Серия
Сватбена агенция (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Savor the Moment, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 99 гласа)
Сканиране
kati
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Наслади се на мига

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2011

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Стилов редактор: Красимир Димовски

Коректор: Невена Здравкова

Компютърна обработка: Ана Цанкова

ISBN: 954-26-0995-7


„Пея за поточета, за цветя, за птички и усои;

за априлските и юнските, и юлските цветя.

Възпявам майското дърво, жътвата,

наздравиците и трапезите,

и младоженците, и булките,

и техните сватбени торти.“

Робърт Херик

„И недоумявам, честна дума, какво правили сме аз и ти, преди да се влюбим?“

Джон Дън

Пролог

Докато последната година в гимназията бавно се изнизваше, Лоръл Макбейн научи един неоспорим факт.

Абитуриентският бал е истински ад.

Седмици наред всички говореха единствено за това кой кого е поканил или пък може да покани. А тези разговори най-често предизвикваха страдание и истерия.

Според нея момичетата се измъчваха от агонията на очакването. И непонятно защо, бяха невероятно пасивни по време на седмиците, предхождащи бала. Коридорите, класните стаи и училищният двор кипяха от емоции, вариращи в цялата гама на чувствата — от замайваща еуфория до горчиви сълзи: защо някое момче ги е поканило на бала и защо друго пък не го е направило.

Цялата тази суматоха й изглеждаше глупава и безсмислена.

А истерията продължаваше с търсенето на роклята и обувките. Ескалираше в напрегнатия спор дали косата да е вдигната на кок или пусната. Обсъждаха се лимузините, партитата след официалния бал, хотелските апартаменти и вероятността да се прави секс.

Тя лично би пропуснала цялата суетня, ако срещу нея не се бяха съюзили приятелките й, начело с Паркър Браун, дето си беше спечелила прозвището Защитничка на традициите.

Спестените й пари неумолимо се топяха. Беше спечелила всеки цент сама, работейки като сервитьорка безброй часове. Изтръпваше от ужас, когато изтегляше сумите за роклята, която вероятно никога повече нямаше да облече, за обувките, чантата и всичко останало.

И за това можеше да обвини приятелките си. Беше се увлякла в пазаруването с Паркър, Емалин и Макензи и бе похарчила повече, отколкото трябваше.

Идеята — предпазливо подхвърлена от Ема — да помоли родителите си да й купят рокля, изобщо не бе приемлив вариант за Лоръл. За нея беше въпрос на чест да не засяга този въпрос. Парите в семейство Макбейн бяха станали много щекотлива тема след фиаското с рискованите инвестиции на баща й и след една проверка на данъчните.

Нямаше начин да поиска нито от него, нито от майка си. Затова припечелваше сама. Правеше го вече няколко години.

Ала спестените й пари далеч не стигаха за таксата в Института по кулинария, нито за издръжката й в Ню Йорк, въпреки дългите часове, които бе отработила в ресторанта след училище и през уикендите. Но поне можеше да плати цената да изглежда страхотно за една вечер.

И сега наистина изглеждаше невероятно, за бога.

Сложи си обеците и се огледа. Бяха се събрали в спалнята на Паркър, където Паркър и Ема експериментираха по различни начини да направят подходяща за бал прическа на Мак. Тя импулсивно бе подстригала косата си много късо и сега приличаше, според Лоръл, на Юлий Цезар при пресичането на Рубикон. Опитваха с най-различни фиби, блестящ спрей, слагаха гребенчета с полускъпоценни камъни в онова, което бе останало от огненочервената коса на Мак, и не спираха да бъбрят една през друга, докато от уредбата гърмеше „Аеросмит“.

Лоръл обичаше да ги слуша, когато беше леко встрани от тях, както сега. Допадаше й винаги да бъде малко дистанцирана от приятелките си, въпреки че бяха заедно още от малки. Знаеше, че от този момент — с бала или без него — нещата щяха да се променят. Наесен Паркър и Ема заминаваха в колежа. Мак щеше да работи и да посещава професионални курсове по фотография.

А след като мечтата й за Института по кулинария се беше изпарила, заради финансовото положение на родителите й и последната голяма криза в брачните им отношения, Лоръл щеше да се задоволи със задочно следване в общинския колеж. Сигурно щеше да запише бизнес курсове. Трябваше да бъде практична. Реалистка.

Но нямаше да мисли за това сега. По-добре да се наслади на момента и на целия ритуал, който Паркър — в типичния за нея стил — бе организирала.

Паркър и Ема всъщност щяха да ходят на бала в частната гимназия, докато тя и Мак щяха да идат на този в общинското училище, което посещаваха, но бяха прекарали много време заедно в подготовка и обличане. На долния етаж ги очакваха родителите на Паркър и Ема. Щяха да си направят много снимки, да чуят възторжените възклицания: „Виж ги само, нашите момичета!“, да получат прегръдки и вероятно да видят сълзи в нечии очи.

Майката на Мак бе прекалено заета със себе си, за да се интересува от бала на дъщеря си, което можеше да е само за добро, като се има предвид каква беше Линда. Защото нейните родители бяха изцяло затънали в собствените си проблеми, в собствения си живот и не ги беше грижа къде е тя тази вечер и какво точно прави.

Беше свикнала. Дори предпочиташе да е така.

— Блещукащият спрей е чудесен — реши Мак, като накланяше глава насам-натам, за да се види по-добре. — Малко приличам на фея. От готините.

— Мисля, че си права — кимна Паркър, чиято копринена коса падаше като бляскав водопад по гърба й. — Приличаш на бунтарка със собствено мнение. Какво ще кажеш, Ем?

