Оригинално заглавие
Immortality for Some, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 1,2/1983 г.


Отново избяга. Този път обаче смътното предчувствие, че бе загубил играта, не го напущаше. Не можеш вечно да се криеш от хората сред хората.

Досега неговото главно предимство беше самонадеяността на полицията, която беше уверена, че знае всичко за всяко престъпление и че няма неразкрити престъпления. А сега на всичко отгоре не беше и сам. Лежеше на плажа под ослепителното слънце на Флорида и от време на време махаше с ръка на момичето в сребристия бански, което шляпаше на плиткото.

Като си припомняше близките събития, той не намираше нито една грешка в поведението си, нито една невярна крачка. Разбира се, ако не беше отишъл в нощния клуб „Синята луна“, навярно не би имал тези неприятности. Но откъде можеше да знае!…

Млад, сякаш излят от бронз Адонис заплува право към момичето в сребристия бански. Без дори да го забележи, то изпрати към брега въздушна целувка и самоувереността на Адонис за миг се стопи. Той бавно мина край момичето.

Мъжът от брега отговори с махване на ръката. Без съмнение, тя го обича. А дали знае, че той не я обича?

Край него по плажа минаха две жени. Нито едната, нито другата можеха вече да си позволят да носят бански костюми. Но и двете бяха с бански. Едната каза:

— Виждаш ли онази мацка в сребристия бански? Точно този тип имам предвид.

— Какъв тип? — запита другата.

— На вид е твърде наивна, за да бъде порядъчно момиче. Детинските сини очи, всички тези извивки на тялото, за които тя уж и не подозира. Хващам се на бас, че е успяла да забрави за мъжете повече, отколкото ние с теб сме могли да научим за цял живот.

Чудно, помисли си лежащият на пясъка човек, колко прозорливи са жените, когато става дума за други представителки на техния пол. Гласът на едната от тях му напомни Сюзън Соненбърг. Заради нея той отново трябваше да се крие. Защо й трябваше да се бърка в чужди работи?

 

 

… Сградата на Мюзиккосмос се издигаше в небесата като хвалебствен химн. Тогава музиката, дори сериозната, носеше големи доходи. Едни смятаха, че всичко се беше променило, когато в училищата започнаха да учат децата да не се страхуват. Да не се страхуват да мислят, да не се страхуват да приличат на другите. Да не потискат скрития стремеж към прекрасното, към културата. На други се струваше, че успешното издирване и неминуемото наказание на престъпниците не само изкорениха престъпността, но по принцип я направиха невъзможна. Какво друго оставаше да правиш, освен да се занимаваш с любов, да четеш книги, да гледаш телевизия и дори да слушаш Бетховен или Брамс. Имаше и трети — крайните оптимисти. Те казваха: „Кой знае, може би човечеството най-сетне е достигнало зрелостта си?“

Сто и шейсет години след смъртта на Бородин неговата музика в нов аранжимент предизвика истински бум сред русите, чернокосите и рижите млади хора, накичени с най-различни дрънкулки. Две столетия след смъртта на композитора бумът, предизвикан от изпълнението на неговите симфонии в първоначалния им вид, надмина всичко известно досега. Имаше над какво да се замислиш.

Като видя Сюзън, която влизаше в сградата, старчето Бени докосна с ръка фуражката. Той беше по-стар от Сюзън, но колко, никой не знаеше.

— Очакват ви в седмо студио — промърмори Бени, поклащайки глава, и й подаде ръка. Сюзън я прие с благодарност.

Преди осем месеца тя падна лошо и от тогава не се чувствуваше никога напълно здрава.

Точно затова Сюзън високо ценеше малко непохватната, но сърдечна услужливост на Бени. Днес тя го виждаше за последен път. Спря внезапно и си помисли, че трябва да му каже няколко думи за благодарност.

— Бени — каза тя, — аз съм една свадлива сбръчкана старица. Защо ти винаги си толкова добър с мен?

Този неочакван въпрос съвсем смути Бени, На глупавото му, но приветливо лице се изписаха обърканост и недоумение. Чувствуваше, че трябва да каже нещо, но съвсем не можеше да съобрази какво точно.

— Мили Бени — продължи Сюзън с необичайна за нея топлота, — аз просто исках да кажа, че ценя твоята доброта.

— Доброта? — попита Бени все още пообъркан.

— Разбира се. Колко пъти например си търсил за мен кола и си карал пилотите да приближават вертолетите до самия вход. Помниш ли, веднъж ми стана лошо и ти намери стая, където можех да си почина. Друг път ми скъси бастуна, щом само ти споменах, че е твърде дълъг. Когато репетициите продължаваха и след определеното време, ти ми носеше сандвичи.

— Това е мое задължение, мис — объркано каза Бени. — Аз съм портиер, служител. Голяма част от времето си денем просто няма какво да правя. Затова аз…

— Затова помагаш на всички, които имат нужда от помощ. Знам. Всички тези години съм приемала услугите ти като нещо полагащо ми се. И едва днес, Бени, разбрах, колко много си направил за мен, макар това да са били дреболии.

Сюзън замълча. Да приказва това точно днес на човек, който не ще познае прераждането, би било все едно да съобщаваш на гладния за банкета, на който трябва да отидеш веднага, след като си се нахранил добре. Но тя не можеше да изчезне, без да се сбогува, без да му каже една дума. Освен това Бени, този говорещ неясно, стар и не особено съобразителен Бени й харесваше.

— Днес съм за последен път тук — каза тя тихо. — Днес ще направя последния си запис, а после ще тръгна за прераждане.

Учуди я внезапно блесналото огънче в мътните очи на Бени. Но той само каза:

— Да, мис Соненбърг.

— Веднъж те обидих, когато ти предложих бакшиш. Нямам намерение да повторя тази своя грешка. Знам, че ти правиш услугите си безкористно, Чувал ли си думата хонорар?

— Хонорарий?

— Когато човек прави нещо извън задълженията си, хората обикновено искат да му изразят своята благодарност. Подаряват му нещо и наричат това хонорар. Хонорари приемат всички.

— На какво прилича този хонорарий — със съмнение запита Бени.

— Единственото, което мога да ти предложа, са пари. Купи си с тях нещо, което ти хареса, и то ще ти напомня за мен. Благодаря ти, Бени, сбогом!

Той стоеше до вратата на седмо студио, стиснал в дланта си три смачкани банкноти. После внимателно ги оправи. Двеста и петдесет долара.

В седмо студио още не бяха готови за записа и Сюзън влезе в стаята за почивка. За голямо нейно неудоволствие след нея тръгна и Уейгънг.

— Значи днес е последният запис на Сюзън Соненбърг — многозначително въздъхна Уейгънг.

— Не мога да не се съглася с вас, мистър Уейгънг, щом самият вие правите подобно заявление — каза Сюзън.

Това суетливо малко човече беше един от главните администратори на Мюзиккосмос и това, което харесваше на него, трябваше да се харесва на всички.

— Нима не ви е малко мъчно, не ви е жал да се разделите с музиката? — попита Уейгънг. — Навярно няма да станете отново пианистка. И никога вече няма да бъдете знаменита.

Сюзън съзнаваше, че единствената причина, поради която не обичаше Уейгънг, се криеше в обичайното презрение на музикантите изпълнители и на композиторите към музикантите-теоретици… На всичко отгоре обикновено всички вече знаеха какво ще каже Уейгънг, преди още да е отворил устата си.

— Като пианистка аз достигнах в музиката почти всичко. И не ми се иска да се повтарям. Имам високи показатели по скалата за технически способности. Защо например да не стана лекар или физик?

— Учен? — ужаси се Уейгънг.

Изведнъж Сюзън си помисли, че може да помоли Уейгънг за една услуга, той няма да й откаже и няма да я излъже.

— Мистър Уейгънг — запита Сюзън, — познавате ли старика Бени?

— Портиерът? Разбира се.

