Серия
На седмия ден (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Na margem do rio Piedra eu sentei e chorei, (Пълни авторски права)
Превод от португалски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 61 гласа)

Понеделник, 6 декември 1993 г.

Любовта е пълна с капани. Когато поиска да се прояви, показва само светлата си страна и не ни позволява да видим сенките, които хвърля светлината.

— Виж колко е красив този край — каза той. — Хайде да легнем на земята и да чуем как тупти сърцето на планетата.

— Не сега — отвърнах аз. — Не бива да изцапам единственото сако, с което съм тръгнала.

Изкачвахме се по хълмове, засети с маслинови гори. След вчерашния дъжд в Билбао тазсутрешното слънце сякаш бе сън. Нямах слънчеви очила — нищо не бях взела със себе си, защото мислех, че още същия ден ще се върна в Сарагоса. Наложи се да спя с една риза, която той ми даде, а близо до хотела си купих блуза, за да мога да изпера тази, която носех.

— Сигурно ти е омръзнало да ме гледаш с едни и същи дрехи — пошегувах се аз, за да опитам да се върна към действителността, говорейки за банални неща.

— Щастлив съм, че си тук.

Откакто ми бе върнал медальона, не спомена повече за любов. Беше в хубаво настроение, като че ли отново бе станал на осемнайсет години. Вървеше до мен, потопен в светлината на утрото.

— Защо трябва да ходиш там? — попитах го аз, като посочих Пиренеите на хоризонта.

— Зад тази планина е Франция — отвърна той усмихнат.

— Учила съм география. Искам само да знам защо трябва да ходим там.

Той замълча за миг, като продължаваше да се усмихва.

— За да видиш една къща. Може да ти хареса.

— Ако мислиш да се правиш на брокер на недвижими имоти, по-добре се откажи! Нямам пари.

Беше ми все едно дали ще отида до някое градче в Навара или до Франция. Единственото, което исках, беше да не съм в Сарагоса през почивните дни.

„Виждаш ли? — чух да казва разумът на сърцето ми. -Доволна си, че прие поканата. Променила си се, без да забележиш.“

Не, изобщо не се бях променила. Само се разтоварих малко.

— Погледни камъните по земята.

Бяха обли и гладки. Приличаха на морски камъчета. Но морето никога не е стигало дотук, до полетата на Навара!

— Изгладили са ги нозете на работниците, на поклонниците, на авантюристите — каза той. — Камъните са се променяли, пътниците също.

— От пътуванията ли си научил всичко, което знаеш?

— Не. От чудесата на Откровението.

Не разбрах, но и не опитах да се задълбоча. Бях се потопила в слънцето, в полето, в планината на хоризонта.

— Къде отиваме сега? — поисках да узная.

— Никъде. Радваме се на утрото, на слънцето, на красивия пейзаж. Чака ни дълго пътуване с кола.

Той се поколеба за миг, преди да попита:

— Пазиш ли още медальона?

— Пазя го — отвърнах аз, като ускорих крачка. Не исках той да засяга тази тема — би могъл да развали радостта ми и усещането за свобода, което пораждаше у мен утрото.

На хоризонта се появи някакво селище. Приличаше на средновековен град — намираше се на върха на един хълм. Отдалеч се виждаха камбанарията на църквата и руините на някакъв замък.

— Хайде да отидем дотам! — помолих аз.

Той се поколеба, но накрая прие. Край пътя се издигаше параклис и аз поисках да вляза вътре. Вече не си спомнях молитвите, но тишината на църквите винаги ми е действала успокояващо.

„Не се чувствай виновна! — казах си. — Това, че той е влюбен, е негов проблем.“

Попита за медальона. Знам, че се надяваше да се върнем към разговора, започнат в кафето. В същото време се страхуваше да не чуе нещо, което не би искал — затова не бързаше да засегне отново темата.

Може би наистина ме обича. Но двамата ще успеем да превърнем тази любов в нещо по-дълбоко.

„Това е смешно — помислих си аз. — Няма нищо по-дълбоко от любовта. В детските приказки принцесите целуват жаби и те се превръщат в принцове. В реалния живот принцесите целуват принцове и те се превръщат в жаби.“

След като повървяхме около половин час, стигнахме до параклиса. Отпред на стъпалата бе седнал старец.

Откакто бяхме тръгнали пеша, за пръв път срещахме някой — сигурно защото бе краят на есента и нивите отново трябваше да бъдат предадени на Господ, който със своята благословия щеше да направи земята плодородна и да позволи на човека да изкара прехраната си с пот на челото.

— Добър ден! — поздрави той стареца.

— Добър ден!

— Как се казва тоя град?

— Сан Мартин де Унч.

— Унч? — учудих се аз. — Прилича на име на джудже.

Ала старецът не реагира на шегата. Почти без желание се отправих към вратата на параклиса.

— Не можете да влезете — каза старецът. — По обяд е затворено. Ако искате, елате в четири следобед.

Вратата беше отворена. Виждах какво има вътре, макар и не съвсем ясно поради силната светлина навън.

— Нека да влезем за малко! Много бих искала да се помоля!

— Съжалявам. Затворено е.

Той чу разговора ми със стареца, но не се намеси.

