Включено в книгата
Оригинално заглавие
ノルウェイの森, (Пълни авторски права)
Превод от японски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 15 гласа)
Сканиране и начална корекция
dune (2014)
Допълнителна корекция
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Харуки Мураками. Норвежка гора

Художествено оформление: Стефан Касъров, 2005

ИК „Колибри“, София, 2005

ISBN: 954–529–338–1


1

Бях на трийсет и седем години и бях здраво пристегнат на седалката си, когато, наближавайки хамбургското летище, грамадният Боинг 747 се спусна рязко през покривалото от гъсти облаци. Хладни ноемврийски дъждове бяха наквасили земята и придаваха на всичко унилия вид на фламандски пейзаж: обслужващият персонал от летището — в дъждобрани, флаг — на една ниска, корубеста сграда от аерогарата, билборд на BMW. И така… ето я пак Германия.

Още с кацането на самолета, от високоговорителите на тавана започна да се лее приятна музика: една звучна оркестрова кавър версия на „Норвежка гора“ на Бийтълс. Мелодията й така и не успя да ме изпълни с възторг, но този път ме порази по-силно от всякога.

Наведох се напред на седалката с лице в шепите, за да не ми се пръсне черепът. Подир малко една от немските стюардеси се приближи и попита на английски лошо ли ми е.

— Не — отвърнах, — само ми се вие свят.

— Сигурен ли сте?

— Да, сигурен съм. Благодаря.

Тя се усмихна и си отиде, а музиката се промени с песен на Били Джоуел. Аз се изправих, погледнах през прозореца на самолета към тъмните облаци, надвиснали над Северно море, и се замислих за онова, което бях изгубил през живота си: безвъзвратно отминали времена, приятели, които бяха умрели или се бяха запилели някъде, чувства, които никога повече нямаше да изпитам.

Самолетът достигна до края на пистата. Хората взеха да разкопчават предпазните колани и да издърпват багажа си от преградките, а през това време аз бях на ливадата. Можех да доловя мириса на тревата, да усетя вятъра с лицето си, да чуя крясъците на птиците. Есента на 1969-а — скоро щях да навърша двайсет години.

Стюардесата пак дойде да провери как съм. Този път седна до мен и попита дали всичко е наред.

— Благодаря, добре съм — отвърнах с усмивка. — Просто ми е малко тъжно.

— Знам какво имате предвид — каза тя. — И на мен ми се случва от време на време.

После стана и ми се усмихна мило.

— Е, на добър час тогава. Auf Wiedersehen.

Auf Wiedersehen.

 

 

Изминали бяха осемнайсет години, а все още си спомнях всяка подробност от онзи ден на ливадата. Планините, окъпани напълно през дните с кротък дъждец, свалил от тях праха на лятото, бяха в наситено, блестящо зелено. Октомврийският лек ветрец полюшкваше светлите стръкове на високите колкото човешки бой треви. Една дълга облачна ивица висеше лепната на мразовития небесен свод. Беше почти болезнено да се гледа към това отдалечено небе. Един полъх на вятъра кръстоса ливадата и разроши косите на Наоко, сетне се шмугна в дърветата, за да шушне в клоните и да довява откъслечен лай от далечината — приглушен звук, който сякаш достигаше до нас от входа към друг свят. Не чухме никакви други звуци. Не срещнахме никакви други хора. Зърнахме само две игриви червени птички, които подскочиха, сепнати, от средата на ливадата и се стрелнаха към дърветата. Докато се разхождахме безцелно, Наоко ми разправи за кладенците.

Паметта е особено нещо. Почти не обърнах внимание на мястото, докато бях там. Изобщо не си помислих, че то щеше да ми направи трайно впечатление, определено не си представях, че осемнайсет години по-късно щях да си го спомням толкова детайлно. Съвсем не ме интересуваше околната природа в онзи ден. Мислех за себе си. Мислех за красивото момиче, което вървеше редом с мен. Мислех за нас двамата заедно и сетне пак за себе си. Бях в онази възраст, в онзи период от живота, когато всеки поглед, всяко чувство, всяка мисъл се връщаше подобно на бумеранг към мен. И още по-лошо, бях влюбен. Една любов с усложнения. Пейзажът бе последното нещо, което ме занимаваше.

Сега обаче картината на онази ливада е първото, което изплува в паметта ми. Уханието на тревата, леката хладина на вятъра, редицата от хълмове, лаят на някакво псе: това са първите неща и те се появяват с пълна яснота. Имам чувството, че едва ли не мога да протегна ръка и да ги очертая с пръст. И все пак, доколкото може да бъде ясна тази картина, на нея няма никой. Никой. Няма я Наоко, няма ме и мен. Къде ли сме се дянали? Как ли се е случило такова нещо? Всичко, което тогава изглеждаше така важно — Наоко и човекът, който бях по онова време, и светът, който имах тогава: къде ли може да са отишли всички те? Така е, дори не съм в състояние да си спомня лицето на Наоко — или поне не веднага. В спомена ми е останал само един фон, чист пейзаж, без хора отпред.