— Моля, направете ми една услуга. Пратете го да бъде изследван чрез тест.

— Да го изследват с тест? Но защо е нужно това?

Сюзън едва не каза: „За да бъде изпратен за прераждане“.

Самата идея беше безумна. Прераждането беше привилегия на „горната десятка“ — десет процента от населението с най-високи показатели по скалата на ЦЗО, ценности за обществото.

В тези десет процента влизаха голяма група от хора. Според данните си Сюзън влезе лесно в „десятката“, впрочем, както всички нейни приятели и познати. Всеки випускник на колеж, всеки администратор, художник, писател, музикант, технически специалист, лекар — практически всеки човек, който бе постигнал в някоя област успех, дори и умерен, можеше да разчита на прераждане. Всеки, когото тя познаваше, освен Бени.

Още по-сложно отколкото на всеки друг е да обясниш на Уейгънг чувството или по-точно почти интуитивното усещане, че в Бени е скрито нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Тя разбираше, че съвсем не е безпристрастна към Бени, той й харесваше, а можеше да умре всеки миг, колкото и силен и здрав да изглеждаше за годините си. Естествено, че й се искаше да издействува той да бъде прероден, макар само за това, че беше добро момче.

Но и това не е още всичко. Скалата ЦЗО отчиташе не само интелекта у различните способности, но и това, което наричаха „емпатия“, а понякога надареност да съпреживяваш. С други думи, при други равни показатели „доброто момче“ имаше повече шансове от някой тип, който с наслада къса крилцата на мухите. По скалата за емпатия Бени сигурно ще получи висок бал.

— Но вие знаете какво представлява тестът — сърдито каза тя.

Не й се искаше да каже „тестът ЦЗО“.

— Тестът за музикални способности?

— Е, разбира се, те ще проверят и това.

Тестът МС служеше за най-различни цели, но включваше и съкратен тест за равнището на интелектуалните способности и още по-съкратен за личностните свойства. Ако у Бени изведнъж открият някаква дарба или способности, тестовете непременно ще ги отразят и тогава ще бъде значително по-просто да бъде изпратен за тест ЦЗО.

Някой от техническия персонал почука и открехна вратата.

— Готови сме, мис Соненбърг.

Това беше необикновен запис. Всички знаеха, че веднага след него Сюзън ще отиде в Института за прераждане. Това няма да бъде смърт в истинския смисъл на думата — само роднините, и то обикновено жените, плачеха, когато техен близък отиваше в института; всеки, удостоен с прераждане, ликуваше, а на лишените от тази чест оставаше само страстно да се надяват. По съдбовната необратимост на събитието обаче, това беше сравнимо с реалната смърт. Сюзън Соненбърг пианистката, ще умре. След прераждането й тя няма да знае, че някога в предишния си живот е била пианистката Соненбърг, освен ако психиатрите сметнат, че подобна информация няма да й навреди. Но като правило психиатрите имаха предубеждения спрямо такъв род откровеност.

 

 

Уейгънг взе слушалката.

— Да, аз съм. Институтът? Да, разбира се… Бенджъмин Райс? Това име не ми говори нищо. Сюзън Соненбърг е споменала за него? За какво ви е притрябвал?

— Обикновено ние разпитваме близките приятели на пациентите ни — каза мек безличен глас на другия край на жицата. — Мис Соненбърг ни съобщи, че Бенджъмин Райс от Мюзиккосмос ще може да ни разкаже за нея.

— Тя дойде при вас преди три дни. В какво състояние е сега?

— Всичко върви по плана, мистър Уейгънг. Обичайната процедура, никакви усложнения. А сега за Бенджъмин Райс…

— Минутка, може би това е старчето Бени? Вижте какво, ще направя справка и ще изпратя при вас Райс, който и да се окаже. Ясно?

Проверката в отдела по комплектуване на щата не отне и минута.

— Това е един от портиерите, мистър Уейгънг. Да изпратим ли досието му?

— О, не, не, това е всичко, благодаря ви.

Позвъни на Бени.

— Обажда се Уейгънг. Звъниха от Института за прераждане. Мис Соненбърг им споменала за вас. Очевидно искат да ви зададат няколко въпроса. О, не се безпокойте, няма нищо страшно, най-обикновена процедура. Идете веднага там. Разбрахме се, нали? И още нещо, Бени…

Едва сега с чувство за вина той си спомни, че беше обещал на Сюзън да изследват Бени с теста за МС.

— Е добре, това не е важно — каза и затвори телефона. Трябва да позвъни на Уолтър Дженингс от бюрото за тестове, той ще повика Бени, когато му е удобно.

Бени Райс беше вече над стоте и между стените на Мюзиккосмос тези години можеха да му се дадат. Но по пътя за Института на него дори не му мина през ум, че може да използува автобус или вертолет, макар разстоянието да беше не по-малко от две мили и Мюзиккосмос или Институтът непременно биха платили пътните. Той бавно се изправи, очите му се избистриха и след като извървя една миля, спокойно можеше да мине за петдесетгодишен мъж. И доколкото средната продължителност на живота тогава беше сто и седем години, един петдесетгодишен мъж се смяташе за още съвсем млад.

Отвън бялото здание на института изглеждаше студено и безлично. Но вътре то приличаше по-скоро на луксозен хотел, отколкото на болница.

— Бенджъмин Райс? — попита миловидната блондинка в приемната. — Да, доктор Мартин ви очаква. Той е в градината. Сами ще ви заведе.

Сами беше червенокос и абсолютно безмълвен хлапак. Това учуди Бени, защото момчето се държеше дружелюбно и приветливо.

— Какво ти е синко? — попита Бени, когато влязоха в градината. — Да не си си глътнал езика?

Сами му хвърли такъв смислен и лукав поглед, че Бени почти прочете в него находчивия отговор. Но можа да каже: „Дъ-дъ“.

Бени разбра и се укори за своята несъобразителност. Разбира се, Сами беше един от преродените. Той беше запазил предишния си интелект, но не се беше научил още да говори.

Доктор Мартин изглеждаше на около двадесет години, не повече, но той не можеше да бъде прероден. Нужно бе пациентите да бъдат държани заедно, докато не стигнат зрелостта и не получат онези основни навици, които, както се смяташе, трябва да притежава всеки цивилизован гражданин. След това обаче колкото може по-бързо гледаха да ги пуснат на „бял свят“.

Намираха се на огромна поляна, където имаше подредени десетки шезлонги. И макар че тук нямаше нито една медицинска сестра и нито един лекар, освен доктор Мартин, цялата тази сцена изглеждаше най-обикновена и напомняше паркът на някой санаториум. Но човек изведнъж забелязваше, че всички, които бяха в шезлонгите, са на не повече от четиринадесет години, че всички са потънали в дълбок изкуствен сън и че всички — и момичетата, и момчетата — бяха облечени в обикновени бели престилки. Тези престилки приличаха на куклени роклички, с тази разлика, че нито в кройката, нито при шева имаше и намек за желание да се направят малко от малко по-привлекателни. Лицата светеха от здраве и чистота, но бяха лишени от какъвто и да е проблясък на мисъл.

— Бени, вие работите в Мюзиккосмос, нали?

— Там съм портиер.

Мартин се учуди.

— А какви бяха отношенията ви с мис Соненбърг?

— Дявол да за вземе, докторе, това беше чудесна жена! Жалко, че попадна тук!

— Жалко ли? По-добре ли би било, ако беше умряла?

— Тя беше чудесна жена — промърмори Бени.

— Разкажете ми за нея — подкани го Мартин.

— Тя винаги е била добра с мен. Наистина, казваше, че и аз съм добър с нея, но не знам защо говореше така. То се знае, след като падна, тя се движеше не много бързо и аз й помагах, доколкото можех. Казват, че била велика пианистка, но аз не ги разбирам тези работи. Знам само, че беше чудесна жена.

Мартин мълчеше. Ясно е, че от Бени няма да научи нищо съществено. Навярно Сюзън бе споменала името му на шега.

