Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy of Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 32 гласа)

Осма глава

Веднага звънна в болницата да предупреди санитарката къде е, та да не настъпи паника, когато видят, че я няма.

— Моля, предайте на лекарите след операцията, че съм си вкъщи — каза тя на притесненото момиче, затвори телефона и се запъти към стаята си. Главата я болеше и чувстваше краката си омекнали. Още с влизането се хвърли на леглото, но въпреки изтощението, не можа да заспи. Главоболието не отслабваше, а мислите й се връщаха към операционната, където една жена се бореше за живота си. Как можа това да се случи на такъв сърдечен човек като Ейми Хедън, загубила първо син, а после и съпруг. Вярно, бе нарушила закона, но затова едва не плати с живота си. И към Адам съдбата не е справедлива. Кристи отново си спомни разказа на Кейт и се замисли за него. Сега той, безкрайно изтощен, спасяваше живота на една малко позната жена. От какви ли демони бяга, за да дойде чак в Австралия?

Тя се мяташе в леглото. Кракът и главата я боляха ужасно. Накрая стана и отиде да вземе нещо обезболяващо. Дълго се колеба, преди да изпие таблетките, но накрая си каза: „Страхът ми от пристрастяване е смешен. Еднократен прием след смъртоносна битка с кандидат-убиец не може да предизвика зависимост“. Засмя се на драматичното определение на тазвечерните събития, изпи две таблетки и се върна в леглото, но пак не заспа. Когато чу шума от приближаващата му кола, осъзна, че несъзнателно го е чакала. Кристи смяташе, че веднага ще си легне, но след малко той отвори стаята й и запали лампата. Тя зажумя от силната светлина.

— Значи все пак си в съзнание. — Никога не бе говорил с такъв остър тон. Изглеждаше много ядосан. Това я накара да се свие.

— Разбира се, че съм.

— Да не мислиш, че това е игра, по дяволите? — каза Адам и пристъпи до леглото.

— Забранено ли е да се прибера у дома? — тихо прошепна тя.

— Наредих да бъдеш под наблюдение двайсет и четири часа, но щом си видяла гърба ми, веднага си се измъкнала като…

— Като човек, който се чувства добре — завърши изречението му тя. — Честно, добре съм. Кейт ме видя…

— Кейт не е твоя лекуващ лекар.

— А кой, тогава? — Гледаше го с надежда. Бе толкова разгневен, че приличаше на свита пружина преди разпускане.

— Аз бях дежурен тази нощ.

— Ти ме повери на Кейт. И тя чудесно се справи. — Гласът й прозвуча решително.

Адам я гледаше с укор, после затвори очи примирено.

— Добре, но сега трябва да станеш.

— Няма да се върна в болницата, Адам Макормак. — Тя седна и дръпна от благоприличие завивката. Нощницата бе доста къса.

— Налага се да отидем до аптеката — търпеливо обясни той.

— Какво ти трябва? — Въздъхна дълбоко и отстъпи.

— Направихме трепанация — гледаше, без да я вижда, — отворихме черепа, за да намалим мозъчната компресия.

— Отворихте го?! — уплашено възкликна тя и умората й изчезна. — Направили сте краниотомия тук? При тези условия?

— Нямах избор — каза мрачно той. — Имаше голям кръвоизлив и ако се бяхме опитали да я транспортираме…

— Щеше да умре, преди да стигнете до Мелбърн. — Кристи отметна чаршафа, стана, без да обръща внимание на оскъдното си облекло, взе халат и се облече. — Да тръгваме!

— В този вид? — Адам я гледаше особено.

— Да, в този вид. От какво имаш нужда? — каза нетърпеливо тя.

— В болницата нямахме достатъчно венозен антибиотик. Ричард смяташе да вземе от теб ключа за аптеката и да донесе.

— По-добре стойте настрана от аптеката ми! Господ знае, дали няма да объркате нещо. Какво сте назначили? — Адам й каза, тя кимна с глава и обу чехлите си. — Има достатъчно количество, веднага ще донеса. — После спря за секунда и се намръщи. — Колата ми все още е пред дома на госпожа Хедън.

