Включено в книгата
Оригинално заглавие
Άληθων Διηγημάτων, (Пълни авторски права)
Превод от старогръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2012-2013 г.)

Издание:

Антични романи. Сборник

ДИ „Народна култура“, София, 1976

Антични — гръцки и латински. Второ издание

Редактор на издателството: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Литературна група IV

 

Longus

Pastorales (Daphnis et Chloe)

Texte établi et traduit par G. Dalmeyda

Paris Société d’édition „Les Bellies Lettres“ 1934

Превел от старогръцки: Богдан Богданов

 

Historia Alexandri Magni (Pseudo-Gallisthenos) vol. I Recensio vetusta, cd

C. Kroll, Berlin Weidmannische Buchhandlung 1926

Превел от старогръцки: Богдан Богданов

 

Lucian

With an english translation by A. M. Harmon in tight volumes, v. I

Cambridge/Massachusetts Harvard University press/London William Heinemann LTD 1953

Превел от старогръцки: Богдан Богданов

 

Petronii

Cena Trimalchionis

ed. L. Friedländer, Hirzel, Leipzig, 1891

Превели от латински: Г. Кацаров и Б. Геров

 

Apulei Platonici

Madaurensis Metamorphoseon, libri XI

Lipsiae Teubner 1931

Превели от латински: Г. Батаклиев и П. Радев

 

Narrationes graeoae et latinae a Bogdan Bogdanov selectae

Traductionem bulgaricatn curavit Georgius Mihailov

Harodna Cultura

Serdicae MCMLXXV

 

Дадена за набор 8.IX.1976 г.

Подписана за печат 23.X.1976 г.

Излязла от печат декември 1976 г.

Формат 84×108/32.

Печатни коли 34. Издателски коли 28,56.


Книга първа

1. Както атлетите и тия, които се занимават с физически упражнения, имат грижа не само за укрепяващите телесната сила занимания на палестрата, но и за полагащата се в определеното време почивка — те я смятат за една от най-важните страни на физическата подготовка, — така, смятам, би трябвало и тия, които залягат в науката, след дълги сериозни занимания да отпуснат своята мисъл, да я освежат и да я подготвят за предстоящото усилие.

 

 

2. Би било подходящо да си отдъхнат с такива четива, които ще им доставят не само голо развлечение с приятното си остроумие, но ще им дават възможност и да научат нещо по начин, нелишен от изисканост. Предполагам, че като такъв вид литература горе-долу читателите ще оценят и моето съчинение. Те ще бъдат привлечени не само от странността на сюжета и от интересния замисъл, нито само от това, че като достоверни и истински съм разказал какви ли не измислици, но и от това, че всяка отделна случка загатва не без хумор за определени древни поети, историци и философи, автори на невероятни и чудновати истории. Бих ги назовал и по име, ако не бях сигурен, че читателят ще се досети по време на четенето сам.

 

 

3. Ктезий, син на Ктезиох от Книдос, е написал за земята на индусите и за тамошния живот неща, които нито лично е видял, нито е чул от друг. И Ямбул е писал за живота във Великия океан какви ли не небивалици, съчинявайки лъжа, явна за всички, но въпреки това съвсем не неприятна[1]. И мнозина други, вървели по техния път, са описвали въображаемите си пътешествия в далечни земи, разказвали са за огромни животни, за диви хора и необичайни форми на живот. Техен учител и водач в това шегобийство е Омировият Одисей, който разказва на Алкиной и хората му за робуването на ветровете, за еднооки, за човекоядци и за някакви диви хора, и още за многоглави животни, за превращението на другарите си, причинено от биле, с много подобни измислици той обърква простите глави на феаките.

 

 

4. При четенето на нито една от тия книги не се е случило да укоря особено много автора за това, дето говори неистини, тъй като вече виждам, това е навик и за тия, които твърдят, че се занимават с философия[2]. Чудно ми е било само това, че са очаквали да остане незабелязано, че не е истина написаното от тях. Подбуден от тщеславието и аз да оставя нещо на поколенията, за да не бъда единственият непричастен в това свободно съчинителство и понеже не можех да разкажа нищо действително — не ми се беше случило нищо, което би заслужавало да се сподели, — обърнах се към измислицата, но по начин, значително по-честен. И ако единственото вярно нещо от всичко, което казвам, е заявлението, че ще измислям, считам, че избягвам обвинението, отправяно към другите автори, като обявявам сам, че от това, което говоря, нищо не е истина. Пиша впрочем за неща, които нито съм видял, нито са ми се случили, нито съм научил от други и които отгоре на това изобщо не съществуват, нито пък е възможно по начало да се случат. Затова и читателите не трябва ни най-малко да им вярват.

 

 

5. Отправих се веднъж на път по море от Херакловите стълбове и попътният вятър ме понесе навътре в Западния океан. Подбуди ме и стана причина да тръгна любопитството, което изпитваше умът ми, страстта към приключения и желанието да узная какво има на другия край на океана и какви са хората, които обитават отвъд. Именно с тая цел натоварих разнообразни провизии, запасих се с достатъчно вода и привлякох петдесет младежи на моята възраст и те на същия ум. Взех освен това и доста оръжие, наех и отличен кормчия срещу високо възнаграждение, стегнах и кораба, както е редно преди подобно дълго и опасно плуване — беше лек бързоходен съд.