— А от кога познавате мис Соненбърг? — небрежно запита Мартин.

— От една година. Не, малко по-малко. Постъпих на работа в Мюзиккосмос миналия септември.

Още един неуспех. Мартин трябваше да отхвърли мисълта, че Соненбърг и този старец са могли отдавна, преди много години, да бъдат любовници. Да, Бени е много симпатичен старец, но меко казано, не особено съобразителен.

— Бихте ли искали да видите мис Соненбърг? — попита той.

Бени неволно отстъпи назад.

— Не! — развълнувано възкликна той.

— Сега тя не е Соненбърг. Но ако вие сте я обичали, Бени, непременно трябва да я видите. Разбира се, сега тя е съвсем друга. Смятам обаче, че това зрелище няма да ви бъде тягостно. В края на краищата пред нея има толкова много щастливи дни.

Бени покорно вървеше по ливадата. Мартин спря до един от шезлонгите и кимна. Бени затаи дъх.

Гладкото, миловидно личице на момичето в креслото само бегло напомняше лицето на Сюзън. То излъчваше интелект, но беше съвсем лишено от онзи израз, който се появява с натрупването на жизнен опит.

Прераждането беше условно наименование на един съвсем особен процес. Хората не се раждаха отново, но техните индивидуални черти изчезваха напълно и организмът бързо се обновяваше в култивационната камера. Вместо износените клетки те получаваха нови, вместо старост — младост. Часовникът на живота им се връщаше с осемдесет години назад. И това се плащаше с пълната забрава на предишния живот.

Момичето, което приличаше малко на Сюзън, беше в обикновена бяла престилка. Тя не скриваше съвършенствата на нейните все още незрели форми. Приличаше на новородено с тяло на девойка, което до известна степен съответствуваше на истината.

Бети Роджърс — впрочем Мартин не каза новото й име на Бени — притежаваше таланта, способностите и интелекта на Сюзън Соненбърг. Оставаше само да се гадае, дали тя ще запази всички индивидуални особености на нейния характер. Във всеки частен случай не може точно да бъде определено до каква степен формирането на личността зависи от наследствеността и до каква степен от средата. Бети и Сюзън имаха еднаква наследственост. Но те трябваше да живеят при различни условия. Може би Бети ще бъде по-щастлива от Сюзън, но ще постигне по-малко. Или обратното?…

— А пък аз си мислех, че тя ще бъде като бебе — с пресипнал глас каза Бени.

Мартин поклати глава.

— Успяхме да усъвършенствуваме природата. В естествения живот на детето са нужни двадесет години, за да узрее умствено и физически. А ние ги обучаваме за четири години. На осемнадесет години в развитието си тя няма да отстъпва по нищо на едно момиче с нормално детство…

Гласът му секна. Той беседваше с Бени като с равен, но недоумението, което бе изписано на лицето на стареца, показваше, че докторът напразно губи времето си.

 

 

На връщане в Мюзиккосмос Бени се прегърби и сега видът му отговаряше на годините…

Сюзън Соненбърг вече няма да я има… Онова красиво полудете-полужена в креслото съвсем не е тя и никога няма да бъде.

 

 

Вечерта, когато се върна в стаичката си, Бени извади от джоба си онези двеста и петдесет долара, които Сюзън му подари за спомен. Той не искаше да си спомня за нея. Най-разумно ще бъде да сложи парите при другите и да забрави от къде са. Под старомодната тоалетна масичка Бени измъкна голям плик с пари. Две хиляди долара. Повече не му и трябват. Затвори плика и го пъхна под тоалетката. Парите на Сюзън останаха върху масата.

Сюзън Соненбърг си отиде, изчезна. Трябва да се отърве от тези пари колкото може по-скоро. Да ги хвърли на вятъра и от тях да не остане нищо, дори кибритена кутийка от нощния клуб.

Нощният клуб… Не беше ходил там цели двадесет години. Но щом искаш да се отървеш от парите, без да ги хвърлиш в огъня…

Извади от гардероба вечерен костюм, евтин, но ушит чудесно, така добре скроен, че когато го облече, вече не изглеждаше евтин. Такива неща винаги го подмладяваха не толкова физически, колкото морално. Възрастта на Бени можеше да бъде определена доста точно, но до двадесетгодишните момичета той изглеждаше много по̀ на място, отколкото много мъже, два пъти по-млади от него.

И не можеше да се каже, че той не съзнаваше това.

Бени започна да се облича, като тихо, но мелодично си подсвиркваше и мислеше за Сюзън без най-малко съжаление. Лесно е да изпаднеш в сантименталност, когато умира или отива за прераждане твой близък човек, но за него през последните двадесет години нито Сюзън, нито който и да било друг не можеха да станат истински близки приятели. Той просто не можеше да допусне това.

Предвкусвайки вечерните развлечения, Бени бавно и с апетит си хапна в близкия до дома му ресторант. После тръгна към „Синята луна“.

До бара стояха две мацки, едната облечена в розово, беше твърде невзрачна, но пък другата, в червеното…

— Здравей — каза розовата мацка.

Усмивката, с която я дари Бени, беше много по-дружелюбна и одобрителна от погледа му, хвърлен на мацката в червеното. Но той деликатно изясни положението и мацката в розово философски въздъхна.

— Това е Марита — каза тя. — Поръчай ми нещо за пиене и изчезвам.

Външно Марита малко приличаше на обикновена представителка на най-старата от професиите. Лицето й бе интелигентно, а роклята, ако се направиш, че не забелязваш как я обгръща като загар на кожата, бе съвсем прилична.

Когато другата сутрин Бени пристигна в Мюзиккосмос, нищо вече не му напомняше за подаръка на Сюзън, освен отпадналостта и лекия махмурлук, усещания, по-силни от обичайните за мъжете на неговата възраст.

 

 

Дженингс сложи досието върху бюрото на Уейгънг.

— Направих теста с Бени Райс, както искахте. Желаете ли да видите резултатите?

По-голямата част от деня Дженингс, висок и немарливо облечен човек, ходеше сънлив и с равнодушен вид и напомняше мотор, включен към източник с твърде ниско напрежение. Но от време на време той се оживяваше и тогава, сякаш вече включен към високо напрежение, изглеждаше че целият искри от енергия.

Състоянието на вечната си разочарованост той обясняваше с това, че само малко хора истински се интересуваха от предмета на изследванията му. Половин живот беше изгубил, опитвайки се да доказва, че тестовете му са насочени за откриване на някакъв потенциал. Ако по теста за МС изследваният набираше астрономичната сума 185 точки, това съвсем не означаваше, че му е съдено да стане велик композитор, изпълнител или диригент. Това просто означаваше, че МС на дадения човек е равно на 185. При други благоприятни условия този човек можеше да постигне определени успехи в музиката. При абсолютно благоприятни условия той можеше да стане майстор, ако започнеше рано да се занимава и не се отклоняваше от избрания път.

— Е какво, музикален инвалид ли е? — попита Уейгънг.

— Не е точно така. МС за музикалната бездарност е 70–80. Бени има 42 точки — това го приравнява с музикалните кретени.

Уейгънг въздъхна.

— Благодаря, Дженингс. Сюзън Соненбърг пожела той да бъде изследван с този тест. Така наречената женска интуиция!

Сънливото изражение на лицето на Дженингс за миг се смени с истински ентусиазъм.

— Досещам се каква е работата. Тя е усетила, че Бени не е толкова глупав, колкото изглежда. И се оказа права.

— Вие смятате, че той може да бъде кандидат за прераждане? С такова МС?

Лицето на Дженингс отново доби уморен и отпуснат вид.

— МС на президента Фулър е бил 61 — каза той. — Това обаче не му е попречило да получи по скалата ЦЗО най-висока оценка.

Уейгънг вдигна вежди с оттенък на вежливо учудване.

— Моите показатели по МС съвпадат с показателите по скалата ЦЗО.