Вярно, че при наличие на достатъчно време, мога да извикам от паметта си нейното лице. Започвам да наставям образи — дребничката й хладна ръка; правата й черна коса, толкова гладка и изящна на пипане; една мека, заоблена долна част на ухото и микроскопичната бенка точно под нея; палтото от камилска вълна, което тя носеше зиме; навика й да гледа човека право в очите, когато задава въпрос; лекото трептене, което сегиз-тогиз обземаше гласа й (сякаш тя говореше покачена на някой брулен от вятъра хълм) — и ето че лицето й внезапно изплува, отначало винаги в профил, тъй като Наоко и аз, когато бяхме на открито, вървяхме винаги рамо до рамо. После тя се обръща към мен и се усмихва, съвсем леко килва глава и проговаря, гледа ме в очите, сякаш се опитва да настигне с поглед риба лещанка, която се мята в бистър ручей.

Нуждая се обаче от време, за да се появи лицето на Наоко. А с течение на годините ми е нужно все повече време за това. Горчивата истина е, че за онова, което можех да си спомня напълно след пет секунди, твърде скоро ми трябваха десет секунди, после трийсет, сетне цяла минута — така сенките растат на мръкване. Мисля, че някой ден тези сенки ще бъдат погълнати от мрака. Това е неизбежно: моята памет се отдалечава все повече и повече от мястото, където обикновено се намира Наоко — все повече се отдалечава от онова място, където обикновено се намира някогашното ми аз. И единствено онзи пейзаж, онази гледка на ливадата през октомври се връща отново и отново в паметта ми, подобно на символичен епизод във филм. Всеки път, когато се появи, тя нанася ритник по някоя част от разсъдъка ми. „Събуди се — казва тя. — Аз съм още тук. Събуди се и си помисли за това. Помисли защо съм още тук.“ Ритникът изобщо не ми причинява болка. Никак не боли от него. Само при всеки удар се чува тъп звук. И въпреки това той неминуемо ще заглъхне някой ден. На хамбургското летище обаче ритниците бяха по-продължителни и по-силни от обикновено. Ето защо пиша тази книга. За да мисля. За да разбера. Просто така съм устроен. Трябва да опиша нещата, за да почувствам, че ги проумявам напълно.

 

 

Чакайте сега да си помисля за какво говореше Наоко през онзи ден?

А, да — за „ливадния кладенец“. Нямам представа съществуваше ли изобщо такъв кладенец. Може да е бил образ или символ и да го е имало само в ума на Наоко, подобно на всички останали неща, които в изобилие й се въртяха из главата в ония тъмни дни. Ала след като веднъж ми го бе описала, аз изобщо не бях в състояние да мисля за онази ливада, без да се сетя за кладенеца. От този ден насетне образът на нещо, което никога не бях зървал с очите си, се сля неразделно с реалната гледка на ливадата, която се ширна пред мен. Дори мога най-подробно да опиша кладенеца. Той се намираше точно на разделителната линия, където свършваше ливадата и започваше гората — тъмен отвор в земята, широк един ярд, скрит в ливадната трева. Нищо не отбелязваше неговия периметър — нито ограда, нито каменно паве (поне не такова, което да се издига над нивото на земята). Това бе просто една дупка, паст, зинала широко. С течение на времето огърлицата от камъни по ръба му се беше променила и придобила особен мръснобял цвят. Камъните бяха напукани, липсваха парчета от тях, а някакво дребно зелено гущерче се плъзна в една такава пукнатина. Човек можеше да се наведе над ръба и да надзърне надолу, за да види нищото. За кладенеца знаех само това, че има стряскаща дълбочина. Бе неизмеримо дълбок и препълнен с мрак, сякаш всичките световни тъми се бяха сгъстили там докрай.

— Дълбок е, наистина е много дълбок — каза Наоко, внимателно подбирайки думите си. Понякога тя говореше по този начин, забавяше потока на речта си, за да намери търсената точна дума. — Ала никой не знае къде е — продължи. — Единственото, в което съм сигурна, е, че той е тук някъде.

С ръце, пъхнати в джобовете на жакета си от туид, тя ми се усмихна, сякаш за да каже: „Така е!“

— Тогава сигурно е много опасен — рекох. — Един дълбок кладенец, но никой не знае къде е. Паднеш ли в него, там ще ти е краят.

— Краят. Аааааааа, пльос. И си мъртъв.

— Сигурно се случват такива неща.

