Включено в книгата
Оригинално заглавие
Unspoken desire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 65 гласа)
Сканиране
helyg (2012)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Пени Джордан. Неизречено желание

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-110-338-3


Първа глава

— Ребека, скъпа… слава богу! Като не вдигна слушалката веднага, помислих, че може би си в Австралия при родителите и брат си. Как е Робърт, между другото? А Елза и момичетата? Трябва да са пораснали много. На колко станаха? На две и на четири, нали? Просто…

— Лельо Мод… — прекъсна я решително Ребека и притисна слушалката към рамото си. Опита да се съсредоточи върху есето, което проверяваше, и в същото време се зачуди какво ли се крие зад потока от думи, които се изливаха от другия край на линията.

— О, да… Обаждам ти се скъпа, защото отчаяно се нуждая от помощта ти.

Помощта й? Ребека се намръщи. Не само заради есето на ученика си, който щеше да наследи модерната търговска банка на своя баща и, макар че беше на десет години, изглежда още не знаеше, че „вноска“ се пише със „с“.

— Моята помощ? — Ребека не съумя да потисне иронията в гласа си. От другия край на линията, от далечна Камбрия, известно време долиташе само глухо бръмчене, което й подсказа, че тонът й не е отминат с безразличие.

— Да, скъпа. Няма към кого друг да се обърна. — Както винаги, леля й преувеличаваше. Леля Мод в драматична роля, тъжно си помисли Ребека, доловила патоса в думите й, които и без това винаги звучаха доста уклончиво. — Бих се свързала с майка ти, но след като тя е в Австралия…

Само нотка на обида и огорчение, помисли си Ребека. И това е съвсем естествено. Каквато и да беше помощта, от която се нуждаеше, Мод Айсгарт би предпочела да се обърне към прекалено отстъпчивата и далеч по-доверчива майка на Ребека, отколкото към нея самата.

Вниманието й беше погълнато по-скоро от есетата, които проверяваше, отколкото от разговора с леля й. Онези, които мислят, че учителите не правят нищо през дългите ваканции, наистина трябваше да видят писалището й в този момент. Беше затрупано не само от есетата на учениците й от частната смесена гимназия, но и от недовършените програми и планове за есента. Обичаше да преподава и винаги беше харесвала професията си. Смяташе за привилегия възможността да работи в този скъп и реномиран лондонски лицей, който съвсем тесен кръг хора можеха да си позволят и чийто ученици бяха общо взето добре възпитани и се стремяха да научат колкото се може повече.

Гласът на леля Мод продължаваше да звучи в слушалката, но думите не достигаха до съзнанието на Ребека. В крайна сметка, защо трябваше да се тревожи за имението Айсгарт или за Фрейзър?

Айсгарт беше лично пространство на Фрейзър. Неговото царство, в което беше недопустимо да се случи каквото и да е извън установените правила, без да е предварително планирано от него самия. Преди време Ребека имаше възможност да се убеди в това за своя сметка. Айсгарт беше недостъпен дом, собственост на недостъпен мъж. И въпреки всичко, тя обичаше къщата, а преди време мислеше, че…

— Виждаш ли, скъпа, Фрейзър не е тук и всичко се стовари върху мен. Няма към кого друг да се обърна. Не зная колко време ще ти е нужно, за да дойдеш, но…

Да отиде там? Коя от двете се е побъркала? Леля Мод не можеше да е забравила, че макар Фрейзър да не беше забранил на Ребека да прекрачва прага на имението, то поне красноречиво показа, че присъствието й там е нежелано. Ребека тъжно се усмихна. И защо? Защото преди време беше дотолкова неразумна, че опита да му спести много болка и разочарование. И заради това беше унизена и прокудена.

Господи, последното нещо, от което сега се нуждаеше, бе отново да тръгне по този болезнен път. Всичко вече е минало, всички спомени са заличени от живота й. А животът й беше подреден — запълнен с работата, която обичаше, с приятели, които споделяха интересите и вкусовете й, с мъже, които я канеха, ухажваха я, флиртуваха с нея, или поне не я приковаваха със студени сиви очи, така потъмнели от горчивина и презрение, че й причиняваха почти физическа божа.

