Оригинално заглавие
Гали, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 7/1984 г.


„Това не беше сън“

Струва ли си да продължава да пише? Гордеев остави писалката. Той завежда лаборатория, работи над темата „Дейност на подкоровата област на мозъка“. Правят интересни опити. Резултати има, докладът му е почти готов. След един месец трябва да го изнесе пред членовете на научния съвет.

„Не беше сън.“ Може би трябва да задраска написаното? Гордеев е сам в лабораторията. Помощниците му отдавна си отидоха. През прозорците наднича светлосиньото пролетно небе. Мартенска вечер.

„Изключителен случай за науката — нищо друго — мисли си Гордеев. — Нужно е да бъде потвърден. Или да се отрече. Трето в изследователската работа няма.“

Опитите се описват подробно. Гордеев прелиства лабораторния дневник. Последният е двадесет и втория. Очите му се плъзгат по редовете. Тук всичко е известно, знае го наизуст. И все пак трябва да го прочете още веднъж. Гордеев затваря дневника и го слага в чантата си. Не, не сега, в къщи.

 

 

Посрещна го дългата сибирска вечер със синьото си небе, набодено със златото на първите звезди над върховете на боровете — нали институтът е построен в гората.

До къщи е близо, но Гордеев не бърза. Той продължава да мисли за двадесет и втория опит. Точно тогава допуснаха грешката. Гордеев забрави да проветри вентилационната камина. А в нея имало следи от нитроцезин и той се надиша с неговите пари.

Такава грешка се случваше за първи път. Като си спомнеше за нея на опитния учен му ставаше неудобно.

Нитроцезинът сигурно беше останал от предишния опит. Но защо камината не е била проветрена след това?

Гордеев свива от тротоара в гората, по пътечката, отъпкана от младите му помощници. Пътечката води до полянка, където лаборантите на Гордеев понякога си назначават срещите. На учения се иска сега там да няма никого. Да, за щастие няма жива душа. Гордеев спира под бора и се вслушва в далечния шум на града.

Нитроцезинът е отрова. В малки дози той действува като изключително силно възбуждащо средство. Действува върху подкоровите области на мозъка. Незаменим е при опитите с маймуни и зайци. Както всички възбуждащи средства, в определена доза той може да се превърне и в своята противоположност. Задачата на лабораторията е да намери този праг, за да може нитроцезинът да се използува като лекарство. Срещу наркоманиите.

Освен Гордеев достъп до нитроцезина имат двамата старши лаборанти. Те са изпълнителни момчета. Но работата сега не е в това. Когато Гордеев вдиша парите на нитроцезина, почувствува се зле. Върна се в къщи и полегна в кабинета си.

Всичко това Гордеев помни много добре. Взе валидол: сърцето го наболяваше. Оправи възглавницата, загаси нощната лампа и затвори очи. И изведнъж всичко реално изчезна, всичко се измени. Гордеев се превърна в учителя Карп Иванович. Вървеше по широкия двор към училището. Ето ги добре познатите четири стъпала пред вратата. В същото време Гордеев помнеше училището полуразрушено, изгорено по временна гражданската война. И дворът помнеше друг, обрасъл с лобода и коприва — тук не веднъж беше играл като момче. Но сега той беше учителят Карп Иванович.

Момчетата, които стоят по стълбите, смъкват шапки и казват: „Добър ден, Карп Иванович!“ Гордеев отговаря и влиза в училището. Коридорът е широк, с големи прозорци към двора, с три класни стаи. Карп Иванович знае кой клас в коя стая е, макар че Гордеев не можеше да знае това: като малко момче той беше пълзял из развалините на училището и никакви врати и прозорци там вече нямаше. Нямаше дори покрив над главата му. Но в този миг Гордеев е Карп Иванович, той познава всяко едно от момчетата. И знае още, че до началото на първия звънец остават десет минути, а в къщи е останала купчина тетрадки. Да се върне за тях няма време. Но може да изпрати да ги вземе някой от учениците.

— Миронов! — извиква Карп Иванович. — Петя!

— Аз! — пъргаво момченце се изправя до него.

