Серия
На седмия ден (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Na margem do rio Piedra eu sentei e chorei, (Пълни авторски права)
Превод от португалски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 61 гласа)

Неделя, 5 декември 1993 г.

Спряхме, за да пием кафе.

— Животът те е научил на много неща — казах аз, опитвайки се да поддържам разговора.

— Научи ме на това, че можем да трупаме знания, да се променяме — отвърна той. — Дори когато това ни се струва невъзможно.

Стараеше се да заобиколи темата. Почти не бяхме разговаряли през двата часа, които пропътувахме до това крайпътно кафе.

В началото се опитах да му припомня детските ни години, но той проявяваше интерес само от учтивост. Дори не ме слушаше, питаше за неща, които вече бях казала.

Нещо не беше както трябва. Може би времето и разстоянието го бяха отдалечили завинаги от моя свят. „Той говори за вълшебни мигове — мислех си аз. — Каква е разликата в пътищата, избрани от Кармен, Сантяго и Мария?“ Неговият свят бе друг, Сория беше само далечен спомен, застинал във времето: приятелите от детинство бяха останали в детството, а възрастните все още бяха живи или продължаваха да се занимават с това, което бяха правили преди двайсет и девет години.

Започнах да съжалявам, че приех това пътуване. И когато той пак смени темата на разговора, докато пиехме кафе, реших да не настоявам повече.

Останалите два часа до Билбао бяха истинско мъчение. Той гледаше пътя, аз гледах през прозореца и никой от двама ни не се опитваше да прикрие неудобството, което се бе настанило между нас. В колата, взета под наем, нямаше радио, и трябваше да търсим начин да понасяме мълчанието.

— Нека да попитаме къде се намира автогарата — казах аз веднага щом излязохме от магистралата. — До Сарагоса редовно пътуват автобуси.

Бе настъпило време за сиеста и по улиците имаше малко хора. Разминахме се с един мъж, после с двама млади, но той изобщо не спря, за да помолим да ни упътят.

— Ти знаеш ли къде е? — попитах след известно време.

— Кое?

Продължаваше да не чува това, което казвах.

Изведнъж разбрах защо е това мълчание. За какво би могъл да разговаря той с жена, която никога не е пътувала по света? Нима е забавно да бъдеш с някого, който се страхува от непознатото, който предпочита сигурната служба и брака по сметка? А аз, горката, говорех все за същите приятели от детинство, за потъналите в прах спомени на едно съвсем незначително градче! Това беше единствената ми тема за разговор.

— Можеш да ме оставиш тук — казах му аз, когато по всичко личеше, че сме в центъра на града. Опитвах се да бъда естествена, а се чувствах като наивна глупачка и бях ядосана.

Той не спря колата.

— Трябва да хвана обратния автобус за Сарагоса — настоях аз.

— Никога не съм идвал тук. Не знам къде се намира хотелът ми. Не знам къде ще се проведе беседата. Не знам къде е автогарата.

— Ще ти помогна, не се притеснявай.

Намали скоростта, но не спря.

— Бих искал… — започна той.

За втори път му се случваше да не довърши мисълта си. Представях си какво би искал: да ми благодари за компанията, да изпрати малко сувенири за приятелите ни и по тоя начин да смекчи неприятното усещане.

— Бих искал да дойдеш с мен на беседата тази вечер — каза най-сетне той.

Изплаших се. Може би се опитваше да спечели време, за да изглади впечатлението от потискащото мълчание, съпътствало цялото ни пътуване.

— Много бих искал да дойдеш с мен — повтори той.

Може би съм най-обикновена провинциалистка, която няма кой знае какво за разказване, може би ми липсва блясъкът и излъчването на жените от големите градове. Но въпреки че животът в провинцията не позволява на една жена да бъде по-елегантна или по-добре подготвена от тях, той я научава да се вслушва в сърцето си и да усеща неговите пориви.

За мое учудване интуицията ми подсказваше, че той е искрен.

Въздъхнах с облекчение. Нямаше да остана за беседата, разбира се, но сякаш обичният ми приятел се бе завърнал и ме викаше да участвам в неговите приключения, споделяйки с мен страховете и победите си.

— Благодаря за поканата, но нямам пари за хотел, а и трябва да се върна заради лекциите — отвърнах аз.

