Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Summer Kind of Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 39 гласа)
Сканиране
arhangel_gabrilel (2009)
Разпознаване и корекция
White Rose (2013)

Издание:

Шенън Уейвърли. Летен романс

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0157-7


Първа глава

От кърмата на големия ферибот Джоана наблюдаваше как пристанът на Удсхол постепенно се отдалечава и се открива невероятна гледка към южното крайбрежие на Кейп Коуд. Бе слънчев топъл следобед и въздухът бе изпълнен с мирис на море, риба и дизелово гориво от кораба. Тя въздъхна дълбоко. Опита да се отпусне и си каза, че всичко ще бъде наред. Напразно.

Джоана се наведе през перилата и замислено се взря в пенещата се вода. Изведнъж почувства тежест в стомаха. Някакво чувство, което я дърпаше назад, сякаш водата бе станала опасно дълбока. Фериботът изсвири предупредително, сякаш се сбогуваше с континента. Петгодишният й син, застанал до нея, се изплаши от сигнала, но страхът му бързо премина и вниманието му отново бе привлечено от чайките, които се рееха високо, а после рязко се стрелваха и се гмуркаха във водата. Джоана виждаше вълнението на момчето в светлосините му очи, в леко поруменелите бузки. Усмихна се, спомнила си своето собствено вълнение преди шест години, когато за първи път измина шестте мили по море до Винярд Саунд. Чувството, което сега оставяше сина й без дъх, беше за нея само далечен спомен. Искаше й се да изпитва радостното нетърпение на детето. Искрено се надяваше предстоящата почивка да бъде спокойна и приятна. Но сега, загледана в отблясъка на слънцето във водата, не усещаше нищо. Привикнала бе да не чувства нищо — не изпитваше удоволствие от храната, не можеше да се наслаждава на музиката, залезите или росата при изгрев-слънце. Кейси бе единственият светъл лъч в живота й, единствено мисълта за него я крепеше да не рухне напълно. Бе направила хиляди грешки през живота си, но Кейси никога нямаше да брои към тях.

В момента малкият държеше наченат хамбургер и следеше с поглед най-близко летящата птица. Чайките следваха кораба от Мартас Винярд всеки ден и не се страхуваха от хората. Кръжаха над подадените им хапки и изчакваха удобен момент да ги клъвнат.

— Внимавай за пръстите си, Кейси! По-добре й я подхвърли.

Тя се огледа за свободен стол на палубата, но в началото на юли корабът бе претъпкан с летовници. Ала Джоана нямаше нищо общо с тях. Чувстваше се изолирана, изтощена и толкова остаряла. Нима е възможно? Та тя бе само на двайсет и четири! Имаше някакво смътно предчувствие, появяващо се на приливи и отливи. Правилно ли постъпваше? Преди шест години тя тържествено се закле, че никога вече няма да стъпи във Винярд отново. Но поканата на баща й звучеше така примамливо…

„Скъпа Джоана,

Как се чувства моето момиче? Ние с Вив сме добре, като изключим забързания живот, който водим напоследък. Фирмата ми отваря филиал в Сан Франциско и едва миналата седмица ми съобщиха, че трябва да замина. Ще напусна Бостън в края на юни, което, уви, е съвсем скоро. Вив отиде при сестра си в Пауло Алто. Надявам се, вече е уредила апартамент за двама ни. Ще останем в Сан Франциско почти четири месеца, което ни изправя пред проблема за къщата ни в Мартас Винярд. Мислехме да я дадем под наем, ала не ни хареса идеята непознати да се разполагат там. Ако пък остане необитаема, ще бъде твърде примамлива плячка за крадци. Затова я предлагам на теб, Джоана. Макар да не съм обсъдил решението си с Вив, смятам, че и тя ще се радва да пазиш къщата, докато отсъстваме. Освен това на Кейси ще му хареса. Моето малко внуче никога не е виждало океан, нали? Но преди всичко ще имаш възможност да си починеш. Дългото боледуване и смъртта на Фил през миналия ноември бяха голямо изпитание за теб, макар да не го съзнаваш. Когато те видях през март, не изглеждаше никак добре. Нуждаеш се от почивка и смяна на обстановката. Да останеш в Ню Хампшир, да живееш в същия апартамент, който споделяхте с Фил, да се срещаш със същите хора, които гледат на теб само като на вдовица — едва ли ти се отразява добре. Така само се увеличава мъката, която според мен трябва да оставиш в миналото.

Помисли си, Джо, и ме уведоми за решението си. Надявам се да кажеш да.

