Включено в книгата
Оригинално заглавие
O Zahir, (Пълни авторски права)
Превод от португалски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 95 гласа)

Издание:

ЗАХИР. 2005. Изд. Обсидиан, София. Превод: от португ. Даниела ПЕТРОВА [O Zahir / Paulo COELHO]. Страници: 304. ISBN: 954-769-088-4.


О, Мария, зачената без грях, моли се

за нас,

които търсим помощ от Теб. Амин.

Посвещение

Още докато бяхме в колата, й бях казал, че съм завършил първия вариант на книгата си. Когато започнахме да изкачваме заедно един връх в Пиренеите, който за нас е свещен и където бяхме преживели необикновени мигове, я попитах дали не иска да узнае каква е основната идея или заглавието, а тя отвърна, че много искала да ме попита, но от уважение към труда ми не казала нищо, само много се зарадвала.

Казах й заглавието и основната идея. Продължихме да вървим мълчаливо, а на връщане чухме някакъв шум; това беше вятърът, който се приближаваше, пронизвайки върховете на оголелите дървета, и слизаше при нас, та планината да ни покаже отново своята магия, своята сила.

След това заваля снегът. Спрях и започнах да съзерцавам падащите снежинки, сивото небе, гората и жената до мен. Винаги е била до мен, през цялото време.

Исках да ти го кажа още в оня час, но отложих, за да го научиш, когато разгърнеш за пръв път тези страници. Тази книга е посветена на теб, Кристина, моята жена.

Авторът

Кой от вас, имайки сто овци, като изгуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята и не тръгва подир загубената, докле я намери?

Лука, 15:4

Поемеш ли ти нявга към Итака,

моли се пътят ти да бъде дълъг —

изпълнен със опасности, с познания.

Не бой се от Циклопите,

от Лестригоните, от гнева на Посейдон —

по пътя си не ще ги нивга срещнеш,

мисълта ти щом се възвисява, вълнение

неповторимо щом тялото, душата ти докосва.

И няма ти да срещнеш Лестригоните,

Циклопите, ни страшния и гневен Посейдон,

ако те в душата ти не съществуват,

ако тя пред теб не ги възправя.

Моли се пътят да е дълъг.

Да бъдат много пролетните утрини,

в които тъй радостен и тъй щастлив

в невиждани пристанища ще влизаш,

пред финикийски тържища ще спираш

и с чудни стоки ти ще се сдобиваш —

корали, кехлибар, седеф и абанос

и сладостни подправки най-различен вид

(колкото се може повече подправки);

в много градове египетски да идеш

от мъдростта на мъдрите да учиш.

да стигнеш там е твоя орис.

Ала никак ти по пътя си не бързай —

по-добре ще е с години да пътуваш

и вече остарял край острова да хвърлиш котва,

богат със онова, което по пътя си спечелил.

Не чакай ти Итака с богатство да те срещне.

Че даде ти Итака прекрасното пътуване.

Ти никога без нея не би поел на път.

Но няма нищо друго тя да ти даде.

И ако бедна я завариш ти, Итака,

знай не те излъга…

Че толкоз помъдрял и с опит,

навярно вече си разбрал Итаките какво са.[1]

Константинос Кавафис (1863–1933)

Според писателя Хорхе Луис Борхес идеята за Захира произлиза от ислямската традиция, като се смята, че се е появила през XVIII век. Захир на арабски означава видим, явен, набиващ се на очи. Нещо или някой, с когото сме в контакт, постепенно започва да изпълва мислите ни, докато в един момент вече не сме способни да се концентрираме върху нищо друго. Състояние, което може да се смята за святост или за лудост.

Фобур Сен Пиер, Енциклопедия на фантастичното, 1953 г.

Свободен съм

Тя, Естер, военен кореспондент, току-що завърнала се от Ирак, тъй като в страната всеки момент щяха да нахлуят чужди войски, трийсетгодишна, омъжена, без деца. Той, неидентифициран мъж на двайсет и четири-пет години, мургав, с монголоидни черти. Двамата били видени за последен път в едно кафене на улица „Фобур Сент Оноре“.

Полицията бе информирана, че са се срещали и преди, но никой не знаеше колко пъти: Естер винаги бе твърдяла, че мъжът — чиято самоличност тя скриваше под името Михаил — е изключително важен за нея, въпреки че никога не бе уточнила дали е важен за кариерата й на журналистка или за самата нея като жена.

Полицията започна обичайното разследване. Бяха изказани предположения за отвличане с цел шантаж, отвличане, последвано от убийство, което не би било никак странно, като се има предвид, че работата й налагаше да контактува с терористи, за да събира информация. Откриха, че през последните седмици преди изчезването си е теглила редовно пари от банковата си сметка. Следователите решиха, че това може да е свързано със заплащането на получената информация. Не си бе взела никакви дрехи, а най-любопитното бе, че не беше открит и паспортът й.

Той, непознат мъж, много млад, криминално непроявен, без никаква следа, която да позволи идентифицирането му.

Тя, Естер, носителка на две международни журналистически награди, трийсетгодишна, омъжена.

Моята жена.

 

Веднага бивам заподозрян и задържан, тъй като отказах да съобщя местонахождението си в деня на нейното изчезване. Надзирателят обаче отваря вратата и казва, че съм свободен.

Защо ме освобождават ли? Защото в днешно време всички знаят всичко за всеки, достатъчно е да пожелаеш някаква информация, и тя вече е на твое разположение: къде си използвал кредитната си карта, кои места посещаваш, с кого спиш. В моя случай беше по-лесно: една приятелка на жена ми, журналистка като нея, но разведена — следователно не би имала проблеми, ако каже, че спи с мен, — ми предложи да свидетелства в моя полза, след като разбра, че съм арестуван. Даде конкретни доказателства, че съм бил с нея през деня и в нощта, когато Естер изчезна.

Разговарям с главния инспектор, който ми връща личните вещи, извинява се и твърди, че бързото ми задържане било съвсем законно и че не мога да обвинявам държавата или да я съдя. Обяснявам му, че нямам ни най-малкото намерение да го правя; знам, че всеки човек е обект на подозрение и е следен 24 часа в денонощието, дори и да не е извършил никакво престъпление.

— Свободен сте — казва ми инспекторът, повтаряйки думите на надзирателя.

Питам го дали наистина се е случило нещо лошо с жена ми. Тя ми бе споменавала, че поради огромната си мрежа от контакти в подземния свят на тероризма понякога чувства как някой следи стъпките й отдалеч.

Инспекторът замлъква. Повтарям въпроса си, но той не ми казва нищо.

Питам го дали е възможно тя да е тръгнала с паспорта си и той отговаря утвърдително: след като не е извършила никакво престъпление, защо да не може свободно да влиза и излиза от страната?

— Следователно съществува възможността тя да не е вече във Франция.

— Мислите ли, че ви е изоставила заради жената, с която й изневерявате?

Отвърнах, че това не му влиза в работата. Инспекторът замълчава за миг, придава си сериозен вид и ми казва, че са ме задържали, защото такъв е обичайният начин на действие, но съжалявал много за изчезването на жена ми. Той също бил женен и въпреки че не харесвал книгите ми (Значи той знае кой съм! Не е толкова невеж, колкото изглежда!), можел да се постави на мое място и да разбере какъв труден момент преживявам.

Питам го какво трябва да правя отсега нататък. Той ми дава визитната си картичка и ме моли да го информирам, ако науча нещо. Никак не е убедителен, тази сцена съм я виждал във всички филми, инспекторите винаги знаят повече от това, което казват.

Пита ме дали някога съм срещал мъжа, с когото Естер е била видяна за последен път, преди да изчезне. Отвръщам, че знам кодовото му име, но никога не сме се запознавали.

Интересува се дали нямаме проблеми помежду си. Отговарям, че живеем заедно повече от десет години и че проблемите ни са като на всички нормални семейства — ни повече, ни по-малко.

Пита ме деликатно дали наскоро не сме говорили за развод и дали жена ми не е възнамерявала да се разделим. Отговарям, че не сме си и помисляли подобно нещо, въпреки че — и повторих „като всички семейства“ — сме се карали понякога.

Понякога, настоявам аз.

Пита ме още по-деликатно дали тя не е подозирала за връзката ми с нейната приятелка. Отвръщам, че този е бил първият — и последният — път, когато сме спали заедно. Не е имало никаква връзка, направили сме го от скука, денят е бил досаден, не сме имали работа следобеда, а играта на съблазняване винаги действа съживително, ето защо сме се озовали в леглото.

