Оригинално заглавие
A Run of Deuces, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 10,11/1979 г.


Ълсуик Ханси се натряска. Заливаше се от смях.

— Хубав буламач! — Ханси замаха с ръка. — Келнер! Келнер! Още едно шампанско на тази маса!

Сефен се усмихна. Цели три дена той се подмазваше на Ханси. И ето, те вече са близки приятели. Скоро Ханси ще бъде съвсем готов.

— Ъл, ти май почна много да се хвалиш. Ако човек те слуша, излиза, че разработваш собствена златна жила.

— А? А?… Хитро казано! — Ханси се засмя. — А може би е точно така? — Той се ухили самодоволно, допря пръст до носа си и намигна. — Златна жила!

Проснат на масата, Ханси се задъхваше от смях. Настроението му беше отлично.

На масата отново се появи шампанско. Ханси започна да налива сам, като махаше с ръце и се шегуваше. Момичетата пищяха, а мъжете се чукаха.

Сефен плати сметката, без да слуша възраженията на Ханси.

— Плащам за удоволствието — обясни той. — Като гледам колко си щастлив и на мен самия ми става по-весело. Не всеки ден можеш да срещнеш човек, който умее да живее и да се наслаждава на живота.

— Че как иначе? Така и трябва. Щом животът е хубав — наслаждавай му се. Право ли казвам? — Ханси отпи от шампанското, замахна с чашата и плисна остатъка. — Щом ще живееш — живей поне както трябва! Какво са парите? А? — И той отново хитро намигна. — Какво нещо са парите? Светът е пълен с тях! Ето, виж… — наведе се и повика с пръст Сефен. Порови в джоба си, извади няколко монети, метна ги върху масата и високо изхълца. — Вижте…

Изпреварвайки другите, Сефен се наведе бързо над масата. Недоумявящ повдигна рамене.

— Какви пари са това?

— А? Какви ли?… Ами че гвинеи, глупако. Златни гвинеи. — Ханси се усмихна широко и замига. — Ако искаш, вземи ги. Там има още много. — И доволен от щедростта си, той се обърна към момичето, което търкаше носа си в шията му. — Хайде, мойто момиче, пий! Че иначе цялата нощ няма да ни стигне — и взе нова бутилка.

Устните на Сефен бяха разтегнати в усмивка, но очите му студено се присвиха, а пръстите му здраво стиснаха златните монети.

 

 

— Какво се знае за него?

— Дошъл някъде от източните щати. Познавате ли Уоткскънси, който се занимава с наркотици? Той го знае добре. — Сефен, съвсем трезвен, въртеше между пръстите си една гвинея. — Дребен крадец. Едно време Брекер и неговите момчета го използували — май че го вземали понякога като шофьор при операциите си. — Гвинеята подскочи нагоре и падна в шепата му. — Дребосък. Но сега като че ли работи сам. И не се оплаква.

— Да, да — замислено каза мистър Чано. — Много любопитно… Златни монети, значи…

— В дома си има цяла торба, около двеста парчета. И се хвали, че всеки момент може да ти донесе колкото искаш.

— Да не би да е открил старо съкровище?

— Не зная. Щом почнеш да го разпитваш и прибира рогчетата си. — Сефен отново подхвърли монетата и я хвана. — Има нещо. Усещам го. Нищо криминално няма, казва. От лесно по-лесно. По-трудно е да отнемеш биберона на някое бебе. И едва ли не умря от смях.

Мистър Чано приглади веждата си.

— Интересно.

Протегна ръка и Сефен сложи гвинеята в дланта му. Мистър Чано я повъртя между пръстите си.

— Много интересна работа. Мисля, че ще трябва да поговорим с мистър Ханси по-официално, а? Да обсъдим внезапното му забогатяване и… да проверим няма ли някакви възможности за изгодно влагане на капитал.

 

 

На Ълсуик Ханси не му харесваха много двамата намръщени субекти, които стояха от двете му страни. Не му харесваше и промяната, която настъпи с приятеля му Сефен. И съвсем не му харесваше необходимостта да разговаря с мистър Чано. Накратко казано, много-много не му харесваше положението, в което бе попаднал.

— На нас просто ни е любопитно, мистър Ханси, любопитно и нищо повече. — Мистър Чано бе самото олицетворение на добродушието.

Челото на Ханси се покри с потни капки. Само това му липсваше! Нима трябваше така да си развърже езика! И ето, от него се заинтересуваха истински професионалисти!…

— Аз само така, нищо особено — измърмори той. — Допълнителен приход. За дребни разходи. Това е всичко.

— Ах, така ли… — Мистър Чано подряза пурата си, Сефен му предложи запалка. — Ами че и ние винаги търсим допълнителен приход. Нещо новичко. — Димът от пурата се заизвива на колелца. — Не е изключено да можем да ви подпомогнем. Ние имаме връзки и канали. Ако сте се натъкнали на нещо, което си струва парите, ще ви помогнем да извлечете от него всичко, което може. Разбрахте ли ме?

Ханси разтърка мокрите си длани.

— Това нещо е съвсем просто. На мен малко ми провървя. Това е всичко. Аз… Аз съвсем не съм богат. Ех, малко се поизсилих… Прииска ми се поне веднъж да поживея истински.

— Ах, така значи… — Мистър Чано изпусна дима и изсипа върху масата съдържанието на една малка торбичка. — От къде ги имате?

Ханси разкопча яката си.

— Това… е наследство. Една моя леля умря и ми ги остави.

— О! — Мистър Чано пъхна палеца си в блестящата купчинка. — Английски монети, сечени в началото на седемнадесети век. И отлично запазени. — През дима на пурата очите му се впиха в неспокойните очички на събеседника му. — От къде ги имате, мистър Ханси?

— Аз… Аз ви казах. Аз… — Ханси погледна нагоре, вляво и вдясно, към Сефен и отново към мистър Чано. Не видя нищо утешително. Това не бяха хора от неговия ранг. Зле се излъга с този Сефен. А може би… Ханси конвулсивно преглътна. Май здравата загази.

— Ние искаме да знаем истината, мистър Ханси. — Мистър Чано се усмихна. — Можете да ни се доверите. Всичко ще запазим в дълбока тайна.

— Аз… — От лицето на Ханси се посипаха като дъжд капки пот. Той би дал всичко, само да бъдеше далеч от това място. — Аз не мога. Това… Това е тайна. — Думите му прозвучаха крайно неубедително.

— Мистър Ханси, аз съм зает човек. Не ме карайте напразно да губя времето си. Вие сте открили някакъв източник на златни монети. И това ме интересува особено много. Искам да ги купя и ще ви дам добра цена, но трябва да зная с кого имам работа и доколко сте надежден човек. С други думи… — Той се наведе напред и крясна: — Крадено ли е това злато?

— Нищо подобно! — извика Ханси. — Тук съвсем… — И млъкна. Защо ли се напъха в тази работа? Сега вече мъчно ще се отърве. Ханси извади носната си кърпа и избърса лицето си.

— Всичко е законно, бога ми!