С обич: татко

P.S. Телефонът ни вече е изключен, така че ще трябва да ми пишеш. Побързай!“

Писмото пристигна тъкмо навреме. Джоана бе стигнала до същия извод. Макар че Фил си бе отишъл, начинът й на живот се бе променил твърде малко. Все още живееше в апартамента, в който се нанесоха като младоженци. Все още работеше в магазина за конфекция, собственост на бащата на Фил. Семейният и приятелският кръг също не бяха се променили. Отначало мислеше, че това е божия благословия, уверение, че всичко ще бъде наред и преходът няма да е твърде бърз за Кейси. Но напоследък виждаше нещата в друга светлина. Всичко и всеки в сегашния й живот й напомняха, че Фил вече го няма. В магазина, в апартамента, сред роднините на мъжа й на неделния обяд, винаги се чувстваше, че някой липсва. Изморена бе от всичко това. Колкото и да обичаше Фил, тя бе превъзмогнала първия шок от смъртта му. Сега се страхуваше, че тъгата, която последва, никога няма да я напусне. Ако можеше да си почине от нея, да изостави поне за малко всичко, от което Фил е бил неразделна част, ако можеше да даде малко свобода на себе си и на Кейси…

После пристигна писмото от баща й. Точно тогава бе дошла на гости майка й и тя се видя принудена да й го прочете.

— Ще отидеш ли? — Дороти по навик стисна устни.

— Сериозно ли питаш? Не мога да изоставя магазина. Точно сега започва туристическия сезон. Звучи примамливо, но…

Дороти остана замислена дълго време.

— Бащата на Фил ще се справи и без теб за няколко седмици — бе неочакваното й заключение.

— Може би. Но аз не мога да си позволя почивка точно сега.

— Какво ще кажеш за парите от застраховката, която остави Фил? Единственият ти разход там ще е за храна. — Дороти бе неуморима, упорита севернячка, чийто живот бе пример за Джоана. Очевидно и тя бе на мнение, че дъщеря й се нуждае от почивка. А и защо не? Ръцете на Джоана трепереха толкова силно, че чашата с чай почти винаги се разливаше. — Нуждаеш се от почивка — продължи Дороти. — Така ще избистриш мислите си и нервите ти ще се поуспокоят. Макар да мразя всичко, което получаваш от баща си, мисля, че трябва да отидеш. И да прекараш приятно. Когато се върнеш, ще ти бъде много по-леко да се справяш с всичко — с Кейси, с работата си… Убедена съм.

Всички я съветваха да замине. Свекърът й не само се съгласи, но дори настоя тя да прекара там цялото лято. Сега, когато корабът се отдалечаваше от континента, Джоана се страхуваше, че е взела погрешно решение. Наистина се нуждаеше от почивка, за да промени еднообразния си живот, но защо точно тук? Защо точно на този остров? Разбира се, грешката не бе в роднините й. Те й мислеха само доброто. Откъде биха могли да знаят за унижението, което бе преживяла, напускайки Винярд преди шест години? Бе скрила чувствата си и бе успяла да заблуди всички. Когато се върна в Ню Хампшир, се държеше съвсем нормално. Или поне толкова нормално, колкото й позволяваха обстоятелствата. После се омъжи за Фил и никой нямаше основание да я смята за нещастна.

Тя наистина беше щастлива! Бракът й бе чудесен. Имаше прекрасен син, работата й бе приятна.

С всеки изминал ден Винярд се отдалечаваше все повече и повече, докато в един момент започна да й струва нереален. След онова лято рядко се виждаше с баща си и Вив — само когато те идваха да я посетят, а с Майкъл изобщо — не се срещна повече. Но сега, когато очертанията на острова приеха реални размери, в сърцето й се прокрадна страх. Какво ли ще стане, ако островът не се окаже подходящото лекарство за болката в душата й? Какво щеше да стане, ако дори след толкова години се отвореха старите рани?

— Мамо! Мамо! Аз й го подхвърлих и тя го хвана.

Звънливият детски глас на Кейси прекъсна потока от тъжни мисли, завладели съзнанието й. Джоана сведе очи към слабото му, миловидно личице, проследи погледа му до чайката, която се отдалечаваше, и почувства вълнението му като свое.

— Каква щастлива чайка. Обядва с хамбургер — засмя се тя. — Май е време да си намерим места. Имаме още час и половина път.

Кейси кимна и подаде ръка на майка си. Той бе слабичко, но пъргаво момченце, с красиво личице, издаващо непривична за възрастта му зрелост. Ала под сериозния външен вид се криеше весел характер, оформил се чрез всекидневните контакти с клиентите в магазина. Посетителите много му се радваха и често подхващаха разговор с него. Чаровник е Кейси, точно като баща си, мислеше понякога Джоана.

