Оригинално заглавие
An Infinite Summer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Dave (2013 г.)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр. 18-20/1981 г.


Август 1940 г.

Водеше се война, но тя не беше от значение за Томас Джеймс Лойд. Войната представляваше неудобство и ограничаваше свободата му, но все пак беше най-дребната от грижите му. Нещастието го бе отвело в тази епоха на насилие и той не искаше да се намесва в кризите й. Беше настрана от всичко, в сянка.

Сега стоеше на моста над Темза при Ричмънд, беше се облегнал с ръце върху парапета и се взираше на юг по реката. Слънцето се отразяваше във водата, затова извади тъмни очила от една метална кутия в джоба си и ги сложи.

Само нощта носеше успокоение от картините на спряното време; очилата донасяха известно облекчение.

На Томас Лойд му се струваше, че скоро е стоял необезпокояван от нищо на този мост, но разсъжденията му показваха, че не е така. Споменът за онзи ден беше ясен, самият тоя миг от спряното време. Спомни си как бе стоял на същото място с братовчед си, как беше наблюдавал четирима млади мъже от града, които с труд гребяха срещу течението в плоскодънна лодка.

Градът се бе изменил от онова време, но тук, край реката, изгледът оставаше почти същият, какъвто си го спомняше. Макар край бреговете да имаше повече постройки, ливадите под Ричмънд Хил бяха останали недокоснати и виждаше пътеката за разходки край брега да се губи зад завоя към Туикънхем.

Засега в града всичко беше спокойно. Преди няколко минути бе подаден сигнал за въздушно нападение и макар по улиците все още да се движеха няколко коли, повечето пешеходци се бяха изпокрили временно в магазините и учрежденията.

Лойд ги бе оставил, за да се разходи отново в миналото.

Беше висок, добре сложен мъж, млад на вид. Няколко пъти непознати хора му бяха давали двадесет и пет години и Лойд, затворен в себе си човек, не бе поправил грешката им. Зад тъмните стъкла на очилата в очите му все още блестяха надеждите на младостта, но множество малки бръчки в ъглите на очите и общият жълтеникав оттенък на кожата му показваха, че е по-стар. Но дори и това не сочеше истината. Томас Лойд бе роден в 1881 г. и сега наближаваше шестдесет години.

Той извади часовника от джоба на жилетката си и видя, че е малко след дванадесет часа. Обърна се, за да се отправи към пивницата на Айлуърд роуд, но забеляза един мъж да стои сам на пътеката край реката. Дори и с тъмните очила, които не пропускаха най-натрапчивите напомняния на миналото и бъдещето, Лойд успя да види, че е един от хората, които наричаше „Спирачи на времето“. Беше млад мъж, доста пълничък и преждевременно оплешивял. Беше го видял, защото, когато Лойд погледна надолу към него, младият мъж преднамерено се извърна. Лойд нямаше от какво да се страхува от страна на спирачите, но те винаги се навъртаха наоколо и присъствието им го караше да изпитва някакво неудобство.

Далеч по посока на Барнс Лойд чу да извисява предупреждението си още една сирена.

 

Юни 1903 г.

Светът живееше в мир, а времето беше топло. Томас Джеймс Лойд, неотдавна дошъл от Кеймбридж, на двадесет и една година, с мустаци, се разхождаше с леки стъпки между дърветата, които растяха по склоновете на Ричмънд хил.

Беше неделя и наоколо имаше много хора. По-рано същия ден Томас бе ходил на черква с баща си, майка си и сестра си, бе седял на пейката, по традиция запазвана за семейство Лойд от Ричмънд. Къщата на хълма принадлежеше на семейството вече над двеста години и Уилям Лойд, сегашният глава на семейството, притежаваше повечето къщи в квартала Шийн на града, а също така ръководеше едно от най-големите предприятия в цялата околия Съри. Семейството действително беше заможно и Томас Лойд живееше с мисълта, че един ден ще наследи това богатство.

След като по този начин бе уредил светските въпроси, Томас се почувствува свободен да обърне внимание на някои по-важни дейности; като например въпроса за Шарлот Керингтън и сестра й Сара.

Двете семейства отдавна бяха решили, че е неизбежно един ден той да се ожени за една от двете сестри, макар въпросът за коя от тях се въртеше в мислите му от седмици наред.

Между двете можеше да се прави избор — или поне така смяташе Томас, — но той щеше да бъде спокоен, ако му бяха предоставили правото да избира. За съжаление родителите на момичетата ясно бяха дали да се разбере, че Шарлот ще бъде по-подходяща съпруга за бъдещия индустриалец и притежател на имоти и в много отношения това действително беше така. Трудностите произтичаха от това, че Томас се бе влюбил пламенно в по-младата й сестра Сара, нещо, което съвсем не беше от значение за мисис Керингтън.

Шарлот беше на двадесет години и несъмнено много красиво момиче, а Томас изпитваше удоволствие в нейно присъствие. Тя изглеждаше готова да приеме неговото предложение за женитба и за да бъдем справедливи, трябва да кажем, че беше надарена с ум и грация, но когато двамата биваха заедно, никой от тях не намираше нещо интересно, което да сподели с другия. Шарлот беше амбициозно и еманципирано момиче — поне тя така говореше за себе си — и непрекъснато четеше исторически трактати. Единственото й силно увлечение се състоеше в обиколки на различни черкви в Съри, за да прави копия чрез триене върху хартия от плочите с надписи в тях. Томас — младеж с либерални възгледи и изпълнен с разбиране, изпитваше удоволствие, че тя си е намерила любимо занимание, но не можеше да я увери във взаимен интерес към него.

