Серия
На седмия ден (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Na margem do rio Piedra eu sentei e chorei, (Пълни авторски права)
Превод от португалски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 61 гласа)

Сряда, 8 декември 1993 г.

Когато часовникът на катедралата удари дванайсет в полунощ, групата около нас доста се бе увеличила. Бяха около стотина души, измежду които свещеници и монахини, застанали под дъжда в съзерцание на статуята.

— Здравей, Богородице на Непорочното зачатие! — каза някой до мен, след като отзвучаха ударите на часовника.

— Здравей! — отвърнаха всички, като изръкопляскаха. Един от пазачите веднага се приближи и помоли да не вдигаме шум, тъй като смущаваме другите поклонници.

— Дошли сме отдалеч — каза един мъж от групата ни.

— Те също са дошли отдалеч — отговори пазачът, сочейки към другите хора, които се молеха под дъжда. — Но се молят мълчаливо.

Вътре в себе си пожелах пазачът да разтури групата. Исках да остана насаме с него далеч оттук, да държа ръцете му и да му разкрия чувствата си. Трябваше да говорим за къщата, за плановете ни, за любовта… Трябваше да го успокоя, да дам външен израз на обичта си, да му кажа, че може да постигне мечтата си, защото ще бъда до него и ще му помагам.

Пазачът бързо се отдалечи и един от духовниците започна някаква молитва с тих глас. Когато стигнахме до Кредото, с което завършваше поредицата от молитви, всички притихнаха и затвориха очи.

— Какви са тези хора? — попитах аз.

— Харизматици — отвърна той.

Бях чувала тая дума, но не знаех какво означава. Той разбра и ми обясни:

— Това са хора, които приемат огъня на Светия Дух — огъня, който Исус е оставил и от който малцина са запалили свещите си. Тези хора са много близо до изконната истина за християнството в оная епоха, когато всички са умеели да вършат чудеса. Води ги Жената, Облечена в Слънце — посочи той с поглед Светата Дева.

Групата тихо запя, сякаш се подчиняваше на някаква невидима сила.

— Но ти трепериш от студ! Не е нужно да участваш — каза той.

— Ти ще останеш ли?

— Ще остана. Това е моят живот!

— Тогава и аз искам да участвам — отвърнах, въпреки че предпочитах да съм далеч оттук. — Щом това е твоят живот, искам да се науча да бъда част от него.

Групата продължаваше да пее. Затворих очи и се опитах да следя мелодията, въпреки че не говорех добре френски. Повтарях звуците, без да разбирам значението на думите. По този начин времето минаваше по-бързо.

Скоро всичко това щеше да свърши и тогава щяхме да се върнем в Сен Савен, само ние двамата.

Продължавах да пея механично. Постепенно осъзнах, че мелодията ме завладява: сякаш беше живо същество и ме хипнотизираше. Вече не усещах студа, не обръщах внимание на дъжда, забравих, че нямам други дрехи. Музиката ме караше да се чувствам добре, радваше духа ми, пренасяше ме във времето, когато Бог беше най-близо до мен и ми помагаше.

Бях се отдала изцяло на това усещане, когато музиката спря.

Отворих очи. Този път не беше пазачът, а някакъв монах, който се приближи до един от свещениците в групата. Поговориха тихо и монахът се отдалечи.

Свещеникът се обърна към нас и каза:

— Ще трябва да отидем да се молим на отсрещния бряг на реката.

Мълчаливо се отправихме към посоченото място. Минахме по моста пред пещерата и отидохме на другия бряг. Мястото беше още по-красиво: дървета, запустяло поле и реката, която сега се намираше между нас и пещерата. Оттук можехме да видим съвсем ясно осветената статуя и да отпуснем гласовете си без неудобното чувство, че пречим на другите да се молят.

Като че ли цялата група изпитваше подобно усещане, защото хората запяха по-силно и вдигнаха глави към висините, посрещайки с усмивка дъждовните капки, които се стичаха по лицата им. Някой вдигна ръце и в следващия миг всички сториха същото, като накланяха ръцете си ту на едната, ту на другата страна в зависимост от ритъма на мелодията.

Стараех се да се отпусна, като в същото време внимателно следях какво правят другите. До мен един свещеник пееше на испански и аз се опитвах да повтарям думите му. Призоваваше Светия Дух и Светата Дева да се явят и да излеят своята благословия и чудодейната си власт върху всеки от нас.

— Нека ни осени дарбата за езици — каза друг свещеник, като повтори думите си на испански, италиански и френски.

Не разбрах какво стана след това. Всеки един от тези хора започна да говори на език, който не приличаше на никой от по-често срещаните езици. Приличаше по-скоро на шум, отколкото на някаква реч, а думите сякаш идваха направо от душата, без да имат някакъв логически смисъл. Веднага си спомних за разговора ни в църквата, когато той заговори за Откровението и каза, че мъдростта се състои в това да се вслушаш в собствената си душа.

„Може би това е езикът на ангелите“, помислих си. Опитвах се да подражавам на останалите, но се чувствах смешна.

Всички бяха приковали очи в Светата Дева на другия бряг на реката и сякаш бяха изпаднали в транс. Потърсих го с поглед и видях, че е доста далеч от мен. Бе вдигнал ръце към небето и произнасяше бързо някакви думи, като че ли говореше с Нея. Усмихваше се, кимаше утвърдително, а от време на време на лицето му се изписваше изненада.

„Това е неговият свят“, помислих си.

Всички тези неща започнаха да ме плашат. Мъжът, когото исках да имам до себе си, твърдеше, че Бог е в същото време и жена, говореше на неразбираеми езици, изпадаше в транс и като че ли бе по-близо до ангелите, отколкото до мен. Къщата в планината ми се струваше все по-недействителна, сякаш принадлежеше на един свят, който той бе оставил зад себе си.

Всички тези дни — от беседата в Мадрид досега — ми приличаха на сън, на пътуване извън времето и пространството на моя живот. Сънят впрочем беше с привкус на някакъв нов свят, на роман, на нови приключения. Колкото и да се съпротивлявах, знаех, че любовта лесно пламва в сърцето на жената и бе въпрос само на време, за да позволя на вятъра да я разпали, а на водата — да разруши стените на бента. Колкото и да не бях склонна на това в началото, все пак вече бях обичала и мислех, че знам как да се справя с положението.

Но тук имаше нещо, което не можех да разбера. Това не беше католицизмът, на който ме бяха учили в колежа. Не така си представях мъжа на моя живот!

„Мъжът на живота ми, колко странно“, казах си, учудена от мисълта си.

Но тук, край реката, пред пещерата, изпитах страх и ревност. Страх, защото всичко това бе ново за мен, а новото винаги ме е плашело. Ревност, защото постепенно разбирах, че любовта му е по-силна, отколкото предполагах, и се разпростира на такива места, където никога не бях стъпвала.

„Прости ми, Богородице! Прости ми, че съм жалка, дребнава и не искам да споделям с никого любовта на този мъж!“ А ако наистина неговото призвание е да се откаже от света, да се затвори в семинарията и да разговаря с ангелите?

Колко ли време ще се бори със себе си, преди да напусне къщата, книгите и плочите, за да се върне към истинския си път? А дори и никога да не се върне в семинарията, каква ли цена ще трябва да платя самата аз, за да го задържа далеч от истинската му мечта?

Всички изглеждаха съсредоточени върху това, което вършеха, с изключение на мен. Не откъсвах очи от него, а той говореше на езика на ангелите.

На мястото на страха и ревността дойде самотата. Той разговаряше с ангелите, а аз бях сама.

Не знам какво ме накара да се опитам да говоря на този странен език — може би крещящата необходимост да се срещна с него, да му кажа какво чувствам. Може би защото душата ми изпитваше нужда да разговаря с мен самата — сърцето ми бе изпълнено със съмнения и искаше да получи отговор.

Не знаех какво точно да направя, не можех да се освободя от усещането, че съм смешна. Но тук имаше мъже и жени от всички възрасти, духовници и светски люде, послушници и монахини, студенти и старци. Това ме окуражи и помолих Светия Дух да ми помогне да преодолея бариерата на страха.

„Опитай! — казах на самата себе си. — Достатъчно е да отвориш уста и да се осмелиш да изговаряш думи, които не разбираш. Опитай!“

Реших да опитам. Но преди това се помолих предстоящата нощ — след този ден, толкова дълъг, че дори не си спомнях вече кога е започнал — да бъде богоявление, ново начало за мен.

Бог сякаш ме чу. Думите започнаха да излизат по-лесно и постепенно да губят значението на човешкия език. Срамът ми се стопи, изпълних се с доверие, а новият език течеше гладко. Въпреки че не разбирах нищо от това, което казвах, за душата ми то имаше някакъв скрит смисъл.

Самият факт, че имах достатъчно смелост да изговарям безсмислени думи, ме въодушевяваше. Бях свободна, не се налагаше да търся или да давам обяснения за постъпките си. Тази свобода ме издигаше до небето, където ме приемаше в обятията си една по-голяма, все-опрощаваща Любов.

