Включено в книгата
Оригинално заглавие
Every Kind of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 19 гласа)
Сканиране
ibv1 (2009)
Корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Бетани Кембъл. Рай за всеки

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

ISBN: 954-110-053-8


Първа глава

Преди шест месеца, когато Моли я взеха в сериала „Болницата“, актрисата, която играеше доктор Катерина Блийкмън, я дръпна настрана.

— Тук е истинска лудница — подзе тя. — Никога не знаеш какво може да се случи. Но ще ти кажа нещо. Ако режисьорът пожелае да те види в кабинета си — ако изобщо някога пожелае да те види — внимавай! Очакват те неприятности.

— Неприятности ли? — повтори предпазливо Моли, която беше щастлива, че си е намерила работа.

— В подобен сериал никога не се знае какво ще стане с героинята ти — сценаристите винаги могат да ти скроят нещо ужасно. А нашите са направо прословути с това. Много често някой бива привикан и му се казва, че всичко е свършено… — Тя зловещо прекара показалец през гърлото си.

От този разговор досега четирима актьори бяха извикани при режисьора, за да им бъде съобщено, че героите им ще бъдат убити или премахнати по някакъв друг начин. Сред тях беше и актрисата, която играеше д-р Катерина Блийкмън. Тя почина от неочакваното и смъртоносно ухапване на пепелянка, поставена в апартамента й от нейния конкурент, злият д-р Себастиян Форест. Не след дълго самият доктор Форест също изчезна от сценария, злополучно загинал при гмуркане с акваланг. И сега Моли на свой ред беше получила ужасяващата покана за разговор в режисьорския кабинет.

Може пък и да не е толкова сериозно, мислеше си тя. Може би ще решат да ме изпратят до Англия за спешна мозъчна операция, самолетът ще падне и аз просто ще изчезна за няколко месеца. Или може би ще се изгубя в морето и ще получа амнезия, но след няколко месеца ще се върна и ще изглеждам като нова. Това не би било толкова лошо.

Снегът навън се носеше между сивите сгради. В кабинета обаче въздухът беше топъл и влажен от парата, която излизаше от чайника до бюрото на Леон Медвет. Стаята миришеше на ментол. Леон беше настинал и внасяше в боледуването си точно толкова мелодрама, колкото и в сериала, който режисираше. След като дълго кашля и подсмърча, той се усмихна.

— Ще бъда откровен, Моли. Убиваме твоята героиня. Сценаристите решиха да изключат системата за поддръжка на живота й. Оставяме я да умре с достойнство… — Моли не трепна. Седеше, кръстосала крака с високо вдигната брадичка и твърд поглед. Зарече се да изглежда спокойна, дори жизнерадостна. В края на краищата беше актриса. — Решиха да те убият по време на празниците… — Леон сдъвка таблетка витамин С и се изсекна. — Да пораздвижат емоциите. Не е нещо лично. Всъщност на мен ми е много неприятно…

Единственият външен израз на чувства, който Моли си позволи, беше да изправи рамене. По дяволите, помисли си тя. Да ме убият! Това разваля плановете за сватбата ми… Погледна го самоуверено, за да му даде знак, че е разбрала думите му. През последните три месеца бе играла Кларис в ежедневния сериал „Болницата“ и през цялото време Кларис бе лежала в кома. Накратко, ролята не беше кой знае какво предизвикателство, но беше работа, истинска актьорска работа, а и заплатата стигаше за наема.

— Наздраве! — каза тя, когато Леон кихна.