Сара Керингтън беше напълно различно нещо. Две години по-млада от сестра си и поради това според майка й все още неподлежаща на женитба (или поне докато не се намери съпруг за Шарлот), Сара беше едновременно привлекателна заради ограничението и прекрасна личност. Когато Томас посети Шарлот за първи път, Сара все още не беше завършила училище, но чрез внимателно подпитване Томас бе разбрал от Шарлот и от собствената си сестра, че Сара обича да играе тенис и крикет, с увлечение кара велосипед и познава най-модерните танцови стъпки. Потайният поглед в семейния албум със снимки му позволи да установи, че тя е и изумително красива. В последното се бе уверил при първата им среща и бързо се бе влюбил в нея. Оттогава бе успял да прехвърли ухажването, и то не без успех. Вече два пъти бе говорил насаме с нея… и това не беше малко постижение, като се вземе предвид усърдието, с което мисис Керингтън поощряваше Томас винаги да бъде с Шарлот. Веднъж остана сам със Сара за няколко минути във всекидневната на семейство Керингтън, а при втория път бе успял да размени няколко думи с нея по времето на семеен излет. Дори и след толкова краткото им познанство Томас беше вече убеден, че не би се съгласил да се ожени за никоя друга, освен за Сара.

Така тази неделя настроението на Томас беше изпълнено със светлина, защото посредством твърде приятна изобретателна постъпка си бе осигурил да бъде поне един час насаме със Сара.

Посредникът в заговора беше някой си Уоринг Лойд, негов братовчед. Томас винаги бе смятал Уоринг за безскрупулен дебелак, но тъй като си бе спомнил, че Шарлот му бе подметнала нещо за него (и като чувствуваше, че двамата са много подходящи един за друг), предложи следобед да се разходят покрай реката. Уоринг, на когото се беше доверил, щеше да позабави Шарлот, за да позволи на Томас и Сара да се отдалечат напред.

Томас беше подранил с няколко минути за срещата и в добро настроение се разхождаше нагоре-надолу, докато чакаше братовчед си. Край реката беше по-хладно, защото дърветата достигаха до самия бряг и няколко дами, които се разхождаха по пътеката зад хангара за лодки, бяха сгънали чадърите си и наметнали шалове на рамената.

Когато Уоринг най-после се появи, двамата братовчеди се поздравиха много любезно — много по-любезно, отколкото дотогава — и обсъдиха въпроса, дали да прекосят реката с ферибота, или да минат по по-дългия път през моста. Имаха още доста време и затова предпочетоха втория маршрут.

Томас отново напомни на Уоринг какво трябва да стане по време на разходката и Уоринг потвърди, че го е разбрал. Тази уговорка нямаше да му натежи, защото за него Шарлот беше не по-малко привлекателна от Сара и несъмнено щеше да има за какво да приказва с по-възрастното момиче.

По-късно, когато преминаваха по Ричмъндския мост на отсрещната страна на реката, Томас спря и се облегна с ръце на каменния парапет. Загледа се в четирима младежи, които несръчно гребяха срещу течението в една плоскодънна лодка и се опитваха да я насочат към брега, а двама по-възрастни мъже от брега им даваха противоречиви съвети.

 

Август 1940 г.

— Добре ще е да се приберете, сър. За всеки случай.

Томас Лойд се стресна от гласа до него и се обърна. Беше доброволец от гражданската отбрана, възрастен мъж в тъмна униформа. Върху рамото му и каската бяха изписани буквите ГО. Въпреки учтивия тон на гласа той поглеждаше Лойд с подозрение. Половината работен ден в Ричмънд му даваше средства, с които едва плащаше за храна и квартира, а малкото останали пари отиваха обикновено за алкохол; той все още носеше същите дрехи отпреди пет години и те се бяха поизносили.

— Дали ще има нападение? — попита Лойд.

— Никога не може да се каже. Швабите все още бомбардират пристанищата, но всеки ден могат да започнат да хвърлят бомби и над градовете.

И двамата погледнаха небето на югоизток. Там в синевата се къдреха няколко бели следи, но не се виждаха немски бомбардировачи, от които всички толкова се страхуваха.

— Ще бъда в безопасност — увери го Лойд. — Отивам на разходка. Ако започне нападение, ще съм далеч от къщите.

— Много добре, сър. Ако срещнете някого натам, припомнете му, че е дадена тревога.

— Точно така ще постъпя.

Човекът от гражданската отбрана му кимна и бавно се отправи към града. Лойд повдигна за миг тъмните си очила и се загледа в него.

На няколко метра от мястото, където се бяха срещнали, имаше една картина от спряното време — двама мъже и една жена. Когато за първи път бе забелязал сцената, Лойд внимателно бе огледал хората и по дрехите им бе преценил, че са им спрели времето някъде в средата на XIX век. Беше най-старата сцена, която бе открил досега и затова тя представляваше специален интерес за него. Беше установил, че мигът на разпадане на сцената не може да се предскаже. Някои сцени се задържаха по години, а други само за ден-два. Фактът, че тази сцена се бе запазила в продължение поне на деветдесет години, показваше колко непостоянно беше разпадането.

Тримата души бяха спрени по време на движение точно пред човека от гражданската отбрана, който накуцваше към тях. Когато ги доближи, той с нищо не показа, че ги забелязва, и след миг премина през тях.

Лойд спусна тъмните си очила върху очите и образът на тримата души избледня и се разплу.

 

Юни 1903 г.

Когато качествата на Уоринг се сравняха с качествата на Томас, те не изглеждаха блестящи, но според нормалния стандарт все пак бяха значителни. Затова мисис Керингтън (която знаеше повече за разпределението на богатството в семейството Лойд, отколкото който и да е друг извън семейните кръгове) посрещна учтиво Уоринг.