— И вие заемате поста музикален администратор.

— Е, и какво от това?

Лицето на Дженингс нервно потрепна. В края на краищата какво му влиза на него в работата.

— Вие искате ли да проведа с Бени теста ЦЗО?

— Ако той имаше високи показатели, това отдавна щеше да ни е известно, нали?

— Да разбира се.

— Тогава нека да забравим за него. Аз изпълних молбата на Сюзън.

Но Дженингс не забрави. Преди той мислеше, че тестът се провежда по молба на човек, който е убеден, че Бени притежава музикални способности. Дженингс твърде добре, а в известен смисъл най-добре от всички други познаваше Сюзън Соненбърг. Той помнеше нейните показатели от тестовете. МС — 141. („Едва 141! — каза веднъж Уейгънг. — Вашите тестове не струват нищо. Та тя е най-великата пианистка в света!“). Тогава Дженингс се опита да му обясни, че за човек с интелекта и работоспособността на Сюзън и 141 е оценка, повече от висока. Дявол да го вземе, тестовете винаги отразяват истинското положение на нещата, ако се прилагат макар и с капчица здрав разум. Трите цифри от тестовете на Сюзън доказваха това съвсем очевидно: интелектуално равнище — 155, технически способности — 139, ЦЗО — 198. Навярно тя би получила висок бал и по интуиция. В чист вид тест за интуиция няма, но при данните на Сюзън наличието й се подразбираше от самосебе си, както наличието на радий в урановата руда. Ако от 141, 139 и 155 се получаваше средна оценка за ЦЗО 198 точки, не можеше да има и съмнение за наличието на радий.

И Дженингс, сериозният математик и учен, реши да подкрепи идеята на Сюзън. Не защото го занимаваше самият Бени като личност. Интересуваше го системата от тестове в действие.

Той позвъни от кабинета си във федералното отделение на Института за прераждане и поиска зарегистрираните там данни на Бени по скалата ЦЗО. След петнадесет минути отговорът пристигна — 31.

Дъхът му секна. Оценка 31 по скалата ЦЗО бе немислима, невероятна. По отношение на музиката Бени е абсолютно бездарен, това е очевидно. Според всички други тестове той също не се нареждаше сред гениите. Но оценка от 31 точки демонстрираше пълната непригодност на човека за всякакъв род дейност изобщо, дори и за длъжността портиер!

Дженингс отново изпрати да повикат Бени. Той дойде веднага.

— Викали сте ме, мистър Дженингс.

— Да седнете, Бени. Мисля, че ще ви е любопитно да знаете защо тази сутрин ние проведохме с вас един тест. Работата е в това, че Сюзън Соненбърг ни помоли. Тя не обясни причините, но аз предполагам, че ви е смятала достоен за прераждане.

— Ами, няма да изкарам — просто отговори Бени. — И не ми се иска отново да се занимавам с това, моля, не ми се сърдете, мистър Дженингс.

— А пък на мен ми е интересно — каза Дженингс. — Прегледах официалните ви данни по ЦЗО. Тридесет и едно! Това просто не може да бъде! Вярвайте ми, данните са неверни. Вие спомняте ли си нещо от този тест?

— Ами! Много малко. Та това беше преди седемдесет години.

Дженингс скочи.

— Човек с оценка 31 точки не може да помни, че тестът се е провеждал преди седемдесет години. Вие не бихте могли да пресметнете това. Разбирате ли какво имам пред вид?

— Вие по-добре знаете, мистър Дженингс.

— И какво още помните по този тест? Може би в него е имало нещо необикновено? Може би тогава сте били болен? А, Бени?

— Не помня, мистър Дженингс.

— Искате ли отново да бъдете изпитан по този тест?

— Не, мистър Дженингс.

Този рязък и недвусмислен отказ за миг смути Дженингс.

— Но, Бени, тази оценка е неправилна и невярна. Разбира се, нищо не мога да ви обещая, но вие сигурно заслужавате по-висок бал. Наистина, не мога точно да кажа колко по-висок.

За да влезе в „горната десетка“, трябваше да набере минимум 120. Едва ли Бени можеше да разчита на оценка в тези граници и Дженингс, независимо от всички предчувствия на Сюзън, не искаше да обнадеждава стареца.

— Вижте какво, мистър Дженингс — с молба в гласа каза Бени. — Цял живот съм знаел че прераждането не е за моята уста лъжица. И отдавна съм се примирил с това. Толкова отдавна, че вече не искам никакво прераждане, разбирате ли?

— Е добре, никой не ви кара насила. Човек не бива да бъде заставян да отива за прераждане, освен в случаите, когато неговата оценка е толкова висока, че обществото не може да си позволи да го загуби. Но аз ви моля, Бени, да минете повторно теста, просто, за да бъде поправена грешката. Вашата оценка не може и никога не е могла да бъде толкова ниска.

— Както желаете, мистър Дженингс. Воля ваша.

Същия ден вечерта Дженингс получи резултатите. Неправдоподобно ЦЗО — 30 точки! Какво да каже на Бени? Сега, когато вече всичко беше направено и не оставаше ни най-малкото съмнение, му идваха най-различни обяснения.

Сюзън общо бе набрала повече точки, отколкото средното аритметично от всички съставляващи. Бени можеше да набере по-малко. Ниво на интелектуално развитие — 98, музикални способности — 42, технически способности — 118, математически способности — 126, впрочем, невероятно висока оценка за един портиер. Самоутвърждаване — 41; това вече беше страшно ниска оценка. Памет — 110.

Точките, регистрирани в картона, не падаха по-ниско от 41 (и в един случай дори стигаха 126), а оценката по скалата ЦЗО беше 30. Да я смъкнат толкова можеха само криминални психопатични или антисоциални тенденции, но тази версия не можеше да се приеме. Оценката за антисоциални тенденции беше неутрална.

И Дженингс се постара да последва съвета на Уейгънг — да забрави за Бени.

 

 

Едностайното жилище на Бени бе на двадесет минути пеша от Мюзиккосмос. Той се връщаше в къщи и мислеше, дали трябва да се откаже от мястото си. Беше спокоен и съсредоточен.

Интересно е все пак защо отново го проверяваха? Бени мислеше, че проверката е свързана по някакъв начин със Сюзън, че тъкмо тя е организирала повторния тест, като е решила да му направи услуга. Е, добре, да допуснем, но кой го преследва сега? Самата Сюзън е в института и отдавна е престанала да мисли за Бени.

От една страна, ако с теб са се заели сериозно, стигат до края. От друга страна, ако твърдо и нагло държиш на своето, любопитството в края на краищата ще премине и тогава ще се чувствуваш в още по-голяма безопасност, отколкото преди. И когато той почти бе взел решение да си трае колкото може по-дълго, доколкото позволяват обстоятелствата, изведнъж усети, че го следят.

Походката му не се промени. Кой може да го следи? Само оня, който не знае почти нищо за него. Всеки, на когото е известно малко нещо повече, ще реши, че той просто се връща в къщи от Мюзиккосмос, както се е връщал всеки ден досега и тогава какъв смисъл има следенето?

Като мина нарочно край павилиона, откъдето обикновено си купуваше вестник, Бени се престори, че изведнъж си е спомнил нещо и рязко се върна обратно. Тази маневра му позволи да разгледа добре човека, който го следеше. На вид беше около тридесет-четиридесетгодишен, по външност съвсем незабележителен.

Решението беше взето моментално. Трябва да отиде в къщи, нали там са скрити парите за бягството.

С плана да се спотаи и да изчака можеше да се прости завинаги. Когато зад гърба ти вървят първокласни детективи, твърде късно е да се хващаш за старата уловка и да се правиш на стар глупак-портиер с ЦЗО 30 точки. Няма значение кой и с каква цел е наел този таен агент, важното е, че играта отиде твърде далеч и е време да гори всички мостове след себе си.

И той отново бягаше.

