Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Firm, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 37 гласа)
Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Хемус“

Редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Пенка Драганова

ISBN: 954-428-036-7


1

Вече за кой ли път старши съдружникът проучи резюмето и пак не намери нищо, което поне на книга да не му харесва у Мичъл И. Макдиър. Беше умен, амбициозен, хубав. И гладен естествено — при произход като неговия. Бе женен — нещо задължително. Фирмата никога не бе наемала неженен адвокат и гледаше с лошо око на развода, женкарството и пиенето. В договора бе включена и проверка за наркомания. Макдиър имаше научна степен по счетоводство, бе взел от пръв път изпита за експерт-счетоводител и искаше да бъде адвокат по данъчно облагане, което, разбира се, бе задължително за данъчна фирма. Беше бял — фирмата никога не бе наемала чернокожи. Назначаваше само бели. Освен това се намираше не другаде, а в Мемфис, докато богатите чернокожи предпочитаха Ню Йорк, Вашингтон или Чикаго. Макдиър бе мъж — във фирмата нямаше жени. Бяха сбъркали веднъж, в средата на седемдесетте години, когато назначиха първия по успех от Харвард, а това се оказа жена, която нямаше равна в данъчното облагане. Работи при тях в продължение на четири бурни години и загина при автомобилна катастрофа.

На книга Макдиър изглеждаше добър. Бяха предпочели него. Всъщност тази година нямаше други подходящи. Кандидатите не бяха много. Щяха да вземат или Макдиър, или никого.

Съдружникът, мениджър на фирмата, Ройс Макнайт, проучваше папка с надпис „Мичъл И. Макдиър — Харвард“. Досието, Дебело два пръста, с гъсто изписани страници и няколко снимки, бе подготвено от бивши агенти на ЦРУ, които работеха за частно детективско бюро в Бетесда. Бяха клиенти на тяхната фирма и всяка година им правеха безплатни проучвания. Според тях било лесна работа да проучиш нищо неподозиращи студенти по право. Бяха научили например, че Макдиър предпочита да напусне североизточните щати, че има три предложения за работа — две в Ню Йорк й едно в Чикаго, и че най-високата заплата, която му предлагат, е седемдесет и шест хиляди долара годишно, а най-ниската — шестдесет и осем хиляди. Беше търсен. Във втори курс имал възможност да вземе изпита по ценни книжа с пищови. Но и без тях изкарал най-високата оценка. Преди два месеца на купон в юридическия факултет му предложили кокаин. Отказал и веднага си тръгнал, тъй като всички му се изсмели. Пиел от време на време по една бира, но за да пиеш, се искат пари, а той нямал. Дължал близо двадесет и три хиляди долара на колегите си. Беше гладен.

Ройс Макнайт прелисти досието и се усмихна. Макдиър бе човек за тях.

Ламар Куин бе тридесет и две годишен и още не бе станал съдружник. Бяха го взели заради младежкия му вид — да придава съответен облик на „Бендини, Ламбърт и Лок“; фирмата всъщност си беше млада, тъй като повечето съдружници, натрупали предостатъчно пари, се пенсионираха, щом наближеха или навършеха петдесет. Но той щеше да стане съдружник. С гарантиран до края на живота шестцифрен доход можеше да си позволи хубавите костюми по хиляда и двеста долара, които стояха тъй добре на високата му, атлетична фигура. Разходи се бавно из апартамента, нает срещу хиляда долара на ден, и си наля още една чаша кафе без кофеин. Погледна часовника си. После извърна очи към двамата съдружници, седнали до малката заседателна маса при прозорците.

Точно в два и половина на вратата се почука. Ламар се обърна към съдружниците, които мушнаха резюмето и папката в отвореното куфарче. И тримата посегнаха към саката си. Ламар закопча горното си копче и отвори вратата.

— Мичъл Макдиър? — попита той с широка усмивка и протегна ръка.

— Да!

Ръкуваха се енергично.

— Приятно ми е да се запознаем, Мичъл. Аз съм Ламар Куин.

— Драго ми е. Моля ви, наричайте ме Мич.

