Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
K-129 (2014 г.)
Форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 12/1960 г.


Телефоните върху голямото кръгло бюро непрекъснато звъняха. От диктофона се чуваше гласът на секретарката:

— Търсят ви от Милано, господин Шмалбах!

— Обадете се на Мадрид, господин Шмалбах!

— Искахте Тулуза, господин Шмалбах!

— Да ви свържа ли с Виена?

— Чакат ви от Лисабон!

Търговският посредник Франк Шмалбах грабваше ту една; ту друга слушалка. Той ругаеше, заплашваше, молеше, убеждаваше, плачеше или възторжено кудкудякаше. За всеки разговор сменяше гамата на гласа си. По оплешивялата му глава избиха дребни капчици пот и очертаха бившата граница на челото. Дебелият му къс врат се изпъваше и почервеняваше, а само двете успоредни гънки оставаха като светли резки.

В просторната кантора отегчено се разхождаше Лола Хоххойзер. Тя се приближи до югозападната стена на стаята, направена цялата от прозрачно нечупливо стъкло, и се загледа към красивата панорама, която се разкриваше пред очите й. От височината на седемнадесетия етаж препускащите коли приличаха на детски играчки, а забързаните пешеходци напомняха разровен мравуняк. Зад очертанията на високите сгради се синееше морето. Откъм пристанището стърчаха мачтите на много параходи, протегнатите железни ръце на един кран. Залязващото слънце позлатяваше всичко.

Певицата Лола Хоххойзер или както беше известна между своите почитатели — „момичето с най-красивите крака на Запада“, използува един промеждутък на телефонната истерия и се помъчи да заговори:

— Значи, Франки, ти отказваш?

— Не, скъпа, не отказвам! Може би, по-късно…

— Твоето по-късно трае два века!

Телефоните отново зазвъняха:

— Обажда се Лион, господин Шмалбах!

Търговският посредник пусна в обръщение най-учтивия си глас. Говореше внимателно и гладко, като че мажеше сандвич с масло.

Притежателката на най-красивите крака се загледа в картината, изрисувана върху цялата задна стена. Това беше едно футуристично недоразумение, което според художника представляваше „Лов на бизони“. Мнозина твърдяха, че наистина е така. Свенлива палма, засадена в многоъгълна лилава саксии, накланяше листатата си глава над бюрото, а килимът и креслата бяха изпъстрени в най-ярки цветове. Изобщо търговският посредник Шмалбах можеше с пълно право да се гордее, че притежава най-модерната търговска кантора:

Шмалбах беше поставен в неудобно положение. Лола настояваше да й купи скъпо хермелиново палто. Сумата, която трябваше да заплати, беше внушителна, но той не искаше да изгуби приятелството на Лола, защото това беше част от търговската му реклама. Инстинктът му на делови човек го караше да маневрира. Той остави телефонната слушалка и избърса запотеното чело с бяла копринена кърпа. Певицата се приближи до него, погали се о рамото му, като голяма платиненоруса котка и промърка:

— Франки, ти няма да ми откажеш, нали?

Търговският посредник натисна копчето на диктофона:

— Чака ли ме някой, госпожице?

— Само доктор Замберг.

— Кой е този? Какво иска?

— Не казва, желае да говори лично с вас.

— Да влезе!

Лола недоволно се отправи към прозореца и седна в едно кресло. Голямата тапицирана врата безшумно се отвори. В стаята пристъпи висок, сух мъж, с прошарена коса и износен сив костюм. С един поглед търговският посредник по прецени. Този човек нямаше пари:

— С какво мога да ви бъда полезен, господин докторе?

— Простете, че ви безпокоя, аз направих едно изобретение…

— Дължа да ви предупредя, господин докторе, че широкият кръг от интереси на моята кантора все още не включва търговия с изобретения.

Франк Шмалбах погледна към Лола. Тя отегчено чакаше да свърши разговора. Личеше, че щом останат сами, отново ще подхване въпроса за хермелиновото палто. Той въздъхва страдалчески. Високият мъж, смутен и забъркан, тръгна към вратата:

— Извинявайте, аз просто не знаех къде да го предложа…

От своето кресло, притежателката на най-красивите крака войнствено се размърда. Сигурно се готвеше да постави ултиматум. Търговският посредник протегна ръка:

— Почакайте. Какво е вашето изобретение?

В сините, зачервени очи на човека блесна радостна искрица:

— Апарат за четене на мислите.

— Какво? — Франк Шмалбах се вгледа изпитателно. Не приличаше на луд. Всъщност кой ли не е луд в наше време? — И вие вероятно искате да ми покажете чертежите? Предупреждавам ви, че нищо не разбирам.

Лола изпъшка отегчено. Доктор Замберг се усмихна:

— Ако имате желание, бих могъл да ви покажа самия апарат.

— Прекрасно! Лола, чуваш ли? Интересно, нали?

— Ужасно интересно! — прецеди през зъби красавицата.

— Къде е вашият апарат?