Най-после откриха празен стол. Джоана се отпусна в него и взе детето в скута си.

— Ето там отсреща на острова се намира къщата на дядо ти.

— Толкова е голям! — Очите на Кейси се разшириха от изненада. Джоана се зачуди дали той очаква островът да бъде малък колкото е на картата.

— Да, дълъг е повече от двайсет километра.

— Там има ли дървета като у дома?

— Да, детето ми. Има и къщи, и градове, и ферми, и гори. Надявам се, не си очаквал да видиш палми и колиби от клони.

Кейси стеснително сви рамене и се облегна назад. Явно бе изморен. Джоана нежно го залюля в прегръдките си. Когато отново сведе очи към него, видя как дългите му, тъмни ресници са спокойно отпуснати върху бузките. Целуна го нежно и обърна поглед към приближаващия остров.

Ще бъде незабравимо лято, каза си тя решително. Ще спим до късно и ще правим слънчеви бани. А в края на август щеше да се върне в Ню Хампшир отпочинала и готова да се пребори с трудностите на новия си живот.

Но Джоана все още се чувстваше напрегната. В душата й отново пропълзя чувството за несигурност. И макар да виждаше как корабът се движи напред, оставаше с впечатлението, че я носи назад.

 

 

За първи път дойде във Винярд Саунд, когато бе на шестнайсет години. Току-що бе завършила втората си година в гимназията. Беше висока, стройна, със светла коса и носеше скоби за изправяне на зъбите. Родителите й се бяха развели, когато бе едва четиригодишна. Джоана едва познаваше мъжа до себе си, който бе неин баща. Джим Скот бе поискал раздялата. Той остави съпругата си Дороти заради обаятелната Вивиан Малоун, която бе срещнал на бизнес конференция в Бостън. Макар че Дороти бе разтревожена от развода, тя бе горда, упорита жена, която потисна мъката си и не позволи на съдбата да я победи. Не се омъжи повторно, нито пък потърси помощ. Джоана си спомняше как майка й често повтаряше, че не знае какво я е накарало да хареса човек като баща й. Той бил красив и там била бедата. Хубавите мъже са свикнали да имат много жени наоколо си. Ако някоя им омръзне, те просто я захвърлят и си намират нова. После винаги й казваше да внимава с красивите мъже. Да търси „истински красивия“, в противен случай ще разбие сърцето си. На външен вид Джоана приличаше на баща си. Тя имаше същите диви, ирландско зелени очи и гъста руса коса. Същата остра брадичка и одухотворена усмивка. Майка й благодареше на Бога, че дъщеря й не е наследила и неговия безразсъден характер. Джоана бе много чувствително момиче. Макар баща й да се стараеше да го прикрие, тя усещаше, че новата му съпруга е много доволна от отказите на Дороти той да вижда дъщеря си. Джоана чувстваше, че Вивиан иска той напълно да скъса с миналото си, да се отдаде изцяло на новия си живот в Бостън. Там имаше всичко, което един мъж можеше да желае — красива съпруга, кръг от заможни приятели и дори син, макар и не негов собствен. Ако зависеше от нея Джоана и Дороти трябваше просто да изчезнат от лицето на земята. Заради съществуващата неприязън между възрастните, Джоана дори не допускаше мисълта, че може да види Вивиан и Майкъл. Но ги видя през лятото, когато навърши шестнайсет години. Като прибавка към луксозната им къща в Бостън, Джим и Вивиан притежаваха и вила на крайбрежието в Мартас Винярд, Масачузетс. Тази година Джим намери четири свободни седмици през юли и се обади на Дороти да я попита дали ще позволи на Джоана да се присъедини към тях за лятото.

— Искаш ли да отидеш? — попита Дороти дъщеря си.

— Не много.

— Е, тогава може би е добре да отидеш и да му покажеш какво е пропуснал през всичките тези години. — Дороти едва успя да прикрие доволната си усмивка.

Джоана пристигна с нагласата, че ще прекара ужасно лято. Знаеше, че Вивиан не понася дори мисълта за нея, а знаеше, че и тя самата няма да хареса втората съпруга на баща си. Наистина се получи така. Вивиан въобще не приличаше на майка й. Бе младолика, с лек загар и енергична. А и защо да не бъде? Най-тежкото нещо, което правеше през целия ден, бе да играе голф с други летовници. А баща й? Джоана положи крайни усилия да го хареса, но Дороти бе права. Той бе прекалено зает със себе си и флиртуваше с всяка жена, която срещнеше.