— Изтичай до къщи — казва Карп Иванович — и ми донеси тетрадките по аритметика.

От старание момчето облещва очи, а пък те са различни, едното синьо, другото сиво.

— Хайде, бегом! — казва му Карп Иванович.

Гордеев знае, че този Петя Миронов ще стане първият комсомолец в селото и ще върже на него, на Гордеев, пионерската връзка. Тогава Гордеев ще е на девет години и ще има да се чуди на различните очи на Миронов.

А сега Карп Иванович върви по коридора, хваща дръжката на вратата на учителската стая. Дръжката е метална, студена, дъбовата врата се отваря трудно.

И в този миг Гордеев сякаш се събуди.

Карп Иванович е прадядо на Гордеев. Гордеев не го помни: родил се е половин година преди смъртта на учителя. Училището, където прадядото е преподавал, е изгоряло през 1920 година. Разноокият Петя Миронов е по-стар от Гордеев с десет години. Загина във великата Отечествена Война. Всичко това Гордеев знаеше и преди. А сега, след „събуждането“, прехвърляше в паметта си.

Разбира се, че е сън. Но колко е странен. Как можеше Гордеев толкова ясно да се превъплъти в Карп Иванович?

Гордеев още усещаше студената дръжка и тежестта на дъбовата врата. И цялата сцена с ученика Петя Миронов. Подсъзнателно той чувствуваше, че това е станало точно така в действителност.

В къщи разказваха за прадядото Карп Иванович. Бил учител в трикласното енорийско училище. Някога участвувал в Турската война, бил в редовете на героите от Шипка. А прадедите на Карп Иванович били казаци, избягали от господарското тегло на Дон. По произход Гордеев е също казак. Но сега времето е друго. Петдесетгодишният учен живее в Сибир. И много рядко отива на Дон, в родните места.

 

 

Небето потъмнява съвсем и звездите стават по-ярки. Гордеев тръгва да се връща. Вглежда, се в пътеката, в гората вече е тъмно. Почти се сблъсква с двойка, която върви насреща му.

— Максим Максимович, вие ли сте?

— Ах! — чува се женски глас.

Гордеев познава Юренев и Лиза, негови помощници.

— Мислим си, кой ли идва? — Юренев се спира.

— Каква вечер е само! — чурулика Лиза.

— Минете — Гордеев се дръпва от пътечката.

Излиза на тротоара. До къщи има още три блока. По пътя си спомня какво стана после.

В нощта, когато видя първия сън, на зазоряване му се присъни втори.

Улица. Широка, безкрайно дълга под ослепителното небе. Наоколо мъже, жени и деца. В средата на тълпата конници с голи саби и каруца, запрегната с две двойки коне.

— Возят го! Возят го!

Из дворовете, из къщичките от двете страни на улицата надничат старци и бабички.

— Возят го!

Гордеев, в същото време той е Федка Бич, е сред тълпата заедно с момчетата, негови връстници; има само едно желание: да погледне човека в каруцата. Сред тълпата се чува:

— Степане, бащице наш!

— Тимофеевич!

— Хайде, хайде! — конвойните заплашват с камшици.

— Степан Тимофеевич! — напира тълпата. — Благодетелю наш!…

— Отстрани се! Отстрани се! — конниците избутват тълпата.

— Душмани! — се чува глас от нея. — Ще ви научим вас!…

Казаците замахват със саби, хората се дръпват встрани. И тогава за миг Федка вижда човека в каруцата: ръцете му са привързани към страничните дъски, краката — за долните. А лицето му! Обезобразено, посиняло от побоите, устата — кървава рана! И само очите — остри, очи на орел — оглеждат тълпата и конвоя. Те ободряват хората, зоват. За миг се срещат с очите на Федка. И става чудо: конвойният, разгонвайки хората, се отдалечава от каруцата, Федка се втурва към нея.

— Степан Тимофеевич!

Очите на атамана потъмняват, приближават се до очите на Федка, главата се вдига от окървавените дъски. Устните мърдат:

— Живей!…

Ударът на камшика парва гърба на Федка, разкъсва ризата му. Другият конвоен го хваща за яката и го захвърля сред тълпата.

