Включено в книгата
Оригинално заглавие
Katar, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 10 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Станислав Лем

СЕННА ХРЕМА

Издателство „Отечество“

София, 1979


Неапол — Рим

Последният ден ми се видя по-дълъг от всеки друг. Не от притеснение. Не се страхувах. А и нямаше от какво. Все така се чувствувах сам в разноезичната тълпа. Никой не ми обръщаше внимание. Моята охрана не ми се навираше в очите, впрочем аз дори не познавах тези хора. А понеже не вярвах, че над мене тегне проклятие, след като спя в пижамите на Адамс, бръсна се с неговата електрическа самобръсначка и вървя по следите му край залива, би трябвало да изпитвам облекчение, че на другия ден ще смъкна от гърба си тази чужда кожа. По пътя също не очаквах никаква клопка. Нали по магистралата и на него не му е паднал косъм от главата. А единствената нощ в Рим щях да прекарам под специална охрана. Казвах си, че това е просто от желание да сложа край на тази акция, защото излезе неуспешна. Втълпявах си какви ли не разумни неща и все пак непрекъснато изскачах от релсите.

След банята трябваше да се върна във „Везувий“ в три часа, а още в два и двайсет се озовах недалеч от хотела, сякаш някой ме гонеше натам. Сигурен бях, че в стаята нищо не се е случило, затова тръгнах по улицата. Всичко наоколо знаех наизуст. На ъгъла имаше фризьорски салон, по-нататък магазинче за цигари, пътническо бюро, а от него започваше паркингът на хотела, който влизаше навътре между сградите. Ако тръгнеш нагоре зад хотела, минаваш покрай една сарачница, където Адамс занесъл да му зашият откъснатата дръжка на куфара, и покрай малко кино с целодневни прожекции. Първата вечер за малко не влязох в него, защото розовите кълба на афиша ми се видяха като планети. Но тъкмо преди да стигна до касата, забелязах грешката си. Това беше гигантски задник. Сега, в нетрепващия зной, тръгнах към ъгъла, стигнах до човека, който продаваше печени бадеми, и се върнах. Миналогодишните кестени вече се бяха свършили. Разглеждах дълго лулите, после влязох в магазинчето и си купих пакет ментолови цигари, макар че обикновено не пуша от тях. През уличната врява от високоговорителите на киното долитаха стонове и хъркане като от касапница. Продавачът на бадеми премести количката си на сянка под козирката на „Везувий“. Този хотел може някога да е бил елегантен, но обкръжението му говореше за неговото постепенно западане. Фоайето беше почти празно. В асансьора бе по-прохладно, отколкото в моята стая. Огледах я критично. Ако се затворех вътре в тая жега, щях да плувна в пот и детекторите щяха да се отлепят. Отидох да подреждам багажа си в банята, която в този стар хотел беше почти колкото стаята. В банята също беше задушно, но подът бе мраморен. Влязох във ваната с лъвски крачета, взех душ и нарочно не се избърсах добре, а докато подреждах нещата в куфарите, ходех бос, та поне малко да се разхладя. В несесера напипах нещо твърдо. Пистолетът. Изобщо бях забравил за него. Имах желание да го хвърля под ваната. Сложих го на дъното на най-големия куфар, под ризите, внимателно си изтрих гърдите и застанах пред огледалото да поставя детекторите. Едно време на тези места имах белези по тялото, но изчезнаха. Между ребрата напипах ударите на сърдечния връх за първия електрод. Вторият, под ключицата, не искаше да се закрепи. Избърсах се отново и от двете страни притиснах детектора с левкопласт, за да не изскача над ключицата. Нямах опит, защото едно време не го правех сам. Риза, панталони, тиранти. Носех тиранти, откакто се върнах на Земята. Това е удобно. Човек не се хваща час по час за панталоните от страх да не му паднат. В Космоса дрехите нямат тегло и когато се върнеш, възниква този „панталонен рефлекс“, та оттук и тирантите.