 

 

6. Един ден и една нощ вятърът беше попътен. Докато се виждаше земята, напредвахме умерено. Но на следния ден с изгрева на слънцето вятърът се усили, вдигнаха се вълни, спусна се мрак и стана невъзможно дори да се свие платното. Оставихме всичко и се поверихме на вятъра. Бурята продължи седемдесет и девет дни, а на осемдесетия слънцето изведнъж огря и съзряхме недалеч остров, обрасъл с гори и обливан от не особено големи вълни. Бурята беше почти утихнала. Приближихме, слязохме на сушата и както обикновено се случва след подобно премеждие, дълго лежахме на земята. Като се вдигнахме, отделихме тридесет от нас да пазят кораба, а двадесетината начело с мене отидохме да огледаме острова.

 

 

7. Бяхме се отдалечили около три стадия от морето през една гора, когато видяхме бронзов стълб с неясен и изтрит надпис на елински, който казваше: „До тия места достигнаха Херакъл и Дионис“. Имаше и две следи наблизо върху една скала — едната дълга плетър, другата по-малка. Едната вероятно на Дионис, по-малката, а другата на Херакъл[3]. Паднахме ничком и после продължихме. Не бяхме минали много път и пред нас се изпречи река, която течеше с вино, по вкус съвсем подобно на хиоско. Течението беше обилно и пълноводно, така щото на места можеше да се мине и с кораб. Съобразихме тогава, че при очевидните белези на Дионисовото пребиваване има още повече основание да се вярва на надписа върху стълба. Пожелах да науча откъде изтича реката и затова тръгнах нагоре по течението. Но достигнах не до извор, а до огромни лози, отрупани с грозде. До корена на всяка една се стичаше капка прозрачно вино, от което се образуваше реката. Видяхме в нея и много риба, която по цвят и по вкус приличаше съвсем на вино. Уловихме няколко, ядохме и се опихме. Като ги разрязахме, естествено открихме, че са пълни с тригия. А по-късно ни дойде на ум да ядем тая риба заедно с друга, която живее във вода, и така с примеса намалявахме силата на винената гозба.

 

 

8. На едно място, дето беше възможно, преминахме реката и открихме невероятен сорт лози. Долната им част до земята беше ствол, дебел и с клонки, но от слабините нагоре бяха жени и си имаха всичко, както трябва. Така изобразяват у нас превръщащата се в дърво Дафне[4], малко преди да я хване Аполон. Върховете на пръстите им продължаваха в клонки и целите виснеха с гроздове. А по главите им вместо коса растяха лозови ластари, листа и грозде. Когато приближихме, те се ръкуваха и ни приветствуваха. Едни говореха лидийски, други индийски, а повечето по елински. И ни целунаха в устата, а целунатите веднага се опиха и си загубиха разума. Не позволиха обаче да късаме от гроздето, болеше ги и щом някой почнеше да тегли, викаха. Пожелаха и да се съвокупят с нас. И двама наши другари, които се събраха с тях, не можаха вече да се отделят и така си останаха свързани в половите части: веднага се сраснаха, пуснаха корен, от пръстите им прораснаха клонки, обвиха се с лозови филизи, само дето не изплодиха пред очите ни.

 

 

9. Оставихме ги и побягнахме към кораба. Като стигнахме, разказахме за всичко, което видяхме, също и за лозовата любов на нашите другари. Взехме няколко амфори, запасихме се и с вода, и с вино от реката и прекарахме нощта близо там на брега, а рано на другата сутрин потеглихме, водени от не особено напористия вятър. По пладне, когато островът вече не се виждаше, изведнъж се вдигна ураган, корабът попадна във въртоп, вдигна се на около три хиляди стадия височина и повече не се спусна върху морето. Вятърът наду платната и го понесе.

 

 

10. Седем дни и толкова нощи летяхме във въздуха, а на осмия съгледахме голяма земя като остров, блестяща и кълбовидна, осветена от обилна светлина. Приближихме, хвърлихме котва и слязохме. Огледахме земята и открихме, че е обитавана и обработвана. През деня нищо друго не видяхме, но когато настана нощ, появиха се наблизо и много други острови, едни по-големи, други по-малки. По цвят приличаха на огън. А долу видяхме и една друга земя, по нея имаше градове, реки, морета, гори и планини. По това установихме, че е нашата земя.

 

 

11. Решихме да идем и по-нататък и се натъкнахме на така наречените конеорли, които ни арестуваха. Те са мъже, които яздят орли и си служат с тях като с коне. Орлите там са огромни и почти всички са триглави. Ето по какво може да се получи представа за големината им — всяко от крилата им е по-дълго и по-дебело от мачтата на голям търговски кораб. Та тия конеорли имат за задача да облитат земята и ако открият чужденец, отвеждат го при царя. Ние също бяхме заловени и отведени. Той ни погледна, досети се по вида и облеклото ни какви сме и рече: „Вие, чужденци, елини ли сте?“ Като потвърдихме, той попита: „Тогава как сте успели да минете толкова въздушно пространство и да дойдете тук?“ Ние му разказахме всичко. И той също ни разказа своята история, като почна съвсем отначало — бил човек на име Ендимион от нашата земя и веднъж, както си спял, бил отвлечен и като дошъл тук, станал цар на страната. Каза ни, че тая земя е Луната, която ни свети долу. Да сме бъдели спокойни, не ни очаквала никаква опасност. Всичко, от каквото сме имали нужда, щял да ни предостави.