— Добре, да си ходим тогава — казах аз. — Няма смисъл да спорим.

Той продължаваше да ме гледа, а погледът му беше празен, далечен.

— Нали искаше да видиш параклиса? — попита ме. Знам, че държанието ми не му хареса. Сигурно си бе помислил, че съм слабохарактерна, страхлива, неспособна да се боря за това, към което се стремя. Дори без целувка принцесата се бе превърнала в жаба.

— Спомни си вчера — казах аз. — Ти приключи разговора в кафето, защото не искаше да спорим. А сега, когато аз правя същото, ми се караш.

Старецът безучастно присъстваше на спора ни. Сигурно бе доволен, че нещо се случва тук, пред него, на това място, където всички утрини, всички следобеди и вечери са еднакви.

— Вратата на църквата е отворена — обърна се той към стареца. —

Ако искаш пари, ще ти платим. Но тя желае да види църквата.

— Вече е късно.

— Добре тогава! Ние, така или иначе, ще влезем!

Хвана ме под ръка и влязохме заедно.

Сърцето ми се разтуптя. Старецът можеше да стане агресивен, можеше да извика полиция, можеше да провали пътуването ни.

— Защо правиш това?

— Защото ти искаш да влезеш в параклиса — бе неговият отговор.

Ала аз дори не бях в състояние да разгледам това, което се намираше вътре; този спор, както и държанието ми, развалиха очарованието на една почти идеална утрин.

Цялата бях в слух, опитвайки се да чуя какво става вън — представях си как всеки момент старецът ще отиде в града, за да извика полиция. Нахлухме в параклиса без разрешение! Може да сме крадци! Направихме нещо забранено, престъпихме закона! Старецът каза, че е затворено, че вече е късно за посещения! Той бе толкова възрастен, че не беше в състояние да ни попречи да влезем. И полицаите щяха да бъдат още по-строги, защото сме проявили неуважение към един възрастен човек!

Останах вътре съвсем за малко, колкото да покажа, че ми харесва. Сърцето ми биеше толкова силно, че се страхувах да не би той да го чуе.

— Можем да тръгваме — казах аз, след като мина малко време, достатъчно за една молитва.

— Не се страхувай, Пилар! Ти изобщо не умееш да играеш театър!

Не исках проблемът със стареца да създаде проблеми и с него. Трябваше да се успокоя.

— Не знам какво значи да играеш театър.

— Някои хора постоянно са скарани с някого, със самите себе си, с живота. И тогава те започват да измислят някаква пиеса, която съществува само в главите им, и да пишат сценария според собствената си неудовлетвореност.

— Познавам доста такива хора. Знам за какво говориш.

— Най-лошото обаче е това, че те не могат да изиграят тази пиеса сами — продължаваше той. — И тогава започват да „канят“ други актьори. Точно това направи този тип навън. Искал е да си отмъсти за нещо и за тази цел е избрал нас. Ако се бяхме подчинили на неговата забрана, сега щяхме да се чувстваме победени и да съжаляваме, че сме приели да бъдем част от жалкия му живот и от неудовлетвореността му. Агресивността на този господин бе съвсем очевидна и не беше трудно да избегнем пиесата му. Но има хора, които, за да ни „поканят“ да участваме, се държат като жертви, оплакват се от несправедливостите на живота, искат да се съгласяваме с тях, да им даваме съвети, да участваме в тяхната пиеса.

Погледна ме в очите и каза:

— Внимавай! Когато човек влезе в тая игра, винаги губи.

Прав беше. Въпреки това се чувствах притеснена вътре в параклиса.

— Помолих се. Направих това, което исках. Вече можем да тръгваме.

Излязохме. Контрастът между полумрака в параклиса и силното слънце навън за миг ме заслепи. Щом очите ми привикнаха към светлината, забелязах, че стареца го нямаше.

— Хайде да обядваме — каза той и потеглихме към града.

Изпих две чаши вино на обяд. Никога през живота си не бях пила толкова. Щях да стана алкохоличка!

„Преувеличавам.“

Той разговаряше със сервитьора. В околностите имало много римски останки. Опитвах се да следя разговора, но не можех да прикрия лошото си настроение.

Принцесата пак се превърна в жаба. Нима това имаше някакво значение? Не бе нужно да доказвам никому нищо, след като не търсех нито мъж, нито любов.

„Знаех си! Знаех си, че той ще извади моя свят от равновесие. Разумът ми ме предупреди, но сърцето отказа да следва съвета му“, мислех си аз.

Платих висока цена за това, което бях постигнала. Наложи се да се откажа от толкова неща, които желаех, да не тръгна по никой от многото пътища, които се появяваха пред мен. Пожертвах мечтите си в името на една още по-голяма мечта — душевното спокойствие. Не исках да се откажа от това спокойствие.

— Напрегната си — каза той, прекъсвайки разговора със сервитьора.

— Да, напрегната съм. Мисля, че старецът е отишъл да извика полиция. Мисля, че градът е малък и те знаят къде се намираме в момента. Мисля, че упорството ти да обядваме тук може да провали почивните ни дни.

