Включено в книгата
Оригинално заглавие
羊をめぐる冒険, (Пълни авторски права)
Превод от японски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)
Сканиране
SamBoetes
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Харуки Мураками. Преследване на дива овца

Коректор: Любов Йончева

Художник на корицата: Стефан Касъров, 2008

ИК „Колибри“, София, 2008

ISBN: 978–954–529–654–3

Формат 84/108/32

Печатни коли 18

Преводът е по американското издание A Wild Sheep Chase


Част първа
Въведение

1.
Пикник в сряда следобед

Съобщението в сутрешния вестник беше кратко, само един абзац. Един приятел ми се обади по телефона и ми го прочете. Нищо особено. Можеше да го е писал и стажант-репортер, който току-що се е дипломирал и се упражнява.

Датата, някакво кръстовище, човек, който кара камион, прегазена пешеходка, разследване дали не е станало по невнимание.

Звучеше като стихчетата от вътрешната страна на корицата на списание.

— Къде е погребението? — попитах аз.

— Нямам представа — отвърна приятелят ми. — Тя имаше ли роднини?

 

 

Разбира се, че е имала роднини.

Звъннах в полицейския участък, за да издиря адреса и телефона им, после им се обадих да разбера подробности за погребението.

Майка й и баща й живееха в стар квартал в Токио. Извадих картата и отбелязах с червено карето. Навсякъде имаше линии на метрото, на трамвая и на автобуса, които се застъпваха като разкривена паяжина, целият район представляваше лабиринт от тесни улици и канавки.

 

 

В деня на погребението взех трамвая от Васеда. Слязох малко преди последната спирка. Картата се оказа точно толкова полезна, колкото глобус. Накрая се наложи да купувам пакет след пакет цигари и всеки път да моля да ме упътят.

Къщата беше обкована с дърво и бе с кафява дъсчена ограда. Дворче с малък изоставен керамичен шадраван, пълен със застояла дъждовна вода. Пръстта беше тъмна и влажна.

На шестнайсет години тя беше напуснала дома на родителите си. Сигурно затова погребението беше толкова мрачно. Присъстваха само роднини, почти всички по-възрастни. Ръководеше го по-големият й брат, който едва ли имаше и трийсет години, или това може би беше зет й.

Баща й, възнисък мъж на около петдесет и пет, носеше на ръкава си черна траурна лента. Стоеше на входа и почти не се помръдваше. Заприлича ми на улица, умита от проливен дъжд.

На тръгване наведох мълком глава, в отговор той също я наведе, без да каже и дума.

 

 

Запознах се с нея през есента преди девет години, когато бях на двайсет, а тя — на седемнайсет.

Недалеч от университета имаше малко кафене, където се заседявах с приятели. Не беше нищо особено, но винаги предлагаше някои неща: хардрок и лошо кафе.

Тя седеше все на едно и също място, облакътена на масата, и четеше. Изглеждаше някак трогателно с очилата — които наподобяваха ортодонтия — и кльощавите ръце. Кафето й винаги беше студено, пепелникът винаги преливаше от фасове.

Единственото, което се променяше, беше книгата. Тя четеше ту Мики Спилейн, ту Кензабуро Ое, ту Алън Гинсбърг. Все едно какво, само да е книга. Студентите, които влизаха и излизаха от кафенето, й даваха за малко книги, които тя изчиташе от кора до кора. Изгълтваше ги като пуканки. В ония времена хората с лекота си преотстъпваха за малко книгите и тя не страдаше от липса на четиво.

Това бяха дните на „Дорс“, „Стоунс“, „Бърдс“, „Дийп Пърпъл“ и „Муди Блус“. Във въздуха витаеше живот, макар че всичко сякаш беше застинало на ръба на краха и само чакаше някой да го побутне.

Ние с нея си разменяхме книги, разговаряхме до припадък, пиехме долнопробно уиски и правехме с нищо незабележим секс. Нали се сещате, ей такива делнични неща. През това време завесата се спускаше с трясък върху опустошението на шейсетте години.

 

 

Не си спомням как се казваше.

Мога да извадя некролога, но не е ли все тая? Забравил съм й името.

Да предположим, че срещна стари приятели и по някое време разговорът да се насочи към нея. Никой не помни името й. И да кажа: така и така, навремето имаше едно момиче, което спеше с всички, сещаш ли се, с такова и такова лице, не й помня името, но съм спал с нея много пъти, какво ли прави сега, ще бъде забавно да я срещна случайно на улицата.