 

 

12. „И ако се оправя с войната, която започвам сега срещу обитателите на Слънцето, рече Ендимион, ще прекарате живота си при мене щастливо като никой друг.“ А ние запитахме кои са враговете и какво ги е скарало. Той каза: „Фаетон[5], царят на тия, които обитават Слънцето — също като Луната и то е обитавано, — воюва с нас вече дълги години. Ето каква беше причината. Преди години събрах най-бедните жители на моята държава с намерение да създам колония на Зорница, която е пуста и необитавана. Фаетон обаче завидя и като ни посрещна със своите конемравки на средата на пътя, спря колонията. Тогава ни победи и ние се върнахме — не можехме да се мерим с тях по военна подготовка. Но сега искам да възобновя войната и да изпратя колонията. Затова, ако искате, можете да вземете участие в нашия поход. Освен другото въоръжение ще дам на всеки от вас по един царски орел. Утре се отправяме на поход.“ — „Щом като искаш, така да бъде“ — казах аз.

 

 

13. Тогава останахме у него на угощение, а на сутринта като станахме, построихме се в боен ред. Съгледвачите известиха, че враговете са наблизо. Броят на войската беше сто хиляди души, без да се смятат тия от обоза, от обсадните машини, пешаците и чужденците-съюзници. От тях осемдесет хиляди бяха конеорлите, а двадесет хиляди зелкоперите. Тая птица също е огромна и вместо пера е гъсто обрасла със зелеви листа, а крилата й силно приличат на листа от салата. След тях бяха наредени просохвъртачите и тия, които се бият с чесън. Присъединиха се съюзници и от Голямата мечка — тридесет хиляди бълхострелци и петдесет хиляди ветробегачи. Бълхострелците яздеха огромни бълхи, отдето идеше и името им. На големина тия бълхи се равняваха на дванадесет слона. Ветробегачите бяха пешаци, които се носят във въздуха, без да имат крила. Ето как става това. Носят хитони, дълги до петите, които привързват с пояс. Вятърът ги издува като платно и така ги носи като ладии. По време на битка те обикновено са пелтасти[6]. Говореше се също, че щели да дойдат от звездите над Кападокия седемдесет хиляди жълъдоврабчета и петдесет хиляди коньожерави. Но не успях да ги видя, понеже не пристигнаха. Затова и не си позволявам да опиша какви са на вид. За тях се говореха какви ли не странни и невероятни неща[7].

 

 

14. Такъв беше съставът на Ендимионовата войска. И всички имаха еднакво въоръжение: шлемове от бобови шушулки. Бобът там е огромен и много як. А ризниците им бяха от шушулки на вълчи боб. Обелват го, съшиват шушулките и така се получава ризница. Шушулката на вълчия боб там е непробиваема и твърда като рог. А щитовете и мечовете им бяха като елинските.

 

 

15. Когато настана моментът, ето как се наредиха. Десния фланг заеха конеорлите и царят заедно с най-отбраните воини. Левия фланг заеха зелкоперите, центъра — съюзниците, всеки народ поотделно. Пехотната войска беше на брой около шестдесет милиона души. Ето по какъв начин я разположи Ендимион. Там има много на брой огромни паяци, всеки един по-голям от който и да е от Цикладските острови. Царят нареди да покрият с паяжина въздушното пространство между Луната и Зорница. И щом като изпълниха поръката и съоръжиха равнина, построи пешаците върху нея. Предвождаха ги Нюктерион, син на царя на хубавото време, и други двама.

 

 

16. Лявото крило на враговете заемаха конемравките, сред тях беше и Фаетон. Конемравките са огромни крилати животни подобни на нашите мравки, ако се изключи големината. Най-голямата от тях стига до два плетра. Биеха се не само ездачите им, но и самите те — най-вече с рогата си. Казваха, че били на брой към петдесет хиляди. На десния им фланг бяха наредени въздухокомарите, които също бяха към петдесет хиляди. Те бяха стрелци, яхнали огромни комари. След тях идеха въздушните бойци, леко въоръжени пехотинци, също отлични бойци. Мятаха отдалече с прашки огромни репи. Улученият не можеше да устои и умираше, а от раната му се разнасяше отвратителна миризма. Говореше се, че натривали репите с отрова от слез. Непосредствено до тях бяха построени стъблогъбите, тежковъоръжени близкобойни войници, на брой десет хиляди. Наричаха се стъблогъби, тъй като щитовете им бяха от гъби, а копията от стъбло на аспержа. Близо до тях стояха кучежълъдите, пратени на Фаетон от обитателите на Сириус. Броят им беше пет хиляди, а на вид представляваха същества с кучешки муцуни, които воюват яхнали хвъркати жълъди. Говореше се, че и от техните съюзници закъснели за битката повиканите от Млечния път прашкари и облакокентаври, които пристигнаха, когато сражението вече беше решено. Дано да не бяха идвали! А прашкарите пък изобщо не дойдоха, поради което, казват, Фаетон се разгневил и опожарил земята им по-късно. Такава беше силата, с която тръгна срещу нас Фаетон.

