Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy of Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 32 гласа)

Шеста глава

Денят се проточи. Предстоящата визита при госпожа Хедън тежеше като олово в душата на Кристи. С огромна неохота тя затвори магазина в пет и половина. Бе истинско мъчение да върви с тези глупави патерици. А и честите въпроси на хората, които срещаше, как е племенникът й и какво се е случило с крака й, я забавиха доста. Когато пристигна се изправи пред спретната къща с кафява фасада, пред която растяха грижливо подредени и поддържани невени, петунии и цинии. Цялото това изящество изглеждаше съвсем не на място на фона на обраслите с високи каучукови дървета хълмове зад града. Още при първото позвъняване вратата се отвори и на прага застана госпожа Хедън. Усмивката й угасна щом видя Кристи, но бързо се окопити и надяна на лицето си маска на любезност.

— Кристи, скъпа. Колко се радвам, че идваш! Заповядай, влез. Тъкмо си приготвям нещо за хапване с чая.

Кристи последва домакинята в кухнята, където седна до масата.

— Няма да ми откажеш чаша чай, нали, мила? — нервно се засмя Ейми и постави чайника на топлата печка. — Макар че по-подходящо е да ти предложа шампанско след вчерашното вълнение около появата на малкия.

— Госпожо Хедън, досещате ли се защо съм дошла?

Широкото лице на Ейми застина.

— За моята… За рецептата ли става дума?

— Да.

— Наистина загубих опаковката с таблетки…

— Не затова съм дошла. — Кристи поклати глава. — Рецептата ви е подпечатана с откраднат печат.

Настъпи мъртва тишина. Ейми се втренчи в Кристи. Погледът й потъмня като на хванато в капан животно. Звукът от часовника отекваше в кухнята, като цъкане на заредена бомба. После внезапно Ейми отпусна глава върху ръцете си и захлипа. Кристи я остави да се наплаче. Полека-лека Ейми започна да разказва съкрушено през сълзи.

Всичко започнало със смъртта на съпруга й, а може би и преди това. Синът им не се разбирал с баща си и ги напуснал. Съседите излъгала, че е заминал за Америка, където се оженил и работел с добра заплата. Но със смъртта на Бил загубила всичко. Един ден отишла при доктор Макгуайър, разплакала се и му обяснила колко самотна и потисната се чувства и как понякога мисли за самоубийство. Доктор Макгуайър не проявил особен интерес към разказа и й предписал валиум. Медикаментът не решил проблема, но помогнал малко да забрави болката си, а после постепенно се появила необходимостта от все по-големи дози.

— Да, но никога не сте искали рецепта от Кейт за препарата.

— Човек започва да разпознава лекарите, които, без да задават въпроси, изписват нужното му лекарство — каза тъжно Ейми. — Когато отидох при Кейт, усетих, че тя не е от тях. Такъв е и доктор Блеър. — Ейми въздъхна. — Обикновено не изпълнявам рецептите тук, но колата ми се развали и не мога да пътувам.

— А рецептите на доктор Картрайт? — меко попита Кристи.

Жената вдигна зачервено и подпухнало от плач лице.

— Не знаех, че са крадени, Кристи, наистина не знаех.

— Не ги е писал доктор Картрайт, нали?

— Не — въздъхна Ейми, изправи се и отиде до шкафа. Вътре лежеше тесте подпечатани рецепти. — Знаех си, че са фалшиви, но не можех… Лекарите ставаха все по-нелюбезни. Един, при когото ходех редовно в Мелбърн, го лишиха от лекарски права. После и фармацевтът от Тайнонг отказа да изпълнява рецептите. Трудно можех да пътувам до Мелбърн, за да купувам валиум — въздъхна тъжно жената. — В аптеката на Тайнонг по време на скандала имаше и един младеж. Той ме настигна и предложи да купя кочан с рецепти.

— Подпечатани?

— Да. — Тя открито погледна Кристи. — Не биваше да го правя, но реших, че ще отпадне необходимостта да пътувам до Мелбърн. Знаех как се пишат рецепти и започнах. Първата донесох при теб и ти я изпълни, значи вършеха работа.

Кристи кимна в знак на съгласие. Нямаше безпогрешен начин, човек да се предпази от подобна измама, освен да води безкрайни телефонни разговори с лекарите, изписали валиума.

— Какво смяташ да правиш? — страхливо попита Ейми.

— Въпросът не е в това какво аз ще правя, а какво ще направите вие.

— Искаш да кажеш, че няма да се обадиш на полицията?

— Подпечатаните рецепти са откраднати, госпожо Хедън.

— Зная. Предполагах, че е така, но просто го пренебрегнах.