На двамата млади мъже им поднесоха по чаша студен чай с лимон и след това ги попитаха за мнението им по някои проблеми, засягащи една затревена ивица. Томас, вече свикнал с приказките на мисис Керингтън, отговори немногословно, но Уоринг, който искаше да направи добро впечатление, се впусна в изпълнен с подробности отговор. Той продължаваше да говори авторитетно за разсаждане и оформяне на лехи, когато се появиха момичетата. Те излязоха през остъклената врата на терасата и се отправиха към тях през поляната.

Когато ги видеше човек заедно, ставаше ясно, че са сестри, но за предубедения поглед на Томас красотата на едното момиче засенчваше другото. Изражението на Шарлот бе по-сериозно, а поведението й — практично. Сара се преструваше на скромна и стеснителна (макар Томас да знаеше, че това е само преструвка), а усмивката й, когато видя младежите, беше достатъчна, за да убеди Томас, че от този миг животът му ще се превърне в безкрайно лято.

Изминаха двадесет минути, през които четиримата млади и майката на момичетата се разхождаха из градината. Томас отначало изпитваше нетърпение по-скоро да изпълни замисления план, но след няколко минути успя да се овладее. Бе забелязал, че мисис Керингтън и Шарлот се забавляват от приказките на Уоринг и това беше неочаквано благоприятно обстоятелство. Все пак целият следобед беше пред тях, а тези минути бяха прекарани полезно!

Накрая ги освободиха от церемониалния разговор и четиримата се отправиха на разходка.

Всяко от момичетата носеше слънчобран — на Шарлот беше бял, а на Сара — розов. Когато прекосяваха поляните към пътеката край реката, дрехите на момичетата шумоляха по високата трева, макар Шарлот да повдигаше малко полата си, защото казваше, че тревата оставяла петна по памучната материя.

Щом приближиха към реката, чуха шума от други хора: деца си подвикваха, жена и мъж от града се смееха, а осем гребци потапяха едновременно греблата под командите на кормчията. Когато стигнаха до пътеката и двамата младежи помогнаха на момичетата да преминат по няколкото стъпала, някакъв нечистокръвен пес изскочи от водата на около двадесетина метра от тях и с голямо удоволствие се отърси.

Пътеката не беше достатъчно широка, за да могат да вървят един до друг, затова Томас и Сара тръгнаха напред. Само веднъж успя да улови погледа на Уоринг и той му кимна едва забележимо.

Няколко минути по-късно Уоринг спря Шарлот, за да й покаже един лебед с малките си да плуват край тръстиките, а Томас и Сара продължиха бавно напред.

Вече се бяха отдалечили от града и от двете страни на реката се разстилаха ливади.

 

Август 1940 г.

Пивницата беше близо до пътя и пространството пред нея беше застлано с павета. Преди войната върху тях стояха пет кръгли метални маси, където човек можеше да изпие някоя чаша на открито, но миналата зима ги бяха взели за претопяване. С изключение на това и на факта, че стъклата на прозорците бяха облепени с кръстосани ленти по модела, одобрен от Министерството на вътрешните работи, за да не се разлитат парчета счупени стъкла, нямаше други признаци, че заведението не работи както обикновено.

Влязъл вътре, Лойд си поръча чаша бира и я отнесе на една от масите.

Отпи от чашата и огледа другите посетители. Освен него и барманката имаше още четирима души. Двама мъже седяха навъсени край една от масите с полупразни чаши бира пред себе си. Друг мъж седеше сам до масата край вратата. На масата пред него лежеше вестник и той се взираше в кръстословицата.

Четвъртата личност, застанала край едната стена, беше спирач. Лойд забеляза, че е жена. Също като мъжете спирачи на времето и тя беше облечена в мръсносив комбинезон и държеше един от уредите за спиране на времето. Уредът приличаше на съвременна кинокамера и висеше на каишка около врата, но беше значително по-голям от обикновена камера и по форма приличаше на куб. Отпред, където се намира обективът на камерата, имаше правоъгълно бяло стъкло и именно през него се излъчваше спиращият времето лъч.

Лойд беше все още с тъмните си очила и едва различаваше жената. Тя сякаш не поглеждаше към него, но след няколко секунди се отдръпна назад през стената и изчезна.

Забеляза, че сервитьорката го наблюдава, и щом улови погледа му, веднага го заговори:

— Как мислите, ще долетят ли този път?

— Не бих искал да правя предположения — отвърна Лойд, тъй като не желаеше да го въвличат в разговор. Отпи няколко големи глътки бира, бързаше да я свърши и да си тръгне.

— Тия сирени ни развалят търговията — рече сервитьорката. — Една след друга, по цял ден, а понякога и вечер. И винаги все фалшиви тревоги.

— Да — съгласи се Лойд.

Тя продължи да се оплаква, но някой я повика от друга маса и тя отиде да му сервира. Лойд изпита голямо облекчение, защото не обичаше да говори с тукашните хора. Беше се чувствувал изолиран прекалено дълго и никога не успя да усвои съвременния начин на разговор. Много често го разбираха погрешно, защото той бе свикнал да говори по по-официалния начин на своите съвременници.

Съжаляваше, че се забави. Времето беше подходящо да се отиде на ливадите, защото, докато траеше въздушната тревога, там щеше да има малко хора. Обичаше да е сам, когато вървеше край реката.

Изпи останалата бира, изправи се и тръгна към вратата. В същия миг забеляза, че край вратата има скоро спряна във времето картина. Не търсеше спрените картини, защото го смущаваха, но новите представляваха интерес за него.