 

 

17. След като беше даден знак — и от двете страни изреваха магарета, които служат там за тръбачи, — войските се смесиха и сражението почна. Левият фланг на тия от Слънцето веднага побягна, дори преди да влезе в схватка с конеорлите. Подгонихме ги и започнахме да ги избиваме. Десният им фланг обаче надви нашия ляв и при преследването аерокомарите достигнаха чак до пехотата. Но тогава тя дойде на помощ и аерокомарите се обърнаха и побягнаха, особено след като усетиха, че лявото им крило е победено. Победата беше блестяща. Мнозина попаднаха в плен, мнозина бяха убити и тече толкова кръв, че облаците се боядисаха и станаха червени също както у нас при залез-слънце. Много кръв изкапа и върху земята, та ми дойде на ум да не би и по-рано да е ставала такава битка тук горе, а Омир да е помислил, че Зевс праща кървав дъжд във връзка със смъртта и Сарпедон[8].

 

 

18. Като се върнахме от преследването, издигнахме два победни паметника — единия върху паяжината в чест на пешата битка, а другия в чест на въздушната върху облаците. Едва-що привършихме тая работа, когато съгледвачите съобщиха, че насам препускат облакокентаврнте, които трябваше да дойдат в помощ на Фаетон преди битката. И вече се виждаше как наближават. Представляваха нещо крайно невероятно. Състояха се от хора и от крилати коне. Човешката им част беше на големина колкото горната половина на родоския колос, а конската колкото голям товарен кораб. За броя им не съобщавам да не би да се стори някому невероятен — толкова голям беше. Водеше ги Стрелецът от Зодиака. Като разбраха, че приятелите им са победени, пратиха вест до Фаетон пак да нападне, а те се прередиха в боен ред и нападнаха войската на лунните жители, която, разтурила реда, се беше пръснала по време на преследването и събирането на плячката. И обърнаха всички в бягство, а самия цар преследваха до града и избиха повечето от неговите птици. Изтръгнаха паметниците, опустошиха изтъканото от паяците поле и плениха мене и двама мои другари. Пристигна и Фаетон и на мястото на старите паметници бяха издигнати други. Същия ден ни отведоха на Слънцето с ръце отзад, вързани с късчета паяжина.

 

 

19. Слънчевите обитатели решиха да не обсаждат града, ами се върнаха назад и насред въздуха издигнаха преградна стена, така щото лъчите на Слънцето да не достигат до Луната. Стената беше двойна, направена от облаци. Очевидно поради това на Луната настъпи затъмнение и тя беше обгърната от непрекъсната нощ. Това принуди Ендимион да прати вестители да помоли да махнат стената и да не ги оставят да живеят в мрак. Обеща да плаща данък, да бъде съюзник и никога да не вдига война срещу тях. Искаше да даде и заложници в уверение, че ще изпълни обещанията си. Първия ден Фаетон и хората му се събраха два пъти на съвещание, но гневът още ги държеше.

 

 

20. Но на следващия омекнаха и беше сключен мирен договор със следното съдържание: „Обитателите на Слънцето и съюзниците им сключват договор с обитателите на Луната и техните съюзници при следните условия — слънчевите обитатели да разрушат преградната стена и да не нападат повече Луната, да върнат пленниците, всеки срещу определен откуп; обитателите на Луната да оставят автономни останалите звезди и да не вдигат оръжие срещу слънчевите обитатели; в случай на нападение да бъдат съюзници един на друг; всяка година царят на лунните жители да плаща на царя на слънчевите десет хиляди амфори роса и да му даде десет хиляди свои заложници; на Зорница да направят обща колония, в която да вземат участие и други, ако има желаещи; договорът да бъде написан на янтаров стълб, който да бъде издигнат насред въздуха в граничното пространство.“ Положиха клетва от страна на слънчевите жители Пожарен, Летен и Пламен, а от страна на лунните — Нощен, Лунен и Многосвет.

 

 

21. Така беше установен мирът. Преградната стена бе вдигната, а нас военнопленниците ни върнаха. Когато пристигнахме на Луната, бяхме посрещнати и приветствувани със сълзи на очи от нашите другари и от самия Ендимион. Той ни предложи да останем при него и да вземем участие в колони ята, като обеща да ми даде ръката на своя син. У тях няма жени. Аз казах, че за нищо на света не съм съгласен, ами поисках да ни изпрати надолу към морето. Като разбра, че е невъзможно да ме придума, даде ни угощение, което трая седем дни. И тогава ни изпрати.

