Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sol och skugga, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Егесихора (2014)

Издание:

Оке Едвардсон. Слънце и сянка

ИК „Унискорп“, София, 2007

Редактор: Митко Ганев

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-330-093-8


На Рита

Септември

1

Беше започнало да вали. Симон Морелиус нагласи радиостанцията. Нищо не се бе чуло по нея в продължение на пет минути. Часът наближаваше десет и всичко изглеждаше спокойно. Грегер Бартрам натисна спирачките на червено. Две жени пресякоха улицата, а едната от тях се извърна към радиоколата и се усмихна. Грегер Бартрам вдигна ръка за поздрав.

— На двайсет и седем и хубавичка — рече той.

— Сигурно си е помислила същото и за мене.

— Усмихна се на мене, не на тебе — възрази Морелиус.

— Погледна ме право в очите — не отстъпваше Бартрам. — Търсеше контакт именно с мене.

Светлината на светофара се смени и Бартрам навлезе с колата в кръга на кръстопътя.

— И разбра, че вкъщи няма никой — иронизира Морелиус.

— Ха-ха!

— Погледна право в очите ти и разбра, че вкъщи няма никой. Само някакво ченге на средна възраст зад волана на една пребоядисана кола, и то…

По радиостанцията прозвуча женски глас:

— Девет едно двайсет. Девет едно двайсет, обади се.

Отнякъде отговори измърморване. Женският глас се обади пак:

— Някой лежи пред „Фокус“[1] в Лисеберг, пиян или болен. На мястото се е събрала групичка младежи.

Дочуха как от дежурния отряд се отзовават на повикването:

— Прието. Намираме се на улица Принсгатан и се отправяме надолу към „Фокус“.

Радиоколата от най-близкото полицейско управление в Луренсберг излезе от кръга на кръстовището и се отправи към търговския център. Неколцина младежи клечаха на паркинга пред него. Когато колата спря, един от тях притича към вратата й, която Бартрам тъкмо беше отворил.

— Аз позвъних — каза едно момиче, което трябва да беше петнайсет-шестнайсеттодишно. Размахваше в ръка мобилен телефон, сякаш апаратът щеше да иззвъни и да потвърди думите му. Косата на момичето се спускаше права и лъщяща, прилепнала към главата от дъждовните струи. Очите му бяха големи и уплашени. От нея лъхаше на алкохол и цигарен дим. Жестикулираше прекалено буйно.

— Тя лежи ето тук. Мария лежи тук, но сега се чувства по-добре.

— Ще се обадя за линейка — каза Бартрам.

Морелиус последва момичето и измина няколкото крачки до групичката младежи. Те стояха в полукръг около девойка, която бавно бе започнала да се надига. Когато я доближи, тя се олюля и той успя да я подкрепи, протягайки ръка. Сякаш беше безтегловна. Изглеждаше досущ като момичето, което ги посрещна, но с поглед, зареян някъде надалеч.

Сигурно е, че тук наистина няма никой вкъщи, помисли Морелиус.

От девойката се разнасяше мирис на алкохол и повръщано. Морелиус усети хлъзгавата кал под подметките си. Важното бе да съумее да запази равновесие. Секунди по-късно тя вдигна очи към полицая, погледът й внезапно бе станал остър.

— Искам да се прибера у дома — заяви.

— Какво си пила? — попита Морелиус.

— Ни… нищо — изломоти тя. — Само две бири.

— Две бири, а? — Морелиус измери с очи дружинката от петима или шестима нейни приятели. — Я кажете какво е пила! Важно е. Ако знаете нещо, кажете го сега, и то без да се помайвате, по дяволите! — повиши глас и младежите изглеждаха уплашени.

— Ами така е, както казва — обади се момче с плетена шапка и в горнище на анцуг. — Някоя и друга бира… и малко твърд алкохол.

— Твърд алкохол? Какъв по-точно? Шишето у някого от вас ли е?

Младежите се спогледаха.

— Шишето! — изрева Морелиус.

Момчето с плетената шапка пъхна ръка под широката си горна дреха и измъкна оттам бутилка. Бартрам я грабна и вдигна към светлината, струяща от неонова реклама.

— Няма етикет — измърмори.

— Ами… не.

— Какво съдържа тогава? — присъедини се към разговора Бартрам в мига, в който всички чуха писъка на сирена иззад небостъргача на „Готия“[2]. Линейката хвърчеше насам. — Каква гадост съдържа? Домашна ракия?

— Ами… май да — измънка момчето. — Купих я от един мой човек. — Сякаш щеше да се разплаче. — Той ми каза, че била съвсем годна.

— Само дето не е — отбеляза Морелиус. Усети как тялото на момичето натежава на ръката му, то отново изпадаше в безсъзнание. — Къде е проклетата линейка? — викна, а в този миг колата на „Бърза помощ“ закова на два метра от тях и от нея светкавично извадиха носилка.

Седяха в чакалнята на отделението за спешни случаи. Момичето бе закарано в залата за интензивно наблюдение. След около двайсет минути оттам излезе лекар. По лицето му Морелиус прочете, че пациентката е жива.