Двама мъже и една жена сякаш седяха край една маса; образът беше неясен и затова Лойд свали тъмните си очила. Веднага остана изненадан от яркия блясък на картината, засенчваща мъжа, който продължаваше да се взира в кръстословицата в другия край на масата.

Един от двамата неподвижни мъже беше по-млад и седеше малко отдръпнат. Пушеше — върху ръба на масата лежеше цигара, а краят й се издаваше на няколко милиметра навън. По-възрастният мъж и жената бяха заедно, защото ръката й лежеше върху неговата и той се бе навел напред, за да я целуне. Устните му допираха ръката й, а очите му бяха затворени. Жената, все още стройна и привлекателна, макар и да наближаваше четиридесетте, изглежда, се забавляваше от това — усмихваше се, но не гледаше приятеля си. Погледът й беше отправен през масата към по-младия мъж, който, вдигнал чашата с бира до устата, с интерес наблюдаваше целувката. На масата между тях стояха недокоснатата чаша с бира на мъжа и чашата с десертно вино на жената. Бяха яли пържени картофи, защото в пепелника имаше смачкана книжна кесия и синьо пликче от сол. Димът от цигарата на младежа, сив и накъдрен, висеше неподвижно във въздуха, а на десетина сантиметра над килима плаваше падаща пепел.

— Какво искате, приятелю? — попита го мъжът с кръстословицата.

Лойд забързано си сложи отново тъмните очила; разбра, че през последните секунди се бе взирал в човека, или поне така изглеждаше отстрани.

— Моля да ме извините — каза той и отново използува стандартното си извинение за такива неудобни случаи. — За миг ми се стори, че ви познавам.

Мъжът се вгледа в него с късогледите си очи.

— Никога досега не съм ви виждал.

Лойд кимна разсеяно и продължи към вратата. За миг зърна отново трите жертви в спряното време. Младежа с чашата бира, който наблюдаваше хладнокръвно другите; целуващия ръката мъж, толкова приведен, че горната част на тялото му беше почти хоризонтална; усмихващата се жена, която наблюдаваше младежа и се наслаждаваше на вниманието, което й отдаваха; неподвижния цигарен дим.

Лойд излезе през вратата сред слънчевата светлина.

 

Юни 1903 г.

— Майка ви иска да се оженя за сестра ви — каза Томас.

— Зная. Шарлот не го желае.

— Нито аз. Мога ли да ви попитам какво мислите по въпроса?

— Съгласна съм, Томас.

Вървяха бавно на около един метър един от друг. И двамата, докато вървяха, се взираха в чакъла на пътеката, не се поглеждаха. Сара въртеше в пръстите си чадъра и караше плата му да танцува. Бяха почти сами по поляните край реката, макар Уоринг и Шарлот да ги следваха на около двеста метра.

— Бихте ли казали, че сме чужди един на друг, Сара?

— От каква гледна точка имате предвид? — беше се позабавила, преди да отговори.

— Ами например това е първият случай, при който ни оставиха в интимна обстановка.

— И то чрез хитрост — рече Сара.

— Какво искате да кажете?

— Видях сигнала, който дадохте на братовчед си.

Томас почувствува, че се изчервява, но сметна, че в ярката светлина на топлия следобед червенината му няма да се забележи. В реката гребците в осморката бяха променили посоката си и отново минаваха покрай тях.

След малко Сара каза:

— Не избягвам въпроса ви, Томас. Мисля си дали сме чужди един за друг, или не.

— И какво ще кажете?

— Мисля, че се познаваме малко.

— Ще се радвам да ви видя отново, Сара. Този път, без да прибягвам до хитрост.

— Двете с Шарлот ще поприказваме с мама. Често сме говорили за вас, Томас, макар все още да не сме включвали мама в разговорите ни. Не трябва да се опасявате, че ще нараните чувствата на Шарлот, защото, макар да ви харесва, тя все още не се чувствува готова да се омъжи.

Пулсът на Томас се бе повишил и той усети да го изпълва увереност.

— А вие, Сара? — попита той. — Мога ли да продължа да ви ухажвам?

Тогава тя се извърна от него и пристъпи към високата трева край пътеката. Томас видя как се развява полата й и блестящият розов кръг на чадъра й. Лявата й ръка бе отпусната край тялото, леко докосваше полата.

— Вашето ухажване, Томас, ми е приятно — рече тя.

Гласът й бе слаб, но думите достигнаха до ушите му, сякаш ги бе произнесла ясно в тиха стая.

Реакцията на Томас беше незабавна. Той свали със замах шапката от главата си и разпери ръце.

— Мила Сара — извика той. — Ще се омъжите ли за мен?

Тя се обърна с лице към него и за миг продължи да го гледа сериозно. Беше облегнала чадъра на рамото си и беше престанала да го върти. После разбра, че той говори сериозно, усмихна се леко и Томас видя, че и нейните бузи са се оцветили в розово.

— Да, разбира се, ще се омъжа — отвърна Сара.

Пристъпи към него, протегна лявата си ръка, а Томас, като продължаваше да държи високо шапката си, понечи да хване пръстите й с дясната си ръка.

Нито Томас, нито Сара можеха да видят, че в този миг един мъж се бе приближил откъм реката и насочваше към тях малък черен апарат.

 

Август 1940 г.

Все още не бе даден отбой, но градът, изглежда, се възвръщаше към нормален живот. По моста „Ричмънд“ бе възстановено движението, а малко по-надолу по пътя към Айлуърд пред една бакалница се беше оформила опашка; до тротоара беше паркирана камионетка, която разнасяше продукти. След като най-после тръгваше на ежедневната си разходка, Томас Лойд вече не изпитваше неудобство от картините на спряното време — за последен път свали тъмните си очила и ги прибра в калъфа.