Влезе вътре и бързо огледа просторната стая.

— Разбира се, Мич!

Ламар го хвана през раменете и го заведе в другия край на апартамента, при съдружниците, които се представиха. Държаха се извънредно топло и сърдечно. Предложиха му кафе, после вода. Седнаха край лъскавата махагонова заседателна маса и си размениха любезности. Макдиър разкопча сакото си и кръстоса крака. Вече имаше доста опит в търсенето на работа и знаеше, че го искат. Отпусна се. С три предложения за работа, които бе получил от три сред най-уважаваните фирми в страната, не бе опрял до този разговор, нито до тази фирма. Можеше да си позволи да бъде и малко самонадеян. Бе дошъл от любопитство. И защото мечтаеше за по-мек климат.

Оливър Ламбърт, старши съдружникът, се наведе, опря се на лакти и пое в свои ръце предварителния разговор. Бе словоохотлив и приятен, със звучен, почти професионален баритон. Шестдесет и една годишен, тарторът във фирмата, той прекарваше повечето време в това, да обуздава огромното самочувствие на някои от най-богатите адвокати в страната. Беше съветникът, човекът, при когото по-младите колеги отиваха със своите проблеми. Господин Ламбърт се занимаваше и с подбора на новите хора, пак той имаше задачата да назначи Мичъл И. Макдиър.

— Омръзнаха ли ви вече тези разговори? — запита Оливър Ламбърт.

— А, не. Те са в реда на нещата.

Да, да, съгласиха се всички. Сякаш вчера и те са ходели по събеседвания и са представяли резюмета, изплашени до смърт, че няма да си намерят работа, че трите години на пот и мъки ще идат на вятъра. Знаели много добре какво му е.

— Мога ли да задам един въпрос? — попита Мич.

— Разбира се.

— Безспорно.

— На ваше разположение сме.

— Защо разговаряме в хотелска стая? Другите фирми организират събеседванията в самите университети чрез бюрата за назначения.

— Уместен въпрос.

Всички кимнаха, спогледаха се и се съгласиха, че въпросът е уместен.

— Може би ще ви отговоря аз, Мич — каза Ройс Макнайт, съдружникът мениджър. — Трябва да разберете каква е нашата фирма. Ние сме по-различни и се гордеем с това. При нас работят четиридесет и един адвокати, така че фирмата в сравнение с другите е малка. Не назначаваме много хора, средно по един на две години. Предлагаме най-високите заплати и добавки в страната, не преувеличавам. Затова много държим на подбора. Спряхме се на вас. Изпратихме ви писмото, което получихте миналия месец, след като проучихме над две хиляди абсолвенти в най-добрите правни факултети. Изпратихме само едно писмо. Не обявяваме свободните места и не поощряваме кандидатствуването. Не се афишираме, работим по друг начин. Ето нашето обяснение.

— Разбирам. С какво се занимава фирмата?

— С данъци. Понякога и с ценни книжа, недвижими имоти и банкови операции, но осемдесет на сто от делата се свързани с данъчното облагане. Затова поискахме да се срещнем с вас, Мич. Познанията ви в тази област ни направиха силно впечатление.

— Защо отидохте в „Уест Кентъки“? — попита Оливър Ламбърт.

— Отговорът е прост. Предложиха ми пълна стипендия, ако играя във футболния им отбор. Иначе щеше да бъде невъзможно да следвам.

— Разкажете ни за семейството си.

— Важно ли е?

— За нас е много важно, Мич — рече топло Ройс Макнайт.

Всички казват така, помисли си Макдиър.

— Добре, баща ми загина в каменовъглените мини, когато бях на седем години. Майка ми се омъжи повторно и живее във Флорида. Имам двама братя. Ръсти бе убит във Виетнам. Имам и брат на име Рей Макдиър.

— Той къде е?

— Това едва ли ви интересува.

Макдиър погледна кръвнишки Ройс Макнайт. В досието нямаше нищо за Рей и това бе странно.

— Извинявайте — каза меко съдружникът мениджър.