— Правите секс с някого само защото денят е скучен?

Понечвам да му кажа, че подобен въпрос няма отношение към разследването, но се нуждая от помощта му, може би по-късно ще ми потрябва. В крайна сметка съществува една невидима институция, наречена Банка за услуги, която винаги ми е била много полезна.

— Случва се понякога, когато няма нищо интересно за вършене, една жена търси емоция, а аз — авантюра. На другия ден и двамата се правим, че нищо не се е случило, и животът продължава.

Той благодари, подава ми ръка за сбогуване, казва, че в неговия свят нещата са по-различни. Не че няма досада, скука или желание да преспиш с някого, но хората се владеят повече и никой не прави това, което му се прииска или му хрумне.

— Може би в творческите среди отношенията са по-свободни — добавя той.

Отвръщам, че познавам неговия свят, но не искам сега да сравнявам различните ни възгледи за обществото и хората. Замълчавам, изчаквайки следващата му стъпка.

— И тъй като стана дума за свобода, вие сте свободен, можете да си тръгвате — казва инспекторът, малко разочарован от факта, че писател като мен не желае да разговаря с полицай като него. — Сега, след като се запознах с вас, ще прочета книгите ви. Казах, че не ги харесвам, но в действителност никога не съм ги чел.

Не е нито първият, нито последният път, когато чувам подобно изречение. Ако не друго, този епизод поне ми спечели още един читател. Сбогувам се и си тръгвам.

Свободен съм. Пуснаха ме от затвора, жена ми е изчезнала при тайнствени обстоятелства, нямам фиксирано работно време, нямам проблеми в общуването с хората, богат и известен съм, ако Естер наистина е решила да ме напусне, бързо ще намеря жена, с която да я заместя. Аз съм свободен и независим.

Но какво всъщност е свободата?

През по-голямата част от живота си съм робувал на нещо, така че би трябвало да разбирам значението на тази дума. От дете съм се борил за свободата като за най-ценното си съкровище. Борих се с приятелите си от колежа, които още от самото начало ме избраха за жертва на перверзните си шеги, и едва след като от моя и техните носове изтече много кръв, едва след много вечери, през които трябваше да крия от майка ми белезите от раните си — защото не тя, а аз сам трябваше да решавам проблемите си, — успях да докажа, че мога да понасям да ме бият, без да плача. Борих се, за да си намеря работа, с която да се издържам — разнасях по домовете закупени стоки от една железария, за да се избавя от всеизвестния родителски шантаж: „Ние ти даваме пари, но ти трябва да правиш това и това“.

Борих се — макар и без резултат — за момичето, в което бях влюбен като юноша и което също ме обичаше. Накрая обаче тя ме изостави, защото родителите й я убедиха, че нямам бъдеще.

Борих се срещу враждебната среда в следващата си професия — журналистиката, където първият ми шеф ме накара да го чакам три часа и ми обърна внимание едва когато започнах да късам на парчета книгата, която той четеше: погледна ме изненадан и разбра, че пред него стои упорита личност, способна да се противопостави на врага, а това са най-важните качества за един добър репортер. Борих се за социалистическия идеал, озовах се в затвора, излязох оттам и продължих да се боря. Възприемах се като герой на работническата класа, докато един ден не чух „Бийтълс“ и не реших, че е много по-забавно да харесваш рок, отколкото да харесваш Маркс. Борих се за любовта на първата, втората и третата си съпруга. Борих се, за да имам смелостта да се разделя с първата, втората и третата си съпруга, защото любовта не бе устояла на времето, а аз трябваше да продължавам напред, за да срещна жената, която се е родила на този свят да ме срещне и която не беше нито една от трите.

Борих се, за да се осмеля да зарежа работата си във вестника и да се впусна в авантюрата да напиша книга, макар да знаех, че в родината ми никой не може да се издържа с писане на книги. Отказах се в края на първата година, след като бях написал повече от хиляда страници, които ми се струваха гениални, понеже и аз самият не ги разбирах.

Докато се борех, виждах хора, които говореха за свобода, но колкото повече защитаваха това безценно право, толкова повече се превръщаха в роби на желанията на родителите си, на брака, където обещаваха, че ще останат с другия „до края на живота си“, на кантарчето, на диетите, на изоставените по средата проекти, на любовниците си, на които не можеха да кажат „не“ или „стига“, на почивните дни в края на седмицата, когато бяха длъжни да обядват и вечерят с хора, с които не им беше приятно. Роби на лукса, на показния лукс, на показността на показния лукс. Роби на един живот, който не бяха избрали те самите, но който бяха решили да изживеят, защото някой бе успял да ги убеди, че той е най-добрият за тях. Оставяха се на течението на еднаквите си дни и нощи, в които думата „приключение“ съществуваше единствено в книгите или на екрана на вечно включените им телевизори, а когато пред тях се отвореше някоя врата, винаги казваха:

„Не ме интересува, нямам желание.“

Как можеха да знаят дали имат, или нямат желание, след като никога не бяха опитвали? Излишно е да питам: те всъщност се бояха от всякаква промяна, която би разтърсила света, с който са свикнали.

Инспекторът казва, че съм свободен. В момента съм свободен, но бях свободен и в затвора, защото за мен свободата продължава да бъде най-ценното нещо на този свят. Вярно, заради нея пих вина, които не ми харесваха, направих неща, които не би трябвало да правя и никога повече няма да направя, получих белези от рани по тялото и в душата си, раних някои хора, но им поисках прошка в мига, в който разбрах, че мога да правя всичко, но не и да принуждавам друг човек да ме следва в лудостта ми, да споделя жаждата ми за живот. Не съжалявам за преживените страдания, нося белезите си като медали, знам, че свободата има висока цена, толкова висока, колкото е цената на робството; единствената разлика се състои в това, че плащаш на драго сърце и с усмивка, макар и понякога усмивката да е придружена от сълзи.

Излизам от участъка, а навън е чуден ден, слънчева неделя, която няма нищо общо с душевното ми състояние. Адвокатът ми ме посреща с няколко утешителни думи и букет цветя. Казва, че се е обаждал до всички болници и морги (неща, които се правят, когато някой не се завръща вкъщи), но не успял да намери Естер. Казва още, че успял да скрие от журналистите къде точно съм бил задържан. Казва, че иска да разговаря с мен, за да изработи юридическа стратегия, която да ми позволи да се защитавам в случай на евентуално обвинение. Благодаря му за загрижеността; досещам се, че той не възнамерява да изработва каквато и да било юридическа стратегия, а всъщност не иска да ме остави сам, защото не знае как ще реагирам. (Ами ако се напия и отново ме арестуват? Ако вдигна скандал? Ако направя опит за самоубийство?) Отвръщам, че имам важна работа и нямам никакви проблеми със закона, което е известно и на двама ни. Той настоява, но и аз не отстъпвам — в края на краищата съм свободен човек.

Свобода. Свободата да бъдеш отчайващо сам.

Вземам такси до центъра на Париж, слизам на Триумфалната арка. Тръгвам по „Шан-з-Елизе“ в посока към хотел „Бристол“, където обикновено пиехме горещ шоколад с Естер всеки път, когато някой от двама ни се връщаше от чужбина. За нас завръщането у дома беше като ритуал, потапяне в любовта, която ни свързваше, въпреки че животът ни тласкаше към все по-отдалечаващи се един от друг пътища.

Продължавам да вървя. Хората се усмихват, децата се радват на няколкото часа пролет посред зима, няма задръствания от коли, като че ли всичко е наред, с изключение на това, че никой от тези хора не знае или се преструва, че не знае, или пък чисто и просто не се интересува от факта, че току-що съм изгубил жена си. Нима не разбират колко страдам? Би трябвало всички да са тъжни, да ми съчувстват, да са солидарни с един мъж, чиято душа кърви от любов; те обаче продължават да се смеят, погълнати от жалкото си съществуване, на което се радват само в събота и неделя.

Каква смешна мисъл: на много от хората, с които се разминавам, душата им е разбита, без да подозирам защо и колко страдат.

Влизам в един бар да си купя цигари и ми отговарят на английски. Минавам през една аптека да си купя пакетче ментови бонбони, които обожавам, и аптекарят говори с мен на английски (а и на двете места поисках нещата на френски). Преди да стигна до хотела, ме спират две момчета, току-що пристигнали от Тулуза, търсят някакъв магазин; попитали много хора за него, но никой не ги разбрал. Какво става? Да не би за тези 24 часа, през които бях задържан, да са сменили езика, на който се говори по „Шан-з-Елизе“?