А Майкъл, синът на Вивиан? Майкъл успя да обсеби чувствата й до такава степен, че всичко останало беше без голямо значение. Винаги бе негодувала срещу този непознат син, заел нейното място в живота на баща й. Но се радваше на възможността да го мрази заради самия него. Той съчетаваше всички качества на противоположния пол, от които майка й я бе предупредила да се пази. Бе прекалено красив, за да се опише с думи и очевидно го съзнаваше. Беше самодоволен, твърде уверен в себе си и своенравен. Когато тя пристигна, Майкъл говореше по телефона и поднасяше на някакво момиче неубедителните си извинения, задето същия ден е бил на плажа с друга. От начина, по който светеха сините му очи, се разбираше, че не изпитва никакви угризения от лъжата си. Както беше бос, със син бански костюм и нехайно преметната през рамо кърпа, двайсетгодишния Майкъл изглеждаше висок около метър и осемдесет и явно се гордееше с телосложението си. По очертаните мускули на краката му Джоана предположи, че сигурно тича всяка сутрин. Освен това имаше тен, за който мнозина биха му завидели. Косата му бе гъста, кестенява и блестеше. Макар да се намираше в стаята, той носеше слънчеви очила. За подсилване на чара. Джоана го изгледа с открито презрение. Устните му бяха разтегнати в самодоволна усмивка, но когато проговори — гласът му се оказа дълбок, вълнуващ баритон.

— Майкъл, стига си говорил по телефона. Джоана пристигна — прекъсна разговора му Вивиан и добави към Джоана: — Момичетата се лепят за него като мухи.

Джоана разбра, че той е уверен в това твърдение. Още на първия ден от пребиваването й двамата се скараха. Имаше нещо в Майкъл Малоун, което я караше да забрави за всякакво приличие. Може би блясъкът в кобалтовосините му очи, които сякаш непрекъснато й се надсмиваха, или надменният начин, по който носеше слънчевите очила на носа си. През целия месец, който Джоана прекара там, те непрестанно се караха — проваляха си обажданията по телефона, слагаха си медузи в ризите, поливаха се с каквото им попаднеше или, казано накратко, присмиваха се един на друг и се дразнеха до такава степен, че Джоана се разплакваше, а Майкъл побесняваше от яд.

Джо никога не бе мразила някого толкова много. За да стане всичко още по-непоносимо, момичетата като че ли го намираха неотразим. Телефонът постоянно звънеше за него и винаги някоя дългокрака красавица „просто минаваше“. Джоана се вбесяваше! Как бе възможно тези облечени стилно, умни момичета да са толкова слепи! Как ли се държеше Майкъл с тях! Докато разбере какво става, ваканцията й на острова свърши.

— Добре ли прекара? — попита баща й, докато чакаха ферибота, който щеше да я откара на континента.

— Да. — За нейна изненада това бе истината.

Майкъл рязко вдигна глава от книгата, която четеше.

— Достатъчно добре ли, за да дойдеш и следващото лято? — продължи баща й.

— Да, много бих се радвала да дойда пак.

На връщане й бе тъжно и се чувстваше някак странно. Не че бе осъществила тясна връзка между себе си, баща си и Вив, но тримата се бяха справили доста добре. Изведнъж прозря причината. Майкъл! Бе се борила с всички сили срещу опасността, която представляваше Майкъл, и не й бе останало време да се занимава много с баща си или Вив. Събуждаше се с мисълта за Майкъл, всичките й чувства бяха обсебени от него, той бе станал отдушник на целия насъбрал се вътрешен гняв. Когато се сбогуваха, видя в сините му очи радост и загриженост, които не бе забелязвала преди. И едва тогава осъзна, че той доброволно се е оставил да бъде отдушник на гнева й.

Петте седмици, които Джоана прекара на острова през следващата година, бяха толкова различни от предишните, колкото е денят от нощта. В мълчаливо съгласие, с Майкъл сключиха примирие и сложиха край на заяждането и лудориите. Бе дошло време да се опознаят и да се сприятелят. Плуваха заедно всеки ден, караха колела в топлите летни следобеди, играеха си с гребната лодка, пазаруваха и готвеха заедно, четяха, но най-вече си говореха на верандата до късно през нощта — говореха си за литература, музика, астрономия и политика. Джоана чувстваше, че познава Майкъл по-добре от всеки друг, по-добре дори от Бъни Уилкокс, с която той често се срещаше напоследък. Майкъл не бе само покорителят на женските сърца, както обичаше да го нарича майка му, а интелигентна и силна личност, идеалист, мечтател. Това лято остави у Джоана едва ли не чувство на благоговение към него. Колкото и да бяха откровени един с друг, имаше една тема, която все отбягваха — интимният им живот. Джоана бе оставила само един сериозен приятел у дома — обожателя си от четвърти клас Фил Ингълс. Но връзката й с Фил никога не се бе задълбочавала повече от няколко целувки в автокиното. Докато Майкъл… Джоана някак инстинктивно усещаше, че той спи с Бъни Уилкокс, а може би е спал и с някои от другите си обожателки. Той беше на двайсет и една и подобно поведение бе нормално за възрастта му. Майкъл бе най-привлекателният, най-интелигентният и най-зрелият мъж, когото бе срещала в живота си. А късно през нощта, заслушана в прибоя отвън, лежеше будна в леглото и си мислеше къде ли е той сега и с какво ли се занимава. Копнеж заливаше тялото й — толкова дълбок и необясним, че сълзи изпълваха очите й. Времето пак отлетя неусетно и настъпи моментът да се връща у дома.