Гордеев се събужда, потънал в пот.

Федка Бич! Това е Фьодор Бичев, далечен прадядо на Карп Иванович! На Дон има и село Бичев. Може би Фьодор е основателя на селото?… Линията върви от Фьодор Бичев, Карп Иванович, бабата на Гордеев, по баща Бичева, майка му. И само той, Максим, е Гордеев по баща.

Странно е всичко това — и сънищата, и родословието. Гордеев си припомня разговора си с Константин Юренев.

Двадесет и първия опит направи той. Използува вентилационната камина. Всичко е отразено в лабораторния дневник. Но как в камината беше попаднал нитроцезин? В дневника няма и думичка за препарата.

Когато Гордеев запита за това Юренев, той изглеждаше смутен.

— Не ми ли вярвате? — попита Юренев, щом шефът заговори за камината. Лицето му се покри с червени петна. — Максим Максимович!…

— Какво говорите — започна да го успокоява Гордеев. — Не става и дума за недоверие!

В края на работния ден Юренев приближи до Гордеев.

— Сбъркал ли съм нещо, Максим Максимович?

— Трябва да проветрявате камината — спокойно каза Гордеев.

Изглеждаше, че Юренев беше очаквал нещо друго. Той заговори с извинителен тон.

— Извинете, Максим Максимович. Разбрах ви.

Но тези сънища. А може би не са сънища? Може да е реакция на организма срещу някакви стресове, които всеки си има достатъчно много? Гордеев влезе във входа на жилищната кооперация.

 

 

Жена му, Екатерина Игнатиевна, и дванадесетгодишният син Генадий са се вдълбочили в телевизионното предаване.

— Катя — казва Максим Максимович, — аз ще си почина в кабинета.

Без да откъсва поглед от екрана, жена му отговаря:

— Чаят ще бъде готов след половин час.

В кабинета Гордеев изважда от чантата лабораторния дневник и го слага на бюрото.

Но не сяда. Нещо го безпокои.

Не сънищата, които току що си припомняше. Не и бележките за двадесет и втория опит. Безпокои го нещо още неоформено, нещо още неосъзнато. Незавършения доклад? Не. Юренев? Гордеев забавя крачки, спира насред стаята. В главата му се мотаят откъслеци от изречения. Не, не е Юренев. И все пак онова, което го безпокои, се отнася за лабораторията, за работата.

Сяда на дивана. Замисля се за Юренев.

Обикновен работник, както десетките други асистенти и лаборанти. Завършил е Томския лесохимичен институт. Усърден, изпълнителен. Гордеев усеща, че мислите му се губят. Иска да се съсредоточи.

„Максим Максимович!“… Чува гласа на Юренев в лабораторията. Тогава Гордеев го прекъсна. Какво ли е искал да му каже лаборантът?

— Макс — на вратата е Екатерина Игнатиевна. — Чаят е готов.

— Благодаря — Гордеев става и приближава до бюрото, където на подноса вдига пара горещият чай.

— Благодаря — повтаря той, макар че Екатерина Игнатиевна вече не е в стаята: тя отново е отишла пред телевизора.

Гордеев пие чая и най-сетне сяда пред дневника. Всичко в него е разгледано сто пъти. Но ето че си спомня за тръпчивия, сладникав мирис. Нитроцезинът!…

Гордеев вдига глава: ето какво го е безпокояло. Сънищата и нитроцезинът са свързани! По-точно нитроцезинът е предизвикал необикновените сънища. Може би случайност?… „Но — говори си сам Гордеев, — нямаше нитроцезин, нямаше и сънища. Появи се нитроцезинът — появиха се и сънищата. Какъв е изводът?“

До изводи е още далеч, но Гордеев чувствува, че е намерил правилния път. Полузатворил очи, търси решението. И го намира: двадесет и третия опит ще направи с нитроцезин. Рисковано ли е? Да. С него човек не бива да се шегува. Но решението е взето.

Когато ляга да спи, Гордеев взема валидол — обажда се сърцето.