Туризмът и парите са в състояние да направят чудеса: как е възможно да не съм го забелязал досега, очевидно поради факта, че с Естер отдавна вече не си поръчваме горещ шоколад, въпреки че напоследък и двамата много често пътуваме в чужбина. Все изникваше нещо много важно. Все се появяваше някакъв неотложен ангажимент. Да, любов моя, следващия път непременно ще отидем да пием нашия горещ шоколад, връщай се бързо, знаеш, че днес имам много важно интервю и не мога да те посрещна на летището, вземи такси, мобилният ми телефон е включен, можеш да ми позвъниш, ако има нещо спешно, а ако не — ще се видим довечера.

Мобилният телефон! Изваждам го от джоба си и веднага го включвам, той иззвънява няколко пъти, като при всеки сигнал сърцето ми трепва, виждам на малкия екран имената на хората, които са ме търсили, и не отговарям на никого. Дано да се появи „непознат номер“; това ще е тя, тъй като съм дал номера на този телефон само на двайсетина души, които обещаха да не го разпространяват. Но не се появява този надпис, а само имената на приятели и близки познати. Сигурно искат да узнаят какво се е случило, искат да ми помогнат (но как?), да попитат дали се нуждая от нещо.

Телефонът продължава да звъни. Дали пък да не отговоря? Дали да не се видя с някои от тях?

Решавам да остана сам, докато разбера какво точно става.

Пристигам в „Бристол“, за който Естер казваше, че е един от малкото хотели в Париж, където с клиентите се отнасят като с гости, а не като с бездомници, търсещи подслон. Поздравяват ме приятелски, избирам маса пред красивия часовник, слушам пианото, гледам градината.

Трябва да бъда практичен, да проуча алтернативите, животът продължава. Не съм нито първият, нито последният мъж, напуснат от жена си, но нима това трябваше да се случи в такъв слънчев ден, през който хората се усмихват по улиците, децата пеят, пролетта започва да напомня за себе си, слънцето грее, шофьорите спират на пешеходните пътеки?

Вземам една салфетка, за да освободя главата си от тези мисли и да ги излея върху хартията. Ще се абстрахирам от всякакви чувства и ще видя какво трябва да направя.

1) Допускам, че наистина е отвлечена. В такъв случай животът й в този момент е в опасност, аз съм неин съпруг, неин спътник в живота, трябва да направя и невъзможното, но да я открия.

Отговор на това предположение: тя си е взела паспорта. Полицията не знае, че Естер си е взела и някои лични вещи, а също и малкия албум с изображения на светци покровители, които винаги носеше, когато пътуваше в чужбина. Изтеглила бе и пари от банката.

Заключение: подготвила е заминаването си.

2) Допускам, че е повярвала на някакво обещание, което се е превърнало в капан.

Отговор: много пъти се е оказвала в опасни ситуации — това е част от работата й. Винаги обаче ме е предупреждавала, тъй като аз бях единственият човек, на когото тя можеше да се довери изцяло. Казваше ми къде трябва да отиде, с кого ще се срещне (въпреки че в повечето случаи използваше кодови имена) и какво да правя в случай, че не се върне до определено време.

Заключение: не е планирала среща с източниците си на информация.

3) Допускам, че е срещнала друг мъж.

Отговор: няма отговор. От всички предположения това е единственото логично. Но аз не мога да го приема, не мога да повярвам, че ще си тръгне по този начин, без поне да ми каже причината. Както аз, така и Естер винаги сме се гордели, че сме се справяли с всички трудности на съвместния живот. Страдали сме, но никога не сме се лъгали — макар и да сме премълчавали някои извънбрачни връзки, което беше част от правилата на играта. Знам, че тя много се промени, след като се запозна с въпросния Михаил, но нима това може да е основание да се прекрати един десетгодишен брак?

Дори и да е спала с този мъж, да се е влюбила в него, нима не е сложила на везните моментите, които сме изживели заедно, и всичко онова, което сме постигнали, преди да се впусне в една авантюра и да не се завърне? Свободна беше да пътува когато пожелае, живееше заобиколена от мъже, войници, на които им се налага да живеят дълго без жени; аз обаче никога не я питах за нищо, а и тя нищо не ми казваше. И двамата бяхме свободни и се гордеехме с това.

Ала Естер изчезна, оставяйки видими следи само за мен. Сякаш искаше да ми отправи тайно послание: отивам си.

Защо?

Струва ли си да отговарям на този въпрос?

Не. Защото в отговора е скрита неспособността ми да задържа до себе си жената, която обичам. Струва ли си да я търся, за да я убедя да се върне при мен? Да моля, да изпрося още един шанс за нашия брак?

Това ми изглежда смешно: по-добре да страдам, така както съм страдал и преди, когато други жени, които съм обичал, са ме напускали. По-добре да си ближа раните, както съм правил и в миналото. Известно време ще живея погълнат от мисълта за нея, ще стана мрачен, ще дразня приятелите си с това, че няма да разговарям за друго освен за изчезването на жена ми. Ще се опитам да си обясня случилото се, ще прекарвам дни и нощи, спомняйки си всеки миг, изживян с нея, и накрая ще стигна до извода, че е била жестока с мен, а аз винаги съм се опитвал да се държа с нея по най-добрия начин. Ще си намеря други жени. А когато вървя по улиците, ще търся нея в жените, с които се разминавам. Ще страдам ден и нощ, нощ и ден. Това може да продължи седмици, месеци, а може би и повече от година.

Докато някоя сутрин не се събудя и не забележа, че мисля за нещо друго, и не разбера, че най-лошото вече е мина Сърцето ми е било наранено, но е оздравяло и отново е в състояние да се радва на красотата на живота. Случвало ми се е по-рано, може би отново ще ми се случи, сигурен съм. Когато някой си отива, то е, за да се появи някой друг — отново ще срещна любовта.

За миг се наслаждавам на мисълта за новото си семейно положение: ерген и милионер. Мога да излизам с когото си пожелая, посред бял ден. Мога да се държа на купони така, както не съм се държал през всичките тези години. Новината бързо ще се разчуе и не след дълго много жени ще почукат на вратата ми: млади и не толкова млади, богати и не толкова богати, колкото претендират, интелигентни или чисто и просто възпитани така, че да казват това, което смятат, че бих искал да чуя.

Искам да повярвам, че е прекрасно да съм свободен. Отново свободен. Готов да срещна истинската любов на живота си, тази, която ме очаква и която никога няма да ме накара да изпадна пак в подобна унизителна ситуация.

Допивам шоколада, поглеждам часовника си, знам, че още е рано да изпитвам приятното усещане, че отново съм част от човечеството. За миг си представям как Естер влиза, минава по красивите персийски килими и сяда до мен, без да каже нищо, изпушва една цигара, хвърля поглед към вътрешната градина и взема ръката ми в своята. Минава половин час, през който продължавам да вярвам в картината, която си представих, докато в един момент разбирам, че е поредната халюцинация.

Решавам да не се прибирам вкъщи. Отивам на рецепцията и искам стая, четка за зъби, дезодорант. Хотелът е пълен, но управителят намира разрешение на проблема: настанен съм в красив апартамент с тераса и гледка към Айфеловата кула, покривите на Париж, светлините, които се запалват постепенно, семействата, които се събират, за да вечерят, тъй като е неделя. И отново ме обзема същото усещане, което изпитах на „Шан-з-Елизе“: колкото повече красота има около мен, толкова по-нещастен се чувствам.

Никаква телевизия. Никаква вечеря. Сядам на терасата и правя ретроспекция на живота си. Един младеж, който мечтае да стане прочут писател, но изведнъж разбира, че действителността е съвсем различна — той пише на език, на който почти никой не чете, в страна, за която се твърди, че няма читатели. Семейството му го кара да влезе в университет (независимо кой, синко, важното е да вземеш диплома, защото иначе никога няма да се издигнеш). Той не се подчинява, обикаля света по време на хипи епохата, запознава се с един певец, написва текстовете на няколко песни и набързо успява да спечели повече пари, отколкото сестра му, която се е вслушала в съветите на родителите си и е станала инженер-химик.

Пиша още песни, певецът има все по-голям успех, купувам няколко апартамента, скарвам се с певеца, но вече имам достатъчно средства, за да живея през следващите няколко години, без да работя. Първия път се оженвам за по-възрастна от мен жена и научавам много неща — да се любя, да шофирам, да говоря английски, да спя до късно, — но накрая се разделяме, защото тя ме смята за „емоционално незрял, готов да хукне след всяко девойче с големи гърди“. Женя се втори и трети път за жени, като се надявам те да ме направят емоционално стабилен: постигам това, което желая, но откривам, че мечтаната стабилност е придружена от голяма скука.