Един младеж обикаляше нервно чакалнята. Може би бе от групичката, събрала се пред „Фокус“. Морелиус го разпозна. Как беше успял да стигне до болницата толкова бързо?

— Алкохол в крехко тяло, хм… съчетанието хич не е благоприятно — започна лекарят.

— Как е тя?

— Както се казва, според обстоятелствата — добре. Ще трябва да остане тук и през нощта, естествено.

— Значи алкохолът не е бил… некачествен? — намеси се Бартрам.

Лекарят му хвърли особен поглед.

— Искаш да кажеш, произведен в домашни условия? Това ли разбираш под некачествен?

— Сигурно ти е ясно, дявол го взел, какво точно имам предвид!

Лекарят отново го погледна.

— Няма защо да се избухва така — рече и поглади престилката си, сякаш да я очисти от ругатнята на Бартрам. — Изобщо не е нужно.

— Съжалявам — измърмори Бартрам. — Но се безпокоим за момичето. Сред нас, полицаите, има и такива, тревожат се.

— Искаме да знаем дали няма други… травми освен… освен обичайните в случая… ако алкохолът, който е пила, е по-опасен от нормалния — поясни Морелиус.

Лекарят им хвърли поглед, изпълнен със съмнение, сякаш мислеше, че му се подиграват.

— Поне засега състоянието й изглежда нормално — поясни той. — Тук обаче не оставяме нищо на случая. Между другото, съобщено ли е на близките?

— Да — каза Морелиус. — Майка й ще дойде в болницата всеки момент.

— Е, тогава… — лекарят се приготви да ги напусне.

— Благодаря, докторе — каза му Бартрам. Видяха го да изчезва зад летящата врата.

— Арогантен тип — отбеляза Бартрам.

— Сигурно си е помислил същото за тебе.

Бартрам измърмори нещо неразбираемо и погледна колегата си. Часът минаваше единайсет и лицето на Морелиус бе нашарено с петна от силното осветление в чакалнята.

— Значи това е дъщерята на пасторката[3]? Съвсем сигурен ли си? На Хане Йостергорд? На тази, която цери изтерзаните ни души?

— Не е необходимо да иронизираш. — Морелиус държеше в ръка портфейла на момичето. Беше видял личната му карта. — Мария Йостергорд. Улицата, на която живее, е в Йоргрюте. Полицейската ни пасторка се казва Хане Йостергорд и живее в Йоргрюте. Тя има и дъщеря на име Мария.

— Откъде всъщност го знаеш?

— Има ли някакво значение?

— Не, разбира се.

— Между другото, не съм съвсем сигурен. — Една жена се втурна през вратите на чакалнята, отвъд които цареше нощта. — Сега вече съм — продължи Морелиус и пристъпи към Хане Йостергорд.

— Къде е Мария? — обърна се тя към него. — Къде е тя, Симон?

— Все още в залата за интензивно наблюдение или както там я наричат — поясни той. — Но всичко изглежда добре.

— Добре? Всичко изглежда добре? — Хане Йостергорд сякаш щеше да се разсмее. — Има ли тук някой, който може да ме упъти накъде да вървя?

Човек от персонала бе излязъл през летящата врата и полицаите видяха как Хане Йостергорд тичешком се отправя към залата за интензивно наблюдение.

Момчето, което се бе суетяло отзад, я последва. Хвърли бегъл поглед през рамо и изчезна в посока към коридора.

— Да бе, дявол го взел — обади се Бартрам. — Пък и името ти знае.

Морелиус не продума.

— И пасторите не са застраховани — констатира Бартрам.

— От какво?

— От разтърсващи изживявания, свързани с близки и скъпи хора. Но ти самият нямаш деца, нали?

— Отговорът е „нямам“. Този случай тук обаче, изглежда, ще приключи… благополучно.

— Благодарение на нас.

— Е, какво толкова. Хлапе, което се е натряскало и повръщало. Сигурно самата тя щеше да се съвземе подир някой и друг час, а нейните приятелчета щяха да й помогнат да се прибере. Happens all the time.[4] Нима не и на тебе?

— На мене ли? Доколкото си спомням, не.

— Точно това май не ми говори нищо.

— Ще потегляме ли? — попита Бартрам.

Поеха към центъра, покрай „Чалмерс“ и болницата „Васа“. Дъждът се бе усилил. Уличните лампи сега изглеждаха по-бледи, сякаш обвити в мрака на нощта. Бартрам спря на червено. Две жени пресякоха улицата, но нито една от тях не се обърна към полицейската кола с усмивка. Морелиус пак нагласи радиостанцията. Изслушаха малкото на брой повиквания. Объркан старец, изчезнал от дома си в Енгорден за няколко часа, бил намерен. Разгорещен спор в жилище в Куртедала приключил с пристигането на колеги там. Пияница, потърсил опора във вагон на спрял трамвай при Брунспаркен, се строполил на земята, когато ватманът го подкарал. За пътно произшествие ли ще се сметне, запита се наум Бартрам.

Морелиус мислеше за Хане Йостергорд и за разговора, който бе имал с нея преди две седмици. Грегер не зададе повече въпроси и той му беше благодарен за това.