„Като че ли вярата ми се възвръща“, мислех си, изненадана от чудесата, които любовта бе в състояние да извърши. Чувствах, че Светата Дева ме е взела в скута си и ме е покрила с наметалото си, за да ме стопли. Странните думи излизаха все по-бързо от устата ми.

Неусетно започнах да плача. Обзелата ме радост преизпълваше сърцето ми. Беше по-силна от страховете, от предишната ми дребнава самоувереност, от желанието ми да контролирам всяка секунда от живота си.

Знаех, че този плач също е дарба, защото в училището за монахини ми бяха казали, че светите хора плачат, когато изпаднат в екстаз. Отворих очи и потънах в съзерцание на тъмното небе, усещайки как сълзите ми се смесват с дъжда. Земята беше жива, водата, която падаше отгоре, възпроизвеждаше отново чудото на небесните висини. Ние бяхме част от това чудо.

— Колко е хубаво, че Бог може да бъде жена! — промълвих аз, докато другите пееха. — Ако е така, то именно неговата женска същност ни е научила да обичаме.

— Хайде да се наредим по осем души в кръг и да се помолим — каза свещеникът на испански, италиански и френски.

Отново се почувствах объркана, не разбирах какво става. Някой се приближи и сложи ръка на рамото ми. Друг стори същото от другата ми страна.

Така прегърнати, осем души застанахме в кръг. След това се наведохме напред и главите ни се докоснаха.

Бяхме образували нещо като палатка от човешки тела. Дъждът се бе поусилил, но никой не му обръщаше внимание. Положението, в което бяхме застанали, концентрираше топлината и енергията на всеки от нас.

— Нека Непорочното зачатие помогне на сина ми да открие своя път — чух гласа на мъжа, който ме бе прегърнал отдясно. — Искам да се помолим за сина ми.

— Амин — отвърнахме ние и казахме една молитва.

— Нека Непорочното зачатие ме осени и събуди у мен дарбата да лекувам — каза някаква жена от нашата „палатка“. — Нека да кажем още една молитва.

Казахме отново „Амин“ и се помолихме. Всеки отправяше някаква молба и останалите го подкрепяха с молитви. Учудвах се на себе си, защото се молех като дете и също като децата вярвах, че това, за което се моля, ще бъде изпълнено.

Групичката замлъкна за част от секундата. Разбрах, че е дошъл моят ред да помоля за нещо. При всяко друго обстоятелство по-скоро бих умряла от срам, отколкото да произнеса и една дума. Но тук имаше някакво Присъствие, което ми вдъхваше доверие.

— Нека Непорочното зачатие ме научи да обичам като Нея — казах аз. — Нека тази любов ме възвиси, а също и мъжа, когото обичам. Да отправим една молитва за това!

Помолихме се заедно и отново изпитах усещането за свобода. Години наред бях водила борба със сърцето си, понеже се страхувах от мъката, от страданието, от това, че можех да бъда изоставена… Винаги съм знаела, че истинската любов е над всичко това и че е по-добре да умреш, отколкото да престанеш да обичаш.

Но мислех, че само другите имат нужната смелост. А сега, в този момент, открих, че и аз съм способна на това. Дори и да означава напускане, самота, мъка, любовта си струва всяко сентаво от цената.

„Не бива да мисля повече за тези неща, трябва да се съсредоточа върху ритуала!“ Свещеникът, който водеше групата, поиска да се разделим и да се помолим за болните. Хората се молеха, пееха и танцуваха под дъжда, славейки Бог и Дева Мария. От време на време всички заговаряха на странни езици и поклащаха ръцете си, вдигнати към небето.

— Някой от присъстващите има болна снаха. Нека знае, че е излекувана! — каза по едно време някаква жена.

Отново се чуха молитви и радостни песни, прекъсвани от гласа на същата тази жена.

— Някой от тази група е изгубил наскоро майка си. Нека вярата не го напуска, защото майка му се радва на небесната благодат.

По-късно той ми каза, че това е дарбата да пророкуваш и че някои хора предчувстват както отдалечени в пространството събития, така и неща, които предстои да се случат съвсем скоро.

Но дори и без да го знаех, аз вярвах в силата на гласа, който говореше за чудеса. Очаквах в даден момент той да спомене за любовта между двама души, които бяха тук. Надявах се тя да каже, че тази любов е благословена от всички ангели, светци, от Бога и от Богинята.

Не знам колко време продължи ритуалът. Хората пак заговориха на странни езици, пяха и танцуваха с вдигнати към небето ръце, молиха се за стоящия до тях, поискаха да станат чудеса, разказаха за случаи, в които се е проявила Божията благодат.

Накрая свещеникът, който ръководеше церемонията, каза:

— Нека се помолим, пеейки, за всички, които участват за пръв път в това харизматично обновление!

Явно не бях единствената. Това ме успокои. Всички изпяха една молитва. Този път само слушах и се молех Божията благодат да ме осени. Имах голяма нужда от нея.

— Хайде да приемем благословията — каза свещеникът.

Обърнахме се към осветената пещера на другия бряг на реката. Свещеникът отправи няколко молитви и ни благослови. После всички се целунахме, пожелахме си да е щастлив денят на Непорочното зачатие и всеки пое по своя път.

Той се приближи. Изглеждаше по-весел от друг път.

— Мокра си до кости!

— Ти също — отвърнах аз, като се засмях. Качихме се в колата и се върнахме в Сен Савен.

Толкова много бях жадувала за този миг, а когато той настъпи, вече не знаех какво да кажа! Не можех да говоря нито за къщата в планината с книгите и плочите, нито за ритуала, странните езици и молитвите в палатките.

Той живееше в два свята. Някъде във времето тези светове се сливаха в един и аз трябваше да открия как точно става това.

Ала в този момент думите нямаха никакъв смисъл. Човек открива любовта, обичайки.

— Имам само още един пуловер — каза той, когато се прибрахме в стаята. — Вземи го, аз утре ще си купя друг.

— Ще сложим дрехите върху радиатора и до утре ще са сухи — отвърнах аз. — Освен това мога да облека и блузата, която изпрах вчера.

За няколко мига настъпи мълчание.

Дрехи. Голота. Студ.

После той извади от малкото си куфарче друга риза.

— Можеш да спиш с нея.

— Добре.

Изгасих. В тъмното съблякох мокрите си дрехи, прострях ги върху радиатора и го усилих докрай.

Светлината от уличната лампа обаче бе достатъчна, за да види той силуета ми и да разбере, че съм гола. Облякох ризата му и се пъхнах под завивките в леглото си.

— Обичам те — чух гласа му.

— Уча се да те обичам — отвърнах аз. Той запали цигара.

— Мислиш ли, че някога ще настъпи подходящият миг?

Разбрах за какво говори. Станах, отидох до ръба на леглото му и и седнах. Той хвана ръката ми и постояхме така няколко минути. После погалих косата му.

— Не трябваше да питаш. Любовта не задава много въпроси. Щом започнем да мислим, започваме и да се страхуваме. Този страх е необясним и няма смисъл да се опитваме да го изразим с думи.

Може би това е страхът да не презрат чувствата ти, да не бъдеш отблъснат или пък да не развалиш магията.

Ето защо не се пита — действа се. Поемат се рискове, както ти самият си казвал вече толкова пъти.

— Знам. Никога по-рано не съм питал.

— Сърцето ми вече е твое — отвърнах аз, като се престорих, че не съм чула думите му. — Утре може да си тръгнеш, но винаги ще си спомням чудото през тези дни — романтичната любов, шанса, мечтата.

Ала мисля, че Бог в безграничната си мъдрост е скрил Ада някъде в Рая. За да бъдем винаги нащрек. За да не ни позволи да забравим стълба на Строгостта, докато изживяваме радостта от Неговото Милосърдие.

Ръцете му докоснаха по-смело косите ми.

— Бързо възприемаш — каза той.

Думите му ме учудиха. Но след като човек повярва, че знае, наистина научава.

— Не мисли, че съм недостъпна — казах аз. — Била съм с много мъже. Дори ми се е случвало да се любя с почти непознати.

— На мен също.

Опитваше се да го приеме като нещо естествено, но по начина, по който докосваше главата ми, усетих, че не му е лесно да преглътне думите ми.

— Необяснимо как обаче от днес сутринта отново съм девствена. Не се опитвай да разбереш, защото само една жена би могла да разбере какво имам предвид. Преоткривам любовта, а това изисква време.

Ръката му се плъзна по косите ми и докосна лицето ми. Целунах го леко по устните и се върнах в леглото си.

Не можех да си обясня защо постъпих така. Не знаех дали го правя, за да го привлека още по-силно, или за да не му отнемам свободата.

Но изминалият ден бе доста дълъг. Бях прекалено изморена, за да мисля.