— Да не би да са взети от някой потънал кораб? Или да не са откраднати от музея? От някой сейф? От някоя мила старица, която сте измамили?

— Какво говорите! Всичко е редовно! Нищо не може да се открие.

— Тогава от къде сте ги взели? Намерихте ли ги? Изкопахте ли ги от някъде?

— Не, какво говорите! Моля ви, чакайте — умоляващо призова Ханси. — Вие си мислите нещо съвсем друго. Имам само купчинка монети, които… Аз… аз ги колекционирам. От много години.

— Според думите на Сефен вие сте казали, че знаете къде има още много от тях. А истинският колекционер не пилее с шепи парите, дори когато е пиян. Така или иначе, вие ще сътрудничите с нас, мистър Ханси. — Тонът на мистър Чано стана толкова заплашителен, че Ханси трепна. — Струва ми се, че за вас би било по добре да работите с нас, а не против нас. Тези, които изпитват търпението ни, живеят малко и доста трудно.

И Ханси разбра, че няма избор. Той облиза устни. Сам си е виновен! Ще трябва да им каже, няма къде да се дене. Нямаше друго правдоподобно обяснение. И макар че приличаше на бълнуване, все пак…

— Добре, ще ви кажа — промърмори Ханси. — Но вие няма да ми повярвате. Знаете ли, има един тип и…

 

 

Колата спря, но облаците прах продължиха да се издигат и да закриват всичко наоколо още почти цяла минута. Хората, които бяха вътре, напразно напрягаха очи и се опитваха да разгледат през стъклата какво има навън.

— Какво, тука ли е? — Мистър Чано бе разочарован.

Климатичната инсталация в колата бе включена с пълна мощност, но Ханси бе потънал в пот. Той се потеше вече три дена — от минутата, в която мистър Чано бе пожелал да се запознае с него.

— Тук е — каза Ханси, като си даваше кураж. — Той сигурно ни чака. А по-нататък той ще си реши. Аз ви казах всичко.

— Мисля, че ще успеем да го убедим — мистър Чано кимна с глава. Вратичките се отвориха и пътниците излязоха, бяха петима: Сефен, мистър Чано, двамата му телохранители и Ханси.

Прахът се бе разнесъл и сега те можеха подробно да разгледат унилия каньон, редките храсталаци и покритите с прах скали. От горещия вечерен въздух устата им пресъхнаха. Видяха едноетажна грозна бетонна постройка, залепена към отвесната стена на каньона и почти сливаща се с нея. Да се види постройката от самолет беше практически невъзможно, както и да се намери пътя до нея.

— Е, да вървим — каза мистър Чано.

— Две крачки само и всичко ще е наред. — Ханси се мъчеше да си дава кураж, но съвсем не успяваше. — Вратата е там, от онази страна.

Другите тръгнаха след него. Стъпките им вдигаха облачета червен прах. Мистър Чано бе със сако и шапка. Връзката му бе вързана безупречно. Другите бяха оставили саката си в колата и под мишниците им се виждаха кобурите на пистолетите им. Освен желязната врата в бетонната стена нямаше никакви отвори.

Ханси се усмихна нервно, другите не мръднаха. Протегна ръка към продълговата издатина и натисна звънеца.

Стояха и чакаха.

Чакаха дълго.

— Там няма никого — каза Сефен. Той не бе виждал през живота си такъв затънтен край.

Мистър Чано не отговори, но от погледа му по гърба на Ханси полазиха ледени мравки. На мистър Чано не можеше да му хареса, че го караха да пътува кой знае къде, за да се полюбува на едно изоставено скривалище, неизвестно от кого и за какво построено.

Отчаян, Ханси отново натисна копчето на звънеца.

— Може би звънецът не работи? — каза Моук, един от телохранителите и заплашително се озъби. — Или стопанката е отишла до магазина?

— Той е там — възрази Ханси. — Повиках го по собствената му линия. Там е, зная.

Карл, вторият телохранител, извади пистолета от кобура си и краката на Ханси се подкосиха. Но той хвана пистолета за цевта и се приготви да удари вратата с дръжката му.

В този момент се чу рязко щракане и на вратата се отвори малко прозорче.

— Кой е там? Кой е? — чу се сърдит глас. — Минутка спокойствие нямам. Какво искате? — Блестящите студени очи в прозорчето забелязаха Ханси. — О, вие ли сте… Трябваше да се сетя. — Гласът стана още по-сърдит. — И не сам, ами с приятели! Вие какво си мислите, че при мен се водят краткосрочни курсове ли?

Ханси съвсем се обърка.

— Професоре, тези… Те се заинтересуваха много от вашия проект. — И бързо добави — Готови са да заплатят богато.

— Хм… Как не! Вие мислите, че не зная какво им трябва ли? Според вас аз съм глупак, нали? Сякаш нямам друга работа. — Очите на говорещия ги оглеждаха с явно неодобрение.

Ханси отново се изпоти.

— Чуйте, професоре. — Той почти захленчи. — Вие не искате властите да научат за това място, нали?

Професорът му хвърли един изпепеляващ поглед и сърдито изфуча. Прозорчето се затвори с трясък.

За миг можеше да се помисли, че професорът смята разговора за приключен. Но желязната врата бавно се отвори. Професорът отстъпи встрани с недоволна гримаса.

— Е, хайде, щом вече сте тук, влизайте. Но не пипайте нищо, чувате ли!

Гостите влязоха. Мистър Чано присви очи.

 

 

Професор Лейър имаше сърдит глас като на учител, който не може да търпи обяснения, още повече да ги повтаря.

Небръснатата от три дена брада и изцапаният халат не смекчаваха израза на лицето му.

— Това съвсем не е машина на времето, а апарат за изместване на пространството и времето. Движението в пространството и времето е строго координирано. По желание аз мога да преместя дадено тяло от точка А в точка Б, макар че, разбира се, много неща зависят от точността на настройката.

Мистър Чано все още бе склонен да смята, че зад всичко това се крие някакво шарлатанство, но все пак… Той погледна дебелите кабели, които се извиваха по пода.

— А зад тази врата какво има? Силовата ви инсталация ли?

— Да — отряза Лейър. — Не искате ли да видите? С удоволствие ще ви я покажа. Може би ефулгенцията ще ви подействува отрезвяващо.

— Ефулгенцията ли?

— Ами да, радиацията — избухна Лейър — Мислите, че съм включен към градската мрежа ли? С какво според вас се занимавам тук? Мислите ли, че ми стига нищожното напрежение на мрежата? — И той злобно изсумтя. — Непрекъснато подаване на енергия — това е задължително условие и рискът от каквото и да е прекъсване трябва да бъде напълно изключен. Той посочи към стената с не до там чистия си пръст. — То е там, на половин миля от тук. Екранира се от дебелия пласт земя.

— Какво, да не би сам да сте изкопали тунела? — осведоми се Сефен.

— Много сте остроумен! — унищожително каза Лейър. — Това е изоставен златен рудник и някои шахти и галерии бяха подходящи за моите цели.

Мистър Чано огледа внимателно камерата на апарата за изместването. Той още веднъж си отбеляза на ум диаметъра на кабела, който се скриваше зад дебела плътно затворена врата.