— Довиждане, скъпа. — Вивиан едва докосна с устни бузата й.

— Пиши ми често — прегърна я баща й.

Оставаше да се сбогува с Майкъл, който се бе дръпнал малко встрани, а очите му бяха изпълнени с тъга. Ветрецът си играеше с гъстата му, тъмна коса. Джоана пристъпи напред и му подаде ръка, като едва преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Е, пожелавам ти успех в училище през годината! — попресилено весело рече тя.

Майкъл пое подадената му ръка и я задържа. Сините му очи гледаха объркано. Погледът му обходи загорялото й лице, русата коса, която стигаше до раменете й, и спря на ирландско зелените й очи. За една година, както й каза той по-късно, Джо се бе превърнала от неугледно девойче в красавица.

— На теб също, малката! — прошепна той. После неочаквано я прегърна и я целуна по бузата. Тя стеснително отвърна на прегръдката му, а после фериботът изсвири предупредително. Джоана грабна куфара си и хукна, за да скрие бликналите от очите й сълзи.

Майкъл й пишеше редовно през цялата зима. Майка й беше бясна и изхвърляше всички писма, ако се случеше да отвори пощенската кутия преди Джоана. Повечето обаче бяха спасени от Джо. Бяха дълги, интересни, понякога дори поетични, изпълнени с подробни описания на дните, прекарани в Йейл. Чрез тях тя чуваше дълбокия му, мелодичен глас, чувстваше лятното слънце и си представяше, че седи до нея на плажа и си говорят. Джоана бе влюбена в Майкъл. Нямаше смисъл да отрича. Обичаше го от момента, в който го видя за първи път. Ничии предупреждения не биха могли да променят чувствата й. А после пристигна и онова писмо, което я накара да се почувства на седмото небе…

„Скъпа моя Джоана,

Писмото ми ще бъде кратко, тъй като трябва да се стягам за път, а още не съм си събрал багажа. Просто исках да ти съобщя, че спечелих! През есента ще подготвям защита на научна степен във Вирджиния. Предоставя ми се възможност да получа място на асистент. Не мога да повярвам, че всичко се подрежда така чудесно! Но най-хубавото е, че след няколко седмици ще бъдем заедно на вилата. Моля те, остани за цялото лято! Липсваш ми повече, отколкото можеш да си представиш или пък аз бих могъл да изразя.

Не съм виждал Бъни от Коледа, когато семействата ни бяха заедно в Сент Томас. Въпреки това тя ми писа и ми се обажда няколко пъти. Мисля, че нашата раздяла не й се отразява добре. Връщане назад няма и тя трябва да го разбере! Признавам, тя бе първата ми сериозна приятелка, но чувствата ми към нея бледнеят пред това, което изпитвам към теб. Моля те, Джо, остани за цялото лято. То ще принадлежи само на нас двамата.“

Лятото беше прекрасно. Джоана обичаше Майкъл с цялото си сърце и по някаква странна причина смяташе, че и той я обича не по-малко. И защо не? Хиляди пъти й го бе повтарял.

Джоана ставаше все по-неспокойна с приближаването към острова. Каква голяма лъжа е било всичко! Но нали Майкъл бе имал достатъчно време, за да се упражнява в подобни лъжи. Беше майстор в тях и бе постъпил с нея по най-егоистичния начин. От своя страна, тя бе пренебрегнала предупрежденията на майка си и собствените си предчувствия. Чуваше единствено думите: „Обичам те!“. Бе си позволила да повярва, че тяхното лято — нейното и на Майкъл — никога няма да свърши. Но то свърши! О, господи, как свърши!

Наближаваше краят на август и двамата с Майкъл скоро щяха да се разделят. Той щеше да се отправи към Вирджиния, а тя започваше колеж във Върмонт. Бе тъжна, но не се тревожеше. Майкъл я бе уверил, че скоро нищо няма да може да ги раздели. Разговаряха на верандата, когато баща й затвори телефона и дойде при тях.

