Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dances with Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

© ИК „Ролиспрес“, София, 1992


В крайна сметка, вдъхновението е всичко.

Посвещава се на Ексене Цервенка

Глава I

1.

Не, прерията не беше погълнала лейтенант Дънбар. Но това бе първата дума, която му идваше наум. Сякаш всичко опираше о безкрая.

Грамадното безоблачно небе. Полюшкващият се океан трева. Накъдето и да погледнеше, очите му не срещаха нищо друго. Път нямаше. Нямаше и коловози, по които да поеме големият фургон. Само празно пространство.

Сякаш се рееше. Тази мисъл накара сърцето му да подскочи издълбоко и някак непривично.

Докато пътуваше из прерията, лейтенант Дънбар се беше отпуснал върху плоската открита седалка, а мислите му бяха изцяло съсредоточени върху душата. Изплаши се. И все пак пулсът му не беше ускорен, а съвсем нормален. От това несъответствие съзнанието му заработи възхитително. Непрекъснато се раждаха най-различни думи и той се опитваше да състави от тях фрази и дори цели изречения, които да опишат усещанията му. Но точните думи се намираха трудно.

На третия ден от пътуването някакъв вътрешен глас му прошепна: „Като религия е.“ Именно тази мисъл му се стори най-вярна. И макар думите да изглеждаха съвсем уместни, лейтенант Дънбар не беше наясно как да ги разбира, тъй като никога не е бил религиозен.

Ако не беше толкова омаян, навярно щеше да намери някакво обяснение, но в своя унес той просто го прескочи. Беше влюбен. Беше влюбен в тази прекрасна, дива природа и във всичко, което и принадлежеше. Това беше онази любов, която един човек мечтае да изпита спрямо друг човек — всеотдайна и истинска, благоговейна и вечна. Духът му Се бе извисил и сърцето му биеше ускорено. Навярно, затова изключително красивият лейтенант от кавалерията мислеше за религия.

С крайчеца на окото си той зърна как Тимънс извърна глава и за кой ли път се изплю в избуялата до кръста трева. Както често ставаше, слюнката изхвърча неравномерно, при което каруцарят се плесна силно по устата. От непрекъснатото плюене на Тимънс му се повдигаше, но Дънбар си премълча.

Беше нещо съвсем безобидно, но го дразнеше, все едно, че бе принуден да гледа как някой непрекъснато си бърка в носа.

Цяла сутрин седяха един до друг. И то само защото вятърът духаше откъм страната на лейтенант Дънбар. Делеше ги по-малко от метър, но Дънбар не надушваше Тимънс благодарение на лекия ветрец. Макар и живял по-малко от трийсет години, Дънбар неведнъж бе помирисвал дъха на смъртта и знаеше, че няма нищо по-лошо от нея. Мъртвата плът винаги или се изхвърля, или се погребва, или се заобикаля, но нито едно от трите не можеше да се приложи спрямо Тимънс. Щом вятърът сменеше посоката си, носещата се от него смрад заливаше лейтенанта като невидим зловонен облак.

Така че, когато посоката на вятъра, се обърнеше, Дънбар се плъзваше от седалката и се покатерваше върху купчината провизии, натрупана във вътрешността на фургона. Понякога с часове пътуваше така. Друг път скачаше във високата трева, отвързваше Сиско и препускаше миля-две напред.

Извърна поглед назад към Сиско, който крачеше тежко зад фургона с глава, заровена в торбата с фураж, а жълтеникавата му козина блестеше на слънчевата светлина. Дънбар се усмихна при вида на своя кон и в този миг му се прииска конете да живеят колкото хората. Ако има късмет, Сиско ще поживее още десетина-дванайсет години. После ще има и други коне, но такъв като него — никога. Никой няма да може да го замени след като умре.

Докато го наблюдаваше, дребното конче отведнъж вдигна кехлибарените си очи над ръба на торбата, сякаш, за да погледне къде се намира лейтенантът и доволен от видяното, отново зазоба зърното.