Той въртеше в ръцете си чашата с минерална вода. Сигурно се досещаше, че не това е истинската причина, че всъщност ме е срам. Защо постъпваме така с живота си? Защо забелязваме прашинката в окото, а не виждаме планините, полята, маслиновите гори?

— Чуй ме: нищо подобно няма да се случи — каза той. -Старецът се е прибрал вкъщи и вече дори не си спомня за случилото се. Повярвай ми!

„Не се чувствам напрегната заради това, глупчо“, помислих си.

— Вслушай се по-добре в сърцето си! — продължи той.

— Точно това правя: вслушвам се — отвърнах аз. — Затова предпочитам да изляза. Не ми е приятно тук.

— Не пий повече през деня! Това с нищо няма да ти помогне.

До този момент се владеех, но сега изпитах нужда да му кажа всичко, което мислех.

— Ти смяташ, че знаеш всичко, че разбираш от вълшебни мигове, от децата в нас… Не мога да разбера защо тогава си тук с мен!

Той се засмя и каза:

— Чудя ти се. Чудя се на битката, която водиш срещу собственото си сърце.

— Каква битка?

— Няма значение.

Все пак разбрах какво иска да каже.

— Не се заблуждавай — отвърнах аз. — Ако искаш, можем да поговорим по тоя въпрос. Лъжеш се по отношение на чувствата ми.

Той спря да си играе с чашата и ме погледна право в очите.

— Не се заблуждавам. Знам, че не ме обичаш. Това съвсем ме обърка.

— Но аз ще се боря за любовта ти — продължи той. — Има неща в живота, заради които си струва да се бориш докрай.

Не знаех какво да отговоря.

— Ти си едно от тези неща.

Отместих погледа си и се престорих, че разглеждам украсата на ресторанта. Преди малко се чувствах като жаба, а ето че отново станах принцеса.

„Иска ми се да вярвам на думите ти — мислех си, докато гледах някаква картина с рибари и лодки. — Това няма да промени нищо, но поне ще престана да се чувствам толкова малодушна и непохватна.“

— Извинявай за избухването — казах аз.

Той се усмихна, повика сервитьора и плати сметката.

На връщане бях още по-замаяна. Може би заради слънцето — но не, сега е есен, а есенното слънце никак не е жарко. Може би заради стареца, но старецът изчезна от живота ми още преди няколко часа.

Може би заради всичко това, което бе ново за мен. Новата обувка убива. С живота е същото: заварва ни неподготвени и ни кара да поемем пътя към неизвестното — тогава, когато не искаме, когато не изпитваме необходимост да го направим.

Опитах се да се съсредоточа върху пейзажа, но вече нямах желание да гледам маслиновите полета, градчето на хълма, параклиса със стареца пред него. Всичко това ми беше чуждо.

Спомних си за вчерашното напиване и за песента, която той пееше:

Следобедите на Буенос Айрес имат нещо,

не знам и аз какво…

Знам ли?

Видя ли, излязох от вас, поех по Ареналес…

Защо Буенос Айрес, след като бяхме в Билбао? Каква е тази улица Ареналес? За какво намекваше той?

— Каква е тази песен, която си тананикаше вчера? -попитах аз.

— „Балада за един луд“. Защо ме питаш едва днес?

— Просто така.

Но не беше без причина. Знаех, че песента, която той пееше, също е капан. Накара ме да запомня текста й, а трябваше да помня толкова много материал за изпита! Би могъл да изпее някоя по-популярна мелодия, която вече съм слушала хиляди пъти, но той предпочете тази, която никога не бях чувала.

Това бе капан. За да може по-късно, когато чуя песента по радиото или на касета, да си спомням за него, за Билбао, за този момент от живота ми, когато есента се превърна в пролет. Да си спомням за вълнението, за приключението и за детето, което се прероди в мен Бог знае как.

Той е обмислил всичко това. Умен е, опитен е и знае как да спечели жената, която желае.

„Започвам да се обърквам“, казах си аз. Реших, че съм алкохоличка, понеже пих два дни поред. Реших, че той знае всякакви хитрости. Реших, че посредством нежността си ме подчинява и властва над мен.

„Учудвам се на битката, която водиш със собственото си сърце“, каза той в ресторанта.

Заблуждаваше се. Наистина се борих и победих сърцето си, но това беше много отдавна. Няма да се влюбя в невъзможното.

Знам докъде се простират възможностите ми, а също и колко мога да издържам на страдания.

— Кажи нещо! — помолих аз, докато се връщахме с колата.

— Какво?

— Каквото и да е. Говори ми!

Той започна да ми разказва за явяването на Светата Дева във Фатима в Португалия. Не знам как се сети точно за това, но историята на тримата пастири, които разговаряли с Нея, успя да ме поразсее.

Постепенно сърцето ми се успокои. Да, познавам възможностите си и мога да се владея.

Пристигнахме вечерта. Мъглата беше толкова гъста, че едва виждахме къде се намираме. Различих очертанията на малък площад, улична лампа, чиято жълта светлина слабо осветяваше няколко средновековни къщи, и кладенец.

— Мъглата! — каза той развълнувано. Не разбрах.

— Намираме се в Сен Савен — добави той.

Името нищо не ми говореше, но бяхме във Франция и това предизвикваше у мен приятна възбуда.