Отвън се чу клаксон на кола. Ейми подскочи уплашено.

— Ти… Да не си ме издала на полицията. — Цялата пребледня.

— Това не е полиция — увери я Кристи. — Доктор Макормак идва да ме вземе. Госпожо Хедън, в беда сте и ви е нужна помощ. Проблемът с полицията е най-малкия. По-страшно е, че сте се пристрастила към бензодиазепините и се нуждаете от добър лекар. Искате ли сега да разговаряте с Адам.

— Не мога — безпомощно поклати глава тя.

— Но нали с всеки изминат ден повишавате дозата?

— Да.

— Бихте ли могла да спрете да ги взимате? Давате ми сега всички таблетки и не взимате повече нито една?

Ейми се разплака, покри с ръце лицето си и отговори:

— Не мога. Опитвах. И честно казано, мислех, че ще полудея.

— Тогава позволете ни да ви помогнем. — Кристи стисна ръцете й в своите. — В беда си, Ейми. Нямам намерение да те вкарвам в затвора, но това, което вървиш, ще ти причини само страдание и мъка.

Почукването на входната врата извести идването на Адам. Кристи нищо не каза и чукането се повтори. Ейми вдигна очи и окуражено изтри сълзите си.

— Той… Той наистина ли може да направи нещо?

— Ти не си единствения човек с подобен проблем — увери я Кристи. — Има цяла организация, занимаваща се конкретно с проблема на наркоманиите и алкохолизма. Първата ти крачка ще е доктор Макормак. Да го повикам ли?

Госпожа Хедън си пое дълбоко дъх и стана. Видимо изживяваше вътрешна борба, но накрая успя да се овладее.

— Ще го поканя — заяви тя решително и Кристи си отдъхна.

— Искаш ли да остана?

— Не. Ще се справя сама. — Тя поклати само глава.

Кристи кимна, взе патериците и последва Ейми в хола. Предната врата бе отворена и на прага стоеше Адам.

— Кристи ми каза, че вие бихте могли да ми помогнете — измънка госпожа Хедън.

Адам погледна разплаканото й лице и каза меко, с разбиране:

— Убеден съм в това. — Хвана я за ръка и я въведе в къщата.

Колата му бе отключена. Кристи седна на мястото до шофьора, доволна, че ги остави сами. От видяното досега бе сигурна, че Адам може да помогне. Спомни си изражението в очите му — те обещаваха съдействие. Нищо чудно, че е станал акушер-гинеколог. Представи си колко окуражаващо действа присъствието му върху всяка родилка с предстоящо трудно раждане. Той просто излъчваше спокойствие, доброта и компетентност. „Защо, за бога, е напуснал Лондон, за да дойде тук? — за стотен път се запита Кристи. Какъв е смисълът на всичко това? Този мъж е загадка.“

Най-после Адам излезе, а госпожа Хедън, развълнувана и усмихната, остана на прага и махна за довиждане.

— Всичко наред ли е? — тихо попита Кристи, след като къщата изчезна зад завоя.

— Тази нощ ще бъде добре — намръщено отговори Адам. — Но, пътят към победата ще е труден и дълъг.

— А полицията?

— Утре с нея ще отидем заедно — погледна я той. — Преди това ще им звънна да им обясня за какво става дума. Не искам да срещнем някой амбициозен млад полицай, спазващ буквата на закона. Госпожа Хедън реши да разкаже всичко.

— Тя има нужда да направи това. — Кристи се поколеба. — Мислиш ли, че ще предявят обвинение към нея?

— Не вярвам. Това е първото й прегрешение и тя ще направи пълни самопризнания. По-скоро ще проявят интерес към начина, по който е получила рецептите. Много интересен, наистина.

— Значи, според теб ще се оправи?

Адам се намръщи, тъй като взимаше остър завой.

— Да я излекуваме от лекарствената й зависимост, не значи да решим проблема й — глухо каза той. — Изглежда се чувства напълно изолирана от околния свят, тъй като сама е прекъснала контактите си с него, страхувайки се от съжаление и въпроси за сина й. Знаеш ли нещо за него?

— За съжаление, нищо.

— Не го е виждала, откакто съпругът й е починал. Щом синът е напуснал, защото не се е разбирал с баща си, нужно е някой да му съобщи, че той е починал вече.

— Но госпожа Хедън не знае къде е.

— Има организации, които могат да го издирят.

— Тя е много горда, за да се обърне към тях.

— Но аз не съм. — Адам я погледна в очите. — Мислиш ли, че нашата поликлинична регистраторка може да ми даде подробно описание на сина?