Бях готов. Целият план беше в главата ми. Четирийсет и пет минути за обяд, включително да платя сметката и да взема ключовете, половин час до магистралата поради върховия час и десет минути в запас. Надникнах в гардеробите, оставих куфарите до вратата, наплисках си лицето със студена вода, проверих пред огледалото дали детекторите не личат, и слязох долу. Ресторантът вече беше пълен. Плувнал в пот, келнерът сложи пред мен бутилка кианти, а аз поисках таблетка плимазин и кафе за термоса. Тъкмо когато привършвах обяда и си поглеждах часовника, високоговорителят загъгна: „Моля, мистър Адамс на телефона!“ Видях как космите на ръцете ми се изправят. Да отида или да не отида? От масата до прозореца се надигна някакъв шишко с електрикова риза и тръгна към кабината. Някой Адамс. Малко ли адамсовци има? Разбирах вече, че не е започнало нищо, но ме беше яд на себе си. Спокойствието ми е било само привидно. Избърсах мазните си от олио устни, с остатъка от виното глътнах зелената таблетка и се запътих към рецепцията. Хотелът още се перчеше със своите плюшове, гипсови украшения и кадифета, но от вътрешните помещения проникваха кухненски миризми. Също като аристократ, който се оригва на зеле. Това беше цялото сбогуване. Излязох в застиналия зной подир портиера, който буташе количката с куфарите ми. Автомобилът, изпратен от фирмата Херц, беше стъпил с двете колела на тротоара. Хорнет, черен като катафалка. Не позволих на портиера да сложи нещата в багажника, защото там би могло да има предавател, пуснах му една банкнота в ръката и влязох в колата като в пещ. Моментално се изпотих, бръкнах в джоба за ръкавиците. Излишно, воланът беше облечен в кожа. Багажникът беше празен — къде тогава е усилвателят? На пода пред свободната седалка, закриваше го обложката на отворено списание, от което студено ме гледаше гола блондинка, изплезила наслюнчения си език. Не издадох всъщност никакъв звук, но нещо в мен тихо простена, докато се мъчех да се включа в движението. Колона от светофар до светофар. Макар и отпочинал, бях отпуснат, малко намусен, малко глупаво разбъркан отвътре, може би защото бях изял препълнена чиния макарони, които са ми противни. Засега опасността на положението се свеждаше до това, че бях наддал на килограми. Като отминах следващото кръстовище, включих вентилацията. Лъхна ме на изгорели газове. Изключих я. Колите по италиански напираха една върху друга. Отклонение. В огледалата — маски и покриви. La potente benzina italiana вонеше на изгоряло. Спрях зад един автобус, сред неговата воняща пушилка. Децата, всичките с еднакви зелени шапчици, зяпнаха към мен през задното стъкло. Усещах празнота в стомаха, в главата огън, а върху сърцето детектора, който при всяко обръщане на волана закачаше тирантите през ризата. Разкъсах една опаковка „клийнекс“ и наредих кърпичките на подставката до лоста на скоростите, защото в носа си усещах гъдел като пред буря. Кихнах веднъж, втори път и така се отплеснах в кихавицата, че дори не усетих кога съм отминал Неапол, кога е изчезнал в надморската синева. Вече се движех по дел Соле. Като за върхов час шосето беше почти празно. Но сякаш изобщо не бях вземал плимазин. Очите ме смъдяха, носът ми течеше, затова пък устата ми пресъхна. Добре щеше да ми дойде едно кафе, макар че в хотела бях изпил две чашки капучино, но кафе ми се полагаше чак при Мадалената. В будката пак нямаше „Хералд“ поради някаква стачка. Между две фиатчета, които дигаха пушилка, и един мерцедес включих радиото. Последни новини. Разбирах на десет думи една. Демонстранти подпалили нещо. Говорителят на частната полиция направил изявление. Нелегалното феминистко движение предупредило, че предприема нови акции. Говорителката с дълбок алт прочете едно след друго декларацията на терористките и осъждането от страна на папата, а след това и отзивите в печата. Женско нелегално движение. Никой вече не се чуди на нищо. Отнеха ни способността да се учудваме. Против какво всъщност се борят, против мъжката тирания ли? Не се чувствувах тиранин. Никой не се чувствува. Да му мислят плейбоите. Какво са им направили? Дали ще отвличат и свещеници? Затворих радиото така, както се тръшва капак на боклукчийска кофа.

Да отидеш в Неапол и да не видиш Везувий — а аз не го видях. Към вулканите се отнасях със симпатия. Баща ми преди половин век ми разказваше за тях вечер преди да заспя. Помислих си, че след някоя и друга година ще бъда старец, и това толкова ме изуми, сякаш си бях казал, че скоро ще се превърна в крава. Вулканите бяха нещо солидно, нещо, което буди доверие. Земята се разтваря, потича лава и къщите рухват. Всичко е ясно и чудесно, когато си на пет години. Мислех си, че по кратера може да се слезе до центъра на Земята. Баща ми казваше, че не може. Жалко, че не доживя — щеше да ми се радва. Човек не мисли за ужасяващата тишина в онези безкрайни простори, когато се чува прекрасният звук на стиковете при скачването на кораба носител с модула. Наистина, кариерата ми беше кратка. Не се оказах достоен за Марс. Сигурно той щеше да го понесе по-тежко от мене. Тогава какво — да беше умрял след първия ми полет? Така да му планираш смъртта, че да склопи очи с вяра в тебе — това цинично ли е, или само глупаво? А няма ли да благоволиш да внимаваш малко в движението? Като се напъхах в свободното място зад една умопомрачителна ланчия, хвърлих поглед към ретровизьорите. От крайслера на Херц нямаше и помен. Мярна ми се нещо край Марианела, някъде далеч зад мен, но не бях сигурен дали са те — колата веднага се скри. Това банално, сравнително късо трасе, задръстено от забързаното гъмжило на колела, единствено на мен ми даваше привилегията на една тайна, дебнеща по начин, необясним за която и да било полиция в стария и новия свят; аз единствен носех в колата си надувен дюшек, плувки и ракета, не за да се развличам през почивния ден, а за да привлека върху себе си тайнствения удар. Така се мъчех да се екзалтирам, но напразно, защото очарованието на това приключение отдавна се бе изпарило и аз си мислех не за загадката на смъртоносния заговор, а дали отново да взема плимазин, понеже носът ми продължаваше да тече. Все едно къде е крайслерът. Предавателят е с радиус на действие сто мили. А баба ми имаше на тавана кюлоти със същия цвят като тая ланчия. В пет и двайсет подгоних напред. Известно време следвах един Фолксваген, на задния му капак бяха нарисувани овнешки очи, които ме гледаха с кротък упрек. Автомобилът е усилвател на личността. След това се вмъкнах зад един съотечественик от Аризона с надпис на бронята „HAVE A NICE DAY“[1] Зад мен и пред мен покривите бяха накамарени с моторници, водни ски, палатки, въдици, дъски за плуване, малинови и оранжеви денкове, Европа се влачеше по корем, само и само да прекара един „nice day“. Пет и двайсет и пет. Както бях правил вече стотици пъти, повдигнах първо дясната, после лявата ръка, гледайки изпънатите си пръсти. Не трепереха. Това би трябвало да е първият симптом. Но можеш ли да бъдеш сигурен? Фактически никой нищо не знае. Виж, ако за минута спра да дишам, Ранди ще загуби ума и дума. Ама че идиотска идея.