Когато на другата сутрин Бени не дойде В Мюзиккосмос, това събитие се стори толкова незначително, че на отсъствието му почти никой не обърна внимание. И едва когато някаква особа се появи в Мюзиккосмос и попита за Бени, старият портиер с безсмислен поглед, който беше заел мястото на Бени до вратата, успя някак да свърже събитията от последните дни и позвъни на Дженингс в отдела за тестовете.

— Тук една жена пита за Бени, мистър Дженингс — каза той. — А Вие често го викахте напоследък при вас. Помислих си, че…

— Пита за Бани? Нима той не е на мястото си?

— Ами, няма го. И не е идвал от сутринта. Мислех, че вие…

— Каква е жената? Някаква старица ли?

— Не, млада.

— Изпратете я при мен.

Дженингс се учуди, когато видя на вратата момиче, не по-голямо от двадесет и пет години, при това явно хубавица от професията. Представи му се като Марита Хебърт.

— Извинете, че ви безпокоя, мистър Дженингс — каза тя. — Търся Бени Райс. Страшно ми е нужно да го видя.

— За какво?

Усмивката не слизаше от лицето й, но сякаш малко помръкна.

— Право да си кажа, мистър Дженингс, не разбирам какво ви засяга вас това.

Дженингс повдигна рамене.

— Нали искате да ви помогна да намерите Бени? В такъв случай трябва да ми обясните някои неща. Вярвайте, мис Хебърт, мен съвсем не ме интересуват вашите лични работи, но все още силно ме интересува Бени.

— Все още?

— Защо ви е нужен Бени?

— Срещнах го тези дни. Той е три пъти по-стар от мен, но ми направи потресаващо впечатление. Искам отново да го видя, просто ми е необходимо. Дори наех детектив да го търси.

— Какво, да не сте се влюбили в него?

— Не, не е точно така. Ако искаш да видиш някой човек, трябва ли непременно отначало да се влюбиш в него?

— Казахте, че сте наели детектив. Нима не знаете къде живее Бени?

— Знаех само името му. Детективът изясни, че той работи в Мюзиккосмос. Казаха ми, че е портиер, но това не може да е вярно.

— Защо да не е вярно, мис Хебърт?

— Онази нощ той пилееше парите наляво и надясно.

— Може би е спечелил на конни състезания.

— Да, разбира се, но… Знаете ли, той е много мил човек. И толкова добре разбира всичко. Умен, но не като някой там учен или професор. Той е отзивчив, досеща се за всичко. Образован. И има вкус.

Дълбоко развълнуван, Дженингс каза:

— Твърде много хора от този тип работят като портиери.

— За глупачка ли ме вземате, мистър Дженингс? Слушайте, искам да видя Бени Райс отново, защото… е, изобщо през онези няколко часа той ме научи да гледам на света другояче. Той ми върна самоуважението, ясно ли ви е? И затова ми е нужно да го видя.

Дженингс си спомни оценката на Бени по скалата ЦЗО. Тридесет точки! Той твърде рано се бе предал. Разбира се, че тази цифра бе невярна.

— Оставете ми адреса си, мис Хебърт. Ще ви се обадим за Бени, веднага щом направим справка. Ще изпратим някого при него, в дома му.

— Можете да не си правите труд. Там го няма. Май че аз зная за него много повече от вас.

— И какво точно ви е известно, мис Хебърт?

— Нали вече ви казах. В къщи го няма. Снощи Силвър, детективът, когото наех, ми позвъни и каза, че току-що е придружил Бени до дома му. Сигурно докато той е говорил с мен, Бени е излязъл. И оттогава никой не го е видял.

Онзи Бени, когото Дженингс познаваше, съвсем не приличаше на Бени, с когото се беше срещнала Марита Хебърт. От една страна, Бени бе успял да направи нещо немислимо — обикновено всеки опит за лъжа при тестовете веднага проличаваше. Но, от друга страна, той се бе държал много странно. Защо един човек, който имаше ум да излъже тестовете и всички специалисти, трябва да бъде такъв идиот и да получи оценка тридесет точки? Ако Бени просто искаше да изчезне, да стане незабележим, трябваше да събере минимум 90, дори 100 точки. Най-безопасно и най-незабележимо е да попаднеш в златната среда. А вместо това той два пъти получава оценка, която поставя в недоумение всички.

Бени никога не бе показвал своя интелект пред Дженингс, както явно е станало при Марита, а възможно и при Сюзън Соненбърг. И все пак оценката от 30 точки винаги му се е струвала твърде ниска за него. Защо човек трябва да се прави на бездарник и тъпак? Дженингс имаше само един отговор за това.

В полицията с Дженингс говориха вежливо, но не много заинтересовано. Въпреки това на другия ден при него дойде сержант Бъш, един много наперен млад човек.

— Доколкото ви разбрах, изчезнал е човек на име Райс? — запита Бъш.

— Снощи той както обикновено е тръгнал за в къщи, но останал у дома си не повече от пет минути. Оттогава не са го виждали.

— Не ми е много ясно какво все пак е станало с този тест, мистър Дженингс? Защо сте толкова сигурни, че Райс ви е излъгал?

— Както всички тестове за определяне на типа личност — каза Дженингс — този тест е емпиричен. Той непрекъснато се съпоставя с фактическите и другите данни и резултати. И се модифицира съобразно всички тези данни. Дори за тази работа, която тук Бени изпълняваше, неговата оценка трябва да бъде в границите на 80.

— Но тестът е посочил 30.

— Следователно има нещо нередно с този тест. Не със самия тест като такъв или с метода на неговото провеждане, но с това как Бени е отговарял на въпросите.

— Разбирам. И вие смятате?…

— Че той е имал причини да се преструва на незначителен и негоден за нищо човек. Навярно той е извършил някакво престъпление.

Бъш поклати глава.

— Неразкрити престъпления няма, мистър Дженингс и вие прекрасно знаете това. А ако все пак има престъпници, всички те са известни на полицията.

— Струва ми се, сержант, че вие не схващате главното тук. Та Бени беше вече над сто години, И ако вчера той ни излъга с теста, той би могъл да излъже също и преди седемдесет години.

— Май че аз наистина съм глупак. Съвсем не мога да схвана накъде клоните.

— Щом като Бени е трябвало да се скрие преди седемдесет години, престъплението, ако наистина е имало такова, ще да е станало още по-рано.

— Искате да кажете, че всичко това се е случило, когато още нямахме телепроследяване?

— Е, не съвсем така, но във всеки случай преди да се установи днешното положение.

— Щом това чевръсто старче е избягало с тайната си, над която е треперело седемдесет години, остава ми само да му пожелая успех.

— Но работата не е в това! Нима не ви е интересно да стигнете до истината? На мен пък ми е интересно. И досега не мога да разбера, как Бени успя да се измъкне от нашите тестове?

— Е, това е ясно. Ако ми дадете тест и аз поради някаква причина искам да получа ниска оценка, на повечето въпроси ще отговоря неправилно и готово.

— Не, това не е пряк въпросник, който изисква отговори от типа „да“ или „не“. Всички въпроси са тясно свързани помежду си и често аз, проверявайки отговорите, ги обединявам по групи. Именно точно тук се проявяват противоречията и всеки опит за лъжа е обречен на провал.

— Но вие току-що казахте…

— Това е възможно само при едно условие: когато знаеш как е построен тестът и помниш всички опасности. Разбира се, не е необходимо да се запомнят всички отделни отговори. Достатъчно е да се улови тяхната взаимна връзка. Трябва да се знае, кога да дадеш правилен отговор, къде да оставиш пропуск и къде можеш да направиш бъркотия.

— В такъв случай този човек трябва да притежава изключителен ум, така ли?

— Точно така.

Бъш бе осенен от една догадка.

— Вие искате да кажете, че този тип Райс по равнището на интелекта си е годен за прераждане, но не събира точки, като съзнателно се прави на идиот?

— Съвсем вярно.