— Бела знае всичко, каквото си помислиш. Дори колко пъти е кихнал през живота си всеки наш съгражданин — усмихна се тя.

— А човек може ли да й има доверие, че ще пази в тайна това, което споделим с нея?

— Разбира се.

— Добре. От утре сутрин започваме да работим по плана. — Лицето на Адам се проясни. — Страхотен удар ще е, ако успеем да открием сина й и да го накараме да я посети. Тогава нещата ще се развият по съвсем друг начин.

— Дано.

— Добре се справи със задачата, Кристи. — Погледна я и се засмя.

— Аз ли? Нищо особено не съм направила.

— В света има много фармацевти, които просто ще се обадят в полицията, защото проблемът не ги засяга. Изглежда под тази начумерена външност се крие едно голямо сърце. — И като видя физиономията й, избухна в смях. — Хайде, Кристи, мило момиче. Имаме насрочена вечеря.

— Насрочена?

— Кръчмата на Кърук ни очаква. Отсега предвкусвам стека си.

Кръчмата бе тиха. Вторник вечер никога нямаше посетители. Повечето жители на района идваха в пазарен ден или през уикенда. Сервитьорката им донесе напитките и ги остави.

— Оживлението, което внасяш в Кърук, няма граници. — Кристи иронично наблюдаваше кокетниченето на сервитьорката и си спомни реакцията на Рут.

— Така ли? — Адам отпи голяма глътка бира и се загледа в нея.

— Понеже си неженен, се явяваш най-желаната партия за брак.

— Съмнявам се, че съм най-желаната партия.

— Защо да не си? — Стигнала дотук, Кристи не можеше да спре. Лицето на Адам помръкна, а тя стисна устни. Какво, по дяволите, я накара да изтърси това? Загубил е жена си само преди шест месеца и ако я е обичал искрено, сигурно страда. — О, Адам, съжалявам — извини се припряно, ужасена от себе си. Лицето му не се разведри. Протегна се и докосна ръката му. — Беше глупаво и грубо от моя страна. Съжалявам.

— Предполагам, че си права — ерген съм и сърдечно необвързан. — Той сви рамене, но болката в очите му остана. Погледна я и добави: — И както ти отбеляза, най-желаният жених.

„Какво причини мъката в очите му — тъгата по починалата Сара или за любимата жена, останала в Англия? А нищо чудно да е избягал чак тук от неприятна любовна история.“

— Защо дойде тук? — кротко попита тя и отново докосна ръката му. — Греша ли, като мисля, че в Англия си оставил не само лекарската си практика?

Очите му се ококориха учудено. Кристи срещна погледа му. Настъпи дълга тишина. Сервитьорката отново дойде и донесе нова бира.

— Не трябваше да те питам за това. Не е моя работа.

— Бих искал да ти кажа, Кристи, но не мога. — Внезапно стисна юмрук. — Не мога, по дяволите! Историята е много ужасна… Аз… — Прекъсна думите си по средата. — Поръчах ли вече вечеря? И какво поръчах, за бога!?

— Стек — засмя се Кристи и отдръпна ръката си.

— А пържени картофи?

— Друго и да искаш, няма.

— Ооо — усмихна се той и болката в очите му изчезна. Кристи разбра, че е положил свръхусилие да се овладее. — Тогава всичко е наред. Съжалявам, но изглежда страдам от носталгия.

— Вече? А само три дни са минали — продължи да се заяжда тя, опитвайки се да разбули тайната му. — Трябваше да си вземеш и любимата играчка, с която да се приспиваш.

— Права си. — Иронията в гласа му прозвуча тъжно.

До края на вечерята продължиха да поддържат разговора с лекота, въпреки напрежението, което владееше и двамата. Кристи едва докосна яденето.

В този момент атмосферата се разведри малко от откровено скандално ухажване на сервитьорката Манди. Още с влизането им, тя не ги изпускаше от поглед и когато видя внезапното отдръпване на ръцете им, безпогрешно усети, че е настъпил моментът да действува. Втурна се към масата им, подобно на хищна риба, и се обърна към Адам:

— Чудесно е да ви видя тук. Зная, че сте се настанили при госпожица Блеър, но не е ли малко скучно да си стоите всяка вечер вкъщи? Винаги сте добре дошъл при нас. Аз работя всеки ден от понеделник до събота — тя леко полюшна бедра, — а в неделя почивам. Но е напълно възможно да отсъствам и друга вечер, стига да се появи достатъчно приятен ангажимент. Но досега поне в този град не се бе мяркал подходящ мъж, който да си заслужава подобна жертва.