Още два развода. Отново съм свободен, но това е само усещане; свободата не означава липса на отговорности, а възможност да избирам и да се обвържа с най-подходящата за мен жена.

Продължавам да търся любовта, да пиша песни. Когато ме питат с какво се занимавам, отговарям, че съм писател. Когато казват, че познават единствено текстовете на песните ми, отвръщам, че това е само част от работата ми. Когато се извиняват, че не са прочели нито една моя книга, че работя върху един проект, което е лъжа. В действителност имам пари, имам и връзки; това, което ми липсва, е смелостта да напиша книга, въпреки че сега мечтата ми е съвсем осъществима. Но ако се опитам и не успея, не знам какъв ще бъде животът ми след това: ето защо смятам, че е по-добре да живея с мечтата си, вместо да рискувам да се разочаровам.

Един ден някаква журналистка идва да ме интервюира: иска да разбере какво означава за мен фактът, че резултатът от труда ми е известен в цялата страна, а никой не знае кой съм, тъй като обикновено само певецът се появява в медиите. Красива, интелигентна, мълчалива. Срещам я отново на едно парти, тя вече е освободена от напрежението на работата, успявам да я вкарам в леглото си още същата нощ. Влюбвам се, тя смята, че всичко е станало под въздействието на някаква дрога. Обаждам й се по телефона, но тя всеки път ми казва, че е заета. Колкото повече ме отблъсква, толкова повече съм заинтригуван, докато накрая успявам да я убедя да прекараме една събота и неделя във вилата ми (бях се превърнал в черна овца, ала често пъти да си непокорен е от полза — бях единственият измежду приятелите си, който бе успял да си купи вила толкова млад).

Усамотяваме се за три дни, съзерцаваме морето, аз готвя за нея, тя ми разказва истории, свързани с работата й, и накрая се влюбва в мен. Връщаме се в града, тя започва често да преспива в апартамента ми. Една сутрин излиза по-рано от обичайното и се връща с пишещата си машина: от този ден нататък, без нищо да сме си казали, моят дом става и неин.

Започват същите конфликти, които имах и с предишните си жени: те търсят стабилност, вярност, а аз търся приключения, влече ме непознатото. Този път впрочем връзката трае по-дълго; въпреки това две години по-късно решавам, че е дошъл моментът Естер да върне в своя дом пишещата си машина и всичко останало, което бе донесла със себе си.

 

— Мисля, че между нас няма да се получи.

— Но ти ме обичаш, аз също те обичам, нима не е истина?

— Не знам. Ако ме попиташ дали ми харесва компанията ти, отговорът е „да“. Но ако поискаш да узнаеш дали мога да живея без теб, отговорът пак е „да“.

— Не бих искала да съм се родила мъж, доволна съм от женската си участ. В крайна сметка единственото, което очаквате от нас, е да умеем да готвим. В същото време от мъжете се очаква всичко, абсолютно всичко — да плащат наема на жилището, да правят секс, да защитават потомството си, да осигуряват прехраната, да преуспяват.

— Не става дума за това, обичам да живея сам. Харесва ми компанията ти, но съм убеден, че няма да се получи.

— Харесваш компанията ми и ненавиждаш да си сам. Непрекъснато търсиш приключения, за да забравиш за важните неща. Търсиш адреналин във вените си, а забравяш, че в тях тече само кръв, нищо повече.

— Не бягам от важните неща. Кое например е важно според теб?

— Да напишеш книга.

— Веднага мога да я напиша.

— Направи го тогава. А след това, ако искаш, ще се разделим.

 

Намирам думите й за абсурдни, мога да напиша книга когато поискам, познавам издатели, журналисти, хора, които са ми задължени. Естер се държи като жена, която се бои да не ме изгуби, затова измисля подобни неща. Повтарям, че връзката ни е достигнала своя край и че в случая става въпрос не за това какво тя смята, че ще ме направи щастлив, а за любовта помежду ни.

Но какво е любовта, пита тя. Обяснявам й повече от половин час и накрая си давам сметка, че не мога да дам точно определение.

Тя казва, че след като не мога да дам определение на любовта, трябва да се опитам да напиша книга.

Отговарям, че двете неща нямат нищо общо и че още същия ден ще се изнеса на хотел, а тя може да остане колкото желае в апартамента, докато си намери квартира. Естер казва, че от нейна страна няма никакъв проблем, мога да се изнеса веднага, до един месец апартаментът ще е свободен, още утре ще започне да си търси жилище. Стягам си куфарите, тя чете книга. Казвам, че е късно и че ще се изнеса утре. Тя настоява да си тръгна сега, защото утре може да проявя слабост, нерешителност. Питам я дали не иска да се отърве от мен. Тя се смее и отговаря, че аз съм този, който е решил да скъсаме. Отиваме да спим, а на другия ден желанието да си тръгна не е толкова силно, решавам, че трябва да размисля. Естер впрочем твърди, че въпросът не е приключен: докато не рискувам всичко, за да постигна това, което смятам, че е истинската цел в живота ми, ще има много такива дни, тя ще се почувства нещастна и на свой ред ще ме изостави. Само че тогава намерението веднага ще се превърне в действие и тя ще изгори всички мостове, които биха й позволили да се върне. Питам я какво иска да каже. Да си намеря друг приятел, да се влюбя, отвръща тя.

Отива на работа в редакцията на вестника, а аз решавам да си взема почивен ден (освен че пиша песни, в момента работя към една звукозаписна компания) и сядам пред пишещата машина. Ставам, изчитам вестниците, отговарям на по-важните писма, а когато те свършват, започвам да отговарям и на не толкова важните, правя списък на нещата, които трябва да свърша, слушам музика, разхождам се из квартала, разговарям с хлебаря, връщам се у дома, денят свършва, а аз не успявам да напиша нито едно изречение. Стигам до извода, че мразя Естер, защото тя ме кара да правя неща, за които нямам желание.

Когато се връща от редакцията, не ми задава никакъв въпрос — заявява, че не съм успял да напиша нищо. Казва, че днешният ми поглед е съвсем същият като вчерашния.

Възнамерявам да работя на другия ден, но през нощта се връщам на масата, където е пишещата машина. Чета, гледам телевизия, слушам музика, сядам отново пред машината и така минават два месеца, аз трупам все повече страници с „първото изречение“, без никога да успея да завърша абзаца.

Намирам си всевъзможни оправдания — в тази страна никой не чете, все още не съм измислил сюжет или пък имам прекрасен сюжет, но търся най-добрия начин, по който да го развия. Освен това съм зает, защото все имам някаква статия или песен, която трябва да напиша. Минават още два месеца и един ден Естер се връща вкъщи със самолетен билет.

— Стига толкова — казва тя. — Престани да се преструваш, че си зает, че си високоотговорна личност, че светът се нуждае от това, което правиш, и попътувай известно време. Винаги можеш да станеш главен редактор на вестника, в който публикуваш репортажи, винаги можеш да станеш директор на звукозаписната компания, за която пишеш песните и в която работиш само защото те не искат да пишеш песни за конкуриращите ги компании. Винаги можеш да се захванеш с това, което правиш в момента, но мечтата ти не може да чака повече. Или трябва да я приемеш, или да я забравиш.

— За къде е билетът?

— За Испания.

Счупвам няколко чаши, билетите са скъпи, не мога да отсъствам точно сега, трябва да мисля за кариерата си. Ще изгубя много от певците, за които пиша песни, а и проблемът не е в самия мен, а в нашия брак. Ако искам да напиша книга, никой няма да ми попречи да го направя.

— Ти можеш, ти искаш, но не го правиш — казва тя. — И тъй като твоят проблем не е свързан с мен, а със самия теб, най-добре е да останеш за известно време сам.

Показва ми една карта. Трябва да отида до Мадрид, където да хвана автобус, който ще ме откара в Пиренеите, на границата с Франция. Оттам започва средновековният път на свети Яков, пътят до Сантяго, който трябва да измина пеша. След което тя ще ме чака и ще приеме всяко мое решение: че не я обичам повече, че не съм живял достатъчно, за да създам литературна творба, че никога не ще помисля да ставам писател, че всичко е било само младежка мечта.