— Съжалявам, че го правим по Коледа… — Той се изсекна в кърпата си. — Но сценаристите решиха, че така ще стане по-драматично. Нали знаеш. Вече сме правили коледни сватби и коледни бебета, къщата на д-р Финли изгоря на Коледа, имаме няколко коледни случаи на смърт и злополуки, но никога досега не сме изключвали нечии системи на Коледа! — Думите му прозвучаха чудовищно и безсърдечно, ала Моли кимна, като се мъчеше да изглежда колкото можеше по-делова. Тя не беше ослепителна красавица, но от нея се излъчваха здраве и сърдечност. Имаше дълга и буйна червена коса, която носеше опъната назад и хваната с шнола. Деликатно извитите кестеняви вежди подчертаваха раздалечените й сини очи и покритите с лунички скули. Знаеше, че не е красавица, но имаше изразително лице и дрезгав, много добре обработен глас. Знаеше също, че по пътя към успеха ще трябва да разчита на таланта си, а не на красотата. Само още не бе разбрала колко много една актриса зависи от късмета и случайностите. А късметът й, точно както и този на нещастната й героиня, току-що си бе отишъл. — И така — продължи Леон, загледан в кутийка с таблетки против кашлица, — ще те използваме още две седмици. Надявам се, че ще си намериш добра работа. Всъщност аз съм сигурен, че можеш да играеш много по-интересни роли от тази на жена в кома.

— Благодаря — механично се усмихна Моли.

— А освен това… — Той най-после остави хапчетата. — Нали искаше отпуска точно по Коледа, за да се ожениш?

— Да — кимна тя, без да сваля хладната усмивка от лицето си. Но не съм искала да е завинаги, помисли горчиво. Майкъл хич нямаше да се зарадва. Много ти благодаря, Леон. Какво ще кажеш някой да те убие, за да излезеш и ти в отпуск по коледните празници?

— Ето, виждаш ли? — оживи се Леон. — Ще можеш да си удължиш медения месец колкото искаш. Нали ще имате меден месец?

— Да. В Ню Орлийнс. Ако все още можем да си го позволим — след като съм безработна…

— Ах! — въздъхна той. — Ню Орлийнс! Слънце. Палми. Топлина. Френският квартал. Джаз. Завиждам ви! Завиждам ви за всичко. За младостта. За здравето ви. Без здраве нямате нищо! — Леон отново кихна и очите му се насълзиха. След това обърна зачервения си нос към Моли и я погледна с влажен поглед. — Вие сте благословени, знаете ли? Благословени!

Вярно, помисли си мрачно Моли. Благословени са безработните.

 

 

Това трябваше да се случи, повтаряше си тя, докато вървеше през падащия сняг. Отдавна знаеше, че тези кръвожадни вампири, сценаристите, нямаше да оставят Кларис да оцелее. Забавляваха се, като убиваха героите, изгубваха ги по време на сафари, в някоя лавина или в чуждестранна революция. Докарваха им амнезия или раздвоение на личността, измисляха им хиляди страдания, физически и умствени. Моли реши, че не би трябвало да се изненадва от решението им да убият Кларис.

И все пак се бе надявала, че Кларис ще издържи поне още три-четири месеца. Тя и Майкъл щяха да се оженят на Коледа, след две седмици, когато той щеше да е свършил дипломната си работа по драматично изкуство. Щеше да е съвсем скромна сватба. Майкъл щеше да дойде от Минеаполис в Ню Йорк и щяха да се оженят при някой местен свещеник. Моли дори нямаше годежен пръстен — бяха решили, че е ненужен разход. Единственият лукс, който си позволяваха, беше четиридневния меден месец в Ню Орлийнс. Тя вече беше купила самолетните билети, за да се възползва от коледното намаление. Билетите бяха скрити в едно от кухненските чекмеджета.

По това време на годината мракът в Ню Йорк падаше рано и когато Моли стигна до новата си квартира, сенките вече се издължаваха. Все още не можеше да я възприеме като дом. Живееше тук само от няколко седмици.