Дънбар изправи рамене на седалката, пъхна ръка под куртката си и измъкна сгънат лист. Безпокоеше се за това парче хартия, тъй като на него беше написана заповедта му. Откакто напусна Форт Хейс най-малко пет-шест пъти тъмните му очи бяха пробягали по него, но колкото и да го изучаваше, едва ли би могъл да стане по-щастлив.

На две места името му беше сбъркано. Вмирисаният на алкохол майор, подписал заповедта, бе прокарал небрежно ръкава си по още незасъхналото мастило и официалният подпис беше размазан. Нямаше дата, така че вече тръгнал на път лейтенант Дънбар я добави собственоръчно. Но я дописа с молив, а графитът ясно се различаваше и от мастилените драсканици на майора, и от печатния текст на формуляра.

При вида на официалния документ лейтенантът въздъхна. Изобщо не приличаше на армейска заповед. По-скоро имаше вид на непотребна хартийка. Докато гледаше заповедта, той се сети как бе издадена и това го хвърли в още по-голяма тревога. Припомни си онзи съдбовен разговор с дъхащия на алкохол майор.

В желанието си да получи назначение, той се бе отправил към щаба направо от железопътната спирка. Майорът бе първият и единствен човек, с когото разговаря за времето между пристигането и отпътуването си късно следобед, когато се качи на фургона и седна до вонящия Тимънс.

Кръвясалите очи на майора го фиксираха доста дълго. Когато в крайна сметка проговори, тонът му бе явно саркастичен:

— Унищожител на индианци, а?

Лейтенант Дънбар никога не бе виждал индианец, още по по-малко пък беше унищожавал.

— Е, засега не, господине. Но, надявам се, бих могъл да бъда. Мога да се бия.

— Можеш да се биеш, а?

Лейтенантът не отговори. Взираха се мълчаливо един в друг и както им се стори доста продължително, преди майорът да започне да пише. Пишеше настървено, без да забелязва вадичките пот, които се стичаха по слепоочията му. Дънбар съгледа как се появяват и нови капки пот по почти оголялото теме. Мазни кичури от малкото останала коса се бяха сплъстили по черепа му. В целия вид на майора имаше нещо нездраво.

Докато пишеше, той се спря само веднъж. Изкашля се и изплю храчката в една грозна кофа до бюрото си. В този миг на лейтенанта страшно му се искаше срещата да е приключила вече. Нямаше нещо в този човек, от което да не му се повдига.

Колкото и да му се струваше невероятно, Дънбар все пак имаше късмет, тъй като само в редки мигове една съвсем тъничка нишка свързваше майора със здравия разум, и връзката се бе осъществила десетина минути преди лейтенантът да влезе в кабинета му. Той седеше спокойно, скръстил ръце на бюрото си, забравил целия си досегашен живот. А в живота си той беше лишен от власт. Поддържаше го милостинята, раздавана на онези, които служат вярно, но без да оставят следа. Всички отминали години, всички самотни ергенски години, през които се бе борил с бутилката, бяха изчезнали като с магическа пръчка. Мъчителният товар на съществуването му бе изместен от едно неочаквано, прекрасно събитие. Малко преди вечеря щяха да го коронясат за крал на Форт Хейс. Майор Фамброу приключи с писането и подаде документа:

— Назначавам ви във Форт Седжуик. Подчинен сте директно на капитан Каргил.

Лейтенант Дънбар се вгледа в разбъркания формуляр.

— Да, господине. Как да стигна дотам, господине?

— Да не мислиш, че знам?

— Съвсем не, господине. Само че и аз самият не знам.

Майорът се облегна на стола, прокара ръце по панталоните си и се ухили самодоволно.

— Днес съм настроен щедро и ще удовлетворя молбата ти. Скоро тръгва един фургон с провизии. Намери селянина, когото наричат Тимънс и тръгни с него. После той насочи показалец към листа хартия в ръцете на лейтенанта.

— Моят печат ще ти гарантира свободен достъп до дивата пустош в обсег от сто и петдесет мили.