— Аз ще те закарам — твърдо заяви той. — Не ще позволя, вместо да лежиш в болницата, да се разхождаш из града нощем. Освен ако не се страхуваш да си сама с мен в тъмната аптека.

— Не, Адам — смирено отговори и се усмихна тъжно. Би искала да го помоли, да не я придружава — толкова е уморен и трябва да си почине, но се страхуваше да отиде сама в аптеката. — Онзи… ранен ли е? — тихо запита и въпросът разсея съмнението му.

— Престъпникът ли? Пуснат е под гаранция. А сега ще ми позволиш ли да те придружа?

— Не биваше да го пускат! — извика Кристи изплашено.

— Шегувам се, ще го държат дълго — призна той. — Въпреки това, ще дойда с теб на всяка цена.

— Разбира се, Адам.

Докато пътуваха през тъмнината я изпълни чувство за нереалност — нощта изглеждаше странна. Беше по халат. Ако главата й не бе олекнала под действие на таблетките, щеше да се облече, но сега не бе способна на излишно усилие. И друг път се бе случвало да отваря нощем аптеката за лекарства, но сега бе съвсем различно. Сблъсъкът й с днешния престъпник промени толкова много неща. Сянката на преживяното щеше да я съпътства и нямаше да възвърне скоро смелостта си. Докато търсеше антибиотика, Адам чакаше до вратата и присъствието му я правеше абсурдно спокойна. С какво този мъж й създава такова чувство на сигурност, когато е наблизо?

Две минути по-късно Адам паркира пред болницата.

— Няма да се бавя. Само ще направя антибиотика и идвам — обърна се той към нея.

— Мога ли да дойда с теб? — плахо попита, сети се как е облечена и потръпна. В следващия миг си представи тъмния паркинг и колата… С излизането на Адам чувството й за безопасност изчезваше.

— Мисля, че дежурният персонал е дискретен — засмя се той, но проследи погледа й и разбра, че тя се страхува. — Освен това промяната в работното ти облекло е доста… ефектна.

— Нищо му няма на облеклото ми — смутено каза тя.

— Повече ми допада — добави той, без да сваля очи от нея, и решително й подаде ръка. — Хайде, госпожице Блеър!

Кристи се поколеба само за секунда, но изкушението беше твърде силно. Тя хвана топлата му, силна и властна ръка, изпълнена от усещането, че му принадлежи. Отново я връхлетя непреодолимото чувство, че е обичана и защитена. Да можеше това да бъде истина… Да го нямаше миналото, което го преследваше, да го нямаше и среднощният телефонен звън прелитащ хиляди километри разстояние…

Тя остана да чака пред вратата на интензивното отделение. Оказа се права — персоналът не й обърна никакво внимание. Всички бяха заети с грижите около пациентката.

Ейми Хедън лежеше неподвижно. Главата й бе бинтована, а лицето й — бледо, с цвета на превръзката. „Изглежда… като умряла“, отчая се Кристи. Щеше ли да издържи? Успяха ли навреме да намалят вътрешночерепното налягане?

След като свърши това, за което беше дошъл, Адам се вгледа в пациентката. После взе отрудената й ръка и леко я погали.

— Сега си в безопасност, Ейми — промълви нежно той и сърцето на Кристи се сви, долавяйки благородството и загрижеността в тона му. — Мъжът, който те нарани, е арестуван. На сигурно място си, сред приятели. От теб се иска само да се оправиш, да се събудиш и отвориш очи, за да ни видиш.

Проточи се безкрайна тишина. Изпълнена с мъка, Кристи заби поглед във върховете на обувките си. Всичко изглеждаше така безнадеждно…

— Ейми… — Думите на Адам нарушиха тишината. — Хайде, Ейми. Отвори очи. Няма вече опасност. Кристи е тук. Нали помниш госпожица Блеър? И хулиганът ще я помни. Полицаите казаха, че така го е ритнала, та ще му е доста трудно да закопчава ципа на дънките си.