— Мисля, че трябва да подчертаем повече очите, да търсим драматичен ефект — отбеляза замислено Ема. Самата тя имаше тъмнокафяви и замечтани очи. — Мога да го направя.

— Давай — съгласи се Мак. — Но няма да се бавиш много, нали? Тепърва трябва да подготвя нещата за общите ни снимки.

— Движим се по график. — Паркър погледна часовника си. — Имаме още трийсет минути… — В този миг забеляза Лоръл. — Хей, изглеждаш фантастично!

— О, наистина! — Ема плесна с ръце. — Знаех си, че това е твоята рокля. Бляскаворозовият оттенък прави очите ти още по-сини.

— Трябва ти само още нещо. — Паркър изтича до тоалетката си и дръпна едно от чекмеджетата на кутията за бижута. — Тази шнола за коса.

Лоръл сви рамене небрежно. Тя беше слабичко момиче в бляскаворозова рокля, с руси, сякаш целунати от слънцето кичури, които по настояване на Ема бяха навити на дълги масури.

— Както кажеш.

Паркър доближи шнолата до косата й и опита да я постави под различен ъгъл.

— По-бодро! — сопна й се. — Ще се забавляваш.

„Господи, престани да се самосъжаляваш, Лоръл!“, каза си тя.

— Знам. Съжалявам. Щеше да е по-забавно, ако и четирите отивахме на един и същи бал, особено след като изглеждаме фантастично.

— Да, щеше… — Паркър реши да отдели някои от страничните къдри и да ги прихване отзад с шнолата. — Но после ще се срещнем и ще се веселим заедно. Когато приключим, ще се върнем тук и ще си разкажем всичко. Ето, огледай се.

Момичетата се обърнаха към огледалото.

— Наистина изглеждам страхотно — шеговито заяви Лоръл и разсмя Паркър.

Чуха кратко почукване по вратата и на прага застана госпожа Грейди, дългогодишната икономка на семейство Браун. Тя сложи ръце на кръста и огледа всички.

— Добре сте — заяви доволно. — Това и трябваше да се очаква след толкова суетене. Довършвайте и слизайте долу за снимки. А ти ела с мен… — Тя посочи с пръст Лоръл. — Трябва да си поговоря с теб, млада госпожице.

— Какво съм направила? — попита невинно момичето, оглеждайки приятелките си една след друга, докато госпожа Грейди излизаше от стаята.

Ала тъй като думата на госпожа Грейди беше закон, Лоръл хукна подире й.

Икономката я чакаше в големия семеен салон, скръстила ръце. Настроена е за лекция, каза си Лоръл и сърцето й се сви. Опита да се върне мислено назад и да се сети за някое провинение, с което да е заслужила гнева на жената, която й бе като майка. Беше й станала особено близка през тийнейджърските й години.

— Хм… — започна госпожа Грейди, докато Лоръл застана виновно пред нея. — Сигурно си мислите, че вече сте големи.

— Аз…

— Е, не сте. Но натам вървите. И четирите тичате из тази къща още от годините, когато ви никнеха млечни зъби. Сега донякъде нещата ще се променят, след като всички поемате по своя път. Поне за известно време. Едно птиченце ми каза, че твоят път води до Ню Йорк и онова модерно училище по готварство.

Сърцето й отново се сви, като спукания балон на мечтата й.

— Не, аз ще продължа да работя в ресторанта… И ще се опитам да изкарам някакви курсове…

— Нищо подобно. — Госпожа Грейди отново я посочи с пръст. — Слушай, момиче на твоите години, което ще живее в Ню Йорк, трябва да е много умно и внимателно. А по това, което чувам, съдя, че ако искаш да успееш в онова училище, трябва да работиш много здраво. Не само да правиш хубава глазура и да печеш сладки.

— Институтът е един от най-добрите, но…

— Значи и ти ще бъдеш една от най-добрите. — Госпожа Грейди бръкна в джоба си. Извади чек и го подаде на Лоръл. — Това ще покрие таксата за първия семестър, наема на прилична квартира и ще имаш достатъчно за храна и да преживяваш. Използвай парите разумно, момиче, иначе ще отговаряш пред мен. Ако оправдаеш очакванията ми и постигнеш онова, на което мисля, че си способна, когато му дойде времето ще поговорим и за следващия семестър.

Смаяна, Лоръл погледна невярващо чека в ръката си.

— Не можете… Аз не мога…

— Можеш и ще го направиш. Вече е решено.

— Но…

— Не казах ли току-що, че всичко вече е решено? Ако ме разочароваш, ще ти го изкарам през носа, обещавам. Паркър и Ема заминават в колеж, а Макензи е твърдо решена да се занимава на пълен работен ден с фотографията си. Ти имаш различен от техния път и ще поемеш по него. Това искаш, нали?

— Повече от всичко на света. — Сълзите пареха очите й, изгаряха гърлото й. — Госпожо Г., не знам какво да кажа. Ще ви върна парите. Аз ще…

— Много ясно, че ще ми се отплатиш. Ще го направиш, като постигнеш нещо в живота си. Сега всичко е в твои ръце.

Лоръл силно прегърна госпожа Грейди.

— Няма да съжалявате. Ще ви накарам да се гордеете с мен.

— Вярвам в това. Хайде сега, върви да се приготвяш.

Лоръл остана вкопчена в нея още миг.

— Никога няма да го забравя — прошепна тя. — Никога. Благодаря ви. Благодаря, благодаря! — Хукна към вратата, нетърпелива да сподели новината с приятелките си, после се обърна с грейнало лице: — Нямам търпение да започна да уча.