— Тогава престъплението му трябва да е много сериозно. Най малко убийство. Скоро ще изясним всичко.

— По какъв начин?

— Ще проследим крачка по крачка миналото на Райс и ще научим умрял ли е някой от хората, сред които се е движил. После ще анализираме всички смъртни случаи и ще изясним причините им.

— А нима това може да се установи сега?

— О, да, разбира се.

— По какъв начин?

— Има милиони начини. Да допуснем, че сега, в тази стая, вие ме застреляте. Стъклото, металите, дървото, пластмасите, които се намират тук, ще получат сътресение и изстрелът ще се регистрира в тяхната молекулярна структура. И след десетки години ще може да се установи, че изстрелът е произведен именно тук, а датата ще бъде определена с точност до месец. Освен това върху всички предмети ще паднат сажди, после те ще се покрият с прах и дори ако внимателно се изчисти помещението, слоят сажди ще остане. А ако аз падна върху пода, моето падане също ще бъде зарегистрирано. Разбира се, за един необходим ни факт ще бъдат нужни хиляди ненужни факти и данни за други произшествия…

— Искате да кажете, че щом има причина за оглед на мястото, могат да се възстановят всички събития, когато и да са ставали там?

— Да, нещо подобно.

 

 

Марита бавно се качваше по стълбите в дома си и мислеше за постъпките си през последните дни. В „Синята луна“ не бе ходила от онази вечер, когато беше срещнала Бени. Защо ли да се лъже…

Ако беше някоя неудачница, по-леко щеше да се реши да стъпи на пътя на добродетелта и да свърши с този начин на живот. Но когато печелиш толкова много…

На вратата беше забодена бележка от мисис Герстайнър: „Два пъти звъни един мъж, каза, че е Дж. С.“

Дж. С., тоест Джон Силвър, детективът, който беше наела да търси Бени. Сега обаче тя съвсем не беше сигурна, че иска да намери Бени Райс. Май че в този Бени имаше наистина нещо странно.

Марита влезе в банята и отвори крана на чешмата. Започна да се съблича, като едва сдържаше желанието си да позвъни на Силвър.

Напълни ваната с гъста сапунена пяна и изведнъж се почувствува изчистена от полепналата по нея през тези дълги години мръсотия.

Като осъзна най-сетне какво означава за нея Бени, Марита изскочи от ваната и изтича до телефона.

Още не беше почнала да се облича, когато звънецът в коридора звънна. Очевидно Силвър бе най-бързият скороходец в света. Облече роклята и нахлузи чехлите.

Когато влезе, Силвър я обгърна с одобрителен поглед.

— Това вече е по вкуса ми — каза той.

— Казвайте какво става — рязко го пресече Марита.

Погледът му продължаваше да се плъзга по фигурата й, но той заговори кратко и делово.

— Когато Райс се е върнал в къщи, той вече е бил решил всичко. Това е съвсем ясно. За да се отърве от следенето, е нужно да действува бързо и точно. Мисля, че е отишъл на аеродрума и отлетял с първия рейс.

— Едва ли Бени би постъпил толкова примитивно.

— Сигурна ли сте? Лейди, понякога дългото търсене на хитро решение позволява на противника да хвърли примката на врата ти. Единственият шанс да се отървеш от телевизионното следене е да се махнеш, докато от теб не се е заинтересувала полицията.

— Полицията тук няма нищо общо.

— Нима? А на мен ми се стори, че това момче Райс точно от нея се страхува. Иначе защо ще офейква като попарена в вряла вода котка? Той е отлетял буквално с първия рейс. За Флорида, с първо кацане във Вашингтон. Във Вашингтон се е прехвърлил на друг самолет. И знаете ли за къде е отлетял? За Флорида.

— Как така за Флорида?

— О, той съвсем не е глупав. Да приемем, че вие летите за Флорида, а после се прехвърляте за другаде. На кого ще дойде на ум, че отново сте се отправили за същото място? Той живее в околностите на Майями. Знам къде, само че там моите хора вече не го следят.

— Защо не го следят?

— Че къде ще отиде? Или пътят му е проследен до Майями, или не е. И в единия, и в другия случай би било безумие да се мести другаде.

Напористият и самоуверен Силвър дразнеше Марита. Той действуваше и говореше така, като че ли бе свързан със самия господ бог с пряк телефон. Все пак тя го попита:

— А защо да е безумие, ако се премести другаде?

— Когато ченгетата проследяват някого, те преди всичко проверяват транспорта — аеродрумите, пристанищата, автобусните и железопътните гари. Всеки, който бяга, рано или късно ще бъде хванат. Лейди, за какво ви е притрябвал този дъртак?

Той пристъпи по-близо до нея, сякаш случайно. И макар че движенията му изглеждаха забавени, ръцете му вече лежаха на нейния кръст.

Марита нетърпеливо се дръпна, но не можа да се отскубне.

— Вън! — безстрастно каза тя. — Или се дръжте прилично, или се измитайте оттук.

— Та вие за глупак ли ме смятате, лейди? Или си мислите, че ще се съглася да работя за вас, преди да науча каква сте?

Марита се дръпна и с едно движение на ръката грабна от чекмеджето на масата мъничък пистолет.

— Вън! — каза тя. Лицето й не изразяваше нито страх, нито заинтересованост, нито отвращение.

Силвър все още се усмихваше.

— Та вие ми дължите много пари, лейди. Но не е задължително да платите.

— Предпочитам да платя.

Усмивката му угасна.

— О’кей. Нима съм лош? Нима моето обаяние ми изменя?

— Не знам. Нищо подобно не съм забелязала у вас.

Очите му я гледаха все по-недоверчиво и учудено.

— Вие сте влюбена в този старец — промърмори той. — Обзалагам се.

— Адресът! — каза Марита.

 

 

Марита отново махна с ръка и тръгна по плиткото към брега. Сребристият бански костюм блестеше в лъчите на обедното слънце. Съвършенството на пропорциите на нейното тяло радваше очите, но той със същото удоволствие би се любувал на красотата й, ако беше жена или приятелка на някой съвсем непознат човек.

Легна на пясъка до него. Капките вода блестяха по златистата й кожа.

— Защо не поплуваш, Бени?

— Май че ме следят — промърмори той.

Тя силно стисна ръцете му, сякаш с този жест можеше да го защити от целия свят.

— Те никога няма да ни намерят — каза Марита.

— Напротив — меко възрази Бени — те сигурно ще ни намерят, Марита, ако ти останеш с мен. Ако искаш да ми помогнеш, моля те, иди си.

— Не, за нищо на света!

— Марита — меко и внимателно заговори той, — нали знаеш, аз не те обичам.

— Да — печално каза тя, — ти си единственият мъж на света, от когото очаквах да ме обича и затова, разбира се, ти не ме обичаш. Но защо не искаш да ми разкажеш всичко? Може би ще мога да ти помогна?

— Иди си в къщи. Може би тогава все още ще имам шанс да се спася.

— Но защо мислиш така? С какво ти попречих?

— Твоят детектив знае, че аз съм в Майями. И ако започнат да ме търсят, преди всичко ще намерят него и ще разберат, че ти също си отлетяла за Майями. Ще вървят по петите ти и ще ме намерят.

— Но ние напуснахме Майями.

— Да, но сме съвсем наблизо.

— С какво си се провинил, Бени? Какво те очаква, ако попаднеш в ръцете им?

— Смърт — просто каза той.

Дъхът й секна. Искаше й се да заплаче, но за последен път беше плакала толкова отдавна, че бе забравила как става това.

— На мен още ми се живее — каза Бени. — Стар съм, но съм здрав и бодър. Ако ме оставят на мира, бих живял двадесет, че и тридесет години още. Бих живял по-дълго, отколкото ти живееш на този свят, Марита, ако само ми позволяха това. Но изглежда, че аз старея, старея духом. Иначе бих се борил. Бих те напуснал и бих намерил друго скривалище.