В средата на моста се намираше обръщащият се файтон. Кочияшът, мършав мъж на средна възраст, беше облечен в зелена ливрея и с лъскав черен цилиндър на главата; лявата му ръка беше вдигната. В ръката си държеше камшик, а ремъкът му се бе извил като змия над моста. Дясната му ръка изпускаше юздите и посягаше към твърдата настилка в отчаян опит да облекчи удара при падането. В откритата задна част седеше възрастна дама, напудрена, с гъст воал на лицето и палто от черно кадифе. При счупването на оста тя е била изтласкана встрани от мястото си и уплашено бе вдигнала ръце. От двата впрегнати коня единият все още не бе разбрал за произшествието и бе застинал с вдигнат крак. Другият обаче бе извил глава назад и се бе изправил на задните си крака. Ноздрите му бяха разширени, зад наочниците очите му се бяха белнали.

Когато Лойд пресече пътя, червена пощенска камионетка премина през картината на спряното време, а шофьорът й въобще не я видя.

Двама от спирачите на време чакаха в горния край на стълбите, които се спускаха към пътеката край реката, и когато Лойд се обърна, за да се отправи по пътеката към далечните ливади, двамата мъже тръгнаха на известно разстояние зад него.

 

Юни 1903 г. до януари 1935 г.

Летният ден със затворените в него двама млади влюбени се превърна в дълъг миг.

Томас Джеймс Лойд с вдигната сламена шапка в лявата ръка, протегнал дясната. Дясното му коляно беше леко присвито, сякаш се канеше да клекне, а на лицето му бе изписано щастие и очакване. Лек ветрец сякаш развяваше косата му, защото три кичура бяха щръкнали, но те се бяха разместили, когато бе свалил шапката си. Мъничко крилато насекомо, което бе кацнало на ревера му, беше замръзнало в мига, когато, подтиквано от закъснелия инстинкт, се е готвело да избяга.

Малко встрани стоеше Сара Керингтън. Слънцето огряваше лицето й, осветяваше ярко къдриците кестенява коса, подали се изпод шапката. Единият крак, пристъпил към Томас, се подаваше изпод полата, обут в закопчана с копчета висока обувка. Дясната й ръка повдигаше чадъра от рамото, сякаш се канеше да го размаха радостно. Тя се смееше, а кадифените й кафяви очи гледаха с любов младежа пред нея.

Ръцете им бяха протегнати една към друга. Лявата ръка на Сара беше на два сантиметра от неговата дясна ръка, пръстите й се присвиваха, готови да я хванат.

Протегнатите пръсти на Томас показваха с белите си петна, че само преди миг юмруците му са били стиснати в тревожно напрежение.

Цялата картина: дългата трева, влажна след дъжда преди няколко часа, дивите цветя, които растяха по ливадите, смокът, припичащ се на слънце на два метра от двамата, дрехите, кожата им… всичко беше оцветено в избелели тонове, наситени със свръхестествен блясък.

 

Август 1940 г.

Във въздуха се разнесе звукът от летящ самолет.

Макар по негово време да нямаше самолети, Томас Лойд бе свикнал с тях. Знаеше, че преди войната е имало граждански самолети, но никога не ги бе виждал, а сега летяха само военни машини. Като всички други от това време той познаваше тъмните форми високо в небето и странното бръмчене на неприятелските бомбардировачи. Над югоизточната част на Англия всеки ден се водеха въздушни боеве; понякога бомбардировачите успяваха да избягат от изтребителите, а понякога — не.

Погледна към небето. Докато беше в пивницата, видените преди следи от изгорели газове бяха изчезнали; но на север се бяха появили нови бели рисунки, направени по-скоро.

Лойд тръгна покрай брега на реката откъм Мидълсекс. Погледна направо през реката и видя колко се е разширил градът от неговото време до сега; по брега откъм Съри повечето дървета, на времето закривали къщите, бяха изсечени, а на тяхно място се бяха появили магазини и служебни сгради. От отсамната страна, където къщите бяха по-надалеч от реката, сега се издигаха нови постройки — по-близо до брега. Доколкото можеше да види, само дървеният хангар за лодки бе оцелял непокътнат от неговото време и той се нуждаеше наложително от нова боя.

Беше във фокуса на миналото, настоящето и бъдещето — само хангарът за лодки и самата река се открояваха ясно като него. Спирачите на времето от някакъв неизвестен период на бъдещето, така безплътни за обикновените хора, както и залъгващите ги мечти, се движеха като сенки през светлината, крадяха мигове с неразбираемите си устройства. Самите картини, спрени във времето, изолирани, невеществени, чакащи във вечност от тишина хората от бъдещите поколения да ги видят.

И всичко се обхващаше от бурното настояще, затънало във война.

Томас Лойд, който не беше нито от миналото, нито от настоящето, се считаше за участник и в двете и за жертва на бъдещето.

Някъде от високо в небето се разнесе шум от експлозия, рев на двигатели и настоящето нахлу в съзнанието на Лойд. Британски изтребител зави остро на юг, а германският бомбардировач се устреми подпален към земята. След няколко мига двама души изскочиха от самолета и парашутите им се отвориха.

 

Януари 1935 г.

Сякаш събуждайки се от сън, Томас за миг си спомни и разбра, но почти веднага всичко отлетя.

Видя пред себе си Сара с протегната към него ръка; видя ярките блестящи цветове; видя неподвижността на спрения във времето летен ден.