Когато бе пристигнала в Ню Йорк, беше наела една стая. Новото й жилище беше малко според среднозападния стандарт, но тя нямаше почти никакви мебели и след теснотията на миниатюрната стаичка, апартаментът й се струваше огромен. Неговите две стаи отекваха като пещери и тази вечер Моли усещаше какво ще повтаря ехото — „Пари за наема? Наема? Наема?“

Отключи няколкото брави на вратата, влезе и се съблече. Това жилище наистина беше два пъти по-голямо от стаята й, но и над пет пъти по-скъпо. Все пак, двамата с Майкъл трябваше да живеят някъде. Той имаше малко спестявания, на които можеха да разчитат за известно време. Затова тя си позволи само едно легло на старо и диван, който бе видял и по-добри дни. Когато дойдеше, Майкъл щеше да донесе мебелировката от жилището си в Минеаполис. Моли се сгуши на дивана, за да се постопли. Както повечето стари апартаменти, и този имаше слабо отопление и често беше студен. Тя потрепери и се замисли за съдбата на нещастната Кларис.

Можеше да се върне към полудневната си работа на сервитьорка в „Грийнс Кафе“. И ако скоро не намереше друг ангажимент като актриса, щеше да си потърси целодневна работа. Никога не се бе страхувала от труд. Никой никога не й бе казвал, че ще й бъде лесно да пробие като актриса. И двамата с Майкъл го знаеха много добре, въпреки че той й се струваше малко неуверен. А не би трябвало — помисли си разпалено Моли. Защото Майкъл имаше талант. Огромен талант!

Погледна часовника си. Нямаше още пет часа — трябваше да спре да се самосъжалява и да се обади на агентката си, Клайти Прокопулос. Грабна телефона и набра номера.

— Прокопулос и сие — отговори рязко енергичната Клайти. — Да?

— Клайти, обажда се Моли Рандъл. Убиват героинята ми в „Болницата“. Остават ми само две седмици.

— Мразя сценаристите на „Болницата“! — изруга Клайти. — Масови убийци! Всеки, който им пратя, бива убит най-много до шест месеца. Дяволите да ги вземат дано!

— Клайти, отчаяна съм! Случи се в най-неподходящия момент…

— Винаги става така, сладурче… Весела Коледа!

— Има ли нещо подходящо за мен? Реклами, каквото и да е?

— Щях да ти кажа, миличка. Нали това ми е работата?

— Нещо сигурно — примоли се Моли. — Ако можех да се закрепя на сигурна работа, поне за известно време…

— Има още хиляда безработни актьори — засече я Клайти. — Чакай да погледна… — Чу се шумолене на хартия. — Не си толкова лесна за пласиране, както знаеш. С тези лунички… И с толкова малък стаж като актриса…

— Ами не мога да направя стаж, ако някой не ми даде възможност! — заяви решително Моли. — А и през последните шест месеца играх в шоу на националната телевизия. Това би трябвало да има значение, независимо, че героинята ми през цялото време бе в безсъзнание.

— Добре, добре, изчакай малко — промърмори Клайти. — Ето… Набират актьори за експериментален мюзикъл „Банята“. Но за да получиш ролята, ще трябва да се съблечеш…

— Аз съм актриса! — Моли вложи цялото си достойнство в тези думи. — Няма да стигна дотам, че да се показвам гола!

— Добре, миличка, добре… — въздъхна Клайти. — Само те попитах. Защо не опиташ в „Палмър Ейджънси“? Там търсят жена с автентичен латвийски акцент.

— Латвийски ли? — Не знаеше дори къде се намира Латвия, та камо ли какво бе произношението на жителите й.

— Сладка моя, казвам ти какво имам! — отсече Клайти. — Добре. Дочух също, че в един от сериалите имат нужда от момиче, което да играе гимназистка… Не, всъщност ти не си подходяща, твърде висока си, а гласът ти е много нисък.

— Каквото и да е, Клайти! След две седмици се женя. Поне единият в семейството трябва да има работа…

— Две седмици — измърмори Клайти. — Мило момиче, на теб ти трябва не агент, а магьосник! Да видим. Веднага след Нова година една образователна компания започва записи на аудио-визуални материали за човешкото здраве. Има две звукови роли. Но не е много добре платено.

— Няма значение — въздъхна Моли. — Само ми дай адреса.