Невероятно! Жената, с която живея две дълги години — истинска вечност за една любовна връзка, — решава живота ми, кара ме да изоставя работата си и да прекося пеша цяла една страна! Идеята ми се струва толкова безумна, че решавам да я взема на сериозно. През следващите няколко вечери се напивам, тя се напива заедно с мен, въпреки че мрази алкохола. Ставам агресивен, казвам й, че ми завижда за независимия ми дух, че тази налудничава идея се е породила в нея само защото й казах, че искам да я напусна. Тя отвръща, че всичко е започнало още когато съм бил в колежа и съм мечтаел да стана писател; отлагал съм предостатъчно пъти. Или трябва да се преборя със себе си, или ще продължа през останалата част от живота си да се женя и развеждам, като разказвам красиви истории за миналото си, деградирайки все повече.

Естествено, не мога да се съглася, че е права, но знам, че казва истината. И колкото повече го осъзнавам, толкова по-агресивен ставам. Тя понася агресивността ми, без да негодува, само ми напомня, че датата на пътуването наближава.

Една нощ, малко преди да дойде въпросният ден, тя отказва да се любим. Изпушвам цяла цигара с хашиш, изпивам две бутилки вино и припадам в хола. Когато се свестявам, си давам сметка, че съм достигнал дъното на кладенеца и че не ми остава нищо друго, освен да изплувам на повърхността. И тъй, аз, който винаги съм се гордял със смелостта си, сега разбирам колко съм страхлив, колко конформистки и еснафски живот водя. На сутринта я събуждам с целувка и й казвам, че ще направя това, което тя иска.

Отивам в Испания и в разстояние на 38 дни изминавам пеша пътя до Сантяго де Компостела. След като стигам там, разбирам, че истинският ми път започва оттук нататък. Решавам да се установя в Мадрид, да живея от авторските си права и да оставя цял един океан да ме дели от тялото на Естер, въпреки че официално не сме се разделили и често се чуваме по телефона. Устройва ме да продължавам да съм женен, защото знам, че мога да се върна в обятията й и в същото време да разполагам с пълна независимост.

Влюбвам се в научна работничка от Каталуния, в аржентинка, която прави бижута, в едно момиче, което пее в метрото. Авторските права от песните продължават да постъпват в сметките ми и са достатъчни, за да живея комфортно, без да се налага да работя, и да разполагам със свободно време за всичко, включително и за… писане на книга.

Книгата може да почака до утре. Впрочем кметът на Мадрид решава, че в града трябва да има безкраен празник, и измисля интересен лозунг („Мадрид ме убива“), като насърчава посещаването на най-различни барове през една и съща нощ, наричайки това с романтичното име „movida madrilena“ (Мадридска разходка (исп.). — Б. пр.), а нея не мога да я отложа за утре, всичко е толкова забавно, дните са къси, а нощите — дълги.

Един прекрасен ден Естер ми се обажда и ми съобщава, че ще дойде да ме види: според нея трябва веднъж завинаги да намерим разрешение на ситуацията, в която се намираме. Купила си е билет за следващата седмица, като по този начин ми дава време да измисля куп извинения (казвам например на русото момиче, което по-рано пееше в метрото, а сега спи в хотелския ми апартамент и с което излизам всяка вечер на „мадридска разходка“, че заминавам за Португалия, но ще се върна след месец). Подреждам апартамента, заличавам всички следи от женско присъствие, моля приятелите си за пълно мълчание — жена ми пристига за един месец.

Естер слиза от самолета с неузнаваема и ужасна прическа. Пътуваме из вътрешността на Испания, откриваме градчета, които означават много за една нощ, но ако трябва днес да се върна там, не бих могъл да си спомня къде се намират. Ходим на корида, гледаме фламенко, аз съм най-добрият съпруг на света, защото искам тя да се върне в Бразилия с впечатлението, че още я обичам. Не знам защо държа тя да остане с това впечатление, може би защото дълбоко в себе си предчувствам, че един ден ще е свършено с мадридската ми мечта.

Протестирам срещу новата й прическа, тя я променя, отново става красива. До края на отпуската й остават само десет дни, искам тя да си тръгне доволна и отново да ме остави сам с Мадрид, който ме убива, с дискотеките, отварящи в 10 сутринта, с биковете, с безкрайните разговори на една и съща тема, с алкохола, с жените, с още повече бикове, с още повече алкохол, с още повече жени и никакво, абсолютно никакво работно време.

Една неделя, докато вървим към някакво денонощно ресторантче, тя подхваща забранената тема: книгата, която съм й казал, че пиша. Изпивам по пътя цяла бутилка херес, ритам металните врати, край които минаваме, заяждам се с минувачите, питам я дали е изминала цялото това разстояние само за да ми развали хубавото настроение и да ми отрови живота. Тя мълчи, ала и двамата разбираме, че връзката ни е достигнала повратна точка. През нощта не сънувам нищо, а на другия ден, след като се скарвам на управителя заради телефона, който не работи добре, и след като казвам на камериерката, че не е сменяла спалното бельо от една седмица, сядам пред пишещата машина само за да покажа на Естер, че наистина се опитвам да работя.

И изведнъж става чудо, докато гледам тази жена, която току-що е направила кафе и в момента чете вестник, а очите й издават умора и отчаяние и тя мълчи както обикновено; тази жена, която невинаги изразява чувствата си с жестове, която ме накара да кажа „да“, когато исках да кажа „не“, която ме принуди да се боря за това, което тя смята, и то с основание, че е смисълът на живота ми, която се отказа от присъствието ми, понеже ме обича повече, отколкото себе си, която ме застави да преследвам мечтата си. Докато гледам тази жена, приличаща на дете, неподвижна, с очи, по-изразителни от всички възможни думи, понякога изпитваща страх в сърцето си, но винаги смела в действията си, способна да обича, без да се унижава, без да моли за извинение за това, че се бори за мъжа си, пръстите ми внезапно започват да удрят по клавишите на машината.

Появява се първото изречение. След това второто.

През следващите два дни не ям, почти не спя, думите сякаш изникват незнайно откъде, както ставаше и с текстовете на песните навремето, когато след много спорове и безсмислени разговори аз и сътрудникът ми разбирахме, че „нещото“ се е получило и че е настъпил моментът да го напишем на хартия и да го съчетаем с музикалните ноти. Този път знам, че „нещото“ идва от сърцето на Естер, а любовта ми се ражда отново, пиша, защото тя съществува, защото бе преодоляла трудните моменти, без да се оплаква, без да се възприема като жертва. Започвам да разказвам преживяванията си, свързани с единственото нещо, което ме бе разтърсило през последните години — пътя до Сантяго.

Пишейки, си давам сметка, че постепенно се променя и светогледът ми. В течение на много години бях изучавал и практикувал магия, алхимия, окултни науки; бях запленен от идеята, че група хора притежават огромна власт, която по никакъв начин не би могла да бъде споделена с останалата част от човечеството, защото би било рисковано този огромен потенциал да попадне в неопитни ръце. Участвах в тайни общества, обвързвах се с екзотични секти, купувах много скъпи книги, които не се продаваха по книжарниците, посвещавах невероятно много време на ритуали и призовавания на свръхестествени сили. Непрекъснато влизах и излизах от групи и братства, винаги изгарящ от нетърпение да се срещна с някой, който най-сетне да ми разкрие тайните на невидимия свят, и винаги разочарован да открия, че в крайна сметка мнозина от тези хора — въпреки че бяха добронамерени — се ограничаваха с това да следват една или друга догма, превръщайки се в повечето случаи във фанатици. Защото именно фанатизмът е единственият изход за съмненията, които непрестанно терзаят човешката душа.

Открих, че много от ритуалите наистина действат. Но открих и че тези, които наричаха себе си учители и познавачи на тайните на живота, които твърдяха, че познават техниките, даващи на всеки човек възможността да постигне всичко, което желае, именно тези хора бяха изгубили напълно връзката с древните учения. Да вървя по пътя до Сантяго, да контактувам с обикновени хора, да открия, че Вселената говори на свои собствен език, състоящ се от „знаци“ и който бих могъл да разбера само ако отворя душата си за случващото се около мен — всичко това ме накара да се усъмня, че окултизмът е единствената врата към тези тайни. В книгата за Пътя започвам да търся други възможности за духовно израстване и стигам до следното заключение: „Достатъчно е да внимаваш; уроците сами идват при теб, когато си готов, и ако забелязваш знаците, винаги ще научаваш това, което ти е необходимо, за да направиш следващата стъпка.“

Човек се сблъсква с два основни проблема: първият е да разбере кога да започне, а вторият — кога да спре.