Прекарах една много спокойна нощ. По някое време ми се стори, че съм будна, въпреки че продължавах да спя. Някаква жена се появи и ме взе в скута си, а аз сякаш я познавах отдавна, може би затова се почувствах закриляна и обичана.

Събудих се в седем сутринта — беше ми много горещо. Сетих се, че бях усилила радиатора докрай, за да изсъхнат дрехите. Все още не се бе разсъмнало и се опитах да стана безшумно, за да не го събудя.

Щом станах, видях, че го няма.

Изпаднах в паника. Другата веднага се събуди и ми каза: „Виждаш ли? Той разбра, че ще се съгласиш, и изчезна. Като всички мъже.“

Паниката ми непрекъснато растеше. Самата аз не губех самообладание, но Другата не спираше да говори:

„Все още съм тук. Ти позволи на вятъра да промени посоката си, отвори вратата и любовта нахлу в живота ти. Ако действаме бързо, ще успеем да овладеем положението.“

Налагаше се да разсъждавам по-практично. Да взема мерки.

„Той си тръгна — продължаваше Другата. — Трябва да се махнеш от това затънтено място. Животът ти в Сарагоса все още е непокътнат: върни се бързо, преди да си изгубила постигнатото с толкова усилия!“

„Той сигурно е имал основание да го направи“, помислих си.

„Мъжете винаги имат някакви основания — отговори Другата. — Но истината е, че накрая винаги изоставят жените.“

В такъв случай трябваше да помисля как да се върна в Испания. Нуждаех се умът ми да е зает с нещо.

„Да започнем с практичната страна на въпроса: парите“, каза Другата.

Нямах нито сентаво. Трябваше да изляза, да се обадя по телефона на родителите си за тяхна сметка и да чакам да ми изпратят пари, за да се върна.

Но днес е почивен ден, парите ще пристигнат най-рано утре. Какво ще ям? Как да обясня на хазаите, че трябва да изчакат два дни, докато им платя?

„По-добре нищо не им казвай“, посъветва ме Другата. Да, тя имаше опит, знаеше как да се справи в подобна ситуация. Не беше някакво влюбено момиченце, което губи самообладание, а жена, която винаги е знаела какво иска от живота. Трябваше да остана тук и да се престоря, че нищо не се е случило и че го чакам да се върне. А когато пристигнеха парите, щях да им платя и да си тръгна.

„Много добре! — каза Другата. — Ти пак ставаш такава, каквато си беше. Не бъди тъжна, един ден ще срещнеш мъж, когото да обичаш без никакъв риск.“

Взех си дрехите от радиатора — бяха съвсем сухи. Трябваше да разбера в кое от близките градчета има банка, да се обадя по телефона, да направя нещо. Докато мисълта ми е заета с това, няма да имам време да плача и да тъгувам.

Едва тогава забелязах някаква бележка:

„Отивам до семинарията. Приготви си нещата, защото довечера тръгваме за Испания. Ще се върна късно следобед.“

И най-отдолу бе написал: „Обичам те.“ Притиснах бележката до сърцето си, изпитвайки едновременно срам и облекчение. Усетих, че Другата съвсем се смали, учудена от бележката.

И аз го обичах. С всяка изминала минута, с всяка секунда тази любов растеше и ме преобразяваше. Отново бях повярвала в бъдещето и се опитвах постепенно да си възвърна вярата в Бога.

И всичко това благодарение на любовта!

„Не искам да разговарям повече със собствената си глупост — зарекох се аз, като окончателно затръшнах вратата пред Другата. — Все едно е дали ще паднеш от третия или от стотния етаж.“

Ако ще падам, то нека да е отвисоко.

* * *

— Елате да закусите, преди да излезете — каза ми жената.

— Не знаех, че говорите испански — изненадах се аз.

— Границата е близо. В Лурд през лятото идват доста туристи. Ако не знам испански, няма да мога да давам стаи под наем.

Тя приготвяше препечени филийки и кафе с мляко. Започнах да настройвам духа си така, че да издържа до края на деня; знаех, че всеки час щеше да ми се струва година. Надявах се закуската да ме поразсее.

— Откога сте женени? — попита ме жената.

— Той беше първата ми любов — отвърнах аз. Бе достатъчно.

— Виждате ли онези остри върхове? — продължи жената. — Първата ми любов загина в планината.

— Но после сте срещнали друг.

— Да, срещнах. И успях отново да намеря щастието. Странно нещо е съдбата: почти никоя от жените, които познавам, не се омъжи за първата си любов.

А тези, които се омъжиха, все повтарят, че са пропуснали нещо важно, че не са изживели всичко, което е трябвало да изживеят.

Изведнъж тя спря да говори.

— Извинявайте! Не исках да ви обидя!

— Но вие не ме обиждате!

— Все поглеждам към кладенеца и си мисля: по-рано никой не е знаел къде има вода, докато един ден свети Савен решил да копае и я открил. Ако не го беше направил, градът щеше да е там долу, до реката.

— Но какво общо има това с любовта? — попитах аз.

— Този кладенец доведе хората с техните надежди, мечти, конфликти. Някой се е осмелил да търси вода, водата се е появила и всички са се събрали около нея. Струва ми се, че когато не се боим да търсим любовта, тя се появява и в крайна сметка ние ставаме все по-достойни за любовта на другите. Когато някой ни обича, всички започват да ни обичат.

И обратно, когато сме сами, се чувстваме още по-самотни. Колко странен е животът!

— Чували ли сте за една книга, която се казва „Книга на промените“? — попитах я аз.

— Не съм чувала.

— В нея е казано, че цял един град може да бъде преместен на друго място, но не и един кладенец. Влюбените се срещат, утоляват жаждата си, построяват къща и отглеждат децата си около кладенеца.

Но ако един от двамата реши да си тръгне, кладенецът не може да го последва. При него остава изоставената любов, въпреки че е пълна със същата чиста вода отпреди.

— Дъще, ти говориш като старица, която много е страдала!

— Не. Просто винаги съм се страхувала. Никога не съм копала кладенец. Правя го сега, в момента, и не трябва да забравям риска.

Имах нещо в джоба си, което ми тежеше. Когато го напипах, сърцето ми се сви. Изпих си кафето набързо. Ключът! Ключът беше у мен.

— Научих, че имало някаква жена в тоя град, която починала и завещала всичко на семинарията в Тарб. Знаете ли къде се намира къщата й?

Излязохме навън и жената ми я показа. Бе една от средновековните къщи около площадчето, а задната й част гледаше към долината и планинските върхове.

— Двама свещеници ходиха там преди около два месеца и…

Тя ме погледна, а на лицето й се изписа съмнение.

— И единият от тях приличаше на мъжа ти — довърши жената след дълга пауза.

— Бил е той самият — казах й аз на излизане, доволна, че позволих на детето в мен да стори тази лудория.

Стоях пред къщата и не знаех какво да правя. Мъглата покриваше всичко и ми се струваше, че съм в някаква сива нереалност, от която изникват странни фигури и ни водят на още по-странни места.

Пръстите ми нервно стискаха ключа.

Поради мъглата нямаше да е възможно да се види планината от прозорците на къщата. Вътре щеше да е мрачно, без слънце, което да огрява пердетата. Къщата щеше да е тъжна, понеже той нямаше да е до мен.

Погледнах си часовника. Девет сутринта.

Трябваше да правя нещо, което да ми помогне да убия времето, да чакам.

Да чакам. Това бе първият урок на любовта, който научих. Денят се влачи бавно и ти правиш хиляди планове, представяш си всички възможни разговори, обещаваш си да промениш държанието си и ставаш все по-неспокойна, докато се прибере любимият ти.

И тогава вече не знаеш какво да кажеш. Всичките тези часове на очакване са се превърнали в напрежение, напрежението е породило страх и ние се срамуваме да изразим любовта си именно поради тоя страх.

Не знам дали да вляза, или не. Спомних си разговора от предишния ден — тази къща бе символ на една мечта.

Все пак не можех да стоя така цял ден. Събрах смелост, извадих ключа от джоба си и тръгнах към вратата.

— Пилар!

Гласът, произнесъл името ми със силен френски акцент, идваше от мъглата. Бях по-скоро учудена, отколкото изплашена. Може би беше собственикът на къщата, в която бяхме наели стаята, но не си спомнях да съм му казвала името си.

— Пилар! — чух аз отново, този път по-близо.

Взрях се в площада, потънал в мъглата. Някакъв силует бързо се приближаваше към мен. Кошмарът със странните неясни фигури се превръщаше в действителност.

— Почакай! — извика той. — Искам да говоря с теб!

Когато се приближи още, видях, че е свещеник. Приличаше на карикатура на провинциално кюре: нисък, пълничък, с бели косми, щръкнали тук-там по плешивата му глава.

— Здравей! — подаде ми той ръка и широко се усмихна. Доста слисана, отвърнах на поздрава му.

