Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Португалски морски новели

Съставител: Елена Ряузова

Редактор: Симеон Владимиров

Редактор на издателството: Панко Анчев

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Ангел Златанов

Коректори: Елена Върбанова, Денка Мутафчиева

 

Дадена за набор на 13.IX.1977 г.

Подписана за печат на 8.II.1978 г.

Излязла от печат на 27.II.1978 г.

Формат 84X108/32 Изд. №1130

Печ. коли 18,75 Изд. коли 15,75

Цена 1,56 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна, Пор. №206


Корабът потегли от Сетубал и се отправи за Виго или Хихон. Но това няма значение, защото превозва баластра. Ще се върне с друг товар. Във всеки случай искам да ви кажа, че на борда е един мой приятел — португалец със странното име Билобил. Неопределена възраст е изрязала твърдите черти на лицето, а брадата му стига до пояса. Билобил не е истинското му име, то е псевдоним. В това време аз повръщам в морето, придържан под мишниците от двама моряци. Застрашителният залез се отразява в очите на Билобил — капитана на тази орехова черупка. Билобил — моряк като малцина. Какво искам да ви кажа ли? Искам да напиша дългата елегия за „Сирената от Кангас“. Билобил се опитва да ме разсее: Някой си Дик — холандски капитан, отишъл на дъното заедно с брига, който командувал. На борда имало три сандъка златни дублони[1], задигнати от испанците. И четири топа.

Моряците, които ме придържат, се усмихват. Слагат ме да легна по гръб на един брезент.

— Дишайте дълбоко, дишайте дълбоко.

Усещам в устата си солено-горчив вкус. Сол и горчилка, примесени в гърлото. Жлъч, стомашен сок и морски въздух. Задъхвам се с поглед, блуждаещ между пепелявата привечер и мислите ми. Смътно дочувам:

— Американски и холандски водолази се опитваха да стигнат дъното на устието.

— Кое устие? — питам.

— Устието на река Виго.

— На кое място? — питам.

— Там, където се слива с устието на Пантеведра, в долното течение. Също и „Албатрос“.

— Кой е тоя „Албатрос“?

— Собственика на Консерви „Албатрос“ и на фабриката за рибно брашно „Албатрос“ — онзи промишлен комплекс малко преди Самил. Сещаш ли се?

— Горе-долу.

Но аз отново трябва да отида към парапета и да излея още вътрешни интимни течности. Ах, бях като някоя секретираща гъба!

— На „Албатрос“ имаше десет аквалангисти.

— А после?

Въпросът се задава от един от моряците, които се усмихва, защото знае продължението.

— После нищо, не намериха нищо. Имало много тиня.

Билобил изважда ножче от джоба си, отваря го и започва да си чисти ноктите.

— Кога ще стигнем във Виго?

— Утре или в другиден. Още не знам дали ще спрем в Лейшоеш.

Писна ми вече от тази гадост. Страшно ми писна.

Един от моряците ме тупва силно по гърба. Падам по очи на палубата. Билобил се смее. Смее се, но ми е приятел, дори голям приятел.

„Един сам човек изтръгва от земята първите си стъпки.“

Билобил ми прави знак и ми сочи моряка, който тананика:

— Това е Анхел. Взел го в Кангас. Три години е бил аквалангист на „Албатрос“ и сега е глух. Виж как ме гледа в устата. По движението на устните познава какво говоря.

Докато казва това, Билобил слага ръка пред устата си. Само аз и двамата моряци го разбираме. Червенина залива лицето на Анхел.

— Къде сме?

— В морето.

И Билобил, и моряците, включително и Анхел, гръмко се смеят на собственото си остроумие. Накрая и аз се усмихвам.

— Иди си в каютата. Ще вали.

Билобил идва с мене. В кабината е пътната ми чанта. Ще се върна с влак, мисля си аз.

— Ето ти една кофа, ако ти потрябва.

Но във вътрешностите ми няма нищо. Усещам в тялото си само едно желание да се стопля. На койката има две памучни одеяла.

— Малко ли са ти?