Въпреки тъгата си, Кристи тихо се засмя. Спомни си, че го ритна на много деликатно място и се изпълни със задоволство. Отиде до леглото, леко докосна лицето на Ейми и прошепна:

— Можех и да го убия!

И тогава се случи нещо невероятно. Жената леко помръдна, мъртвешкият израз на лицето й се промени, Адам повиши глас:

— Хайде, Ейми, можеш да се справиш! Погледни ни! — После се усмихна. — Виж, госпожица Блеър е облечена само с някакво парче плат. Ах, това младо поколение! Не знае що е благоприличие!

Кристи възкликна възмутено и дръпна нощницата пред гърдите си. В този момент Ейми отвори очи и впери невиждащ поглед в лампата. Адам запази тишина за момент, после каза мило:

— Ейми? Добре дошла, Ейми.

В следващите минути щеше да се разбере дали има трайни мозъчни увреждания. Пациентката се обърна по посока на гласа. Адам отново стисна ръката й. Тя се опита да се усмихне.

— Доктор Макормак, Кристи? — прошепна и се разплака.

Кристи се движеше като насън и не усети кога напуснаха болницата. Ужасният цвят от лицето на Ейми бе изчезнал и напрежението сред персонала спадна.

— Все още не е вън от опасност, но ще бъде истински малшанс, ако хематомът създаде нови проблеми — предупреди Адам на път към паркинга.

Кристи мълчаливо влезе в колата. Плачеше й се. Тези нощни емоции й дойдоха малко много. По пътя за дома Адам я погледна един-два пъти, но не каза нищо. Въпреки току-що изпитаното огромно удоволствие от идването на госпожа Хедън в съзнание, помежду им отново се бе появило напрежение.

Докато наемателят й взимаше чантата си и заключваше колата, Кристи влезе нерешително в кухнята. Трябваше направо да си легне, но някакъв вътрешен глас й нареди да приготви чай. Той се забави и Кристи реши, че я изчаква да напусне кухнята. Бе заслужила подобно поведение. Адам явно се съобразяваше с желанието й да не се срещат. Но сега… Сега стоеше и чакаше да заври водата. Всъщност чакаше него. Най-после той дойде, тихо отвори вратата, но я видя и спря смутено.

— Не си ли в леглото вече, Кристи? — Тонът му беше загрижен.

— Не. — Кристи усилено зарови в шкафа над главата си. — Искам да си направя чай, а ти… искаш ли?

— Не.

— Все пак ще изпия една чаша…

— Защо не избяга, Кристи?

— Не те разбирам — тя го погледна косо.

— Очаквах да си в стаята си с добре заключена врата. — И той мрачно скръсти ръце пред гърдите си. Видът му бе суров и заплашителен.

— Адам… — Кристи пое дъх и го погледна. Не беше наясно какво точно иска. — Искам да ти се извиня. Не бях права по отношение на жена ти. — Сама се изненада от думите си. Нямаше намерение да казва точно това. Не беше нито времето, нито мястото, но нещо я застави да го направи. Лицето му застина, а в погледа му се прочете молба да спре, но Кристи не можеше.

— Едва днес научих за болестта й.

— Не знаеше ли? — Той се намръщи.

— Никой не ми беше казал — прошепна тя, взе чаша от лавицата и я тропна на масата.

— Какво, по дяволите, значи това? — Студеният и напрегнат поглед изчезна. Адам се намръщи.

— Значи, че никой дори не ми спомена, че си женен. — Кристи избухна. — Никой, Адам Макормак. Мислиш ли, че ако знаех това преди пет години, щях да ти позволя да ме целунеш?

— Ох, Кристи… — Лицето му се проясни и в погледа му проблеснаха искрици смях.

— Ти даже не си спомняш, нали? — разярено извика тя. — Теб тази целувка те откъсна от тъжните мисли за Сара. Но аз я помня. И повече никога нямаше да ти позволя да го направиш…

— Защо? — Гласът му пресече истерията й.