Една седмица след като написвам книгата, правя първа, втора, трета редакция. Мадрид вече не ме убива, време е да се връщам — чувствам, че един цикъл от живота ми е приключил и трябва да започна нов. Сбогувам се с града така, както имам навика да го правя: с мисълта, че може да ми хрумне нещо друго и един ден да се завърна.

Завръщам се в родината си с Естер, убеден съм, че може би е настъпил моментът да си намеря друга работа, но тъй като не успявам да си намеря (а не успявам, защото не ми е нужна), продължавам да редактирам книгата. Не вярвам, че което и да е нормално човешко същество ще се заинтересува особено от преживяванията на един мъж, който изминава някакъв път в Испания — романтично, но трудно четиво.

Четири месеца по-късно, когато се глася да правя десетата редакция, откривам, че ръкописът е изчезнал, както и Естер. Когато съм на границата на обезумяването, тя се връща с пощенска разписка — изпратила го на един бивш неин любовник, който сега е собственик на малко издателство.

Бившият й любовник публикува книгата. В пресата не се появява нито ред, но някои хора си я купуват. Препоръчват я на други, които също си я купуват и я препоръчват на още хора. Шест месеца по-късно първото издание е изчерпано. За една година книгата е преиздадена три пъти и започвам да печеля пари от нещо, за което не съм и мечтал: от писане.

Не знам колко време ще продължи този сън, но решавам да изживявам всеки миг така, сякаш е последен. И забелязвам, че успехът отваря пред мен вратата, пред която толкова време съм чакал: и други издателства искат да публикуват следващата ми книга.

Но за съжаление човек не може всяка година да изминава пътя до Сантяго, за какво тогава да пиша? Нима ще се повтори отново същата драма — да седна пред пишещата машина и да правя всичко друго, само не и да съчинявам изречения и глави? Важното е да продължа да споделям светоусещането си, да разказвам преживяванията си. Опитвам се отново да пиша в разстояние на няколко дни и много нощи; решавам, че е невъзможно. Един следобед прочитам случайно (случайно?) една интересна приказка от „Хиляда и една нощ“, символизираща собствения ми път; в нея откривам нещо, което ми помага да разбера кой съм и защо толкова време ми е трябвало, за да взема решението, което отдавна ме е очаквало. Използвам въпросната приказка като основа и започвам да пиша за един пастир, който тръгва да търси мечтата си — съкровище, скрито в египетските пирамиди. Пиша за любовта, която го очаква, така както Естер ме бе чакала, докато аз се лутах.

Вече не мечтая да бъда нещо: аз съм. Аз съм пастирът, който прекосява пустинята, но къде е алхимикът, който да ми помогне да продължа напред? Когато завършвам новия си роман, вече не съм много наясно какво точно съм написал: прилича на приказка за възрастни, а възрастните се интересуват предимно от войни, секс, истории, свързани с власт. Въпреки това издателят приема книгата, тя е публикувана и отново читателите я поставят в списъка на най-продаваните.

 

Три години по-късно бракът ми е много щастлив, занимавам се с това, което ми харесва, появява се първият превод, после вторият и успехът — бавен, но солиден — разнася труда ми по всички краища на света.

Решавам да се преместя да живея в Париж заради кафенетата, писателите, културния живот. Откривам, че тези неща не съществуват: кафенетата са туристически обекти с фотоси на личности, които са прославили града. Повечето от писателите са загрижени предимно за стила, отколкото за съдържанието, опитват се да бъдат оригинални, но успяват единствено да бъдат скучни. Затворили са се в някакъв техен свят. Във връзка с това научавам един интересен френски израз — „да върнеш асансьора“, което означава аз да кажа хубави неща за твоята книга, ти да кажеш хубави за моята и ето че сме създали нов културен живот, ново философско мислене, направили сме революция и страдаме, защото никой не ни разбира, но в края на краищата такава е била съдбата и на гениите в миналото, великият творец остава винаги неразбран от съвременниците си.

Те „връщат асансьора“ и в началото има някакъв резултат — хората не смеят да критикуват открито това, което не разбират. Скоро обаче си дават сметка, че са измамени, и престават да вярват на литературната критика.

Достатъчно е обаче да се появи интернет и неговият разбираем език, за да се променят нещата. В Париж се появява един паралелен свят: нови писатели се опитват с думи да разкрият душата си. Срещам се с тези нови писатели в кафенета, които никой не познава, защото нито писателите, нито кафенетата са известни. Сам усъвършенствам стила си и научавам от един издател всичко, което трябва да се знае за сътрудничеството между хората.

 

— Какво означава Банка за услуги?

— Ти знаеш. Всеки човек знае.

— Възможно е, но все още не мога да разбера какво имаш предвид.

— За пръв път се споменава за нея в книгата на един американски писател. Това е най-могъщата банка на света. Има я във всички сфери на живота.

— Идвам от страна, в която няма литературни традиции. Не бих могъл да направя услуга на никого.

— Това няма никакво значение. Ще ти дам един пример: знам, че ти ще се издигнеш и един ден ще си много влиятелна личност. Знам го, защото навремето и аз бях като теб, амбициозен, свободолюбив, честен. Днес не притежавам енергията, която имах някога, но искам да ти помогна, защото не мога и не желая да стоя на едно място, мечтая не да се пенсионирам, а да продължа така интригуващата борба за живот, власт, слава. Ще започна да правя вноски по твоята сметка — тези вноски обаче не са в пари, а в контакти. Ще те представя на една или друга личност, ще улесня някои сделки, стига да са законни. Ти ще знаеш, че си ми задължен, въпреки че аз никога не вземам комисионна.

— И един ден…

— Точно така. Един ден ще поискам нещо от теб, ти можеш да откажеш, но знаеш, че си ми задължен. Ще направиш това, което искам, а аз ще продължа да ти помагам, другите ще разберат, че си почтен човек, и също ще започнат да правят вноски по твоята сметка — отново под формата на контакти, защото светът се състои само от контакти. Те също ще поискат нещо от теб някой ден, ти ще се съгласиш и ще ги подкрепиш, защото те са ти помогнали, и така с времето ще имаш собствена мрежа из целия свят, ще познаваш всички, които са ти необходими, и влиянието ти ще нараства все повече.

— Но мога и да откажа да направя това, за което ме молиш.

— Разбира се. Банката за услуги е рискована инвестиция подобно на всяка друга банка. Ти отказваш да ми направиш услугата, за която съм те помолил, смятайки, че съм ти помогнал, защото си заслужавал, защото си върхът и всички сме длъжни да признаем, че имаш талант. Хубаво, аз ти благодаря и се обръщам към друга личност, по чиято сметка съм правил вноски. Но от този момент нататък всички ще знаят, без да е нужно да казвам каквото и да било, че на теб не може да се разчита.

Ще можеш да израснеш донякъде, но не толкова, колкото би искал. В определен момент животът ти ще тръгне надолу, ти ще си малко доволен, малко тъжен, няма да бъдеш неудачник, но няма и да се реализираш напълно. Няма да си ни студен, ни горещ и понеже ще си хладък, ще те повърна из устата си, казва някакъв евангелист в една от свещените книги.

 

Ето защо съм силно изненадан, когато на излизане от едно кино тя ми казва, че е поискала от списанието, за което работи, да направи репортаж за някаква гражданска война в Африка.

Издателят прави много вноски — контакти — по моята сметка в Банката за услуги. Научавам някои неща, изстрадвам други, книгите ми са преведени на френски и, както повелява традицията в тази страна, чужденецът е добре приет. И не само това: чужденецът има успех! Десет години по-късно имам голям апартамент с гледка към Сена, обичан съм от читателите, ненавиждан съм от критиката (която впрочем много ме харесваше, докато не продадох първите сто хиляди екземпляра, след което престанах да бъда „неразбраният гений“). Изплащам редовно направените вноски и не след дълго започвам да давам назаем контакти. Влиянието ми расте. Научавам се да искам, научавам се и да правя това, което другите искат от мен.

Естер получава разрешително да работи като журналистка. Като се изключат неизбежните в един брак конфликти, съм доволен от семейния си живот. За пръв път осъзнавам, че причината за всичките ми предишни разочарования във връзките и браковете ми е била не в жените, които съм познавал, а в собствената ми неудовлетвореност. Единствено Естер прозря, че за да достигна до нея, трябва най-напред да достигна до самия себе си. От осем години сме заедно, смятам, че тя е жената на живота ми, и въпреки че понякога (в интерес на истината, доста често) се влюбвам в други жени, които срещам по пътя си, нито за миг не ми е минавала мисълта за развод. Никога не питам дали тя знае за извънбрачните ми авантюри, а и тя никога не споменава нищо по този въпрос.