— Мич, седалището на нашата фирма е в Мемфис — обади се Ламар. — Това притеснява ли ви?

— Ни най-малко. Не обичам студения климат.

— Били ли сте в Мемфис?

— Не.

— Скоро ще дойдете. Ще ви хареса.

Мич се усмихна и кимна, готов да продължи разговора. Сериозно ли говореха тези приятелчета? Само това оставаше — да се занимава с такава малка фирма в някакъв малък град, когато го чакаше Уолстрийт.

— Какво място заемахте във вашия курс? — поинтересува се Ламбърт.

— Между първите пет.

Не в първите пет процента, а между петимата първенци. Този отговор трябваше да е достатъчен за всички. Сред първите петима от общо триста студенти. Би могъл да каже, че е трети по успех, само на крачка от втория и съвсем близо до първия. Но не го направи. Хората, с които говореше, бяха завършили не толкова реномирани университети — Чикагския, „Кълъмбия“ и „Вандърбилт“, доколкото си спомняше от беглия преглед на един юридически справочник. Знаеше, че бързо ще подминат академичната тема.

— Защо избрахте Харвард?

— Всъщност Харвард избра мен. Кандидатствах в няколко университета и бях приет във всичките. Харвард ми предложи по-голяма стипендия. Пък и мислех, че е най-добрият. И сега смятам така.

— Написали сте го много добре — каза Ламбърт, загледан със задоволство в резюмето. Досието му бе в чантата под масата.

— Благодаря. Постарах се.

— Получили сте много високи оценки на изпитите за данъчно облагане и ценни книжа.

— Интересувам се от това.

— Запознахме се с една ваша писмена работа и ни се стори много задълбочена.

— Благодаря. Обичам изследователската дейност.

Другите кимнаха, съзнавайки, че очевидно лъже. Бе част от ритуала. Никой студент по право или адвокат не обича научните изследвания, но въпреки това всички потенциални служители на фирмата неизменно декларираха дълбоката си любов към библиотеките.

— Кажете ни нещо за жена си — предложи почти плахо Ройс Макнайт.

Рискуваше да бъде смъмрен още веднъж. Но това бе обичаен въпрос, тази сфера не се смяташе за неприкосновена и се проучваше от всички фирми.

— Казва се Аби. Дипломира се за начална учителка в „Уест Кентъки“. Завършихме и след една седмица се оженихме. От три години работи в частна детска градина недалеч от колежа „Бостън“.

— А бракът ви…

— Щастливи сме. Познаваме се още от гимназията.

— Какъв бяхте в отбора? — попита Ламар, насочвайки разговора към по-малко чувствителна тема.

— Защитник. Имах много предложения, докато и последния мач в гимназията не си нараних коляното. После никой не прояви интерес към мен освен „Уест Кентъки“. Четири години играех за отбора му, дори по едно време бях в първия състав, но коляното все ме подвеждаше.

— Как се оправяхте? Отлични бележки и футбол?

— Учението беше на първо място.

— Университетът „Уест Кентъки“ едва ли е на особена висота — изтърси Ламар с глупава усмивка и веднага му се прииска да си вземе думите назад.

Ламбърт и Макнайт се смръщиха, забелязвайки фала му.

— Но все пак не отстъпва на университета в Канзас — отвърна Мич.

Другите замръзнаха и известно, време се гледаха изумени. Виж го ти този Макдиър, знае, че Ламар Куин е следвал в Канзаския университет. Не се бе срещал никога с Ламар Куин и нямаше представа кой от фирмата ще разговаря с него. И въпреки това знаеше. Бе взел юридическия справочник и ги бе проверил до един. Беше прочел биографичните справки за всичките четиридесет и един адвокати във фирмата и начаса си бе спомнил, че Ламар Куин е следвал в Канзас. Наистина бяха смаяни.

— Мисля, че не ме разбрахте правилно — извини се Ламар.

— Няма проблем — усмихна се топло Мич.

Забележката бе забравена.

Оливър Ламбърт се прокашля и реши да насочи разговора отново към личните въпроси.