 

 

22. А сега искам да разкажа какви странни и нечувани неща видях на Луната през времето, което прекарах там. Най-напред това, че се раждат не от жени, а от мъже. Мъжете се женят помежду си и дори не са чували името жена. До двадесет и пет години всички там се омъжват, а след това пък се женят. Забременяват не в утробата, а в прасеца. След като зачене, той започва да дебелее, а след известно време го разрязват и изваждат плода мъртъв. Тогава го излагат на вятъра със зинала уста и така го оживяват. Мене ми се струва, че елинската дума прасец се образува по този начин[9], тъй като лунната бременност протича в него. Ще разкажа и нещо още по-невероятно. Има у тях един вид хора, т.н. дървесници, които се получават ето по какъв начин. Отрязват десен тестикул на човек и го посаждат в земята. От него пораства доста голямо дърво, месесто като фалос. То си има клонки и листа, а плодовете му са жълъди, големи един лакът. Когато узреят, обират ги и като ги олюпят, получават се хора. На Луната срамната част може да се поставя и да се маха. На едни тя е от слонова кост, а на бедните дървена…

 

 

23. Когато човек остарее, не умира, а се разпръсква като дим и се превръща във въздух. Всички там се хранят по един и същи начин. Палят огън и пекат жаби на въглените. У тях има много жаби, летят по въздуха. И докато ги пекат, насядат около огъня като на трапеза, гълтат дима, който се вдига, и така се угощават. Такава им е храната. А питието им е въздух, изстискан в чаша, при което той се превръща във влага, нещо като роса. По малка и по голяма нужда не ходят и дори нямат отвърстия като нас и при любов… се използува свивката на крака над прасеца.[10] На това място са пробити. У тях човек се счита за красив, ако е плешив и без коса, а от човек с коса се отвращават. На звездите-комети обратно — за красиви се считат тия, които са с коса.[11] Срещнахме тамошни хора, които ни разказаха за обичаите и по ония места. На Луната си пускат бради малко над коляното. И всички са с по един пръст на крака и без нокти. И на всички над задника расте зелка, дълга като опашка, която винаги е зелена и не се къса, когато паднат назад.

 

 

24. И ако се изсекнат, излиза благоуханен мед. И когато се трудят или правят физически упражнения, тялото им се поти с мляко. Като капнат малко от меда, става на сирене. Произвеждат мазно и благоуханно като балсам олио от лук. Отглеждат и много водоносни лози. Зърната на гроздето са като парчета град и според мене, когато задуха вятър и разтърси тия лози, гроздовете се разкъсват и в същото време у нас пада град. А стомахът им е като торба. Слагат си вътре всякакви неща. Може да; се затваря и да се отваря и не се виждат нито черва, нито черен дроб в него, ами отвътре целият е обрасъл в гъсти косми, та когато на бебетата им е студено, пъхат ги в него.

 

 

25. На богатите дрехите са от фино меко стъкло, а на бедните от медна тъкан. По ония места има много мед и го обработват, като го навлажняват също като вълна. Колебая се дали да кажа какви са им очите да не би невероятността на това, дето ще река, да накара някой да помисли, че измислям. Все пак ще го кажа. Очите им могат да се вадят. И ако някой рече, маха си ги и става сляп, додето не реши отново да вижда. Тогава си ги слага и гледа. Често се случва да си загубят своите и да използуват чужди, за да гледат. А някои, обикновено богатите, имат и повече, които им стоят настрана. Ушите им са листа от платан. Само на тия, които се раждат от жълъди, са дървени.

 

 

26. В двореца на царя видях и едно друго чудо. Над един не особено дълбок кладенец има огледало и ако човек слезе в кладенеца, чува всичко, каквото се говори у нас на земята. А ако погледне в огледалото, вижда всички градове и всички народи, все едно че се намира до самите тях. Видях там домашните си и цялата си родина. Но дали и те ме видяха, това не мога да твърдя със сигурност. А който не вярва, че всичко това е така, ако му се случи някога да иде там, ще се убеди, че говоря истината.

 

 

27. Та тогава се простихме с царя и с хората му, качихме се и отплувахме. На мене Ендимион ми даде и дарове — два стъклени хитона и пет медни и пълно въоръжение от шушулки на вълчи боб. Но всички те останаха в търбуха на кита. Изпрати също и хиляда конеорли да ни изпроводят на разстояние петстотин стадия.

 

 

28. По време на плуването минахме покрай много земи, хвърлихме котва също и на Зорница, която току-що беше заселена. Слязохме и се запасихме с вода, влизане в Зодиака преминахме и покрай Слънцето. То беше отляво на незначително разстояние, но не слязохме, въпреки че другарите ми доста настояваха — не позволи вятърът. Видяхме, че страната е цветуща, с хубава земя, добре напоена и изобщо изобилствуваща с блага. Щом ни забелязаха облакокентаврите, които служеха като наемници у Фаетон, налетяха на кораба, но като разбраха, че сме съюзници, се оттеглиха.

