Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Редактира: Емануел Икономов

 

Издание:

Тринайсетте цвята на дъгата — антология, българска

Автори: Величка Настрадинова, Атанас П. Славов, Георги Арнаудов, Александър Карапанчев, Любомир П. Николов, Григор Гачев, Николай Теллалов, Валентин Д. Иванов, Янчо Чолаков, Ангелина Илиева (с псевдоним Йоан Владимир), Ивайло П. Иванов, Владимир Полеганов, Калин Ненов, Геновева Детелинова, 2013

Съставители: Калин Ненов, Атанас П. Славов, 2013

Редактори: Калин Ненов, Емануел Икономов, Катерина Обретенова, Вихра Манова, Александър Карапанчев, Ангелина Илиева, Диана Павлова, Искра Христова, Светла Йосифова, Николай Светлев, 2013

Коректори: Калин Ненов, Евгения Василева, Илка Чечова, 2013

Художници на кориците: Елка Парушева, Атанас П. Славов, 2013

Електронно оформление: Александър Василев, Калин Ненов, 2013

Технически сътрудник: Александър Карапанчев, 2013

Първо хартиено издание: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, 2013

Първо електронно издание: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, 2013

 

Ако по-желаете да подкрепите авторите и екипите на „Човешката библиотека“ и „Тера Фантазия“ — парично или с отзиви :) — заповядайте в сайта ни!

Всички събрани средства се влагат в подготовката и издаването на следващите ни книги.

По-желали:

Калин Ненов

Атанас П. Славов

Валентина Димова

Александър Карапанчев

Веселина Узунова

Евгения Василева

Димитър Стефанов

Григор Гачев

Десислава Йоргова

Елина Борисова

Невена Стоянова

Лъчезар Енчев

Вяра Крушкова


1.

Отсамната страна на скалата бе обрасла с мека трева. Росна в ранното утро. Хлъзгаше се под босите ми крака и мокреше краищата на робата ми. Добре, че стражите ме държаха от двете страни, защото нозете ми едва ме крепяха.

Катерех се бавничко, по-бавно, отколкото ми налагаше умората на тъмницата, и вдишвах дълбоко свежия мирис на гората, разнасян от вятъра. На върха на скалата ме чакаха неколцина, избягвах да ги гледам. Отмятах глава и поглъщах с очи синьо-зелените хълмове на Арбанаси и Трапезица, плисналите по тях слънчеви струи, бездънното небе — за последно.

Стъпките ми бяха препречени от дръвник. Нов, неопръскан с ничия кръв, нарочно изсечен за мене. Стражите ме събориха на колене и ме оставиха.

Вдигнах се с мъка. Под другата, отвесната страна на скалата, бе скупчен народът ми. Не чувах ничий глас, само откъснати, като въздишки, вопли. Бяха доведени всички, да видят унижението ми. И смъртта ми…

— Покори се, свети отче…

Извърнах се към момчето. Докато се катерех нагоре, го бях подминал, без да го разпозная. Буйните му черни къдрици бяха увити в пъстра чалма. Страните му бяха хлътнали, очите му горяха в огъня на безумието. Стройната му снага бе обвита в мърлява наметка с извезан полумесец. Бяха ми казали, че вече го наричат Искендер.

— Покори се, свети отче — гласът му трепереше. — И помоли Челеби за прошка…

— Аз съм покорен, пресветли княже. Покорен съм на един господар и всеки ден в молитвите си моля прошка от него. Всичко, що ще се случи, е по негова воля.

— Ще те убият! Те няма да се посвенят да те убият! И тогава защо беше всичко? Защо предадохме града? Защо се примирихме? Нали ти поиска да се примирим и да приемем волята Божия…

— Да се примириш с отреденото ти свише е едно. Да се покоряваш на земни господари е друго. Жалко е, че не съм те научил да правиш разликата, Александре. Махни се. Срам ме е да те гледам…

Коленичих и сключих длани за последна молитва. Стиснах силно клепачи, за да не гледам сълзите на момчето, което обичах като свой син. Господи, ако още ме чуваш, закриляй това дете. Не отвръщай милостта си и от баща му, по твоя воля цар и самодържец на българите. Дай сила и упование на ония, чиито плач и вопли чувам сега. Господи, не за себе си моля, моят път свърши…

Някой изграчи на варварския си език. Груба ръка на палач наклони главата ми към дръвника. Вик на ужас удари скалата отдолу.

Отворих очи и примижах от блясъка на вдигнатото над главата ми острие…

— Часът е седемнайсет и трийсет. Работният ден приключи.

Тихият, ромолящ женски глас прекъсна медитацията ми и прогони видението, нежно издърпвайки съзнанието ми в настоящето.

Яркото настолно осветление по масичките в читалнята плавно угасна, останаха само реещите се прожектори около въртящите се стъклени стелажи с ръкописите. Минорната клавирна музика, разпръскана от звуковата уредба, беше сменена от игриви фолклорни напеви. С бръмчене се включиха климатиците и наситиха въздуха с освежаващ аромат на мента.