— Защо трябваше да дойдем точно тук? — попитах аз.

— Заради къщата, която искам да ти продам — засмя се той. — Освен това обещах, че ще се върна тук в деня на Непорочното зачатие.

— Тук?

— Тук наблизо.

Той спря колата. Когато слязохме, ме хвана за ръка и тръгнахме в мъглата.

— Това място влезе в живота ми съвсем неочаквано — каза той.

„Ти също“, помислих си.

— Именно тук преди време бях решил, че съм изгубил пътя. А не беше така: в действителност отново го бях намерил.

— Говориш много загадъчно — казах аз.

— Тук открих колко много ми липсваш.

Отново погледнах наоколо. Все още не можех да разбера.

— Какво общо има това с твоя път?

— Хайде да потърсим къде да преспим, защото двата единствени хотела в градчето са отворени само през лятото. После ще вечеряме в някой хубав ресторант — без напрежение, без страх от полицията, без да е нужно да се втурваме тичешком към колата. А когато виното развърже езиците ни, дълго ще разговаряме.

Засмяхме се и двамата. Чувствах се по-спокойна. По време на пътуването си дадох сметка за глупостите, които си бях въобразила. Докато пресичахме планинската верига, която разделя Франция от Испания, помолих Бог да освободи душата ми от напрежението и страха.

Изморих се да се държа инфантилно и да постъпвам като много мои приятелки. Те се страхуваха от невъзможната любов, без да разбират какво точно означава „невъзможна любов“. Ако продължавах в същия дух, щях да изгубя всички хубави неща, които можеха да ми дадат малкото дни, прекарани с него.

„Внимавай! — помислих си аз. — Внимавай да не се появи пролука в бента. Ако това стане, нищо на този свят няма да може да я запуши.“

— Дано оттук нататък да ни закриля Светата Дева! — каза той.

Нищо не отговорих.

— Защо не каза „Амин“? — попита той.

— Защото вече не смятам, че е кой знае колко важно. Имаше един период, когато религията беше част от живота ми, но това време отмина.

Той се обърна и тръгнахме обратно към колата.

— Все още се моля — продължих аз. — Помолих се например, докато пресичахме Пиренеите. Но го върша автоматично, дори не знам дали вярвам особено в тези молитви.

— Защо?

— Защото страдах, а Бог не ме чу. Защото много пъти през живота си се опитвах да обичам с цялото си сърце, а любовта ми винаги бе стъпквана, предавана. Ако Бог е любов, би трябвало да опази по-добре чувствата ми.

— Бог наистина е любов. Но в тази материя Светата Дева разбира повече от него.

Засмях се, ала когато го погледнах, видях, че е сериозен — думите му не са били шега.

— Светата Дева познава тайната на пълното отдаване — продължи той. — Със своята любов и страдание тя ни е избавила от болката. Така както Исус ни е избавил от греха.

— Исус е бил Божий син. А Дева Мария е била обикновена жена, която е получила благоволението да го приеме в утробата си — отвърнах аз. Исках да изгладя лошото впечатление от неуместния си смях, исках той да знае, че уважавам вярата му. Но за вяра и любов не се спори, особено в красиво градче като това, в което се намирахме.

Той отвори вратата на колата и взе двете чанти. Когато посегнах да взема моята, той се усмихна.

— Позволи ми да я нося.

„Отдавна не са се държали така с мен“, помислих си.

Позвънихме на първата врата; жената каза, че не дава стаи под наем. На следващата врата никой не дойде да ни отвори. На третата бяхме учтиво поканени от едно любезно старче, но се оказа, че в стаята има само едно голямо легло. Не се съгласих да останем.

— Може би ще е по-добре да отидем в някой по-голям град — предложих аз на излизане.

— Ще намерим стая — каза той. — Знаеш ли упражнението на Другия? Има го в една история, написана преди сто години, чийто автор…

— Остави автора и ми разкажи историята — помолих аз, докато вървяхме по единствения площад в Сен Савен.

— Някакъв човек среща стар приятел, който все се опитвал да преуспее в живота, но напразно. „Трябва да му дам малко пари“, казва си той. Същата вечер обаче научава, че приятелят му бил забогатял и бил върнал всичките си дългове, натрупвани с години.

Отиват в един бар, където често се отбивали, и приятелят му почерпва всички присъстващи. Когато го питат как се е замогнал, той им отговаря, че само допреди няколко дни в него е живеел Другият.

— Кой е Другият? — питат го.

— Другият е оня, който са ме учили да бъда, но който аз не съм. Другият вярва, че човек е длъжен да прекара целия си живот с мисълта как да спести пари, за да не умре от глад, когато остарее. Непрекъснато мисли, непрекъснато прави планове и открива, че е жив, едва когато му остават броени дни на земята. Но вече е твърде късно.

— А ти кой си?

— Аз съм този, който би могъл да бъде всеки от нас, стига да послуша сърцето си: човек, който се възхищава от тайнството на живота, който вярва в чудеса, който изпитва радост и въодушевление от това, което върши. Другият обаче се страхуваше да не би да се разочарова и не ми позволяваше да действам.

— А не се ли боиш от страданието? — питат го хората от бара.