Сутринта имаше съвещание в Новосибирск. Колата чакаше до изхода. Ученият се ядоса, че опитът, който той беше обмислил във всичките му подробности, ще бъде отложен. Но все пак нареди да приготвят всички необходими уреди и препарати.

— И четири грама нитроцезин — добави той накрая.

Списъкът изготвяше Юренев. При споменаването на нитроцезина той въпросително погледна шефа си.

— Четири грама — потвърди Гордеев, ставайки от табуретката, за да тръгне.

Естествено, такова нареждане не можеше да не предизвика недоумение. Нали за миналите опити от препарата бяха нужни десетки части от грама. Защо му е нужно такова количество сега?

— Максим Максимович — попита Юренев, — кой ще ви помага, аз или Сердечний?

— Нито вие, нито той — отвърна Гордеев. — Опита ще направя аз сам.

Лаборантите кимнаха с глави и го загледаха учудени.

— Какво означава това? — запита Сердечний, когато шефът излезе от лабораторията.

— Не зная — отвърна Юренев. — Напоследък той май на никого няма доверие.

— И на нас ли?

— На мен сигурно! — разстроен отвърна Юренев.

— Така-а-а… — проточи Сердечний. Той любопитно погледна Юренев. Нещо става с него. Ето, и Лиза цяла седмица ходи разплакана. Може би са се скарали с Константин? Но и Максим Максимович никога не е бил толкова рязък с помощниците си, както днес. Сердечний се учуди и от още нещо: двадесет и третия опит шефът искаше да извърши сам. Такова нещо по-рано не се е случвало…

Съвещанието беше обикновено и Гордеев почти не слушаше изказващите се. Мислеше за предстоящия опит, за жена си. Екатерина Игнатиевна беше двадесет години по-млада от него. В същност той малко я познаваше. Възпитаваше сина им, грижеше се за мъжа си. Впрочем, какви ти грижи. Дежурното изречение: „Чаят ще бъде готов след половин час“. И наистина всеки път точно след тридесет минути донасяше в кабинета му чаша горещ, но лошо запарен чай. Максим Максимович закусваше и обядваше в стола на академията заедно с помощниците си. За домашен уют някак и не му се мислеше. Изцяло бе погълнат от изследванията. И сега, след съвещанието той не тръгна към къщи, а за лабораторията, макар че работният ден бе свършил.

Тук всичко беше готово: реактивите, стъкларията, дневникът за бележките. В отделна епруветка бе сложен нитроцезинът, щипка жълти полупрозрачни кристали.

Целта на опитите бе да се получи радикал във вид на капка течност. И доколкото компонентите и дозирането на веществата се изменяха, никога радикалът по концентрация не беше постоянен. Веднага го анализираха за съдържанието му на веществото, което трябваше да стане основа на лечебния препарат анаркотин, както вече го бяха кръстили в лабораторията. Ако това вещество беше с милиграм повече от предишния опит, считаха че имат успех. Ако беше по-малко — поредният опит извършваха с друго дозиране на изходните вещества. Всичко това беше толкова обичайно, че Гордеев работеше почти механично.

След час, час и половина скъпоценната капка течност е получена. Анализът показва: радикалът е налице, но в мизерно количество. Сега обаче Гордеев се интересува от съвсем друго нещо. Когато опитът е завършен, горелката в камината е още топла. Ученият хвърля върху нажежения метал щипка от жълтите кристали и затваря отдушника на тавана на камината. Вратичките й оставя отворени и след минута усеща сладникавата миризма на нитроцезина. Стои известно време неподвижен и едва след като се убеждава, че прахът се е изпарил, изважда лабораторния дневник и описва извършения опит. Още не е уверен дали ще успее да изложи всичко, както е било. В края на краищата това, което прави, е забранено. Да се подлага на риск, който дори не може да си представи, нима така постъпват солидните учени? Мисли за моралното право на учения да се разпорежда с живота си. Примери за самоотвержено служене на науката има колкото си искаш. Професор Щол в Цюрих изследва върху себе си препарата ЛСД, американският лекар Смит си инжектирва отровата кураре, Мечников и Мин се ваксинирват с тифусни бацили… Понякога такива опити свършват успешно, понякога трагично. Има риск и с опита с нитроцезина. Но нали миналия път не му се случи нищо лошо? Сърцето му се обаждаше? Че то си го болеше и преди.