— Нали няма да направиш това? — рязко запита тя. — Обещай ми, че няма да го направиш.

Бени поклати глава.

— Нищо не мога да ти обещая, Марита. Трябва да се боря за живота си.

Върху рамото му легна нечия тежка ръка:

— Бенджъмин Райс, вие сте обвинен в убийството на Ралф Чарлз Коулмън.

 

 

— Позволете ми да ви кажа, мистър Райс — с леден глас произнесе адвокатът, — че с подобно поведение вие няма да постигнете нищо. Мен са ме назначили за ваш защитник и аз съм готов да изпълня своя дълг с цялото си усърдие независимо от оскърбленията, на които ме подлагате.

— Разбира се — каза Бени, — нали услугите ви ще бъдат платени с парите, които е спечелила една проститутка.

Кенсъл въздъхна дълбоко.

— Ако вземем пред вид какво е направила за вас мис Хебърт, тази забележка свидетелствува за крайна степен на нравствено падение.

— Тя свидетелствува за истинското положение на нещата.

Кенсъл се задави от възмущение.

— Нима не разбирате, Райс, че тази… девойка ви обича.

— Както се вижда, дори и да искам, никой няма да ми позволи да забравя това.

Той отново се бореше. Като последно бе заложил на хитростта и извъртането. Преди всичко трябва да се отърве от този човек.

— Марита Хебърт е една от най-чудесните жени, които някога съм познавал — заговори Кенсъл. — Просто не мога да проумея как е могла да се излъже и обикне човек като вас. Но доколкото чувствата й са реалност, готов съм да повярвам, че не всичко у вас е само зло.

— Много съм ви благодарен — каза Бени. — Но на мен не ми са нужни вашите услуги, Кенсъл.

— Ще ви защищавам само заради мис Хебърт. Смея да се надявам, че ще попаднете в газовата камера, макар че имам намерение да положа всичките си усилия това да не се случи. Доколкото обстоятелствата ме принуждават да се изразявам прямо и недвусмислено — каза адвокатът и неговите и без това розови бузи още повече порозовяха, — чуйте какво искам да ви кажа, Райс. Фактът, че преди двадесет години вие сте убили такъв човек като Ралф Чарлз Коулмън, в което аз съвсем не се съмнявам, е толкова чудовищен, че на мен би ми се искало да бъда ваш обвинител, а не защитник. Та вие сте знаели добре какво вършите. За някакви си жалки три хиляди долара вие сте отнели живота на един от най-великите умове на нашето време.

— Той беше стар мърморко — замислено каза Бени.

— Най-големият специалист в света по въпросите на маларията, човек, спасил повече човешки живота, отколкото…

— Мен никога няма да ме признаят за виновен и вие чудесно знаете това — каза Бени.

— Напротив, много повече са шансовете, че ще ви признаят. Независимо от това, че полицията на времето е приела версията за самоубийството, неотдавнашният преглед на стаята ясно е показал, че Коулмън първо е паднал и е лежал неподвижно и едва след това в него са стреляли. Вие не можете да обясните това.

— А защо аз трябва да обяснявам нещо?

— Защото ако не се намери никакво обяснение, вас ще ви признаят за виновен. Как може човек да свърши живота си със самоубийство, ако отначало падне, а едва след това в него стрелят?

Бени вдигна рамене.

— Той се изправи, стреля в себе си и отново падна.

— Не. И в кабинета на Коулмън, в който впрочем оттогава не е влизал никой, всичко свидетелствува за обратното. Паднал е само един човек, и то само един път. А после са го застреляли. Застреляли са го, когато е лежал на пода. Сам той не е могъл да направи това.

„Да, не можеше — помисли си Бени. — И не го направи, защото го направих аз. Колко забавна е непоколебимата им увереност, като се има пред вид, че не са успели да открият толкова много други несъответствия… Значи всички тези чудодейни полицейски методи съвсем не са универсални. Преди двадесет години полицаите повярваха на една лъжа. Сега вярват на друга. Може би след още двадесет години те най-сетне ще научат истината.“

Зад вратата на килията се чу гласът на затворническия надзирател:

— При вас идва мис Хебърт, Райс.

Бени хвана ръцете й и се усмихна. Внезапната промяна в поведението му порази Кенсъл.

— Три четвърти от пресата е на наша страна — възбудено заговори Марита. — Те смятат, че щом ти си на повече от сто години, вече не си опасен за обществото. За това, че си могъл да извършиш още някакво престъпление през последните двадесет години, и дума не може да става. Но те казват, Бени, о, аз и досега не мога да повярвам в това… Не вярвам, че си убил. Ти не би могъл.

— Но аз наистина убих — меко отвърна Бени. — Марита, много се радвам, че си тук. Кажи, Марита, нали твоите желания съвпадат с моите?

— Да.

— Аз искам да умра.

— Не! — прошепна Марита, а Кенсъл изумен погледна тази стара лисица, която така бързо менеше окраската си. С Марита Бени беше самата нежност.

— Не говори така — шепнеше Марита вече по-настойчиво. — Ти не може, не трябва да умреш. Та ти обичаш живота, ти все още обичаш живота.

— О, да — отвърна Бени — но само ако ми позволят да го изживея както аз искам, на свобода. Щом полицията се е заела е разследването на живота на Бени Райс — моят край е настъпил. Те ще проследят живота ми, крачка по крачка до мига, когато започнах да работя при Коулмън и неизбежно отново ще се захванат с делото за неговото самоубийство. Съдържанието на последните писма и телефонните разговори на Коулмън доказват, че той е имал намерение да се самоубие. На времето аз бих могъл да направя разследвания, изгодни за мен. Но какво да правя сега, когато полицията разполага със средства да се върне на мястото на престъплението и да възстанови цялата картина на произшествието, дори след цели двадесет години?

— Далеч не цялата картина, а само една част от нея — вметна Кенсъл.

Той каза това толкова многозначително, че Марита го погледна изумена, в Бени — с внезапно опасение.

— През цялото време разбирах, че се държите като първокласен лъжец, но трябваше да се досетя по-рано. Вие сте Коулмън.

Бени беше предвидил нападката.

— Да. Сега вече разбирате ли защо искам да умра? Аз наистина съм Куолмън. Великият човек, както казахте. Но убийството си е убийство и не е важно кой кого е убил — старият никому ненужен кретен Райс Коулмън или Коулмън — стария кретен. Все едно, това е престъпление, все едно, това е убийство. Двадесет години живях под маската на Бени Райс и бих дал всичко да поживея още толкова. И ако ми е съдено да умра или, което е още по-лошо, да лежа в затвора, бих предпочел да си остана същия този Бени Райс.

Марита се намръщи.

— Безразлично ми е твоето истинско име.

— Знам, Марита. Но на мен не ми е безразлично. Кенсъл, ще можете ли да получите за мен смъртна присъда?

— Аз бих искал да получа за вас прераждане — тихо отвърна Кенсъл.

Марита рязко скочи.

Бени се засмя.

— О, не, не, много съм ви благодарен. Тогава ще ви се наложи първо да издействувате моето оправдаване.

— Извинете — рязко го прекъсна Кенсъл. — Ако успея да докажа, че вие сте Коулмън, а не Райс, мотивът за престъплението отпада. Та вие не бихте взели да убивате Райс заради своите собствени три хиляди — нищожна част от вашия банков влог.

— Напротив — каза Бени, — за мен е по-добре да остана Райс. На всекиму е ясно, че Бени е тъпак. И може да бъде обвинен само в жестоко, примитивно престъпление. А обвинението против Коулмън, тоест против мен, аз бих формулирал като преднамерено убийство с изготвяне на фалшифицирани писма и бележки, за да бъде заблудено следствието и да се приеме трупът на Райс за мой собствен. И доколкото той беше точно на моята възраст, и доколкото го бях назначил предварително, а после направих подмяната, то от само себе си се налага изводът за предварително планирано убийство с цел отстраняването на самотен никому ненужен старец, за да мога аз да присвоя името му и да изчезна.

