Оригинално заглавие
Гость из космоса, (Пълни авторски права)
Превод от руски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 1,2/1952 г.


Астрономът попадна при нас на полярния кораб, когато ние стояхме в Устието. Моторният катер се показа над водата също така оранжев, както и пламналата зора. Той идеше от димящата ивица на хоризонта.

— Нови пасажери: астрономическа експедиция — дочух аз.

— Астрономическа експедиция? Нима по-добре се виждат звездите в Арктика?

Катерът се приближи и по хвърлената въжена стълба се изкачиха на палубата трима души. Първият от тях беше нисък, кокалест и мършав човек с рогови очила на скулесто загоряло лице. Като ми се поклони още отдалече много вежливо, той се приближи и се представи:

— Кримов, Евгени Алексеевич. Астроном-ръководител на експедиция на голяма географска ширина. Астроном.

На кораба вече се намираха палеонтологът Низовски и географът Василиев. Като се възползува от престоя на кораба на остров Диксон, капитанът реши да ознаменува с нещо срещата с учените.

Бюфетчицата Катя донесе коняк. Аз попитах Кримов:

— Кажете, каква е целта на вашата астрономическа експедиция?

Кримов посегна с вилицата си към рибата и отговори:

— Да открием живота на Марс.

— На Марс ли? — едва не подскочих. — Нима е възможно да се наблюдава Марс оттука?

— Не, сега Марс изобщо се вижда лошо.

— Нима астрономът и ботаникът изучават Марс в Арктика, без да гледат на небето? — аз дори разперих ръце от учудване.

Астрономът се усмихна.

— Ние изучаваме Марс в обсерваторията, в Алма-Ата, а тук… търсим доказателства за съществуването на живот на Марс.

Низовски разтърси своята голяма красива глава и отхвърли косите си назад.

— Аз още като дете се увличах от марсовите канали!… От Скиапарели! От Ловел!

— От Тихов — внушително добави Кримов. — От Гаврил Адрианович Тихов!…

— Създателят на новата наука — астроботаника! — допълни момичето, сътрудница на Кримов, у която след почивката се появиха и пламъчета в очите, и червенина на бузите.

— Астроботаника ли? — попитах отново аз. — Астра значи звезда… а изведнъж се явява ботаника… Какво общо може да има тук? Не разбирам.

— Разбира се, че значи звездна ботаника! — каза тя. — Наука, която изучава растенията на другите планети.

— На Марс — прибави Кримов.

— При нас към Академията на науките на Казахската ССР е създаден сектор по астроботаника — нова съветска наука — каза неочаквано Наташа.

— Но как така: астрономи сте, а изведнъж се озовахте в Арктика? — попита капитанът.

— Виждате ли — каза Кримов, — ние трябва да търсим на Земята условия, които са сходни с тия на Марс. Той е два и половина пъти по-далеч от слънцето, отколкото Земята. Неговата атмосфера е разредена, каквато е нашата на 15 км височина. Климатът там е рязък и суров. На екватора температурата през деня е 120°, а през нощта — 70°!

— Доста силен студ — забеляза капитанът.

— В средния пояс — продължаваше Кримов — през зимата, нали годишните времена на Марс са подобни на земните, температурата през деня и нощта е 80°.

— Както е и в Туруханския край — каза географът, който досега мълчеше.

— Да, климатът на Марс е суров, но нима в Арктика няма такива температури?

— Сега вече разбирам защо вие сте тука — каза капитанът.

— И в Арктика съществува живот — продължаваше Кримов. — А на Марс има съвсем благоприятни условия. На полярните кръгове, където слънцето не залязва с месеци, температурата през деня и нощта се задържа около 15°. Прекрасни условия за растителност!

— А на Марс има ли растителност? — попита географът.

— Засега още няма точни доказателства — отговори уклончиво Кримов.

Капитанът наля на всички коняк и като се обърна към Кримов, го помоли да разкаже как е станал астроном.

— Добре, ще разкажа — съгласи се той. — Аз съм евенк, роден съм в шатрата на стареца Лючеткан в същата година, когато в тайгата… Вие навярно всички сте чули за Тунгузкия метеорит, който падна в тайгата? Това било необикновено явление — се оживи Кримов. — Хиляди очевидци видели как над тайгата се появило огнено кълбо, което по блясък затъмнявало слънцето. Огненият стълб се опрял на небето. Разнесъл се удар, който не можел да се сравни с нищо. Този удар се предал на цялата земя. Той бил чут на хиляди километри далеч от мястото на катастрофата… Зарегистрирано било спиране на влака близо до Канск, който е на 800 километра оттука; на машиниста се сторило, че във влака избухнало нещо. Невиждан досега ураган се понесъл по земята. На 400 километра далеч от мястото на взрива били отнесени много покриви на къщи, а оградите — съборени. В по-далечни места съдовете в къщите звънели, часовниците спирали както през време на земетресение. Тласъкът бил отбелязан от много сеизмологични станции, особено от Иркутската, която даже събрала и показанията на всички очевидци.