— Драга моя, зная, че не искаш да чуваш подобни неща, но съм сигурна, че ще получиш по-добра работа, ако се съблечеш…

— Казах ти! — отвърна гордо Моли. — Няма да го направя. Не съм стриптийзьорка. Аз съм актриса.

— Да, но ако не играеш, не си актриса — отбеляза Клайти. — Виж какво, мило дете, ти си млада. И много наивна. Тук не е Минесота. Тук е големият град с гадните улици. Понякога трябва да правиш компромиси.

— Никога! — вирна брадичка Моли.

— Аз не се шегувам. И не искам да те обидя, но този твой приятел по-реално ли гледа на живота? Избрали сте наистина труден път да си вадите хляба.

— Знам, знам. „Зад всяка светлинка на Бродуей има по едно разбито сърце“ — и други от тоя род. Но, Клайти, ние ще успеем! Майкъл и аз си мечтаем за това от четири години.

За момент от страната на Клайти настъпи тишина.

— Миличка — въздъхна тя, — надявам се, че няма да те изненадам, но — не можете да се храните с мечти…

— Ако трябва, и това ще направим! — отвърна решително Моли, която седеше на дрипавия диван в празната стая. И не се шегуваше. Без мечти, мислеше тя, човек е все едно мъртъв.

Следващия ден прекара в кръстосване между кабинетите на различни режисьори по заснежените и изпълнени с коледни тълпи улици. Не можа да получи ролята, изискваща латвийски акцент, а от сериала с ученичката й казаха, че гласът й е твърде нисък. Но най-после щастието й се усмихна. Здравният образователен проект й осигури роля за звуковото оформление на три серии, и то веднага след Нова година. Щеше да озвучава гласа на микроб.

Добре де, каза си Моли, докато прекосяваше фоайето по посока на пощенските кутии — не беше лейди Макбет, но хонорарът щеше да стигне за наема. Сега нямаше да се чувства толкова ужасно, когато трябваше да съобщи на Майкъл, че работата й в сериала бе приключила.

Отключи пощенската кутия и настроението й веднага падна при вида на купчината сметки. После забеляза, че имаше дебел плик от Майкъл и се зарадва. Забрави сметките, забрави за предстоящата смърт на Кларис, забрави за унижението да бъдеш микроб и почти тичешком изкачи стръмните стълби до апартамента си. Когато влезе вътре, бързо свали палтото си, хвърли сметките на единия край на дивана и се сви в другия с писмото на Майкъл. Извади четирите сгънати страници от плика и се усмихна. Разгъна листовете и зачете. Внезапно усмивката й посърна и кръвта се дръпна от лицето й.

„Не мога да го направя“ — пишеше Майкъл с дребния си остър почерк. — „Просто не мога да се оженя за теб, Моли. Въпреки, че много те харесвам, винаги съм имал чувството, че всъщност ние с теб не сме един за друг. Намерих друга жена…“

Не, помисли си Моли. Изведнъж й се стори, че сякаш нещо изсмука светлината и кислорода от стаята. Неспособна да диша, тя почувства ужасна тежест в гърдите. Не, помисли пак, свита на износения диван. Това не е възможно.

Отново прочете първите редове. Всяка дума отекваше в съзнанието й като оглушителен удар.

Майкъл не желаеше да се ожени за нея. Не я обичаше. Беше си намерил друга. Струваше й се, че пропада в тъмна бездна. Вече нищо нямаше да бъде както преди. Шокирана, почти без да разбира смисъла на думите му, прочете и останалите страници.

Майкъл пишеше, че са твърде различни. Въпреки нейната увереност, че ще успеят като актьори в Ню Йорк, той никога не го бе вярвал. Животът на актьор, който се опитва да се издигне, винаги е изпълнен с бедност и разочарования и Майкъл осъзнал, че не това му е нужно. Съгласявал се с мечтите на Моли заради нейната пламенност, но когато размислил трезво, видял колко неосъществими са плановете й. Именно съмненията му го задържали една година в Минеаполис. Казал й, че иска да вземе още една диплома за в случай, че му се наложи да преподава. А всъщност никога не бил желал истински да се премести Ню Йорк. Опитал се да повярва в мечтите й. Ала колкото повече приближавал денят на сватбата, толкова повече се убеждавал, че осъществяването им е невъзможно. Намерил си по-подходяща за него жена, една от студентките в курса.