— У дома. Бихме могли да отидем веднага.

— Лола, ще отидем, нали? Ще бъде забавно.

— Ще бъде! — изсъска тя.

Няколко минути по-късно модерната кола на търговския посредник Шмалбах прекоси централния площад, потъна в потока от превозни средства, който течеше през търговския квартал, заобиколи градския парк и хукна по асфалтирания булевард, който се протягаше край морето.

Когато достигна предградията, колата спря пред стара пететажна къща, долепена до своите еднакви посестрими. Шмалбах се огледа недоволно. Жилищата тук приличаха на казарми. Доктор Замберг поведе своите гости по стръмното мрачно стълбище. На някои площадки беше простряно пране. Силна миризма на евтини ястия накара Лола да постави парфюмирана кърпичка пред носа си. Някъде плачеше дете, жени се караха, шуртеше вода.

Отминаха и петия етаж, достигнаха тавана. Докторът отключи една врата и влезе пръв. Когато Франк Шмалбах го последва, някаква космата ръка грабна шапката от главата му. Певицата изпищя истерично.

— Не се страхувайте! — засмя се Замберг и запали лампата. — Това е моята маймунка Ники. Ники, посрещни гостите!

Маймунката се покатери по закачалката, която беше в малкото преддверие, постави шапката на Шмалбах и се усмихна приветливо.

Влязоха в другата стая. Търговският посредник с интерес заразглежда обстановката. Върху масата беше поставен непознат апарат с екран. Зад екрана се виждаше нещо като голяма орехова ядка. Отстрани на двоен кабел бяха закачени слушалки. На тавана имаше прикрепено вдлъбнато металическо огледало. Доктор Замберг заговори с неочаквано оживление:

— Моят апарат е построен върху един принцип, който сигурно ви е известен. Отдавна се знае, че когато човешкият мозък работи излъчва електрически импулси. Тези импулси аз многократно засилвам посредством една прецизна и сложна апаратура и наново ги възпроизвеждам върху изкуствен електронен мозък, ако така би могло да се нарече — той посочи голямата орехова ядка, която се виждаше зад екрана. — Това е едно абсолютно копие на човешкия мозък, с всичките му центрове и гънки. Това е и съществената част от изобретението, която погълна най-много труд. Този електронен мозък може да възпроизведе и да превърне в думи и изрази токовите импулси, излъчени от човешкия мозък. Посредством слушалките можете да чуете мислите на вашия събеседник.

— Интересно — промърмори Шмалбах, който все повече се уверяваше, че докторът е луд. — Да опитаме.

— Заповядайте, госпожице!

Лола Хоххойзер с удоволствие се обтегна на креслото. Техническите обяснения й навяваха неизразима скука. Доктор Замберг постави върху платиненорусите й коси малка шапчица, свързана с няколко кабели, от вътрешната страна на която се виждаха металически пластинки. После завъртя кръглото копче на апарата и доближи ухото си до слушалката. След малко той се усмихна:

— Извинете, струва ми се, че съм попаднал на ваша интимна мисъл. Предпочитам да не я кажа.

Шмалбах се усмихна иронично.

— А на мен ми се струва, че апаратът ви не е съвсем в ред. Кажете какво чувате!

— Както искате — докторът се обърна към Лола. — Позволявате ли?

Тя безразлично кимна с глава.

— Вие мислите в момента: „Дали тази угоена свиня Франки наистина ще ми купи хермелиново палто или само хитрува. Би трябвало да отида при Норд. Какво дрънка този глупак?“ Последното вероятно се отнася за мене.

Лола скочи от креслото като ужилена, смъкна шапчицата от главата си и изкрещя:

— Това не е истина!

Вратът на търговския посредник се изду и почервеня. Доктор Замберг продължаваше да се усмихва:

— Аз ви предупредих. Седнете вие, господин Шмалбах.

Франк Шмалбах седна и сам постави шапчицата с металическите пластинки върху плешивата си глава като не откъсваше поглед от притежателката на най-красивите крака. Замберг доближи слушалката до ухото си:

— О, простете ми, но такива нецензурни мисли, с каквито вие обсипвате госпожицата, аз не бих могъл да повторя гласно.

Лола рязко обърна гръб. Франк ядосано погледна изобретателя:

— Продължавайте!

— Сега вие, господин Шмалбах, мислите буквално следното: „Този тип има много закъсал вид. Ако науча къде е подписвал полици, ще пипна изобретението му без пари.“ — Охо, не хитрувайте. Вие се мъчите да повтаряте на ум таблицата за умножение, за да не прочета мислите ви.

Търговският посредник свали шапчицата и запуши пура. След като помълча малко, той запита:

— Хм… да… а практическото приложение на този апарат?

Изобретателят побърза да отговори:

— Би могло да бъде много голямо. При съдебните процеси, при разпит на престъпници и свидетели. Ще се избегне всяка възможност за лъжа и съдебни грешки. Също в медицината при болни, които в момента не могат да говорят.