— Жалко, че всичко е потънало в мъгла — каза той, поглеждайки към къщата. — Сен Савен е в самата планина и гледката от тази къща е прекрасна. От прозорците й се виждат както долината в ниското, така и заледените остри върхове там горе. Ти сигурно вече знаеш това.

Начаса разбрах кой беше този човек: игуменът на манастира.

— А вие защо сте тук? — попитах аз. — И откъде знаете името ми?

— Искаш ли да влезем? — предложи той, опитвайки се да промени темата.

— Не. Искам да отговорите на въпроса ми.

Той потри ръцете си една в друга, за да ги постопли, и седна на бордюра на тротоара. Седнах до него. Мъглата ставаше все по-гъста и вече скриваше дори църквата, която се намираше на около двайсетина метра от нас.

Не се виждаше нищо друго освен кладенецът. Спомних си думите на жената.

— Тя е тук — казах аз.

— Коя?

— Богинята. Тази мъгла всъщност е самата Тя.

— Значи той е говорил с теб за това! — засмя се отецът. — Добре, но аз предпочитам да я наричам Дева Мария. Така съм свикнал.

— Защо сте тук? Откъде знаете името ми?

— Дойдох, понеже исках да те видя. Един човек от групата на харизматиците ми каза снощи, че сте отседнали в Сен Савен, а градчето е малко.

— Той отиде до семинарията.

Отецът стана сериозен, поклати глава и промълви, сякаш говореше на себе си:

— Колко жалко!

— Жалко, че е отишъл до семинарията?

— Той не е в семинарията. Оттам идвам.

В продължение на няколко минути игуменът не каза нищо. Спомних си какво бях решила тази сутрин: да взема мерки, да се обадя на родителите си, да поискам пари, да се върна… Но вече се бях заклела и щях да спазя клетвата си.

До мен седеше свещеник. Като дете бях свикнала да разказвам всичко на свещениците.

— Вече не издържам! — наруших аз мълчанието. — Преди по-малко от седмица знаех коя съм и какво искам от живота. А сега сякаш съм попаднала в буря, която ме подмята ту на една, ту на друга страна, без нищо да мога да направя.

— Съпротивлявай се! — каза отецът. — Това е много важно!

Думите му ме изненадаха.

— Не се плаши! — продължи той. — Знам, че църквата се нуждае от млади свещеници, а от него би станал чудесен свещеник. Ала цената, която ще трябва да плати, е твърде висока.

— Но къде е той сега? Нима ме е оставил тук и се е върнал в Испания?

— В Испания ли? Няма какво да прави в Испания — каза отецът. — Неговият дом е манастирът, който е само на няколко километра оттук. Но той не е там. Аз обаче знам къде можем да го открием.

Думите му ме окуражиха и зарадваха — поне знаех, че не си е тръгнал.

Но отецът вече не се усмихваше.

— Не бързай да се радваш — продължи той, отгатвайки отново мислите ми. — По-добре щеше да е да се беше върнал в Испания.

Отецът стана и ми предложи да тръгна с него. Почти нищо не виждахме пред себе си, но той явно знаеше накъде да върви. Излязохме от Сен Савен по същия път, по който преди два дни — а може би е било преди пет години? — чух историята на Бернадет.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Отиваме да го търсим — отговори отецът.

— Не можах да ви разбера, отче — казах аз, докато вървяхме. — Сякаш се натъжихте, когато споменах, че него го няма.

— Знаеш ли нещо за религиозния живот, дъще?

— Много малко. Знам, че свещениците дават обет за бедност, целомъдрие и послушание.

Поколебах се дали да продължа, или не, но накрая реших да довърша:

— Освен това осъждат греховете на другите, въпреки че тези грехове не са чужди и на тях самите. Мислят, че знаят всичко за брака и любовта, без никога да са се женили. Заплашват ни с огъня на ада за грешни неща, които те също вършат. Представят ни Бог като отмъстител, който вини човека за смъртта на единствения си Син.

Отецът се разсмя.

— Получила си много добро католическо възпитание. Ала аз не те питам за католицизма. Питам те за духовния живот.

Не можах да му отговоря веднага.

— Не съм много сигурна, но мисля, че свещениците са хора, които изоставят всичко и тръгват да търсят Бог.

— А намират ли го?

— Това вие трябва да го знаете, не аз.

Отецът забеляза, че се задъхах, и забави ход.

— Който тръгне да търси Бог, само си губи времето. Може да извърви различни пътища, да се увлече по разни религии и секти, но по този начин никога няма да Го срещне.

Бог е тук, сега, до нас. Можем да го съзрем в тази мъгла, в пръстта, по която стъпваме, в дрехите и обувките, които носим. Неговите ангели бдят над нас, докато спим, и ни помагат, когато се трудим. Достатъчно е да се огледаме около себе си, за да срещнем Бог.

Но тази среща не е лесна. Колкото повече Бог ни позволява да участваме в неговите тайнства, толкова по-объркани се чувстваме. Защото Той постоянно иска от нас да следваме мечтите си и сърцето си. А на нас ни е трудно да го направим, понеже сме свикнали да живеем по друг начин.

И накрая, за наше най-голямо учудване откриваме, че Бог иска ние да бъдем щастливи, защото Той е наш баща.

— И майка — вметнах аз.

Мъглата започна да се разсейва. Успях да видя малка селска къща, пред която някаква жена пренасяше дърва.

— Да, и майка — каза той. — За да имаш духовен живот, не е нужно да постъпваш в семинария, да постиш, да спазваш обет за въздържание и целомъдрие.

Достатъчно е да имаш вяра и да приемеш Бог. От този момент нататък всеки от нас става част от Неговия път, чрез нас Той извършва Своите чудеса.

— Той ми е говорил за вас — прекъснах го аз. — И ми обясни нещата по същия начин.

— Надявам се, че ще приемеш дарбата му — отвърна отецът. Защото невинаги е така, както ни учи историята. Озирис е бил убит в Египет. Гръцките богове постоянно са се карали заради жени или простосмъртни. Аптеките са прогонили Кецалкоатъл. Викингските богове са участвали в опожаряването на Валхала, двореца на бог Один, заради една жена. Исус е бил разпънат на кръст. Защо?

Не знаех какво да отговоря.

— Защото Бог е дошъл на Земята, за да ни покаже нашето собствено могъщество. Ние сме част от Неговия сън, а Той желае сънят му да има щастлив край. В такъв случай, ако приемем, че Бог ни е създал, за да бъдем щастливи, трябва да признаем, че ние сами сме си виновни за онова, което ни носи мъка или ни води към провал.

Ето защо винаги убиваме Бог. Било на кръста, на кладата, на заточение, било в сърцата ни.

— Но тези, които Го разбират…

— Те преобразяват света. С цената на много жертви.

Жената, която пренасяше дърва, видя отеца и се затича към нас.

— Благодаря ви, отче! — каза тя, като целуваше ръцете му. — Момчето излекува мъжа ми!

— Излекувала го е Светата Дева — отвърна отецът, ускорявайки крачка. — Той е само нейно оръдие.

— Той го излекува! Влезте, моля ви!

В същия миг си спомних за предишната вечер. Докато вървяхме към катедралата, някакъв човек ми бе казал: „Вашият приятел върши чудеса!“

— Бързаме! — каза отецът.

— Не, не бързаме — възразих аз, въпреки че много се срамувах да говоря на френски — език, който не владеех добре. — Студено ми е и ми се пие кафе!

Жената ме хвана за ръка и влязохме. Къщата беше уютна, без излишен лукс: стените бяха от камък, а подът и таванът — от дърво. Пред запалената камина бе седнал мъж на около шейсет години.

Щом забеляза игумена, той стана, за да му целуне ръка.

— Недей! — спря го отецът. — Още не си оздравял напълно.

— Напълнях с десет килограма, но все още не мога да помагам на жена си — отвърна мъжът.

— Не се безпокой! Скоро ще се почувстваш много по-добре, отколкото преди.

— Къде е момчето? — попита мъжът.

— Видях го да отива там, където обикновено ходи — отговори жената. — Само че този път беше с кола.

Отецът ме погледна, ала нищо не каза.

— Благослови ни, отче — помоли го жената. — Силата, която той има…

— Силата е на Светата Дева — прекъсна я отецът.

— Силата на Света Богородица е също и ваша сила. Вие го доведохте тук.

Този път отецът избегна погледа ми.

— Помолете се за мъжа ми, отче — настоя жената. Отецът си пое дълбоко въздух, после каза на мъжа:

— Застани пред мен.

Човекът се подчини. Отецът затвори очи и каза една молитва. После призова Светия Дух, като го помоли да не се отделя от този мъж и да му помага.

Изведнъж започна да говори много бързо, сякаш правеше някакво заклинание, и аз вече не успявах да следя думите му. Ръцете му докоснаха раменете на мъжа, после се спуснаха надолу до пръстите му. Направи този жест няколко пъти.

Огънят в камината запращя по-силно. Може би беше обикновено съвпадение или пък отецът бе навлязъл в непознати за мен територии, които влияеха върху природните стихии.