— На пръв поглед нищо особено — каза Чано. — Но това е така да се каже, един айсберг, нали? Вижда се много малко.

Лейър изкриви устата си.

— Е, доста трудно ще бъде да се намери прилика с айсберг. Макар че количествено… може би.

— А енергията постоянно ли се подава? И може ли да се използува всеки момент?

— Полето се поддържа постоянно. И как иначе? Достатъчно е само да се изключи или намали напрежението и контактът ще бъде нарушен непоправимо. Това не мога да допусна и затова системата изобщо няма прекъсвач. Ако искаш да затриеш някого в миналото, би трябвало да унищожиш цялата инсталация. Но, вярвайте ми, не си струва.

— И наум не ми е идвало такова нещо — каза мистър Чано. — Ако инсталацията наистина работи, аз в никакъв случай не бих искал да въздействувам на енергетичното поле.

— Не ще и дума! — Лейър сне очилата си и ги изтри с някаква страшно мръсна кърпичка. — Зная какво ви трябва — каза той злобно. — Това, което искат и всички други — лесна печалба.

На лицето на мистър Чано се изписа добродетелно възмущение.

— Лесна печалба ли? Не, аз преди всичко съм любител на историята. — Той посочи хвърлените в ъгъла мебели, масата, отрупана с изящни украшения. — Макар че, да си призная, ме интересуват също и… антикварните неща.

— Ха-ха-ха! — саркастично се усмихна Лейър и посочи с пръст телохранителите. — Затова ви е нужна въоръжена охрана? И какво има в това куфарче? Малък арсенал, предполагам.

— В куфарчето има някои предмети, които сме взели в случай, че ни потрябват. — Мистър Чано се мъчеше да говори с леден глас. — Оръжието, което вие забелязахте, е предназначено изключително за самоотбрана, ако стане нещо непредвидено.

— Ха-ха — отново се изсмя Лейър. — Какво си мислите, че аз съм кръгъл глупак ли? Че не зная кои сте — от един дол дренки с този. — Пръстът му посочи Ханси. — Жалки мошеници, които само мислят как да намажат нещо. Мен какво ми влиза в работата! Дори и да застреляте някого, все едно, те гният в гроба вече четири-пет столетия. Така че разликата не е много голяма. Ако искате да намажете нещо — моля. Но не мислете, че аз ще ви помагам заради черните ви очи.

— Вие изпращахте ли там… други свои приятели? — запита Сефен.

— И още как — изсъска Лейър. — И все затова, защото съжалих едно нищожество. Спасих го, а се оказа, че се крие от полицията. От тогава нямам мира от приятелите му. И почти всички дават обещания, които веднага нарушават. — Той хвърли към Ханси унищожителен поглед.

Ханси се обиди.

— Аз си платих, нали? Пито — платено. Гвинеите са по-скъпи от доларите.

Лейър сухо се усмихна и с рязко движение намести очилата си.

— Не споря. Но те привличат вниманието на твърде много хора, а за разлика от вас аз никога не съм се посвещавал на изкуството да пласирам краденото. — Той сърдито изсумтя. — Ако ви се е прищяло да ограбите някоя банкерска кантора от осемнадесетия век, това е ваша работа. Но аз искам да ми бъде платено в долари. — Обръщайки се към мистър Чано, той добави сърдито: — И в предплата!

На свой ред сега мистър Чано изсумтя презрително.

— От къде да знаем, че вие наистина можете да уредите това нещо, а не ни баламосвате? Ами ако при проверката не излезе нищо, какво ще правим тогава?

— Ако стане така, то ще бъде заради собствената ви глупост — отряза Лейър. — Слушайте, омръзна ми. Имам вече няколко десетки такива като вас, които бяха там: обещават половината, но предварително не дават и цент. И какво в края на краищата получавам? — Той изпадна в ярост и махна с ръка към старинните мебели. — Макар че се връщат, бутат в ръцете ми разни боклуци. Аз не съм вехтошар! — Гласът му премина в негодуващ крясък. — Но стига вече! Ако смятахте да се възползувате от моя апарат, не ви провървя. Стига! Мен вече ми стига! Оставям тази работа. — Имаше вид на луд.

— Вие казахте „ако те се върнат“ — бързо вметна мистър Чано. — Значи някои не се връщат?

— Точно така. — Лейър го изгледа свирепо. — Вие разбирате ли какво значи минало? Какви предимства крие то? Съвременният човек там е крал. Дори ако няма друго оръжие освен пистолет тридесет и осми калибър. Той практически е непобедим. Да, да! Наслушах се на всякакви обещания. И нима имам полза от тях? Изхвърлят диска за обратна връзка и не ги е грижа за нищо. Казвам ви: стига ми толкоз. — Гласът му отново премина в крясък.

Дори мистър Чано леко побледня.

— По-кротко, по-кротко, професоре — каза той внимателно. — За мен вие можете да бъдете абсолютно спокоен. Аз не съм някакъв си дребен апаш. Аз имам големи планове. Ако всичко това е истина, ние ще съумеем да се споразумеем, изгодата ще бъде взаимна. Ще се погрижа никой повече да не ви досажда.

— Това вече съм го чувал — иронично отвърна Лейър. — Всички сте от един дол дренки. Обещания, обещания и нищо повече от обещания. Аз съм до тук! Или платете предварително, или си обирайте крушите. Както искате. До гуша ми дойде от използвачи.

— Успокойте се, професоре. Успокойте се — каза мистър Чано. — Аз съм представител на богати делови хора и ние ще се радваме да ви предложим необходимия капитал.

— Ще повярвам, когато видя с очите си — скептично отвърна Лейър. — Не се хващам на тази въдица. Чистотата на подбудите и намеренията ви не ме интересуват. Всички тези разговори са съвсем излишни. Или парите на ръка, или позволете да ви пожелая всичко най-хубаво.

Мистър Чано се замисли, после погледна Сефен. Той отвори куфарчето и извади дебела пачка долари. После втора, трета, четвърта. И четирите пачки Сефен сложи на една масичка, която би красила всеки кралски дворец.

— Цената ви, ако се не лъжа, е двадесет хиляди долара на глава. — Мистър Чано изгледа Лейър изпитателно. — Тези пари ще стигнат, за да се плати за прехвърлянето на двама. Ако всичко бъде наред, можете да разчитате на по-нататъшно заплащане. И няма да искаме отстъпка. — Чано очаквателно замълча.

— Хм… — професор Лейър отиде до масичката, взе пачките, поопипа ги и понечи да ги сложи в джоба си.

— По-кротко, професоре. — Сефен го стисна здраво за лакътя.

— Това пък какво е? Стори ми се, че парите са предназначени за мен! — озъби се Лейър. — Или ще платите, или не. И стига сме си губили напразно времето.

Мистър Чано направи знак на Сефен да се дръпне.

— Вземайте, вземайте, професоре. Те са ваши. Но преди да изпратите някого в миналото, иска ни се да ни демонстрирате как става това.