— Да, случват се от време на време. Може би веднъж на две-три години. Някой изчезва съвсем внезапно и просто не могат да го намерят. Тогава хората тук казват: „Ех, и този падна в кладенеца на ливадата“.

— Един не особено приятен начин за умиране — изрекох.

— Да, ужасно е да умреш така — рече Наоко, изтръсквайки полепнали по жакета й семена на треви. — Най-добре би било да си счупиш врата, но навярно ще си счупиш само крак и нищо няма да си в състояние да направиш. Ще крещиш колкото ти глас държи, но никой няма да те чуе, няма смисъл да се надяваш някой да те намери, край тебе ще гъмжи от стоножки и паяци, кокалите на загиналите преди ще са разпръснати навсякъде, ще е тъмно и влажно, а далече горе ще е съвсем мъничкото кръгче светлина, подобно на луната зиме. Умираш си там вътре, малко по малко, сам-самичък.

— Бъррр, само като си помисля, тръпки ме побиват — казах. — Някой трябва да открие това нещо и да иззида стена около него.

— Само че никой не може да го открие. Ето защо проверявай дали не вървиш извън пътечката.

— Не се безпокой, няма страшно.

Наоко извади лявата си ръка от джоба и стисна моята.

Ти не се безпокой — продума тя. — С теб всичко ще е наред. Може да тичаш посред нощ, колкото си щеш, наоколо, никога няма да паднеш в кладенеца. Ако съм ти вярна, аз също няма да падна в него.

— Никога ли?

— Никога!

— Откъде си толкова сигурна?

— Просто знам — каза тя и стисна ръката ми по-силно, докато изминахме в мълчание няколко пътеки. — Разбирам ги аз тези неща и никога не греша. Това няма нищо общо с логиката: просто го усещам. Например когато съм наистина близо до теб като сега, никак не ме е страх. Нищо тъмно или зло не може да ме подмами.

— Е, решението е намерено — подхвърлих аз. — Значи трябва да останеш с мен завинаги.

— Мислиш ли?

— Разбира се.

Наоко спря за малко. Аз също. Тя сложи ръце на раменете ми и се взря в очите ми. Дълбоко в зениците й някаква гъста, черна течност се завъртя в нещо като чудноват водовъртеж. Красивите й очи дълго, дълго гледаха в мен. После тя изопна снага и допря страната си до моята. Бе прекрасен, топъл жест, от който сърцето ми спря за миг да бие.

— Благодаря ти — рече тя.

— Беше ми много приятно — отвърнах.

— Толкова съм щастлива, че го казваш. Наистина съм щастлива — промълви тя с горестна усмивка. — Но не е възможно.

— Не е възможно ли? Че защо?

— Би било нередно. Би било ужасно. Би било…

Наоко стисна устни и отново закрачи. Бих могъл да кажа, че в главата й се въртяха мисли от всякакъв род, но вместо да им попреча, аз продължих да вървя смълчан до нея.

— Просто би било погрешно… както за теб, така и за мен — изрече тя след продължителна пауза.

— Как така погрешно? — прошепнах.

— Нима не разбираш? Просто не е възможно един човек вечно да бъде пазен от друг. Да кажем, че се оженим. Денем ти ще трябва да ходиш на работа. Кой ще ме пази, докато те няма? Или, да кажем, че трябва да заминеш в командировка, кой ще ме пази тогава? Нима е възможно да не се отделям от теб нито минута през живота ни? Що за равноправие ще има тогава между нас? Що за отношения ще са това? Рано или късно ще ти дотегна. Ще се запиташ какво правиш с живота си, защо всичкото ти време отива да отрупваш с прекалени грижи и внимание тази жена. Не бих могла да го понеса. Така няма да се реши нито един от проблемите ми.

— Но твоите проблеми няма да траят вечно — казах, докосвайки гърба й. — Те рано или късно ще свършат. И когато това се случи, ще спрем да помислим как ще я караме по-нататък. Може би ти ще трябва да помогнеш на мен, не аз на теб. Не живеем по разписание. Ако се нуждаеш от мен, заповядай, на твое разположение съм. Нима не разбираш? Бива ли да си толкова сурова към себе си? Отпусни се, не бъди все нащрек. Винаги си напрегната, все очакваш да се случи най-лошото. Дай почивка на тялото си и духът ти ще се ободри.

— Как може да говориш така? — попита тя с глас, лишен от емоция.

Гласът на Наоко ме сепна, навярно бях изрекъл нещо неуместно.