Аз и жената се стряскахме всеки път, когато някоя цепеница изпращяваше. Отецът нищо не забелязваше, бе изцяло отдаден на задължението си да бъде оръдие на Светата Дева, както бе казал преди това. Говореше на някакъв странен език. Думите излизаха от устата му с невероятна бързина. Бе поставил неподвижно ръцете си върху раменете на човека пред себе си.

Ритуалът свърши така внезапно, както бе започнал. Отецът се обърна и ги благослови по традиционния начин, като ги прекръсти с дясната си ръка.

— Нека Бог бъде винаги в този дом!

След това се извърна към мен и ме подкани да продължим пътя си.

— Чакайте, не ви направих кафе! — каза жената, като видя, че си тръгваме.

— Ако пия кафе сега, няма да мога да спя — отговори отецът.

Жената се засмя и добави нещо. Не я чух добре, защото вече бяхме поели по пътя. Може би искаше да каже, че все още е сутрин.

— Отче, жената спомена за някакво момче, което излекувало мъжа й. Това е той, нали?

— Да, той е.

Почувствах се зле. Спомних си вчерашния ден, Билбао, беседата в Мадрид, хората, които говореха за чудеса, присъствието, което усетих, докато другите ме бяха прегърнали и се молехме.

И тъй, обичах мъж, който имаше дарбата да лекува. Човек, който помагаше на ближния, облекчаваше страданието, помагаше на болните да оздравеят и възвръщаше надеждата у техните близки. Мисия, която не се вместваше в една къща с бели завеси, с любимите плочи и книги.

— Не се обвинявай, дъще!

— Вие четете мислите ми!

— Да, чета ги — отвърна отецът. — Аз също имам дарба и се опитвам да бъда достоен за нея. Светата Дева ме научи да се потапям във вихъра на човешките чувства, за да ги насочвам във възможно най-добрата посока.

— Вие също вършите чудеса.

— Не мога да лекувам, но притежавам една от дарбите на Светия Дух.

— В такъв случай можете да прочетете какво става в сърцето ми. Знаете, че го обичам и че тази любов расте с всеки изминал миг. Заедно открихме света и заедно ще останем в него. Волно или неволно, той присъстваше във всички дни от живота ми.

Какво ли можех да споделя с този свещеник, който вървеше до мен? Той никога нямаше да разбере, че съм имала други мъже, влюбвала съм се и ако се бях омъжила, щях да съм щастлива. Още като дете бях открила любовта на един площад в Сория и после я бях забравила.

Но по всичко личеше, че това последното не го бях сторила много добре. Достатъчни бяха три дни, за да започне всичко отново.

— Имам право да бъда щастлива, отче. Ще си възвърна изгубеното. Ще се боря за щастието си, не искам да го пропусна отново.

Ако се откажа от тази борба, това ще означава, че се отказвам от духовния си живот. Както вие казахте, ще отдалеча от себе си Бог, ще изгубя женската си сила и власт. Ще се боря за него, отче.

Знаех защо този нисък и дебел човечец ме бе потърсил. Бе дошъл, за да ме убеди да го напусна, защото той имаше много по-важна мисия, която трябваше да изпълни.

Изобщо не вярвах, че отецът, който крачеше до мен, искаше да се оженим и да живеем в къща като тази в Сен Савен. Игуменът казваше това, за да ме заблуди, за да престана да се защитавам, и тогава с усмивка да ме убеди в противното.

Той прочете мислите ми, но нищо не каза. А може би се лъжех, може би отецът изобщо не беше в състояние да отгатва мислите на хората. Мъглата бързо се разсейваше и вече виждах пътя, планинския склон, полето и дърветата, покрити със сняг. Сякаш и чувствата ми се бяха прояснили.

Толкова по-зле! Ако е вярно, че отецът наистина умее да чете мисли, нека да прочете моите и да узнае всичко. Нека да узнае, че снощи той поиска да се любим, а аз отказах и съжалявам за това.

Вчера си мислех, че ако той наистина трябва да си тръгне, винаги ще си спомням за него като за стар приятел от детинство. Нищо подобно! Въпреки че членът му не проникна в мен, проникна нещо много по-дълбоко и докосна сърцето ми.

— Отче, обичам го — повторих аз.

— Аз също го обичам. Любовта винаги прави глупости. В моя случаи тя ме кара да се опитам да го отдалеча от твоята съдба.

— Няма да бъде лесно да ме отдалечите, отче. Снощи по време на молитвите пред пещерата открих, че и аз мога да пробудя у себе си тези дарби, за които говорите. И ще ги използвам, за да го задържа до себе си.

— Дано да успееш! Дано! — каза отецът и на лицето му се появи лека усмивка.

Спря и извади броеница от джоба си. После, с броеницата в ръка, ме погледна право в очите.

— Исус е казал, че не трябва да се кълнем, и аз няма да се закълна, но ти казвам в присъствието на нещо, което е свято за мен, че не бих желал той да избере конвенционалния религиозен живот. Не бих искал да бъде ръкоположен за свещеник. Той може да служи на Господ по друг начин — като бъде заедно с теб.

Трудно ми бе да повярвам, че казва истината, но явно беше така.

— Той е тук — каза отецът.

Обърнах се и недалеч от нас забелязах една спряна кола. Бе същата, с която дойдохме от Испания.

— Винаги идва пеша — добави отецът, като се усмихваше. — Този път е искал да създаде у нас впечатление, че дълго е пътувал.

Маратонките ми подгизнаха от снега, но отецът носеше отворени сандали върху вълнените чорапи и реших да не се оплаквам.

Щом той можеше да ходи така, аз също можех. Започнахме да се изкачваме към върховете.

— Дълго ли ще вървим?

— Най-много половин час.

— А къде отиваме?

— Да го посрещнем, него и другите.

Разбрах, че не искаше да продължим разговора. Може би имаше нужда да вложи цялата си енергия в изкачването. Крачехме мълчаливо — мъглата вече почти се бе разсеяла и започна да изплува жълтият диск на слънцето.

За пръв път можех да обхвана с поглед цялата долина: долу се виждаше някаква река, разпръснати тук-там села и Сен Савен, врязал се в склона на планината. Успях да различа камбанарията на църквата, някакво гробище, което преди това не бях забелязала, и средновековните къщи с изглед към реката.

Някъде под нас един овчар караше стадото си по пътя, откъдето бяхме минали.

— Уморих се — каза отецът. — Хайде да спрем за малко!

Разчистихме снега от една скала и се облегнахме на нея. Отецът се бе изпотил, а краката му сигурно бяха премръзнали.

— Дано Сантяго да съхрани силата ми, защото искам още веднъж да измина неговия път — обърна се към мен отецът.

Не разбрах какво искаше да каже и реших да променя посоката на разговора.

— В снега има следи от стъпки.

— Някои от тях са на ловци. Други са на мъжете и жените, които искат да възкресят традицията.

— Каква традиция?

— Тази на Сен Савен: да се оттеглят от света, да дойдат тук, в планината, и да съзрат Божията слава.

— Отче, искам да си изясня нещо. До вчера бях с един мъж, който се колебаеше между религиозния живот и женитбата. Днес открих, че този мъж върши чудеса.

— Всички ние вършим чудеса — отвърна отецът. — Исус е казал: Ако имаме вяра колкото синапово зърно, ще кажем на планината: „Премести се от тук там!“ И тя ще се премести.

— Не искам урок по катехизис, отче. Обичам един мъж и искам да науча нещо повече за него, да го разбирам, да му помагам. Не ме интересува какво може или не може да стори всеки от нас.

Игуменът въздъхна дълбоко. Поколеба се за миг, но после заговори:

— Някакъв учен, който изследвал маймуните на един от островите на Индонезия, успял да приучи една от тях да мие картофите в реката, преди да ги яде. Почистена от пясъка и мръсотията, храната ставала по-вкусна.

Ученият, който направил това само защото пишел труд върху способността на шимпанзетата да бъдат обучавани, дори не можел да си представи какво ще се случи впоследствие. Много се учудил, когато видял, че и другите маймуни от острова започнали да правят като тази, с която той се занимавал.

Докато един прекрасен ден, когато определен брой маймуни се научили да мият картофите, маймуните от другите острови на архипелага започнали да правят като тях. Но най-учудващото било, че другите маймуни се научили да мият картофите, без да имат какъвто и да е контакт с острова, където бил проведен опитът.

Той спря.

— Разбра ли?

— Не — отвърнах аз.

— Съществуват много научни изследвания, подобни на това. Най-общото обяснение е, че когато определен брой хора еволюират, после еволюира и цялата човешка раса. Не знаем колко души точно са необходими за това, но знаем, че наистина става така.

— Също като историята със Света Богородица — казах аз. — Явила се е на учените мъже от Ватикана и на една невежа селянка.

— Светът има една душа и идва момент, в който тази душа се проявява във всичко и във всички едновременно.

— Женска душа.

Той се засмя, а аз така и не разбрах какво означаваше този смях.