Виадукт. Въздухът заплющя под бетонните колони. Поглеждах встрани, сякаш да си открадна нещо от пейзажа. Разкошна беше зелената пустош до хоризонта, затворен от планините. От лявата ивица ме прогони едно ферари, сплескано като дървеница. Отново се разкихах гръмогласно, сякаш изригвах проклятия. Стъклото беше нашарено с останки от мухи, крачолите ми залепваха за прасците, в очите ми играеше отражението от чистачките. Избърсах си носа, пакетчето „клийнекс“ падна между седалките и зашумоля от течението. Кой би могъл да опише мъртвата природа в космоса? Точно когато човек си мисли, че всичко вече е вързано, намагнитено, закрепено и залепено, ето че започва истински сеанс — рояк от химикалки и очила, свободните краища на кабелите подскачат като гущери, но най-лошо е с трохите. Можеш да ги гониш с прахосмукачката, ако си нямаш работа… Ами пърхотът? Зад кулисите на космическите стъпки на човечеството не се наднича. Само децата отначало питаха как се пишка на Луната…

Планините растяха — тъмнокафяви, спокойни, тежки и някак близки. Едно от най-хубавите неща на Земята. Пътят завиваше, слънцето се местеше на квадрати в колата и това също напомняше нямото, величествено кръжене на светлините в кабината. Ден в нощта, едното заедно с другото като преди сътворението на света, и сън наяве за полета, и смут в тялото, вцепенение от това, че е тъй, както не може да бъде. Бях слушал лекции за синдрома на локомоцията, но си знаех своето. Това не беше обикновено гадене, а паника в червата и далака, вътрешностите пропадаха някъде и обикновено неосезаеми, започваха да се бунтуват. Просто ги съжалявах заради глупостта им. Докато ние се любувахме на Космоса, тялото се измъчваше. От първия миг му се насищаше. Човек го мъкне там, а то се дърпа назад. Наистина тренингът си имаше значение. И мечката, дето е мечка, можеш да я научиш да кара колело, ама работа ли е това? Чисто и просто посмешище. Ние не се предавахме, кръвта преставаше да пулсира в главата, спираше напрежението в червата, но това беше само отсрочване на платежа, защото в края на краищата трябваше да се върнем. Земята ни посрещаше с убийствена преса, изправянето на колената и гърба се превръщаше в отчаян подвиг, главата се люшкаше като оловна топка. Давах си сметка, че ще бъде така, бях виждал истински атлети да се срамуват, че не могат и крачка да направят, сам ги бях слагал във ваната, водата временно освобождава тялото от теглото, но дявол знае защо вярвах, че с мене няма да стане същото.

Оня, брадатият психолог казваше, че с всекиго е така. А после, когато човек отново свикне със земното притегляне, орбиталната безтегловност се връща в сънищата като носталгия. Не сме подходящи за Космоса и именно затова няма да се откажем от него. Червената светлинка задействува направо крака ми, прескачайки съзнанието. Мина секунда, докато разбера, че натискам спирачката. Под гумите хрустеше разсипан ориз, зърната ставаха все по-едри, като град. Не, стъкло е. Колоната все повече забавяше. Дясната ивица беше оградена с предупредителни колонки. Мъчех се да видя нещо през струпалите автомобили. Къде? Над полето бавно се спускаше жълт хеликоптер, под него се кълбеше прах като брашно. Две таратайки със смазани предници, врязали се една в друга. Толкова далеч от пътя? А хората? Под гумите отново захрустя стъкло, пълзяхме един зад друг покрай полицаите, които махаха с ръце: „По-бързо, по-бързо!“. Полицейски каски, линейки, носилки, колелата на преобърнатата кола още се въртяха, мигачът продължаваше да свети. Над платното се носеше дим. Дали от асфалта? Не, изглежда е бензин. Колоната се връщаше на дясната ивица, от скоростта започнах да дишам по-леко. Прогнозата предвиждаше четиридесет трупа. Показа се ресторантът край виадукта, а отстрани, от мрачните халета на голямата Ареа ди Сервидзо, бясно хвърчаха искри от оксижен. Погледнах километража. Ей сега ще се появи Касино. На първия завой изведнъж престана да ме сърби носът, сякаш плимазинът чак сега проникна през макароните.

Втори вираж. Трепнах, усетил някакъв невероятен поглед отдолу, сякаш там лежеше някой на гръб и хладно ме наблюдаваше изпод седалката. А то — слънцето светеше в обложката на списанието с изплезената блондинка. Без да гледам, се наведох и обърнах хлъзгавата книжка на другата страна. За космонавт вие имате твърде богат вътрешен живот, каза ми оня психолог след теста на Роршах. Подхванах го и се разприказвахме. А може би той ме е подхванал. Смяташе, че има два вида страх — висок, от въображението, и нисък, направо от червата. Може би по този начин е искал да ме утеши, внушавайки ми, че съм прекалено добър.