— Мич, ние във фирмата не гледаме й добро око на пиенето и женкарството. Не че сме някаква секта от фанатици, но за нас работата стои над всичко. Не вдигаме шум около себе си, работим здраво. И печелим луди пари.

— Чудесно.

— Запазваме си правото да подложим на тест за употреба на наркотици всеки служител на фирмата.

— Не употребявам наркотици.

— Добре. Каква религия изповядвате?

— Методист съм.

— Добре. Във фирмата има какви ли не — католици, баптисти, членове на епископалната църква. Не е наша работа, но държим да знаем. Искаме здрави семейства. Щастливите адвокати работят добре. Затова ви питаме за тези неща.

Мич се усмихна и кимна. Бе чувал всичко това.

Тримата погледнаха един към друг, после към Мич. Пяха стигнали до момента, когато се очакваше кандидатът да зададе един-два умни въпроса. Мич отново кръстоса крака. Парите, това бе големият въпрос, особено в сравнение с предложенията на другите фирми. Ако парите не са достатъчно, помисли си Мич, ще ни остане удоволствието, че се запознахме, приятели. Ако заплатата е добра, чак тогава можем да говорим за семейства и бракове, за футбол и църкви. Но знаеше добре, че както всички други фирми, и тази ще избягва темата, докато не стане неудобно и не обсъдят всичко друго на света, освен парите. Трябваше най-напред да ги атакува с по-мек въпрос.

— Какво ще върша в началото?

Тримата кимнаха и одобриха въпроса. Ламбърт и Макнайт погледнаха Ламар. Трябваше да отговори той.

— Имаме нещо като двегодишно чиракуване, макар че не го наричаме така. Ще ви пращаме из цялата страна на семинари по данъчно облагане. Тепърва има да се учите. През зимата половин месец ще посещавате Американския данъчен институт във Вашингтон. Ние се гордеем с добрите си експертизи и непрекъснато се учим — всички до един. Ако искате да получите научна степен по данъчно облагане, ще платим. Колкото до адвокатската ви практика, през първите две години тя няма да бъде много интересна. Ще правите много проучвания и изобщо ще се занимавате със скучна материя. Но ще бъдете добре платен.

— Колко?

Ламар се обърна към Ройс Макнайт, който погледна Мич и каза:

— Ще обсъдим заплатата и другите възнаграждения, когато дойдете в Мемфис.

— Искам точна цифра, иначе може и да не дойда в Мемфис.

Макдиър се усмихна, арогантен, но приветлив. Говореше като човек, получил вече три предложения за работа.

Съдружниците си размениха усмивки, Ламбърт заговори пръв:

— Добре. Първата година основна заплата от осемдесет хиляди годишно плюс премии. Осемдесет и пет втората година плюс премиите. Нисколихвен заем, за да си купите къща. Членство в два местни клуба. И едно ново беемве. Вие ще си изберете цвета, разбира се.

Погледите се насочиха към неговите устни в очакване по страните му да се появят бръчици и зъбите му да се покажат. Той се опита да скрие усмивката си, но не успя. Засмя се под мустак.

— Направо невероятно — промърмори Макдиър.

Осемдесет хиляди в Мемфис се равняваха на сто и двадесет хиляди в Ню Йорк. Беемве ли каза онзи? Неговата мазда с подвижен покрив бе на милион километра и сега я палеше с манивела, докато спести за нов стартер.

Плюс още някои малки добавки, за които на драго сърце ще поговорим в Мемфис.

Изведнъж Макдиър почувствува силно желание да посети Мемфис. Май беше край река.

Усмивката му изчезна и той възвърна самообладанието си. Погледна строго, важно Оливър Ламбърт и каза, като че бе забравил за парите, за къщата и за беемвето:

— Разкажете ми за вашата фирма.

— Четиридесет и един адвокати. Миналата година спечелихме повече, отколкото която и да е друга фирма. Включително и големи фирми в страната. Работим само с богати клиенти — корпорации, банки и заможни хора, които плащат солидните ни хонорари и никога не се оплакват. Специализирали сме се и в международното данъчно облагане, което е не само интересно, но и много доходно. Работим единствено с хора, на които им е по джоба.