Сега беше щастлива, чувстваше се удовлетворена, животът й беше приятен и разнообразен. Нямаше място за безплодни мечти, за пропуснати възможности. Беше на двайсет и шест години, изглеждаше добре, чувстваше се зряла и беше доволна от себе си.

Или поне преди леля Мод да се намеси в живота й и да й припомни отдавна забравени неща. Думите на старата дама отново стигнаха до съзнанието й.

— Фрейзър не е в Айсгарт? — изумено попита Ребека.

— Но нали трябваше да е там! Рори и Лилиан оставиха децата само защото…

— Точно това се опитвам да ти обясня, скъпа. Фрейзър беше тук, но в последния момент се наложи да замине вместо свой колега. Чете лекции в Щатите. Нямаше избор. Шеф на Института е и трябваше да замине. Ще отсъства почти три месеца.

— Три месеца?! — Ребека бе ужасена. — А децата?

Беше чувала от майка си, че племенниците на Фрейзър — децата на неговия брат — са доста своенравни и трябва да бъдат държани с твърда ръка. Близнаците бяха на осем години и прекалено снизходителният им баща никога не се замисляше за възпитанието им, а преди осем месеца двамата с Лилиан твърде лекомислено ги бяха оставили на грижите на Фрейзър, за да заминат за Хонконг, където Рори беше получил ново назначение.

— Е, Фрейзър се погрижи всичко да бъде наред — защити го леля Мод. Не понасяше някой да критикува Фрейзър. След самолетната катастрофа, когато загинаха родителите на Рори и Фрейзър, леля Мод се премести в имението Айсгарт по негова молба. Тогава той беше на осемнайсет, а Рори нямаше и дванайсет години. — Ангажира една млада жена да се грижи за тях.

„Млада жена“ беше произнесено с презрително сумтене и Ребека, която знаеше за подвизите на близнаците от майка си, потисна въздишката на съчувствие към момичето.

— Какво стана с нея?

— Напусна. Заяви, че не желае да носи отговорност за близнаците. „Невъзпитани зверчета“, така ги нарече.

Ребека си представи внушителния бюст на пралеля си, който сега, при спомена за тази злостна клевета по адрес на рода Айсгарт, навярно се надигаше в изблик на благочестиво негодувание. Но времето, когато тежката сянка на този род върху живота й плашеше Ребека, вече беше далеч в миналото. В миналото остана и благоговението, с което слушаше разказите на майка си за доблестните и честни мъже от рода Айсгарт.

Ваканциите, прекарани в имението, не й помогнаха да преодолее страхопочитанието. Не и в присъствието на десет години по-възрастния от нея Фрейзър. Дори в онези дни, когато той ставаше безмълвен свидетел на интригите между нея и Рори, Ребека се чувстваше необяснимо привлечена от студената му, донякъде мрачна външност. Тогава Фрейзър неумолимо нахлу в живота й.

— А те не са ли? — Ребека опита да прикрие неувереността си зад язвителния тон.

За момент настъпи тишина. Явно на леля Мод не й беше лесно да се съгласи.

— Да, навярно са малко по-невъздържани, но на тяхната възраст…

— Те са напълно неконтролируеми — сухо я прекъсна Ребека, — и подозирам, че една от причините Рори да ги остави на брат си е надеждата, че Фрейзър ще приложи някои от небезизвестните си възпитателни мерки спрямо тях. Всъщност единственото, от което се нуждаят, е добро училище. Там енергията и невъздържаността им ще бъдат използвани в полезни занимания.