Небето изстискваше от себе си облаци, които се сливаха в бяла пелена. Наближаваше бензиностанцията. Намалих. Изпревари ме един младеещ се старец, вятърът развяваше дългите му бели коси, а той надуваше прегракналите фанфари и се носеше, тоя спаружен Вотан. Отбих към колонките. Докато ми наливаха бензин, обърнах цялото съдържание на термоса с кафеникава захар на дъното. Не забърсаха стъклата, опръскани с мазнина и кръв. Преместих колата по-нататък, към изкопите, слязох и се разкърших. Тук имаше голям остъклен павилион. В него Адамс си купил една колода карти, имитация на италиански барок от XVIII или XIX век. Разширяваха бензиностанцията, около изкопа за новия разпределител беше насипан бял, още невалиран чакъл. Стъклените врати сами се отвориха пред мен. Влязох вътре. Беше празно. Обедна почивка? Трябва да е свършила. Минах между камарите разноцветни кутии и изкуствени плодове. Белият ескалатор за горния етаж тръгна, щом се приближих, и спря, когато отминах. Зърнах се в един телевизор до витрината, черно-белият образ трептеше в слънчевите лъчи, виждах се в профил. Сигурно не съм бил наистина толкова блед. Никакъв продавач. Щандовете бяха отрупани с лъскави сувенири, имаше купчини карти, вероятно от същите. Търсех в джоба си дребни и се озъртах да открия някой продавач, когато по чакъла навън изскърцаха гуми. Един бял опел остро закова, от него слезе момиче с джинси, мина покрай изкопа и влезе в павилиона. Наблюдавах я в телевизора. Спря се на няколко крачки зад мен. Взех от щанда една имитация на стара дърворезба с димящия Везувий над залива, имаше и картички с репродукции на помпейските фрески, от които нашите бащи са се възмущавали. Момичето направи няколко крачки към мен, сякаш се питаше дали не съм продавач. Ескалаторът тръгна. Движеше се безшумно, а тя стоеше, една дребна фигурка в панталони. Обърнах се с намерение да изляза. В това нямаше нищо странно. Лицето й беше почти детско, неизразително, с малка уста и единствено това, че гледаше през мен с ококорените си очи, драскайки с нокът по яката на бялата си блуза, ме накара да забавя крачка, когато минавах край нея, а тя със спокойно лице, без да каже гък, политна назад. Бях толкова неподготвен, че докато скоча, тя падна като сноп. Не успях да я задържа, само смекчих удара, хващайки я за голите ръце, сякаш с нейно съгласие я слагах да легне по гръб. Лежеше като кукла. Ако някой е гледал отвън, би могъл да си помисли, че съм клекнал до някой съборен манекен, защото от двете страни до стъклата стояха манекени в неаполитански носии, а аз между тях. Хванах я за китката. Пулсът беше слаб, но равен. Виждах върховете на зъбите й и бялото на очите, сякаш спеше с полуотворени клепачи. На сто метра от нас автомобилите спираха до колонките, след това изведнъж завиваха и сред облаци бял прах се връщаха в ревящия поток по дел Соле. Само две коли стояха пред павилиона, моята и на момичето. Изправих се бавно. Погледнах я още веднъж. Ръката с тънката китка, която току-що бях пуснал, със забавено движение се накланяше встрани. Рамото също се отпусна и под мишницата се показаха светли косъмчета, а точно под тях забелязах две чертички като драскотини или миниатюрна татуировка. Виждал съм някога подобни знаци у жертви на есесовците, техните „руни“[2]. Но това по-скоро беше просто белег.

Краката ми трепереха и насмалко да клекна отново, но се овладях. Тръгнах към изхода. Сякаш за да подчертае края на сцената, ескалаторът безшумно спря. На прага се обърнах. Камара разноцветни балони закриваха падналата, но аз я видях в един далечен телевизор. Образът трептеше. Стори ми се, че тя трепна. Изчаках две-три секунди. Нищо. Стъклената врата услужливо ме пусна да изляза. Прескочих изкопа, седнах в хорнета и дадох назад, за да видя номера на опела. Регистрацията беше германска. Вътре сред пъстрия хаос стърчеше стик за голф. Имаше за какво да мисля, докато се включа в потока. Това ми приличаше на тих епилептичен припадък, petit mal.[3] Срещат се такива случаи, без конвулсии. Може да е усетила признаците и затова да е спряла, а когато е влязла в павилиона, вече е губела съзнание.

Оттук и невиждащият поглед, и несъзнателното движение на пръстите по яката. Но може и да е било симулация. Не бях забелязал опела й по пътя. Вярно, че не бях много внимателен, а такива коли, бели, с остри ръбове, срещнах доста. Като през увеличително стъкло разглеждах всяка запомнена подробност. В павилиона би трябвало да има най-малко двама, а може би дори и трима продавачи. И всички наведнъж да отскочат на чашка? Странно. Макар че, което си е истина, сега и това е възможно. Отишли са в кафенето, защото знаят, че по това време никой не се отбива в павилиона, а девойката е спряла, понеже е предпочитала това да й се случи там, а не на бензиностанцията, не е искала да прави зрелище на момчетата в комбинезони на „Суперкортемаджоре“. Колко логично се връзва всичко. Нали? А не е ли прекалено логично? Тя беше сама. Кой в такова състояние пътува сам? И какво от това? Ако се беше свестила, нямаше да я изпратя до колата й. Щях да я убеждавам да не продължава сама. А по-точно? Бих я посъветвал да остави опела и да дойде с мен. Всеки би постъпил така.