— Знам, че има и поражения. И никой не може да ги избегне. Затова е по-добре да изгубиш няколко битки, воювайки за мечтите си, отколкото да бъдеш победен, без да знаеш за какво се бориш.

— Нима е толкова просто?

— Да. Когато го осъзнах, се събудих с решението да бъда такъв, какъвто винаги съм искал. Другият остана там, в стаята ми, но повече не го пуснах да влезе в мен, въпреки че на няколко пъти се опита да ме изплаши с това колко е рисковано да не мислиш за бъдещето.

И от мига, в който изхвърлих Другия от живота си, Божията енергия стори чудеса.

„Той сам съчини тази история. Може да е хубава, но не е истинска“, помислих си, докато продължавахме да търсим място за преспиване. В Сен Савен имаше не повече от трийсетина къщи и скоро щяхме да тръгнем за някой по-голям град, както бях предложила.

Колкото и да беше въодушевен, колкото и Другият да беше далеч от живота му, жителите на Сен Савен не знаеха, че мечтата му е да спи тук тази нощ, и нямаше как да му помогнат. Впрочем, докато той разказваше тази история, сякаш виждах самата себе си с моите страхове, несигурността и желанието да си затварям очите пред чудесното, защото утре то може да свърши и аз да страдам.

Боговете играят на зарове и не питат дали искаме да участваме в играта. Не ги е грижа дали сме изоставили мъж, дом, работа, кариера, мечти… Боговете не ги интересува, че в живота ни всяко нещо има своето място, а всяко желание може да бъде постигнато с труд и упорство. Боговете не се съобразяват с нашите планове и надежди; някъде във вселената те играят на зарове и случайно изборът пада върху нас. Оттук нататък, дали ще спечелим или ще изгубим, е въпрос на късмет.

Боговете играят на зарове и освобождават Любовта от нейната клетка. Тази сила може да съзижда, но може и да разрушава — всичко зависи от посоката на вятъра в мига, когато тя е излязла от затвора.

Засега тази сила духаше в неговата посока. Но ветровете са също толкова капризни, колкото и боговете, и аз започнах да усещам дълбоко в себе си лек полъх.

Съдбата обаче сякаш искаше да ми докаже, че историята на Другия е истинска и вселената винаги заговорничи на страната на мечтателите — в една къща намерихме стая с две легла. Първото нещо, което сторих, бе да се изкъпя, да изпера дрехите си и да облека новата блуза, която си бях купила. Почувствах се различна, по-сигурна в себе си.

„Кой знае, може би на Другата тази блуза не й харесва“, пошегувах се мислено.

След като вечеряхме със собствениците на къщата — ресторантите също бяха затворени през есента и зимата, — той ги помоли да ни дадат една бутилка вино, като обеща на сутринта да купи друга.

Облякохме си палтата, поискахме две чаши и излязохме.

— Хайде да седнем на ръба на кладенеца — предложих аз.

Седяхме и пиехме вино, за да прогоним студа и напрежението.

— Другият като че ли пак се е върнал у теб — пошегувах се. — Настроението ти нещо се развали.

Той се засмя.

— Казах, че ще намерим стая, и намерихме. Вселената винаги е на наша страна, когато се борим за мечтите си, колкото и смешни да изглеждат. Защото тези мечти са си наши и само ние знаем колко ни струва да мечтаем.

Мъглата, оцветена в жълто от уличната лампа, не ни позволяваше да видим другия край на площада.

Поех си дълбоко въздух. Въпросът не биваше да бъде отлаган повече.

— Трябва да поговорим за любовта — започнах аз. -Не можем да избягваме повече тази тема. Ти знаеш как се чувствам през последните дни.

Ако зависеше от мен, не бих повдигнала въпроса. Но след като това вече бе сторено, не можех да престана да мисля върху него.

— Да обичаш е опасно.

— Знам — отвърнах аз. — Вече съм обичала. Да обичаш е като наркотик. В началото изпитваш чувство на еуфория, на пълно отдаване. После, на следващия ден, искаш повече. Все още не си се пристрастил, но усещането ти е харесало и вярваш, че можеш да овладееш положението. Мислиш за любимия човек две минути, а после три часа забравяш за него.

Постепенно обаче свикваш с този човек и ставаш напълно зависим от него. Вече мислиш за него три часа, а го забравяш две минути. Ако той не е наблизо, изпитваш усещането на наркоман, който не е успял да се снабди с наркотик. И в този момент ти си в състояние да направиш абсолютно всичко заради любовта, така както наркоманите крадат и се унижават, за да получат това, от което се нуждаят.

— Какво ужасно сравнение!

Сравнението наистина бе ужасно и изобщо не подхождаше на виното, на кладенеца, на средновековните къщи около малкия площад… Но това беше истината! Щом той бе извървял толкова много крачки към любовта, трябваше да узнае и рисковете.

— Ето защо трябва да обичаме само този, който би могъл да бъде близо до нас — завърших аз.

Той дълго остана загледан в мъглата. Като че ли не желаеше повече да плуваме в опасните води на разговора за любовта. Бях прекалено сурова, но нямаше друг начин.