— Между другото, догмата за Непорочното зачатие не е била дело единствено на Ватикана — каза той. — Осем милиона души са се подписали в петиция до папата, в която са настоявали за нейното признаване. Дошли са подписи от всички краища на света. Историята се разчула.

— Тази ли е първата стъпка, отче?

— Към какво?

— Към това Света Богородица да бъде смятана за превъплъщение на женското лице на Бога. В края на краищата, вече сме приели, че Исус въплъщава Неговото мъжко лице.

— Какво искаш да кажеш?

— Колко време ще е необходимо, за да възприемем една Света Троица, в която да се появи и жената? Светата Троица на Светия Дух, Майката и Сина?

— Хайде да тръгваме — каза той. — Много е студено, за да продължаваме да стоим тук.

— Преди малко сандалите ми ти направиха впечатление — каза той.

— Но вие наистина ли четете мислите на хората?

Не ми отговори.

— Ще ти разкажа част от историята на създаването на нашия религиозен орден — започна той. — Наричаме се боси кармелити. Сандалите са част от правилата, наложени от света Тереза Авилска: щом си в състояние да владееш тялото си, значи си способен да владееш и духа си.

Тереза била красиво момиче, изпратено от баща си в манастир, за да получи по-добро възпитание. Един ден, както се разхождала по коридора, започнала да разговаря с Исус. Отдала се напълно на дълбокия екстаз, в който често изпадала, и за кратко време животът й напълно се променил. След като разбрала, че кармелитските манастири са се превърнали в нещо като брачни агенции, решила да основе орден, който да следва изконните заповеди на Христос и на Ордена на кармелитките.

Наложило се света Тереза да се пребори не само със самата себе си, но и с двете най-могъщи институции на времето — църквата и държавата. Въпреки това не се отказала, убедена, че трябва да изпълни мисията си.

Един ден, когато започнала да губи дух, в къщата, където живеела, се появила някаква жена в дрипи. Искала непременно да говори с монахинята. Хазаинът предложил на жената милостиня, но тя отказала, заявявайки, че няма да си тръгне, докато не говори с Тереза.

Три дни чакала пред къщата, без да яде и пие. Монахинята накрая склонила да я приеме.

„Недей! — казал й хазаинът. — Тя е луда.“

„Ако слушам хората, накрая ще повярвам, че лудата съм аз — отвърнала монахинята. — Може би лудостта на тази жена е като моята: да чува разпнатия Христос.“

— Нима наистина света Тереза е разговаряла с Христос?

— Да. Но да се върнем към моя разказ. И тъй, жената била приета от монахинята. Казала, че името й е Мария Исусова Иепес и че е от Гранада. Била послушница при кармелитките, когато й се явила Светата Дева и поискала от нея да основе манастир съгласно старите правила на ордена.

„Също като света Тереза“, помислих си.

— Мария Исусова напуснала манастира още същия ден и тръгнала боса за Рим. Вървяла две години, като през това време спяла под открито небе, понасяла студа и жегата и се изхранвала благодарение на получената от добри хора милостиня. Било цяло чудо, че успяла да стигне до Рим. Но станало още по-голямо чудо: била приета от самия папа Пий IV

— Понеже папата, подобно на Тереза и на много други хора, е имал същата идея.

Също като Бернадет, която не е знаела за решението на Ватикана, като маймуните от другите острови, които не са могли да знаят за извършения опит, като Мария Исусова и Тереза, които не са знаели, че мислят за едно и също нещо.

Нещата започваха да придобиват смисъл.

В момента минавахме през някаква гора. Най-високите клонки, изсъхнали и покрити със сняг, посрещаха първите слънчеви лъчи. Мъглата съвсем се бе разсеяла.

— Разбирам какво искате да кажете, отче.

— Светът изживява момент, в който много хора получават една и съща заповед.

— Следвай мечтите си, промени живота си и тръгни по пътя, който води до Бога. Върши чудесата, на които си способен. Пророкувай. Вслушвай се в своя ангел пазител. Промени се. Бъди воин и нека твоята битка те прави щастлив.

— Поемай рискове.

Слънцето заливаше всичко наоколо. Снегът заблестя и светлината стана толкова силна, че ме заболяха очите. Но в същото време тя сякаш допълваше думите на игумена.

— И какво общо има това с него?

— Разказах ти историята откъм героичната й страна. Ала ти още нищо не знаеш за душата на тези герои. — Той направи дълга пауза, преди да продължи: — Но има и страдание… В моменти на промяна се появяват мъчениците. За да могат хората да следват мечтите си, трябва други да се жертват заради тях, да се сблъскат с присмеха, с гоненията, с опитите да се дискредитира това, което вършат.

— Църквата е изгаряла магьосниците, отче.

— Така е. А Рим е хвърлял християните на лъвовете. Който е умрял на кладата или на арената, бързо се е извисил до Вечната слава — и така е било по-добре.

Днес обаче воините на Светлината се сблъскват с нещо много по-лошо от славната смърт на мъчениците. Тях ги унищожават срамът и унижението. Така е станало със света Тереза, която е страдала до края на живота си. Така е било с Мария Исусова, както и с жизнерадостните деца от Фатима — Жасинта и Франсишку, починали няколко месеца след като видели Богородица, а Лусия влязла в манастир и никога не го напуснала.

— Но с Бернадет нищо подобно не се е случило.

— Напротив! Вкарали са я в затвора, трябвало е да понася унижения и клевети. Но той сигурно ти е разказал за това, както и за думите на Светата Дева.

— Само за някои от тях — отвърнах аз.

— Думите, които Света Богородица е произнесла по време на всичките си явявания в Лурд, не заемат повече от половин страница. Въпреки това тя е сметнала за необходимо да каже на овчарчето: Не ти обещавам щастие на този свят. Защо е избрала да каже точно това, защо е искала да предупреди и да утеши Бернадет? Защото е знаела, че ако момичето приеме своята мисия, от този миг нататък го очаква само мъка.

Гледах слънцето, снега и дърветата, чиито листа бяха опадали.

— Той е новатор — продължи със смирен глас игуменът. — Има сила, разговаря със Света Богородица. Ако успее да концентрира енергията си както трябва, може да бъде сред първите, които ще поведат човешката раса към духовна промяна. Сега светът изживява много важен момент.

Ако това бъде неговият избор, той ще страда много. Откровението е дошло твърде рано за него. Познавам достатъчно добре човешката душа, за да знам какво го очаква занапред.

Отецът се обърна към мен и ме хвана за раменете.

— Моля те! Спаси го от страданието и трагедията, които го очакват! Той няма да издържи!

— Разбирам колко много го обичате, отче.

Той поклати глава.

— Не, нищо не разбираш. Твърде млада си, за да познаваш лошотията на тоя свят. В този момент ти също се изживяваш като новатор. Искаш да променяш света заедно с него, да проправяш нови пътища, да сториш така, че историята на вашата любов да стане легендарна и да бъде разказвана от поколение на поколение. Все още вярваш, че любовта може да победи.

— А нима не може?

— Може, разбира се. Но ще победи, когато удари часът за това. След като свършат небесните битки.

— Обичам го! И нямам намерение да чакам небесните битки, за да победи любовта ми!

Погледът му се зарея в далечината.

При реките Вавилонски седяхме и плачехме — там седяхме и плачехме, кога си спомняхме за Сион — промълви той, сякаш говореше на себе си. — На върбите всред Вавилон окачихме нашите арфи.

— Колко тъжни думи! — отвърнах аз.

— Това е началото на един псалм. Той разказва за заточението, за онези, които искат да се върнат в Обетованата земя, но не могат. И това заточение продължава още. Какво мога да сторя, за да намаля страданието на някой, който иска да се завърне в рая, преди да е ударил часът?

— Нищо, отче. Абсолютно нищо.

* * *

— Ето го и самия него — каза игуменът.

Видях го. Бе коленичил в снега на около двеста метра от мен. Беше без риза и въпреки голямото разстояние забелязах, че кожата му е почервеняла от студа.

Стоеше с наведена глава, а ръцете му бяха сключени като за молитва. Не знам дали все още бях под влиянието на ритуала от предишната вечер или на жената, която пренасяше дърва в колибата, но имах чувството, че човекът, когото наблюдавах, притежава огромна духовна сила. Сякаш не принадлежеше повече на тоя свят, а живееше в единение с Бог и с просветлените духове на висините. Блясъкът на снега подсилваше това впечатление.

— В тази планина има много като него — проговори отецът. — В постоянно поклонение пред Бог и Светата Дева те се приобщават към тяхната мъдрост. Слушат ангели, светци, пророчества, мъдри думи и ги предават на малка група вярващи. Докато нещата продължават в тази посока, няма да има проблеми.

Но той няма да спре дотук. Ще тръгне по света да проповядва идеята за Великата майка. Точно сега Църквата не иска това. И светът ще посрещне с камъни първите, които заговорят за това.