— Аз имам някакви пари. Можеш да спиш в моята стая. Ще поискаме две отделни легла.

Забелязах, че въпреки студа той бе започнал да се поти. Сърцето ми тревожно се разтуптя, без да разбера причината за това. Предишното чувство на радост си бе отишло и сега бях много объркана.

Той спря рязко и ме погледна право в очите.

Никой не може да излъже или да скрие нещо, когато гледа другия право в очите.

Освен това всяка жена, стига да е поне малко чувствителна, би могла да прочете в очите на един мъж дали е влюбен в нея. Колкото и абсурдна, неуместна и ненавременна да изглежда тази любов! Веднага се сетих за думите на червенокосата при фонтана.

Не беше възможно! Но бе истина.

Никога през живота си не съм предполагала, че след толкова много години той ще си спомни. Бяхме деца, непрекъснато бяхме заедно и откривахме света, хванати за ръце. Можеше да се каже, че го обичах — ако едно дете изобщо е в състояние да разбере правилно смисъла на любовта. Това обаче се бе случило преди много време, в едно друго съществуване, когато невинността отваря сърцето за най-хубавото в живота.

Но вече бяхме възрастни, с чувство за отговорност. Детинските неща остават в детството.

Отново се взрях в очите му. Не исках или не можех да повярвам.

— Това е последната беседа, която трябва да изнеса, после идват празниците на Непорочното зачатие. Трябва да отида в планината — продължи той. — Трябва да ти покажа нещо.

Имах пред себе си човек, който беше блестящ оратор и говореше за вълшебни мигове, но в момента постъпваше по най-погрешния начин. Бе прекалено нетърпелив, в същото време бе несигурен, правеше неясни предложения… Трудно ми бе да го възприема в тази светлина.

Отворих вратата, излязох и се облегнах на колата. Загледах се в безлюдния булевард. Запалих цигара и се опитах да не мисля. Можех да се престоря, че не съм разбрала, можех да се опитам да убедя самата себе си, че това е най-обикновено предложение, което прави приятел на приятелка от детинство. Може би той твърде много бе пътувал и бе започнал да обърква нещата.

А може би и аз си въобразявах разни неща.

Излезе бързо от колата и седна до мен.

— Бих искал да останеш за беседата тази вечер — каза той отново. — Но ако не можеш, няма да ти се сърдя.

Светът се завъртя на триста и шейсет градуса и отново се върна на мястото си. Така значи! Изобщо не било това, което си мислех — той не настояваше повече, бе склонен да ме остави да си тръгна. Влюбените мъже не се държат по този начин.

Почувствах се като глупачка, но в същото време изпитах облекчение. Да, разбира се, че можех да остана поне още един ден. Щяхме да вечеряме заедно, да се понапием малко — нещо, което никога не бяхме правили като деца. Предоставяше ми се възможност да забравя небивалиците, които си бях въобразила преди няколко минути, а също и да разчупя леда, който ни бе сковал още от Мадрид.

Един ден нищо нямаше да промени. Поне щях да имам какво да разкажа на приятелките си.

— Отделни легла — казах аз с шеговит тон. — И ти ще платиш вечерята, защото все още съм студентка и нямам пари.

Оставихме куфарите в хотелската стая и излязохме, за да отидем до мястото на беседата. Пристигнахме рано и седнахме в едно кафе.

— Искам да ти дам нещо — каза той и ми подаде малка червена торбичка.

Веднага я отворих. Вътре намерих стар, ръждясал медальон със Света Богородица Благодатната от едната страна и Светото Исусово сърце от другата.

— Беше твой — каза той, след като видя учудената ми физиономия.

Сърцето ми отново се разтуптя тревожно.

— Веднъж бяхме седнали с теб на площада с големия дъб. Беше есен както сега, а ние сигурно сме били на десет години. Исках да ти кажа нещо, което бях репетирал седмици наред. Но щом започнах, ти ми каза, че си загубила медальона си в параклиса на Свети Сатурий, и ме помоли да отида да го потърся.

Помнех. О, Господи, разбира се, че помнех!

— Успях да го намеря. Но когато се върнах на площада, вече нямах смелостта да ти кажа това, което бях репетирал — продължи той. — Тогава си обещах, че ще ти върна медальона едва тогава, когато съм в състояние да довърша изречението, започнато преди двайсет години. Дълго се опитвах да го забравя, но то все още е в мен. Не мога да живея повече с него.