Странни явления са наблюдавали по цял свят в продължение на три денонощия след катастрофата в тайгата. Високо в небето били забелязани светещи облаци, които по цяла Европа и даже в Алжир правели нощта така светла, че можело да се четат вестници, както през ленинградските бели нощи.

— Кога е станало това? — попита капитанът.

— В годината на моето раждане — отговори Кримов. — В 1908 година. Огнен ураган се понесъл тогава в тайгата. На 60 километра, във факторията Воновара хората губели съзнание, усещайки, че горната им дреха пламва…

В тайгата дърветата — повярвайте ми, аз съм от тези места и дълги години съм участвувал в търсенията на метеорията, — всички дървета на радиус 30 км били изкоренени. А на радиус 60 км били съборени по всички възвишения… Ураганът направил невиждано опустошение. Евенците се спуснали в повалената тайга да търсят своите елени и имущества. Те намерили само овъглени трупове. Нещастие посетило и нашата шатра. Моят баща, син на стареца Лючеткан, след като ходил в съборената тайга и видял там огромен воден стълб, извиращ от земята, умрял след няколко дни в страшни мъчения, сякаш нещо го обгорило… На кожата му обаче нямало никакви изгаряния. Старите хора се изплашили. Те забранили на евенците да ходят в повалената тайга. Нарекли я прокълнато място. Жреците говорели, че там на земята е слязъл богът на огъня и гърма — Огд… Той изгарял с невидим огън всеки, който се приближавал…

В началото на двайсетте години във факторията пристигнал руският учен Кулик. Той искаше да намери метеорита. Евенците отказаха да го придружават. Той намери двама ангорски доброволци. Към тях се присъединих и аз. Бях млад, знаех добре руски език, който изучавах във факторията, и не се боях от нищо на света.

Заедно с Кулик се добрахме до центъра на катастрофата. Ние открихме, че милиони съборени дървета са насочени с корените си към едно и също място, към центъра на катастрофата. Но в центъра на катастрофата, където трябваше да има най-големи разрушения от падналия метеорит, нямаше съборени дървета. Това беше необяснимо не само за мене, но даже и за руския учен… Това видях по неговото лице…

Гората си стоеше, но тя беше мъртва, без клони, без върхове. Приличаше на забити в земята стълбове… Сред гората се виждаше вода — езеро или блато. Кулик предположи, че това е фуниеобразно издълбаване от метеорита.

Той разказа, че някъде в Америка, в пустинята Аризон, има огромен кратер с диаметър километър и половина и дълбочина 200 метра. Той се образувал преди хиляди години от падането на също такъв гигантски метеорит, какъвто е и падналият тук.

Аз пламнах от желание да помогна на руския професор в търсенето на нашия тунгузки метеорит.

Следващата година Кулик се завърна в тайгата начело на голяма експедиция. Аз се оказах в числото на първите наети работници. Ние пресушихме централното блато в мъртвата гора, изследвахме всички вдлъбнатини, но не намерихме нито следи от метеорията, нито пък фуниеобразно издълбаване от метеорита.

Десет пъти Кулик се връща там и в течение на 10 години аз участвувах в безплодни търсения. Метеоритът беше изчезнал.

Възникна предположение, че той е пропаднал в блатото, което е затворило фуниеобразното издълбаване от метеорита. Но след като пробихме почвата, ние се натъкнахме на неповредения пласт на вечната замръзналост, изпод който водата бликаше буйно като фонтан. Ако метеоритът беше пробил или разтопил този пласт на вечната замръзналост, то той не би могъл да се възстанови. Земята сега нямаше да замръзва през зимата по-дълбоко от два метра.

След двегодишна работа на експедицията аз заминах в Москва заедно с Кулик и започнах да уча. Всяко лято аз отново се връщах да търся метеорита в родните места.

Кулик продължаваше работата. Аз винаги го придружавах. Сега вече не бях полуграмотният любител на тайгата. Аз бях студент, много чел, мислил, мечтал… Но аз не споделях мислите си с учителя. Знаех с каква желязна воля, с каква увереност и страст той търсеше метеорита, на който посвещаваше даже и стихове…

Как можех да му кажа, че съм убеден, че никога не е имало метеорит?