— Как става това ли? — Лейър сякаш се посмути. — Какво имате пред вид? — Той напъха последната пачка долари в джоба на халата и намести очилата си. — Щом вие самите опитате, какво друго ви е нужно?

— Първо изпратете някой друг… Е… — Мистър Чано замислено изгледа телохранителите си. — Ето, например Карл… И го върнете тук. Ако той потвърди, че вие наистина можете да пращате хора в миналото и да ги връщате от там, тогава ние ще обмислим как по-добре да използуваме тази възможност. Струва ми се, че това е съвсем разумно.

Лейър повдигна рамене.

— Никакви безплатни демонстрации. Ако искате да погледате кое как става, ще трябва да заплатите като за пълно прехвърляне.

— Но това е много скъпо — запазари се мистър Чано. — На нас ни трябва само той да провери дали наистина апаратът ви работи. За това ще е нужен само половин час.

— Ваша работа — сухо каза Лейър. — Вие заплатихте за две прехвърляния и аз ще ви организирам две прехвърляния. Но аз не нося никаква отговорност за това как прехвърленият ще се държи там.

— Какво, какво?

— Нали вече ви казах. Съвременният човек, попадайки в миналото, започва да гледа на нещата по новому. Дори днешният глупак знае много повече от тогавашните хора. И пред него се откриват куп възможности. Власт… Вие не си представяте колко е съблазнително това.

— Значи според вас Карл ще поиска да остане там? — Мистър Чано издаде напред брадичката си. — Че той не е толкова глупав. Ще направи това, което му заповядат. Нали знае какво го очаква в противен случай?

— Охо, така ли? — насмешливо каза Лейър. — Ами какво ще може да му направите, ако ви разделя разстояние от няколко стотици години? Нима ще почнете да хвърляте на вятъра и парите, и времето си, пращайки хора да го търсят в миналите епохи? Имате ли такива връзки? И къде всъщност ще го търсите? Пък и къде ви е гаранцията, че вашите копои няма да последват примера на този, за когото ще ги изпратите? Знам си аз. Имам вече опит. За съвременния човек миналото представлява съвсем незавоювани територии. И там не е трудно да направиш някоя услуга на влиятелен човек, да спечелиш благоразположението му. Съвременният човек, всеки съвременен човек може спокойно да разчита на това, че там ще стане важна клечка. При мен идваха… — той замълча и мислено преброи, — точно деветнадесет души да направят кратко пътешествие в миналото. А се върнаха само трима. Включително с него — Лейър посочи Ханси.

— От къде знаете, че са останали там доброволно?

— Ами че те привързват диска за обратната връзка към ей такива боклуци. — Лейър злобно кимна към мебелите. — Маси, столове, украшения… според тях, изглежда, че това звучи остроумно. — Той нервно тръгна из стаята. — Те май си въобразяват, че аз се храня с въздух. Не, стига вече! Повече не рискувам.

— А вие можете ли да ги върнете против волята им?

— Като действувам само от тук? Не. Нали дискът трябва да бъде сложен по определен начин. Да се носи през цялото време е неудобно, пък и видът му е доста странен. Затова обикновено го снемат и го скриват някъде. А аз чакам тук условния сигнал. И когато накрая го дочакам, в камерата намирам някаква такава незавършена статуя от средновековна Флоренция например. Това съвсем не е толкова лесно и просто, както може да ви се стори на пръв поглед.

Мистър Чано замислено извади една пура, отхапа края й, пъхна я в устата си, намръщи се и запали от запалката, която му поднесе Сефен. Под неговия втренчен поглед Карл явно се чувствуваше неудобно. Най-после мистър Чано заговори:

— С други думи, вие нямате средство да гарантирате, че пътешественикът ще се върне, че той ще поиска да се върне?

— Средство има. — В очите на Лейър блесна дяволска подигравка. — Мислил съм над това много и все нещо съм измислил.

Отиде до старинно бюро, отвори едно от чекмеджетата му и извади една пластмасова тубичка.

— Ето! Едно такова хапче убива човека за шест часа. За пълното поемане на отровата от организма е нужен един час и още един час трябва за всеки случай. Остават четири часа — съвсем достатъчни на някой доброволец да надникне в миналото. Но ако се забави там, ще умре, защото противоотровата остава тук.

Мистър Чано дръпна силно от пурата и забрави да издиша дима.

— Х-м, х-м… Не е лошо, не е лошо — каза накрая той с видимо удоволствие.

Но Карл погледна Лейър без всякакво удоволствие. Явно този план съвсем не му хареса.

— Аз няма да глътна отровата — предупреди той.

— Карл! — строго каза мистър Чано. — С теб няма да се случи нищо лошо. Ще се върнеш тук след два-три часа, ще вземеш противоотровата и всичко ще е наред.

— Как не! Отрова аз няма да глътна — повтори Карл. — Ами ако внезапно ми се случи нещо? Ако ме чукнат по тиквата? Или ако загубя този диск? Не, много се извинявам, мистър Чано, но номерът няма да мине.

Мистър Чано се огорчи, дори леко почервеня, но все пак разбра, че няма да успее да разколебае решимостта на Карл. Той си сложи едно на ум за него в бъдеще и заяви:

— Е, добре, Карл. Значи ще тръгне Моук. Чуваш ли, Моук?

Моук проверяваше магазина на пистолета си. Той дори не вдигна глава.

— На мен тази работа също не ми харесва, мистър Чано. Пък и религията не ми позволява.

Мистър Чано се опъна като струна. Не беше свикнал с такова нагло неподчинение. Скриха се в пустинята и вече си мислят, че могат да правят каквото си искат! Едва не избухна от ярост.

— Сефен! — Гласът му бе станал рязък.

Сефен също не искаше да гълта отрова, но изрази това свое нежелание по-дипломатично.

— Не е ли по-добре да изпратим човек с опит, който знае всичко за там и ще избегне по-лесно грешките?

Другите проследиха посоката на погледа му.

— Какво? — Ханси подскочи от изненада. — Чакайте, чакайте! Аз нали съм бил вече там? Защо отново трябва да отивам? Нали всичко ви разказах?

— А може би ние искаме да ви чуем още един път — мазно отвърна мистър Чано. — И да видим как става при вас всичко.

— Моля ви… — Ханси изгледа отчаян всички. — Защо ви е нужно това? Аз съм бил там, зная, че няма нищо опасно. Защо ще ме изпращате още веднъж? Какво ще ви докажа?

— Искаме да видим механиката — така да се каже процедурата. И вие сте съвсем подходящ за това.

Ханси нервно задърпа колана си.

— Не, аз не съм подходящ. По-добре нека Сефен… провери. Щом вие не вярвате на думите ми, по-добре… ще бъде да е някой друг.

— Ние изобщо не смятаме, че сте лъжец, мистър Ханси — с упрек забеляза мистър Чано. — Ние ви вярваме. Но защо ви вълнува мисълта за още едно пътешествие? При това само за два-три часа?

Ханси изтри потното си чело и криво се усмихна.