Докато гледаше, всичко избледня и той извика името Сара. Тя нито помръдна, нито отговори, остана неподвижна, а светлината около нея потъмня.

Томас политна напред, усети слабост в краката и падна на земята.

Беше нощ и по ливадите покрай Темза имаше дълбок сняг.

 

Август 1940 г.

До самия удар в земята бомбардировачът падаше почти безшумно. И двата двигателя бяха спрели, от фюзелажа му излитаха пламъци и се кълбеше дим, който оставяше дебела черна следа по небето. Самолетът се разби недалеч от бента на реката и се чу силна експлозия. Междувременно двамата германци, които бяха успели да изскочат от самолета, се насочваха към хълма Ричмънд, като се полюляваха под куполите на парашутите си.

Лойд засенчи очите си с ръка и се загледа да види къде ще се приземят. Единият бе отнесен малко по-надалеч от самолета, преди да скочи, и сега беше по-близо, падаше бавно към реката.

Явно органите на гражданската отбрана в града бяха предупредени, защото само мигове след като се появиха парашутите, Лойд чу сирените на полицейски и пожарникарски коли.

Близо до Лойд нещо помръдна и той се обърна. Към двамата спирачи на времето, тръгнали след него, се бяха присъединили още двама; единият беше жената, която бе видял преди в пивницата. Най-младият на вид спирач вече беше вдигнал апарата си и го насочваше през реката, но другите трима му говореха нещо. (Лойд виждаше да се движат устните им и израженията на лицата им, но както винаги, не ги чуваше.) Младежът се освободи от възпиращата го ръка на един от другите и се запъти по склона към брега на реката.

Един от германците падна близо до края на парка Ричмънд и се скри зад къщите, построени близо до върха на хълма; другият увисна във въздуха, понеже попадна внезапно във възходящо течение, когато се намираше на около петнадесет метра над земята. Лойд виждаше как немският пилот дърпа въжетата на парашута си и отчаяно прави опити да се насочи към брега на реката. Белият купол се наклони, изпусна въздух и човекът почна да пада по-бързо.

Младият спирач на времето край реката насочваше устройството си явно с помощта на вградено в него отражателно приспособление. Миг по-късно усилията на немеца да се спаси от падане в реката бяха възнаградени по начин, за който той никога не би могъл да се досети — на три метра над повърхността на водата, с повдигнати колена, за да поемат първия удар, размахал ръка, той замръзна в полета си.

Спирачът свали апарата, а Лойд продължаваше да се взира над водата в нещастния мъж, увиснал във въздуха.

 

Януари 1935 г.

Превръщането на летния ден в зимна нощ беше най-малката от промените, които Томас Лойд откри, след като се съвзе. За времето, което за него беше само няколко мига, той се бе прехвърлил от свят на сигурност, спокойствие и благоденствие в друг, изпълнен с динамични и бурни ситуации. За същия кратък миг той бе загубил осигуреното си бъдеще и се бе превърнал в бедняк. Най-тежко му беше, че не бе успял да доведе до щастлив завършек любовта си към Сара.

Нощите бяха единственото облекчение от спрените във времето картини, а Сара все още оставаше замръзнала във времето.

Възвърна си съзнанието малко преди изгрев и без да разбира какво се е случило с него, тръгна бавно да се връща в Ричмънд. Малко след това слънцето изгря и когато светлината му освети спрените във времето картини, осеяли пътеките, пътищата и спирачите, които непрекъснато се движеха между тях, Лойд не разбра, че тези хора са причина за нещастието му, нито че виждаше картините, само защото и той бе попаднал в спряното време.

В Ричмънд го намери един полицай и го отведе в болницата. Там го лекуваха от пневмонията, от която беше заболял, докато е лежал в снега, а по-късно и от амнезия — единственото обяснение за състоянието му; докато лежеше в болницата, Томас Лойд виждаше спирачите да ходят по отделенията и коридорите. Там също имаше спрени във времето картини: умиращ мъж, който пада от леглото си; млада медицинска сестра — облечена в униформа отпреди петдесет години, — спряна на излизане от едно отделение, с дълбока бръчка върху челото; дете, което подхвърля топка в градината на отделението за възстановяващи се.

Когато започна да възстановява здравето си, Лойд бе обзет от натрапчивата мисъл да се върне на ливадите край реката и още преди да оздравее напълно, той се изписа от болницата и се запъти направо натам.

Снегът се беше стопил, но беше все още студено, земята беше покрита с бял скреж. Край реката, на ивица гъста трева до пътеката имаше спрян миг от лятото и в средата му се намираше Сара.

Той я виждаше, но беше невидим за нея; можеше да хване ръката й, която му принадлежеше по право, но пръстите му щяха да преминат през илюзията; можеше да ходи около нея и сякаш да стъпва върху зелената лятна трева, но щеше да усеща през подметките си да прониква студа на замръзналата земя.

Когато се спусна нощта, мигът от миналото престана да се вижда и Томас изпита облекчение от агонията на тази илюзорна гледка.

Времето течеше, но не измина нито ден, в който той да не мине по пътеката край реката и да не застане пред образа на Сара, да не протегне ръка, за да хване нейната.

 

Август 1940 г.

Немският парашутист висеше над реката и Лойд отново погледна към спирачите на времето. Те явно продължаваха да критикуват най-младия сред тях за постъпката му и в същото време, изглежда, бяха очаровани от резултата. Наистина картината беше една от най-драматичните, които бе виждал Лойд.

Сега, когато мъжът беше спрян във времето, можеше да се види, че очите му са стиснати и че затиска с пръсти ноздрите на носа си в очакване да падне във водата. Освен това стана ясно, че е бил ранен в самолета, защото якето му беше напоено с кръв. Картината беше едновременно забавна и впечатляваща и припомни на Лойд, че макар настоящото за него да беше нереално, то не представляваше илюзия за хората от това време.