Още от началото на своята кариера лейтенант Дънбар се бе научил да не поставя под въпрос странностите на полевите офицери. Затова енергично отдаде чест и с думите „Тъй вярно, господине!“ се завъртя кръгом и излезе. Изнамери Тимънс, хукна обратно към влака да вземе Сиско и след половин час напусна Форт Хейс.

И сега, приковал поглед в заповедта, изминал вече 100 мили, той си помисли, че навярно всичко ще е наред. Усети, че фургонът намалява скоростта. Докато спираха, Тимънс се взираше в тревата.

— Виж ей там.

Двайсетина метра по-нататък нещо се белееше и двамата скочиха от фургона, за да видят какво е. Беше човешки скелет, с искрящо бели кости и изцъклен в небето череп. Лейтенант Дънбар коленичи до скелета. През гръдния кош бе прорасла трева. Повече от двайсет стрели стърчаха като карфици от игленик. Дънбар изтегли една от земята и я повъртя в ръцете си.

Тимънс прокара пръсти по стрелата и се ухили през рамо:

— А някой на изток се чуди: „Що ли не пише?“

2.

Тази нощ валя като из ведро. Но пороят се изливаше на порции, както винаги става през лятото, и сякаш не бе толкова мокро, колкото през другите сезони, така че двамата пътници спаха уютно в закрития брезентов фургон.

Четвъртият ден беше досущ като другите, не се случи нищо особено. Петият и шестият — също. Лейтенант Дънбар бе разочарован, че няма бизони. Не бе видял нито един. Тимънс каза, че големите стада понякога изчезвали напълно. Каза също да не се притеснява — щом отново се появят ще бъдат многобройни като скакалци.

И индианци не срещнаха, но за това Тимънс нямаше обяснение. Казваше обаче, че ако все пак видят индианец, то ще е твърде скоро и че им е много по-добре така, без да ги безпокоят разни крадци и просяци.

На седмия ден Дънбар вече слушаше Тимънс само с половин ухо.

Докато минаваха последните мили, той все повече си мислеше за пристигането си на новия пост.

3.

Капитан Каргил прокара език по небцето си, умислено вперил поглед в тавана. За миг го озари прозрение, но веднага след това челото му се смръщи. Още някой бе проявил небрежност. По дяволите.

Някак мрачно капитанът огледа сламения щаб — първо едната стена, после другата. Нямаше нищо за гледане. Приличаше на килия.

Щаб, помисли си той саркастично. Проклетият му щаб.

Вече повече от месец всички го наричаха така, дори самият капитан. Наричаше го така без стеснение, направо пред хората си. И те също пред него. Но това не беше нещо тяхно си, някаква шегичка между приятелите. Беше истинско проклятие. Положението беше тежко.

Капитан Каргил пусна ръка от устата си. Седеше сам, потънал в мрака на проклетия щаб, и се ослушваше. Навън беше тихо, а тишината раздираше сърцето му. Ако всичко беше наред, въздухът отвън щеше да е изпълнен с шумове, обичайните шумове при изпълнение на служебните задължения. Дори неотложните задачи бяха занемарени. А капитанът нищо не можеше да направи. Именно от това го болеше най-много.

Заслушан в ужасната тишина, той осъзна, че повече не може да чака. Днес трябва да предприеме онова, от което се страхуваше. Дори ако то означава немилост. Или край на кариерата му. Или пък нещо по-лошо. Отхвърли мисълта за по-лошото и тежко се надигна. Преди да тръгне към вратата, за момент се забави с едно хлабаво копче на мундира си. Копчето се изхлузи от конеца и отхвъркна на пода. Изобщо не си направи труда да го вдигне. Нямаше с какво да го зашие. Отвън на яркото слънце за последен път си позволи да помечтае, че ще види в двора фургон, пристигнал от Форт Хейс.

Фургон обаче нямаше. Съществуваше единствено тази отвратителна пустош, тази язва на земята, която дори не заслужаваше да бъде назована. Форт Седжуик.

На прага на бараката от пръти, покрита с чимове, капитан Каргил изглеждаше така, сякаш нещо го заплашва. Стоеше гологлав, пребледнял от умора. За последен път огледа критично всичко наоколо.