— Ами защото няма никакъв смисъл. Аз бях вече там. Нека сега някой друг отиде — той се обърна към Лейър. — Нали по-добре ще бъде ако… ако отиде Карл? Или Сефен. Тоест…

— На мен ми е съвсем безразлично — отряза Лейър. — Разберете се сами. Когато решите — кажете ми.

Ханси още веднъж огледа новите си приятели. И капитулира.

— Е, добре. Според мен това е съвсем глупаво, но щом искате, съгласен съм. Само че отрова няма да взема.

— Но иначе не може — ласкаво каза мистър Чано. — Това е гаранцията за вашето благополучно завръщане.

— Но защо? — Ханси отново потъна в пот при мисълта само как се бе подредил. — Аз се върнах… тогава аз се върнах. Миналото не ми действува. Изобщо не искам да оставам там.

— И все пак, мисълта за противоотровата може да послужи като юзда за желанията ви, ако срещнете например някоя хубавица — меко забеляза мистър Чано. — Само една невинна предпазна мярка против изкушението. Заради самия вас. Не виждам защо трябва да възразявате.

— Отрова няма да взема — отсече Ханси.

Раздаде се неприятно изщракване на пистолетните предпазители и телохранителите на мистър Чано се приготвиха да обкръжат Ханси с другарско внимание.

Ханси бавно изтри дланите си в панталоните.

— Не — измърмори той едва чуто. — Не.

Но му се наложи да отстъпи на желанието на болшинството.

Дискът за обратната връзка бе прикрепен към лек метален обръч, който се нахлузваше през главата. Тънки проводници водеха до сигналния диск, закачен на гърдите. Още няколко проводника бяха свързани с гривните, нахлузени на краката. Бедният Ханси, нареден така, трябваше само да влезе в камерата за прехвърляне в пространство-времето.

— Поляризацията играе голяма роля — обясни Лейър. — Честотният диференциал на тези сплави е уникален и неповторим. Макар че тези гривни не са толкова красиви, но те служат като идеален репер за идентифициране във времето и в пространството.

Той хвана Ханси за лакътя и тръгна с него към кръглата камера. Лицето на бедния Ханси блестеше от пот.

— Така, по-близо до центъра. Краката събрани. Стойте изправен. Важно е да се запази определен минимум разстояние между контактните ленти — обясни Лейър на слушателите си. — Гривните се слагат под колената, но могат да се използуват и като стремена. А обръчът на челото… като лавров венец — допълни той със студена усмивка. — Разстоянието трябва да бъде толкова, нито по-голямо, нито по-малко. В никакъв случай нито при отиването, нито при връщането не бива да държите гривните в ръце. А също в никакъв случай не бива да се навеждате. Ако главата се приближи до краката, полето ще се изкриви и ще стане катастрофа. Засега още никой не се е опитал да направи експериментална проверка. Пък и аз самият не препоръчвам да се правят подобни опити. Гривните и обръчите са по-здрави отколкото изглеждат. Те могат да се завият и сложат в джоба. А това — Лейър посочи един малък диск — е сигналът за връщане. Като пристигнете, отворете го и натиснете копчето веднъж. Това ще означава, че сте стигнали благополучно. Ако моментът или мястото са неподходящи, копчето трябва да се натисне два пъти, след което пътешественикът веднага се прехвърля в алтернативната временна ивица. Двойният сигнал освен това може да се използува за прехвърляне от една седмица в друга. Но за тази сума може да станат не повече от три прехвърляния. Четвъртият двоен сигнал без допълнително заплащане се равнява на тройния сигнал и означава, че пътешественикът желае да се върне.

Лейър огледа критично Ханси и се убеди, че всичко е в пълен безпорядък, освен неговата екипировка.

— Като решите да се върнете, натискате копчето три пъти. Но преди това вижте дали сте сложили гривните правилно и дали сте заели стойка „мирно“. Това е достатъчно, за да ви се гарантира пълна безопасност.

Лейър извади малка кислородна маска и я подаде на Ханси, който без капчица радост я нахлузи.

— В момента на прехвърлянето могат да се появят затруднения в дишането, макар че според мерките на субективното време това може да бъде само за една-две секунди. За предотвратяване на неприятните усещания се дава тази маска с миниатюрен кислороден балон. Но това е допълнителна и незадължителна предохранителна мярка. Ако например маската се загуби, можете спокойно да се върнете без нея. В случай на някои непредвидени и абсолютно малко вероятни усложнения, тук имам всичко необходимо за реанимация. И така, мистър Ханси, готов ли сте? Чудесно. А сега, джентълмени, бъдете любезни да се отдръпнете от камерата.

Лейър се обърна към таблото за управление. Сне калъфа и пред очите на присъствуващите се откриха внушителни редове от блестящи копчета и разноцветни лампички. Лейър щракна няколко ключа и на таблото замигаха червени огънчета. Той се вгледа внимателно в осветената карта на графствата в югоизточна Англия. Щрак, трак — ръцете му действуваха бързо, енергично и уверено. Панелът на силовата инсталация се плъзна на мястото си.

Ж-ж-т! Извитата врата на камерата скри от тях мокрия Ханси, който стоеше като истукан. От някъде се дочу пронизителен рев.

Лейър бе погълнат от работата. Гледаше циферблатите, натискаше копчета, дърпаше лостове, щракаше ключове. Затвори се вторият панел на силовата инсталация. Лейър навири глава и започна да оглежда гирляндите от изолатори и кабели под тавана на помещението. Видя искра и включи главния кабел.

Чу се оглушителен грохот, от който всички освен Лейър трепнаха. Воят премина в равномерно мъркане.

Мистър Чано спря пред индикатора за времето и видя, че цифрите на дните се сляха в една ивица, месеците бягаха стремително, скачаха, сменяйки се една с друга, годините — 1948, 1947, 1946, 1945, 44, 43, 42, 41… Все по-бързо и по-бързо и скоро и те се превърнаха в неразличимо блещукане.

Като гледаше картата, Лейър водеше малкото ярко петънце към северната граница на Мидлекс. После, без да сваля очи от селектора, с едната си ръка обърна дръжката, а с другата дръпна поста. Движенията му както преди бяха бързи и уверени.

Върху индикатора за времето отново можеха да се различат цифри и думи. Движението на барабаните намаляваше все повече и повече… 1683… 1682… декември, ноември, октомври, септември, август… 22, 21, 20, 19, 18, 17, 16… Ръцете на Лейър затанцуваха над клавишите. Бавно пропълзя „трети август“ и се превърна във „втори август“.

Минутите замряха. Лейър прехвърли лоста. Погледът му се плъзна по дебелите пръстени на антената зад пулта за управление. Нейният връх светна оранжево. Угасна. Отново светна.

— Дявол да го вземе! — Лейър завъртя прекъсвачите, измени настройката, натисна някакви копчета.

Мистър Чано видя как датата се промени — трети август, четвърти, пети… и така до десети. Лейър отново дръпна лоста и погледна към антената. Тя светна оранжево. Един път.

— Е, много добре! — облекчено въздъхна Лейър и като се наведе над панела включи на автоматично приемане.

Б-з-з-з — извитата врата на камерата се отвори.