„Темата е приключена“, помислих си. Трите дни, прекарани заедно, както и това, че през цялото време носех едни и същи дрехи, са го накарали да промени намеренията си. Женското ми самолюбие бе наранено, ала сърцето ми затуптя с облекчение.

„Нима наистина искам това?“

Започвах да усещам бурите, които ветровете на любовта носят със себе си. Започвах да забелязвам малка пролука в стената на бента.

Дълго стояхме при кладенеца и пихме, разговаряйки за собствениците на къщата, за светеца, основал селището, но не и за сериозни неща. Той ми разказа няколко легенди за църквата на другия край на площада, която едва се виждаше в мъглата.

— Разсеяна си.

Да, умът ми блуждаеше. Бих искала да съм тук с някой, който да не вълнува сърцето ми и с когото да изживея този миг, без да ме е страх, че на другия ден ще го изгубя. Тогава времето щеше да тече по-бавно, щяхме да стоим тук мълчаливи — после щяхме да имаме цял живот пред себе си, за да разговаряме… И нямаше да ме тревожат сериозни неща, трудни решения, строги думи.

Мълчахме и това беше някаква поличба. За пръв път мълчахме — забелязах това едва когато той стана, за да донесе още една бутилка вино.

Мълчахме. Слушах шума от стъпките му, докато той се връщаше при кладенеца, където стояхме заедно повече от час, пиехме и гледахме мъглата.

За пръв път наистина мълчахме. Но това не беше неудобното мълчание в колата, когато пътувахме от Мадрид до Билбао. Не беше и мълчанието на изплашеното ми сърце, когато бях в параклиса близо до Сан Мартин де Унч.

Беше мълчание, което говореше. Мълчание, което ми казваше, че не е нужно да обясняваме един на друг каквото и да било.

Стъпките му стихнаха. Наблюдаваше ме — сигурно му харесваше това, което виждаше: жена, седнала на ръба на кладенеца в мъгливата нощ, осветявана от уличната лампа.

Средновековни къщи, църква от XI век и мълчание.

Почти бяхме преполовили втората бутилка вино, когато реших да проговоря.

— Тази сутрин започнах да мисля, че съм алкохоличка. Непрекъснато пия. През тези три дни пих повече, отколкото през цялата година.

Той ме погали по главата, без да каже нито дума. Почувствах докосването му, но не направих нищо, не го отблъснах.

— Разкажи ми живота си — помолих го аз.

— В него няма нищо тайнствено. Следвам своя път, като правя всичко възможно, за да го извървя достойно.

— Какъв е твоят път?

— Пътят на човек, търсещ любовта.

Спря за миг, като въртеше в ръцете си почти празната бутилка.

— А пътят на любовта е труден — продължи той.

— Защото е осеян с неща, които или ни издигат до небето, или ни хвърлят в ада — намесих се аз, без да съм сигурна, че има предвид мен.

Той нищо не каза. Може би отново се бе потопил в океана на мълчанието. Виното обаче бе развързало езика ми и изпитвах необходимост да говоря.

— Ти спомена, че нещо в този град е променило посоката на живота ти.

— Мисля, че е така. Но все още не съм сигурен и точно заради това исках да те доведа тук.

— Това някакъв тест ли е?

— Не. Това е себеотдаване. За да ми помогне тя да взема най-доброто решение.

— Коя е тя?

— Светата Дева.

Светата Дева! Трябваше да се досетя. Изненадах се, че толкова години на пътешествия, открития и нови хоризонти не са го освободили от католицизма на детството. Поне в това отношение приятелите ни, както и аз, доста се бяхме променили — бяхме се отърсили от тежестта на вината и греха.

— Учудващо е, че след всичко, което си преживял, си запазил вярата си.

— Не съм я запазил. Бях я изгубил, но я намерих отново.

— Нима вярваш в Деви? В невъзможни и измислени неща? Не си ли имал нормален полов живот?

— Имал съм. Влюбвал съм се в много жени.

Изпитах слаба ревност и се учудих на реакцията си.

Но вътрешната ми борба сякаш бе стихнала и не исках да я предизвиквам отново.

— Защо тя е „Дева“? Защо не ни представят Богородица като съвсем обикновена, нормална жена?

Той доизпи останалото в бутилката вино. Попита ме дали искам да донесе още една, но аз отказах.

— Искам да ми отговориш. Винаги когато започнем определени теми, ти отклоняваш разговора.

— Тя е била нормална жена. Имала е и други деца. В Библията пише, че Исус е имал двама братя.

Девствеността в зачатието на Исус има друг смисъл. Мария открива нова епоха на благодат. С нея започва нов етап. Тя е космическата годеница, Земята, която се разтваря пред небето и се оставя да бъде оплодена.

И в този миг, благодарение на нейната смелост да приеме съдбата си, тя позволява на Бог да слезе на Земята. И се превръща във Великата майка.

Не успях да проследя мисълта му и той разбра.

— Тя е женското лице на Бога. Самата тя има божествена същност.

Беше напрегнат, произнесе тези думи с неохота, сякаш вършеше някакъв грях.

— Нима е богиня? — попитах аз.

Изчаках, за да ми обясни по-добре, но той не продължи разговора. Преди малко гледах с ирония на неговия католицизъм. Сега обаче думите му ми заприличаха на богохулство.