След миг Лойд разбра интереса, който проявяваха спирачите към нещастния летец, защото внезапно отрязъкът спряно време се разпадна и младият немец падна във водата. Парашутът се нагъна върху него. Когато излезе на повърхността, той размаха буйно ръце, като се опитваше да се освободи от въжетата Лойд не за първи път наблюдаваше как се разпада картина на спряното време, но никога не бе виждал това да става толкова скоро след спирането. Винаги му се бе струвало, че е въпрос на случайност, но след като видя разстоянието, от което бе отправен лъчът — пилотът се намираше поне на петдесет метра, — той заключи, че времето, през което дадена картина остава спряна във времето, вероятно зависи от разстоянието между обекта и спирача. (Той се бе освободил от собствената си картина; а дали Сара не е била по-близо до спирача, когато е отправил лъча?)

В средата на реката немецът бе успял да се освободи от парашута и плуваше бавно към отсрещния бряг. Падането му трябва да беше забелязано от властите, защото още преди да стигне кея на хангара за лодки, откъм пътя се появиха четирима полицаи и му помогнаха да излезе от водата. Той не се опита да се съпротивява, отпусна се на земята и зачака да пристигне линейката.

Лойд си спомни за единствения друг случай, когато спряна във времето картина се бе разпаднала бързо. Един спирач се бе намесил, за да предотврати транспортно произшествие — някакъв мъж, пристъпил невнимателно пред една кола, бе спрян насред крачката си. Макар шофьорът на колата да беше спрял внезапно и да се бе огледал, изумен за човека, който щеше да убие, той вероятно е помислил, че си е въобразил всичко, защото накрая се отдалечи. Само Лойд с неговата способност да различава спрените във времето картини продължаваше да вижда мъжа; той се отдръпваше, размахал ужасено ръце, все пак видял твърде късно връхлитащия го автомобил. Три дни по-късно, когато Лойд се върна на същото място, картината се бе разпаднала и мъжът го нямаше. Той, също като Лойд, а сега и немският пилот щеше да се движи из някакъв полусвят, в който миналото, настоящето и бъдещето съществуваха едновременно.

Лойд се загледа в купола на парашута, който плаваше по реката, докато накрая потъна, после се обърна, за да продължи разходката си към ливадите. Тогава забеляза, че от тази страна на реката се бяха появили още няколко спирачи на времето и вървяха подир него.

Когато стигна завоя на реката, откъдето винаги зърваше Сара, видя, че бомбардировачът е паднал на ливадите. Експлозията при удара бе подпалила тревата и димът от нея заедно с дима от горящите останки на самолета замъгляваха гледката.

 

Януари 1935 г. до август 1940 г.

Томас Лойд никога не напусна Ричмънд. Живееше скромно, намираше си временна работа, опитваше се да не изпъква по никакъв начин.

А какво бе станало в миналото? Беше установил, че изчезването му на 22 юни 1903 г. заедно със Сара бе довело до заключението, че двамата са избягали. Баща му Уилям Лойд, глава на известното ричмъндско семейство, се бе отказал от него. Полковник Керингтън и съпругата му бяха обявили награда за арестуването му, но през 1910 г. бяха напуснали града. Томас откри също, че братовчед му Уоринг не се е оженил за Шарлот и е емигрирал в Австралия. Родителите му бяха починали, не успя да открие следите на сестра си, а семейната им къща е била продадена и по-късно разрушена.

(През деня, когато прочете това в справочния отдел на местния вестник, той отиде при Сара, обзет от дълбока скръб.)

А какво ставаше в бъдещето? То беше всепроникващо, натрапчиво. Съществуваше в плоскост, която се усещаше само от спрените във времето и след това освободени хора. Съществуваше под формата на хора, които идваха, за да спират във времето картини от настоящето.

(В деня, когато за първи път разбра какво представляват хората, наричани от него спирачи, беше застанал до Сара и се оглеждаше, сякаш искаше да я предпази. Същия ден, като че ли почувствувал, че Лойд е разбрал някои неща, един от спирачите се разхождаше по пътеката край брега на реката и наблюдаваше младия мъж и неговата замразена във времето любима.)

Какво ставаше в настоящето? Лойд нито го беше грижа за настоящето, нито го споделяше с обитателите му. Беше изпълнено с насилия, чуждо, ужасяващо. Машините и хората представляваха заплаха. За него то беше толкова неясно, колкото и другите две измерения. Само миналото с неговите спрени във времето картини беше действително.

(В деня, когато за първи път видя да се разпада спряна във времето картина, той тича по целия път до ливадите и стоя чак до смрачаване, като непрекъснато се опитваше да види първия признак на вещественост в протегнатата ръка на Сара.)

 

Август 1940 г.

Само в ливадите край реката, отдалечени от града, където дърветата закриваха къщите, Томас се чувствуваше в настоящето. Тук миналото и настоящето се сливаха, тъй като почти нищо не се бе променило от неговото време. Тук той можеше да стои край образа на Сара и да си представя, че все още е в онзи летен ден на 1903 г., че все още е младият мъж с вдигната сламена шапка и леко присвито коляно. Също така тук той рядко виждаше спирачи, а няколкото спрени във времето картини, които се виждаха (малко по-надолу по пътеката възрастен рибар бе спрян във времето, когато измъкваше от водата една пъстърва; по-близо до далечните къщи на Туикънхем малко момче в моряшки костюм вървеше намръщено с гувернантката си), можеха да се приемат като естествена част от света, който познаваше.