— Колко време трябва да мине, за да станеш съдружник?

— Средно десет години, и то доста усилни. Съдружниците ни често печелят по половин милион на година и повечето се пенсионират, преди да навършат петдесетте. Трябва да дадете своя принос, да работите по шестнадесет часа на ден, но си заслужава, особено когато станете съдружник.

Ламар се наведе.

— Не е необходимо да сте съдружник, за да имате шестцифрен доход. Аз съм във фирмата от седем години и преди четири години надхвърлих стоте хиляди на година.

Мич се замисли и изчисли, че когато навърши тридесет, ще получава доста над сто хиляди, ако не и двеста хиляди. На някакви си тридесет години!

Другите го наблюдаваха внимателно, знаеха точно какво пресмята.

— Какво търси в Мемфис една фирма, специализирала се в международното данъчно облагане? — попита той.

Това събуди усмивки. Ламбърт свали очилата си за четене и започна да ги върти.

— Ето един уместен въпрос. Господин Бендини е основал фирмата през 1944 година. Бил данъчен адвокат във Филаделфия, имал богати клиенти от Юга. Дошла му тази странна идея и се установил в Мемфис. В продължение на двадесет и пет години назначавал само данъчни адвокати и фирмата там преуспяла. Никой от нас не е от Мемфис, но го обикнахме. Много приятен стар южен град. Впрочем господин Бендини умря през 1970 година.

— Колко служители има фирмата?

— Двадесет. Стараем се да поддържаме съотношението на един съдружник — един служител на фирмата. Това е висок процент за бранша, но на нас ни харесва. И тук сме по-различни.

— Всичките ни съдружници са мултимилионери на четиридесет и пет годишна възраст — допълни Ройс Макнайт.

— Всичките?

— Да, сър. Не ви гарантираме, но ако дойдете при нас, ако десет години работите усилено, ако станете съдружник, ако работите още десет години и не сте милионер до четиридесет и петия си рожден ден, ще бъдете първият подобен случай от двадесет години насам.

— Статистиката ви е внушителна.

— Фирмата ни е внушителна, Мич — каза Оливър Ламбърт, — и се гордеем с това. Много сме привързани един към друг. Мислим един за друг. При нас я няма убийствената надпревара, с която се славят големите фирми. Много внимаваме кого назначаваме, а целта ни е всеки нов служител да стане съдружник колкото може по-бързо. Поради това отделяме извънредно много време и пари за себе си и особено за новите хора. Рядко, много рядко се случва адвокат да напусне фирмата. Няма такова нещо. Правим всичко възможно служителите ни да напредват в кариерата. Искаме хората ни да бъдат щастливи. Смятаме, че това е най-резултатният стил на работа.

— Ще ви съобщя и други внушителни данни — допълни Макнайт. — Миналата година във фирми като нашата и в по-големи текучеството сред служителите е било средно двадесет и осем на сто. В „Бендини, Ламбърт и Лок“ то е нула. По-миналата година — пак нула. От доста време не е напускал никой.

Наблюдаваха го внимателно, за да се уверят, че е схванал всичко. Всяко условие беше важно, но сигурността и постоянният трудов договор засенчваха останалите подробности. Обясняваха му възможно най-изчерпателно — засега. По-нататъшните уточнения щяха да дойдат по-късно.

Разбира се, знаеха много повече, отколкото можеха да кажат. Например, че майка му живее в каравана в Панама Сити Бийч с втория си мъж, алкохолизиран шофьор на камион вече в пенсия. Знаеха, че е получила застраховка от четиридесет и една хиляди долара след експлозията в мината, че ги е прахосала, а после, когато, най-големият й син загинал във Виетнам, полудяла. Знаеха, че Мич е бил изоставен, че е отгледан в мизерия от брат си Рей (когото не бяха успели да открият) и от състрадателни роднини. Бедността го е измъчвала и те с право предполагаха, че тя е в дъното на силното му желание да преуспее. Работил е по тридесет часа седмично в денонощен магазин и в същото време е играл футбол и е получавал отлични бележки. Знаеха, че не си доспива и че гладува. Беше човек за тях.