— Как не е имало? — възкликна Низовски. — А следите от катастрофата, а съборените дървета?

— Да, катастрофа е имало, но не е имало метеорит. От какво се е предизвикал взривът при падането на метеорита?

Метеоритът връхлита в земната атмосфера с космическа скорост — от 30 до 60 км в секунда. Със значителна маса и гигантска скорост метеоритът носи огромна енергия от движение. В момент на спиране на метеорита, при удар в Земята цялата негова енергия трябва да премине в топлина, като предизвиква при това взрив с чудовищна сила. Но в нашия случай това не е могло да се случи… Не е станала среща на метеорита със Земята… Наличието на мъртвата гора ме е навело на мисълта, че взривът е станал във въздуха, на няколко стотици метра височина, точно над същата тая гора. Вълната от взрива е връхлетяла по всички страни. На това място, където дърветата са били перпендикулярни на нейния фронт тоест под мястото на взрива, вълната не е съборила дърветата, тя изсякла само клоните, откършила върховете. Там, където ударът паднал под ъгъл, всички дървета били повалени в радиус 30–60 км. Взривът е могъл да стане само във въздуха.

— Наистина това може да бъде истина! — каза Низовски.

— Но какъв взрив е могъл да стане във въздуха? Та нали енергията на движението не е преминала и не е могла да премине в топлина.

Този въпрос ме измъчваше. При нас в университета имаше кръжок за междупланетните съобщения.

Аз се увличах по Циолковски и по неговата междупланетна ракета със запаси от разреден кислород и водород. Веднъж ми хрумна една мисъл… Ако Кулик беше с мене, аз веднага бих му разказал това, но… започна войната. Въпреки своята преклонна възраст Леонид Алексеевич Кулик отиде на фронта като доброволец и загина със смъртта на храбрите.

Аз бях на друг участък на фронта… Наблюдавайки във въздуха експлозиите на големите снаряди, аз все повече се убеждавах, че експлозията в тайгата е станала във въздуха… като при това тая експлозия би могла да бъде само експлозия на гориво в междупланетен кораб, който се е опитвал да слезе на земята.

Низовски скочи от мястото си, географът се отпусна на облегалото на стола. Капитанът ахна и изпи чашка коняк.

— Да… гост от космоса… кораб от друга планета… и най-вероятно от Марс. Единствено на Марс може да се предполага, че съществува живот…

След войната аз сериозно се заех да проуча проблемата за Марс. Станах ученик на Тихов…

И ето ме тук с експедицията, която трябва да проучи поглъщането на топлинните лъчи от северните растения.

— Но какво ще докаже това?

— Още през миналия век Тимирязев предложил да опитат да открият на Марс хлорофил. Това би уверило, че зелените петна на Марс, променящи цвета в зависимост от годишните времена, така както го променя и земната растителност, са области, покрити с растителност.

— Е какво, успяхте ли да откриете хлорофил?

— Не, не успяхме. Линиите на поглъщането, които са присъщи на хлорофила, ги няма в спектъра на Марс. Нещо повече. Ако се фотографират зелените петна на Марс в инфрачервени лъчи, то те не стават бели както растенията на земята. Всичко говореше против съществуването на растителност на Марс. Но Гавриил Адрианович Тихов направи забележително предложение. Защо наистина растителността на земята излиза на такива снимки бяла? Защото тя отразява топлинните лъчи, те не й са нужни. Но на Марс слънцето свети оскъдно. Там растенията трябва да се стараят да използуват цялата възможна топлина. Не е ли за това, че зелените петна не стават бели в инфрачервените лъчи? И ето ни тук. Ние проверяваме дали северните растения отразяват топлинните лъчи.

— Е, и какво? — попитаха всички хорово.

— Не отразяват! Не отразяват! Те ги поглъщат както растенията на Марс! — завика Наташа със сияещи очи. — Още тук доказахме, че на Марс има живот, че зелените петна — това са гъсти хвойнови гори! А знаменитите канали на Марс — това са растителни пояси, широки от 100–600 км!

— Почакайте, Наташа — прекъсна астрономът своята помощница.

— Значи все пак има канали? — попита Низовски. — Нали неотдавна говореха, че това е оптическа измама…

— Фотопластинките не лъжат. Каналите са били фотографирани хиляди пъти. Те са изучени. Доказано е, че те се появяват, като постепенно се удължават от полюсите до екватора според топенето на полярните ледове на Марс.