— Защото… Не се целувам с женени мъже — глухо отговори тя.

Адам кимна с глава, после сипа в две чаши нес кафе.

— Аз ще пия чай — проплака Кристи.

— Ако те чакам да го направиш, ще се съмне. — Остави чайника на печката и я погледна в очите. — Кристи, спомням си целувката.

— Не трябваше да ти казвам нищо — горчиво стисна устни тя.

— Истината е, че и аз не бих те целунал през всички последващи години, защото нямах право на това — нежно каза той и добави: — Но тогава бях толкова нещастен, а ти — така млада, весела, обичлива, и… И може би най-желаната жена от всички на света…

— Но не колкото Сара — оспори думите му тя.

— По онова време я бях загубил напълно — поклати глава той. — Тя се държеше като лош артист и изпадаше или в депресия, или в еуфория. Периодът, когато дойде и ти я видя, беше един от последните, в които беше горе-долу нормална. Тя не спазваше лечението си. Спираше лекарствата си, веднага щом настъпеше леко подобрение. После целият порочен кръг се завъртваше отново. През седмицата, в която ви гостувах, бях решил, че бракът ми е приключил. Сара се чувстваше добре, но не водеше нормален живот. В такива моменти тя не оставаше секунда спокойно — ходеше на ски, на танци или посещаваше екзотични места. Тогава аз дойдох с Ричард у вас и те срещнах.

— Ти не ме помнеше, когато те посрещнах на аерогарата…

— Помня те, Кристи. Защо мислиш, че дойдох тук? — Адам протегна ръце и я хвана за раменете. През тънката дантела на нощницата си Кристи усети силата му. Имаше чувство, че светът замря. Лицето й побледня.

— Не се шегувай, Адам. Не е честно — каза с тънък глас тя.

— Не се шегувам. Никога не съм бил по-сериозен от сега.

— Но ти не ме разпозна — поклати глава Кристи.

— Не, разбира се. Или поне не веднага — усмихна се той и докосна косата й. — Доколкото си спомням, последния път, когато те видях, косата ти беше черна с кестеняв оттенък.

— Черна ли? — Кристи смръщи вежди, после избухна в смях. Наистина, като студентка не харесваше русия цвят и за около три месеца боядиса косата си тъмнокестенява, после червена, а след сесията някаква некачествена боя я оцвети в месингово зелено. Когато възстанови естественият й цвят, изпита истинско облекчение. Спомняйки си това, Кристи се изхили.

— В действителност, косата ти руса ли е? — попита Адам, без да сваля ръце от раменете й.

— Да. — Тя се опита да се освободи, но не успя. — Ти май не си наред, Адам Макормак. Как може да твърдиш, че си дошъл чак в Австралия, за да се срещнеш с жена, която не си виждал цели пет години. Аз не съм същата Кристи Блеър. Косата ми е друга. Не съм вече студентка. Всичко се промени.

— Неее… — Очите му се усмихваха. Сърцето й замря и тя се огъна в прегръдката му.

— Какво… Какво не се е променило? — затаи дъх Кристи.

— Ето това — наведе се и я целуна.

Не грешеше. Тя бе очаквала този миг през целия си живот — най-хубавият миг от всички.

Още много въпроси останаха без отговор, но сега никой не се интересуваше от това. Тя повярва, че през всичките пет години си е спомнял за нея. Или поне тази нощ му вярваше. Обви ръце около врата му, притегли го към гърдите си и започна да го целува със страст, подобна на неговата. Кафето на масата изстина недокоснато. Единственото, което ги вълнуваше, бяха собствените им чувства. Адам я държеше в прегръдката си, като че се страхуваше да не я загуби. Ръцете му се плъзнаха по меките извивки на тялото й, усещайки крехката й талия под тънката материя на нощницата. Устните му се сляха с нейните и езикът му се плъзна изучаващо между зъбите й. Кристи усети изгарящото му желание. Почувства се на върха на щастието. Тялото й се държеше странно. Притисна се плътно към него, опитвайки се да угаси огъня, който бушуваше в нея. Не бе изпитвала подобно усещане. Не можеше да си го обясни. Знаеше само, че бе предназначено за Адам.