Положително щях да направя така, ако бях дошъл тук като турист. Стана ми горещо. Трябваше да остана, за да се забъркам в тая история — ако е имало в какво да се забъркам! Та нали затова съм дошъл. По дяволите! Все по-разпалено се убеждавах, че тя наистина е загубила съзнание, и все по-малко бях сигурен в това. И не само в това. Не се оставя така цял павилион, та това си е почти магазин. Поне касиерката трябва да си стои на мястото. А на касата нямаше никого. Вярно, че от кафенето, от другата страна на изкопите, всичко вътре се вижда като на длан. Но кой би могъл да знае, че аз ще се отбия тук? Никой. Значи тъй или иначе това не е било клопка за мен. Анонимна жертва ли щях да стана? Жертва на кого всъщност? Възможно ли е продавачите, касиерката и момичето — всички да участвуват в един и същ заговор? Това вече би било фантастично. Значи най-обикновена случайност. И пак отначало. Адамс е стигнал до Рим жив и здрав. И то сам. А другите? Изведнъж си спомних стика за голф в опела. Всемогъщи боже, та нали такива стикове…

Реших да се стегна, та ако ще съвсем да съм станал за смях. Като слаб, но упорит актьор отново влязох в своята проиграна роля. На следващата бензиностанция, без да слизам, поисках вътрешна гума. Симпатичният брюнет с комбинезон се вгледа в колелата: вашите гуми са безкамерни. Но аз искам вътрешна гума! Докато плащах, гледах към магистралата, за да не изпусна крайслера, но него го нямаше. След девет мили смених здравата гума с резервната. Смених я, защото Адамс я е сменил. Когато приклекнах до крика, отдолу ме блъсна гореща вълна. Крикът не беше смазан и скърцаше, невидими самолети цепеха небето над главата ми и този грохот ми припомняше корабните оръдия, прикриващи нормандските укрепления. Откъде изплуваха тези спомени? Идвал съм и след това в Европа, но като официален експонат, наистина втора категория, защото бях резервен, тоест почти фиктивен участник в марсианския проект. Европа ми показваше тържествената си фасада и едва сега я опознавах, ако не по-добре, то поне без парадност, с вонящите на урина улички на Неапол, с отвратителните проститутки и дори с хотела, който още се надуваше с второстепенни знаменитости, но вече се скапваше, около него се лепяха амбулантни търговци, и това порнокино, нещо немислимо едно време до такава представителна сграда. А може да не е така, може би по-скоро са прави онези, които казват, че Европа се разлага от главата, отгоре? Ламарината и инструментите пареха. Измих си ръцете със сух сапун, избърсах ги с тоалетна кърпичка и седнах в колата. Отварянето на бутилката швепс, която бях купил на бензиностанцията, ме забави, защото ножчето с отварачката беше изчезнало някъде, но най-сетне започнах да гълтам горещата течност, мислейки си за Ранди, който някъде по шосето чува как пия. Облегалката зад главата ми се беше напекла от слънцето и пареше. Кожата на врата ми се спече. В далечината асфалтът лъщеше с металически блясък, сякаш там имаше вода. Не беше ли това гръмотевица? Да. Гърмеше. Изглежда е гърмяло и преди, когато минаваха реактивните самолети, но всеки звук, по-слаб от ударил наблизо гръм, глъхнеше в неспирното бучене по магистралата. Сега надделя над тоя шум и раздра небето с още златистите облаци по него, но над планините това злато вече се наливаше с тъмна руменина.

Табелите съобщаваха, че наближава Фрозиноне. Потта се стичаше по гърба ми, като че ли някой с перце ме галеше между плешките, а бурята, театрална като Италия, вместо да се хване на работа, само плашеше с гръм и трясък без капка дъжд. Но сивкавите гриви се носеха като есенен дим през пейзажа и когато навлизах в един плавен завой, аз дори видях надвисналия облак, който щеше да докара дъжда към магистралата. С облекчение посрещнах първите едри капки по стъклото. Изведнъж рукна като из ведро.

Стъклото приличаше на истинско бойно поле, затова не пуснах чистачките веднага, а когато най-сетне изстъргаха смачканите насекоми, аз ги изключих и отбих встрани. Трябваше да стоя цял час. Дъждът прииждаше на вълни, на вълни, барабанеше по покрива, минаващите автомобили влачеха мътни струи искряща вода и разбиваха дъжда, а аз дишах дълбоко. През открехнатия прозорец валеше на коленете ми. Запалих цигара, като я криех в шепа да не се намокри, не ми беше сладка, ментолова. Мина един крайслер металик, но водата така течеше по стъклата, че не бях сигурен дали е същият. Все повече притъмняваше. Мълнии, трясък като от разпрана ламарина, от скука започнах да броя времето от светването до гръмотевицата, магистралата ръмжеше и шумеше, сякаш нищо не можеше да я смае. Стрелките отминаха седем — време е. С въздишка се измъкнах навън. Отначало студеният душ не беше приятен, но след малко ме освежи. Човърках нещо по чистачките, уж че ги поправям, и в същото време попоглеждах към шосето, но никого не го беше грижа за мен, а от полицията нито следа. Мокър до кости седнах в колата и потеглих. Бурята стихваше, но ставаше все по-тъмно, след Фрозиноне дори не ръмеше, асфалтът съхнеше, над локвите по банкета пълзеше бяла пара и светлините се врязваха в нея, но накрая слънцето изскочи над облаците, сякаш природата искаше в последната минута, преди да падне нощта, да се покаже в нова светлина. В неземното розово сияние отбих на паркинга пред крайпътния ресторант „Павези“, отлепих ризата от тялото си, за да не прозират детекторите, и тръгнах нагоре. На паркинга не забелязах крайслера. Горе тълпата ломотеше на десетина езика и ядеше, без да обръща внимание на колите, които летяха долу като топки в кегелбан. Не знам кога, но в мене беше настъпила промяна, успокоих се, всъщност вече ми беше все едно, за момичето си помислих така, като че ли това се бе случило преди години, изпих две кафета и лимонов швепс, може би щях да поседя по-дълго така отпуснат, но се сетих, че конструкцията е железобетонна, значи екранира и те няма да знаят как е сърцето ми. Такива проблеми не съществуват между Хюстън и Луната. На излизане си умих ръцете и лицето в тоалетната. Пригладих косите си пред огледалото, като се гледах почти недружелюбно, и поех на път.