Той остави чашата с кафето, запали цигара и дълго гледа тавана. После обърна глава към мен и каза:

— Изречението е съвсем кратко: Обичам те.

* * *

Понякога ни обзема чувство на тъга, което не сме в състояние да преодолеем, говореше той. Разбираме, че вълшебният миг от деня е отминал, а ние нищо не сме направили. И тогава магията и изкуството на живота остават скрити за нас.

Трябва да се вслушваме в детето, което някога сме били и което продължава да живее в нас. Това дете знае кои са вълшебните мигове. Можем да сподавим плача му, но не и да го накараме да замлъкне.

Детето, което някога сме били, все още е в нас. Блажени са дечицата, защото тяхно е царството небесно. Ако не се преродим, ако не започнем да гледаме на живота с невинността и ентусиазма на детството, няма никакъв смисъл да живеем.

Съществуват много начини за самоубийство. Не само тези, които се опитват да умъртвят тялото си, престъпват Божия закон. Престъпват го и онези, които се опитват да убият душата си, ако и тяхното престъпление да остава скрито за човешките очи.

Затова нека да се вслушаме в детето вътре в нас. Нека не се срамуваме заради него. Нека не допускаме то да се страхува, защото е само и почти никога не го чуваме.

Нека му позволим да поеме поне за кратко юздите на нашето съществуване. Това дете знае, че всеки следващ ден е различен от предишния.

Нека направим така, че то отново да се почувства обичано, и да изпълним желанията му, дори и ако се наложи да постъпваме не така, както сме свикнали, дори и ако на другите това им се стори глупаво.

Спомнете си, че за Бога човешката мъдрост е лудост. Ако се вслушаме в детето, което носим в душата си, очите ни отново ще заблестят. Ако не загубим връзката с това дете, няма да загубим и връзката с живота.

Цветовете около мен станаха по-ярки; почувствах, че говоря по-високо и че поставям по-шумно чашата си на масата.

Бяхме с една група от десетина души, с които веднага след беседата отидохме да вечеряме. Всички говореха едновременно, а аз се усмихвах. Усмихвах се, защото тази вечер бе по-различна от всички други. Първата вечер от много години насам, която не бях планирала!

Беше ми толкова весело!

Когато реших да отида в Мадрид, бях в състояние да контролирам действията и чувствата си. Изведнъж всичко се бе променило. Бях тук, в един съвсем непознат град, въпреки че се намирах на по-малко от три часа път от родното си място. Бях седнала на тази маса и познавах само един човек, а всички останали говореха с мен, сякаш ме познаваха много отдавна. Учудвах се на самата себе си, защото разговарях, пиех и се забавлявах като тях.

Бях тук, защото изведнъж животът ме бе върнал на Живота. Не изпитвах ни вина, ни страх, ни срам. Все повече се приближавах до него и като го слушах как говори, започнах да се убеждавам, че той е прав: има моменти, в които трябва да поемем риск, да направим безумно смела крачка.

„Залягам по цели дни над книгите и полагам свръхчовешки усилия, за да осигуря собственото си заробване — мислех си. — Защо се стремя толкова към тази работа? С какво ще ме обогати тя като човек, като жена?“ С нищо. Не съм се родила, за да прекарам останалата част от живота си зад една маса, помагайки на съдиите да приключват делата си.

„Не бива да разсъждавам по тоя начин за живота си. Трябва да се върна към ежедневието си още тази седмица.“

Може би виното ме караше да мисля така. В края на краищата, който не работи, не трябва да яде.

„Това е само сън. Ще свърши.“

Колко ли дълго бих могла да продължа да сънувам? За пръв път се замислих дали през следващите дни да не отида с него в планината. В края на краищата идваха празници, които щяха да продължат почти цяла седмица

— Коя сте вие? — попита ме една красива жена, която седеше на нашата маса.

— Негова приятелка от детинство — отговорих аз

— Той правеше ли подобни неща като дете? — продължи тя.

— Какви неща?

Разговорът на масата като че ли постепенно замря

— Вие знаете какви — настоя жената. — Чудеса.