Ето защо съм силно изненадан, когато на излизане от едно кино тя ми казва, че е поискала от списанието, за което работи, да направи репортаж за някаква гражданска война в Африка.

 

— Какво каза?!

— Че искам да стана военен кореспондент.

— Но ти си луда, защо ти трябва това? Работиш нещо, което ти харесва. Печелиш добре, въпреки че не е нужно да се грижиш за прехраната си. Имаш всички необходими контакти в Банката за услуги, талантлива си, колегите ти те уважават…

— Да кажем, че имам нужда да бъда сама.

— Значи е заради мен?

— Всеки от нас изгради живота си с помощта на другия. Обичам мъжа си, той също ме обича, макар и да не е най-верният съпруг на света.

— За пръв път споменаваш за това.

— Защото за мен е без значение. Какво означава вярност? Чувството, че притежавам нечие тяло и душа, които не са мои? А ти смяташ ли, че през всичките тези години, през които сме заедно, никога не съм спала с друг мъж?

— Не ме интересува. Не искам да знам.

— Аз също.

— Откъде ти хрумна тогава идеята да отразяваш военни действия от такова затънтено място?

— Нуждая се от това. Вече ти го казах.

— Нима нямаш всичко?

— Имам всичко, което една жена може да поиска.

— Какво тогава не е наред в живота ти?

— Точно в това е проблемът. Имам всичко, но съм нещастна. И не съм единствената: през всичките тези години интервюирах и общувах с всякакви хора — бедни, богати, могъщи, материално задоволени. В очите на всички тях открих безкрайна печал. Тъга, за която те невинаги си признават, но която се чете в погледите им, независимо от това, което ми казваха. Слушаш ли ме?

— Слушам те. Размишлявам. Значи според теб никой не е щастлив?

— Някои хора изглеждат щастливи, но те чисто и просто не се замислят по тази тема. Други кроят планове: ще имам мъж, дом, две деца, вила. И докато се опитват да ги постигнат, приличат на бик, който търси тореадора: реагират инстинктивно, втурват се напред, без да знаят къде е целта. Успяват да си купят мечтаната кола, успяват да си купят дори ферари, смятат, че в това е смисълът на живота, и никога не си задават въпроса дали наистина са щастливи. Въпреки това очите им са пълни с тъга, за която дори самите те не подозират, че носят в душите си. Ти щастлив ли си?

— Не знам.

— И аз не знам дали всички хора са нещастни. Знам, че винаги са заети: да блъскат в извънработно време, да се грижат за децата си, за партньора си, за кариерата си, за дипломата си, за това какво трябва да свършат на другия ден, какво трябва да купят, какво трябва да правят, за да не изпитват комплекс за малоценност, и прочие. Всъщност малко хора ми казват, че са нещастни. Повечето заявяват: „Чувствам се чудесно, постигнах всичко, което исках.“ Тогава ги питам: „Кое ви прави щастливи?“ Отговорът е: „Имам всичко, за което мога да мечтая — семейство, дом, работа, здраве.“ Питам ги още: „А замисляли ли сте се дали това е всичко в живота?“ Отговорът е: „Да, всичко.“ Повтарям въпроса си: „Тогава излиза, че смисълът на живота е в работата, семейството, децата, които ще пораснат и ще ви напуснат, мъжа или жената, у които истинската страст ще отстъпи място на приятелството. А един ден ще спрете и да работите. Какво ще правите, когато това се случи?“

Отговор: няма отговор. Сменят темата.

 

Всъщност отговарят: „Когато децата ми пораснат, когато мъжът ми/жена ми се превърне в приятел и престане да бъде страстен любовник, когато се пенсионирам, ще имам достатъчно свободно време да осъществя мечтата си да пътувам.“

Въпрос: „Но нали казахте че сега сте щастливи? Не правите ли това, за което винаги сте мечтали?“ И на това място казват, че са много заети, и сменят темата.

Ако продължа да настоявам, накрая откриват, че нещо им липсва. Президентът на фирмата все още не е сключил сделката, за която мечтае, домакинята би искала да разполага с по-голяма свобода или с повече пари, влюбеното момче се бои да не изгуби любимата си, току-що дипломиралият се си задава въпроса дали сам е избрал кариерата си, или други са я избрали вместо него, зъболекарят би желал да бъде певец, певецът — политик, политикът — писател, а писателят — фермер. И дори да срещна някой, който върши това, което сам е избрал, той също се терзае дълбоко в душата си и не намира покой. Но аз наистина искам да знам: щастлив ли си?

— Не. Имам жената, която обичам, кариерата, за която винаги съм мечтал. Свободата, за която всички мои приятели ми завиждат. Пътуванията, почестите, поздравленията. Но има нещо, което…

— Което какво?

— Мисля, че ако спра, животът ми ще изгуби смисъл.

— Нима не можеш да се отпуснеш, да разглеждаш Париж, да ме хванеш за ръката и да кажеш: постигнах това, което исках, нека сега да се порадваме на живота, който ни остава?

— Мога да разглеждам Париж, мога да те хвана за ръката, но не мога да кажа тези думи.

— Готова съм да се обзаложа, че всички хора на тази улица, по която вървим сега, изпитват същото чувство. Елегантната жена, която току-що мина край нас, прекарва дните си в усилия да спре времето, следейки непрекъснато кантарчето, защото смята, че любовта зависи от теглото. Виж семейството с двете деца в другия край на улицата. Мъжът и жената са безкрайно щастливи, когато излизат на разходка с децата си, но в същото време подсъзнанието им не спира да ги тормози: минава им мисълта, че могат да останат без работа, че някой от тях може да се разболее, че здравната каса може да не изпълни задълженията си, че някое от децата може да бъде блъснато от кола… И докато се опитват да се разсеят, търсят начин да се избавят от трагедиите, да се защитят от заобикалящия ги свят.

— А просякът на ъгъла?

— За него не знам, никога не съм разговаряла с такъв човек. Той е олицетворение на нещастието, но очите му, както и очите на всеки просяк, сякаш крият нещо. У този човек тъгата е толкова явна, че дори не мога да повярвам, че е истинска.

— Какво ни липсва, за да сме щастливи?

— Не знам. Разглеждам списанията за живота на известните личности: всички са усмихнати и доволни. Ала тъй като аз самата съм омъжена за известна личност, знам, че всъщност не е така: хората се усмихват и се забавляват на снимките, но вечер или сутрин действителността е съвсем различна. „Какво да направя, за да продължавам да се появявам по списанията?“, „Как да прикрия факта, че вече не разполагам с достатъчно пари, за да продължавам да живея в същия лукс?“, „Как да заживея в още по-голям лукс, как да бъда по-оригинален от другите?“, „Актрисата, с която се усмихваме на снимката, утре може да ми открадне ролята“, „Дали наистина съм по-хубаво облечена от нея? Защо се усмихваме, след като се мразим?“, „Защо продаваме щастие на читателите на списанието, след като всъщност ние самите сме нещастни и робуваме на славата?“

— Не робуваме на славата.

— Не бъди параноичен, не говоря за нас.

— Каква е причината за всичко това според теб?

— Преди години прочетох една книга с интересен сюжет. Да предположим, че Хитлер е победил във войната, ликвидирал е всички евреи на света и е убедил своя народ, че наистина съществува висша раса. Променят учебниците по история и след сто години неговите наследници успяват да се справят и с индианците. След още триста години са избити всички негри. Минават петстотин години, за да може могъщата военна машина да изтрие от лицето на земята азиатците. Учебниците по история споменават за минали битки с варварите, но никой не ги чете внимателно, защото не ги смята за важни.

И тъй, две хиляди години след появата на нацизма в някакъв бар в Токио — където от почти пет века живеят високи и синеоки хора — Ханс и Фриц пият бира. В един момент Ханс се обръща към Фриц и го пита: „Фриц, мислиш ли, че нещата винаги са били такива?“

„Кои неща?“, на свой ред задава въпрос Фриц.

„Ами светът.“

„Разбира се, че светът винаги е бил такъв, нали сме го учили в училище?“

„Прав си, не знам защо ти зададох този идиотски въпрос“, отвръща

Ханс. Допиват си бирата, разговарят за други неща и забравят

тази тема.

— Не е нужно да отиваме толкова надалеч в бъдещето, достатъчно е да се върнем 2000 години назад. Ти би ли се прекланяла пред гилотината, бесилката, електрическия стол?