Сега отново трябваше да пъпля. Карах като човек, който е пуснал юздите, защото конят си знае пътя. Мисълта ми не се рееше никъде, не сънувах наяве, а просто бях изключил, все едно че ме няма. Някога казвах на това „да си живееш като лукова глава“. Но вниманието ми все пак е било будно, щом спрях по разписанието. Мястото беше удобно. Стоях под върха на полегато възвишение, там, където магистралата геометрично се врязваше в него. През този разрез като през широка порта можех да стигна с поглед до хоризонта, където бетонната лента със замах разсичаше следващата заоблена височина. Изглеждаше така, сякаш тук беше мерникът, а там мушката. Избърсах стъклата и трябваше да отворя багажника, защото кърпичките ми се свършиха, докоснах мекото дъно на куфара, където като тежка буца лежеше оръжието. Като в мълчалив заговор всички почти едновременно запалиха фаровете. Пред очите ми се откриваше значително пространство. Бели струи заливаха шосето по посока на Неапол, а към Рим червенееше, сякаш по пътя се търкаляха червени въгленчета. В дъното на котловината натискаха спирачките и мигащата светлина на стоповете трептеше непрекъснато на една и съща отсечка — хубав пример за стояща вълна. Ако пътят беше поне три пъти по-широк, това можеше да е Тексас или Монтана. Бях толкова сам, макар и на няколко крачки от шосето, че ме обзе благо спокойствие. И хората като козите имат нужда от трева, но не го съзнават като тях. Когато в невидимото небе избръмча хеликоптер, аз хвърлих цигарата и седнах в колата. Вътре още не беше изстинало след горещия ден.

Луминесцентните лампи подир следващите възвишения вече показваха, че Рим е близо. Но моят път беше по-дълъг, защото трябваше да заобиколя града. В тъмнината хората в колите не се виждаха, а натрупаният багаж по покривите придобиваше загадъчни форми. Всичко ставаше значимо и анонимно, пълно с недомлъвки, сякаш в края на пътя ме чакаха непостижимо важни неща. Резервният космонавт трябва да бъде поне един процент свиня, защото нещо в него чака да се спънат онези, истинските, а ако не чака, значи е магаре. След това трябваше още веднъж да спра, кафето, плимазинът, швепсът и водата с лед ми дойдоха добре, излязох извън очертанията на пътя и обкръжението ме порази — сякаш изчезна не само движението, но заедно с него и времето. Обърнат с гръб към шосето, през вонята на изгорели газове усещах в шумолящия въздух аромат на цветя. Какво бих направил, ако бях на трийсет години? Вместо да търсиш отговор на такива въпроси, по-добре си закопчай панталоните и карай нататък. В тъмното изтървах ключа между педалите и започнах да го търся пипнешком, защото не ми се искаше да видя светлината в огледалото. Подкарах пак нито заспал, нито буден, нито нервен, нито спокоен — чужд, някак размекнат и малко учуден. Насрещните светлини нахлуваха през предното стъкло, избелваха ръцете ми на кормилото и се стичаха назад, крайпътните табели прелитаха, светвайки като привидения, а снадките на бетона се обаждаха с глухо бумтене. Сега надясно, към околовръстното шосе, за да вляза от север като него. Изобщо не мислех за него, той беше един от единайсетте и просто така се случи, че наследих именно неговите вещи. Ранди държеше на това и сигурно беше прав. Ако ще правиш нещо, прави го колкото можеш по-добре. А на мен мисълта, че използувам неговите ризи и куфари, ми беше по-скоро безразлична и ако в началото нещо ме смущаваше, то бе, че са чужди, а не че той е мъртъв. Имаше дълги отсечки от пътя почти без никакво движение и все ми се струваше, че нещо липсва, през отворените прозорци влизаше въздух, наситен с ухания на цветя, добре, че тревите вече заспаха. Дори не подсмърчах. Психологията си е психология, но решаваща роля изигра сенната хрема. В това бях сигурен, колкото и да ме убеждаваха, че няма нищо подобно. Рационално погледнато уж е така. Да не би на Марс да има трева? Значи алергията към тревен прашец не е никакъв недостатък. Да, но в забележките към някоя графа в моя личен картон положително пише „алергичен“, тоест непълноценен. Тогава ставаш резерва, нещо като молив, който подостряш с най-хубавите инструменти, за да не драснеш накрая нито чертичка с него. Резервен Христофор Колумб, как ви звучи това?

Отсреща идваше дълга колона, всяка кола ме заслепяваше и аз затварях ту дясното, ту лявото си око. Дали случайно не съм сбъркал? Не забелязах отклонение от магистралата. Обзе ме безразличие: какво повече може да стане, пътувай в нощта и толкоз. Мярна ми се осветена отгоре табела: РОМА ТИБЕРИНА. Значи стигнах. Колкото повече наближавах центъра, толкова по-осветен и оживен ставаше нощният Рим. Добре, че хотелите, в които трябваше последователно да се отбивам, бяха близо един до друг. Навсякъде вдигаха ръце — нали е сезон, пълно, и аз отново се тръшвах на седалката. В последния хотел имаше свободна стая, затова поисках по-тиха, от вътрешната страна, портиерът се опули в мен, поклатих глава съжалително и се върнах в колата.

Безлюдният тротоар пред „Хилтън“ беше окъпан в ярка светлина. Слизайки, не забелязах крайслера и нещо ме прободе при мисълта, че може да са катастрофирали и затова не съм ги видял по пътя. Машинално хлопнах вратата и в отражението, което се плъзна по стъклото, видях отзад муцуната на крайслера. Стоеше извън паркинга, в полумрака между веригите и забранителния знак. Тръгнах към хотела. Видях, че купето на колата е тъмно, сякаш празно, но стъклото беше свалено до средата. Когато се приближих на пет крачки до тях, вътре припламна цигара. Дощя ми се да им кимна с ръка, но се въздържах, ръката ми само трепна, пъхнах я в джоба и влязох във фоайето.