— Как можа да кажеш такова нещо? — рече тя, свела поглед към земята под краката й. — Не ми казваш нищо, което вече да не знам. „Дай почивка на тялото си и духът ти ще се ободри.“ Какъв смисъл има това за мен? Ако сега дам почивка на тялото си, ще се разпадна. Винаги съм живяла така, този е единственият познат ми начин да продължа да живея. Ако се отпусна за миг, ще се изгубя завинаги. Ще се разпадна на парчета и те ще се разпръснат. Защо не можеш да разбереш? Как е възможно да твърдиш, че ще ме закриляш, щом като не го разбираш?

Не отвърнах нищо.

— Объркана съм. Наистина съм объркана. И то много по-дълбоко, отколкото си мислиш. По-дълбоко… по-тъмно… по-студено. Но кажи ми нещо. Как можа да спиш с мен онзи път? Как можа да сториш такова нещо? Защо просто не ме остави на мира?

Вървяхме през плашещото безмълвие на една борова гора. Изсъхналите телца на цикадите, умрели в края на лятото, застилаха пътеката и хрущяха под обувките ни. Сякаш търсейки нещо, което бяхме изгубили, Наоко и аз продължихме бавно надолу по пътеката под дърветата.

— Съжалявам — рече тя, като ме улови под ръка и поклати глава. — Не исках да те засегна. Опитай се да не се дразниш от думите ми. Наистина съжалявам. Просто не бях на себе си.

— Струва ми се, че наистина не те разбирам все още — казах. — Не съм особено умен. Трябва ми време, за да схвана нещата. Но ако имам на разположение това време, ще те разбера най-накрая — по-добре от всеки друг на света.

Спряхме сред притихналата гора и се заслушахме. Разрових шишарки и мъртви цикади с носа на обувката си, после вдигнах поглед към парчетата небе, прозиращи през боровите клони. С ръце, пъхнати в джобовете на жакета си, Наоко стоеше замислена и гледаше разсеяно.

— Кажи ми, Тору — каза тя. — Обичаш ли ме?

— Знаеш, че те обичам — отвърнах.

— Ще ми направиш ли две услуги?

— Имате право на три желания, мадам.

Наоко се усмихна и поклати глава.

— Не, две ще са достатъчни. Едното е да разбереш колко съм ти благодарна, че дойде да ме видиш тук. Надявам се да разбереш колко ме ощастливи. Знам, че ако нещо ме спаси, ще е това. Може да не го показвам, но е вярно.

— Ще дойда пак да те видя — рекох аз. — А какво е другото желание?

— Искам никога да не ме забравяш. Ще помниш ли, че съществувах и че стоях тук до теб?

— Винаги — отвърнах. — Винаги ще си спомням.

Тя отново тръгна мълчаливо напред. Есенната светлина, проникваща през клоните, затанцува по раменете на жакета й. Някакво куче, по-близо отпреди, пак залая. Наоко се изкачи на ниска могила, излезе от боровата гора и забърза надолу по лекия наклон. Последвах я на две-три крачки зад нея.

— Ела тук — извиках й. — Кладенецът може да е тук някъде. Наоко спря, усмихна се и ме хвана под ръка. Извървяхме останалата част от пътя рамо до рамо.

— Наистина ли обещаваш да не ме забравиш? — попита тя, шепнейки почти в ухото ми.

— Никога няма да те забравя отвърнах. — Не бих могъл да те забравя.

 

 

Въпреки това моята памет все повече помръква и вече съм забравил много неща. Пишейки по памет, често изпитвам пристъп на ужас. Ами ако съм забравил най-важното? Ако някъде в мен има един мрачен килер, където всички действително важни спомени са струпани на купчина и бавно се разлагат?

Ако е така, тогава това е всичко, с което се налага да работя. Притискайки тези избледнели, чезнещи, непълни спомени към сърцето си, аз продължавам да пиша книгата с цялата отчаяна трескавост на глозгащ кокали изгладнял човек. Това е единственият начин, който познавам, да спазя обещанието си пред Наоко.

Някога, преди много време, когато бях още млад и когато спомените бяха далеч по-ярки от сега, често се опитвах да пиша за Наоко. Но не можах да съчиня и един ред. Разбирах, че ако дойдеше този първи ред, останалото щеше да се излее от само себе си на страницата, ала то така и не се случи. Всяко нещо беше прекалено ясно и отчетливо, ето защо никога не можах да реша откъде да започна — точно както някоя карта, която показва твърде много подробности, може понякога да бъде безполезна. Сега обаче съзнавам, че в несъвършения съд на писането мога да поместя само несъвършени спомени и несъвършени мисли. Колкото повече помръкват спомените ми за Наоко, толкова по-добре мога да я разбера. Знам също защо тя поиска да не я забравям. Самата Наоко знаеше, естествено. Знаеше, че спомените ми за нея ще избледнеят. Тъкмо затова ме помоли никога да не я забравям, да помня, че е съществувала.

Тези размисли ме изпълват с почти непоносима горест. Тъй като Наоко никога не ме обикна.