Кристи почти се задави с лимонадата, която пиеше, а по лицето на Адам се изписа съчувствие.

— Утре ще дойда в амбулаторията при вас — окуражено продължи Манди, правейки се, че не забелязва кашлянето на Кристи. — Имам ужасни подутини в ставите на палците на краката си, докторе. Един специалист от Мелбърн ми предложи да ме оперира, но като си представих, че трябва да ходя седмици наред с патерици… Няма нищо по-непривлекателно от жена с патерици, нали госпожице Блеър?

— Абсолютно — тихо потвърди Кристи.

— Все пак имам нужда от някой чаровен и внимателен лекар, който знае как да ме излекува. В момента, в който ви видях, си рекох — това е лекарят, при когото ще отида с моя проблем.

— Много любезно, госпожице…? — отбеляза Адам.

— Манди — сърдечно се представи тя. — Щом ще се занимавате с подутините ми, предлагам да минем на малки имена.

— Нямам какво да добавя към това — каза Адам, гледайки я право в очите. — Всъщност кои подутини имате предвид?

Манди му хвърли подозрителен поглед, да не й се подиграва, но лицето му бе напълно безизразно. Тя опрощаващо се изкикоти.

— Ама и ти си един, докторе. — Междувременно готвачът от кухнята й правеше енергични жестове. Тя се наведе към Адам и се извини: — Трябва да вървя. Джо е така нетърпелив, защото не иска хората от четвърта маса да чакат дълго вечерята си. — Усмихна се отново и добави: — Ще се видим утре.

— С нетърпение ви очаквам — увери той.

Манди се отдалечи потраквайки с токчета.

Кристи свали кърпичката от устата си.

— Уоу! — въздъхна тя. — Вече две години живея в Кърук и все още не съм видяла подутините на Манди.

— А искаш ли? — стреснато запита Адам.

— Откакто съм в Кърук, подутините на Манди са били винаги тема на разговор в кръчмата. Веднъж дори позволи на Ричард да я прегледа и той каза, че действително има такова нещо. — Тя взе патериците и се изправи. — Ако Манди ти ги покаже — значи си приет в най-отбраното общество в Кърук.

— По-значимо ли е от роднинството с кучето на Кралицата?

— Много повече.

— И като си помисля, че смятах Кърук за място много по-различно от Лондон — усмихна се Адам. — Искаш ли кафе?

— В никакъв случай — твърдо отказа Кристи. — Манди е толкова развълнувана, че като нищо ще покаже подутините си още тук.

Обратния път изминаха в мълчание, всеки вглъбен в мислите си. Кристи се чувстваше безкрайно уморена. Може би се дължеше на безсънието през последните нощи и болката в крака.

Когато спряха пред къщата, Адам слезе и отвори врата от нейната страна.

— Как си? — попита я, помагайки й да нагласи патериците.

— Добре.

— Слаб лъжец си, Кристи Блеър. — Поклати глава и без всякакъв коментар я вдигна на ръце и понесе към къщата. — Хайде да му дадем възможност да си почине.

— Пусни ме, Адам — удивено изпъшка Кристи.

— Разбира се. — На един дъх изкачи стъпалата на верандата и я постави върху камъшитеното кресло. — Твоето желание е заповед за мен, Кристи. А сега стой тук да приготвя кафе.

— Но аз не искам кафе.

— Отново ли нещо те притеснява, Кристи? — възкликна той.

Загледана в изсечените черти на осветеното му от луната лице, тя все още не можеше да се съвземе от току-що изпитаното усещане на топлата му прегръдка. Адам стоеше, кръстосал ръце, провокирайки я да се овладее, но тя просто не можеше.

— Да, наистина съм малко притеснена — прошепна едва чуто и потъна в мълчание, докато той влезе да приготви кафето.

Загасиха лампата на верандата, за да не се събират насекоми и изпиха кафето под звездната светлина на тихата и гореща нощ. Кристи беше обхваната от чувство на нереалност. Адам й даде да изпие с кафето и две обезболяващи таблетки. Вече се усещаше леко замаяна. Мълчаха, като че ли всеки се страхуваше да проговори пръв. Кристи си мислеше с горчивина: „Всеки път щом си отворя устата, казвам по някоя глупост, така че по-добре да си мълча“. Може би и Адам се чувстваше по същия начин. Изпитваше задоволство от песента на щурците и любимите птици на Кристи — козодоите, които припяваха в храстите около къщата. Внезапно Кристи се изправи, като си мислеше: „Странното ми усещане май е от въздействието на нощта, горещината и тишината. Няма нищо общо с Адам. А и таблетките са виновни за това“.

— Ще си лягам — неуверено заяви тя.