Не отговарям. Разкопчавам яката и събувам ботушите. Завивам се с одеялата, без дори да отворя чантата. Билобил хлопва вратата и излиза. След няколко минути се връща.

— Ако се почувствуваш зле, пийни от това.

Това е бутилка ром. Истински, ямайски. А-а, бутилиран в Барцелона.

Бутилката пада между дюшека и ръба на койката. А ако си пийна една глътка? Кой ли ще спи на горната койка? В мрака на каютата — сивкавият кръг на люка. Печален, уморен. В далечината заглъхват неясните стъпки на моряците, вятърът, гласовете, и — отвратителна тишина. Внезапно се събуждам с дробове, пълни с тютюнев дим, с дим от евтин тютюн.

„Един сам човек изтръгва от земята първите си жалби. Един сам човек изтръгва от земята първите си рими.“

Песента на Анхел. Крясвам му. Естествено, той не ме чува. Разклащам леглото. Той се навежда над мене и ме гледа с питащо любопитство:

— Какво има?

Заплювам го. Той слиза и си мисля, че ще ме удари, затова се надигам. Но той излиза, като бърше лицето си с ръкава на дебелия си пуловер. Аз отново се унасям в сън, убеден, че съм постъпил като негодник. Когато се събуждам, пийвам глътка ром. Същият тютюн, същият дим и понеже се опасявам, че сцената ще се повтори, излизам на палубата.

Ранно утро е. Виждам Билобил на руля. С едната си ръка е прегърнал Анхел през раменете. Не разбирам как галициецът ме е изпреварил или пък това, което съм надушил, е било дим, останал от предишната вечер. Лоцманът разговаря с Билобил, а Анхел гледа какво казват.

„Калмари в собствен сос за обяд на «Правете път».“

„Надигаш шишето на Рибеиру и изгълтваш всичко.“

Облягам се на парапета и си мисля за пристигането във Виго. Ще остана във Виго. Отказвам се от Хихон. Луис в Кангас ще ме посрещне с отворени обятия.

— Билобил, оставам във Виго.

— Разбирам — Луис, Конча.

Повтарям механично:

— Луис, Конча.

После в мене напира желание да се смея. Но Билобил ме хваща за ръката и ми казва:

— Много грозно си постъпил с Анхел, момче.

— Бях нервен, извинявам се. Нервен, беше ми зле…

— Хайде да хапнем.

Един моряк отваря пред нас консервна кутия. Сядаме върху навити на руло въжета. Ядем хляб и свинско месо и пием изстинало кафе.

— Ще спреш ли в Авейру?

— Не, нито в Лейшоеш. Отиваме направо във Виго. Там ме чака стока. После продължавам за Хихон и Билбао.

Билобил бавно отпива кафе от канчето. Прекалено, бавно го пие. Когато свършва, лицето му е много сериозно. И гледа към хоризонта. Проследявам погледа му и виждам голям черен облак, който бавно, но сигурно, расте.

— Знаеш ли какво означава това?

— Нищо хубаво, нали?

— Може да е краят на Билобил и на „Сирената от Кангас“.

— Не може да бъде!

— Екипаж, всички по местата си.

Бурята яростно връхлита и корабът скърца, корабът се бори, корабът побеждава. Когато настъпва затишието, много часове след като вълните са помели всички и всичко, аз стоя на палубата — полугол, треперещ от студ. И Анхел, който пее:

„Един сам човек изтръгва от земята първите си срички / Един сам човек изтръгва от земята първите си кръгозори.“

Сграбчвам едно въже и му го хвърлям. Улучвам го в главата. Той се олюлява, обръща към мене очите, които слушат, и пада в морето, където труповете на нашите другари вече по-спокойно се носят по вълните. Оставам само аз, за да разкажа на морския капитан Афонсу ди Албукерке Сегунду за страхотната буря, която разби кораба на Билобил, португалеца, мой истински приятел. Бог да прости този мой стар другар, сега в морските длъбини. Бог да го прости и нека е спокоен, че винаги ще си спомням за него с вълнение.

Бележки

[1] Дублон — старинна испанска монета. — Б.пр.

Край