Сънищата са нещо друго. Трябва да разбере откъде идват. Виновен ли е нитроцезинът за появяването им? Ако причината е той, тогава се открива нова област за изследвания. И кой учен ще устои на такава вълнуваща перспектива?

Гордеев не забелязва как главата му се отпусна върху кръстосаните на бюрото му ръце.

Събудиха го гласовете на много хора:

— Хула! Хула! — се чуваше край него, отдалеч подхващаха: — Хула!

Секунда още се бори със съня, но някой извика право в ухото му:

— Гали!

Това беше името му и той скочи на крака.

Пред него зееше синя дупка — изхода на пещерата. Към този изход бягаха хората и осветени за миг от слънцето се изгубваха в сиянието на деня.

— Хула! — викаха вече отвън пещерата.

Гали — Гордеев разбра какво означава това и се втурна към изхода. Слънцето го заслепи, той закри очи с ръка, а когато я дръпна, видя долината, зеленината на тревата и храстите и там, където стръмните склонове се събираха, стадото мамути.

Той също започна да вика: „Хула!“ — върна се бързо в пещерата, откъдето излизаха мъже със секири в ръце, напипа до стената, под кожата, върху която спеше, брадвата, и отново отърча навън.

Ловът беше започнал… Старият Хак раздели мъжете на две групи. На едната посочи храстите. Навеждайки се до земята, мъжете прибегнаха към храсталака и за миг изчезнаха в него. Другата група Хак оглави сам. Гали попадна в тази група и отлично разбираше какво ще прави заедно с другите. Хак извика няколко думи на жените и те се втурнаха към храстите. Гордеев разбра, че ги изпраща да съберат клонки и съчки.

В това време Хак, като махна с ръка на стоящия край него човек, с бързи крачки тръгна вдясно от пещерата, където долината се стесняваше и чрез тесен проход се свързваше с друга, от всички страни заобиколена от стръмни скали.

Мъжете бягаха след Хак, размахвайки секирите, но вече не викаха — така беше заповядал старият вожд.

Ловците заобиколиха скалата и разположили се във верига, преградиха изхода на долината. Гали беше в средата. Хак каза:

— Ур!

Това означаваше: тук е твоето място. Гали се подчини на властната заповед и разбра какво трябва да направи. Замахна със секирата и започна да дълбае траншея, дълга около четири крачки. Едната страна на канавката трябваше да бъде полегата, другата минаваше под чима, който образуваше навес над издълбания проход.

В това време жените изскочиха от храсталаците, нарамили клонки, и започнаха да ги предават по веригата на мъжете.

Гали избираше най-големите клони със смолисти сухи игли. Старият Хак подканяше жените да бързат и купчините съчки пред ловците растяха бързо.

Гали издълба със секирата канавка, огледа козирката, която надвисваше над едната й страна, и започна да трупа под козирката клонки и съчки.

Поляната се простираше пред него. Стадото мамути — осем или девет — пасеше, потънало до корем в буйната трева. Това зарадва Гали — животните не усещаха опасността.

Но ето че жените се върнаха в пещерата и изнесоха огън. Затичаха се край ловците и на всеки хвърлиха горяща клонка.

— Гар! — извика Хак.

Ловците започнаха да палят огън, всеки под своята купчина съчки. Гали също започна да разпалва огън в канавката под козирката.

Щом се показа пушекът, от отсрещния край на долината, зад гърба на пасящите животни се чуха викове, ловците от първата група, стигнали там под прикритието на храстите, подплашиха мамутите и ги насочиха към разгарящите се огньове.

Гали одобри действията на съплеменниците си… Той знаеше добре и своето място в лова. Легна по корем на земята и като събираше клоните под козирката на чима, яростно духаше огъня. В малкото подземие пламъкът се разгаряше мъчно. Но така и трябваше да бъде. С крайчеца на очите си Гали наблюдаваше животните.