 

 

29. Конеорлите се бяха върнали вече назад. Следната нощ и деня плувахме надолу към земята и надвечер достигнахме до Лампоград. Разположен е във въздушното пространство между Плеядите и Хиадите, значително по-ниско от Зодиака. Слязохме и не срещнахме никакъв човек, а голямо количество лампи, които бързаха насам-натам по пазара и вършеха нещо на пристанището. Едни бяха дребни — вероятно бедните, а други, по-малко на брой, твърде ярки и светеха силно — вероятно знатните и влиятелните. Всяка си имаше отделен дом — поставка за светилник. И те като хората имаха имена и се чуваше да разговарят. Нищо лошо не ни направиха и дори ни поканиха на угощение. Но въпреки гостоприемството страхувахме се и никой не посмя нито да яде, нито да спи. Насред града се намираше домът на управлението, дето управителят им седи по цяла нощ и извиква всяка една по име. И която не отговори, се осъжда на смърт като изоставила поста си. Смъртта се състои в това да угасне. Бяхме там, видяхме всичко и слушахме как лампите се оправдават, като излагат и причините, поради които са се забавили. Там познах и нашата лампа, обадих и се и я попитах как са у дома. И тя ми разказа всичко. Оная нощ прекарахме там, а на следния ден вдигнахме котва и продължихме плуването вече близо до облаците. Именно там видяхме град Облакокукувичино[12] и се изумихме, но не слязохме в него, тъй като вятърът не позволи. Казваха, че над жителите му царува Гарванът, синът на Черния дрозд. И аз си спомних за поета Аристофан, човек сведущ и правдив и без основание подозиран, че измисля. На третия ден подир това вече ясно се видя океанът, но земя, като се изключат въздушните острови, не се виждаше никъде. А и те вече бяха далече и изглеждаха огнени и лъчисти. На четвъртия ден по пладне, когато вятърът утихна и спря, се спуснахме върху морската повърхност.

 

 

30. Щом докоснахме водата, обхвана ни невероятна радост и възторг. Устроихме си великолепно веселие с това, което ни беше останало от припасите. Скачахме и плувахме в морето. Беше затишие и нямаше вълни. Но, изглежда, често се случва — голямото зло започва с промяна към добро. Тъй и ние плувахме само два дена в добро време, а на третия при изгрев-слънце изведнъж виждаме различни зверове, а сред тях и много китове. Един надвишаваше всички по големина — на дължина беше към хиляда и петстотин стадия. Приближаваше със зинала уста и на голямо разстояние пред себе си пенеше водата и вдигаше вълни. Виждаха се зъбите му, които бяха много по-дълги от колоните, представящи фалос у нас в Сирия[13], всички остри като колове и бели като от слонова кост. Като се прегърнахме и си казахме последно сбогом, зачакахме. А звярът наближи, насърба вода и ми погълна заедно с кораба, който не се разчупи о зъбите, ами мина през гърлото и попадна във вътрешностите му.

 

 

31. Когато се оказахме вътре, в първия момент от мрака нищо не се виждаше. Но по-късно китът зина и видяхме, че се намираме в пещера, достатъчно широка и висока, за да може да се разположи град с десет хиляди жители. Наоколо лежеше дребна риба и части от много други животни, корабни платна и котви, човешки кости и товари. По средата се беше образувала и земя с хълмове, според мене от утаяването на тинята, която поглъщаше китът. На земята растеше гора с най-различни дървета, имаше и зарзават и всичко това сякаш беше създадено от човешка ръка. Обиколката на земята беше двеста и четиридесет стадия. Можеха да се видят също морски птици — чайки и алкиони, които мътеха по дърветата.

 

 

32. Плакахме дълго тогава, но после ободрих другарите си и подпряхме кораба. Насякохме дърва, запалихме огън и приготвихме ядене от това, което ни беше подръка. Наоколо имаше неограничено количество всякаква риба. Разполагахме и с още малко вода от тази, която взехме от Зорница. Вдигнахме се на следния ден и щом китът зинеше, виждахме ту земя, ту планини, понякога само небе, често и острови. И разбрахме, че се носи стремително от единия до другия край на океана. Когато привикнахме с обстановката, взех седмина от другарите си и навлязохме да огледаме гората. Не бяхме минали и пет стадия, когато открихме светилище на Посейдон — разбираше се от надписа. А не след дълго се натъкнахме на много гробове с паметници, а наблизо и на извор с бистра вода. Чухме освен това кучешки лай, показа се дим отдалече и решихме, че там някъде вероятно има колиба.

 

 

33. Усилихме крачка и ни се изпречиха старец и момче, които с усърдие обработваха зеленчукова градина — прокарваха в нея вода от извора. Спряхме радостни, но в същото време и обезпокоени. Вероятно и те изпитваха същото, защото стояха, без да продумат. Мина малко време и старецът рече: „Кои сте вие, чужденци? Морски божества ли сте, или клети хора със съдба, подобна на нашата? Защото ние сме хора, родени и живели на земята. Но сега сме морски обитатели и плуваме заедно с това чудовище, на което сме пленници. Не знаем какво сме точно — приличаме на мъртви, но, от друга страна, вярваме, че сме живи.“ На това аз отговорих: „И ние сме хора, чичо. Отскоро сме тук. Оня ден бяхме погълнати заедно с кораба. А днес излязохме да проучим какво има в гората. Видяхме, че е голяма и гъста. И, изглежда, някое божество ни доведе тук, за да те видим и да разберем, че не сме единствените пленници на това животно. Но разкажи ни твоята история, кой си и как си попаднал вътре.“ Той каза, че нито ще ни разкаже, нито ще ни изслуша, преди да ни угости с това, с което разполага в момента. И ни отведе в къщата, която се оказа напълно удобна. Имаше и легла от шума, и всякаква друга уредба. Предложи ни зеленчук, овошки и риба, сипа ни и вино. И като си хапнахме добре, разпита какво сме преживели. Разказах му всичко подред — и за бурята, и какво видяхме на острова, и за въздушното плаване, за войната и всичко друго до потъването ни в кита.