Франк Шмалбах се усмихна покровителствено:

— Платонично приложение, без никакъв материален ефект.

— Но, господин Шмалбах, този апарат открива безпогрешно истината!

— По дяволите! Кому е потрябвала вашата истина! Само неприятности предизвиква! — той посочи нацупената Лола. — Но да бъдем делови. Колко искате за патента на вашето изобретение?

Доктор Замберг се замисли:

— Върху моето изобретение аз работя близо тридесет години. Всъщност седем години прекъснах. Хитлеристите ме изпратиха в лагер. Аз съм евреин, разбирате, нали, освен това работех върху един апарат за откриване на истината. Това не беше по техен вкус. Сега аз усъвършествувам едно приспособление за четене на мислите от разстояние — той посочи металическото огледало на тавана.

— По-кратко. Колко искате?

— Аз имах нужда от средства, продадох малката къщичка, която имах, направих дългове.

— Кажете колко искате!

— Двадесет хиляди марки.

Търговският посредник сухо се изсмя.

— Давам ви петстотин марки. Когато се съгласите, обадете се в кантората ми. Хайде, Лола!

Маймунката Ники изтича напред, отвори вратата, подаде шапката на Шмалбах и после се оплези зад гърба му. Когато те излязоха животинчето скочи в скута на доктора. Той го погали по гърба:

— Ники, те искат да ни ограбят. И утре ще ядем картофи.

Месец по-късно през града с бясна скорост летеше една модерна кола. В нея седеше търговският посредник Шмалбах, а до него Фридрих Норд, същият този Фридрих Норд, който беше главен притежател на акции в седемте концерна и международната търговска банка. Само преди няколко минути неговата нова приятелка Лола Хоххойзер, притежателката на най-красивите крака, му беше разправила интересната случка за апарата на истината. Деловият мъж веднага излетя от дома си, грабна своя бивш съперник по любовните въпроси и двамата хукнаха да търсят изобретателя.

— Ти си говедо, Шмалбах, непоправимо говедо! — не преставаше да ругае Фридрих Норд. — Имаш душа на бакалин, а искаш да бъдеш търговски посредник. Та помисли само какво огромно приложение може да има този апарат. Ние ще откриваме всяка мисъл на хората, всяка идея. Ще проверяваме лоялността на всички наши служители, на армията. Ще се предпазваме от разпространението на комунистическата доктрина и всякакви миролюбиви лигавщини, защото ще можем да откриваме веднага техните носители и да ги изолираме на подходящи места. Та ние бихме могли да предотвратим стачките, бунтовете, революциите! Бакалин си ти, Шмалбах, само бакалин!

Франк Шмалбах седеше свит и неподвижен като ефрейтор, комуто се кара бригаден генерал. Не може да се противоречи на притежателя на акции в седемте концерна и международната търговска банка.

Колата опря в тясната мръсна уличка с неприветливите, нагъсто застроени къщи. Двамата едри мъже запъхтени изкачиха мрачното стръмно стълбище. Когато те нахълтаха в таванската стаичка, доктор Замберг седеше до апарата със слушалки на ушите.

— Тридесет хиляди! — изкрещя Норд.

Изобретателят се усмихна, поклати глава.

— Петдесет хиляди! — отново изкрещя притежателят на акции.

Замберг свали слушалките.

— Излишно е, господа.

— Какво? Продадохте ли го вече? На кого?

— Не! Но аз току-що успях да включа приспособлението, което улавя електрическите импулси на мозъка от разстояние. Прочетох вашите мисли. Не съм съгласен да използувате моето изобретение за вашите намерения. Шест години бях в лагер, познавам хитлеристите.

— Но какво искате да кажете?

— Това, което чухте. Върнете си, Ники, изпрати господата!

От леглото скочи маймунката.

— Мирише ми на червено! — изръмжа Норд и наведе глава като бик.

— Предпочитам да унищожа апарата, отколкото да го дам вие да го ползувате! — проговори Замберг със стиснати устни.

— Ще видим! — изръмжа повторно Норд и излезе последван от Шмалбах.

Един час по-късно в тясната уличка спря черна камионетка. От нея се изсипаха няколко пъргави полицаи и бърже затичаха по стълбите. Тълпа любопитни се събра на улицата.

Трима полицаи изведоха висок слаб мъж с белезници на ръцете. Не приличаше на крадец или убиец. Тълпата отстъпи в страни. След него двама полицаи носеха в одеало някакъв счупен апарат, от който висяха електрически кабели.

— Дивак! — ругаеше сержантът. — Изгорил чертежите!

Всички се накачиха в закритата черна камионетка, която бърже потегли. Тълпата се разотиде. Никой не забеляза, че по покривите на къщите скача една малка маймунка, която носеше голяма канцеларска чанта. Интелигентната Ники отнасяше чертежите на доктор Замберг, за да ги предаде на един негов верен, но беден приятел. Бедните хора имат много приятели, това е тяхната сила.

Край