Стадото спря за миг, мамутите се струпаха и тръгнаха към изхода на долината. Животните още не виждаха огъня: в ярките лъчи на слънцето той почти не се забелязваше. Гали яростно духаше под козирката. Огънят се разгаряше постепенно, над канавката се виеше лек пушек.

А огньовете от дясно и от ляво горяха буйно. Стадото премина в галоп. Изведнъж животните забелязаха огъня, но вече не можеха да се спрат. И сега в действие влезе капанът, който им беше устроил Хак.

Животните не се втурнаха към огньовете, а се насочиха между тях, към мястото, където из под земята се виеше синкав пушек.

— Гар! — завика Хак на лежащия върху земята Гали.

А той духаше с всички сили под козирката.

— Гар! — крещеше Хак.

Най-сетне клонките се запалиха ярко и Гали видя, че стадото се носи към него. Най-отпред беше огромният като планина водач. Бивните му светлееха през гъстата трева, хоботът му беше вдигнат, устата отворена и мътна слюнка се точеше от нея. Животното беше уморено от бягането. Гали се напрегна. Когато мамутът беше на четири-пет крачки, грабна от огъня най-голямата главня, изскочи пред водача и я напъха в устата му.

Гигантът сякаш се удари в стена, издигна се на задните си крака и като замахна към небето с огромния си хобот, рухна на земята.

Гали грабна секирата и преряза сухожилието на задния крак. Останалите ловци режеха сухожилията на другите крака. Стадото се обърна назад и се понесе срещу викащите участници в хайката.

 

 

Събуди се в същото положение — на бюрото, с отпусната върху ръцете глава. В лабораторията беше тъмно. Вдигнал глава, Гордеев остана още няколко минути в онзи далечен първобитен свят, който още не беше изчезнал от съзнанието му. Видя гигантския мамут, рухнал върху земята, ловците, кръвта, която струеше от прерязаните крака. Чуваше одобрителния вик на стария Хак: „Ай-я! Ай-я“. Усещаше мириса на пушек и трева.

Огледа се. Беше в лабораторията. Протегна ръка и запали лампата. Камината беше все още отворена, дневникът — също. Ученият прочете: „Опит двадесет и трети“. Гордеев затвори камината и дневника.

По пътя до в къщи пред очите му на няколко пъти се яви отворената уста на мамута, в която той беше напъхал главнята. Колко проста се беше оказала битката с животното. То бе рухнало от поразилия го шок!

Гордеев се учудваше на спокойствието и мъжеството на Гали, който беше излязъл сам срещу звяра. Така и трябваше да бъде. Но на самия сън той вече не се учудваше, както когато се беше въплътил в Карп Иванович. Опитът е завършен успешно, той потвърди направеното откритие. А какво е то? Това, че миналото живее в паметта. Карп Иванович, момчето Федка, далечния Гали — това е низходящата линия на неговото родословие. Преживяното от него е заложено в подкоровите отдели на мозъка. Значи пред човека се открива неговото минало!

Когато се върна в къщи, Гордеев писа до сутринта. Ученият бързаше като ловец, попаднал на свежа следа. Ако в тези часове някой погледнеше през рамото му, той би видял че пише не само за нитроцезина. Редове от дълги формули, разкриващи синтезата на нови вещества, се нижеха един след друг. Гордеев поглеждаше в справочници по фармакология и физиология, правеше изводи от математическите изчисления и отново се връщаше към органичната химия.

Когато свърши, внимателно прибра изписаните листове в голяма папка. Поразходи се из стаята. После отново седна зад бюрото, сложи пред себе си списъка на работниците от лабораторията, прочете го няколко пъти, подчерта едно име и каза полугласно: „Разбира се, разбира се!…“ Отново се зае със справочниците по физиология и химия.

Около обяд се почувствува зле, в три часа Екатерина Игнатиевна извика „бърза помощ“.

Лекарите, страхувайки се от инфаркт, предложиха да го вземат в болницата. Гордеев лежеше, с ръце над одеялото, без да отваря очи. След всяка визитация лекарите тихо затваряха вратата на стаята, многозначително се споглеждаха и това свидетелствуваше, че пациентът им е зле.