Той също се изправи и тръгна към нея. Прочете намеренията му в погледа и протегна напред ръце, за да го спре.

— Не! Мога и сама да вървя.

— Отново ли си напрегната?

— Не — тихо отрече и поклати глава: — Не съм.

Той стоеше и я наблюдаваше — бледата луна блестеше в русата къдрава коса на сведената й глава. Каза, че си тръгва, но като че ли й бе невъзможно. Той протегна ръка и повдигна брадичката й, за да види изражението на лицето й. Тя откри в тъмните му очи същия смут, който бе завладял и нея самата. „Това е от нощта, лунната светлина, тишината и тежкия аромат на каучуковите дървета наоколо, който ни действа почти като отрова“, помисли си тя.

Адам обхвана с ръце лицето й, наведе се и я целуна. За миг тя остана неподвижно. Не искаше да се предаде, та нали точно това я плашеше най-много… Усещането да бъде държана в прегръдките на този мъж. Така се случи и преди пет години, когато я целуна и тя хлътна до уши от любов към него. Глупаво пубертетско увлечение по женен мъж. И все още продължава да го обича. Защото от всичко в света най-много желаеше той да я целуне. Ръцете му сграбчиха гладката кожа на раменете й, устните му я докосваха леко и питащо. Нямаше я онази властна изискваща настойчивост. Тя се опита да се съпротивлява, но предварително знаеше, че е загубила битката. Беше я загубила преди пет години. Устните й отзивчиво се разтвориха. Нощта се изпълни с вълшебството на любовта и желанието. Изведнъж, като че ли всичко наоколо изчезна — луната и щурците, и песента на нощните птици. Сетивата й възприемаха само Адам, а това съвсем не беше разумно. Адам просто се нуждае от целувките на някое момиче, а тя му е под ръка. Всичко й беше познато, но както и преди, не можеше да се съпротивлява. Или поне не, докато той я желае. Устните й предателски отвърнаха с още по-голяма страст. Обви ръце около мъжественото му тяло и се притисна с неутолима жар. Цялата изгаряше от желание. Нямаше значение колко ще трае всичко това, дори и да свърши, както преди години…

Изведнъж рязък телефонен звън разруши магията на нощта. За момент не му обърнаха внимание, но после бавно и неохотно се разделиха. Кристи отстъпи назад. Чувството й на реалност се върна, а с него и страхът. Телефонният звън, като че я предупреждаваше. Беше се заклела да се държи с този мъж като с приятел и да не разкрива истинските си чувства, а какво се получи? Изведнъж дълго сдържаните сълзи рукнаха и тя се задави в ридание.

— Кристи… — В гласа му се долови нежност и неувереност. — Скъпа моя…

— Ти… По-добре ти се обади — мрачно каза тя.

Отне му правото на избор. Телефонът продължи неумолимо да звъни. Той се обърна и преди да влезе в къщата й хвърли един последен неуверен поглед, а тя остана на място като закована. Нямаше сили да помръдне. Сякаш животът спря и някой я окова във вериги. Като физическа болка усети влечението, което изпитваше към Адам, а сега той беше в къщата и крачеше към телефона. Когато го чу да разговаря припряно, потрепери. Душата й се скова от страшен студ.

— Обадиха се от болницата. Ще оперираме някакво дете с остър апендицит. Ричард е вече в операционната. Кристи…

— Знаех си, че трябва да излезеш — глухо каза тя.

— Кристи… — Докосна рамото й и тя настръхна. Жестът му й подейства, като че може да я ухапе или ужили.

— Не ме докосвай! — изкрещя.

— Защо? — намръщи се Адам. — Мислих, че и ти ме желаеш…

— Смятал си, че искам да ме целунеш? Добре тогава, не исках, Адам Макормак. Сигурно съм полудяла, та ти позволих да ме целунеш, чуваш ли? Не желая никога повече да го правиш, не желая дори да ме докосваш!

— Ти изпитваше толкова силно влечение, колкото и аз. — Гласът му стана равен и спокоен, просто регистрираше един факт.

Това прекрати растящата й истерия още в зародиш.

— Да — глухо потвърди тя, без да го поглежда. — Прав си, глупаво е да отричам. Нека да отдадем случилото се на моментно увлечение под въздействието на нощта и изпитото вино…

— Ти пи лимонада, а аз две ниско алкохолни бири.

— Забрави ли, че трябва да тръгваш? — рязко го прекъсна тя.

— Не, не съм — съгласи се той и я погали по бузата, пренебрегвайки инстинктивния й протест. — Независимо какво мислиш, паметта ми е много добра, Кристи Блеър.