Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (1)

(Документална трагедия)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Реквием каравану PQ-17, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)
Сканиране и разпознаване
MesserSchmidt (2013)
Корекция
ultimat (2014)

Издание:

Валентин Пикул. Реквием за кервана PQ–17

Издательство „Советский писатель“, 1978

Редактор: Марчо Николов

Художник: Симеон Кръстев

Худ. редактор: Гичо Гичев

Техн. редактор: Цветанка Николова

Коректор: Нина Джумалийска.

Дадена за печат на 13. IV.1981 г.

Подписана за печат на 13. I.1982 г.

Печатни коли 17,50.

Издателски коли 14,70. УИК 16,239

Изд. поръчка № 51.

Техн. поръчка № 430.

Код 24/95363/5617–102–82

Военно издателство София


По-долу е показана статията за Реквием за кервана PQ – 17 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Реквием за кервана PQ – 17
Реквием каравану PQ-17
Автор Валентин Пикул
Първо издание 1970 г.
СССР
Оригинален език руски
Жанр Исторически-приключенски
Вид роман

„Реквием за кервана PQ – 17“ (на руски: Реквием каравану PQ-17) е исторически роман от съветския писател Валентин Пикул, написан през 1969-1970 г.

Сюжет

По време на Втората световна война, САЩ и Великобритания организират доставки на различни военни товари за СССР през Северния Атлантически океан. Нацистка Германия полага големи усилия, за да спре тази линия на доставки. Цялата мощ на флотата на Хитлер е прехвърлена към пристанищата в окупирана Норвегия. В морето, във въздуха и във водата стават ожесточени битки между армиите на Германия и на антихитлеристката коалиция. В романа на Валентин Пикул е представена борбата не само чрез действията на генерали и адмирали, но също и чрез делата на обикновените войници, летци и моряци.

На 4 юли 1942 г. военните кораби, охраняващи конвой PQ-17, получават необяснимо лично нареждане от сър Дъдли Паунд, първият морски лорд на Адмиралтейството на Великобритания: „Convoy is to scatter!” (Конвоят да се разпръсне). Транспортните кораби на кервана, оставени без защита, стават лесна плячка за немските самолети и подводници. От 35 кораба от конвоя са потопени 24; убити са стотици британски, американски и съветски моряци; загубeно е огромно количество военни товари. Причините за този разгром се опитва да разбере Валентин Пикул.

Отделно голяма част от романа е посветена на личността на Н. А. Лунин, командир на подводница K-21. През лятото на 1942 г., K-21 охранява кервана PQ-17 и героично атакуват флагмана на флота на Хитлер, бойния кораб „Тирпиц“, отрязвайки пътя му към открито море.

Източници

Но най-напред искам да кажа…

Баща ми започнал жизнения си път като матрос на балтийските ескадрени миноносци[1], а го завърши като комисар от морската пехота сред развалините на Сталинград. От него съм наследил привързаността си към флота и обичта си към бързите, стремителни кораби. Днес малцина знаят, че от 1942 до 1945 г. в нашия флот съществуваше воинското звание юнга. То се даваше на млади момченца, които са усвоили някаква флотска специалност, положили са воинска клетва и могат наравно с големите да носят самостоятелна вахта при механизмите. Между тези щастливци бях и аз. На петнадесетгодишна възраст станах рулеви на един ескадрен миноносец. В това няма нищо учудващо — войната беше време и на голямо доверие към младите…

Ние, юнгите, много искахме да се озовем сред самия водовъртеж на морската война и аз имах този късмет — служих в Северния флот. Нашите есминци преследваха противникови подводници. В състава на съюзнически ескорти те конвоираха кервани с доставки по споразумението „заем-наем“. Не всеки у нас има ясна представа какъв дълъг и страшен път изминаваше през океана обикновената консервена кутия със свинско, преди нашият героичен войник да я отвори с щика си някъде в окопите край Курск…

За съжаление, аз разбрах много късно, че всичко, което бях видял, е история! Обърканите впечатления от флотската ми младост легнаха в основата на моя първи роман (между впрочем, не съвсем сполучлив) и аз си мислех, че никога вече няма да се върна към тази тема: за дълго се бях отдал на руската история. Помня, че през 1969 г. подготвях за печат поредния си исторически роман „С перо и шпага“ за тайната дипломация през XVIII век и изведнъж — в най-големия разгар на работата! — властно ме грабна темата за кервана PQ–17; оставих далечната история и се залових за нашето близко минало.

То беше нещо като среща с младостта ми…

В моята памет възкръснаха бензиновите пожари на танкерите; сякаш отново виждах как със стон умират транспорти, а на палубите им танкове и локомотиви като обезумели трошат товарните контейнери. Още от първите думи разбрах, че се получава реквием — нещо като последно „прости“ на всички, които от корабната палуба крачнаха направо в бездната.

В съкратен вариант „Реквиемът“ беше публикуван веднага след написването му. Ленинградското списание „Звезда“ го отпечата в майската си книжка от 1970 г., посветена на 25-годишнината от Деня на победата. Никак не очаквах, че най-много отзиви ще получа от читателки. Кой знае защо, жените възприеха „Реквием за кервана PQ–17“ много по-чувствително, отколкото читателите мъже. Тук си позволявам да изразя своята дълбока благодарност на всички, които ми посочиха недостатъците и явните пропуски, които аз се постарах да отстраня при подготовката на книгата за отделно издание.

Естествено, в такъв кратък труд като този е немислимо описаните събития да бъдат отразени в цялата им пълнота, затова по-подробна картина за съдбата на PQ–17 читателят трябва да търси в специалните трудове.

 

 

Нощем в Атлантика, тази предвечна люлка на флотовете от цял свят, човек изпитваше страх и трепет…

Срещаш мъртъвци от загинали кораби и вълната ги носи върху ликуващия си гребен, а мъртъвците не тънат, подути, както и бушлатите им, изпълнени с капок и въздух.

Чуваш как в мрака ненадейно заработват дизелите, зареждайки с ток изтощените през деня батерии на подводницата, а ето я и нея — ниска, дълга сянка с куполата на рубката, която морето залива.

Виждаш как минава и се разтваря в нощта топлата грамада на крайцер, но накъде отива, често не знаят дори хората, които носят вахта на мостиците му.

Неволно свиваш глава в раменете си, когато иззад нощните облаци, поглъщайки с вой пространството, пада някоя тежка Каталина с четири ревящи мотора и от тялото й полита надолу нещо подобно на бъчва — в океана цопва още една мина.

Обикновено човек загиваше в Атлантика с най-ужасната смърт, която се нарича неизвестност. То не е онази общодостъпна смърт, когато те вдигнат, покрият те с шинела и те спуснат в братска могила. При тази смърт няма дори гроб…

Моряците са пределно точни в своите доклади:

Срокът на автономност е изтекъл…, не се обажда в етера за връзка с базата…, на позивните не отговаря!

Значи — край.

Бележки

[1] Морските и техническите термини и понятия са обяснени в речника, приложен в края на книгата. — Б.прев.