 

 

По време на съдебния процес беше засегната и възможността подсъдимият да е Коулмън, а не Райс. При такава ситуация той можеше вместо смъртно наказание да получи доживотен затвор.

Съдията попита не желае ли Бени да каже нещо на съда, преди да бъде произнесена присъдата. Съдебните заседатели бяха решили, че е виновен и присъдата можеше да бъде смъртно наказание или доживотен затвор.

— Да — отговори Бени, — ще кажа.

В залата зашепнаха. По време на целия процес подсъдимият стоеше безмълвен, както подобава на човек с такава ниска оценка по ЦЗО. А сега той говореше разумно и убедително.

— Тук беше изказано предположението, че аз всъщност съм Коулмън, а не Райс — каза Бени. — Но то остана да виси във въздуха, защото изглеждаше явна нелепост. И сега ли ви се струва невероятно?

Шумът в залата прерасна в ропот. Всички знаеха оценките на Бени от тестовете за интелекта и ЦЗО. Бени Райс не би могъл да говори така.

— Ще ви разкажа — продължаваше Коулмън, — защо убих Бени Райс. Не исках да отида на прераждане. Исках да изживея живота си до край, а когато този край настъпи — да умра. Нима човек, минал през прераждането, оцелява? Не! Той не помни предишния си живот, той става друга личност.

Не исках да ставам друг. Исках да изживея отмереният ми къс живот и да умра. Мнозина мислят точно така, но мълчат, защото само едната горда мисъл, че са достойни за прераждане, ги лишава от дар слово. И на всичко отгоре още и страхът от вечната тъмнина. Прераждането е отсрочка. Нека онези същества, които хората стават, да не помнят нищо за своето предишно „аз“ — това все още не е краят. И затова те на седемдесет, осемдесет години доброволна се разделят с живота, като се страхуват от риска, като се опасяват, че смъртта ще ги настигне всеки миг, ако се опитат да поживеят още малко.

Когато навърших осемдесет, отвсякъде започнаха да ме уговарят да се съглася да отида на прераждане. Аз се противопоставих. Исках спокойно да изживея останалите ми двадесет-тридесет години. Но Ралф Чарлз Коулмън нямаше право на избор. Той беше твърде значителна, твърде ценна за обществото личност, светът не можеше да си позволи да загуби такъв човек. Натискът се засили и можеше да премине в насилие. Нужно беше да изчезна. Аз съм егоист. Ценността на Коулмън за обществото за мен бе празна работа, загрижен бях само за ценността на собствената си персона. Исках да остана такъв, какъвто съм.

И единственият път за това бе да престана да съм такъв, какъвто съм. Планът ми, както виждате, успя. И ако бяха оставили на мира бедния Бени Райс, той щеше да успее напълно. Като знаех, че съм лишен от всякакви музикални способности станах портиер в Мюзиккосмос. С какво бих могъл да се издам там? Но имах нещастието да се харесам на една жена, а друга се влюби в мен.

Той гледаше право в очите на съдията. В залата цареше пълна тишина. И в този миг, когато се решаваше всичко, пред очите му се мерна истинската картина на онези събития.

Бени Райс умря, а той наистина стреля в него, но никой никого не беше убивал. Бени умря от апоплексичен удар и тогава гениалният Коулмън, спасявайки се от прераждането състави този фантастично сложен план. Само един лекар би се решил на подобно нещо. Нужна бе огромна работа и той направи всичко, което можа. Единственото, в което беше неговата грешка и което после изплува на повърхността, бе, че падането на тялото предшествуваше изстрела.

Коулмън можеше да бъде оправдан. Просто щеше да се наложи едно по-внимателно разследване.

Но оправдаването водеше към Института за прераждане.

— Направих това изявление — каза той, — защото за мен затворът е нещо по-страшно от прераждането. А аз съм заплашен или с доживотен затвор, или със смъртно наказание, или с прераждане. Обществото не може да пусне на свобода Коулмън и да му позволи да умре от естествената си смърт. Спасявайки се от прераждането, аз се реших на убийство. И тъй като изборът е затвор или смърт, моля съдът за снизхождение. Моля смъртно наказание.

 

 

Цели девет дни споровете не стихнаха. Едва след изпълнението на смъртното наказание проблемът можеше ли да бъде осъден Коулмън за убийството на Райс, когато той вече беше осъден като Райс за убийството на Коулмън, прерасна от юридически в чисто теоретически.

И решиха, че присъдата е била несправедлива.

А после всички се постараха да забравят за това колкото може по-бързо.

След три седмици Марита за всеобщо, в това число и за самата себе си, учудване се омъжи за Кенсъл. Наистина той беше малко старичък за нея, но все пак шейсет години по-млад от Бени.

Делото Райс остави у мнозина неприятно чувство, Едни смятаха, че на такъв човек като Р. Ч. Коулмън би могло да бъде позволено да изживее живота си както той иска и да не бъде принуждаван да се преражда. Други, напротив, твърдяха, че човек няма право да извърши убийство, колкото и да иска да се отърве от прераждане. И почти всички, и онези, които бяха на страната на Бени, и онези, които не му съчувствуваха, мислеха, че цялата тази история само наврежда на славата и репутацията на този толкова велик човек.

Затова по-просто беше да го смятат за Бени Райс.

 

 

Като гледаше спящото в креслото момче, доктор Мартин с учудване си спомняше онзи недодялан старец, който толкова ловко ги бе водил за носовете. Сигурно Бени би бил добър актьор.

До него се приближи Бети Роджърс.

— Това новичкият ли е? — запита тя. Вече се беше научила да говори. И беше загрижена от проблема за собствената си външност. В интерес на истината трябваше да се каже, че сега, в бялата си рокличка тя изглеждаше чудесно.

— Да.

— Как се нарича?

— Дик Хърман. — Или Бени Райс, или Ралф Чарлз Коулмън, помисли си Мартин. Бедният Бени, той толкова се страхуваше от прераждането; и ето че не можа да го избегне.

— А защо спи повече от останалите?

— Не бяхме сигурни, че ще му разрешат да остане тук. Знаеш ли, Бети, много ми се искаше да бъде при нас, както впрочем искаме да приемем всички вас. Но когато човек е извършил някаква лоша постъпка през предишния си живот, не му се разрешава да остане тук. Доведоха Дик, защото ни беше страшно нужен. Освен това мнозина смятаха, че такъв славен малчуган, какъвто стана при нас, не би могъл да извърши онези ужасни постъпки, които му приписваха.

Тази алегория превъзходно обясняваше по какъв начин Бени бе попаднал от газовата камера в Института, макар и в безсъзнание, но жив и как е преминал целия процес на прераждане, в същото време, когато той, ако може така да се каже, е бил убеден, че е загинал.

— А защо смятаха, че е извършил някакво престъпление, щом всъщност не е така?

Понякога да отговориш на въпросите на едно преродено дете е също толкова трудно, както и на въпросите на нормалното. Но Мартин прие предизвикателството.

— Той специално бе решил да убеди всички, че е извършил престъпление, защото не искаше да дойде тук.

— А защо не е искал?

— Нямал е представа какво всъщност е прераждането — търпеливо отговори Мартин — иначе не би възразявал.

— Откъде знаете това? Че и аз не исках да дойда тук.

— Не, ти не беше против. Виж, Дик се събужда.

Бети се наведе над него като майка над детето си.

— На теб ще ти хареса тук, Дик — нежно промълви тя.

„Мога да се закълна, че ще му хареса“ — помисли си Мартин. Той самият не би имал нищо против след някоя и друга година да се ожени за Бети Роджърс.

Но Институтът за прераждане не се занимаваше с уреждане на бракове.

— Той още не умее да говори — каза Бети. — Нищо, ще те научим. Господи, доктор Мартин, вижте каква добра усмивка има! Честна дума, започва да ми харесва!

Край