— А следващите, които дойдат, ще бъдат посрещнати с цветя.

— Да, но той няма да е сред тях.

Игуменът тръгна към него.

— Къде отивате?

— Да го извадя от състоянието на транс. Да му кажа, че ти ми хареса и че благославям този съюз. Искам да го сторя тук, на това място, което за него е свещено.

Започна да ми прилошава — не знам защо, но много се изплаших.

— Трябва да размисля, отче. Не знам дали това е най-правилното решение.

— Не е най-правилното — отвърна той. — Много родители допускат грешка по отношение на децата си, понеже мислят, че знаят кое е най-доброто за тях. Аз не съм му баща и знам, че греша. Но трябва да изпълня това, което ми повелява съдбата.

Ставах все по-неспокойна.

— Нека не го прекъсваме — помолих аз. — Оставете го да довърши молитвата си.

— Той изобщо не трябваше да е тук! Трябваше да е с теб!

— Може би разговаря със Светата Дева.

— Може би. Ала дори да е така, трябва да отидем при него. Като ме види с теб, ще разбере, че съм ти разказал всичко. Той знае какво мисля.

— Днес е денят на Непорочното зачатие — настоях аз. — За него този ден е изключително важен. Забелязах колко бе радостен снощи пред пещерата.

— Непорочното зачатие е важно за всички нас — отвърна отецът. — Този път обаче аз настоявам да не говорим за религия. Нека да отидем при него!

— Но защо точно сега, отче? Защо в този миг?

— Защото знам, че в момента той взема решение относно бъдещето си. И е възможно да избере погрешния път.

Обърнах му гръб и заслизах по същата пътека, по която бяхме дошли.

— Какво правиш? Не разбираш ли, че само ти можеш да го спасиш? Не разбираш ли, че той те обича и би изоставил всичко заради теб?

Ускорих крачка и той едва успяваше да ме догонва. Въпреки това продължаваше да върви с мен.

— Точно в този момент той прави своя избор! Може да реши да те изостави! — каза отецът. — Трябва да се бориш за този, когото обичаш!

Ала аз не спирах. Вървях все по-бързо, оставяйки зад себе си планината, игумена, възможността за избор… Знаех, че човекът, който тича след мен, чете мислите ми и си дава сметка, че всеки опит да ме накара да се върна ще е безполезен. Независимо от това настояваше, убеждаваше ме, бореше се докрай.

Най-сетне стигнах до скалата, където бяхме спрели да починем преди половин час. Бях толкова изморена, че се хвърлих на земята.

Не мислех за нищо. Исках да избягам оттук, да бъда сама, да имам време, за да размисля.

Отецът дойде след няколко минути, не по-малко изтощен от дългото ходене.

— Виждаш ли тези планини наоколо? — попита той. -Те не се молят; те са самата Божия молитва. И това е така, защото са намерили своето място в света и са останали на него. Били са тук, преди човек да погледне към небето, преди да чуе гръмотевицата и да попита кой е създал всичко наоколо. Раждаме се, страдаме, умираме, а планините си стоят все тук.

Идва един миг, когато трябва да помислим дали си струва да хвърляме толкова усилия. Защо не опитаме да бъдем като тези планини — мъдри, древни, застанали на най-подходящото място? Защо трябва да рискуваме всичко, за да променим пет-шест души, които веднага ще забравят това, на което сме ги научили, и ще се впуснат в ново приключение? Защо не изчакаме определен брой маймуночовеци да се научат и след това тяхното познание да бъде разпространено безболезнено из всички останали острови?

— Наистина ли мислите така, отче?

Той спря за миг.

— Нима четеш мисли?

— Не. Но ако вие наистина разсъждавате по тоя начин, нямаше да изберете религиозния живот.

— Много пъти съм се опитвал да разбера каква съдба ми е отредена — каза той. — И все не съм успявал. Приех да бъда част от Божието войнство и единственото, което правя, е да обяснявам на хората защо съществуват мизерията, болката, несправедливостта. Искам от тях да бъдат добри християни, а те ме питат: „Как да вярвам в Бог, след като има толкова мъка по света?“

Опитвам се да обясня необяснимото. Опитвам се да им кажа, че всичко е част от един план, че съществува битка между ангелите и всички ние сме въвлечени в нея. Опитвам се да им кажа, че когато определен брой хора повярват достатъчно, за да променят това положение, всички останали — независимо от коя част на планетата — ще бъдат облагодетелствани от тази промяна. Но не ми вярват. И нищо не правят.

— Те са като планините — казах аз. — А планините са красиви. Всеки, който се изправи пред тях, се замисля за величието на Битието. Те са живо доказателство за любовта на Бог към нас, но съдбата им се изчерпва с това да свидетелстват. Не са като реките, които текат и променят пейзажа.

— Така е. Но защо да не бъдем като тях?

— Може би защото е ужасно да имаш съдбата на планините — отвърнах аз. — Те са длъжни да съзерцават вечно една и съща гледка.

Отецът нищо не каза.

— Учех се доскоро да бъда планина — продължих аз. — Бях подредила всяко нещо на мястото му. Щях да започна държавна работа, да се омъжа, да възпитам децата си в духа на религията на моите родители, въпреки че не вярвам много в нея. Сега реших да изоставя всичко това и да последвам мъжа, когото обичам. Добре, че се отказах да бъда планина, защото нямаше да издържа дълго.

— Говориш мъдро.

— И аз самата се учудвам на себе си. По-рано можех да говоря само за детството.

Станах и продължих да слизам по склона. Отецът разбра, че искам да помълча, и не ме заговори, докато не излязохме на шосето.

Взех ръцете му и ги целунах.

— Трябва да се сбогувам с вас. Ала преди това искам да ви кажа, че ви разбирам, разбирам и любовта ви към него.

Игуменът се усмихна и ме благослови.

— Аз също разбирам защо го обичаш.

През останалата част от деня се разхождах из долината. Играх си със снега, отидох до едно градче близо до Сен Савен, ядох сандвич с пастет, загледах се в някакви хлапета, които играеха футбол.

В църквата на съседното градче запалих свещ. Затворих очи и призовах Бог така, както го бяхме сторили предишния ден. После започнах да произнасям безсмислени думи, насочвайки цялото си внимание към разпятието над олтара. Постепенно придобивах дарбата за езици. Бе по-лесно, отколкото си мислех.

Сигурно нещата, които мълвях, непознатите думи, които произнасях и които не означаваха нищо за нашия разум, изглеждаха пълна глупост. Но в този момент Светият Дух разговаряше с душата ми и казваше неща, които тя трябваше да чуе.

Когато се почувствах пречистена, затворих очи и се помолих:

„Света Богородице, върни ми вярата! Нека и аз да стана оръдие на Твоята воля! Дай ми възможност да се уча чрез любовта си. Защото любовта никога не ни отклонява от мечтите ни.

Нека стана спътница и съюзница на мъжа, когото обичам. Нека той изпълнява дълга си, като бъде до мен.“

* * *

Когато се върнах в Сен Савен, вече се бе стъмнило. Колата бе спряна пред къщата, в която бяхме наели стая.

— Къде беше? — попита ме той, щом ме видя.

— Разхождах се и се молих.

Той ме притисна силно до себе си.

— По едно време се уплаших да не би да си си тръгнала. Ти си най-скъпото нещо, което имам на тая земя!

— Ти също — отвърнах аз.

* * *

Спряхме в някакво селище близо до Сан Мартин де Унч. Заради дъжда и снега от предишния ден пресякохме Пиренеите по-бавно, отколкото бяхме предвидили.

— Трябва да намерим някое отворено заведение — каза той, като излезе бързо от колата. — Гладен съм.

Аз не помръднах.

— Хайде, ела! — настоя той и отвори вратата ми.

— Искам да те попитам нещо. Откакто се срещнахме, се каня да ти задам един въпрос.

Той начаса стана сериозен. Засмях се вътрешно на неговото безпокойство.

— Много ли е важен този въпрос?

— Много — отвърнах аз, като се опитвах да бъда сериозна. — Въпросът е следният: къде отиваме всъщност?

И двамата избухнахме в смях.

— В Сарагоса — отвърна той с облекчение.

Слязох от колата и тръгнахме да търсим отворен ресторант — нещо почти невъзможно в този късен час.

„Не, не е невъзможно. Вече нямам нищо общо с Другата. Вярвам, че стават чудеса“, казах си.

— Кога трябва да бъдеш в Барселона? — попитах го аз.

Той не отговори, а лицето му продължаваше да бъде сериозно. „Трябва да избягвам подобни въпроси — помислих си. — Може да му се стори, че се опитвам да контролирам живота му.“

Повървяхме известно време, без да разговаряме. На централния площад в градчето имаше светещ надпис „Meson El Sol“, къщата на слънцето.

— Тук е отворено. Хайде да вечеряме! — предложи той, без да каже нищо друго.

Червените чушки и аншоата бяха подредени във формата на звезда, а до тях имаше сирене от Ла Манча.