— Бихте ли искали да ни посетите? — предложи Оливър Ламбърт.

— Кога? — попита Мич, както си мечтаеше за черното беемве с гюрук.

 

 

Старата мазда само с три таса на колелата и с напукано предно стъкло висеше над канавката с извити предни колела, насочени към бордюра, та колата да не полети по нанадолнището. Аби сграбчи дръжката на вратата, натисна я силно два пъти и я отвори. Мушна ключа, натисна съединителя и завъртя кормилото. Маздата потегли бавно и започна да набира скорост. Аби затаи дъх, отпусна съединителя и прехапа устна, докато моторът с повреден заглушител започна да вие.

Мич бе получил три предложения за работа, значи след четири месеца можеха да имат нова кола. Аби щеше да изтрае. Три години бяха търпели да живеят бедно в двустаен студентски апартамент в университетското градче, пълно с поршета и малки мерцедеси с гюруци. Обикновено не обръщаха внимание на подигравките на състудентите и колегите си в този бастион на снобизма на източното крайбрежие. Провинциалисти от Кентъки, те имаха малко приятели. Но бяха издържали и бяха успели.

Аби предпочиташе Чикаго пред Ню Йорк, дори и заплатата да е по-малка, главно защото бе по-далеч от Бостън и по-близо до Кентъки. Но Мич не бързаше да вземе решение и съвсем в свой стил претегляше всичко внимателно, без да издава мислите си. Тя не бе поканена да иде в Ню Йорк и в Чикаго със съпруга си. Беше й омръзнало да гадае. Искаше отговор.

Паркира на забранено място на хълма най-близо до апартамента и извървя пеша двете пресечки. Живееха в двуетажен правоъгълник от червени тухли с тридесет апартамента. Аби спря пред тяхната врата и затърси ключовете в портмонето си. Изведнъж вратата се отвори. Мич я грабна, вкара я в малкото жилище, стовари я на дивана и я зацелува по врата. Тя крещеше и се смееше, докато краката и ръцете им се преплитаха. Целунаха се — една от онези дълги влажни десетминутни целувки, придружени с опипване, милувки и пъшкане, като в юношеските години, когато целувката те забавлява и е нещо тайнствено, единственото, което можеш да си позволиш.

— Боже мой! — възкликна Аби накрая. — Какво става?

— Подушваш ли нещо?

— Хм, да. Какво?

— Пиле чоф мейн и яйца фу юн. От магазина „Уон Бойс“.

— А какъв е поводът?

— И бутилка скъпо бяло вино.

— Какво си направил, Мич?

— Ела с мен.

На малката, боядисана с блажна боя кухненска маса, сред юридическите справочници и бележниците имаше голяма бутилка вино и плик с китайски ястия. Избутаха учебниците настрана и извадиха храната. Мич отвори бутилката и напълни две пластмасови чаши.

— Днес имах страхотен разговор с представителите на една фирма.

— Коя?

— Помниш ли фирмата в Мемфис, от която миналия месец получих писмо?

— Да. Не му обърна особено внимание.

— Точно така. Но сега ми взе ума. Занимава се само с данъчно облагане и парите са добри.

— Колко добри?

Мич тържествено сложи яденето от кутията в двете чинии, после отвори пликчетата със соев сос. Аби чакаше отговор. Той отвори друга кутия и започна да дели яйцата, приготвени по китайски. Отпи от виното и се облиза.

— Колко? — повтори Аби.

— Повече, отколкото в Чикаго. И на Уолстрийт.

Тя отпи замислено голяма глътка вино и погледна Мич подозрително. Кафявите й очи се свиха и заблестяха. Веждите й се снишиха и челото й се набръчка. Аби чакаше да чуе отговора.

— Колко?

— Първата година осемдесет хиляди годишно плюс премии. Втората година осемдесет и пет хиляди плюс премии — каза Мич нехайно, както разглеждаше парченцата целина в ястието.