— Коя е всъщност Дева Мария? И какво представлява тази Богиня?

Аз бях тази, която отново се връщаше към разговора.

— Трудно е да се обясни — отговори той, като неудобството му нарастваше. — Нося нещо написано. Ако искаш, ще ти дам да го прочетеш.

— Сега нищо няма да чета, искам да ми обясниш — настоявах аз.

Той потърси бутилката с вино, но тя беше празна. Вече не си спомняхме кое ни бе накарало да дойдем при кладенеца. Случваше се нещо изключително — с думите си той сякаш вършеше някакво чудо.

— Хайде, говори! — настоявах аз.

— Нейният символ е водата, мъглата, която я обгръща. Богинята се явява чрез водата.

Мъглата сякаш започна да оживява и да се превръща в нещо свещено, въпреки че все още не разбирах думите му.

— Не искам да ти говоря за история. Ако желаеш да узнаеш нещо повече, можеш да прочетеш написаното по въпроса, което нося със себе си. Но трябва да знаеш, че тази жена — Богинята, Дева Мария, Великата майка, Изида, София, робиня и господарка — присъства във всички религии по света. Била е забравяна, забранявана, скривана, но култът към нея е оцелял през хилядолетията, за да стигне до наши дни.

„Едно от лицата на Бога е лице на жена.“ Взрях се в него. Очите му блестяха, втренчени в мъглата пред нас. Разбрах, че е нужно да бъда по-настоятелна, за да продължи.

— Тя се появява още в Глава първа на Библията — когато Духът Божий се носи над водата. И Бог отделя водата, която е под твърдта, от водата, която е над твърдта. Това е мистичният брак между Земята и Небето.

Появява се и в последната глава на Библията, когато

И Духът и невестата казват: дойди!

И който идва, да каже: дойди!

И който е жаден, да дойде,

и който желае,

нека взема от водата на живота даром.

— Защо точно водата символизира женското лице на Бога?

— Не знам. Но Тя обикновено избира тоя начин, за да ни се яви. Може би защото водата е изворът на живота; заченати сме във вода и девет месеца живеем в нея.

Водата символизира Властта на жената, власт, за която никой мъж — колкото и боговдъхновен и съвършен да е той — не би могъл да мечтае.

Той спря за миг, след което довърши мисълта си:

— Във всички религии, във всички обичаи Тя се явява по един или друг начин, но винаги се явява. Тъй като аз съм католик, успявам да я видя, когато пред мен е ликът на Дева Мария.

Хвана ме за ръка и за по-малко от пет минути излязохме от Сен Савен. Минахме покрай един стълб на пътя, който изглеждаше доста странно: на върха му имаше кръст, а там, където би трябвало да е изобразен Исус Христос, бе Дева Мария. Спомних си думите му и се учудих на съвпадението.

Тъмнина и мъгла ни обгръщаха от всички страни. Представих си, че съм във водата, в майчината утроба, където времето и мисълта не съществуват. Всичко, за което той говореше, започна да придобива някакъв ужасен смисъл. Сетих се за госпожата, която бе седнала до мен на беседата. Сетих се за момичето, което ме заведе на площада. То също бе казало, че водата е символ на Богинята.

— На двайсет километра оттук има една пещера — продължи той. — На 11 февруари 1858 година едно момиченце събирало дърва наблизо заедно с още две деца. Момичето било слабичко, страдало от астма, семейството му живеело на ръба на мизерията. И в оня зимен ден то се побояло да пресече рекичката — можело да се измокри и да се разболее, а родителите му се нуждаели от малкото пари, които печелело като пастирче.

И точно в този миг се появила някаква жена, облечена в бяло, с две златни рози в краката. Държала се с момичето като с принцеса, помолила го да дойде на същото място още няколко пъти и изчезнала. Другите две деца, които също я видели в състояние на транс, веднага разпространили новината.

От този момент за момичето започнала една безкрайна голгота. Било арестувано и поискали от него да отрече случилото се. Предлагали му пари, за да измоли разни услуги от Видението. В първите дни след събитието отправили тежка обида към семейството му, обявявайки на площада, че то прави всичко това, за да стане център на внимание.

Момичето — казвало се Бернадет — нямало представа какво би могло да бъде това, което видяло. Наричало жената „Онова“ и съкрушените му родители отишли да се посъветват със селския свещеник. Той предложил следващия път, когато тази жена се яви пред момичето, то да я попита как се казва.

Бернадет сторила каквото поръчал отецът, но вместо отговор получила усмивка. „Онова“ се появило общо 18 пъти, като през повечето време мълчало. Веднъж поискало от момичето да целуне земята. Въпреки че не разбрала защо трябва да го прави, Бернадет изпълнила желанието му. Друг път „Онова“ поискало от момичето да изкопае дупка в пещерата. Бернадет се подчинила и веднага от дупката бликнала вода, която била кална, защото там понякога вкарвали прасета.

Изпий тази вода! — казала жената.