— Беше Питър Уилкокс.

— Бащата на Бъни? — попита Джоана.

— Да. Настоя да се отбием тази вечер.

— Аз няма да дойда, ако не възразяваш — бе отговорът на Майкъл, който схвана многозначителния поглед на Джоана. Бе прав, че Бъни трудно понасяше раздялата.

— Майк, без възражения. Той изрично помоли да дойдеш. Каза, че е наложително. — Джим опита да се усмихне, но очите му останаха сериозни.

— Джо, искаш ли да дойдеш? — В гласа на Майкъл се усещаше раздразнение.

Но Джим не й даде възможност да отговори.

— Смятам, че е по-добре Джоана да си остане вкъщи.

Джо бе твърде разтревожена, за да се почувства засегната от категоричния тон на баща си. Нещо не бе наред и тя го чувстваше с цялото си същество.

Сякаш изминаха години, докато се върнат.

— Къде е Майкъл? — попита разтревожено Джоана.

— Той… Мисля, че отиде да се поразходи. — Джим бе смръщил вежди и не смееше да я погледне.

— По това време?

Вивиан изглеждаше по-сдържана.

— Джим, мисля, че не е нейна работа. Това е семеен въпрос.

— Вивиан! — В тона му прозвуча предупреждение. — Хайде, Джо, нека отидем някъде да поговорим по-спокойно. — Влязоха във всекидневната, последвани от Вивиан, и Джим рече без заобикалки: — Джоана, Бъни Уилкокс е бременна.

— Бъни? — Джоана се задъхваше. Бе срещнала момичето за първи път преди две години. Глезла с хитър поглед, бе решила тогава Джоана и мнението й се бе потвърдило.

— Тя се кълне, че бебето е от Майкъл.

Мина време, преди Джо да осъзнае какво й казват.

— Но това е нелепо!

— Искаше ми се да е така, но Бъни със сигурност е бременна. Миналата седмица си е взела резултатите от лабораторията.

— Значи така! И как възнамерява да докаже кой е бащата? — Тя тръсна глава в знак на погнуса. — Най-старият и изтъркан трик от книгите! Тя ще направи всичко възможно, за да сложи ръце върху Майкъл!

— Джоана, моля те! Прояви малко съчувствие! Момичето е объркано.

— О, мога да се хвана на бас, че пред вас лее горки сълзи, а зад гърба ви се смее с глас. Но какво мисли Майкъл за всичко това?

Джим тъкмо щеше да каже нещо, но Вивиан го спря с поглед.

— Ще се ожени за нея, разбира се.

Джоана остана с отворена уста. Стана й толкова зле, че не можа да изрече нито дума.

— Скъпа, знам, че между теб и Майкъл имаше нещо. — Джим искаше да помогне на дъщеря си. — Ти се опита да го скриеш, но ние не сме слепи. В момента може би мислиш, че е настъпил краят на света. Но повярвай ми, двамата с Вивиан те разбираме! Макар сега да ти се струва невъзможно, ще ти мине. Животът продължава. Преди да срещнеш мъжа на своите мечти, ще имаш още много приятни флиртове. Млада си! Светът е твой! Забрави Майкъл и никога не се обръщай назад.

— Как така да забравя Майкъл! Та ние се обичаме! — Джоана гледаше баща си с недоумение.

— Не, скъпа. — Джим тъжно поклати глава. — Майкъл скоро ще стане баща. Разбираш ли какво означава това?

Джоана продължаваше да гледа втренчено.

— Това е невъзможно! Той не е бащата! Двамата с Бъни скъсаха преди много време — миналата есен! Ние ще се оженим! Планирали сме всичко. След няколко години, когато той се установи на постоянно място като преподавател, аз ще се прехвърля в неговото училище. И тогава…

Вивиан махна с ръка.

— Джим, това е прекалено! Момичето говори глупости. — После се обърна към Джоана: — Слушай, не знам в какво те е накарал да повярваш този мой син, но идеята вие двамата да се ожени… Откъде, за бога… Искам да кажа, съжалявам ако той те е… — Вивиан се запъна.

— Не ме е излъгал!

— Тогава нека ти го кажа направо. Майкъл и Бъни се срещат от години. Признавам, че се виждаше и с други момичета през това време, но винаги се връщаше при нея. Уилкоксови са близки наши приятели. Този развой на нещата се предвиждаше от дълго време. Не одобрявам обстоятелствата, при които ще се оженят, но съм сигурна, че е за добро. Те са прекрасна двойка!