На средата на масата до запалената свещ стоеше полупразна бутилка вино „Риоха“.

— Някога това заведение е било средновековна изба — каза момчето, което ни обслужваше.

По това време в ресторанта нямаше почти никакви хора. Той стана, за да се обади по телефона, и после се върна на масата. Прииска ми се да го попитам на кого се е обадил, но този път се въздържах.

— При нас е отворено до два и половина сутринта — продължи момчето. — Но ако желаете, можете да останете още на площада, а ние ще ви сервираме пушено месо, сирене и вино. Алкохолът ще ви сгрее и няма да усетите студа.

— Няма да останем дълго — отвърна той. — Трябва да пристигнем в Сарагоса, преди да е съмнало.

Момчето се върна на бара. Ние отново напълнихме чашите си. Обзе ме същото усещане за лекота, което бях изпитала в Билбао — сладкото замайване от виното, което ни помага да кажем и да чуем трудни за произнасяне неща.

— Сигурно си изморен от кормуването, а и сме пили — казах аз след още една глътка. — По-добре е да останем тук. Докато идвахме насам, забелязах един парадор.

Той кимна в знак на съгласие и каза:

— Погледни тази маса срещу нас! Японците наричат това шибуми: финеса на простите неща. А ето че хора, които са тъпкани с пари, ходят по разни скъпи места и си мислят, че са много изискани.

Пийнах още вино.

Хотелът. Още една нощ до него.

Девствеността, която си бях възвърнала по необясним начин.

— Странно е един семинарист да говори за изкуствено усложняване на нещата — казах аз, като се опитвах да насоча мислите си в друга посока.

— Научих това именно в семинарията. Колкото повече се приближаваме до Бога чрез вярата, толкова по-достъпен става той. А колкото е по-достъпен, толкова по-силно е Неговото присъствие.

Ръката му се плъзна по повърхността на масата.

— Христос узнал за мисията си, докато рязал дърва, правил столове, легла, шкафове. Работил като дърводелец, за да ни покаже, че няма значение с какво точно се занимаваме — всичко може да ни помогне да почувстваме Божията любов.

Той спря внезапно и после продължи:

— Не искам да говоря за това. Искам да говоря за друг вид любов.

Ръцете му докоснаха лицето ми. Благодарение на виното нещата му се струваха по-лесни. На мен също.

— Защо спря изведнъж? Защо не искаш да говориш за Бог, за Светата Дева, за духовния свят?

— Искам да говоря за друг вид любов — настоя той. -За любовта между мъжа и жената, в която също се случват чудеса.

Хванах ръцете му. Ако и да познаваше великите тайнства на Богинята, той знаеше за любовта толкова, колкото и аз. Независимо от това, че бе пътувал толкова много.

И затова трябваше да плати някаква цена: инициативата. Защото жената плаща най-високата цена: отдаването.

Дълго държахме ръцете си. Четях в очите му старите страхове, които истинската любов поставя пред нас като препятствия, които трябва да преодоляваме. Прочетох спомена за това как го бях отблъснала предишната нощ, за дългата ни раздяла, за годините, прекарани в манастира в търсене на един свят, където подобни неща не се случват.

Прочетох в очите му как хиляди пъти си е представял този момент, обстановката около нас, прическата ми, цвета на дрехите ми… Исках да му кажа „да“, а също и че ще бъде добре дошъл в моя живот, че сърцето ми е победило в битката. Исках да му кажа колко силно го обичам, колко силно го желая в този момент.

Но продължавах да мълча. Сякаш насън станах свидетел на вътрешната му борба. Видях, че пред него стои моето „не“, страхът да не ме загуби, неприятните думи, които са му отправяли в подобни моменти — защото всички ние минаваме през това и то оставя белези.

Очите му заблестяха. Знаех, че в момента той се опитва да преодолее всички прегради.

И тогава освободих едната си ръка, взех чашата си и я поставих на ръба на масата.

— Ще падне! — каза той.

— Точно така. Искам да я събориш!

— Искаш да счупя чашата?

Да, да счупи чашата. Толкова прост на пръв поглед жест, а в същото време съдържаше в себе си страхове, които никога няма да успеем да си обясним. Какво лошо има в това да счупим някаква евтина чаша, след като всеки от нас го е правил неволно!

— Искаш да счупя чашата? — повтори той. — Защо?

— Мога да ти дам някакво обяснение, но в действителност искам да я счупиш просто така.

— Заради теб?

— Не, разбира се!

Той гледаше стъклената чаша на ръба на масата и се боеше, че ще падне.

„Това е временен ритуал, както ти би се изразил — прииска ми се да му кажа. — Това е забранено. Чаши не се чупят нарочно. Когато сме на ресторант или вкъщи, внимаваме чашите да не се окажат на ръба на масата. Нашият вътрешен свят изисква да внимаваме чашите да не паднат на пода.

В същото време — продължавах да си мисля аз, — когато ги счупим, без да искаме, разбираме, че не било толкова страшно. Келнерът казва: «Няма нищо» , а и никога през живота си не съм виждала ресторант, в който да включват счупена чаша в сметката. Да се чупят чаши е нещо съвсем естествено и с това не ощетяваме нито себе си, нито ближния, нито ресторанта.“

Блъснах масата. Чашата се разклати, но не падна.

— Внимавай! — каза той инстинктивно.

— Счупи чашата! — настоях аз.

„Счупи чашата — мислех си, — защото това е символичен жест. Опитай се да разбереш, че аз самата съм счупила вътре в себе си много по-важни неща от една чаша и поради това съм щастлива. Съсредоточи се върху собствената си вътрешна борба и счупи тази чаша!

Защото нашите родители са ни учили да пазим чашите, а също и телата си. Учили са ни, че детската любов не може да просъществува, че не трябва да отклоняваме мъжете от свещеническия сан, че хората не вършат чудеса и никой не предприема пътуване, без да знае къде отива.

Счупи чашата, моля те, и ни освободи от всички тези проклети предразсъдъци, от манията да обясняваме всичко и да правим само това, което другите одобряват.“

— Счупи тази чаша! — помолих го още веднъж.

Той прикова очите си в моите. После бавно плъзна ръката си по повърхността на масата, докато докосна чашата. И с бързо движение я събори на земята.

Шумът от счупеното стъкло привлече вниманието на всички. Вместо да оправдае жеста си с някакво извинение, той ме гледаше и се усмихваше, аз също се усмихвах.

— Няма нищо — извика момчето, което обслужваше масите.

Но той не го чу. Бе станал, галеше косата ми и ме целуваше.

Аз също погалих косата му, прегърнах го силно, захапах устните му, почувствах как езикът му се движи в устата ми. Тази целувка чакаше много отдавна — бе се родила до реките на детството ни, когато все още не разбирахме какво означава любовта. Същата тази целувка, която бе увиснала във въздуха, когато пораснахме, която бе обиколила света чрез спомена за един медальон, която се бе скрила зад купищата учебници, които четях, за да си осигуря държавна служба… Една целувка, която толкова пъти се бе губила и сега бе най-сетне намерена. В тази едноминутна целувка бяха събрани години на търсене, на разочарования, на невъзможни мечти.

Целувах го силно. Малкото посетители в ресторанта сигурно ни гледаха и си мислеха, че виждат само една целувка. Не знаеха, че в нея се съдържа целият ми живот, неговият живот, животът на всеки, който се надява, мечтае и търси своя път под слънцето.

Тази едноминутна целувка съдържаше всички щастливи моменти, които съм изживяла.

Той ме съблече и ме облада буйно, със страх, с желание. Почувствах болка, но това беше без значение. Както нямаше значение дали в този миг изпитвах удоволствие, или не. Галех главата му, слушах стенанията му и благодарях на Бога, че той е тук, в мен, и ме кара да се чувствам така, сякаш ми е за първи път.

Любихме се през цялата нощ — и любовта ни се преливаше в сън, в сънища. Чувствах го вътре в мен и го прегръщах, за да се уверя, че това е истина, за да не му позволя да си тръгне внезапно — като странстващите рицари, които някога са отсядали в стария замък, сега превърнат в хотел. Мълчаливите каменни стени сякаш разказваха истории за девици, които са живели в очакване, проливали са сълзи и са прекарвали безкрайно дълги дни зад прозореца, загледани в хоризонта в търсене на някаква поличба или надежда.

Ала това няма да се случи с мен, обещах си аз. Никога няма да го изгубя. Той винаги ще бъде с мен — защото, докато гледах разпятието зад един олтар, чух езиците, на които говори Светият Дух, а те казаха, че това, което върша, не е грях.

Ще бъда негова спътница и заедно ще се опитаме да направим по-добър този свят, който трябваше да бъде създаден отново. Ще говорим за Великата майка, ще се борим на страната на Архангел Михаил, ще изживяваме заедно агонията и екстаза на пионерите. Ето какво ми казаха езиците — а аз бях възвърнала вярата си и знаех, че казват истината.