Сефен влезе вътре и се огледа. Замириса му на нещо странно. Ханси бе изчезнал безследно. Сефен усети как по кожата му пълзят мравки, но се съвзе и се върна при другите да чуе обясненията, които мистър Чано доста мъчно изтръгваше от устата на Лейър.

 

 

По обувките на Ханси полепна гъста кал. Краката му прогизнаха, дори панталоните му бяха мокри до коленете. Кал. Ще се изцапа от главата до петите. Ханси тихо изруга. Отрови, противоотрови — не, това не е работа за него. Ами ако се случи нещо… На Лейър също не бива много-много да му се вярва. Да се мотае тук цели четири часа! И какво всъщност да прави? Този глупав кафтан му стяга под мишниците. Но все пак е по-добре, отколкото без нищо. Тук лесно можеш да вкочанясаш. Ханси се огледа.

Все пак, хубаво си е да живееш в такъв век. Неизчерпаеми възможности. Тези хора ще повярват на всичко, каквото им кажеш. Добри парички можеш да натрупаш.

Четири часа. Остават още малко. Четири. Този Чано не се шегува. Да, колко по-добре би било, ако можеше да не се връща там! Пък нека професор Лейър се занимава с тях, това си е негова работа.

Ханси размърда премръзналите си пръсти в тесните обувки. Скоро ще потегли обратно.

 

 

— Сами виждате колко съм затруднен. — Лейър се беше поотпуснал и черпеше гостите си с кафе в най-различни чашки със съмнителна чистота. — Моите първоначални… м… м… фондове се изчерпаха, когато главната част от работата бе завършена. Имам пред вид инсталацията. Но напоследък липсата на средства ми връзва ръцете. Апаратурата трябва да се усъвършенствува, а за това е нужно скъпо оборудване и трябва да си призная, че се радвам да получа най-после известна сума на ръка. Предшествениците ви явно смятаха, че това тук е благотворително заведение и ме хранеха само с обещания.

— И кои бяха те? — запита мистър Чано. — Спомняте ли си как се казваха?

— Имам някъде записано — отвърна Лейър. — Наизуст не ги помня. Май че бяха Уилям Клайфилд и… а… Сидни Уайнбаум. Хм, да и един избягал каторжник. Как го казваха? Фелч или Уелч?

— Сидни Уайнбаум? — учудено повтори мистър Чано. — Виж ти, къде е изчезнал!

— Мистър Уайнбаум? Да-да. Избрах му специален маршрут из Франция през седемнадесетия век. И за това получих тези две столчета стил Людовик Четиринадесети.

— А Уили Боксър? — попита Карл. — Какво стана с него?

— Кой е пък този Уили?

— Ами че Клайфилд, Уили Клайфилд. За къде тръгна той?

— А, той ли? Трябваше му сигурно скривалище, докато шумът около него позатихне — струва ми се, че така се изрази тогава.

— А това, което беше взел от банката, със себе си ли го отнесе?

— Имаше някакво куфарче. И за разлика от другите той ми плати нещичко предварително. Кълнеше се, че ще се върне след две седмици и ще ми даде останалото. Но не се върна.

— За къде тръгна той?

— В хиляда триста и петдесетата година. И досега си стои там.

— Кажете — започна мистър Чано, — защо трябва да чакаме толкова време тук, колкото човекът се намира там? Например Ханси. Защо просто не го прехвърлите тук, изваждайки четири часа от бъдещето?

— И на мен това не ми е съвсем ясно — призна Лейър. — Всъщност сега работя над тези проблеми. Разбира се, работата би се опростила много, но съществува постоянна и ненарушима взаимовръзка между хода на субективното време на този, който извършва прехвърлянето, и на този, който се подлага на него. Тоест, за да се прекарат там четири часа, е необходимо и тук също да изминат четири часа. На този проблем смятам да посветя по-нататъшните си изследвания. И още нещо, ще трябва да се осигури абсолютна точност, за да се попадне веднага не само в нужния месец и нужната година, но точно в определената секунда на дадения ден. И на нужното място. Възможностите са неизчерпаеми, мистър Чано. — Очите на Лейър светнаха с фанатичен огън. — Човек ще може да види как е бил поставен последния камък на Великата Пирамида, от хълма той ще види пожара в Рим, ще види кървавия набег на хуните, ще види как Микеланджело завършва своя Давид, ще види битката при Ватерло. Колко много ще може да види! С очите си, без да губи излишно време, само за няколко минути!

Зачервен, Лейър млъкна. Настъпи странна тишина.

Изведнъж той забеляза, че събеседниците му го гледат подозрително и тъпо. Оживлението му веднага изчезна, лицето му доби обичайния си намусен израз.

Сефен отпи глътка от отвратителното кафе.

— С това сигурно ще може да се спечелят добри пари — забеляза той.

Бзз-з-з… Вратата на камерата се затвори. Едно след друго последваха три оранжеви светвания. Пет секунди, Едно, две, три. Пет секунди. Едно, две, три…

Лейър приближи до пулта. Замяркаха се години. 1690, 1691, 92, 93, 94…

Монотонният тътен, с който те бяха вече свикнали, отново започна да преминава в пронизителен вой. В ушите им зазвъня… Но веднага воят премина в глух и нисък рев, а после съвсем замря.

Светна зелена лампичка. Погледите на всички бяха насочени към вратата на камерата.

Лампичката мигаше и те с все по-нарастващо напрежение очакваха кога най-после вратата ще се отвори.

Измина една безкрайно дълга минута, започна друга…

— Какво става? — извика мистър Чано. — Защо не се отваря?

— При изпращане в миналото не е задължително да се спазва точност до нищожна част от секундата — отвърна Лейър. — Но при връщането е нужна абсолютна точност. В противен случай могат да възникнат необратими разрушения. Също както асансьорът забавя движението си, за да спре на равнището на етажа. Готово!

Бзз-з-з! Вратата се отвори.

Ханси смъкна кислородната маска. На лицето му беше изписано неизразимо облекчение.

— Противоотровата! По-бързо ми инжектирайте противоотровата! Вече ми е лошо!

Подадоха му столчето стил Людовик Четиринадесети и той седна, а професор Лейър невъзмутимо започна да пълни спринцовката.

Мистър Чано внимателно оглеждаше Ханси от главата до петите, отбелязвайки си на ум тъмните петна по коленете, като че ли от сочна трева, странната кройка на горната дреха, широкополата шапка, увисналото щраусово перо… Мистър Чано дори сам се наведе и прекара пръста си по подметката на обувката му. Калта беше още влажна. Всъщност Ханси беше съвсем мокър, периферията на шапката му бе подгизнала. От него миришеше на дъжд… и не само на дъжд.

— Вие пил ли сте? — с негодувание каза Лейър. — Идиот! Та нали сте могли да се нафиркате до козирката!

Ханси съблече кафтана и му подаде голата си ръка.

— Там беше много студено — измърмори той. — Изхвърлихте ме сред голо поле, а дъждът се лееше като из ведро. Изминах цяла миля, без да срещна жива душа.

Лейър разтърка кожата му с памуче, натопено в спирт, бодна иглата и вкара противоотровата.