Паянтовият корал пустееше, а до неотдавна там имаше петдесетина коне. През изтеклите два месеца и половина им ги бяха откраднали, докараха им нови, които на свой ред също изчезнаха. Команчите ги бяха отмъкнали до един.

Отмести поглед към склада от другата страна на пътя. Освен проклетия щаб, това бе единствената изправена постройка във Форт Седжуик. Още от самото начало работата беше нескопосна. Никой не знаеше как се правят колиби от пръти и чимове и две седмици след като я вдигнаха по-голямата част от покрива провисна. Едната стена силно поддаваше, така че едва ли щеше да се задържи. Навярно скоро щеше да рухне съвсем.

Няма значение, помисли си капитан Каргил, и подтисна една прозявка.

Складът бе празен. Вече почти месец. Преживяваха от малкото останали сухари и от дивеча, който успяваха да застрелят из прерията — главно зайци и токачки. Толкова силно желаеше бизоните да се завърнат. Дори и сега слюнките му потичаха при мисълта за големите пържоли. Стисна устни и преодоля внезапната влага в очите си. Нямаше нищо за ядене.

Измина петдесетина метра по откритата гола земя до ръба на стръмното възвишение, на което бе построен Форт Седжуик, и се загледа към тихото поточе, което се виеше на около трийсет метра под него. Двата му бряга бяха затрупани с най-различни боклуци и дори без да подухва вятър, острата воня на смет удари капитана в носа. Тя се смесваше с миризмата на всичко, което гниеше там долу.

Погледът на капитана се плъзна по гладкия склон на възвишението, точно когато двама души изпълзяха от една от двайсетината землянки, които му придаваха сипаничав вид. Двамата запримигаха на ярката слънчева светлина. После унило вдигнаха очи към капитана, но с нищо не показаха, че са го видели. Каргил също не даде признаци, че ги е забелязал. Войниците бързо се шмугнаха обратно в землянката си, сякаш видът на техния командир ги подплаши. Капитанът остана самичък на върха на хълма.

Спомни си за малката делегация, която хората му бяха изпратили преди осем дни в сламената колиба. Искането им беше основателно. Всъщност дори необходимо. Но капитанът реши да не предприема нищо. Той все още се надяваше, че ще пристигне фургон. Чувстваше, че негов дълг е да вярва в това.

През изминалите осем дни никой не му проговори, нито думичка. Като се изключат следобедните ловни експедиции, хората си седяха по землянките, без да разговарят и без да се показват навън.

Капитан Каргил тръгна обратно към проклетия му щаб, но едва изминал половината път, той се спря. Застана насред двора и втренчи поглед в носовете на прокъсаните си ботуши. След няколкоминутен размисъл промълви: „Хайде!“ и пое пътя, по който беше дошъл. Наближавайки ръба на хълма, стъпките му бяха далеч по-енергични.

Три пъти той извика сержант Гест преди да последва някакво раздвижване. Пред една от землянките първо се появиха две кльощави рамене в мундир, останал без ръкави, а после едно мрачно лице погледна нагоре. Внезапно войникът бе сразен от пристъп на кашлица и Каргил изчака докато тя отмине, преди да заговори.

— Събери хората пред проклетия щаб след пет минути. Всички, дори и негодните да служат.

Войникът отегчено докосна слепоочие с върха на пръстите си и потъна обратно в землянката.

След двайсет минути хората във Форт Седжуик, които по-скоро приличаха на група жестоко малтретирани затворници, отколкото на войници, се събраха на равното открито място пред полусрутената барака на Каргил.

Бяха осемнайсет души. Осемнайсет от петдесет и осемте. Трийсет и трима се бяха прехвърлили отвъд хълма, рискувайки да срещнат всички несгоди на прерията. Каргил бе изпратил седем души конен отряд след най-голямата група. Може би бяха умрели, или пък дезертирали. Не се завърнаха. Сега бяха останали само осемнайсет обречени. Капитан Каргил се прокашля.