Много си приличали — и двамата били артистични, обаче и практични. Тя искала да стане преподавателка, а той осъзнал, че желае същото. Искали да живеят тих, но творчески живот в някое малко университетско градче. Вместо да дойде в Ню Йорк за Коледа, щял да пътува до Корнинг, Айова, където щял да се срещне с родителите на момичето. Писмото свършваше така:

„Моли, ти си необикновена жена и имаш необикновен талант. Ала дори необикновените хора невинаги успяват. Има една песен за неосъществимите мечти. Точно те са невъзможни за мен. Мога да си мечтая само за реални неща.

Зная, че това ще те нарани и ми е много неприятно, но по-добре да се случи сега, отколкото по-късно. Нещата между нас никога нямаше да потръгнат истински. Пожелавам ти всичко най-хубаво, ала не мога да поема по пътя, който ти си избрала. Винаги ще си спомням с обич за теб.

Майкъл

П.П. Съжалявам, че вече си наела апартамента, но може би ще успееш да го преотстъпиш или да си намериш съквартирантка. Все още можеш да върнеш билетите до Ню Орлийнс.“

Моли невярващо гледаше писмото. Беше твърде зашеметена, за да чувства каквото и да било. С Майкъл се познаваха от четири години. Бяха се срещнали през втората си година като студенти в класа по драматично изкуство, когато тя играеше Мария, а той — Тони в колежанската продукция на „Уестсайдска история“ и оттогава до заминаването й в Ню Йорк бяха неразделни. Освен в няколко мюзикъла, бяха участвали в пет-шест театрални спектакъла, от едноактни пиеси до Шекспир. Съществуваха само за сцената. Моли го смяташе за най-надарения млад актьор, когото бе срещала, почти гений. И двамата бяха луди по театъра. Освен това Майкъл беше не само талантлив, но и красив. Малко по-висок от нея, с изваяно тяло, той се движеше с грацията на професионален танцьор. Беше мургав, с черна коса и искрящи черни очи.

Тя бе вярвала, че споделят всичко — чувствата, мислите, надеждите, плановете си. Но се оказа, че бе грешила. Напълно. Внезапно осъзна, че макар дълбоко наранена, беше и ядосана. При това изключително ядосана.

Защо толкова дълго я беше лъгал за мечтата си да дойде в Ню Йорк? Или беше лъгал и себе си? Ако е имал съмнения, защо не бе имал и смелостта да ги сподели? И освен това, как може да е толкова непочтен, че вече сгоден за една жена в Ню Йорк, да се ожени за друга в Минеаполис? И защо, при наличието на такъв талант, искаше да стане учител? Майкъл се е страхувал от Ню Йорк. Той беше страхливец!

Ще му се обади, реши отчаяно Моли. Може би всичко беше някаква ужасна грешка, идиотско недоразумение. Но когато набра номера му, телефонът даваше заето. Майкъл, помисли с отвращение тя, знам какво си направил! Оставил си телефона отворен. Правиш го винаги, когато не искаш да се срещнеш лице в лице с нещо. Страхуваш се да говориш с мен…

Чувствата й се мятаха между двете крайности. От една страна беше нейният любим, когото беше изгубила и за когото щеше да тъгува вечно, а от друга — беше малодушен, неискрен и безхарактерен лъжец и тя беше доволна, че се е отървала от него. Би направила всичко, да, всичко, за да си го върне… Не, не би го приела, дори да допълзи на колене, облечен във власеница и посипал главата си с пепел… Емоциите й се люшкаха ту в една посока, ту в друга. На моменти се разплакваше. После кръстосваше празната стая и риташе дивана с безсилна ярост.