— А не е ли вече късно? — тревожно запита Ханси. — Нещо ми е зле.

— Нищо няма да ви се случи — отвърна Лейър. — Какво още донесохте?

— Какво още ли? Та аз нямах време! Ами вие какво очаквахте? Когато ходиш отровен, няма да си позволиш много нещо.

Като сложи настрана кафтана и шапката, Лейър помогна на Ханси да снеме обръча и гривните.

— Нима не видяхте нищо и абсолютно нищо не правихте?

— Че какво пък можех да правя? — озъби се Ханси. — Докато се приспособиш, докато си набележиш подходяща операция и подготвиш всичко, са нужни не по-малко от два дена. — Той разтърка коляното си. — А на мен едва не ми смазаха крака с една пейка.

В това време Сефен шареше по джобовете на кафтана — дантелена кърпичка, медна кутия за тютюн, увехнало букетче, голям железен ключ, кутийка с огниво, броеници, две смачкани писма, шепа медни пенсове и кожена торбичка с десетина гвинеи и сребърни монети.

— А това какво е? — запита Лейър и посегна.

— По-внимателно, струва ми се, че е зареден. — Ханси отпусна езичето и сне от кръста си кремъчен пистолет, който висеше редом със своя по-съвременен родственик. — Всъщност не исках да го взема, но нали разбирате, жалко е все пак да убиеш човека само защото ми беше нужен кафтана му. А да се мокря също не ми се искаше.

— Е, какво да се прави! — Лейър вдигна рамене и се обърна към мистър Чано. — Ето още един проблем: как да се изберат най-добрите метеорологични условия. Трябва, трябва да се работи, колко много още трябва да се направи!

Мистър Чано кимна.

— Да, да, разбирам — каза той, но очите му заблестяха някак странно.

 

 

Препираха се кой да тръгне пръв. Ханси излезе, за да вкара колата под замаскирания навес.

Никой не се съгласяваше да вземе отрова. Нали бе казано, че за разузнаване и приспособяване към условията на миналото са необходими няколко дни.

Отначало решиха да изпратят Сефен с Карл и те охотно се съгласиха. Но мистър Чано помисли, помисли и започна сърдито да хапе долната си устна. Той и преди нямаше голямо доверие в Сефен, а Карл съвсем скоро допусна непростимо нарушение на йерархията. Да изпрати Сефен и Моук? Моук и Карл? Пресмяташе и така, и иначе, но всяка нова комбинация му харесваше по-малко от предишната.

— Три дни ще са достатъчни — обяви Сефен. — Ние ще разузнаем кое как е и ще подготвим всичко за една голяма операция като имаме пред вид търсенето. Пък и изборът ще бъде голям. А после спокойно можем да събираме плодовете.

Мистър Чано мръдна с пръсти, тръскайки пепелта от пурата си. Най-после бе взел решение.

— Ще тръгна аз, придружен от Карл. А вие ще следите тук всичко да бъде в ред.

— Но защо вие самият? — учудено запита Сефен.

— Това е голяма работа — каза мистър Чано. — И аз искам да видя всичко с очите си. Пропуски и грешки не бива да има. Трябва да се намери ефикасна форма на контрол на оня край. — Той изплю угарката от пурата. — Ще съм спокоен, само когато уредя всичко лично.

— Но, мистър Чано…

— Никакви „но“. Нали ще се върна. — Той се обърна към изобретателя. — Професор Лейър, ще можете ли да ме изпратите заедно с Карл в някакво място, подходящо за организирането на постоянен пункт за прехвърляне на товари?

— Вие искате да се организират редовни връзки с някоя определена епоха? Така-а-а-а. Ако някой остане там за ориентир, съотношението ще бъде постоянно и аз ще мога да изпращам там всякакво количество хора.

Лейър започна да върти писалката между пръстите си.

— Тъкмо затова те винаги връщат обръчите и гривните. Без дисковете практически е невъзможно да бъдат открити.

— Е — каза мистър Чано, — моя диск вие няма да видите без мен. Затова се захващайте за работа.

— Както желаете. Според мен през хиляда шестстотин и четиридесетата година в Лондон е било много интересно. А, вие искате да тръгнете двама?

— Да. Аз и Карл.

— Превъзходно — каза Лейър. — Това ще ви струва още двадесет хиляди долара. Моля…

 

 

— Ъгълчето на Карловия е отчупено. Няма ли да попречи?

— Съвсем не. Това е само калъфът. Влезте, влезте, джентълмени.

Карл и мистър Чано станаха, изпънаха се, допряха гърбове. Раздаде се „бз-з-з“ и вратата на камерата се затвори.

Чу се познатият вече пронизителен вой. Лейър дърпаше лостчетата, натискаше бутоните. Бум-м! Воят премина в равномерно мъркане. Карл и мистър Чано се отправиха в миналото.

 

 

Мина един ден, после втори. После трети. Ханси отиде в града за продукти и да поръча специалните апарати, които бяха нужни на Лейър. Самият Лейър почти през цялото време седеше заключен в своята работилница и запояваше и презапояваше някакви жици. Сефен и Моук играеха на карти. Когато не се занимаваше с готвене и чистене, с тях играеше и Ханси.

В края на третия ден електрическото табло бе озарено от оранжево светване — един път, два пъти, три пъти. Сефен се юрна да търси Лейър, но го срещна по пътя. Сигналът се предаваше автоматично и в работилницата.

Бз-з-з! Лейър бързо и точно извърши обичайните движения.

Е, отваряй се де, отваряй се!

Струваше им се, че е минал цял век, но ето, вратата се отвори.

Камерата беше празна. Лейър се втурна към нея, но Сефен го изпревари. На пода лежаха гривни и обръч с диск, към който бе привързана сгъната хартийка.

Сефен хвана обръча, измъкна хартийката и я разгъна. По нея бяха полепнали песъчинки. Той прочете размазаните драскулки:

„Проф. Лер, излезе както казахте вие, с мистър Чано се случи беда, той се удави. Не изпращайте никого, не ме търсете. Всичко е наред. К. М.“

— Какво?… Как?… — объркано бърбореше Сефен.

Лейър взе бележката и започна да я чете, а Сефен заразглежда диска. Да, краят е отчупен, това е дискът на Карл.

— А-ха — Лейър равнодушно му върна бележката. — Така става то. Добрите стари времена, какво да се прави. Живеейки там, можем да бъдем сигурни в бъдещето. Известно ни е какво ще стане със света и след сто, и след двеста години, а наоколо има предостатъчно всякакви удоволствия.

— Мистър Чано се удавил? — с недоумение повтори Сефен. — Карл не би посмял!

— Нещастен случай — забеляза Лейър. — А може би Карл не е бил доволен от конкуренцията. Или просто не му се е харесало, че му забраняват да къса ябълките, които сами му се навират в ръцете?

— А, така ли? — изръмжа Сефен. — Е, тогава ще види…

И се запъна — не беше лесно да се добере до Карл.

— Ако искате да отидете там, където е той, аз мога да се настроя по диска на мистър Чано. Може би Карл е решил, че във водата той няма да действува. Но това е абсолютно невярно.