— Точно така! — съгласи се с готовност леля Мод. — Именно затова ти се обаждам… С твоя преподавателски опит… — Ребека прекалено късно прозря капана, който се затвори около нея. — Разбира се, ако скъпата ти майка беше тук… Все пак спомням си колко ти харесваше в Айсгарт, когато беше малка… Всички онези дълги ваканции…

Ребека тъжно си помисли, че както обикновено, разточителните изблици на емоционалност придаваха особена тежест на доводите на леля й. Без излишно многословие леля Мод даваше да се разбере, че Ребека е длъжна да зареже всичко и да се втурне през глава към Камбрия, за да се погрижи за близнаците на Рори. Дълг към семейството. Върху устните й напираха куп основателни причини, за да откаже. Не на последно място бяха и плановете й да прекара поне част от ваканцията в Гърция с приятели, но докато опитваше да формулира отказа си, откри, че е безнадеждно оплетена в мрежата на леля си. Направи последен отчаян опит да се измъкне:

— Лельо Мод, знаеш, че това няма да се хареса на Фрейзър.

Настъпи продължително мълчание. После леля Мод заговори отново. Ала гласът й звучеше глухо, измъчено и примирено.

— Господи, Ребека, но това беше толкова отдавна. Убедена съм, че Фрейзър вече е забравил всичко. Той не е злопаметен… Пък и онова недоразумение беше толкова нелепо!

Нелепо или не, то беше причината, заради която през последните осем години Ребека трябваше да остане далеч от Айсгарт. То беше и повод Фрейзър да не я покани повече там. За цялото това време се срещнаха само два пъти. Веднъж, съвсем за кратко, на кръщенето на близнаците. Тогава, тя си спомняше много добре, присъствието й беше отминато от Фрейзър с мрачно и непоколебимо пренебрежение, сякаш Ребека беше безплътна. Вторият път беше на сватбата на брат й Робърт и Елза. Тя беше шаферка заедно с близнаците на Рори, които едва ходеха, и с куп братовчеди на Елза. Тогава, сред врявата и шума от толкова много деца, Ребека съумя, и слава богу, да избегне срещата с Фрейзър. И сега най-малко очакваше да чуе, че присъствието й в Айсгарт е не само желано, но и наложително.

Ако Фрейзър беше там, би било невъзможно да отиде… не само заради особеното му отношение към нея, но и заради собствената й гордост. Но Фрейзър отсъстваше. Ако беше там, никога не би възникнал подобен проблем. А проблем съществуваше. И въпреки всичките й опасения, въпреки причините, заради които сега трябваше любезно, но категорично да откаже, Ребека знаеше, че ще отиде.

Изглеждаше нелогично, абсурдно, но щеше да го направи. Дължеше го, ако не на Фрейзър, то поне на леля Мод. Навремето, когато кариерата на бащата на Ребека налагаше честото отсъствие на родителите й от страната, леля Мод беше приела топло нея и брат й Робърт. Сега Ребека трябваше да се реваншира, дори само за да докаже, че каквото и да мисли Фрейзър, решението да стои далеч от Айсгарт е било нейно, а не продиктувано от условия, наложени от него. Не че някога той е изказвал нежелание тя да се върне там. Забраната беше изразена много по-деликатно, затова я бе засегнала и по-болезнено. Тази забрана оставаше и днес, независимо от усилията на леля Мод да я смекчи. Уверена, че след време навярно ще съжалява, Ребека се съгласи. Само уточни, че навярно няма да успее да пристигне преди края на седмицата.

 

 

Едва когато затвори телефона, тя се учуди какво я накара да приеме това предложение. Почти три месеца да се грижи за две наистина невъзпитани деца в дом, чийто собственик не само не я харесва, но я и презира!

Когато чу за намеренията й, Кати се учуди.

— Но ти имаше съвсем различни планове — възрази тя. — Пътуването до Гърция и…

— Зная, но се чувствах задължена да помогна. Важно е за семейството.

— Никога не си споменавала, че имаш роднини в Камбрия — намръщи се Кейт Съмърфийлд. — И не си спомням някога да си ги посещавала.

Двете споделяха общ апартамент откакто завършиха университета. А когато преди четири години Ребека обяви, че възнамерява да купи малко жилище, Кейт веднага се съгласи да стане нейна наемателка.

— Имах причина за това — тъжно призна Ребека и разказа по-подробно.

— Искаш да кажеш, че той всъщност ти е забранил да посещаваш имението? Какво, за бога, си сторила?