„Навремето имаше едно момиче, което спеше с всички.“ Ето как й е името.

 

 

Строго погледнато, тя не спеше, разбира се, с всички. Имаше си изисквания.

Но важното в случая е, че както ще покаже и бегъл поглед върху доказателствата, тя беше готова да спи с почти всеки.

Веднъж, само веднъж съм я питал за тези нейни изисквания.

— Ами щом толкова искаш да знаеш… — подхвана тя. Минаха трийсет секунди на размисъл. — Не че ще го направя с всеки. Понякога при самата мисъл ми се отщява. Но знаеш ли, може би искам да опозная много най-различни хора. Или така светът придобива смисъл за мен.

— Като спиш с някого ли?

— Ъхъ.

Беше мой ред да се замисля.

— Я ми кажи тогава, това помага ли ти да проумееш нещата?

— Малко — отвърна тя.

 

 

Почти не я видях от зимата чак до лятото. Няколко пъти университетът беше блокиран и затворен, пък и аз си имах лични проблеми.

Когато на другата есен отново отидох в кафенето, клиентелата се беше сменила изцяло и момичето беше единственият човек, когото познавах по лице. Пак пускаха хардрок, но тръпката във въздуха вече я нямаше. Същите бяха само тя и лошото кафе. Свлякох се на стола срещу нея и заговорихме за старата тайфа.

Повечето момчета се бяха отказали от следването, едно се беше самоубило, друго пък беше изчезнало сякаш вдън земя. Ей такива неща.

— А ти какво прави през последната година? — попита тя.

— Какво ли не — отвърнах.

— И помъдря ли?

— Малко.

Онази вечер спах с нея за пръв път.

 

 

Не знам почти нищо за миналото й. А онова, което знам, съм го чул от някого, може би от самата нея, докато сме били в леглото. Първата година в гимназията се скарала с баща си и избягала от къщи (и от гимназията). Почти сигурен съм, че беше така. Никой не знаеше къде точно живее и как се оправя.

По цял ден седеше в някое от рок кафенетата, пиеше кафе след кафе, пушеше цигара от цигара и разлистваше книги в очакването някой да дойде и да й плати кафето и цигарите (немалка сума за такива като нас в ония дни), а после обикновено преспиваше с момчето.

И толкоз. Това е почти всичко, което знам за нея.

От онази есен до следващата пролет тя се отбиваше веднъж седмично, във вторник вечер, в жилището ми край Митака. Излапваше скромната вечеря, която приготвях, пълнеше ми пепелниците и се любеше с мен на радио, надуто до дупка на някоя от рок станциите. В сряда, след като станехме, отивахме да се разходим през гората до университетското градче на Международния християнски университет, после обядвахме в стола. Следобед пиехме слабо кафе в студентското кафене и ако времето беше хубаво, се излягахме на тревата и гледахме небето.

Тя го наричаше „нашия пикник в сряда следобед“.

— Всеки път, когато идваме тук, се чувствам като на пикник.

— Виж ти! Като на пикник?

— Ами да, паркът сякаш няма край, всички изглеждат много щастливи… — Тя седна и драсна няколко клечки кибрит, докато запали цигарата. — Слънцето се качва високо на небето, после започва да се снишава. Хората идват и си отиват. Времето тече неусетно. Като на пикник, нали?

 

 

По онова време бях на двайсет и една години, не след дълго щях да стана на двайсет и две. Не се очертаваше скоро да завърша университета, но и нямах причини да го напускам. Бях притиснат от възможно най-странните гнетящи обстоятелства. Месеци наред бях като вцепенен, не можех да направя и една-единствена крачка в някаква нова посока. Светът продължаваше да си се движи, само аз бях в застой. През есента всичко посърна, цветовете излиняваха бързо направо пред очите ми. Слънчевата светлина, миризмата на трева, и най-тихото ромолене на дъжда ми късаше нервите.

Колко пъти само съм сънувал как вечер се качвам на влака? Все един и същ сън. Нощен влак, пълен с цигарен дим и със смрад на клозет. Толкова претъпкан, че човек няма къде да застане. Всички седалки са със спечен бълвоч по тях. Единственото, което можех да направя, беше да се изправя и да сляза на гарата от влака. Но това не беше никаква гара. Беше си голо поле без нито една светеща къща наоколо. Нямаше стрелочник, нямаше часовник или разписание, нищо — ето такъв сън сънувах.