Цяла нощ мислите и чувствата не й даваха мира. Накрая реши две неща. Едното беше, че освен дето Майкъл я беше лъгал, тя самата също се бе лъгала относно него. Нима не беше усещала страха и нежеланието му да поема риск? Да, имаше голям талант, но само талант не беше достатъчен. Човек трябваше да има решителност и смелост. Да бъде воин. А той се боеше от рисковете. Майкъл определено не беше воин.

Моли бе израснала в семейство, където независимостта беше на почит, а индивидуалността — насърчавана. Миналата Коледа леко ексцентричният й баща бе казал:

— Вземи го, ако мислиш, че трябва да го вземеш, Мол. Но той няма да може да се оправя в живота. Няма огън в сърцето си.

Огън, помисли тя вцепенена и отиде до килера, където държеше кутията от обувки с всички писма, които Майкъл й бе изпратил в Ню Йорк. Занесе ги в кухнята и запали огън в старата фурна. Едно по едно предаваше писмата на пламъците, докато в ръцете й остана последното. Все още зашеметена, но вече със сухи очи, Моли пак го прочете.

— Сбогом, Майкъл — каза с дрезгав глас.

Огънят обхвана страниците и ги превърна на пепел. Навън се развиделяваше и сивото утро надничаше през прозореца. И така, нямаше да се ожени на Коледа. Точно обратното. Щеше да бъде съвсем сама.

Седна на дивана изтощена. Би било чудесно, ако можеше да си отиде у дома, но в момента като че ли нямаше дом. Баща й беше приел преподавателско място за една година в университета в Ибадан, Нигерия, и майка й замина заедно с него. Брат й преподаваше английски в Токио. Сестра й работеше в Южна Африка за Корпуса на мира. Тази Коледа тя нямаше да има нито един пряк роднина в цяла Северна Америка. Отново се сети за баща си и за съвета, който бе дал на всичките си деца.

— Първо правило — им беше казал той. — Никога не мисли за себе си като за жертва или наистина ще станеш такава! Самосъжалението е най-омаломощаващото чувство на света! — Добре, помисли Моли и кимна. Нямаше да бъде жертва. Отказваше да се чувства безпомощна и да се самосъжалява. Баща й обичаше да казва и друго: — Когато някой те нарани, Мол, не му го връщай. Вместо това направи нещо хубаво за себе си. Реванширай се по този начин — да живееш добре е най-доброто отмъщение.

Тя нямаше никакво желание да наранява Майкъл. Но и нямаше какво да направи, за да се почувства по-добре. Или имаше?

Сети се за самолетните билети в кухненското чекмедже и прехапа устни. Беше изгубила работата и годеника си. Семейството й бе разпиляно в три различни държави и на Коледа щеше да остане сама. Беше наела апартамент, който не можеше да си позволи, и нямаше почти никакви мебели. Бъдещето й не криеше нищо по-възвишено от гласа на микроб, причиняващ настинка. Но все още не беше победена и нямаше намерение да се отказва от радостите, които животът можеше да й предложи. Майкъл я бе подсетил да върне самолетните билети. Точно това смяташе да направи. С неговия.

Беше си планирала една лудория за Коледа и имаше намерение да я извърши. Той щеше да гостува на бъдещите си сватове в Айова, а Моли щеше да отиде в Ню Орлийнс — градът, за който бяха мечтали. И нещо повече — щеше да прекара чудесно там!

Отиде до прозореца и се загледа в тухлената стена отсреща. Цяла нощ бе валял сняг и стрехите на сградата бяха покрити с големи бели преспи. Помисли си за Ню Орлийнс, където имаше слънце дори през декември, където цветята цъфтяха, палмите полюляваха огрени от слънцето листа, небето беше синьо, въздухът — топъл, а улиците бяха изпълнени с музика.

Щеше да отиде на своя меден месец. Неомъжена, сама и свободна.