— Гордея се с вас, че останахте — започна той. Малкото събрание като по чудо оцелели не отвърна. — Съберете оръжието и всичко останало, което бихте искали да вземете от тук. Щом сте готови, тръгваме обратно за Форт Хейс.

Хората се раздвижиха още преди да е завършил и хукнаха панически към землянките си под хълма, сякаш се страхуваха, че капитанът може да промени решението си.

Всичко беше готово за по-малко от петнайсет минути.

Капитан Каргил и призрачната му команда се заклатушкаха нетърпеливо из прерията по дългия сто и петдесет мили път на изток към Хейс.

След отпътуването им всичко край провалилия се армейски паметник замръзна неподвижно. Пет минути по-късно на отсрещния бряг на потока край Форт Седжуик се появи един самотен вълк, който се спря, за да подуши ветреца, но решил, че е по-добре да не закача това мъртво място, той продължи забързан по пътя си.

И така най-отдалеченият армейски преден пост, авангардът на един грандиозен план за цивилизоване на земите дълбоко в сърцето на Дивия запад, бе напълно изоставен. Армията щеше да види в това само временното отстъпление, отлагането на експанзията, която може би щеше да чака изхода на Гражданската война, докато стане възможно да се насочат достатъчно средства за поддържането на цяла верига фортове. Естествено, щяха да се върнат тук, но за момента историята на Форт Седжуик бе стигнала мъртвата си точка. Липсващата глава в историята на Форт Седжуик обаче, при това единствената, която може да претендира за слава, едва сега започваше.

4.

Лейтенант Дънбар започна деня, изпълнен с нетърпение. Едва отворил клепачи и вперил невиждащи очи в дървените дъски на фургона на около метър над него, той вече мислеше за Форт Седжуик. Питаше се що за човек е капитан Каргил, какви ли са хората му, какво е самото място, какви ли ще са първите му заповеди и хиляди други неща, които пронизваха възбуденото му съзнание.

В крайна сметка днес трябваше да стигне до назначението си, като по този начин осъществи дълго лелеяната мечта да служи в Дивия запад.

Отхвърли завивката си и се изтърколи изпод фургона. Все още бе рано и той потръпваше от утринния хлад, но нахлузи ботуши и нетърпеливо се разтъпка наоколо. Наведе се под фургона и тихичко извика:

— Тимънс.

Но миризливият каруцар спеше дълбоко. Тогава лейтенантът го смушка с върха на ботуша си.

— Тимънс.

— Ъ-ъ-ъ, к’во има? — промърмори сънено онзи и тревожно се надигна.

— Хайде да тръгваме.

5.

Колоната, водена от капитан Каргил, бележеше напредък. Рано следобед вече бяха изминали почти десет мили.

Духът на хората се беше приповдигнал. От развеселените сърца на мъжете се лееха ведри песни по трудния им път през прерията. Звуците на тези песни развеселяваха сърцето и на капитан Каргил. Изпълваха го с решимост. Ако щат начело и на стрелкови взвод да го назначат, пак ще пуши последната си цигара с усмивка. Беше взел правилно решение. Никой не можеше да го разубеди.

Докато прекосяваше безбрежната шир, той усети как у него се възражда едно отдавна забравено чувство. Удоволствието да бъде командир. Отново мислеше като командир. Мечтаеше си за истински поход, за поход на строени в колона конници.

Веднага ще изпратя флангови, бленуваше той. Ще ги изпратя по на миля на север и на юг.

И докато си мислеше за фланговите, той погледна на юг.

После извърна глава без изобщо някога да разбере, че ако в този момент на една миля на юг имаше флангови, те щяха да открият нещо.

Щяха да открият двама пътници, които се бяха спрели да поогледат мястото край един изгорял фургон, търкулнал се в някаква падинка. Край единия се носеше отвратителна миризма, а другият, млад мъж със сурова хубост, бе униформен.

Но флангови нямаше, така че нищо такова не бе разкрито.

Колоната, предвождана от капитан Каргил, маршируваше уверено на изток към Форт Хейс и пееше по пътя си.

След краткото спиране младият лейтенант и коларят отново се качиха на фургона и забързаха на запад към Форт Седжуик.