На четвъртия ден настъпи подобрение и Гордеев помоли да дойде Юренев.

— Не бива — мъчеха се да го склонят лекарите, но ученият настояваше.

— Трябва!

Юренев дойде в бяла престилка, с цветя, които сложи върху шкафчето.

— Седнете — каза Гордеев и запита: — Помните ли разговора ни в лабораторията за проветряването на камината?… Тогава вие искахте да ми кажете нещо, нали?

— Исках — отвърна Юренев.

— Хайде, говорете.

— Не ми се иска да ви вълнувам… — започна Юренев, но когато видя как болният го гледа, смени тона: — Добре, добре.

Разговорът беше дълъг и се отнасяше за удивителни неща.

— Аз злоупотребих с нитроцезин — заразказва Юренев. — Но това стана съвсем случайно: няколко кристалчета попаднаха в огъня…

„Така е трябвало“ — говореха очите на Гордеев и Юренев като немарлив ученик отмести погледа си встрани.

— Това се случи при тринадесетия опит — продължи лаборантът — и веднага започнаха халюцинации, бих ги нарекъл сънища на яве. Ту се виждах като момче, което се къпе в реката с тайфа немирни връстници и можех да кажа името или прякора на всеки от тях, макар че да си призная отдавна бях забравил всички, ту бях танкист в боя на Волоколамското шосе. Но не бях аз, а моят баща. Видях Москва при Дмитрий Донски, строих Кремъл от бял камък.

— Извърших отново номера с нитроцезина в двата следващи опита. Халюцинациите се повториха. И това ме изплаши. Лиза се разтревожи, без да знае какво става с мен. Но когато опитах да вдишвам нитроцезин в къщи над пламъка на газовата печка, халюцинации не се явиха. При поредния опит в нашата камина те отново се явиха. Какво ставаше? Извърших опит в съседната лаборатория — нямаше халюцинации…

Гордеев беше извънредно заинтригуван от разказа и нетърпеливо кимаше с глава, когато лаборантът спираше да говори.

— Върнах се при нашата камина — продължаваше Юренев, — халюцинациите се появиха отново.

— Да — кимна с глава Гордеев.

— И тогава дойдох до извода, че нитроцезинът не е главното вещество при опитите.

— Съвсем правилно — потвърди ученият.

Полежа малко със затворени очи, а после запита:

— И кое според вас е главното?

— Компонентите, които придружават нитроцезина.

— По-точно?

— Калият, хлорът — започна да изброява Юренев — цезият…

Гордеев кимаше на всяка дума и когато Юренев спря, каза:

— В определени пропорции.

— Въпросът е — започна Юренев…

— Именно — подхвана Гордеев — в какви пропорции. И още в това, че нитроцезинът е само катализатор.

И двамата замълчаха. После Гордеев взе папката, която лежеше до възглавницата, и каза:

— Тук съм набелязал някои неща. Има още много работа, но тя вече е теоретично обоснована. Ето и формулите, и изчисленията. Вземете и ги прегледайте. Ще ви бъде интересно. По известни признаци се досетих, че случилото се с мен е станало и с вас.

Юренев взе папката и каза:

— Благодаря.

През вратата вече няколко пъти поглеждаха лекари, но Гордеев с ръка ги отпращаше.

Говореха и говореха.

 

 

През нощта му стана зле. Лекарите се суетяха, даваха лекарства, сложиха го на система. Но Гордеев не отваряше очи. Той беше в пещерата, ходеше из нея, присядаше край огъня, ядеше месо, изпечено върху въглените. До него седяха хората, които той наричаше по име — Аху, Клак… След като се нахрани, тръгна към ъгъла на пещерата и легна върху мечата кожа. Почувствува как главата му се върти и бучи. За миг пред него светна, той обърна глава и видя входа на пещерата, късчето синьо небе. Прииска му се да иде в долината, при зеления килим, където пасяха могъщите хула. Прииска му се да види слънцето. И той го видя… Още веднъж, като в мъгла, пред очите му заплуваха хората, насядали около огъня… И едва тогава дойде мракът.

Край