Инцидентът беше незначителен, но се подсилваше от това, че с него свършваше един раздел и започваше следващият, в прохладния нощен въздух всичко придобиваше свръхестествена изразителност: силуетите на колите на паркинга, моите крачки, очертанията на тротоара, затова фактът, че не можех дори да им кимна, ме раздразни. До този момент спазвах хронометража, както ученик седмичната програма, и не се замислях истински за човека, който преди мен е пътувал по този път, спирал е на същите места, пил е кафе, обикалял е хотелите в нощния Рим, за да завърши пътя си в „Хилтън“, откъдето не му било писано да излезе жив. А сега в ролята, която бях приел, ми се привидя нещо като подигравка, сякаш аз предизвиквах съдбата.

Момчето от хотела, вдървено от собствената си важност, може би само прикриващо сънливостта си, ме последва до колата, хвана понапрашените куфари с ръкавици, а аз се усмихвах безсмислено на лъскавите му копчета. Фоайето беше празно, друг дангалак сложи багажа ми в асансьора, който се понесе със звук на музикална кутия. Още носех в себе си ритъма на пътуването. Не можех да се освободя от него, като от досадна мелодия. Момчето спря, отвори двойната врата, запали стенните и горните лампи, кабинет, спалня, нареди куфарите и ме остави сам. Разстоянието от Неапол до Рим е нищо и никакво и все пак се чувствувах уморен и не както обикновено, а напрегнат и това беше следващата изненада. Сякаш бях изпил кутия бира с лъжичка — леко зашеметяваща празнота в стомаха. Обиколих стаите, леглото започваше от пода, не трябваше да си играем на надничане, отворих всички шкафове поред, макар и да знаех добре, че никъде няма скрит убиец, защото това би било много просто, но правех всичко, което трябваше да правя. Повдигнах чаршафите, матраците бяха двойни, пооправих възглавницата, нещо не ми се вярваше, че ще стана от това легло. Ехей? Човек е устроен недемократично. Центърът на съзнанието, гласовете отляво и дясно — целият този парламент е само декор, защото има катакомби, които го разтърсват отдолу. Евангелие по Фройд. Проверих климатичната инсталация, отворих и пак затворих щорите, таванът беше гладък, светъл, не като в странноприемницата „Трите вещици“. Колко явно и почтено ти вдъхват там смъртен ужас — балдахин, който пада върху спящия и го задушава, а тук няма нито балдахин, нито смразяваща романтика. Фотьойли, бюро, килими, всичко добре съчетано, обичайна експозиция на комфорта, дали угасих фаровете на колата?

Прозорците гледаха на друга страна, не можех да я видя, май че ги угасих, а ако съм забравил, да му бере грижата Херц. Дръпнах завесата и се съблякох, захвърляйки небрежно панталоните и ризата, и гол, внимателно отлепих детектора. След като взема душ, ще трябва отново да го залепя. Отворих по-големия куфар, кутийката с левкопласта беше отгоре, но не намерих ножичката. Стоях посред стаята, усещайки леко притискане в главата и пухкавия килим под краката си, ами да, пуснах ги в чантата. Нетърпеливо дръпнах закопчалката и заедно с ножичките изпадна една реликва — покрита с плексиглас, жълта като Сахара снимка на Синус Ауроре, моят космодрум номер едно, на който така и не кацнах. Падна на килима пред босите ми крака, беше неприятно, глупаво и многозначително. Вдигнах я и я разгледах под бялата светлина на лампите, десет градуса северна ширина и петдесет и два източна дължина, горе протокът Боспорус Гемнатус, по-долу тропическият пояс. Места, по които можех да ходя. Стоях така със снимката и най-сетне, вместо да я пъхна в чантата, аз я оставих на нощното шкафче до телефона и отидох в банята.

Душът беше идеален, водата бликаше на стотици горещи струи. Цивилизацията започва от течащата вода. Клозетите на цар Минос на Крит. Някакъв фараон заповядал за възглаве в гробницата да му направят тухла от кирта, сваляна от кожата му през целия живот. Миенето винаги е малко символично.

Като момче не миех колата, ако имаше дори и най-малък дефект, чак след като я поправех и й възвърнех честта, аз я натривах с восък и я лъсках. А какво съм могъл да зная тогава за символиката на чистотата и нечистотата, присъствуваща във всички религии? В апартаментите за двеста долара ценя единствено банята. Човек се чувствува така, както се чувствува кожата му. В огледалото, заемащо цялата стена, виждах насапунисаното си тяло с отпечатък от електрода, сякаш отново се намирах в Хюстън, бедрата ми бяха останали по-бели от плувките, пуснах по-силно водата и тръбите жално завиха. Изчислението на кривините на потока, които никога не влизат в резонанс, изглежда е почти неразрешима задача за хидравликата. Колко много излишни знания. Избърсах се с първия попаднал ми пешкир и тръгнах гол към спалнята, оставяйки мокри следи. Залепих детектора на сърцето и вместо да си легна, седнах на леглото. Набързо направих сметка — заедно със съдържанието на термоса най-малко седем кафета. Някога бих заспал като къпан, но вече познавах въртенето от хълбок на хълбок. Тайно от Ранди си бях сложил в куфара секонал, средство, което се предписва на космонавти. Адамс не е имал нищо такова. Изглежда е имал здрав сън. Така че сега щеше да бъде нелоялно да го взема. Забравил бях да угася лампата в банята. Станах, костите ми се бяха схванали. В полумрака апартаментът изглеждаше по-голям. Гол, стоях нерешително пред леглото. Наистина, трябва да заключа вратата. И да оставя ключа в ключалката. 303 — същият номер. Погрижили са се. И какво от това? Търсех да открия страх в себе си. Нещо смътно, малко срам, но какво да се прави — не знаех откъде извира тревогата, от перспективата за безсънна нощ или за агония. Всички са суеверни, макар че не всички го съзнават. Още веднъж внимателно огледах стаята под светлината на нощната лампичка — сега вече с нескрито подозрение. Куфарите стояха полуотворени, нещата ми бяха пръснати по фотьойлите. Същинска генерална репетиция. Пистолетът? Идиотизъм. Дожаля ми за себе си, легнах, загасих нощната лампа, разхлабих мускулите си и започнах да дишам равномерно.