— Не е толкова лесно за обяснение — поклати глава Ребека. С никого не бе споделила онова, което тогава разгневи Фрейзър. Дори родителите й, също като Мод, бяха убедени, че двамата са се скарали за нещо незначително. — Това е дълга история. — Ребека търсеше подходящи думи. Изведнъж почувства отчаяна необходимост да разкаже всичко. Разговорът й с леля Мод отвори стара рана и нуждата да говори за случилото се надделя над резервираността, която обикновено проявяваше, когато се споменаваше Фрейзър.

— Имам време — усмихна се Кейт. — Хайде, разкажи ми.

— Всичко започна точно след осемнайсетия ми рожден ден. Родителите ми бяха в Южна Америка, а аз, както обикновено, щях да прекарам лятото в Айсгарт. Рори дойде да ме вземе от училище. Перчеше се с новата си кола. Беше женен вече от шест месеца и Лилиан беше бременна с близнаците. Фрейзър не одобряваше брака им. Смяташе, че на двайсет и една години брат му е твърде млад, за да се обвързва, но Рори не го послуша. От момента, в който го видях, усетих, че нещо не е наред. С него винаги се разбирахме чудесно. Попитах го какво се е случило и докато пътувахме, той ми разказа. Имал някаква връзка, за която Фрейзър научил. Видели ги заедно и това по някакъв начин стигнало до ушите на Фрейзър. Той настоявал да научи името й.

— И? — Кейт загуби търпение.

— И Рори отказал да му каже. Защото всъщност ставало дума за приятелката на Фрейзър. Семейството й наскоро се било преместило и изглежда Рори мислел, че Фрейзър държи на нея.

— И? — попита отново Кейт.

— Всичко е наистина много просто — уморено сви рамене Ребека. — Рори ме попита дали бих имала нещо против, ако каже, че аз съм тази, с която е имал връзка. Предполагам, наивно е било от моя страна, но когато ми разказа колко Фрейзър държи на Мишел и колко би го заболяло, ако научи, че между нея и Рори е имало нещо…

— Ти си била на осемнайсет години, била си отчаяно влюбена и си горяла от желание да направиш нещо, което би спестило на любимия ти едно разочарование.

— Толкова ли е прозрачно всичко? — усмихна се тъжно Ребека.

— Не — поклати глава Кейт, — но изглежда логично. Предположих, че си била влюбена във Фрейзър.

— Наистина вярвах, че е така. — Подобно признание като че ли не беше приятно за Ребека. — Въпреки че след всичко, което се случи после, не беше трудно любовта да се превърне в омраза.

Ребека бе шокирана от факта, че Кейт толкова лесно е прозряла чувствата й. Учуди се колко ли хора навремето са подозирали какво всъщност си е случило между нея и Фрейзър. Тя наистина не положи особени усилия да скрие увлечението си.

— И Фрейзър наистина е повярвал, че между теб и Рори е имало нещо? — Кейт изглеждаше учудена.

— Да — намръщи се Ребека. — Наистина повярва. И разбира се, това го накара да побеснее. Обвини ме, че се опитвам да разруша брака на Рори, натякваше, че съпругата му е бременна, каза всичко, което обикновено се говори в подобни случаи.

— И изобщо не му мина през ума, че всичко е измислица?

— Не — безизразно рече Ребека. — Защо?

— Е, той изглежда не е особено интелигентен. Първо, приятелката му изневерява с брат му, после се оставя да го убедят, че момичето, което го обича, има връзка със същия този брат. Не е ли прекалено?

— Не — поклати глава Ребека. — Не. Всъщност той е много проницателен. Дори понякога прекалено проницателен.

Кейт замълча, но погледът й беше достатъчно красноречив.

— Трябва да е искал да ми повярва. — Ребека сама не знаеше защо се опитва да го оправдае. Несъмнено той не го заслужаваше, нито пък се нуждаеше от подобно нещо. Потръпна само от спомена за тона му, когато Рори му съобщи за връзката си с Ребека.