— Той още от дете умееше да говори много хубаво -отвърнах, без да разбирам какво точно искаше да каже

Всички се засмяха, включително и той, а аз така и не узнах причината за този смях. Но виното ме караше да се чувствам освободена, а и не беше нужно да разбирам всичко, което ставаше около мен.

Спрях да разсъждавам и се включих в разговора но само след миг забравих какво бях казала. Замислих се отново за почивните дни.

Чувствах се добре тук, запознах се с нови хора. Сериозните разговори бяха изпъстрени с шеговити забележки и имах усещането, че участвам в това, което става по света. Поне тази вечер бях престанала да бъда жената, чиято връзка с живота се осъществява единствено чрез телевизията и вестниците.

Колко много неща ще имам за разказване, като се върна в Сарагоса! А ако приемех поканата за празниците, бих могла да живея цяла година с новите спомени.

„Той имаше право да не обръща внимание на това което говорех за Сория“, разсъждавах аз. И ми стана мъчно за мен самата: от години в чекмеджето на паметта ми стояха все същите истории.

— Пийнете още малко — обърна се към мен някакъв белокос мъж, като пълнеше чашата ми.

Пих. Замислих се за това колко малко интересни неща ще мога да разкажа на децата и внуците си.

— Разчитам на твоята компания — каза той тихо, за да не го чуят другите. — Нали ще отидем до Франция?

Виното ми даваше свободата да говоря това, което мисля.

— Само ако ми обясниш нещо — отвърнах аз.

— Какво?

— Това, за което спомена в кафето преди беседата…

— За медальона?

— Не — отговорих аз, като го гледах право в очите и правех всичко възможно да изглеждам трезвена. — Другото, за което ти спомена.

— По-късно ще говорим — каза той и смени темата.

Обяснение в любов. Не ни бе останало време да разговаряме, но поне бих могла да го убедя, че се заблуждава.

— Ако искаш да дойда с теб, ще трябва да ме изслушаш — казах аз.

— Не искам да говорим тук. В момента се забавляваме.

— Ти напусна много рано Сория. За теб аз съм само една връзка с родното ти място. Помагала съм ти да се чувстваш близо до корените си и това ти е давало сили да вървиш напред.

„Но друго няма. Не може да става и дума за любов.“

Той ме погледна, ала нищо не каза. Някой го извика, за да чуе мнението му, и аз не успях да продължа.

„Поне му казах съвсем ясно какво мисля“, рекох си. Подобна любов може да съществува само в приказките.

Защото в реалния живот истинската любов трябва да е възможна. Дори и да не ни отвърнат веднага с взаимност, любовта може да оцелее само ако живеем с надеждата — колкото и малка да е тя, — че ще завоюваме любимия човек.

Останалото са фантазии.

Той ме погледна от другия край на масата, сякаш бе отгатнал мислите ми, и вдигна тост с думите:

— За любовта!

И той беше малко опиянен. Реших да се възползвам от случая.

— За мъдрите, които са в състояние да проумеят, че някои влюбвалия са само детинщини — казах аз.

— Мъдрият е мъдър само защото обича. А глупавият е глупав, защото мисли, че може да разбере какво е любовта — отвърна той.

Останалата част от компанията чу тези думи и още в следващия миг започна разгорещен спор за любовта. Всички имаха предварително изградено собствено мнение и го защитаваха със зъби и нокти. Бяха необходими доста бутилки вино, докато се успокоят. Накрая някой каза, че е късно и собственикът на ресторанта иска да затваря.

— Чакат ни пет почивни дни! — извика някой от съседната маса. — И ако собственикът иска да затвори ресторанта, то е само защото вие говорите за сериозни неща!

Всички от нашата компания, с изключение на него, се засмяха.

— Къде тогава можем да говорим за сериозни неща? -попита той пияния от съседната маса.

— В църквата! — извика пияният. И тоя път целият ресторант избухна в смях.

Той стана. Помислих, че ще отиде да се бие, защото се бяхме върнали в юношеството, когато сбиванията бяха част от вечерта, заедно с целувките, с ласките на непозволени места, със силната музика и високите скорости.

Но той само ме хвана за ръка и тръгна с мен към изхода.

— По-добре да си ходим. Стана късно.