Погледнах разгърнатата книга на бюрото пред мен. Върху лявото поле на страницата бе покапала кръв от носа ми. Случваше се, когато изпаднех в транс. Три малки златисти капчици, блестящи като пръски варак. Вече цяло хилядолетие, а не мога да свикна с цвета на кръвта си. Попих ги внимателно с ръкава на меката си памучна риза. Върху хартията остана матов блясък.

Надигнах се и вместо по широкото мраморно стълбище към кабинета ми, поех по един от ескалаторите за изхода. Закъснявах. Имах едва половин час да стигна до мястото на срещата, а фиестите по улиците сигурно щяха да ме забавят. Кимнах, минавайки край кабинката на портиера, макар отдавна да се бях убедил, че той не може да ме вижда. Млад човек — обичайно гледаше през мен с леко удивление, като през повей на вятъра.

Пъхнах картата си в ключалката на масивния дъбов портал. След секунда дисплеят примигна: „Евтим: светец: главен библиотекар на Търновското книгохранилище. Благодарим Ви, че работихте днес, желаем Ви приятна почивка!“.

Вратите се отвориха широко и насреща ми плисна като водопад светлината на уличната феерия. Трябваха ми няколко секунди, за да преодолея лекото объркване, което ме обземаше всеки път, щом се окажех на улицата. После стъпих на плаващия тротоар в посока към „Самоводска“.

Тротоарът бе от розов кварц, гладко полирани триъгълни плочи. Под дебелия около педя кристал бяха разположени малките прожекторчета на тротоарното осветление, подредени във формата на съзвездия. Взирах се под краката си и се стараех да разпозная Орион и Малката мечка с детинския ентусиазъм на начинаещ звездоброец. Змейовете строители имаха изтънчен усет за красивото. Изоставих го със съжаление и се прехвърлих на следващия, водещ плавно нагоре.

Преминах бавно покрай централния градски монумент. Тройна скулптурна композиция за възхвала на змейовете покровители. Първата изобразяваше житните полета на Добруджа. Едри класове с кехлибарени зърна, над тях — аметистова статуя на летящ змей, прогонващ бурите и градушките. Втората бе от бял мрамор: овче стадо в низините на Тракия, вардено от дребничък змей пастир. На третата трима змейове на хоро тъпчеха грозде. Патетичен анахронизъм — в заводите за вино от векове не се беше вясвал змей…

Тротоарът се изви на гърбица и пое покрай парк-площада „Велчова завера“. Ветрец шумолеше в клоните на вековните дървета. От следобедния дъжд по плочките на алеите бяха плъпнали дъждовни червеи. Крачех внимателно, за да не ги настъпвам. Слава богу, наоколо все още бе пусто и тихо, градските веселби бяха в зародиша си. Над главата ми прелитаха птици, избуели храсти се протягаха към брадата ми.

Млада жена с яркочервени коси и венче от рози ровичкаше в алеята с теменугите. Когато ме видя, се изправи и ме дари с ослепителна усмивка, макар че се познавахме бегло. Тя беше дивата пазителка на парка. Не бях я питал защо е решила да напусне горите и да дойде в града, но се радвах, че ме вижда достатъчно ясно, за да можем да си говорим.

— Привет! — изрече тя с омайния си глас.

— Добър вечер, Алена — отговорих и леко се поклоних.

Тя вдигна няколко изскубнати цветчета, пресегна се и ги закичи в джобчето на ризата ми. Намръщи се едва доловимо — знаех, че докосването до мен й причинява болка — после ми помаха за довиждане.

Откъм другата страна на парка се зададе кукерско шествие. Млади мъже, облечени в рунтави синтетични кожи. Смееха се и подвикваха нестройно, явно вече бяха пияни. Преминаха съвсем близо, с оглушителна врява на звънците и тъпаните, но никой не отклони поглед към мен. Обкръжиха Алена и заподскачаха около нея, а тя запляска с ръце.

Когато се отдалечих достатъчно, побързах да изхвърля теменужките. Бръкнах в джобчето и извадих мъничката икона. Изображението на светицата ме гледаше строго и смръщено, навярно досегът със самодивското биле я бе разгневил. Прошепна със съскане:

— Вече закъсняваш, Евтиме. В „Хаджи Николи“ сме. Чакаме те.

Неслучайно бяха избрали улица „Самоводска“ за място на срещата. Резерватът бе почти изцяло съхранен, липсваха обичайните за града високи каменни колони и мраморни площадки за прелитащи змейове. Посещаваха го предимно човеци, да го разгледат и да си спомнят, че някога хората с труд и пот, сами са се грижели за себе си.

„Хаджи Николи“ бе в подножието на хълма, по средата на чаршията. Триетажна тухлена постройка, подпряна на хълма. Врати от ковано желязо водеха към вътрешния двор, застлан с речни камъни. Над входа пробягваше светеща реклама: „Вино. Змийско мляко. Подмладяващи и лечебни еликсири“. Вмъкнах се в тесния асансьор. Над бутоните за етажите мъждукаха упътващи надписи: „За люде“, „За витеци“, „Други“. Натиснах копчето за най-горния етаж. Возенето продължи точно три секунди.