Ръцете му я притеглиха. Кристи го докосна с устни, а езикът й любопитно опита вкуса на неговите. Господи, как го желаеше. Чувстваше се страхотно. Това бе мъжът, от когото се нуждаеше. Ненапразно го бе чакала през всичките пет дълги години. Тя прокара пръсти през разрошената му остра коса и от гърлото му се изтръгна стон. Той се дръпна назад, за да я погледне.

— Кристи… — Гласът му прозвуча като милувка, като декларация на чувствата му. Любов, желание и нежност се смесиха само в една дума. Това бе всичко, от което се нуждаеше Кристи. Тя вдигна свенливо поглед. Той докосна с ръка нощницата й там, където нежната линия разделяше гърдите й. Само седефените копчета го отделяха от тялото й. Разкопча ги бавно, като че свещенодействаше. Смъкна дрехата от раменете й и тя се свлече на пода. Отдолу Кристи нямаше нищо. Никога не се бе изправяла пред мъж гола, но не изпита никакъв срам. Искаше Адам да я види така, защото беше сигурна, че е създадена за него и му принадлежи, така както и той й принадлежи. Вдигна поглед и нежно му се усмихна.

— Обичам те, Адам Макормак!

— Толкова си красива, Кристи. Колко дълго мечтах за този момент… — Докосна ухото й и нежно обхвана с пръсти гърдите й.

„Може и да не е истина това, което казва, помисли си младата жена, но нямам никакво желание да уточнявам каквото и да било.“ Тя се протегна и разкопча ризата му, докосна мускулите на гърдите му. Чувстваше се превъзходно. Притисна се към тялото му, като че го молеше да не я пуска. Ръцете му се плъзнаха по гладката й като коприна кожа на раменете, после по гърдите надолу към бедрата. Кристи изстена от удоволствие. Тялото й се изви към неговото. Страстта изгаряше душата, гърдите и бедрата й. Изведнъж Адам я вдигна на ръце, залюля я и без да спира да я целува, я внесе в спалнята. Постави я нежно върху леглото и остана прав, осветен от лунната светлина.

— Кристи, любов моя… — Гласът му прозвуча неуверено.

Тя протегна ръце и го притегли към себе си. Знаеше какво трябва да се случи. Искаше го също толкова силно, колкото и той.

— Желая те, Адам. Желая те повече от всичко на света!

В продължение на един безкрайно дълъг момент той гледаше мекия отблясък на кожата й. После плъзна ръце в страстна милувка, започвайки от ямката в основата на шията, покрай извивката на гърдите й, плоския корем и достигна до влажната топлина между бедрата й.

— Сигурна ли си в това, мила моя?

Вместо отговор тя се изви като дъга към него, притискайки бедрата си към ръцете му.

— Адам… Адам… — промълви Кристи.

Той усети изгарящия я огън.

— Почакай — каза, наведе се и я целуна дълго. — Съвсем за малко. — Излезе, за да се появи след секунди.

Кристи видя, че се беше съблякъл. Изглеждаше фантастично. Тя се надигна и голите им тела се сляха в наслада. Тя намери своето място. Това беше нейният Адам, нейният мъж. Тялото й бе създадено за него и страстта й бе запалена единствено от него. Чакала го бе цели пет дълги години.

Той я вдигна тържествуващо на ръце, горд, че я притежава. После я постави нежно обратно и се отпусна до нея. Следващите мигове се изпълниха с неописуемо по сила усещане. Две голи тела, плътно преплетени в страст и нежност, каквато няма равна на себе си. Кристи се извиваше, изгаряна от любов, и когато усети болката, извика и потъна в екстаз. Имаше чувството, че сънува изключителен сън. С напредване на нощта болката отзвуча и Адам продължи да я люби така, както само той можеше. С всяко сливане достигаха светлината на звездите.