Джоана не бе на себе си от мъка. Избяга в стаята си и плака през цялата нощ. Как такова ужасно нещо можа да се случи точно на нея? Всичко трябва да е сън. Двамата с Майкъл се обичаха. Бяха създадени един за друг, както малко хора по света. Но всичко, което се случваше, не бе сън. Бъни беше бременна и Майкъл бе съгласен да се ожени за нея. Очевидно е продължавал да се вижда с Бъни тайно, дори когато признаваше Джоана за единственото момиче в живота си. Явно е лъгал, когато й казваше колко много я обича. Джоана не означаваше нищо за него, нищо, освен още едно развлечение за лятото. Как е могла да бъде толкова сляпа? Чувстваше се предадена и омърсена. Против волята й, в съзнанието й се връщаха всички моменти, които бяха прекарали заедно. Чувстваше се унизена, използвана и невероятно вбесена.

Чака го цялата нощ, но той не се върна вкъщи. Бе прекалено страхлив, за да я погледне в очите. В пет часа тя изми подпухналото си лице и си стегна багажа. Отказа да остане на острова дори ден още. Всъщност се надяваше никога повече да не види острова или отвратителното лице на Майкъл! Събираше си багажа, а ръцете й трепереха. Невинността, както и радостта от живота, си бяха отишли завинаги. Ала тя усети нова сила в себе си, породена от опустошението и унижението, на които бе подложена. За една нощ беше пораснала и помъдряла. Дори лицето й бе изгубило своята младежка непринуденост и бе станало някак по-цинично. Сега щеше да се върне вкъщи при майка си, да се върне при жената, която знаеше какво точно представлява живота и която се бе опитала да я предпази. Щеше да се върне при Фил, когото твърде дълго бе пренебрегвала, при приятелите си в града…

 

 

— Кейси, миличък, събуди се! — Джоана нежно го погали.

Детето вдигна глава от рамото й и се огледа объркано.

— Почти пристигнахме на острова — продължи тя. — Сега трябва да отидем при колата. След няколко минути корабът ще влезе в пристанището.

Джоана бавно подкара колата към изхода. Кейси бе забравил умората и следеше възбудено множеството автомобили, които бързаха да напуснат ферибота.

Скоро вече се движеха по главната улица на Винярд Хевън. Джоана спря на пресечката и се зачуди кой маршрут да избере. Тя обичаше дългия панорамен път край морето, но Кейси бе поизморен, затова младата жена отби от магистралата по тихите вътрешни улички. Колко добре си спомняше всичко — пътя, старите къщи, полето и гората. Нищо не се бе променило. Предчувствието, което я измъчваше през целия ден и което се бе старала да потисне, се върна с нова сила. Колкото повече приближаваха океана, толкова по-влажен и прохладен ставаше въздухът.

След миг поеха по тесен изровен черен път. Изкачиха хълма и пред тях се разкри гледка, която спираше дъха. Плажът бе огромен и се простираше докъдето поглед стига. Кейси ахна.

— Това е Южното крайбрежие, Кейси. Не е ли прекрасно! А това е Атлантическия океан.

Южното крайбрежие бе много красиво. По цялата му дължина имаше изкуствени езера. Вилната зона бе разположена точно над едно от тях. Типична новоанглийска вилна зона от двайсетте години. Къщи с веранди отпред и отзад, рози, пълзящи по оградите. Въздухът бе изпълнен с миризмата на диви цветя, дъбов шубрак, сливи и дафиново дърво.

Джоана влезе в тясна странична уличка и спря.

— Е, пристигнахме.

Кейси се загледа в къщата.

— Много ми харесва — каза той със сериозен тон. После се усмихна. — Дядо има ли платноходка?

Джоана проследи погледа му до езерото зад къщата. Цяла дузина бели платна проблясваха под лъчите на следобедното слънце.

— Не, миличък. Има само гребна лодка и не съм сигурна дали ще можем да я пуснем във водата това лято.

Погледът й се върна на къщата, на верандата, на входната врата, която само чакаше да бъде отворена. Бяха изминали шест години, шест щастливи и хубави години, откакто бе тук за последен път. Но защо тогава се вълнуваше толкова? Какви бяха тези неясни тревоги? Какво от това, че някога с Майкъл бяха пофлиртували тук? Какво от това, че всичко бе завършило по най-отвратителния начин и тя бе жестоко наранена? Всички тийнейджъри преживяват по една нещастна любов, нали? Всичко беше в миналото. Отдавна се бе справила с болката. След това бе започнала живота си отначало — женитбата, майчинството, работата й в магазина. А сега трябваше да се справи и с мъката си на вдовица. Майкъл бе незначителна авантюра в сравнение с останалата част от живота й.