 

 

34. Старецът се удиви на всичко това и на свой ред заразказва своите патила: „По род съм от Кипър, мои гости. Отправих се от родината си на търговия заедно с моя спи, когото виждате, и с много други слуги. Плувах към Италия с разнообразен товар на голям кораб, части от който вероятно сте забелязали в устата на кита. До Сицилия плавахме щастливо. Но оттам ни подхвана ураганен вятър, носи ни три дена и ни отвлече в океана, дето ни се изпречи китът и ни погълна до един. Другите загинаха, оцеляхме само ние двамата. Погребахме другарите си, изградихме светилище на Посейдон и ето как живеем, сами виждате. Отглеждаме зеленчук, храним се с риба и плодове. Както виждате, гората е голяма, в нея има и много лози, от които получаваме най-добро вино. Видели сте вероятно и извора, от който черпим чиста студена вода. Направихме си легла от шума, палим и огън, има достатъчно дърва. Ловим и птици, които попадат в кита, и жива риба ловим при хрилете му. Там също се къпем, когато пожелаем. Недалече има солено езеро двадесет стадия в периметър, пълно с най-разнообразна риба. Там също се къпем и плуваме на малка ладия, която си построих сам. Минаха вече двадесет и седем години, откакто сме погълнати.

 

 

35. Вероятно бихме понесли всичко друго, ако съседите ни, които обитават наоколо, диви и необщителни същества, не се отнасяха толкова зле с нас.“ — „И други ли обитатели има в кита?“ — попитах аз. „Има — отговори старецът, — и то много, негостоприемни и със странен вид. В западната част на гората откъм опашката обитават соленоядите, племе с очи на змиорка и с лице на бръмбар; войнствени и дръзки, те ядат сурово месо. Откъм дясната плешка на кита живеят тритонокозлите, които в горната част на тялото си са като хора, а в долната приличат на невестулка. Но в сравнение с другите имат по-добър нрав. Наляво живеят ракоръките и рибоглавите, които са свързани с приятелски съюз. Централната част заемат кривораците и калканоногите, които са войнствени и бързоноги. Източната част, която обитавам аз, е обърната към устата и в по-голямата си част е пуста, понеже я залива морето. И въпреки това плащам за нея данък на калканоногите всяка година по петстотин стриди. Това са обитателите на страната. Вие трябва да помислите как да окажем съпротива на толкова племена и как ще живеем за в бъдеще.“

 

 

36. Тогава попитах: „Колко са всички на брой?“ Той каза: „Повече от хиляда.“ — „И какво име оръжието?“ — „Никакво — рече старецът, — само риби кости.“ — „Нищо по-лесно тогава. Ние имаме оръжие и щом са невъоръжени, ще ги нападнем“ — рекох аз. „Ако ги победим, животът ни за в бъдеще ще бъде сигурен.“ Това решихме, върнахме се при кораба и започнахме да се готвим. Повод за войната щеше да бъде отказът да се предаде данъкът. Беше настъпило вече определеното време. И те пратиха да го поискат, но старецът отговори надменно и пропъди вестителите. Разгневени, калканоногите и кривораците с крясък и викове нападнаха първи Скинтар — така се казваше старецът.

 

 

37. Понеже очаквахме нападението, въоръжихме се и завардихме мястото. Устроихме засада с отряд от двадесет и пет човека. Получиха нареждане да изскочат веднага щом враговете преминат. И те направиха така — изскочиха и започнаха да ги секат в тил. А ние, двадесет и пет души на брой — Скинтар и синът му се биха в този отряд, — ги посрещнахме и влязохме в бой. Бихме се с цялото си сърце и всичките си сили. Накрая ги обърнахме в бяг и ги преследвахме чак до пещерите им. От враговете загинаха сто и седемдесет души, от нашите един и кормчията, който бе пронизан в гърба с гръбначна кост от морска лястовица.

 

 

38. Деня и следващата нощ прекарахме на бойното поле. Поставихме и победен паметник — изсъхнал гръбнак на делфин. На следния ден останалите научиха и също дойдоха. На дясното крило бяха соленоядите, водеше ги Паламуд, на лявото — рибоглавите, а центъра заемаха ракоръките. Тритонокозлите запазиха мира и не станаха съюзници нито на едната, нито на другата страна. Пресрещнахме ги при светилището на Посейдон и ги нападнахме със силни викове. Търбухът на кита отекваше като пещера. Обърнахме в бяг противниците, понеже бяха слабо въоръжени, и ги прогонихме в гората. Така овладяхме цялата земя.

 

 

39. Не след дълго пратиха вестители, вдигнаха труповете и направиха опит да влязат в преговори за сключване на мир. Но ние решихме да не сключваме примирие. На следния ден настъпихме и унищожихме всички до крак, с изключение на тритонокозлите. Но те, като видяха какво става, побягнаха и се хвърлиха през хрилете в морето. Тогава преминахме на вече свободната от врагове земя и заживяхме спокойно. Спортувахме и ловувахме, работехме на лозята, беряхме плодове от дърветата. Живеехме свободно и в удобство в този огромен затвор, от който беше невъзможно да се побегне. Така прекарахме година и осем месеца.

