколак само с… Е, вярно, имах грамаден меч и призрак. И това беше нещо.

Стрелнах с поглед Елодия. Тя се взираше в гората, а на лицето й бе изписано леко отегчение.

— Ей! — подхвърлих. — Насам идва върколак. Изобщо ли не ти пука?

Тя ми се ухили и посочи с призрачен пръст блестящото си тяло. По устните й прочетох „Вече съм мъртва“.

— Да, така е. Ама ако и мен ме убият, да знаеш, че изобщо няма да станем най-добри приятелки в призрачния свят!

Елодия ми хвърли поглед, който казваше, че няма опасност това да се случи.

Звуците се приближаваха. Вдигнах меча по-високо.

А после от дърветата с ръмжене изскочи нещо едро и космато. Изписках и дори Елодия отскочи назад. Така де, полетя назад.

В продължение на няколко секунди тримата стояхме, замръзнали на място. Аз все още държах меча като бейзболна бухалка, Елодия се носеше на няколко стъпки над земята, а върколакът бе приклекнал пред нас. Стори ми се, че е съвсем млад, макар да нямах представа дали е момче или момиче. От муцуната му капеше бяла пяна. На върколаците често им текат лиги.

Приведе глава, а аз стиснах меча по-силно в очакване да скочи. Вместо обаче да се метне към мен и да ми разкъса и гърлото, върколакът издаде нисък протяжен вой, който много напомняше на плач.

Вгледах се в очите му, които бяха обезпокоително човешки. Да, това определено бяха сълзи. Видях и страх. Силен страх. Върколакът дишаше тежко и накъсано. Останах с впечатлението, че дълго време е тичал.

Изведнъж ми хрумна, че Итинерисът може би не е толкова скапан, колкото си мислех. Нещо бе уплашило върколака, а доколкото ми бе известно, това изобщо не бе лесна работа. Дали не бяха страховити ирландски убийци на чудовища? Да, те бяха начело на списъка.

— Елодия — започнах аз, но не можах да кажа нищо повече, защото тя примигна като проклета светулка и изчезна.

Върколакът и аз потънахме в мрак. Изругах, а наблизо чух ръмжене. Няколко секунди — точно толкова, колкото да реша, че може би съм сбъркала — гората бе напълно тиха и неподвижна.

А после всичко изведнъж избухна.