— Осемдесет хиляди ли! — повтори тя.

— Осемдесет хиляди, мила. Осемдесет бона в Мемфис, щата Тенеси, е горе-долу колкото сто и двадесет хиляди в Ню Йорк.

— Че кой е залетял за Ню Йорк? — попита Аби.

— Плюс нисколихвен заем за жилище.

Отдавна не бяха изричали думата „жилище“. Всъщност Аби не си спомняше кога за последен път са говорили за свой дом или за нещо, свързано с него. От месеци се бяха примирили, че ще трябва да живеят под наем до онзи далечен, сякаш недостижим миг в бъдещето, когато ще забогатеят и ще могат да получат голям заем.

Тя остави на масата чашата с вино и каза делово:

— Не те чух.

— Нисколихвен заем за жилище. Фирмата ще ни заеме достатъчно пари, за да си купим къща. За тези господа е много важно техните служители да изглеждат преуспели, затова ни отпускат пари при много нисък лихвен процент.

— Искаш да кажеш за къща с морава и храсти?

— Да. Не някой невъзможно скъп апартамент в Манхатън, а къща в предградията с три спални, с алея и гараж за две коли, където ще държим беемвето.

Аби не реагира веднага, но накрая каза:

— Беемве ли? Чие беемве?

— Нашето, мила. Нашето беемве. Фирмата ни предоставя нова кола. Нещо като първа авансова премия. Още пет хиляди долара годишно. Ние ще изберем цвета, разбира се. Какво ще кажеш, дали да не е черна?

— Край на таратайките! Край на бричките! Край на колите втора ръка — промълви Аби и поклати глава.

Мич преглътна макароните и се усмихна. Виждаше — жена му мечтаеше може би за мебелите, за тапетите, а след време вероятно и за басейн; И за бебета, чернооки дечица със светлокестеняви косички.

— А ще има и други добавки, които ще обсъдим нататък.

— Не разбирам, Мич. Защо са толкова щедри?

— И аз ги попитах. Твърде взискателни са при подбора на служителите и се гордеят, че плащат най-много. Търсят най-кадърните и на драго сърце си развързват кесията. При тях няма текучество. Освен другото, за да привлекат в Мемфис най-добрите, се иска да плащат повече.

— Ще бъдем по-близо до дома — каза Аби, без да го поглежда.

— Аз нямам дом. Ще бъдем по-близо до твоите родители и това ме тревожи.

Аби не отговори, както обикновено, когато Мич подметнеше нещо за семейството й.

— Ще бъдеш по-близо до Рей.

Той кимна, отхапа от едно яйце и си представи първото гостуване на родителите й, сладкия миг, когато ще спрат на алеята с очукания кадилак и изумени, ще погледнат новата им къща във френски колониален стил е две новички коли в гаража. Ще си умрат от завист и ще има да се чудят как бедното момче без семейство и без никакво положение е могло да си го позволи на двадесет и пет години, след като току–що се е дипломирало в юридическия факултет. Ще се усмихнат насила и ще кажат с половин уста колко е хубаво всичко, а не след дълго господин Съдърланд няма да се стърпи и ще попита колко струва къщата, и Мич ще му каже да си гледа работата, от което старецът ще се вбеси. Ще си тръгнат на бърза ръка и ще се върнат в Кентъки, където всичките им приятели ще научат колко добре са се устроили в Мемфис дъщеря им и зет им. На Аби ще й е мъчно, че той не се разбира с родителите й, но няма да каже почти нищо. От самото начало се държаха с него като с прокажен. Според тях бе толкова недостоен, че дори не си направиха труда да дойдат на скромната им сватба.

— Ходила ли си някога в Мемфис? — попита той.

— Веднъж като малка. Имаше някакъв църковен събор. Помня само реката.

— Канят ни да идем.

— Нас? Значи съм поканена и аз?

— Да. Настояват да дойдеш и ти.

— Кога?

— След половин месец. Ще вземем самолета в четвъртък следобед и ще прекараме там края на седмицата.

— Тази фирма вече ми харесва.