„Други“ явно не идваха тук, защото заведението бе празно. В центъра на овалния салон бълбукаше и се пенеше мраморен фонтан. От сребърните чучурчета бликаше чисто, охладено вино. Край фонтана върху ниски стъклени масички бяха наредени недокоснати чашите. Никой не се мяркаше и покрай закътаните от саксии с екзотична растителност автомати за сандвичи и освежаващи напитки. За миг си помислих, че съм сбъркал мястото. После забелязах, че отвън, на чардака, край най-отдалечената от асансьора маса, са се разположили три неподвижни фигури. Насочих се към тях.

Двете облечени в бяло жени разпръскаха златисто сияние и тежък мирис на тамян. Петка Търновска и Филотия Търновска — някога, приживе, се бях потрудил да ги направя най-тачените светици в този град. Филотия ми се усмихваше загадъчно и отнесено и разресваше с пръсти русата си коса. Устните на Петка бяха здраво стиснати в сурова извивка. Третият в групата бе плътно увит в сиво наметало с дълбока качулка. Досещах се, че точно той е причината за това извънредно събиране.

— Съжалявам, че закъснях — измърморих, колкото да кажа нещо, и се настаних на свободния стол.

— Все някога трябва да спреш да се заплесваш по мирската суета — сряза ме веднага Петка. — Изрично те предупредих, че е важно.

— Имах работа…

— Никой не те кара да работиш. Никой никого не кара да работи. Можеше един ден и да не отидеш на работа. За какво изобщо работиш? Дори не ядеш и не пиеш. Ходиш там само заради проклетите книги. Отдаден си на собствените си наслади, Евтиме.

Въздъхнах.

— Е, вече съм тук. Кое беше толкова важно?

По тънките устни на Петка пробяга нещо подобно на усмивка:

— Важното е това, че вече можем да го направим.

— Кое?

Онова!

Търпението е добродетел. Тя помълча, докато проумее, че не съм я разбрал. Наведе се през масата, усмивката й стана почти различима, а в очите й блесна ликуване:

— Атентатът, Евтиме.

— Този път ще успеем, имаме план — добави Филотия.

Засмях се. Горчиво, защото тези двете бяха единствените светици, с които можех понякога да общувам. Моят скъп приятел и учител Теодоси беше напуснал Търново и бе заминал незнайно накъде преди около два века. Липсваше ми. В мигове като този — още по-болезнено.

— Кога е следващата ти аудиенция?

— Утре сутрин. Както обикновено.

— Аха! — изсумтя многозначително Петка и удари с юмруче по масата.

— Какъв е планът този път? Да я залея със светена вода?

— О, не. Този път не е само бленуване и мечти. Този път ще сме истински подготвени да я убием.

— За какво да я убиваме? — попитах уморено.

— Забравил си кой си и какъв си! Напоследък ми е все по-трудно да те позная, Евтиме! Трепериш да не те лишат от скъпоценните ти книги! Поддаваш се на низки страсти и увлечения. Дори си започнал да общуваш с демоните. Видях одеве как ти се хилеше оная…

— Престани.

— Ще уплашиш госта ни, сестро — завъртя длан Филотия.

Петка млъкна. Почти бях забравил за непознатия с качулката. Не беше помръднал през цялото време. Дори не беше дал знак, че ни слуша.

Двете жени се обърнаха към него. В погледа на Филотия прочетох обожание. Петка притвори очи и леко му се поклони. Прошепна:

— Прощавай, пресветли… Покажи му се, да те види.

Той се изправи. Увлечен от жеста му, неволно се изправих и аз. Изпод сивия плащ се подаде ръка, облечена в ръкавица от чисто злато, и с едно движение смъкна качулката.

Допусках, че е един от нас. Бях подготвен донякъде и от обръщението „пресветли“. Знаех, че Димитър Белия никога не напуска Солун, знаех и че Тудор Черния рядко се явява денем. Бих разпознал Илия Червения по огнената му диря.

Не. Не очаквах точно Този. Сиянието на сините му очи ме блъсна и подобно на ударна вълна ме потопи в транс.

… Примижах от блясъка на вдигнатото над главата ми острие. Чувствах се спокоен и лек, не мислех, не изпитвах тъга. Едничкото ми желание бе да ме посекат наведнъж, с един удар.

Острието пламна, сякаш слънцето внезапно бе надникнало иззад облаци. После чух тръбенето на бойния рог — странен, къс звук с далечно ехо, като удар по черковна камбана.

От бистрото небе се спускаше конник. Обвит в светлина, широко размахваше лъчистите си криле златният му кон, разтърсваше русите си къдрици ездачът и надуваше златен рог. Неземно красиво беше лицето му. Блестеше ослепително златната му броня.

Прелетя ниско долу и прониза с тъничкото си копие рамото на палача. Ятаганът падна и с дрънчене се изтърколи по скалата. Сетне конникът се издигна и с два плавни замаха на могъщите криле на коня си се изгуби зад хълмовете.

Навярно никой освен мене не видя Златния Георги. Всички виждаха само вкаменената ръка на палача…

Олюлях се и изтрих с длан потеклата от носа ми кръв.