 

 

Още помня оня мрачен следобед. Двайсет и пети ноември. Листата на дърветата гинко, окапали от проливните дъждове, бяха превърнали пътеките в сухи речни корита от злато. Двамата с нея бяхме излезли да се разходим с ръце в джобовете. Не се чуваха никакви звуци, освен пукането на шумата под краката ни и пронизителните писъци на птиците.

— За какво си мислиш? — изпелтечи най-неочаквано тя.

— Всъщност за нищо — отвърнах аз.

Тя повървя още малко, после седна отстрани на пътеката и всмукна от цигарения дим.

— Винаги ли сънуваш кошмари?

— Често сънувам кошмари. Обикновено някакви гадости за улични автомати за закуски, които не ми връщат рестото.

Тя се засмя и сложи ръка върху коляното ми, но после я махна.

— Не искаш да говориш за това, нали?

— Днес не. Трудно ми е.

Тя метна недопушената цигара в пръстта и я смачка старателно с обувка.

— Не можеш да намериш сили да кажеш каквото всъщност ти се иска, това ли имаш предвид?

— Не знам — признах си.

Някъде наблизо изхвърчаха две птици, които бяха погълнати от безоблачното небе. Наблюдавахме ги, докато се скриха от поглед. После тя започна да чертае с пръчка върху пръстта някакви неразбираеми рисунки.

— Когато спя с теб, понякога съм много самотна.

— Съжалявам, че заради мен се чувстваш така — казах й.

— Ти нямаш никаква вина. Не е като да мислиш за друга жена, докато правим секс. Пък и не е ли все едно? Просто… — Тя млъкна насред изречението и прокара бавно три прави черти върху земята. — Ох, и аз не знам.

— Изобщо не съм искал да те прекъсвам — обясних след малко. — И аз не знам какво ме прихваща. Опитвам се как ли не да разбера. Не искам да раздухвам прекалено нещата, но не искам и да се преструвам, че няма нищо. Иска се време.

— Колко време?

— Знам ли! Може би една година, а може и десет.

Тя метна пръчката на земята и се изправи, като изтръска сухите тревички по якето си.

— Десет години ли? Я стига, звучи като цяла вечност.

— Може би — отвърнах.

 

 

Отидохме през гората в студентското градче на Международния християнски университет, седнахме в кафенето и започнахме да ядем хотдог. Беше два следобед и по телевизора в кафенето току се мяркаше снимката на Юкио Мишима. Копчето за звука беше счупено и почти не разбирахме какво говорят, но и не ни вълнуваше особено. Един от студентите стъпи на стол и се опита да оправи звука, но накрая се отказа и си тръгна.

— Искам те — казах аз.

— Добре — отвърна тя.

И така, пак пъхнахме ръце в джобовете на якетата и се отправихме бавно към жилището.

 

 

Събудих се от тихите й хлипове, тънкото й тяло трепереше под завивките. Включих печката и погледнах часовника. Два след полунощ. Насред небето грееше стряскащо бяла луна.

Изчаках я да спре да плаче, после сложих чайника на печката. Едно пакетче чай за двамата. Без захар, без лимон, само горещ чай. После запалих две цигари и й подадох едната. Тя всмукна от дима и се задави бързо три пъти, след това се закашля.

— Я ми кажи, мислил ли си някога да ме убиеш? — попита ме.

— Теб ли?

— Да.

— Защо ме питаш такива неща?

Все така стиснала цигарата между устните си, тя разтърка с върха на пръста клепача си.

— Ей така, без причина.

— Не, никога — отговорих.

— Честно ли?

— Честно. Защо ми е да те убивам?

— О, сигурно си прав — рече тя. — Там си помислих за миг, че сигурно няма да е толкова лошо да ме убие някой. Докато спя непробудно например.

— Май не съм от хората, които извършват убийства.

— О?

— Поне доколкото знам.

Тя се засмя. Угаси цигарата, изпи си чая, после пак запали цигара.

— Ще живея до двайсет и пет години — оповести, — после ще умра.

 

 

През юли осем години по-късно беше мъртва на двайсет и шест години.