— Растителните пояси се удължават със скорост 3,5 км в час — добави Наташа.

— Да — потвърди астрономът. — Поразително изглежда това, че цялата тая мрежа от растителни пояси се състои от идеално правилни линии, от които главните като артерии идват от топящите се полярни ледове към екватора.

— Значи това е огромна иригационна мрежа, създадена от жителите на Марс за напояване полетата. Може би това не са канали, а тръби, прокарани на земята — увлечено говореше Низовски.

— Прокарани не на земята, а на Марс — поправи Кримов.

— Значи има живот на Марс! — продължаваше Низовски.

— Засега със сигурност може да се каже, че не е изключено да има живот на Марс.

— Наистина марсианците действително можеха да долетят на Земята в 1908 година — каза капитанът.

— Можеха — невъзмутимо отговори Кримов.

— Нима е възможно това! — възкликна Низовски. — Но за какво им трябва да долитат?

— Марс е планета, на която условията за живот се влошават. Той има по-малки размери и по-слабо притегляне, отколкото Земята. Марс не би могъл да задържа около себе си първоначалната атмосфера. Нейните частици се откъсвали от планетата и излитали в космическото пространство. Въздухът на Марс се разредявал, моретата се изпарявали и парите изчезвали в космичните глъбини. На Марс останало толкова малко вода, че всичката би могла да се помести само в езерото Байкал.

— Значи те са летели с цел да заграбят нашата земя! — реши Низовски. — Нужна им е нашата цветуща планета.

— Аз мисля, че вие грешите. Буржоазните западни писатели, като се замислят върху общуването между планетите не мислят за нищо друго освен за грабежи и войни. Техните мозъци, на Запад, са така устроени. Те са готови да разпространят своите зверски капиталистически закони по всички галактики. Според мен, като знаем положението с водата на Марс и виждаме техните грандиозни иригационни съоръжения, можем да направим друг извод за тяхното обществено устройство, което им позволява да водят планово стопанство в мащаб на цялата планета.

— Вие искате да кажете, че там има някакъв съвършен обществен строй? — възкликна Низовски.

— Развитието на обществения живот на разумните същества не може да доведе до нищо друго — убедено каза географът.

— Несъмнено — потвърди Кримов. — Достигнали висока култура и съвършен обществен строй, жителите на Марс може би знаят войната само по своите исторически изследвания. Те ще дойдат при нас на Земята единствено като приятели. Космическите кораби, движещи се с атомно гориво, ще установят между нашите планети редовни пътнически съобщения.

— Атомно гориво — каза географът. — Значи вие сте уверени, че в тунизката тайга е избухнало атомно гориво?

— Напълно съм уверен. Има много доказателства за това. Освен това, което вече казах, мога да добавя и за светещите облаци. Помните ли ги? Те не даваха просто отразената слънчева светлина. През същите вечери се наблюдавала проникваща даже през облаците зеленикава и розова светлина. Несъмнено тя била предизвикана от светенето на въздуха. В момента на избухването на кораба всичкото негово вещество се превърнало в пара и излетяло нагоре, където част от радиоактивното вещество продължило да се разпада, като при това предизвиквало светене на въздуха. Спомнете си за загиналия син на Лючеткан, за липсата на изгаряния по неговото тяло. Това не е било нищо друго освен радиоактивно действие, което продължило за късо време след атомния взрив.

— Всичко това много прилича на станалото в Нагасаки и Хирошима — каза географът.

— Но тогава защо е станало избухването на кораба? — попита Наташа.

Кримов се замисли.

— Трудно е да се отговори на този въпрос. Може би и случайна среща с метеорит по пътя, неизправност на атомните мотори… Малко ли са случайностите, които биха могли да попречат на първите звездоплаватели?

Аз се обърнах към астронавтите с молба да изчислят кога е било удобно на марсианците да излетят от Марс и долетят на Земята. Нали един път в 15 години Марс се приближава особено близко до Земята?

— Кога е било това?

— В 1909 година! — изтърси Наташа.

— Значи не става — забеляза разочаровано капитанът.

— Щом искате да знаете, трябва да ви кажа, че сметката не излиза.

— Колко жалко! — възкликна Низовски.

Кримов се усмихна.

— Аз не съм, казал всичко. Пресмятането на астрономите посочи поразително съвпадение; ако междупланетният кораб би отлетял от Венера, то най-удобният ден за прелитането би бил 30 юни 1908 година.

— А кога е станала катастрофата в тайгата?

— На 30 юни 1908 година.

— Дявол го взел! — извика Низовски. — Нима това са били жители от Венера?