Той се бе оженил за Бъни през есента и двамата се бяха преместили да живеят във Вирджиния. „Идеалната двойка“ — бе казала Вивиан… И най-щастливата. Разбира се, те имаха най-скъпата къща и широк кръг приятели. Джоана бе сигурна, че ако баща й не се бе изпуснал, надали щеше да научи за спонтанния аборт на Бъни. Не чу нищо повече.

Скоро след това бе поставена диагнозата на Фил и тя бе заета с много по-важни неща. Но какво значение имаше това сега! Няма да позволи на болезнените спомени да нарушат спокойствието, от което и двамата с Кейси се нуждаеха. Не бе време да обръща поглед назад.

— Хайде, Кейси! Да внесем багажа.

Тя извади ключа, който баща й бе изпратил по пощата и го пъхна в бравата. За голяма нейна изненада, още при допира, вратата сама се отвори. Джоана застина объркана на прага.

— За бога, какво става? — прошепна тя, намръщи се и пристъпи вътре.

Цареше тишина и всичко бе на мястото си — жълтите дъждобрани бяха на закачалката, въдиците — в ъгъла. Тя се поуспокои. Едва ли някой бе влязъл с взлом. Отправи се към кухнята.

— Има ли някой тук? — извика тихо. Кейси боязливо надникна, почувствал напрежението й. — Всичко е наред, Кейси — успокои го тя. — Хайде да отидем за багажа.

Той кимна, но я хвана за ръка, несъзнателно търсейки сигурност.

— Тук ще ти хареса. Има и всекидневна — поведе го към просторна стая, чиито стени бяха облицовани с чамова ламперия. Над голяма камина бе поставен старинен часовник с махало, който биеше на всеки кръгъл час. Огромен кош за ловене на омари със стъклен похлупак служеше за масичка и бе разположен точно пред мекия диван с пясъчен цвят. На полицата под прозорците бяха подредени водни птици, изработени от дърво. Ако някой бе дошъл да краде, със сигурност щеше да ги вземе. Но стаята си бе същата, каквато я помнеше последния път, когато я видя.

— През тази врата се отива в трапезарията — любимата ми стая.

Вътре имаше голяма дъбова маса, осем уиндзорски стола, бюфет във викториански стил, а на стената висяха множество барометри, звънци и морски пейзажи, рисувани от местни художници. Когато минаха покрай масичката с телефона, в съзнанието на Джоана отново изплува споменът за Майкъл. На устните й се появи колеблива усмивка. По дяволите всички тези призраци от миналото!

— А виждаш ли тази врата, Кейс? Тя води обратно в кухнята.

Големите сини очи я гледаха объркано. Той пусна ръката й и отиде да надникне. Скоро малкият разбра, че стаите са подредени в кръг около камината и че може да тича от кухнята през дневната, трапезарията и пак в кухнята. Докато Кейси опознаваше къщата, Джоана отвори вратата, която водеше от трапезарията към слънчевата задна веранда. С изглед към езерото, верандата представляваше приятно, прохладно място, с плетени столове и масичка. Джоана се огледа и предчувствието отново я разтревожи. В една от вазите имаше здравец, който изглеждаше поразително свеж. Дали пък баща й не бе помолил някого да идва и да се грижи за тях? Някой съсед? Може би същият, който по невнимание бе оставил входната врата отключена. Това бе най-приемливото обяснение. Тя се поуспокои и се присъедини към сина си.

— Какво ще кажеш да занесем чантите горе?

— Добре — съгласи се ентусиазирано Кейси.

Те се качиха в стаята, която Джоана бе използвала като момиче — просторна, с изглед към океана. В нея имаше две легла и два дървени скрина. Стените бяха облепени със светлолилави тапети.

Докато Кейси подреждаше дрехите си в множеството чекмеджета на своя скрин, тя реши да провери и останалите стаи. Отправи се към спалнята на баща й и Вив. В сърцето си в се таеше някакво неприятно съмнение. Но помещението бе в пълен ред. После на пръсти се отправи към стаята, която някога принадлежеше на Майкъл. Вратата бе затворена. Хвана бравата, а после се отдръпна при спомените, които нахлуха в съзнанието й.

Но това поведение е толкова смешно и глупаво, смъмри се тя. Майкъл не съществуваше вече за нея. Къде бе изчезнало безпристрастното мнение за него, с което бе живяла шест години? Тя затвори очи и за миг затаи дъх. После натисна бравата и вратата се отвори.

Изведнъж всеки нерв в тялото й се изопна, сякаш електрически ток бе преминал през нея. За миг сърцето й като че ли спря.

Облечен само в срязани до коленете джинси, на леглото спеше Майкъл Малоун.