Валеше в Билбао, валеше по целия свят. Който обича, трябва да умее да изгубва и да намира себе си. Той успяваше да уравновесява добре тези две страни. Беше весел и пееше, докато се прибирахме в хотела.

Son los locos que inventaron el amor.

Наистина лудите са измислили любовта.

Въпреки че главата ми бе замаяна от виното и от ярките цветове, постепенно си възвръщах равновесието. Ако исках да пътувам тези дни, не трябваше да изпускам положението от контрол.

Нямаше да ми е трудно, тъй като не бях влюбена. Който е в състояние да обуздае сърцето си, той може да завладее света.

Con un poema y un trombon a develarte el corazon…

„С поема и тромбон до сърцето ти ще стигна“, се пееше в песента.

„Бих искала да не контролирам сърцето си“, мислех си. Ако можех да го дам някому, дори и само за един уикенд, дъждът, който мокреше лицето ми, щеше да има друг вкус. Ако беше толкова лесно да се обича, щяхме да вървим прегърнати, а текстът на песента щеше да разказва нашата история. Ако след празниците не ме чакаше Сарагоса, щях да поискам никога да не изтрезнявам от виното… Нищо нямаше да ме възпре да го целувам, да го галя, да говоря и да чувам неща, които влюбените си казват!

Уви! Не мога!

Не искам!

Salgamos a volar, querida mia, се пее в песента. Да, ще излезем и ще полетим, любима. Но само ако бъдат изпълнени моите условия.

Той още не знаеше, че отговорът ми на неговото предложение е „да“. Защо исках да поема този риск? Защото в момента бях пияна и изморена от еднообразието на дните си.

Но тази умора щеше да премине. И веднага щях да поискам да се върна в Сарагоса — града, в който бях избрала да живея. Чакаше ме следването в университета, чакаше ме конкурс. Чакаше ме съпруг, когото трябваше да срещна, а това нямаше да е трудно.

Чакаше ме спокоен живот с деца и внуци, със сравнително добра заплата и годишен отпуск. Не познавах неговите страхове, но познавах моите. Не ми трябваха нови тревоги — имах си достатъчно.

Никога не бих могла да се влюбя в някой като него. Познавах го прекалено добре, много време бяхме прекарали заедно, познавах неговите слабости, както и опасенията му, и не можех да му се възхищавам като другите.

Знам, че любовта е като бент: ако оставиш пролука, откъдето да изтече съвсем тънка струя, тя постепенно ще подкопае стените и ще дойде момент, в който вече никой няма да може да спре буйното течение.

А щом стените се сринат, любовта залива всичко; вече няма значение дали можем да задържим любимия до себе си, или не — да обичаш означава да изгубиш контрол.

Не, не мога да оставя пролука. Дори и съвсем малка.

— Ако обичате!

Той веднага спря да пее. По мокрия асфалт отекнаха бързи стъпки.

— Давай по-бързо! — каза той и ме хвана под ръка.

— Чакайте! — извика някой. — Трябва да говоря с вас!

Но той вървеше все по-бързо.

— Не говори на нас. Да се прибираме в хотела!

Точно на нас говореше. На улицата нямаше никакви други хора. Сърцето ми заби учестено и веднага изтрезнях. Сетих се, че Билбао е в страната на баските и че тук терористичните атентати са често явление. Стъпките се чуваха все по-близо.

— По-бързо! — каза той, като ускори още повече крачка. Но вече беше късно. Пред нас застана някакъв мъж, измокрен до кости.

— Спрете, моля ви! — каза мъжът. — За Бога!

Изплаших се и потърсих с очи място, където бихме могли да се скрием, или поне полицейска патрулна кола, която да се появи като по чудо. Инстинктивно се вкопчих в ръката му, но той ме отстрани.

— Моля ви! Разбрах, че сте в града. Трябва да ми помогнете! Става дума за сина ми!

Човекът заплака и коленичи, като повтаряше:

— Моля ви! Моля ви!

Той въздъхна дълбоко, наведе глава и затвори очи. Остана така няколко минути, без нищо да каже. Чуваше се само ромоленето на дъжда, прекъсвано от риданията на човека, който стоеше на колене на тротоара.

— Прибирай се в хотела, Пилар! — проговори най-сетне той. — Спи, не ме чакай! Ще се върна чак призори.