 

 

40. В петия ден на деветия месец, когато китът разтвори за втори път уста — правеше го веднъж на всеки час, така че по отварянията определяхме и времето, — та по време на второто отваряне изведнъж се чуха викове и шум, подвиквания и плясък на весла като при гребане. Разтревожени, долазихме до самата уста на звяра, застанахме зад зъбите и видяхме най-голямото от всички виждани дотогава чудеса. Огромни мъже, на ръст половин стадий, плуваха на огромни острови също като върху триери. Зная, че ми предстои да разкажа неща, които наистина изглеждат невероятни, но все пак ще ги разкажа. Островите бяха не особено високи, но иначе дълги и в периметър към сто стадия. Върху всеки един плуваха около сто и двадесет такива мъже. Седяха на две редици от двете страни на острова и също като с гребла гребяха подред с огромни кипариси направо, както са си с листата и клоните. Отзад — изглежда, това беше кърмата — върху висок хълм седеше кормчията и държеше медно кормило, дълго пет стадия. А на носа воюваха около четиридесет въоръжени мъже, които, ако се изключи косата, по всичко друго приличаха на хора. Тя беше огнена и гореше, тъй че нямаха нужда от шлемове[14]. Вместо платна на всеки остров имаме голяма гора, вятърът духаше в нея, издуваше я и носеше острова натам, накъдето кажеше кормчията. Гребците имаха и началник, който подвикваше. При гребането островите се придвижваха бързо също като големи кораби.

 

 

41. Отначало видяхме два-три. По-късно се показаха към шестстотин, които се отделиха на известно разстояние едни срещу други и започнаха морска битка[15]. Много сблъскваха нос в нос, много биваха ударени и потъваха. Тия, които влизаха в схватка, се биеха жестоко и не се отделяха лесно един от друг. Наредените на носа войници проявяваха цялото си усърдие при абордажа на чуждия остров и при унищожаването на противника. Никой не попадаше жив в плен. Вместо железни куки хвърляха огромни свързани един с друг полипи, а те се увиваха в гората на вражия остров и по този начин го задържаха. Стреляха и се раняваха със стриди, големи колкото каруци, и с гъби дълги един плетър.

 

 

42. Техни предводители бяха Еолокентавърът и Морският пияч. Битката, изглежда, беше предизвикана от един грабеж. Както можеше да се разбере от взаимните подвиквания и назовавания на имената на царете, Морският пияч отвлякъл много делфинови стада на Еолокентавъра. Накрая победиха Еолокентавър и хората му, които потопиха сто и петдесет неприятелски острова и плениха три заедно с екипажите им. Останалите обърнаха нос и побягнаха. Гониха ги известно време, но понеже се свечери, върнаха се при разбитите кораби, овладяха повечето вражи и прибраха своите. И от техните острови потънаха не по-малко от осемдесет. Вдигнаха и паметник в чест на морската победа, като поправиха един от вражите острови и го поставиха върху главата на кита. Оная нощ прекараха край животното, като привързаха за него въжетата и пуснаха наблизо котвите, които бяха огромни, стъклени, но яки. На следния ден извършиха жертвоприношение върху кита, погребаха на него близките си и отплуваха радостни, като пееха нещо като пеан[16]. Това бяха събитията, които станаха по време на битката на островите.

Бележки

[1] Съчиненията на Ктезий и Ямбул са изгубени. Нещо повече се знае за фантастическата повест на Антоний Диоген „Чудесата отвъд Туле“, която е извор за много ситуации в Лукиановото съчинение.

[2] Прави се намек за Платоновата „Държава“ (кн. X, 614 и сл.).

[3] Намеква се за едно място у Херодот (кн. IV, 82).

[4] Според мита бягащата от преследването на Аполон Дафне била превърната в дърво.

[5] В разказа си Лукиан пародира митологията, като включва известни митологически фигури като Фаетон и Ендимион.

[6] Пелтастите са вид леко въоръжени войници в гръцката войска.

[7] Лукиан напомня и пародира антични историографи (Херодот, I, 193, Тукидид, III, 113, Тацит, „Германия“ 46).

[8] Напомня се едно място от Омир, „Илиада“ (XVI, 459–461).

[9] Основание за тази измислица дава на Лукиан гръцката дума за прасец, която е сложна и има като съставна част gaster (т.е. корем, утроба.).

[10] Основание за тази измислица дава на Лукиан гръцката дума за прасец, която е сложна и има като съставна част gaster (т.е. корем, утроба.).

[11] Игра на думи, която се основава на значението на гръцката дума cometes, която значи „човек с дълга коса“.

[12] Този град е измислица на комика Аристофан в неговата комедия „Птиците“ (ст. 819 и сл,).

[13] Описани са в съчинението на Лукиан „За сирийската богиня“ (гл. 28). Лукиан е родом от сирийския град Самосата.

[14] Напомня се едно място у Омир („Илиада“, V, 4).

[15] Пародира се описанието на морската битка между Коринт и Коркира у Тукидид (1.48).

[16] Пеан е военна песен най-често в чест на бог Аполон.