— Няма ли да можете да върнете тук мистър Чано?

— Ако гривната е в джоба му, няма да стане нищо. При оптималния вариант ще получим само част от сакото му, нищо повече.

— Е, Карл ще си плати за това — каза Сефен и хвърли обръча.

— Всеки случай, докато дискът на мистър Чано работи, ние можем да определим ако не мястото, където се намира Карл, то поне времето, в което се намира.

— Ах! — Сефен удари с юмрук по дланта си.

Той имаше свои представи за вярност и лоялност. Кодексът бе непростимо нарушен. Какво ще кажат водачите на другите организации? Сефен се замисли. Да, какво ще кажат те? Ще му повярват ли? Ами ако не му повярват? Той беше довереният помощник на мистър Чано… През ума му започнаха да минават най-неприятни предположения. Отговорност, пропуски. Карл на свобода, цял и невредим. Това няма да им хареса. По кожата на Сефен полазиха тръпки. Той се нахвърли на Лейър с въпроси. Може ли да вземе Моук и запасния диск и да върне Карл жив или мъртъв? И мисълта: сигурен ли е Моук? Колко души трябва да изпрати там? И няма ли изпълнителите да се разбунтуват, когато се окажат извън границите на контрола му? Сефен тупна с крак. Бъдещето не му носеше нищо хубаво. Сега, когато неговият патрон, наставник и ръководител изчезна, от всички страни го заплашваха опасности. Как ще успее да отговори на въпросите? А в това време Карл сигурно му се присмива…

— Мислиш да тръгнеш да го търсиш ли? — запита Моук.

— Не — отвърна Сефен. И си спомни Елен. Винаги недоволна, непрекъснато все нещо иска. Той вече бе почнал да мисли, наистина повече на шега, как по-ловко да се избави от нея. И ето, Елен няма да я има, Шарлота също… Стига, омръзна му! Да започне всичко отново… А защо не? Нали другите са започнали. Щом и Карл е предпочел миналото, щом е решил, че то е по-добро от настоящето…

— Не — повтори Сефен. — Аз ще тръгна за там, само че в друго време.

Разбира се, вълнуващи приключения, съвсем нов живот! С неговия ум…

— А?! Ами аз какво ще правя?

— Каквото искаш.

Сефен взе куфарчето и го метна на пода пред Лейър.

— Ето пари за билета. — После се наведе, отвори го и извади две кутийки с куршуми. — Те ще ми потрябват. Ще се отправя в миналото. Да речем в хиляда седемстотин и трета година — довърши той наслуки.

— Хей, почакай малко — навъсено се намеси Моук. — За никъде няма да се отправиш. Искаш да прехвърлиш цялата отговорност върху мен ли?

— Какво? Със себе си аз няма да те взема. Оправяй се както искаш.

— Така ли? — Моук вдигна пистолета. — Аз имам право на тези пари не по-малко от теб.

И в този момент се намеси Лейър, може би трогнат от чувствителното увеличение на своя капитал или може би съобразил, че престрелката едва ли ще бъде от полза за апаратурата му.

— Чакайте, не се карайте. Като вземам пред вид обстоятелствата, готов съм да ви обслужа и двамата срещу един хонорар. — Той пое дъх и като замахна с крака си, отхвърли куфарчето в ъгъла. — Разбирам прекрасно създаденото положение. Не ми е за първи път! Ще направя за вас двамата всичко, което е по силите ми. Кажете само къде искате да отидете…

Сефен реши, че хиляда седемстотин седемдесет и трета година ще му подхожда напълно. Моук си избра по-близка епоха. Стигаше му началото на сухия закон. Ех, че временце е било тогава!

После те един по един влязоха в камерата и изчезнаха в мрака на вековете.

 

 

Ханси си живееше весело и охолно — Лейър с готовност му оказваше съдействие — нали винаги се връщаше!

И отново тъмни личности проследиха Ханси, подложиха го на разпит, принудиха го да разкаже всичко. И отново професор Лейър трябваше да прекъсне научната си работа, за да беседва с магнати от престъпния свят. Неговото оборудване се усъвършенствуваше все повече. Без да се стеснява той изразяваше огорчението си, че е принуден да прави услуги на хора, които са движими само от користолюбие, но… те плащаха веднага, плащаха с пари, без да искат разписки. И освен това мълчаха.

Но на всичко хубаво идва краят.

Банкнотите, които Ханси развали в Майами, се оказаха част от откупа, получен от похитителите на малката Береника Бернаузи. Така Ханси привлече вниманието на пазителите на закона. И всичко отиде на мястото си.

— Прехвърляне във времето и пространството? Фантастика! — Федералният агент Диксел внимателно оглеждаше инсталацията. От пулта за управление му намигаха блестящи циферблати, копчета, прекъсвачи, лостчета. — Като си помислиш само!

Гордън, вторият агент, внимателно надникна в камерата за прехвърляне и каза:

— Точно така. Това е нужно — бандитите да се изпращат в миналото. — И какво значение има методът, с който се отърваваш от тях? — добави той замислено.

Диксел с възхищение поклати глава:

— И всичко, до последната лампичка е сглобил със собствените си ръце — гений!

— По-добре би било, ако беше поставил гениалността си в служба на обществото — забеляза Гордън. — Впрочем, всичко зависи от гледната точка. Още един клиент и тези, които е махнал от нашия свят, щяха да станат точно четиридесет. И минималната цена е била пет хиляди долара! Ей, ей, не пипай нищо! Аз не искам да се отправям за никъде!

Диксел се засмя и приближи до камерата.

— Не се безпокой, Джони, всичко е изключено. И ако ние се отправим за някъде, то ще бъде само в границите на нашето собствено време.

— На жена ми това не би харесало — отвърна Гордън. — Пък и как би могла тогава да получи застраховката?

— Какво е това? Наблюдателно прозорче? — запита Диксел, поглеждайки вътре.

— А? Прилича на такова — отвърна Гордън и прекара ръката си по извивките на серпантината, която минаваше под самия таван. — Сигурно така се нажежава, че не може да се докосне.

Сега обаче серпантината беше студена и можеше да послужи като стълбичка. Гордън се изкачи горе, бутна капака и забеляза, че той лесно се измества встрани. Като пъхна главата си в отвора, той освети пространството вътре с фенерчето си.

— Е, какво има там? — запита Диксел. — Батериите на времето ли?

— Аха.

Като пошари още малко с лъча на фенерчето, Гордън се спусна долу и излезе от камерата, в която се чувствуваше твърде неудобно.

— Какво имаше там? Какво видя?

— Надувен дюшек, хладилник, водопроводен маркуч, две кофи, шперплатов шкаф, комплект гривни и обръчи с дискове и една етажерка с криминални романи. Скривалището на нашия приятел Ханси. — Гордън обхвана с поглед лабораторията. — Великолепно. Машина на времето. Евтина и общодостъпна: ламарина, лампички и буйно въображение. — Изведнъж, станал сериозен, той се обърна и погледна към пода на камерата. — И люк, отварящ се над най-дълбоката от изоставените шахти на Аризона.

Край