 

 

Ерик Винтер загаси лампата в стаята и излезе. Дъждът бе спрял. Той пое към дома си с велосипеда през Хеден и отби встрани заради някой, който не се бе огледал по Васагатан. Водата се стичаше по панталона на костюма му, вероятно примесена с нечистотия. Тъмно беше, за да види. Възнамеряваше да мине покрай Халите, но се отказа. Мобилният му телефон иззвъня. Той спря и извади апарата от вътрешния джоб на шлифера си.

— Не мога да взема решение относно дивана — оплака се Ангела, като чу гласа му. — Принудена съм да потърся съвет по спешност.

— Нали нищо тежко не вдигаш?

— Не, не.

— Ами тогава да го вземем, щом ти е трудно да решиш. При мене има място.

— Но къде ще го поставим?

— Защо да не обсъдим това довечера?

— Искаше ми се да дойда колкото може по-готова.

— Ъхъ.

— Това е много важно решение.

— Зная.

— Наистина ли го обмисли както трябва? Защо пък да не си купим къ…

— Скъпа Ангела…

— Добре, добре. Просто съм объркана. От всичко.

Думата беше точна, помисли Винтер и изтръска с длан няколко дъждовни капки от рамото си. Обърканост. За пръв път в своя живот на възрастен мъж му предстоеше да бъде под един покрив с друг човек. След години на връзка, при която всеки от тях живееше отделно, сега той и Ангела щяха да се съберат. Според него решението за това бе взела тя. Не. Несправедливо би било да я упреква. Отговорност носеше и той.

Алтернатива просто нямаше. Или трябваше да заживеят заедно, или… да се разделят. Макар и да бяха загърбили такава криза. Впрочем той не би посмял да скъса с нея. Самотата щеше да е прекалено голяма, не е ли истина? И по-тежка. Сам на прага на настъпващото хилядолетие.

Новогодишна вечер: компактдиск, пуснат да свири в музикалната уредба, чаша. И нищо повече. Униние, озарено от фойерверки.

Винтер се приготви да продължи пътя си с велосипеда.

— Ще се видим в осем — каза Ангела и той прекъсна разговора.

 

 

Апартаментът тънеше в мрак, вече никаква лампа не беше запалена. В продължение на денонощие бе светила една — стояща, но крушката й беше изгоряла. Когато утрото настъпи, есента се процеди през щорите и един спуснат транспарант в спалнята пропусна вътре светлинни петна.

Хладилникът бръмчеше. На масата в кухнята имаше чаши за вино и празна бутилка. На плота край печката беше поставен продълговат поднос с няколко изсъхнали късчета талиятеле[5]. Край него — тенджера с остатъци от гъбен сос, вече почернял. Върху дъска за рязане на хляб бавно съхнеха три резена домат, чийто сок беше попил в дървото.

В миялната машина бяха пъхнати три чинии, няколко десертни чинийки, стъклени чаши, прибори, още една тенджера.

Кранът на чешмата капеше, явно поради лошо уплътнение. Звукът отекваше денонощно из целия апартамент, но двамата на дивана във всекидневната не чуваха нищо.

Около тях в кръг бяха разхвърлени дрехи, но такива имаше и по права линия от кухнята, през антрето, до всекидневната: мъжки чорапи, панталон, пола, дамски чорап, тънък пуловер. Край дивана се въргаляха блуза, бикини, риза, мъжки долни гащи. През прозореца нахлуваха шумовете на нощта. Трамваи. Някой и друг автомобил. Внезапен порив на вятъра. Смехът на неколцина, които излизаха от ресторант.

Жената и мъжът бяха голи. Държаха се за ръце. Обърнати един към друг. Нещо странно имаше в главите им.

Тъй ли бе? Тъй ли трябваше да е? Такава ли беше картината? Той се опита да я извика в съзнанието си, да я види пред себе си. Стоеше в кухнята. Мина през антрето. Дрехите лежаха разпилени по пода. Той притули очи с длан, докато се приближаваше към дивана. Погледна. Диванът беше празен. Погледна отново и ги видя там, обърнати един към друг. Нейното лице бе тъй добре познато.

Главите им. Техните ГЛАВИ.

Силно притисна длан към очите си. Сега дочу звуци откъм улицата и отвори вратата на колата. Усещаше дъждовните капки по лицето си, докато излизаше от нея, заставайки пред жилищната сграда.

Искаше му се да върне обратно времето. Хората, които сновяха насам-натам край него, не знаеха нищо, наистина нищо. Нищо. Те не знаеха, че живеят в рая.

Бележки

[1] Увеселителен парк (най-големият на Скандинавския север) в Гьотеборг, града, в който се развива действието на романа. — Б.пр.

[2] Голям хотел в централната част на Гьотеборг. — Б.пр.

[3] В Швеция протестантските свещеници са от двата пола. — Б.р.

[4] Случва се непрекъснато (англ.). — Б.пр.

[5] Тесни тестени ленти за готвене (итал.). Ястие от такива ленти се поднася обикновено със сос. — Б.пр.