— Разбирам какво имаш предвид: кръста, най-страшното от всички мъчения, измислени от хората. Спомням си, че Цицерон го бе нарекъл „най-отвратителното наказание“, защото предизвиквало ужасни мъчения, преди да настъпи самата смърт. А в днешно време хората носят кръста на гърдите си, окачват го по стените в стаите, смятат го за религиозен символ, забравяйки, че той е бил инструмент за изтезание.

— Изминават два века и половина, преди някой да реши, че трябва да се сложи край на езическите празници, които се провеждали по време на зимното сльнцестоене, на датата, когато Слънцето се намира най-далеч от Земята. Апостолите и техните последователи били прекалено заети да разпространяват Христовото послание и изобщо не се сетили за natalis invict Solis (Раждането на непобедимото слънце (лат.). — Б. пр.), митраическия празник, отбелязващ раждането на слънцето на 25 декември. Докато някакъв епископ не решил, че тези празници на слънцестоенето са заплаха за вярата, и на тях бил сложен край! А днес се отслужват литургии, правят се дървени ясли, в които се поставят пластмасови бебета, и всички са убедени и абсолютно сигурни в това, че Христос се е родил точно на този ден!

— А знаеш ли откъде идва коледното дръвче?

— Нямам представа.

— Свети Бонифаций решил да „християнизира“ един ритуал, посветен на бог Один като дете: веднъж в годината германските племена поставяли подаръци около дъбово дърво, които децата им да открият. Смятали, че това носело радост на езическото божество.

— Нека да се върнем към историята за Ханс и Фриц: не смяташ ли, че цивилизацията, човешките отношения, нашите желания, победи, всичко това е плод на една лошо разказана история?

— Когато ти написа книгата за пътя до Сантяго, стигна до същия извод, нали? Преди това смяташе, че единствено на група избрани е известно значението на магическите символи, а сега знаеш, че способността да ги разбираме е заложена във всички нас, макар и да сме го забравили.

— Това, че го знаем, не означава нищо; хората правят всичко възможно да не си го спомнят, за да отхвърлят огромния магически потенциал, с който разполагат. Това би разстроило равновесието в техния организиран свят.

— Въпреки това всички го притежават.

— Абсолютно вярно. Но им липсва смелост, за да следват мечтите и знаците. Дали тъгата им не се дължи именно на това?

* * *

— Не знам. Не твърдя, че непрекъснато съм нещастна. Забавлявам се, обичам те, обожавам работата си. Но понякога усещам тази дълбока тъга, примесена ту с чувство за вина, ту със страх; усещането отминава, пак се появява, отново изчезва. Подобно на Ханс и аз си задавам същия въпрос, но тъй като не мога да си отговоря, го забравям. Бих могла да помагам на гладуващите деца, да основа фондация за защита на делфините, да се опитам да спася хората в името на Исус, да направя нещо, което да ме накара да се чувствам полезна, но не искам.

— А защо тогава искаш да станеш военен кореспондент?

— Защото смятам, че по време на война човек е на границата между живота и смъртта; на другия ден може вече да не е жив. А който е на границата, действа различно.

— Значи отиваш, за да отговориш на въпроса на Ханс?

— Да.

 

И ето, днес съм в този хубав апартамент в хотел „Бристол“ с Айфеловата кула насреща, блещукаща по пет минути на всеки кръгъл час, бутилката вино е неотворена, а цигарите почти привършват. Хората ме поздравяват така, сякаш нищо сериозно не се е случило, а аз се питам: в онзи ден на излизане от киното ли започна всичко? Добре ли сторих, като я пуснах да търси отговора на онази лошо разказана история, или трябваше да бъда по-твърд, да й кажа да забрави за това, защото е моя жена и аз силно се нуждая от нейното присъствие, от подкрепата й?

Глупости! Още тогава знаех, както знам и сега, че нямам друга възможност, освен да приема нейното желание. Ако й бях казал „избирай между мен и хрумването ти да станеш военен кореспондент“, щях да извърша предателство спрямо всичко, което Естер бе сторила за мен. Дори и да не одобрявах целта й — да търси отговор на „една лошо разказана история“, — бях стигнал до извода, че тя се нуждае от малко свобода, от пътуване, от силни емоции. Нима имаше нещо лошо в това?

Приех, но преди това й обясних, че по този начин извършва голям обир в Банката за услуги. (Помислих си колко е смешно това!) За две години Естер отрази много военни конфликти, сменяйки континентите по-често, отколкото си сменяше обувките. Всеки път, когато се завърнеше, мислех, че вече ще се откаже — не е възможно човек да живее дълго някъде, където не може да се храни нормално, да се къпе всеки ден, да ходи на кино или театър. Питах я дали вече е отговорила на въпроса на Ханс и тя всеки път ми казваше, че е на прав път. Не ми оставаше нищо друго, освен да се примиря. Понякога отсъстваше от къщи месеци наред; противно на това, което се говори в „официалната история на брака“ (бях започнал да употребявам нейните термини), разстоянието засилваше любовта ни, показваше колко важни сме един за друг. Нашата връзка, за която мислех, че е идеална, откакто се бяхме преместили да живеем в Париж, ставаше все по-хармонична.

Доколкото разбрах, Естер се бе запознала с Михаил, когато си търсела преводач, който да я придружи по време на едно от пътуванията й до някаква страна в Централна Азия. В началото ми говореше за него с голямо въодушевление — че бил чувствителен човек, който виждал света такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто са ни казвали, че трябва да бъде. Беше с пет години по-млад от нея, но Естер окачествяваше житейския му опит като „магьоснически“. Аз я изслушвах възпитано и търпеливо, давайки си вид, че това момче и идеите му силно ме интересуват, докато всъщност мислех за съвсем други неща. Прехвърлях в ума си задачите, които трябваше да свърша, идеи за бъдещи текстове на песни, отговори на въпросите на журналисти и издатели, как да съблазня някоя жена, която проявява интерес към мен, планове за пътувания, свързани с промоцията на книгите ми, и какво ли не още.

Не знам дали го е забелязала. Аз самият обаче не си дадох сметка, че в нашите разговори все по-рядко се споменаваше за Михаил, докато накрая той съвсем изчезна. Поведението на Естер се променяше все по-драстично: дори когато се намираше в Париж, тя започна да излиза почти всяка вечер под предлог, че прави репортаж за просяците.

Помислих си, че има любовна връзка с някого. Страдах в продължение на една седмица и се питах дали да споделя с нея подозренията си, или да се преструвам, че нищо не се е случило. Постарах се да не обръщам внимание на този факт, изхождайки от принципа, че „сърцето не страда за нещо, което очите не са видели“, бях напълно убеден, че тя няма да ме изостави — бе положила толкова усилия, за да ми помогне да стана такъв, какъвто съм, не би било логично да се откаже от всичко това заради някакво краткотрайно увлечение. Ако наистина се интересувах от света на Естер, трябваше да я попитам поне веднъж какво става с нейния преводач и „магьосническите“ му способности. Трябваше да се усъмня в нейното мълчание, в липсата на каквато и да било информация за него. Трябваше да поискам да я придружа поне на един от „репортажите“ за просяците.

Когато тя понякога ме питаше дали ме интересува това, което върши, моят отговор беше неизменно един и същ: „Интересувам се, но не желая да се намесвам, искам да си свободна да следваш избраната от теб мечта, така както ти самата ми помогна да последвам моята.“

Това, разбира се, не означаваше липсата на какъвто и да било интерес от моя страна. Но тъй като хората винаги вярват в това, в което искат да вярват, Естер беше доволна от моя отговор.

Спомних си отново произнесената от инспектора фраза, когато излязох от затвора: свободен сте. Какво е свободата за една жена? Съпругът й изобщо да не се интересува от това, което прави? Да се чувства самотна, да няма с кого да сподели най-съкровените си чувства, защото в действителност човекът, за когото се е омъжила, е прекалено отдаден на работата си и на своята трудна, важна, бляскава кариера?

Поглеждам отново към Айфеловата кула: сигурно е изминал още един час, защото тя отново започва да блещука, сякаш е обсипана с диаманти. Не знам за кой път, откакто съм застанал до прозореца.

Знам, че в името на свободата в нашия брак не разбрах кога Михаил бе изчезнал от разговорите с жена ми.

За да се появи отново в някакъв бар и да изчезне отново, отвеждайки я този път със себе си, а прочутият и радващ се на голям успех писател да бъде заподозрян като извършител на престъпление.

Или което е по-лошо, като изоставен мъж.

Бележки

[1] Константинос Кавафис. Итака: Избрани произведения. Прев. от гр. Ст. Гечев и др. С: Хр. Ботев, 1995.