Водата била толкова мръсна, че Бернадет три пъти загребвала от нея и три пъти я изливала, без да посмее да я поднесе до устата си. Накрая се подчинила, макар и с отвращение. От мястото, където изкопала дупката, започнала да блика по-силна струя. Някакъв човек, който бил сляп с едното си око, напръскал с няколко капки лицето си и зрението му се възвърнало. Една отчаяна жена потопила в извора новороденото си бебе, което умирало. Този ден температурата била под нулата. Детето оздравяло.

Постепенно новината се разпространила и хиляди хора започнали да се стичат на това място. Момичето продължавало да разпитва жената как се казва, но тя само се усмихвала.

Докато най-сетне, в един прекрасен ден, „Онова“ се обърнало към Бернадет и казало:

Аз съм Непорочното зачатие.

Доволно, момичето веднага изтичало при свещеника, за да му каже името.

— Не може да бъде! — учудил се той. — Никой не може да бъде дървото и плода едновременно, детето ми. Върни се и я поръси със светена вода!

Според свещеника само Бог би могъл да съществува преди всичко останало и по всичко личало, че Бог е мъж.

Той направи дълга пауза.

— Бернадет напръскала „Онова“ със светена вода, видението се усмихнало нежно — и нищо повече.

На 16 юли жената се появила за последен път. Скоро след това Бернадет влязла в манастир, без да разбере, че коренно е променила съдбата на това малко селище, разположено в близост до пещерата. Изворът продължавал да струи, а чудесата не преставали.

Новината обиколила първо Франция, а после и целия свят. Градът се разраснал и се променил: надошли търговци, появили се хотели. Бернадет починала и била погребана далеч от това място, без да узнае какво става там.

По това време Ватиканът признал съществуването на видения и някои хора, в желанието си да поставят Църквата в неудобно положение, започнали да измислят несъществуващи чудеса, но после били разобличени. Църквата остро реагирала и от определена дата започнала да признава за чудеса само онези явления, които били най-строго проверявани от лекарски и научни комисии.

Водата обаче продължавала да блика и да лекува.

Стори ми се, че чух шум близо до нас. Изплаших се, а той дори не помръдна. Мъглата сякаш се бе превърнала в живо същество със своя история. Замислих се върху всичко, което той бе казал, както и върху въпроса, чийто отговор така и не разбрах: как е научил всичко това?

Замислих се и за женското лице на Бог. Душата на мъжа до мен бе изпълнена с противоречия. Неотдавна ми писа, че иска да постъпи в католическа семинария, а в същото време вярваше, че Бог има женско лице.

Той седеше неподвижно. Аз продължавах да се чувствам като в утробата на Майката Земя, извън времето и пространството. Историята на Бернадет сякаш ставаше пред очите ми, сред обгръщащата ни мъгла.

Той отново заговори:

— Бернадет не е знаела две много важни неща. Първото е, че преди християнската религия да достигне дотук, в тези планини са живели келти, а Основният култ в тяхната култура е култът към Богинята. Безброй поколения са знаели за женското лице на Бог и са споделяли Неговата любов и слава.

— А кое е второто нещо?

— Малко преди да започнат виденията на Бернадет, висшите власти на Ватикана били свикани тайно.

Почти никой не е знаел какво става на тези събрания, а свещеникът от Лурд със сигурност не е имал никаква представа за тях. Ръководството на Католическата църква решавало дали да приеме догмата за Непорочното зачатие.

В края на краищата догмата била официално обявена в папската була Ineffabilis Deus, но без да бъде обяснено на обикновените хора какво точно означава.

— Но какво общо имаш ти с всичко това? — попитах аз.

— Аз съм Неин последовател. От Нея научавам много — каза той, без да разбере, че в същото време разкри пред мен източника на всички свои знания.

— Ти виждал ли си я?

— Да.

Върнахме се на площада, прекосихме го и се озовахме до църквата. Видях кладенеца, светлината на уличната лампа и бутилката от вино с двете чаши на бордюра. „Тук сигурно са били двама влюбени — помислих си аз. — Стояли са мълчаливо, докато сърцата им са говорили помежду си. И след като сърцата са си казали всичко, започнали са да споделят великите тайни.“

И този път не проведохме разговор за любовта но това нямаше значение. Чувствах, че се намирам пред нещо много сериозно и трябва да се помъча да го разбера колкото се може по-добре. За миг си спомних за следването си, за Сарагоса, за мъжа на живота си, когото се опитвах да открия, но всичко това сега ми се струваше много далечно, обвито в същата мъгла, която бе паднала в Сен Савен.

— Защо ми разказа цялата тази история за Бернадет? — попитах го.

— И аз не знам защо — отвърна той, като отбягваше погледа ми. — Може би защото сме близо до Лурд. Може би защото вдругиден е празникът на Непорочното зачатие. А може би защото искам да ти докажа, че моят свят не е толкова самотен и безумен, колкото изглежда.

„Много други хора са част от него. И вярват в това което говорят.“

 

— Никога не съм казвала, че твоят свят е безумен. По-скоро моят е такъв: похабявам най-хубавите години от живота си над тетрадки и лекции, които няма да ми помогнат да напусна едно място, което вече познавам до болка.

Почувствах, че той изпита облекчение: аз го разбирах.

Надавах се, че ще продължи да говори за Богинята, но той се обърна към мен и каза:

— Хайде да спим. Пихме твърде много.