Способността да заспиваш в определения час беше съществена част от подготовката. И всъщност нима долу в колата не седят двама души, наблюдаващи осцилоскопа, в който всяко движение на дробовете и сърцето ми се фиксира със светеща линия? Вратата е заключена отвътре, прозорците са херметично затворени, какво ме интересува, че той е лягал в същия час именно в това легло?

Разликата между „Хилтън“ и странноприемницата „Трите вещици“ беше безспорна. Представих си моето завръщане. Без да се обаждам, спирам пред къщи, а по-добре още пред аптеката, вървя, като че ли се прибирам от разходка, момчетата вече са се върнали от училище, виждат ме отгоре и стълбите затрополяват под краката им — изведнъж се сетих, че трябваше да пийна джин. Поколебах се още минута-две в леглото, привдигнат на лакът, шишето беше останало в куфара, измъкнах се от завивките, стигнах пипнешком до масата, набарах нещо плоско под ризите, налях си в капачката, потече по пръстите ми. Изпразних металната чашка до дъно пак с глупавото чувство, че играя в любителска пиеса. Правя каквото мога, оправдавах се пред себе си. Върнах се невидим до леглото, тялото, ръцете, краката изчезнаха, загарът се сливаше с тъмнината, само на бедрата се мяркаше белезникава ивица. Легнах си, алкохолът ми сгря стомаха, ударих с юмрук по възглавницата: дотам я докара с тая резерва. Дръпнах одеялото и хайде пак да дишаме. Изпаднах в полусънно състояние, в което само пасивността може да угаси последните искрици будност. Нещо вече ми се привиждаше. Летях във въздуха. Интересно, сънувах, че летя по същия начин, както преди да се кача на кораба. Сякаш упоритите катакомби в мозъка ми не искаха да приемат никакви корективи от опита. Насън летенето е неправдоподобно, защото при него тялото запазва нормалната си ориентация, а ръцете и краката се движат също така лесно, както наяве, макар че по-плавно и леко. А в действителност е съвсем различно. Мускулите изпадат в пълен смут. Искаш да отместиш нещо, а в същото време сам отхвръкваш назад, искаш да седнеш, а краката ти подскачат до брадата — при по-рязко движение можеш дори да се нокаутираш с колена. Тялото ти сякаш е оковано, а всъщност е освободено от всички окови, лишено от спасителните опори, които винаги му подлага Земята.

Събудих се полузадушен. Нещо меко, но неотстъпчиво ми пречеше да си поема дъх. Скочих с протегнати ръце, сякаш исках да уловя онзи, който ме душеше. Седнах и постепенно се съвземах с такова усилие, като че ли смъквах от мозъка си досадна, лепкава ципа. През цепката между завесите в стаята проникваше живачен блясък от улицата. В тази мъждива светлина установих, че съм сам. Все още не можех да дишам, носът ми беше като бетониран, устата спечена, езикът сух. Сигурно ужасно съм хъркал. Струваше ми се, че в просъницата, когато вече се будех, чувах именно това хъркане.

Станах, олюлявайки се леко, защото и след като дойдох на себе си, сънят продължаваше да ме изпълва като неподвижна тежест. Наведох се над куфара, като се мъчех слепешката да напипам ластичето, с което беше закрепено флакончето с пирибензамин. Изглежда и в Рим бяха цъфнали тревите. На юг винаги пожълтяват най-рано на прашни стръкове, а след това светлеещите вълни се разпространяват все по на север, това го знае всеки, който доживотно е обречен на сенна треска. Часът беше два. Разтревожих се да не би хората от охраната ми да изскочат от колата, ако сърцето ми продължава да скача в осцилоскопа, затова отново легнах, с буза на възглавницата, тъй като по този начин носът ми щеше най-лесно да се отпуши. Лежах и с едно ухо се ослушвах към вратата, за да се уверя, че не идват неканени на помощ. Цареше тишина и сърцето ми отново влезе в нормалния си ритъм.

Повече не се върнах към спомена за дома, защото не ми се искаше, а може би защото реших, че не бива да замесвам малките в тази история. И таз добра, да не можеш да заспиш без помощта на децата! Би трябвало да ми стига системата на йогите, приспособена за космонавти от доктор Шарп и неговите помощници. Знаех я като „отче наш“ и толкова успешно я приложих, че носът ми засвири миролюбиво, пропускайки по малко въздух, а пирибензаминът, лишен от ободряваща добавка, ме унесе, разливайки в тялото ми специфична, сякаш малко нечиста, мътна сънливост, и дори не съм усетил кога съм заспал дълбоко.

Бележки

[1] Have a nice day (англ.) — приятен ден. — Б.пр.

[2] Най-старите писмени знаци на скандинавските германци. — Б.пр.

[3] Petit mal (фр.) — дребна неприятност. — Б.пр.