— Искаш да кажеш, че е било за предпочитане Фрейзър да повярва, че брат му е имал извънбрачна връзка с теб, а не с приятелката му? — попита Кейт. — Това не е логично, Ребека, това е някаква отчайваща глупост. И какво се случи? — не можа да прикрие любопитството си тя. — С връзката с приятелката му, искам да кажа.

— Това е странно, наистина — отново свъси вежди Ребека. — Връзката им като че ли се изчерпа. Или поне така мислеха всички вкъщи. Предполагам, Фрейзър е бил прекалено горд, за да признае истината на когото и да било. Да признае, че я е обичал и я е загубил.

Изглежда вниманието на Кейт беше изцяло ангажирано с едно петно върху килима.

— И оттогава не сте се срещали?

Ребека вдигна рамене.

— Фрейзър ясно ми показа, че в бъдеще присъствието ми в Айсгарт е нежелано. И нищо в постъпките и думите му досега не ми дава повод да мисля, че нещата са се променили.

— И сега, в негово отсъствие, ти се чувстваш задължена да тръгнеш веднага за Камбрия, за да се грижиш за двете непоносими хлапета — децата на брат му? — сухо констатира Кейт. — Чудя се какво ли би казал, като научи за това.

— Нима смяташ, че не трябва да отида? — Ребека изглеждаше обезпокоена.

Независимо от великолепната си външност и безспорна интелигентност, да не говорим за това, че беше талантлив преподавател, Ребека явно не съзнаваше собствените си качества. Това винаги озадачаваше Кейт, и ето че най-сетне бе открила причината.

— Напротив. — В гласа на Кейт нямаше и сянка от съмнение. — Мисля, че трябва да отидеш. — Съзряла облекчението, изписано на лицето на приятелката й, тя добави: — Предполагам, никога не ти е минавало през ума да му кажеш истината? В крайна сметка би могла да го сториш сега, нали? Сама каза, че връзката му с онова момиче вече е приключила. Защо не си му казала, Ребека? — настоя Кейт, въпреки че приятелката й внезапно пребледня.

Ребека се извърна към писалището си и разсеяно вдигна няколко листа от бюрото.

— Защо? Нямам причина да го правя. Щом му харесва да гледа по този начин на мен, какво мога да променя?

— Да, това наистина е оправдание, зад което можеш да се скриеш — не прикри раздразнението си Кейт. С бледа кожа и пепеляворуса коса Ребека беше невероятно привлекателна. Кейт вече не помнеше броя на мъжете, с които я беше запознала и които трудно устояваха на усещането за изтънченост и уязвимост, което Ребека създаваше около себе си. Но доколкото знаеше, на Ребека никога не й беше минало през ум да отвърне на чувствата им. Не разбираше защо приятелката й изглежда напълно безразлична към чара на противоположния пол. Сега имаше чувството, че е стигнала до отговора.

— Не мога — отчаяно промълви Ребека. — Не мога да отида там.

— Не ставай смешна — опита да я успокои Кейт. — Разбира се, че можеш да отидеш. Дори трябва да отидеш. Вече обеща на леля си. Не можеш да я разочароваш. От какво се страхуваш, Ребека? Дори Фрейзър да се върне по-рано и да се срещнете там, едва ли ще си позволи да бъде груб с теб, нали? Опитвам да се поставя на твое място — допълни тя замислено. — Аз дори бих се зарадвала на възможността да го накарам да ми бъде задължен.

Ребека изглеждаше отчаяна. Кейт не познаваше Фрейзър. Не би могла да знае, че той е последният човек, комуто би се харесала мисълта да бъде задължен на някого. Най-малко на Ребека.

— При това, той вече ти е задължен, нали? — Кейт сякаш четеше мислите й. Ребека обезпокоено вдигна поглед. — Ти си рискувала доброто име и репутацията си, спестила си много неприятности на него и приятелката му. Нали не се страхуваш от него, Ребека? — Кейт знаеше как приятелката й ще реагира на такъв въпрос.

— Не, разбира се — категорично отвърна Ребека.

— Тогава няма причина да не удържиш обещанието към леля си, нали?

Ребека замълча. После отвърна глухо:

— Не, наистина няма причина.