Днес обаче настоящето беше нахлуло насилствено в живота му. Експлодиралият бомбардировач бе осеял ливадите с парчета. Черният дим от останките му се разстилаше в облак през реката, а от горящата трева се надигаше бял дим и се смесваше с него. Голяма част от ливадите бяха почернели от огъня.

Сара не се виждаше, беше се загубила сред дима.

Томас спря и извади носна кърпа от джоба си. Приближи се до брега и я натопи във водата, изстиска я и я постави върху носа и устата си.

Огледа се назад и видя, че с него вървят осем спирачи. Не му обърнаха внимание и докато той се приготвяше, продължиха напред, нечувствителни към дима. Преминаха по горящата трева и се отправиха към останките на самолета. Един от спирачите вече нагласяваше уреда си.

През последните няколко минути се бе появил лек вятър и издухваше дима, притискаше го към земята. Тогава Томас видя образа на Сара над облака от дим. Забърза към нея, разтревожен от близостта на горящия самолет, макар да знаеше, че нито огънят, нито димът, нито взрив можеха да й навредят.

Краката му разхвърляха снопчета горяща трева по пътя към нея, а от време на време променящият се вятър засукваше дима около главата му. Очите му се насълзиха и макар носната кърпа да помагаше срещу дима от тревата, той се задави, когато край него се закълби гъстият дим от самолета.

Накрая реши да почака; Сара беше в безопасност в пашкула си от спряно време и нямаше никакъв смисъл той да се задуши само за да бъде до нея, когато след няколко минути огънят щеше да угасне.

Отдръпна се в края на подпалената трева, изплакна носната си кърпа в реката и седна да чака.

Спирачите разглеждаха останките от самолета с голям интерес, преминаваха през пламъците и дима, за да влязат в най-силния огън.

Вдясно от Томас се разнесе вой на сирена и след миг на тесния път, който минаваше покрай далечния край на ливадите, спря противопожарен автомобил. Няколко пожарникари слязоха и се загледаха в останките на самолета. Томас се разтревожи, защото разбра какво ще последва. Понякога във вестниците виждаше снимки на свалени немски самолети; винаги поставяха около тях военни постове, докато всичките им части биваха отнасяни, за да ги изследват. Ако и тук станеше същото, няколко дни нямаше да може да се приближава до Сара.

Засега обаче все още можеше да бъде с нея. Беше твърде далеч, за да чуе какво си говорят пожарникарите, но, изглежда, нямаше да правят опити да загасят огъня. От фюзелажа на самолета продължаваше да излиза дим, но пламъци вече не се виждаха и повече дим се надигаше от тревата. Наоколо нямаше къщи, вятърът духаше към реката и затова едва ли пожарът можеше да се разпростре.

Той се изправи и бързо се отправи към Сара.

Бързо се приближи и тя застана пред него с блеснали на слънцето очи, леко повдигнат чадър и протегната ръка. Тя беше в безопасност; макар през нея да се носеше дим, тревата, върху която беше стъпила, беше зелена, влажна и хладна. Също както бе правил всеки ден в продължение на повече от пет години, Томас застана с лице към нея и зачака да види признак, че картината се разпада. Както често бе правил преди, той пристъпи в района на спряното време. Там, макар кракът му сякаш да потъваше в тревата от 1903 г., около глезена му се обви пламък и той бе принуден бързо да се отдръпне.

Томас видя към него да се приближават няколко спирачи. Явно бяха огледали подробно останките на самолета и бяха преценили, че не си заслужава да ги замразяват във времето. Томас се опита да не им обръща внимание, но злокобното им мълчание не можеше лесно да се забрави.

Около него се кълбеше дим, плътен и опияняващ с миризмите на изгорели треви; той отново погледна към Сара. Също както времето бе спряло около нея в този миг, така бе спряло то и около любовта му към нея. Времето не я бе отслабило — беше я запазило непокътната.

Спирачите го наблюдаваха. Томас видя, че осемте неясни силуета, застанали на три метра от него, го гледаха с интерес. После от другата страна на ливадата един пожарникар му викна нещо. Той привидно стоеше сам; никой не можеше да види спрените във времето картини, никой не знаеше за спирачите. Пожарникарят се запъти към него, махаше му с ръка, казваше му да се отдалечи. Щеше да стигне до тях за минута или малко повече и това време беше достатъчно за Томас.

Един от спирачите пристъпи напред и Томас видя как сред гъстия дим спряното във времето лято започна да помътнява. Около краката на Сара се виеше дим, а пламъци ближеха глезените й през замразената във времето влажна трева. Видя как платът на полата й се подпали.

А протегнатата й към него ръка се сведе.

Чадърът падна на земята.

Главата на Сара климна напред, но тя веднага се съвзе… и стъпката към него, започната преди тридесет и седем години, беше завършена.

— Томас? — гласът й беше ясен, непроменен.

Той се втурна към нея.

— Томас! Какъв дим! Какво става?

— Сара… любов моя!

Когато я прегърна, видя, че полата й се е подпалила, но той постави ръце на рамената й и я притисна нежно към себе си. Усети бузата й, все още топла от изчервяването от онова време, да се допира до неговата. Подалата се изпод шапката й коса закриваше лицето му, а нейните ръце около кръста му го притискаха не по-слабо от неговите.

Той видя неясно някакво голямо раздвижване зад тях, след миг всички шумове заглъхнаха, а димът престана да се кълби. Пламъкът, обхванал края на полата й, загасна, а лятното слънце, което ги стопляше, осветяваше картината. Миналото и бъдещето се сляха в едно, настоящето избледня, животът замря, вечният живот.

Край