— Не смятам… Тъкмо навреме посочват, че условията на полета от Венера на Марс били удивително благоприятни през тези дни. Ракетата трябвало да излети на 20 май 1908 година. Като лети в същото направление, в което се движат Венера и Земята, ракетата трябвало да се намира през цялото време между тях, като щяла да остане на Земята за няколко дни дотогава, докато Венера и Земята са една срещу друга.

— Разбира се, това са били жители на Венера. Това е неоспоримо — се горещеше Низовски.

— Не смятам — упорито възразяваше астрономът. — На Венера има твърде много въглеокиси, там са открити отровни газове. Трудно е да се предположи, че там съществуват високо развити животни.

— Но нали те са долетели? Значи те съществуват — настояваше Низовски. — Иначе не бихте доказали, че са долетели жители на Марс от Венера.

— Вие отгатнахте. Именно това и аз предполагах.

— Е, знаете ли — отстъпи Низовски, — има ли доказателства?

— Има. Напълно разумно е да се предположи, че при търсенето на вода, която биха могли да използуват, жителите на Марс решили да изследват двете съседни планети — Венера и Земята. Отначало в най-благоприятния срок те прелетели на Венера; а после на 20 май 1908 год. излетели от Венера за Земята. Те загинали в деня, в който тяхната ракета според точните пресмятания е трябвало да се спусне на Земята. Възможно е на Марс да са очаквали с тревога този ден.

— Защо мислите така?

— Работата е там, че в 1908 година през време на великото противостоене много астрономи тук на Земята бяха развълнувани от светлинните избухвания, наблюдавани на Марс.

— Те са давали сигнала на своите пътешественици — каза Наташа.

— Възможно е — отговори астрономът. — Изминаха 15 години. В 1924 г., когато великото руско изобретение — радиото, получи широко разпространение, през време на великото противостоене много приемателни радиостанции приеха странни сигнали. Появиха се предположения, че това са радиосигнали от Марс. Никой не дешифрира тези сигнали…

Следващото противостоене на Марс ще бъде в 1954 година. Ние, съветските хора, вече завладяхме атомната енергия… Нашата страна е родина на реактивното движение. Нашите реактивни двигатели доказват възможността да се постигнат необходимите скорости. Именно ние, болшевиките, ще съумеем в близко бъдеще да се заемем здраво с междупланетните полети.

— Вие бихте ли полетели за Марс? — попита Наташа.

— Да, разбира се. Развитието на разумните същества, развитието на науката на Земята протича при неизмеримо по-благоприятни условия, отколкото на Марс. Ние ще полетим към тях по-рано и ще направим това по-сполучливо, отколкото те.

Кримов замълча, а после добави:

— Ето защо аз станах астроном…

— Извинете — каза Низовски, — аз съм палеонтолог… Ние можем по едно парченце от кост да възстановим външния вид на обитавало някога Земята животно. Вероятно, може да си представим и разумния обитател на Марс, щом като вие знаете условията, при които живее. Опишете ни гостенина от космоса.

Кримов отговори с желание:

— Аз мислех по това и тъкмо навреме прочетох предположенията на един ваш колега, палеонтолога професор Ефремов. Свободни от ходене, годни за труд крайници, единен мозъчен център и органи на стереоскопическо зрение, слух — всичко това е задължително… Разбира се, необходимо е и вертикалното положение, което дава възможност за най-добър обхват на местността. А сега за външността. Климатът на Марс е суров, температурата се изменя рязко. Навярно жителите на Марс не са особено красиви. Те трябва да имат защищаваща покривка, дебел слой мазнина, гъста вълна или кожа с виолетов оттенък, поглъщащ топлинни лъчи подобно растенията на Марс. Имат нисък ръст — нали там силата на тежестта е малка. Те са с по-слаби мускули от нашите… Е, какво остава още?… Ах, да, дихателните органи. У тях те са развити в най-висока степен. Нали те трябва да използуват и нищожното количество от кислород.

— А все пак… те са долетели от Венера — тихо каза Низовски.

Спомням си раздялата с астронома. Той заедно с Наташа слезе на брега на Нова земя, за да изследва и там отразяващата способност на местната растителност.

В катера спущаха уредите. Наташа и Кримов ни махаха с ръце. Капитанът даде прощално изсвирване.

Низовски се наведе над перилата и извика:

— Венерианци!

— Марсианци — извика в отговор Кримов. Той не се усмихваше!

Катерът все повече се смаляваше, подскачайки върху вълните. Той се приближаваше към брега.

Край